Фредерик Пол
Гейтуей II (16)

НАЙ-БОГАТИЯ ЧОВЕК

Казвам се Робин Бродхед и съм най-богатият човек в цялата слънчева система. Единственият, който се доближава до мен, е старият Бавър и неговото богатство щеше да бъде още по-близко до моето, ако не бе прахосал половината от парите си за разчистване на бордеите и оздравяване на градската част на Рио, и много от останалите пари за сканиране педя по педя на трансплутониевото пространство в издирване на кораб с онова, което бе останало от неговата жена, Триш, в него. (Не мога да си представя какво щеше да прави с нея, ако я беше намерил.) Оцелелите от фамилията Хертер-Хол също са въшливи с нари. Това е добре особено за Уон и Джанин, които имат да уреждат една сложна връзка в още по-сложен и недружелюбен свят. Моята жена, Еси, се намира в отлично здраве. Аз я обичам. Когато умра, тоест, когато дори пълното здравно обслужване повече не може да ме кърпи, имам план какво да правя с един друг човек, когото обичам и когото уважавам. Почти от всичко съм доволен. Единствено моят научен съветник, Алберт, прави изключение, като се опитва да ми обясни принципа на Мах.

Когато завладяхме хичиянския рай, ние получихме всичко: начина за управление на хичиянски кораби, начина за построяване на хичиянски кораби, включително теорията, която позволява да се лети със свръхсветлинна скорост. Не, това не включва „хиперпространство“ или „четвърто измерение“. Всичко е много просто. Ускорението умножава масата, така казва Айнщайн — истинският, не моят Алберт. Но ако масата в покой е нула, няма значение с какъв множител се умножава. Тя си остава нула. Алберт казва, че масата може да се създаде и доказва това си твърдение на основата на логически принципи: тя съществува, следователно тя може да бъде създадена. Но тогава, тя може и да бъде унищожена, тъй като онова, което може да бъде създадено, може и да бъде унищожено. Това е хичиянската тайна и с помощта на Алберт за организиране и помощта на Мортън да принуди „Гейтуей Корп.“ да направим кораби, ние проведохме експеримента. Лично на мен той не ми струваше нито цент; едно от предимствата на голямото богатство е, че не се налага да го харчиш. Единственото, което трябва да направиш, е да накараш други да ти плащат разходите и това е задачата на юридическите програми.

И така, ние отлетяхме от Гейтуей едновременно с два петместни кораба. Единият имаше само обслужващ модул с екипаж от двама души и цилиндър от плътен алуминий, към който бяха прикрепени детектори за механично напрежение. Другият беше с екипаж от пет души, готови за изпълнение на мисия. Корабът с инструментите имаше датчикова камера, образът от която се разделяше по три канала: единият към уреда за измерване на гравитация, другият за втория кораб и последният към канала на цезиево-атомния цифров часовник

За мен експериментът не показа нищо. Вторият кораб започна да изчезва и това бе регистрирано от гравитационния. Много важно! Но Алберт беше на седмото небе.

— Масата започна да изчезва преди гравитацията, Робин! През последните дванайсет години експериментът можеше да бъде проведен от всеки! Научната награда за това ще бъде най-малко десет милиона долара!

— Сложи я в касата за дребни разходи — казах аз като се протегнах, а после се претърколих да целуна Еси, тъй като още не се бяхме измъкнали от леглото.

— Много е интересно, скъпи Робин — каза тя сънливо и отговоря на целувката ми. Алберт се усмихна и отклони поглед, отчасти защото Еси бърничкаше в програмата му и отчасти защото той знаеше не по-зле от мен, че онова, което тя каза, беше просто една любезна неистина. Еси не се интересуваше от астрофизика. Нейният интерес беше насочен към възможността да се порови в работещите хичиянски изкуствени интелекти; това страшно много я интересуваше. Цели осемнайсет часа непрекъснат труд дневно, докато проучи всички основни системи от онова, което бе останало от Най-древния, мъртвите хора и мъртвите нечовеци, чийто прародители произхождаха от африканската савана отпреди не по-малко от един милион години. Не че много се интересуваше от онова, което имаше в тези памети; но я интересуваше как бяха поместени те там, а в тази област тя беше много добра. Промените в програмата на Алберт беше най-малкото, което Еси взе от хичиянския рай. Онова, което всички ние получихме, беше наистина много нещо. Големите карти на Галактиката, на което бяха показани всички места, където са били хичиянците. Голямата карта на черните дупки, на която бе показано къде се намират те сега. Дори къде се намира Клара. Като една мъничка допълнителна изгода аз дори получих отговор на въпроса, който от чисто субективни причини много ме интересуваше: защо бях все още жив? Корабът, с който бях отишъл на хичиянския рай, се обърна и премина в режим на забавяне след деветнадесетия ден. Но по всички закони за равенство и по логиката на здравия човешки разум това означаваше пристигане не по-рано от деветнайсет дена, когато съвсем сигурно, отдавна щях да съм мъртъв. А аз не бях мъртъв, или поне не съвсем; но защо?

