Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Summer Island, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Стоичкова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kati (2011 г.)
- Разпознаване и начална скорекция
- White Rose (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Кристин Хана. Рубинени залези
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2002
Редактор: Светла Иванова
История
- — Добавяне
Пета глава
Телефонът иззвъня.
Руби едва отлепи очи — беше един и петнайсет през нощта.
— По дяволите! — изсумтя раздразнено. — Сигурно е някой от проклетите репортери.
Пресегна се през празната половина на леглото и вдигна слушалката.
— Ухапи ме!
— Не съм го правила от детската градина!
— О, Каро, помислих, че пак е някой досадник от „Татлър“.
— На мен не са ми звънили, а и нямам намерение да се окичвам със слава.
— То пък една слава…
— Мама е претърпяла катастрофа.
— Какво?
— Не ми съобщиха подробности. Знам само, че се е случило в Бейвю и е била пияна.
— Но тя не пие… — Руби отметна завивката и скочи. Със слушалка в ръка отиде до прозореца в тъмната кухня. По улицата играеха неонови отражения. Прокара ръка през потното си чело. — Зле ли е?
— Не знам. Утре сутринта ще оставя децата при свекърва ми и ще отида в болницата. Но не ми се ходи сама. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Не знам, Каро…
— Можеше да умре!
Руби въздъхна.
— Добре, ще дойда.
— Ще се обадя на „Аляска Еърлайнс“ и ще ти запазя билет.
— Недей, имам пари.
— Добре.
— Ще пристигна на обяд.
Руби остави слушалката и заснова из апартамента.
Беше бясна на тази така наречена нейна майка. Не й беше лесно да забрави, че я мрази. А и през последните дни това чувство се бе разгоряло с нова сила. Но сега… катастрофа. Мрачни картини изплуваха в съзнанието й. Парализа… мозъчно увреждане… смърт.
Тя затвори очи.
— Боже, погрижи се за нея… — Последните думи я затрудниха най-много. — … моля ти се!
* * *
Когато се събуди на сутринта, Нора разбра, че се намира в чуждо легло. Изведнъж си спомни.
Автомобилна катастрофа. Линейка… виеща сирена… металният вкус на собствената й кръв… учуденото лице на единия санитар, когато видя коя е пострадалата. Сетне докторите. Ортопедът, който й обясни пораженията по рентгеновите снимки. Няколко счупвания над глезена, малка фрактура на коляното… навехната китка. Каза й, че е имала късмет. Тя се разплака.
Сега кракът й беше гипсиран. Усещаше цялото си тяло натъртено и изтръпнало.
Въздъхна дълбоко. Изпита съжаление към себе си. Обзе я срам, че е шофирала пияна. Като че ли снимките в „Татлър“ не бяха достатъчни да съсипят кариерата й, ами трябваше да прибави и това!
Някой почука на вратата. На прага се показа Каролайн. Беше облечена в кафяви панталони и пуловер в същия цвят. Сребристорусата й коса беше подстригана безупречно и от едната страна бе небрежно прибрана зад ухото, откривайки клипс с голям диамант.
— Здравей, майко!
— Здравей, миличка. Радвам се, че дойде. — Нора усети колко пресилено прозвуча и се засрами. Двете с Каролайн направиха много през последните години, за да изгладят отношенията си и да се сближат отново. Сега й се стори, че целият напредък беше отишъл по дяволите и помежду им отново се бе издигнала ледена стена. В очите на Каролайн имаше студенина, която Нора не бе виждала от години. — Докторите казаха, че трябва да остана в инвалидна количка известно време. Когато китката ми заздравее, ще мога да се придвижвам с патерици и да се грижа сама за себе си.
— А кой ще се грижи за теб дотогава?
— О, не съм мислила за това. Сигурно ще наема някого. Няма да е трудно. — Тя продължи да говори. Всяка дума бе по-добра от мълчанието. — По-важното е къде да отида? Не мога да се върна в апартамента си. Репортерите са се изнесли на палатки пред сградата. Но трябва да съм близо до лекарите.
