Кристин Хана
Рубинени залези (17)

Седемнайсета глава

След двучасово чакане на ферибота с още двеста нетърпеливи туристи и няколко изнервени местни жители Руби си даде сметка защо толкова бърза да напусне острова. А да пропиляваш живота си в ядове по неуредиците на държавния транспорт, е безсмислено.

Думите на Каролайн още звучаха в ушите й.

„Всички знаеха“, гръмна и радиото в минивана, щом завъртя копчето.

— Освен мен — горчиво изрече Руби на глас.

Както обикновено, фериботът пристигна със закъснение и тя зае мястото, което й показа дежурната диспечерка. Когато корабът потегли, Руби спусна седалката и затвори очи. Може би сънят щеше да й помогне.

„Всички знаеха.“

Отвори очи и се загледа в тавана на колата.

„Спях с други жени.“

Това променя нещата, нали?

Представата, че баща й е герой, а майка й — злодей, бе измамна.

Светът вече не беше такъв, какъвто изглеждаше. И може би това откритие бе позакъсняло.

Измъкна изпод седалката химикала и бележника. Замисли се за минута и започна да пише.

„Бях на шестнайсет, когато майка ми ни напусна.

Беше топъл юнски ден. Слънцето бе високо в синьото като яйце на червеношийка небе, откъм блатото на Макгъфин долитаха крясъци на гъски.

Странно е, че човек запомня такива неща.

Семейството ми не беше богато. Баща ми, Рандъл, е местен. През сезона се занимаваше с риболов, зиме поправяше лодки. Всяка събота ходеше на боулинг с приятелите си и помагаше на мен и на сестра ми за домашните. Ходеше облечен в карирани ризи или фланелки.

И през ум не ми бе минавало, че той може да не е идеалният баща.

В нашата къща нямаше кавги и крясъци, не помня нощи, през които двете със сестра ми да сме треперили, сгушени в леглата, от страх, че родителите ни може да се разведат.

След време, когато всеки от нас пое по своя път, често си спомнях с носталгия за тези години. Исках да открия мига, за който може да се каже: «А, ето го началото на края!». Но все не успявах. До днес.

Днес моите родители повдигнаха завесата и Великият Оз — моят баща, се оказа най-обикновен човек. Не знаех това. Помнех само, че в един хубав летен ден майка ми влезе във всекидневната, помъкнала куфар.

— Аз напускам. Иска ли някой да дойде с мен?

Това ни каза.

Баща ми беше в кухнята. Чу се звън — на пода се разби чаша.

Това бе денят, който разсече минало и настояще.

Мислех, че е временно. Кратко «бягство» с приятелки. Само че тя нямаше приятелки.

Трудно ми е да си кажа кога чувствата ми към Нора се преляха от неясна вина към възмущение и гняв и кога възмущението и гневът прераснаха в ненавист.

Виждах как нейното отсъствие се отразява на баща ми. Само за няколко дни той стана неузнаваем. Пиеше, пушеше и по цели дни се разхождаше из къщи по пижама. Ядеше само ако аз или Каролайн му приготвехме нещо. Спря да излиза в морето и следващата пролет се наложи да продадем земя, за да си платим данъците и да слагаме ядене на масата.

Именно през онова лято в съзнанието ми се оформи образът на Нора. Изсякох го от твърдата скала на случилото се и започнах да го наричам «майка ми». През всичките тези години пазих в себе си този образ, този болезнено забит в сърцето ми тризъбец: егоизъм, лъжа, бягство.

Но сега знам истината. Баща ми е бил неверен съпруг. Неверен — каква хладна, безстрастна дума. С халка на безименния пръст чукал чужди жени. Погазил клетвата си пред Бога и хората. Щом го написах, и ми олекна. Грубо е, грозно е, но е истина.

И докъде води този ред на мисли?

Моето детство, което наивно смятах, че съм запечатала с ярки маслени бои върху платното на спомена, се оказва изрисувано с водни бои — всеки по-силен дъжд може да го отмие.

Баща ми не е бил човекът, за когото съм го мислила.