Отговор на този въпрос ми даде Алберт. Всеки един полет, завършен успешно с хичиянски кораб, се извършва между две тела, които, относително, се намират повече или по-малко в покой — няколко десетки или най-много няколко стотици километра в секунда е разликата в техните относителни скорости. Не повече. Недостатъчно, за да има някакво значение. При моя полет аз пътувах към обект, който се движеше с много голяма скорост. Той почти непрекъснато се ускоряваше. Забавянето беше отнело само незначителна част от ускорението. И така съм останал жив.

Всичко това беше много удовлетворително и все пак…

И все пак всяко нещо си има своята цена. Винаги е било така. През цялата история на човечеството всеки голям успех по пътя на прогреса е имал своята скрита цена. Човекът се научил да обработва земята. Това означавало, че някой е трябвало да сади памук и да копае царевица. Така се зародило робството. После изобретил автомобила и е трябвало да заплати със замърсяване на въздуха и загинали по пътищата. След това се заинтересувал как свети Слънцето и от това негово любопитство се родила водородната бомба. Човекът открил хичиянските артефакти, научил някои от техните тайни. И какво получаваме от това? От една страна Пейтър едва не уби света с една сила, която никой преди това не бе притежавал. От друга страна възникнаха съвсем нови въпроси, отговорите на които, засега, не се решавам да потърся. Въпроси, на които Алберт желае да се опита да отговори, за принципа на Мах; и онзи, който Хенриета повдигна при нейния разговора за точката Х и „липсващата маса“. И един много голям въпрос само в моя ум. Когато Най-древният изведе хичиянския рай от неговата орбита и го насочи през пространството към сърцевината на галактиката, къде точно искаше да го закара?

 

 

Най-страшният и, предполагам, най-удовлетворяващият момент от моя живот беше когато изгорихме сензорите на Най-древния и, въоръжени с инструкциите на Хенриета, седнахме пред контролното табло на хичиянския рай. Трябваше да работим двама души. Ларви Хертер-Хол и аз бяхме най-опитните пилоти там — ако не се брои Уон, който беше излязъл с Джанин да разбудят древните и им съобщят, че има смяна на правителството. Ларви седеше на десния стол, а аз на левия (чудейки се какъв ли необичаен задник е седял най-напред в него!). И тогава потеглихме. Трябваше ни повече от месец да влезем в орбита около Луната, която бях избрал като крайна точка на полета. Това време не беше изгубено, тъй като имаше много работа на хичиянския рай, която трябваше да се свърши; но то течеше много бавно, защото много бързах да се върна у дома.

Трябваше да събера всичкия си кураж, за да натисна стартовия бутон, но знаете ли, това не беше толкова трудно. След като бяхме разбрали, че основната банка на контролните уреди съдържаше всички кодове за всички настоящи обекти — те са повече от петнайсет хиляди по цялата галактика, а някои и извън нея — въпросът се свеждаше само да разберем кой код за кой обект се отнася. После всички ние, наистина доволни от себе си, решихме да се поизперчим. Радиоастрономите от далечната страна протестираха, тъй като нашата кръгова орбита попадаше в обхвата на техните микровълнови антени всеки път, когато минехме над тях. И така ние се движехме. За целта се използуваше спомагателното табло, онова, което никой досега не смееше да докосне по средата на полета и което изглежда не влияеше много на първоначалния курс. Главните табла бяха с предварително програмирани цели; спомагателните табла за всяка желана точка, при условие, че могат да се укажат точните галактически координати. Смешното е, че спомагателните табла не могат да се използуват, докато не се блокират главните чрез нагласяването им на нула — това се отчита по яркия наситен червен цвят на всяко едно — и ако на някой изследовател някога се е случило да направи самостоятелно това, той е загубил програмирането за връщане обратно на Гейтуей. Колко просто е всичко, когато го знаеш. И така, ние вкарахме този адски голям артефакт, половин милиона тона, в орбита близко до Земята и дори си поканихме компания.

Компанията, който най-много желаех, беше моята жена. Следващото нещо, което желаех, беше научната ми програма, Алберт Айнщайн — това не беше жест към Еси, която я беше написала. Това беше едно решение на дилемата дали да сляза на Земята при нея, или пък тя да дойде при мен, но лично, а не чрез програмата. Според мен тя желаеше да разучи изкуствения интелект на хичиянския рай. Във всеки случай при стоминутна околоземна орбита радиопредаването никак не е лошо. Щом достигнахме в обхвата на Алберт за провеждане на разговори, предадох му всичко научено и когато вече бях готов да му задавам въпроси, той беше готов да ми отговаря.

Разбира се, не беше съвсем като при него. Алберт при нормално триизмерно цветно изображение в холобокса у дома беше много по-интересен за разговор, отколкото Алберт от плоския черно-белия екран от хичиянския рай. Но до пристигането на нова апаратура от Земята това беше единственото, с което разполагах. И все пак, това бе същият Алберт.

— Радвам се да те видя, Робин — поздрави той доброжелателно, като сочеше с лулата си към мен. — Предполагам се досещаш, че те чакат около половин милион съобщения?

— Ще почакат. — Във всеки случай вече бях получил около един милион, или най-малкото ми се струваха толкова. В повечето от тях се казваше, че всички са раздразнени, но в последна сметка доволни; а аз отново бях станал много богат. — Най-напред искам да чуя онова — отговорих аз, — което ти сам искаш да ми кажеш.