— Можеш да използваш лятната вила. Ние с Джери все не намираме време да отидем, а Руби не е стъпвала на острова от години. Старата сграда си стои самотна…
Къщата на Летния остров. Последното пристанище на Ерик. Щеше да е чудесно!
— Ще направиш ли това за мен?
Каролайн я погледна, в очите й се четеше безгранична тъга.
— Толкова съжалявам, че не ме познаваш.
Нора се отпусна на възглавницата. Отново бе сгрешила.
— Съжалявам!
— Боже, това съм го чувала един милион пъти! Първо казваш, че съжаляваш, после започваш да се правиш на майка. — Тя отвори дамската си чанта и извади връзка ключове. Отдели един и го остави на масичката до леглото. — Обади ми се, щом пристигнеш!
Нора мълчеше. Каро имаше право. Тя отдавна бе забравила какво е да си майка.
— А сега трябва да вървя.
Нора кимна.
— Разбира се. Благодаря ти, че дойде. — Искаше й се да протегне ръце, да хване нейните и никога да не я пусне да си иде.
— Довиждане, майко — промълви Каролайн и излезе.
* * *
Руби излезе от главния терминал на международното летище „Си Так“ и се отправи към паркинга. Дъждът барабанеше по въздушния мост, когато мина по него на път за многоетажния гараж оттатък улицата. Ранният утринен въздух ухаеше на вечнозелени дървета, на чернозем и на водорасли.
Руби се замисли. Хубавите спомени бяха повече от лошите. Имаше едно място на север — архипелага Сан Хуан, където нейният живот се разпадна. Там някъде по плажа скиташе сянката на едно слабо, тъмнооко момиче, късаше листата на маргаритка и наричаше: „Обича ме, не ме обича…“. Руби знаеше, че ако е достатъчно силна, ще намери невидимата следа, останала след него.
Спря такси и се разположи на задната седалка, като остави ръчния багаж до себе си. Погледна разрешителното на шофьора (навик, който бе придобила при посещенията си в Ню Йорк) и видя, че се казва Ави Авиви. Имаше нещо смешно в името му, но се чувстваше прекалено уморена, за да се шегува с каквото и да било.
— Бейвю — каза глухо и потъна в меката седалка.
Ави Авиви натисна газта и се вля в потока забързани коли.
Руби затвори очи.
Струваше й се, че бяха минали само няколко минути, преди Ави да я потупа по рамото.
— Госпожице, вие добре?
Тя се огледа недоумяващо.
— Да, добре съм, благодаря.
Извади трийсет долара, плати на Ави и слезе. Преметна чантата през рамо и се насочи към двойната стъклена врата на болницата. Отпред стояха няколко души. Щом се приближи, Руби разбра, че са репортери.
— Това е дъщеря й!
Журналистите се втурнаха към нея.
— Руби, погледни насам!
— Майка ти пияна ли е била по време на…
— Какво мислиш за снимките…
Руби слушаше виковете им, щракането на фотоапаратите и бръмченето на камерите, но не възприемаше нищо. Сякаш беше на километри оттук.
— Руби! Руби! Руби!
— Знаеше ли за връзката на майка си?
Тя се обърна и застана лице в лице с дребен мъж с орлов нос.
— Не. — Тя се усмихна широко и продължи: — Бих се пошегувала с това, но всъщност никак не ми е забавно.
Тя си проби път в тълпата с високо вдигната глава, без да отмества поглед встрани. Въпросите им я преследваха, удряха я като камъни в гърба. Руби мина през пневматичните врати и те се затвориха автоматично след нея.
Вътре беше тихо. Миришеше на дезинфектанти. Ярко тапицирани столове освежаваха просторното бяло фоайе. По стените имаше жизнерадостни картини, окачени сред портрети на мъже и жени е кисели физиономии, дарители на болницата.
— Руби!
Каролайн се втурна към нея. Когато я притисна към себе си, Руби усети колко е отслабнала сестра й.
