Марко Незе
Октопод (36)

Паниката

Новият шеф на отдел Z беше висок и облечен безупречно като манекен. С него бе невъзможно да се води разговор, защото той изобщо не чуваше думите на своя събеседник. Докато му говореха, той оставаше безучастен: приглаждаше гънките на сакото си, изправяше гърба си, въртеше лице наляво и надясно, сякаш непрекъснато се възхищаваше на своя образ в някакво въображаемо огледало.

Изпитваше маниакално благоговение към себе си. Напоследък го тормозеха хубавите му гъсти и къдрави коси, които бяха започнали да побеляват. Чрез секретаря си той бе дал на фризьора си точни инструкции как да му боядисва косите, без да го предупреждава. Не понасяше някой да му намеква за белите косъмчета.

Така всеки път се разиграваше един и същи фарс.

— Какво правиш? — питаше той навъсено фризьора си. — Боя ли ми слагаш?

— Не, ваше превъзходителство, това е шампоан.

— А, добре.

Катани веднага си даде сметка, че е невъзможно да остане на тази служба. Освен това новият му шеф бе категоричен.

— Имам нужда от доверени хора — каза му той, като съзерцаваше ноктите си на светлината на лампата. — Ние с вас не се познаваме добре, нали?

— Не, не се познаваме добре — отвърна Катани.

— Ето виждате ли? Трябва ни време, за да се сработим възможно най-добре. Но ние не разполагаме с това време. Мисля, че полицията ще бъде доволна, ако си възвърне такъв опитен инспектор като вас.

— Не, ще помоля да ме оставят за известно време на разположение — каза Катани. — Така ще мога да реша спокойно своето бъдеще.

— Прекрасно — каза с въодушевление шефът. — Чудесна идея!

* * *

Съпругата на Канито го прегърна развълнувана.

— Знам за какво сте дошли — каза тя. — Искате онова куфарче с документите.

— Да — потвърди Катани. — Много държа да го получа.

Жената се усмихна и поклати глава в знак на съгласие.

— Ще го получите. Сигурна съм, че моят мъж щеше да го повери само на вас. Затова ще ви го дам от сърце.

Катани огледа внимателно тази жена. Стори му се, че се е смалила и е станала още по-крехка. Сякаш беше прекарала цял живот в сянката на мъжа си и поради това беше излиняла.

— Себастиано беше слаб човек — подхвана тя. — Повишаваше глас, за да прогони тревогата си. Но не беше лош. Съсипаха го хората, с които имаше връзки.

— Възможно е — отговори Катани.

— Треперех за него. — Тя стискаше в ръка кърпичка и с нея от време на време избърсваше сълзите си. — Наистина вярвах, че вие ще можете да го спасите.

— Направих каквото можах, госпожо.

— Знам, знам — рече тя, като сложи треперещата си ръка на рамото му. — Преди да си отиде, изпрати по шофьора си това куфарче. Много хора го търсиха. Обаждаха се от министерството, дойде и оня омразен човек, професор Лаудео, който си позволи да ми предложи и пари. Имаше и опит за грабеж — влезли през нощта и претърсили навсякъде. Но не намериха нищо. Куфарчето не е тук.

Тя му направи знак с ръка да я последва.

— Да вървим.

Качиха се в колата и тя му посочи тесен път между редици от дървета. Движеха се бавно поради многото завои. След около два километра стигнаха до малка черквица, зад която се очертаваше масивната и дълга постройка на един манастир.

Жената дръпна връвчицата на камбанката. Отвътре се чу дрезгав звън. Отвори една монахиня с кръгло и усмихнато лице.

— Искам да си взема онова куфарче — каза госпожа Канито.

Монахинята направи весел поклон и изчезна. Върна се след няколко минути и й подаде лъскаво куфарче, чиито ъгли бяха подсилени с метален обков.

— Не знам какво има в него — каза жената, като го подаде на Катани. — Не знам и защо толкова хора се опитваха да го вземат. Но каквото и да съдържа то, заклевам ви да го използвате за добро, а не за да се продължи веригата от престъпления.

* * *

Във вилата на Сорби беше в разгара си нов консулт. Самоубийството на Канито беше объркало много планове. Никой не знаеше как е най-добре да се действа.

— Този, който е на мястото на Канито, що за птица е? — искаше да знае Каризи.

— Нямам му вяра — каза Теразини, който имаше нюх за тези неща. — Прави се на конте, но има хищни очи и отбягва погледа. Неприятен субект.

Сорби изглеждаше нервен.

— Нека помислим малко — каза той. — Ако продължим преговорите с Лаудео, може би ще намерим някакво решение.

— Не, не.