— Разбира се, Робин. — Той изчука лулата си, загледан в мен. — Е — каза той, — най-напред технологията. Ние знаем общата теория на хичиянския двигател и вече имаме радио за комуникация със свръхсветлинна скорост. Що се отнася до схемите за обработване на информация в стаята на Мъртвите и така нататък… сигурен съм че знаеш — той намигна, — гаспажа Лаворовна-Бродхед лично ще дойде при теб. Мисля, че бихме могли много бързо да очакваме голям успех тук. След няколко дни един екипаж от доброволци ще замине за Завода за храна. Съвсем сигурни сме, че той също ще може да се управлява и тогава, ако го докараме в близка орбита за изучаване, мога да ти обещая, че по него ще можем да създадем други такива заводи. Предполагам, че не искаш сега да ти говоря за подробностите.

— Не, наистина — казах аз. — Или поне не точно в тази минута.

— Тогава — продължи той кимайки, докато отново пълнеше лулата си, — позволи ми да изложа някои теоретични съображения. Първо, съществува въпросът за черните дупки. Ние със сигурност открихме тази, в която се намира твоята приятелка, Джел-Клара Моинлин. Смятам, че ще е възможно да изпратим там кораб, който с достатъчна степен на сигурност ще пристигне там без сериозна повреда. Връщането обаче е друг въпрос. В хичиянските памети изглежда няма нищо, което да ни даде рецепта как да измъкнем нещо от една черна дупка. Теория, да. Ако трябва да се превърне теорията в практика, ще са необходими изследователски и развойни работи. Много. Мисля, че не бих могъл да обещая резултати за по-малко от, например, няколко години. По-вероятно десетилетия. Аз зная — продължи той, като се наведе напред загрижен, — че ти лично си заинтересован от това, Робин. Това също може да има голямо значение за всички нас, като под „нас“ разбирам не само човешката раса, но също и машинните интелекти. — Никога не го бях виждал толкова сериозен. — Ти разбираш — каза той, — че местоназначението на артефакта хичиянски рай също е било недвусмислено определено. Мога ли да ти покажа една картина?

Разбира се, това беше риторичен въпрос. Аз не отговорих, но и той не изчака. Алберт се сви в ъгъла, а на плоския екран се появи главната картина. Беше върху бяла основа и представляваше нещо като любителска рисунка на турски полумесец. Картината не беше симетрична. От едната страна полумесецът беше отхапан, а останалата част от картината беше черна с изключение на едно неправилно светлинно петно, което запълваше роговете на полумесеца, излизаше от тях и образуваше мъглива елипса.

— Много жалко, че не можеш да видиш този цвят, Робин — каза Алберт, като ме погледна от ъгъла на екрана. — Той е син, а не бял. Да ти кажа ли какво е това, което виждаш? Това е материя, която обикаля около някакъв много голям обект. Материята от лявата ти страна, която идва към нас, се движи достатъчно бързо, благодарение на което излъчва светлина. Материята от дясно, която се отдалечава, се движи много бавно спрямо нас. Това, което виждаме, е материя, която се превръща в радиация при нейното притегляне към изключително голяма черна дупка, разположена в центъра на нашата галактика.

— Мислех, че скоростта на светлината не е относителна! — отбелязах аз.

Алберт се разшири докато отново изпълни целия екран.

— Не е, Робин, но орбиталната скорост на материята, която създава светлината, е относителна. Тази картина е от файла на Гейтуей и съвсем доскоро тя не беше установена в пространството. Но сега е ясно, че тя е там и всъщност, в известен смисъл, формира галактичното ядро.

Той замълча докато си пълнеше лулата и през цялото време ме гледаше. Е, това не беше съвсем вярно. Имаше едно изоставане от части от секундата и дори чиповете на Алберт не можеха да направят нищо по това изоставане; ако аз преместех поглед, неговият поглед се влачеше там, където бях гледал само миг преди това, за да открие с неудоволствие, че вече е закъснял. Не го пришпорвах и когато привърши с пълненето и запали лулата си, каза:

— Робин, често пъти не съм сигурен каква информация да ти подам по своя инициатива. Ако ти ме питаш, тогава е различно. По всеки въпрос, който те интересува, мога да ти разказвам толкова, колкото си готов да слушаш. Аз мога да ти разкажа също защо нещо може да се приеме по даден начин, ако ме запиташ за някоя хипотеза; а аз лично ще ти предложа хипотези, когато това, в съответствие с ограниченията заложени в програмата, изглежда подходящо. Гаспажа Лаворовна-Бродхед е написала доста сложни нормативни инструкции за този вид вземане на решение, но за простота, те са представени под формата на уравнение. Нека V представлява цифрова стойност в хипотезата. Нека също Р представлява вероятността за достоверност на тази хипотеза. Ако мога да допълня сумата от VР така, че да достигне поне единица, тогава мога по своя инициатива да ти изложа хипотезата. Но, о, Робин, колко е трудно да се припишат точни цифрови стойности на Р и V в конкретния случай. Сега не мога по никакъв начин да бъда сигурен в никаква стойност, която бих приписал на вероятността. Но нейната стойност е голяма. За всички намерения тя може да бъде считана за безкрайност.

После ме накара да се изпотя. Онова, което зная със сигурност за програмата Алберт, е, че колкото повече време му е необходимо, за да ми разкаже нещо, толкова по-малко смята, че ще ми хареса да го слушам.