Дори сега, когато пиша това, виждам в него детска наивност. Но не мога да намеря други думи, с които да го изразя. Не знам как да го погледна в очите. Баща, който доказа, че цял живот е бил един непознат.

Майка ми не го е напуснала — не ни е напуснала — заради славата и парите, а защото човекът, когото е обичала, е разбил сърцето й. Знам какво е чувството, когато някой, на когото се довериш изцяло, те предаде. Сякаш нещо в теб умира.

Искам да й простя. Не знам защо съм се страхувала да я обичам. Може би защото болката, която ми причини, е враснала така дълбоко в мен, че без нея нямаше да съм същата…“

Сирената на ферибота изрева. Бяха пристигнали на Лопес. Тук щяха да свалят няколко коли и да продължат към Оркас. Летният остров беше последна спирка, преди корабът да се върне на континента.

Руби светкавично взе решение. Нямаше желание да вижда майка си толкова скоро.

Запали двигателя и се спусна по трапа. Един пристанищен работник извика нещо след нея. Не го чу и не я беше грижа. Даде газ и изскочи на пътя.

Домът на Слоун беше на няколко преки от пристана. Старата викторианска къща се издигаше високо на носа.

Руби зави по алеята и спря. Над безупречно поддържаната градина падаше мрак. Оградата, наскоро освежена с бяла боя, придаваше на имението спретнат и завършен вид. Точно както госпожа Слоун обичаше, макар че тя самата не беше стъпвала на острова от години.

Руби пое по пътечката, която водеше до пътната врата. Под краката й проскърцваха раковини. Спря на прага, събра кураж и потропа.

Отвори Лоти.

Изглеждаше така, както си я спомняше — възпълно лице, очи, които се превръщаха в тънки цепчици, когато се засмееше.

— Руби Елизабет! — плесна с ръце възрастната жена. — Боже, колко се радвам да те видя!

— Здравей, Лоти — усмихна се Руби. — Доста време изтече.

— Не чак толкова, че да не ме прегърнеш! — Тя разпери ръце и притегли Руби към едрите си гърди. Ухаеше на бонбоните, с които винаги бяха натъпкани джобовете на престилката й.

— Идвам да видя Ерик — каза Руби, опитвайки да се освободи от мощната прегръдка.

— Горе е. Дийн трябваше да отлети за Сиатъл по работа.

Руби си отдъхна. Не бе готова за среща с Дийн. Последва Лоти във всекидневната.

— Може ли да се кача при него?

— Мисли му, ако не го сториш! Ей сега ще ти приготвя чай.

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Добре. Качвай се тогава. — Лоти сложи ръка на рамото й. — Не се страхувай, той си е нашето момче.

Руби въздъхна и се заизкачва по стълбите. На горната площадка поспря, сетне се насочи към старата детска стая на Ерик. Беше затворена.

— Ерик? — Руби леко побутна вратата.

— Руби? Ти ли си?

Колко променен звучеше гласът му! Къде беше мелодичният баритон, който си спомняше отпреди?

— Аз съм, друже. — Тя прекрачи прага.

Едва не избухна в ридания. Беше чудовищно слаб, изглеждаше изтощен. От тъмната му коса не беше останало почти нищо. Виолетови сенки ограждаха очите му. Скулите изпъкваха на бледото му лице.

Страдалческа усмивка изкриви безкръвните му устни.

— Сигурно сънувам — Руби Бридж се е върнала у дома…

— Да, у дома съм си. — Тя се втурна към прозореца, задърпа завесите с непослушни пръсти — трябваше да прави нещо.

— Не се тревожи, Руби — обади се зад гърба й той, — знам как изглеждам.

Тя се извърна.

— Липсваше ми, Ерик. — Обзе я неочаквано чувство на ненавист към самата себе си. Как бе могла да изостави това място, тези хора!

— Ти си тук и сякаш времето се е върнало назад. — Натисна невидим бутон и изправи леглото си.

Тя се усмихна.

— Всичко, от което се нуждаем, е… време…

Той се пресегна, извади от шкафчето саморъчно свита цигара и я запали. Лицето му се изкриви в цинична усмивка.

— Ракът някак улеснява нещата. С марихуаната, имам предвид.