— Съжалявам! — каза Каро, извади хартиена кърпичка от чантата си и се зае да бърше остатъците от грима си.
Руби беше изненадана от внезапния изблик, нетипичен за Каролайн. Очевидно и тя се смути, защото се отдръпна назад. В очите й се четеше тихо отчаяние. Руби познаваше този поглед. Сестра й си задаваше въпроса — защо нещата в живота не могат да бъдат по-прости, защо не могат да се обичат, само да се обичат! Тишината се стовари върху тях.
— Как е Нора? — попита накрая Руби.
— Знаеш, че мрази да я наричаме така!
— Тъй ли? Не си спомням.
— Вече не го забравяй! Ударила се е с колата си в дърво. Кракът й е счупен, а китката — навехната. Трябва да остане в инвалиден стол няколко дни и това ще я направи неспособна да се грижи за себе си. Нуждае се от помощ.
— Жал ми е за медицинската сестра, която ще се заеме с тази работа.
— Ти би ли искала за теб да се грижи чужд човек? — стрелна я гневно Каролайн.
На Руби й трябваше малко време, за да обмисли думите на сестра си. После избухна в смях.
— Ще бъдеш разочарована, но не и изненадана от отговора ми.
— Не е смешно. Видя репортерите отвън. Ще я разкъсат. Тя е толкова ранима!
— Обаче се превръща в питбул, щом си науми нещо.
— Руби! Чуждата жена може да я продаде на таблоидите. Тя се нуждае от някой, на когото да има доверие.
— От тебе например. Понеже на мен не ми вярва много-много.
— Аз имам съпруг и деца.
— Няма ли приятели?
— Руби, моля те! — Каролайн я гледаше безпомощно. — След няколко години ще станеш на трийсет, мама е на петдесет и още не я познаваш!
— Кой казва, че искам да я познавам?
Каролайн помълча.
— Кажи ми искрено, не си ли го помисли снощи, когато ти съобщих за инцидента?
Руби преглътна виновно.
— Кое?
— Че е можела да умре.
Думите й попаднаха точно в целта. Руби заби поглед в покрития с линолеум под. В главата й се въртеше само една мисъл — да се обърне, да излезе през вратата и да се метне на първия самолет за вкъщи. Но този път не беше толкова лесно. На масата я чакаше договорът със „Зад кулисите“.
Може би малко време с Нора Бридж щеше да й даде материал за статия…
Тя пое дълбоко въздух и се обърна към сестра си.
— Една седмица — каза с равен глас. — Ще остана с нея една седмица.
Каролайн я прегърна силно.
— Знаех, че мога да разчитам на теб!
Руби се почувства като подлец. Не можеше да срещне очите на сестра си.
— Една седмица с Нора — повтори. — Трябваше да ми направиш застраховка.
— Иди да й го кажеш — засмя се Каролайн. — Тя е на шестия етаж в западното крило, дванайсета стая. Аз ще те чакам тук.
В асансьора Руби се опита да се пребори с обзелото я неприятно чувство. Когато кабината спря, тръгна по дългия коридор, проверявайки табелката на всяка стая. Вратата на номер дванайсет беше отворена. На прага тя си пое дълбоко въздух и влезе.
Майка й спеше. Руби въздъхна с облекчение и нервното й напрежение отслабна. Наведе се към бледото красиво лице. Изпита неочаквано чувство на отчужденост. Направи усилие да си внуши, че тази червенокоса жена, която изглежда като Сюзан Сарандън, е майка й. Нейната майка играеше на „Монополи“ и правеше палачинки е шоколад всяка неделна сутрин, преди да изчезне. Оттогава минаха единайсет години.
Нора отвори очи.
Руби изпита непреодолимо желание да избяга. Майка й се задъха от вълнение и се опита да седне, като оправяше смутено косата си.
— Ти дойде? — изрече бавно. Не направи и опит да прикрие учудването си.
Ръцете на Руби трепереха. Тя стисна юмруци.
— Как си?