— Алберт — казах аз, — по дяволите, давай по-нататък.

— Разбира се, Робин — отговори той, като кимаше, но не желаеше да бъде пришпорван, — по-напред трябва да ти кажа обаче, че това предположение удовлетворява не само известното ни от астрофизиката, но също и някои други въпроси — например, къде е отивал хичиянският рай, когато вие го върнахте и защо са изчезнали самите хичиянци. Преди да ти изложа предположението, ще трябва да разгледам четири основни пункта, както следва:

Първо. Числата, които Тайни Джим нарича „гош“.

Те представляват цифрови величини, главно от така наречените „безразмерни“, тъй като са еднакви във всяка измерителна система. Отношението на масата на електрона към протона. Числото на Дирак, което изразява разликата между електромагнитната и гравитационна сила. Константата на Едингтон за фината структура. И така нататък. Ние знаем тези числа с голяма точност. Онова, което не знаем, е защо тези числа имат такава стойност. Защо трябва константата на фината структура, например, да бъде 137, а не 150? Ако разбирахме астрофизиката… ако имахме една завършена теория… щяхме да можем да получим тези числа от теорията. Ние имаме добра теория, но от нея не можем да получим тези гош числа. Защо? Възможно ли е — попита той тъжно, — тези числа по някакъв начин да са случайни?

Той замълча, като пуфкаше с лулата си, а после вдигна два пръста.

— Второ. Принципът на Мах. Това се оказва също загадка, но може би малко по-лека. Моят покоен предшественик — каза той, като намигна, — според мен за да ме успокои, като ми каже, че е по-лесна за разрешаване, — моят покоен предшественик ни даде теорията на относителността, която най-често се разбира, в смисъл, че всичко е относително спрямо всяко друго нещо, с изключение на скоростта на светлината. Когато се намираш у дома на Тапанско море, Робин, ти тежиш около осемдесет и пет килограма. Това ще рече, че това е мярка за силата, с която се привличате с планетата Земя; в известен смисъл това е твоето тегло спрямо Земята. Но съществува още и характеристика, наречена „маса“. Най-добрата мярка за „масата“ е силата, необходима за ускоряване на един предмет, да речем твоето тяло, от състояние на покой. Ние обикновено считаме, че „масата“ и „теглото“ са едно и също, и на повърхността на Земята това наистина е така, но се предполага, че истинската характеристика на материята е масата, докато теглото е величина, определена само спрямо нещо. Но — и той отново ми намигна, — нека да проведем един gedanke^[1] експеримент, Робин. Да предположим, че ти си единственото нещо във Вселената. Никаква друга материя не съществува. Колко ще тежиш? Николко. Каква ще бъде масата на твоето тяло? Е, това е въпросът. Да допуснем, че на пояса си имаш привързана малка ракета и решиш да се ускориш. Тогава ще измериш ускорението и ще изчислиш силата, която е необходима да те движи и ще получиш масата… така ли? Не, Робин, не е така. Понеже няма нищо, спрямо което да измериш движението! „Движението“ е концепция, безсмислица. Така че самата маса — съгласно принципа на Мах — зависи от някаква външна система. Мах смята, че така наречената от него „цялостна среда на Вселената“ не е лишена от смисъл. И според принципа на Мах, който бе разширен от моя предшественик и от други, това е в сила за всички други „същински“ характеристики на материята, енергията, пространството… включително и „гош числата“. Изморих ли те, Робин?

— Можеш да се обзаложиш, че е така, Алберт — изръмжах аз, — но продължавай.

Той се усмихна и вдигна три пръста.

— Трето. Това, което Хенриета нарича „точка Х“. Както добре знаеш, Хенриета не успя да защити докторат, но в дисертацията си извърши едно изследване и аз мога да ти кажа какъв е неговият смисъл. През първите три секунди след Големия взрив, което ще рече началото на Вселената, така както го знаем днес, цялата Вселена е била компактна, изключително гореща и напълно симетрична. Дисертацията на Хенриета се цитирана обстойно от един кембриджски математик — публикация от Тонг Б.Танг и съавтори; това, което те получили като следствие е, че след онзи момент, който Хенриета нарича „точка Х“, симетрията „е замръзнала“. Всички константи, които наблюдаваме днес, са фиксирани в онази „точка Х“. Оттогава насам те съществуват без да са се променили.

— Така че в точка Х, три секунди след началото на Големия взрив, нещо се е случило. Може да е някое съвсем случайно събитие… някаква турбуленция в експлодиращ облак.

— А може и да е предизвикано нарочно.

Той замълча и съсредоточено засмука лулата си. После, когато видя, че не реагирам, въздъхна и вдигна четири пръста.

— Четвърто, Робин, и последно. Извинявам се за този дълъг увод. Последната точка в предположението на Хенриета се отнася до „липсващата маса“. Изглежда, че просто не достига маса във Вселената, за да се удовлетворяват иначе много добрите теории за Големия взрив. Тук Хенриета е направила много голям скок в докторската си дисертация. Тя допуснала, че хичиянците са знаели как да създават маса и как да я унищожават… и в това, както добре знаем, е била права, макар че е било само нейно предположение и маститите учени, пред които е трябвало да защити дисертацията си, са побързали да го оспорят. Тя отишла и по-далеч; предположила, че хичиянците всъщност са накарали известна маса да изчезне. Не масата на кораб, макар че ако беше направила такова допускане, щеше да е права. В много по-голям мащаб. В мащаба на една Вселена. Тя предположила, че и те като нас са изучавали „гош числата“ и са достигнали до някои заключения, които изглежда са верни. Тук, Робин, става малко по-сложно, затова слушай по-внимателно… но вече сме почти към края.