— Всичките си приятели ли дрогираш?

Той й подаде цигарата.

— Всъщност приятели няма. В моя живот, искам да кажа.

Руби вдиша дима.

— Не съм пушила стаф от години.

— Това е добра новина. Как е шоубизнесът?

— Не съм достатъчно смешна.

— Ти си истински вулкан от смях! Като деца ни караше да се хващаме за коремите!

— Благодаря. Само че това е като да станеш кралицата на красотата в Падука. Не си Мис Америка, нали? Това, че разсмивах всички на Лопес, не значи, че ще грабна публиката на Джей Лено. Горчива истина.

— Ще се откажеш ли?

— Май да. Ще опитам да пиша.

— Некролози ли?

— Много смешно! Ще пиша за нея. За Нора.

Той се отпусна назад.

— Някой наистина трябва да напише книга за нея. Тя е светица.

— Тая трева ми замая главата! Светица ли каза?

— Да.

Изведнъж лицето му се промени. Очите му се разшириха. Устните му потръпнаха. Руби се изплаши.

— Ерик, какво става с теб? Добре ли си?

— Лекарите го наричат последен стадий. — Той се усмихна немощно. — Не е ли смешно? За всяка фаза на болестта са измъдрили евфемизъм, а когато най се нуждаеш от премълчаване, изтърсват: „последен стадий“.

Руби внимателно отмести редките кичури коса от челото му.

— Не трябваше да те губя, Ерик. Това, което се случи между мен и Дийн, не биваше да пречи на приятелството ни.

— Ти разби сърцето му — промълви Ерик.

— Сърцата на всички ни бяха разбити. Мисля, че и чудо не може да върне назад стореното зло.

— Това, което направи майка ти, бе наистина отвратително, но ти отдавна не си на шестнайсет. Длъжна си да гледаш на нещата по-зряло!

— Как по-точно?

— Руби! Целият остров знаеше, че баща ти тича подир всяка фуста! Не мислиш ли, че това прави нещата малко по-различни?

„Значи е било истина. Всички са знаели.“

— Аз и Каролайн не бяхме виновни, но тя напусна и нас! — Не можеше да се примири.

— През последните години имах възможност да опозная Нора и повярвай ми, тя е изключителна жена. Какво не бих дал да имам такава майка!

— Госпожа „Голям бизнес“ има проблеми с твоя начин на живот, доколкото съм разбрала.

— Не, няма. Вече не. Когато й казах, че съм гей, просто заяви, че не иска повече да ме вижда.

— Кога се случи това?

— Отдавна.

— А когато узна за болестта?

Той вдигна рамене.

— О, Ерик… съжалявам! — прошепна Руби.

— Знаеш ли кой ме подкрепяше, когато родителите ми ме отхвърлиха?

— Дийн?

— Нора. Тъкмо беше започнала да списва вестникарската си колонка в „Сиатъл Таймс“. В началото й писах анонимно. Тя ме поздрави за смелостта ми да заявя открито какъв съм и ми вдъхна надежда, че мама отново ще ме приеме. Само че майка ми беше изтрила името на „различния“ син от паметта си, както морето изтрива детските рисунки от пясъка. — Той взе портфейла си от масичката до леглото и го отвори. Извади сгънат лист и й го подаде. — Прочети това.

Руби пое от ръцете му пожълтялата хартия. Вгледа се в дребните букви. Трябваше й известно време, за да разпознае почерка. Беше на майка й.

„Скъпи Ерик,

Не мога да изразя с думи дълбокото си съчувствие към болката ти. Това, че си избрал да я споделиш с мен, е отговорност, към която не бих се отнесла небрежно.

За мен ти си момчето, което идваше у нас, когато бях болна, приготвяше чай и сядахме да го пием на верандата. И юношата с одрезгавял глас, който не се страхуваше да хване ръката на госпожа Бридж и да върви с нея по коридора в училище.

Надявам се някой ден майка ти да разбере колко стойностен човек е синът й. Да те приеме.

Но ако не го стори, моля те, моля те, не позволявай това да сломи сърцето ти. Намери сили да продължиш да се бориш. Светът е пълен с хора, които животът е наказал безпричинно, но те не се предават.