Теразини протегна ръка към банкера, сякаш за да отблъсне неговото предложение.

— Тук не се знае какво ще се случи. Разследванията по самоубийството на Канито могат да намесят стари истории. Намирисва на буря. По-добре е да си стоим кротко на завет. Засега сделката пропада.

— Не, това не е мъдро решение — извика Сорби едва ли не с болка.

— Теразини има право — каза американецът. — Когато разбрах, че Канито е умрял, първо си отдъхнах облекчено. Бях щастлив, happy. — И направи гримаса на отвращение. — Но тук се намираме в Италия. Теразини ми обясни какви усложнения могат да възникнат. Хм! По-добре да спрем дотук.

— Но, господа — подскочи Сорби, — рискуваме да загубим милиони долари.

Беше пребледнял.

— Какво ви тревожи? — попита Теразини. — Та нали от Америка вече внесоха във вашия кредитен институт трийсет милиона долара?

— Yes, yes — потвърди американецът. — Тези пари сега трябва да се върнат в Америка. Никакви сделки, никакви пари. Вече предупредих приятелите да не правят други вноски.

Покрусен, банкерът почти рухна под тежестта на тази новина.

— Искрено казано, вашето решение ме обърква — измърмори той.

Като остана сам, Сорби повика русокосата Елис.

— Това, от което се боях, ще се случи. Ние сме в беда.

— О, татенце, ще се оправим — опита се да го окуражи момичето. — Ти можеш да измислиш безброй начини.

— Благодаря за доверието! — Неговата плешива глава блестеше под лампиона. — Но трябва да се размърдаме, да се подготвим за най-лошото.

— Готова съм. Какво трябва да направя?

— Изпразни всички каси — каза банкерът. Беше се втренчил в отсрещната стена и обмисляше план за бягство.

* * *

Навсякъде нещата напомняха на отстъпление.

— Преценявам внимателно дали няма да е най-добре да се оттегля някъде на закрито за известно време — сподели професор Лаудео.

Беше приел поканата на Сорби да вечерят заедно. Гощаваха се с омари в луксозен ресторант. Две момичета свиреха на цигулки и изпълваха залата с нежна и тиха музика.

— Всички се отдръпнаха — отбеляза мрачно банкерът. — А пък точно сега трябваше да се сплотим, за да посрещнем извънредното положение.

Лаудео не беше съвсем убеден в това.

— Може би — каза той. — Но се боя, че Канито е оставил тук-там опасни книжа. Ако излязат наяве, ще има главоболия за всички ни.

— Знаете ли чия е вината? — Сорби бе оставил приборите в чинията си и гледаше Лаудео с блеснали очи. — На Каризи и Теразини. Винаги съм бил против техните методи.

Той заклати голямата си глава неодобрително.

— Аз исках да има мир между нас, подтиквах ги да постигнем съгласие. Те обаче мислеха да се оправят, като нападат безогледно Канито. И ето ги и чудесните резултати. Принудиха го да се застреля. — Сорби произнесе последните думи почти шепнешком. Почука с пръст челото си и каза: — Лудост, лудост.

— Точно така — съгласи се Лаудео. — Една лудост, която може да съсипе всички ни.

Сорби поднесе към устата си чашата с бяло вино. Погледна Лаудео през златистата течност.

— Аз вече съм разорен! — извика той. За секунди остана някак безучастен с чаша във въздуха. После я остави обратно на масата, без да отпие. — Разорен съм! — отново извика той. — Американците прекъснаха вноските и искат да им се върнат парите от предишните вноски. Представяте ли си? А аз използвах тези капитали, за да покрия един дефицит. Сега откъде да ги взема, за да ги върна?

— Голяма ли е липсата? — информира се Лаудео.

— По-скоро е тревожна. Има спешна нужда от постъпления на нови капитали. Вие знаете, че бяхме започнали онази дейност. Липсваше само одобрението на комисия от специалисти.

— Разбирам — въздъхна Лаудео. Помисли малко и каза: — В комисията има някои членове на Асоциацията. Може би ще се направи нещо.

— Дано! — Тази малка надежда беше възвърнала цвета на безкръвното лице на банкера. — Вие знаете, че не съм като оня стиснат американец. Аз съм щедър и не забравям услугите на приятелите.

— О, да, да. В този момент вашата щедрост би могла да ми бъде полезна. В тези трудни времена винаги съществува вероятността да ми се наложи да замина за чужбина.

— Но вие, извинете, ми бяхте казали, че притежавате някаква ценност — каза Сорби, като се наведе съучастнически към Лаудео. — Някакъв рядък предмет ли е?