Сам разбираш, че тези фундаментални константи, каквито са „гош“ числата, определят дали може да съществува живот във Вселената. Между многото други неща, разбира се. Но ако някои от тези числа бяха малко по-големи или малко по-малки, животът щеше да е невъзможен. Разбираш ли логическото следствие от това твърдение? Да, мисля, че го разбираш. Това е просто силогизъм. Основа предпоставка — „гош числата“ не са фиксирани от естествен закон. Те могат да бъдат различни, ако в „точка Х“ са се случили някои различни събития. Основна предпоставка; ако те са били различни в някои насоки. Вселената би била по-малко благоприятна за живот. Заключение? Това е същината на всичко. Заключение: ако те бяха малко по-различни в някои други посоки, Вселената може би можеше да бъде по-благоприятна за живот.

Той престана да говори, седна, загледа ме и се наведе надолу, за да почеше с ръка стъпалото на крака си.

 

 

Не знаех кой от нас щеше да надделее. Аз се опитвах да смеля много от несмилаемите идеи, а старият Алберт беше решил да ми даде време за това. Преди да се бе случило едното от двете, в стаята влетя Пол Хол и изкрещя:

— Компания! Хей, Робин! Имаме гости!

Първата ми мисъл, разбира се, беше за Еси; бяхме говорили; знаех, че бе тръгнала към космодрума Кенеди. Погледнах към Пол, а после часовника си.

— Още не е време — казах аз, защото наистина бе много рано.

Той се усмихна.

— Ела и виж бедните копелета — изкиска се той. И наистина бяха такива. Шестима, натъпкани в петместен кораб. Отлетели от Гейтуей по-малко от двайсет и четири часа след като бях напуснал Луната, носещи достатъчно оръжие за изтребване на цяла дивизия от Най-древните, готови да спасяват и да получат награда. Бяха изминали целия път до хичиянския рай, после се върнали обратно. Някъде по пътя сме се разминали без да разберем. Бедни копелета! Но бяха доста свестни момчета, доброволци, приели една мисия, която трябва да бе изглеждала доста несигурна дори и според стандартите на Гейтуей. Обещах им, че ще имат дял от наградите — бяха достатъчни, за да има за всички. Те с нищо не бяха виновни, че не се нуждаехме от тях, особено като се вземеше предвид колко щяха да са ни полезни, ако ни бяха дотрябвали.

Така че ние ги приветствахме. Джанин горделиво ги развеждаше. Уон, усмихнат и размахващ приспиващата пушка, ги представи на любезните Древни, спокойни пред лицето на новите натрапници. И когато всички се успокоиха, разбрах, че от всичко най-много имах нужда от храна и почивка; позволих си и двете.

Когато се събудих, първата новина, която получих, беше, че Еси е на път, но има още време докато пристигне. Помотах се малко, като се опитвах да си спомня всичко, което ми бе казал Алберт, стараейки се да си изградя зрителна престава за Големия взрив и за онзи критичен момент от третата секунда, когато всичко е замръзнало… без всъщност да успея. Така че отново извиках Алберт.

— По-благоприятна как?

— А, Робин — възкликна той (нищо никога не можеше да го изненада) — това точно е въпросът, на който не мога да отговоря. Ние дори не знаем какви са характеристиките на Вселената съгласно принципа на Мах, но може би… Може би — каза той бавно, а в ъглите на очите му се появи бръчка, което показваше, че ми се присмива, — може би безсмъртност? Може би по-бърза синаптична^[2] скорост на органичния мозък, т.е., по-голям интелект? Може би развитие на повече планети, на които да е възможен живот! Всяко едно от тези неща. Или всички те. Важното е, че можем да теоретизираме, че такива „по-благоприятни“ характеристики могат да съществуват и че трябва да е възможно те да бъдат извлечени дедуктивно от една подходяща теоретична база. Хенриета стигна чак дотам. После отиде дори малко по-далеч. Да предположим, че хичиянците (тя изказала своето предположение), са запознати малко по-добре с астрофизиката от нас, са решили, какви трябва да бъдат правилните характеристики… и се се захванали да ги създадат! Как биха постъпили? Е, един от начините е да свият обратно Вселената до първоначалното й състояние и да тръгнат с друг голям взрив! Как би могло да стане това? Ако човек може да създава и да унищожава маса — лесно! Балансираш внимателно. Спираш разширението. Започваш отново свиването. После заставаш по някакъв начин извън точката на концентрация, изчакваш отново да експлодира… и тогава, извън моноблока, правиш необходимото, за да промениш основните безразмерни числа на Вселената, така че да се роди една нова вселена, която да бъде… е, наречи го небе.

Опулих се от изненада.

— Възможно ли е това?

— За теб или мен? Сега? Не. Абсолютно невъзможно. Нямаме ни най-малка представа откъде да започнем.

— Не за мен или теб, глупчо! За хичиянците!