Тревожа се за нея, Ерик. За майка ти. Угризенията й ще я унищожат. Ние с тебе, ако не друго, имаме прекрасните си спомени, те ще ни крепят в трудни моменти, но тя… тя ще страда. Прости й и я обичай, Ерик. Само така ще й помогнеш. Както и на себе си.

Обичам те, Ерик Слоун. Ако беше мой син, щях да се гордея с теб.

Нора“

Руби сгъна писмото.

— Знам защо го носиш винаги със себе си.

— То ми помогна да оцелея, Руби! В буквалния смисъл. Простил съм й. И прошката направи живота ми по-богат.

— Не мога да си представя как си успял… Това, което ти е сторила…

— Беше съвсем нормална реакция.

— А реакцията й сега?

Той въздъхна.

— Сега, когато разбрах колко безценно е времето, е по-трудно. Искам да е до мен поне за миг, само колкото да й кажа, че никога не съм преставал да я обичам. Да чуя… — Гласът му се превърна в шепот. — … че и тя ме обича. — Руби протегна ръка и докосна лицето му. Той се усмихна и сложи дланта си върху нейната. — Трябва да простиш на Нора, Руби!

— Страх ме е! — промълви Руби.

Рядко правеше такива признания.

— Не разбираш ли — животът е кратък! Мятаме се насам-натам, разпиляваме се, сякаш сме вечни! Но един прекрасен ден откриваме, че времето ни е изтекло.

— Как се прощава? — впи поглед в него Руби.

Той се усмихна нежно.

— Трябва само да затвориш очи и да си представиш мощта и енергията, която прошката ти дава.

— Ако затворя очи, ще се изгубя!

— Ще се изгубиш, ако се втренчваш в себе си. — Той докосна с устни върховете на пръстите си и ги долепи до страната й. — Обичам те, Руби, не го забравяй.

— Няма — промълви тя.

* * *

Когато Руби най-накрая се прибра у дома, минаваше полунощ.

Промъкна се покрай затворената врата на стаята на Нора и се качи горе. Отпусна се на леглото, измъкна жълтия бележник и започна:

„Един от най-добрите ми приятели от детството умира. Днес стоях до леглото му и разговарях с него, сякаш всичко е нормално, а през цялото време едва си поемах дъх.

Не бях го виждала повече от десет години. И през цялото време едва си спомнях за него.

Момчето, което бе вървяло рамо до рамо с мен през годините на детството… бях го забравила! Пазех медальона с образа на свети Кристофър, който ми подари за тринайсетия рожден ден, но момчето бях изгубила.

Може би той не го забеляза или не го беше грижа. Всеки от нас бе тръгнал по своя път, както се случва с приятелите от детинство, но сега това ме изпълва с тъга.

Лесно загърбвах нещата. Не се замислях какво и кого оставям назад. Но мисълта за всичко изгубено някак внезапно се стовари върху мен.

Когато го оставих, той беше юноша с буйна черна коса и звънлив, заразителен смях, а днес го намерих толкова крехък, че се страхувах да го докосна.

Този умиращ човек ме посрещна така, сякаш никога не съм напускала. Питам се дали разбра колко ме заболя от това, че във влажните му очи виждах собствената си празнота.

И отсъствието си.

Искам да събера сърцето си. Парче по парче. И да ги огледам добре. Може би ще открия защо губя онези, които обичам.

Уморена съм от самота. Толкова дълго бягах от всичко и от всички, че останах без дъх. И ето — сега разбирам, че не съм стигнала доникъде.

Искам Нора отново да ми бъде майка. Не е ли удивително? Ако можех, бих се хвърлила в обятията й с думите: «Ерик умира, а аз не си представям света без него». Как ли ще се почувствам? Тя ще е щастлива, аз ще се успокоя… Затворя ли очи, си го представям ясно, но щом ги отворя, виждам между нас само затръшнати врати. А болката в гърдите ми става все по-силна и по-силна. Дълги години тази болка беше част от мен, но едва сега мога да я назова, да я определя. Майка ми ми липсва“.