Въпросът беше глупав, но щеше да ги избави от неловкото мълчание.
— Добре съм — усмихна се Нора. Не изглеждаше весела.
— Разбрах, че си пропуснала отбивката.
— Това е тя, моята Руби — винаги готова да се шегува.
— Не бих се нарекла „твоя“.
Усмивката на Нора замря.
— Да, ти имаш своето право. — Затвори очи. — Изглежда, продължаваш да мислиш, че всичко знаеш, и да ме съдиш по твоята мярка.
Руби усети, че разговорът е поел в грешна посока. Ако продължаха така, скоро между тях щеше да избухне истинска война.
— Не знам всичко. Но не мисля, че някога съм те познавала достатъчно.
— Значи ставаме две — засмя се Нора.
Погледите им се срещнаха. Желанието да избяга отново завладя Руби. Беше убедена, че няма да издържи една седмица с тази чужда жена. Задави я гняв.
— Мислех… да остана с теб известно време… докато започнеш да се справяш сама.
— Защо? — Изненадата на Нора беше огромна.
Руби вдигна рамене. Този въпрос имаше много отговори.
— Можеше да умреш. Запитах се какво щеше да стане, ако те бяхме загубили. — Тя се усмихна сковано. — Или може би дойдох в този труден за теб момент, когато си загубила всичко, заради което напусна семейството си, за да се насладя на страданието ти. Или защото…
— Приемам. Кой го е грижа за причината? Аз се нуждая от помощ, ти нямаш по-добра идея как да прекараш времето си…
— Защо ме прекъсна?
— Беше, без да искам.
— Да, бе! Мислиш, че нямам личен живот. Не те е грижа, че зарязах всичко, за да бъда до теб, нали?
— Нека не започваме пак!
— Ти започна!
Нора премести здравата си ръка на металната преграда. Пръстите й бяха съвсем близо до дланта на Руби. Сетне каза:
— Знаеш ли, че заминавам за лятната къща?
— Какво? — На Руби й се стори, че не е чула добре.
— Репортерите са окупирали жилището ми. Не мога да се добера дотам.
Нора сведе поглед. Руби разбра, че й е адски трудно.
— Сестра ти ми предложи да използвам лятната къща. Ако промениш решението си, ще те разбера.
Руби отиде до прозореца и се загледа в мокрите улици.
Преди изглеждаше лесно: да отиде в дома на тази жена — Нора, да остане няколко дни, да сготви един-два пъти, да разгледа старите албуми, да зададе няколко въпроса, да събере информация за статията си и да си тръгне.
Но… лятната къща…
Можеше да се грижи за Нора в някой модерен мезонет със стъклени стени, но на Летния остров, в старата къща, пълна със спомени…
Петдесет хиляди долара.
Все някак щеше да изтърпи една седмица.
— За мен няма значение къде ще бъдем…
— Сигурна ли си?
— Разбира се, несигурна ли ти изглеждам?
— Трябва да наемеш инвалидна количка — смени темата Нора, — докато китката ми заздравее. Имам нужда и от някои вещи от жилището ми.
— Остави това на мен.
— Говорих с лекарите да ме изпишат. Ще трябва да напуснем безшумно, може би през служебния вход. Нямаме нужда от посрещачи.
— Ще наема кола и ще дойда да те взема… Кога?… В три часа?
— Добре. Дамската ми чанта е в шкафа. Вземи кредитните ми карти. Използвай платинената „Виза“ за всичко, от което имаш нужда. Ще ти начертая карта на апартамента и ще се обадя на портиера да те пусне. И… вземи хубава кола, става ли?
Руби опита да се усмихне. Започваше се. Майка й вече раздаваше нареждания.
— Ще имаш най-доброто, Нора!
Отиде до гардероба, извади дамска чанта от скъпа черна кожа и я преметна през рамо. Без да поглежда назад, тръгна към изхода. Зад себе си чу гласа й:
— Руби? Благодаря ти!
Затвори вратата, без да се обръща.