— Е, Робин — отговори той тъжно, — кой може да каже? Аз не разбирам как, но това съвсем не означава, че е невъзможно. Аз дори не зная как да манипулирам Вселената, за да стане по-благоприятна. Но това може би няма да е необходимо. Трябва да допуснем, че те имат някакъв начин да съществуват практически вечно. Това е необходимо, за да се провежда такъв експеримент. И ако съществуваш вечно, е, тогава можеш просто да правиш случайни промени и да чакаш да видиш какво ще се получи, докато не постигнеш желания резултат.

Той погледна замислено за момент студената си лула, после я сложи в джоба на ризата си.

— Дотук стигнала Хенриета с дисертацията си преди да се нахвърлят върху нея. Защото после казала, че „липсващата маса“ можела фактически да докаже, че хичиянците наистина са започнали да се намесват в последователното развитие на Вселената… тя казала, че те премествали маса от други галактики, за да ги направят по-бързо да се свържат. Може би, според нея, те също добавяли маса към центъра — ако въобще съществува такъв. И още, според нея, това можело да послужи като обяснение защо са избягали хичиянците. Те започнали процеса, предполагала тя, а след това са се отдалечили някъде на скришно място, в някакъв вид стаза извън времето, може би като голяма черна дупка, докато целият процес протече и те започнат всичко отначало. Това вече наистина било прекалено много! Нищо чудно. Можеш ли да си представиш група от професори по физика, които се опитват да асимилират такова нещо? Казали й, че с това трябва да се опита да защити докторска титла по хичиянска психология, вместо астрофизика. Казали още, че не предлага нищо освен предположения и допускания… никакъв начин за проверка на теорията, само догадки. Освен това смятали, че тези догадки са направени лошо. Така че отхвърлили дисертацията й, тя не защитила докторат и заминала за Гейтуей, за да стане изследовател и стигнала там, където е сега. Мъртва. И — каза той замислено, засмукал отново лулата си, — аз също мисля. Роби, че не е била права, или най-малко е била небрежна. Наистина съществуват много малко доказателства, че хичиянците имат някакъв начин да влияят върху материята в някоя галактиката освен нашата, но тя говорела за цялата Вселена.

— Ти обаче никак не си сигурен?

— Никак, Робин.

Изревах:

— Нямаш ли поне някакво скапано предположение?

— Разбира се, Робин — каза той навъсено, — но само толкова. Моля, успокой се. Разбери, погрешен е мащабът. Вселената е твърде голяма в светлината на всичко, което ни е известно. А времето е много кратко. Хичиянците са били тук преди по-малко от един милион години, а разширение на Вселената до днес е станало за около двайсет пъти по-дълго време… времето за свиване едва ли ще бъде по-малко. Математически шансовете да имат време да се появят са много малки.

— Да се появят?

Той се изкашля.

— Оставих за накрая нещо, Робин. Има и още едно предположение, от което се страхувам и самия аз. Да предположим, че има Вселена, построена от хичиянците. Да предположим също, че по някакъв начин те са се развили в някоя по-малко благоприятна вселена, но не са я харесали и са направили да се свие, за да създадат нова, която е точно тази, в която се намираме ние. Такова едно предположение не е недопустимо, знаеш ли. Може да са наминали, за да огледат, да са установили, че тя е точно такава, каквато я желаят. И сега може би онези, които са дошли да видят резултатите са се върнали, за да доведат и останалите.

— Алберт! За бога!

Той каза тихо:

— Робин, не бих казал всичко това, ако можех да се въздържа. Това е само предположение. Мисля, че нямаш представа колко ми е трудно да правя такова предположение и не бих могъл да го направя, ако не беше за… е, има такова нещо. Съществува един възможен начин за оцеляване при свиване и един нов голям взрив и това е да си на такова място, където времето спира. Кое е това място? Една черна дупка, разбира се. Голяма. Достатъчно голяма, за да не губи маса от квантово-тунелния ефект и, следователно, да може да живее безкрайно дълго. Зная къде има такава черна дупка, Робин. Масата й е около петнайсет хиляди пъти по-голяма от масата на Слънцето. Местоположение — центъра на Галактиката. — Той погледна часовника си и лицето му промени изражението си. — Ако изчисленията са ми верни, Робин — каза той, — твоята жена в момента пристига.

— Айнщайн! Първото проклето нещо, което ще направи тя, е да те препрограмира!

Той ми намигна.

— Вече го стори, Робин — посочи той, — и едно от нещата, които ме научи да върша, е да намалявам нервното напрежение, когато е подходящо, чрез някоя шеговита или вежлива забележка.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да се успокоя?

— Е, не съвсем, Робин — отговори той. — Всичко това е твърде теоретично — ако има чак такова значение. И в рамките на човешкия живот, може би, нещо много далечно. Пък може и да не е. Тази черна дупка в центъра на нашата Галактика е най-малкото едно възможно място, където са отишли хичиянците и за полет с хичиянски кораб никак не е далеч. А… аз казах, че изяснихме целта на курса на Древните. Той беше насочен натам, Робин. Право към тази черна дупка, когато вие го отклонихте от курса му.

