Кристин Хана
Рубинени залези (13)

Тринайсета глава

Дийн качваше подноса със закуската към стаята на брат си — чаша сок, рохко сварено яйце и филийка препечен хляб.

Ерик едва опитваше храната, но този ритуал правеше живота да изглежда нормален.

Сега беше буден. Стоеше изправен в леглото.

— Здрасти, Дино.

Дийн натрупа възглавници зад гърба му и му помогна да закрепи таблата в скута си.

— Ухае апетитно — отбеляза Ерик.

Дийн вдигна щорите и отвори прозореца. В стаята нахлу шепотът на океана.

Когато се обърна, забеляза колко бледо и някак далечно изглежда лицето на Ерик тази сутрин. Сенките под очите му бяха виолетови.

— Лошо ли спа?

Ерик кимна и отпусна глава на възглавницата.

— Изглежда, вече не мога да спя. Каква проклета ирония, след като нямам какво друго да правя. Обезболяващите ме унасят, но не е същото, като да заспиш дълбок, здрав сън. — Той се усмихна уморено. — Липсва ми едно приятно и забавно нещо — сънищата.

Дийн премести стола до леглото и седна.

— Снощи исках да говоря с теб, но нямаше да мога да остана за дълго съсредоточен.

Дийн протегна ръка и стисна хладната длан на брат си. Ерик се усмихна.

— Винаги съм си мислил, че като остареем, ще се върнем в тази къща. Представях си как ще седим на верандата, косите ни ще са снежнобели, не, може би само моите, а ти ще си плешив като дядо. Ще играем шах и ще гледаме как децата ти тичат по брега и събират миди.

— Ще влачат мрежите, както ние някога.

Ерик отвори очи.

— Какво ставаше с мрежите, които купувахме всяка година? Ти и Руби се занимавахте с тях на пристана с часове…

Дийн преглътна мъчително. Не беше ли по-добре да говорят за друго?

— Понякога в сънищата си чувам смеха й… — изрече неочаквано.

— Много исках да съм ти шафер… Не е ли невероятно — бяхте само на шестнайсет, а любовта ви изглеждаше толкова истинска!

— И аз така мислех.

— А сега?

На Дийн му се искаше да се засмее, да подхвърли нещо шеговито. Но какъв бе смисълът? Та времето на Ерик бе толкова скъпо!

— Сега съм сигурен.

— Тя е тук, на Летния остров.

Дийн примигна. Бяха му нужни няколко секунди да възприеме чутото.

— Руби е във вилата?

— Аха — усмихна се загадъчно Ерик.

— Със съпруга и децата си?

— Никога не е била омъжена, братле. Интересно, защо ли?

Дийн стана и се приближи до прозореца. Сърцето му блъскаше в гърдите. Руби…

— Иди да я видиш — промълви Ерик зад него.

* * *

Дийн облече дънки и фланелка, обу спортни обувки и изкара колелото си. Фериботът щеше да е много натоварен, а с велосипед беше по-лесно да си намериш място.

Слезе на Летния остров и профуча покрай сестра Хелън, без да я поздрави. Когато стигна до отклонението към къщата на семейство Бридж, беше останал без дъх. Пред портата скочи от колелото и го остави да падне на земята. Изведнъж спря. За първи път се изненада от това, което правеше: тичаше към първата си любов, сякаш не бяха минали единайсет години, сякаш вчера са били заедно… Дали Руби изобщо се сещаше за него?

В паметта му изплува последната им среща.

Небето беше яркосиньо, набраздено от белите следи на самолетите.

— Ако бях на борда на този самолет, къде ли щях да ида? — мечтаеше на глас той.

Когато погледна към нея, тя изглеждаше променена.

Беше плакала.

Това не беше необичайно за нея, имаше дни, в които лееше сълзи безспир. Само че днес не му позволяваше да я доближи. Не можеше да си спомни какво точно й каза с напразна надежда да я успокои, но изражението на лицето й беше още пред очите му. Изглеждаше толкова бледа и студена, че той се изплаши. Изненадващо Руби, неговата Руби, каза:

— Снощи правих секс с един мъж.

Поиска да узнае всичко. Тя му разказа. Не я попита защо.

Обзе го безсилен гняв. Тя го беше лъгала, не го обичаше толкова, колкото той я обичаше! Почувства се използван. Очакваше да го моли за прошка, но тя стоеше пред него, така близо, че можеше да я докосне, и толкова далече, че чертите й се размиваха.

— Върви си — каза тя. Погледът й беше мъртъв. — Всичко свърши.

Трябваше да се махне — не искаше тя да го види, че плаче. Обърна се и се втурна към велосипеда.

Не можа да избяга от болката. Накъдето и да погледнеше, все тя беше пред очите му… В сянката на огромния дъб, където четяха сонетите на Шекспир… Седнали на пристана и зареяли поглед към хоризонта… Из алеите на градския парк… в тяхната градина, където я целуна за първи път.