— Ааа, да. — Лукава усмивка се появи по устните на Лаудео. — Това обаче си го пазя, защото е нещо като застраховка за живот, в случай че положението стане напълно отчаяно.

— Но какво точно е това нещо?

— А, не ме питайте — засмя се Лаудео.

Двете момичета в бели блузки и черни връзчици под яките минаха пред масата на Лаудео и Сорби, като движеха нежно лъковете си по струните на цигулките. Бяха щастливи и блажени.

* * *

Куфарчето на Канито надмина очакванията на Катани. То съдържаше документи, които бяха в състояние да унищожат политици от кръга на Лаудео. Свидетелстваха за съществуването на нелегална търговия с оръжия и плащане на огромни подкупи при някои договори за покупка на петрол.

Освен това имаше някакъв доста тайнствен списък — дълга лента от хартия за компютър, съставена от петдесетина листа, сгънати на хармоника. Всичко, което Катани успя да различи, бе една дълга колона от абсолютно неразбираеми знаци.

Той имаше приятел в полицейския център по обработка на информация. Обърна се към него, за да дешифрира тези загадъчни послания.

— На пръв поглед — каза специалистът — изглежда, че това е списък с имена. Около хиляда. Към всяко име има някаква бележка, а може би и номер.

— И как да открия имената, които стоят зад тези знаци? — попита Катани.

— Не е толкова просто. Този, който е изготвил списъка, е използвал някаква система, код. Заменил е буквите от имената с други. Например вместо А може да е използвал Г. — Докато говореше, специалистът драскаше буквите на лист хартия. — Сега, за да открием използваната система, ни трябва ключ, за да проникнем в тайната на кода. Този „ключ“, както ние го наричаме на компютърен език, сигурно е записан на дискета. Кой има тази дискета? С нея въпросът ще бъде решен. Само трябва да я вмъкнеш в дискетното устройство на компютъра и списъкът ще бъде декодиран, преведен, имената веднага ще се появят на дисплея.

* * *

Корпусът на самолета приличаше на пура — един „Капрони“, който бе покрит със слава през Първата световна война. Беше наклонен и цепеше въздуха с носа си, сякаш душеше миризма от минали времена.

Катани гледаше крилата му, на пръв поглед крехки, обковани с лъскава ламарина.

Пред музея по аеронавтика по езерото Брачано бели платна се носеха по водите. Наоколо зелените хълмове сякаш се бяха сгушили кротко и заоблените им носове бяха протегнати към езерото като лопати на сфинкс.

— Чакате мене, нали?

Зад гърба на Катани се появи мъж на около петдесет години.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза инспекторът, като му стисна ръка. — Вие сте известен журналист и работите за един голям вестник. Реших, че вие сте най-подходящият човек, към когото мога да се обърна.

— Готов съм да ви изслушам — каза журналистът. Беше мършав. Кръглите му очила заемаха по-голяма част от източеното му лице.

Катани поглади корпуса на капрони.

— В колата има плик за вас — каза той. — Там ще намерите доказателства за една огромна афера, свързана с подкупи, с нелегална търговия на оръжия, с незаконни печалби при покупка на петрол, експорт на валута, планове за завладяване на страната.

Направи знак с ръка да вървят. Журналистът го последва между старите самолети. Крилата им бяха разперени, сякаш бяха още готови да полетят. Едно време тези аероплани са порили небето, а сега забавляваха децата като побелели старци.

— Вие чували ли сте за професор Лаудео? — попита Катани.

— Бегло — отвърна журналистът.

— Една безцветна, но много ловка личност. Всички най-тъмни операции минават през неговите ръце. Създал е огромна мрежа от съучастници. В плика ще намерите също така и един списък, който съдържа не разшифровани знаци. Сигурно е тайният списък на членовете на неговата Асоциация.

— Хм — журналистът изглеждаше смутен. — Но защо давате тези материали точно на мен? Не е ли по-добре да ги занесете в прокуратурата?

— Ще бъда съвсем откровен — каза Катани. — От професионална гледна точка на вас ви е изгодно да притежавате тези материали, а за мен е изгодно да ги публикувате. Така че сме квит. Изгодно ми е, защото ми липсва ключът за дешифровката на този списък с имена. Когато материалите излязат във вестника, някой ще изпадне в паника, а в тази паника ще бъде по-лесно да открием ключа.

— И последното — каза журналистът, — да не би случайно Маурили да е заплашвал, че ще публикува тези материали? Имат ли те нещо общо с убития журналист?

— Да, разбира се. Но той притежаваше само малка част от това, което аз ви предлагам. Той имаше само информация за Канито, който беше само едно звено от тази верига. Аз ви давам пълната картина.