 

 

Бях се изморил от пребиваването си на хичиянския кораб много преди да пристигне Еси. А когато пристигна, през по-голямата част от времето си тя се занимаваше с изкуствените интелекти. Не бях изморен обаче от самата нея, така че се навъртах там, докато най-накрая не призна, че е научила всичко, което може да използува от лентите и четирийсет и осем часа по-късно се върнахме на Тапанско море, а деветдесет минути по-късно пристигна Уилма Лийдерман с медицинските си инструменти, с които провери основно състоянието на Еси. Разбрах, че Еси беше добре, а когато Уилма се съгласи да остане за едно питие, тя го потвърди. После Уилма пожела да поговорим за здравната машина, която Мъртвите използували, за да поддържат Уон във форма през цялото време докато израсте. Преди тя да си тръгне, вече бяхме основали една изследователска и развойна фирма с начален капитал един милион долара — с президент Уилма — която да проучи какво може да се направи в тази област. Ето колко лесно беше всичко, когато нещата се развиват така, както го очакваш.

Или почти всичко. Продължаваше да съществува онова чувство на безпокойство, което изпитвах винаги когато заговорехме за хичиянците (ако въобще бяха хичиянци) на онова място по средата на Галактиката (ако наистина бяха там). Това е много интересно, знаете ли. Ако Алберт беше предположил, че хичиянците са си отишли, за да се върнат бълващи огън и разрушение (или ако изобщо са си отишли) през следващите години, е, сигурно не бих се тревожил така адски много. Ако беше казал десет, или дори сто години, бих могъл да работя, докато ме обхване пълен ужас. Но когато става дума за астрономически времена… е, по дяволите.

Колко е лесно да се безпокоиш за нещо, което може да не се случи и след милиард години?

И все пак идеята не ме напускаше.

От нея не можех да си намеря място по време на вечерята, след като си беше отишла Уилма и когато донесох кафето, Еси, сгушена пред камината, много кокетна в опънатия си панталон, решеща косата си, ме погледна и каза:

— Може би няма да се случи, Робин.

— Как можеш да си сигурна? В онези кораби има програмирани петнайсет хиляди хичиянски цели. Колко от тях сме проверили? По-малко от сто и петдесет и една от тях се оказа хичиянският рай. Според закона за средните стойности някъде другаде има стотици подобни, и кой може да каже дали някой от тези кораби не е на път към хичиянците, за да ги информира какво правим в момента?

— Скъпи Робин — каза тя, като се обърна, за да почеше носа си в коляното ми, — пий си кафето. Ти не разбираш от математическа статистика и, във всеки случай, може ли някой да твърди, че те възнамеряват да ни сторят зло?

— Няма значение какви намерения имат! Зная какво ще стане, за бога. Очевидно е. Онова, което се случи с таитянците, тасманците, ескимосите, американските индианци… случва се през цялата история. Един човек, попаднал сред по-висока култура, неизбежно загива. Без някой да го иска. Те просто не могат да оцелеят.

— Винаги ли, Робин?

— О, хайде!

— Не, кажи — настояваше тя. — Ще ти дам обратния пример: Какво се е случило с римляните, открили галите?

— Покорили адски много от тях, това се е случило!

— Вярно е. Не, почти е вярно. А после, двеста години по-късно, кой кого е покорил, Робин? Варварите покорили Рим, Робин.

— Не говоря за такъв вид покоряване! Говоря за комплекса за расова непълноценност. Какво става с една раса, която живее в контакт с по-интелигентна раса?

— Е, при различни обстоятелства стават различни неща, Робин. Гърците са били по-интелигентни от римляните. Римляните никога през живота си не са имали някаква нова идея, освен свързана със строителство или с избиване на хора. Това обаче не ги е притеснявало. Те дори взимали гърци в домовете си да ги учат на поезия, история, наука. Като роби. Скъпи Робин — каза тя, докато оставяше чашката си от кафе и се премести, за да седне до мен, — мъдростта е своего рода ресурс. Кажи ми. Когато ти трябва информация, към кого се обръщаш?

Помислих над въпроса около една минута.

— Е, Алберт, най-често — признах аз. — Разбирам накъде биеш, но това е нещо съвсем различно. Работата на компютъра е в някои случаи да знае повече и мисли по-бързо от мен. Затова са компютрите.

— Точно така, скъпи Робин. Доколкото мога да преценя, ти все още не си унищожен. — Тя потри буза о моята, а после направо каза:

— Нещо си неспокоен. Какво би желал да вършиш?

— Какви са възможностите? — попитах аз, като се пресегнах да я хвана, но тя поклати глава.

— Нямах предвид това, във всеки случай не в тази минута. Искаш ли да гледаме пиезовизия? Имам записи е подбор от тазвечерните новини, докато вие с Уилма изготвяхте плановете. Ще видиш как твоите добри приятели посещават домовете на своите предци.

— Древните в Африка? Видях ги следобед. — Някой местен гешефтар решил, че ще бъде добра реклама да покаже на Древните танзанийска пустиня. Беше прав. На Древните никак не им харесало — мразели топлината, мърморели тъжно против снимките, които трябвало да им правят, не се интересували от въздушния полет. Но бяха новост. Новост представляваха също Пол и Ларви. В момента бяха в Дортмунд за построяване на мавзолей на бащата на Ларви, в който да се пренесат останките му веднага щом пристигнат от Завода за храна. Също и Уон, който забогатя от участие в пиезовизнята като момчето от хичиянския рай: така беше и с Джанин, която прекарваше приятно времето си в срещи със своите кореспондентски приятели, които можеха да я видят на живо. Новост бях и аз. Всичките бяхме богати — с пари и слава. Какво щяха да направят те с това в крайна сметка, не можех да се досетя. Но онова, което щях да направя аз, най-после ми стана ясно.