Обади се на майка си. Час по-късно пътуваше за Сиатъл. На другия ден отиде в пансион.

Каквото и да бе имало между тях, се бе изпарило.

Дийн си пое дъх. Нямаше връщане назад. Качи се на верандата и почука решително.

Отвори му тя.

В момента, в който я видя, разбра какво му липсва. Беше глупаво и сантиментално, но беше истина. Бе копнял за това, без дори да съзнава какво е — магическа смес от приятелство и страст, която можеше да има само с нея.

— Руби — прошепна. Беше толкова хубава, че дъхът му секна.

— Дийн — отвърна тя с широко отворени, невярващи очи.

Не знаеше какво да каже. Почувства се като седемнайсетгодишен хлапак, зяпнал царицата на бала. Гърлото му бе пресъхнало. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Руби си е вкъщи“. Толкова отдавна мечтаеше да я види!

— Аз… се върнах, за да видя Ерик… може би си разбрала…

— Как е той? — прошепна Руби.

— Не е добре.

Тя затвори очи.

— Майка ми претърпя катастрофа и аз съм тук, за да се грижа за нея — изрече след малко.

— Ти? — изплъзна се от езика му. Изплаши се да не я е оскърбил.

— Знам, че си учуден — сви устни Руби.

— Значи си й простила.

Тъга помрачи погледа й.

— Да съм й простила? Това няма значение, Дийн. Извършеното си остава. Не можеш да върнеш времето назад. — Тя се усмихна, но това не беше усмивката, която помнеше — огряла цялото й лице, разпръскваща жизнерадостен блясък в тъмните й очи. Изглежда, очакваше той да каже нещо, само дето нищо не му идваше наум. — Е, радвам се да те видя. Нора е в моята стая. Ще се радва да те види.

Тя мина покрай него и се спусна към брега.

* * *

Мислеше, че полудява. Защо не можеше да стои срещу него?

Изтича по пътеката към плажа и седна на любимата си скала, където бе седяла хиляди пъти.

— Руби?

Гласът, който чуваше в сънищата си! Руби застина. Сърцето й биеше толкова силно, че ударите му отекваха в ушите й. Не беше готова да го види отново толкова скоро.

— Може ли да седна до теб?

Връхлетя я споменът за дългите часове, които двамата бяха прекарали един до друг на тази скала. Премести се вдясно, където винаги седеше. Дийн седна до нея. Бе толкова близо! Искаше й се да протегне ръка…

— Напомня ми за някога — изрече той.

Извърна се несъзнателно към него. Сякаш потъна в очите му. Почувства се отново на шестнайсет. Само дето той не беше вече юноша. Бръчиците в ъгълчетата на очите му го правеха още по-красив!

Руби пламна. Защо беше навлякла тая раздърпана фланелка, защо се беше остригала толкова късо? Сигурно я намира отблъскваща…

— Радвам се да те видя. — И отмести поглед. — Разбрах от Каро, че си станал важна клечка.

— Нищо особено.

— И говориш като такъв! — Тя се усмихна. — Е, как я караш?

— Гледах твое изпълнение в „Комедиен магазин“.

Тя вдигна поглед. Беше толкова близо, че можеше да види сиво-зелените точици в сините му очи. Очите, които сякаш променяха цвета си, като приемаха нюансите на океана, на яркосиньото небе…

— Сериозно ли? — ухили се.

— Да. Беше много забавна.

— Не думай!

— След представлението исках да те поздравя, но около теб имаше много хора. Един мъж…

— Макс. — Тя усети как нещо в нея се скъсва. — Тази връзка приключи. Кажи нещо за себе си. Женен ли си? — Веднага й се прииска да не беше питала.

— Не, не съм.

Тя се зарадва, после внезапно се смути. Една негова дума можеше да я убие, само думичка от устата на този мъж, когото не познаваше, мъжът, заменил юношата, когото бе обичала.

— През онова лято… разбрах от Лоти, че си заминал — поде неуверено.

— Нямаше да мога да срещна очите ти, Руби! Ти… ти разруши всичко!

— Знам. — Понечи да положи ръка на коляното му, както преди, но се отдръпна като ужилена. Скочи на крака, ужасена, че ако я погледне още веднъж, ще избухне в ридания. — Трябва да се връщам при Нора. — И хукна обратно.

Дийн се изправи и я последва.

Забързана, Руби се препъна и едва не падна. През рамо видя как ръцете му се отпускат безпомощно и изпита смазващия страх, че той никога вече няма да я докосне. Дийн спря.

— Времето е скъпо — рече тихо. — Преди седмица не знаех това. Дойдох само да ти кажа, че ми липсваш.

Руби мълчеше.

Той също й липсваше, винаги й бе липсвал, щеше да й липсва до края на дните й. Беше толкова болезнено да осъзнаеш това!

Сега, в този миг, цялото им бъдеще можеше да се промени.

Руби не намери сили.

Мълчанието се проточи.

Дийн се обърна и се отдалечи.