— Вземи си пуловер, Еси — казах й аз. — Хайде да се поразходим.

Разхождахме се покрай ледената вода, хванати за ръце.

— А, вали сняг — съобщи Еси, като вдигна поглед към купола, намиращ се на седемстотин метра над главите ни. Обикновено той не можеше да се види много ясно, но тази вечер, осветен по краищата от нагревателите, които не позволяваха да се натрупа сняг или лед, той представляваше един млечен купол, разкъсан с отражения от светлини от пода, простиращ се от хоризонт до хоризонт.

— Много ли ти е студено?

— Може би само тук, близко до водата — призна тя. Изкачихме се нагоре до малката палмова горичка при фонтана и седнахме на една пейка, откъдето се виждаше Тапанско море. Беше приятно. Под купола въздухът никога не става много студен, но водата идва от реката Хъдзън, която преминава седемстотин или осемстотин километра преди да достигне язовира Палисейд и от време на време, през зимата, под бариерите изскачаше някое парче лед и се блъскаше в доковете.

— Еси — казах аз, — нещо си мислех.

— Зная, скъпи Робин — отвърна тя.

— За Най-древния. Машината.

— О, наистина ли? — Тя повдигна крака, за да не се измокри от тревата, влажна от пръски, отвявани от фонтана. — Много прецизна машина — каза тя. — Съвсем питомна, след като й се извадят зъбите. При условие, че не са й включени външните ефектори, или е неподвижна, или няма достъп до контролни чипове… да, съвсем питомна.

— Онова, което искам да зная — казах аз, — е дали би построила такава за човешко същество.

— А! — възкликна тя. — Хм. Да, мисля че бих построила. Ще трябва известно време, и, разбира се, много пари, но да.

— И ще можеш да съхраниш в нея човешка личност… след като човек умре, искам да кажа? Така както са съхранени мъртвите хора?

— Бих казала доста по-добре. Има някои трудности. Главно биохимически, не от моята област. — Тя се наведе назад, загледана в купола над главите ни, оцветен в цветовете на дъгата, и продължи замислено: — Когато пиша компютърна програма. Робин, аз говоря на компютъра с един или друг език. Аз му казвам какво трябва да върши. При хичиянскнте програми не е така. Те са изградени на база на директна химическа връзка с мозъка. Мозъкът на Древните химически не е съвсем идентичен с твоя или моя, следователно Мъртвите са съхранени доста несъвършено. Но Древните трябва да са много по-напред от истинските хичиянци, за които процесът е бил разработен най-напред. Хичиянците са успели да трансформират този процес без видими трудности, следователно това може да стане. Да. Когато ти умреш, скъпи Робин, ще бъде възможно твоят мозък да се прочете и запише в машина, след това машината да се постави в хичиянски кораб, който да отлети за черната дупка в съзвездие Стрелец YY, където да поздрави Джел-Клара Моинлин и да й обясни, че ти не си виновен за епизода. Това ти гарантирам, само че не трябва да умираш по-рано от, примерно, пет до осем години, за да може процесът да бъде изследван. Ще ми обещаеш ли да не умираш, мили?

Има времена, когато нещо толкова много ме изненадва, че не зная дали да плача, да се ядосвам, или да се смея.

— Понякога просто ме сащисваш, Еси — отговорих й аз.

— Но защо, Робин? — Тя се пресегна и ме хвана за ръка. — Да предположим, че беше обратно, а? Да предположим, че аз бях тази, която е преживяла много голяма лична драма. Също като твоята, Робин. Онзи, когото съм обичала, е пострадал жестоко по такъв начин, че никога не мога да го видя или да му обясня какво се е случило. Мислиш ли, че не бих искала по някакъв начин да поговоря с този човек, за да му кажа какво чувствам?

Приготвих се да отговоря, но тя се изправи и тури пръст на устните ми.

— Това беше риторичен въпрос, Робин. И двамата знаем отговора. Ако твоята Клара е все още жива, тя би имала голямо желание да те чуе. Това е вън от всякакво съмнение. Така че — каза тя, — аз имам план. Ти ще умреш — надявам се не скоро. Умът ти ще влезе в машината. Може би ще си направя копие, ако ми разрешиш. Но едното копие заминава за черната дупка при Клара, намира я и й казва: „Клара, скъпа, онова, което се случи, не можеше да се предотврати, но искам да знаеш, че съм готов да дам живота си, ако мога да те спася“. И после, Робин, знаеш ли какво ще отговори Клара на тази странна машина, която се явява от нищото, може би само няколко часа нейно време след самия инцидент?

Не знаех! Цялата работа беше в това, че не знаех! Но не го казах, защото Еси не ми даде възможност да го кажа.

— Тогава Клара ще ти отговори: — „О, Робин, скъпи, зная, че би го направил. Защото от всички хора, родени на земята, ти си този, на когото най-много вярвам, най-много уважавам и обичам“. — Зная, че ще каже така, Робин, защото за нея това ще бъде вярно. Както е вярно и за мен.