Марко Незе
Октопод (15)

„Имаме приятели“

Още веднъж прегледа цялата купчина с досиета, но напразно — липсваха две. Заместник-прокурорът Бордонаро притвори очи, замъглени от цигарен дим, и потърка с пръст ключалката на металния шкаф. Нямаше следи от взлом.

„Откраднати са… откраднати са“ — мислеше си той, но все още не вярваше. Прелисти старателно всички документи от другите две купчини на масата, разтревожен сграбчи телефона и набра номера на Катани.

— Невероятно — каза той. — Измъкнали са от шкафа в кабинета ми следствените досиета на Равануса и Теразини. Точно така, с цялата документация, отнасяща се за сметките на Жасмина и Мака… Да, дори калиграфската експертиза на подписите. Всичко, което ми бяхте предали. Фантастична история… Обградени сме от несигурни хора, драги инспекторе. Слушайте, вие не сте ли запазили дубликати от тези материали? Копията нямат голяма стойност, но поне да имаме подръка нещо.

— Да — потвърди Катани. — Запазих едно копие.

Щом затвори телефона, инспекторът отвори своя метален шкаф, отмести няколко добре подредени картонени папки и измъкна два свитъка. Провери набързо дали са тези на Равануса и Теразини и бързо, като крадец, ги мушна в куфарчето си. Потърка нервно ръце, сякаш искаше да заличи какъвто и да е компрометиращ белег, и натисна с пръст един бутон.

Вратата се отвори и се появи млад смутен полицай.

— Заповядайте, господин инспектор.

Катани му нареди да повика Алтеро. Когато заместникът му се яви, той го нападна с порой от обвинения.

— Как можем да се надяваме, че ще победим мафията, щом нейни съмишленици се мотаят сред нас? — Преструваше се на възмутен и като посочи отворения шкаф, каза: — Гледайте докъде са стигнали — досиетата ги няма. Изчезнали са.

Алтеро се закле, че този път някой ще плати скъпо за това.

— Снощи ги преглеждахме заедно. През нощта са свършили тази работа.

Той отвори вратата и извика в коридора:

— Кой беше на пост тази нощ?

— Сетимели — отвърна един полицай.

— Сетимели… Сетимели — помъчи се да си припомни физиономията на Сетимели. — Ах, онова новото момче — извика той. — Ще го накарам да проговори.

* * *

Автомобилът се движеше бавно по неравните улици в покрайнините на града. Навлезе в завоя и светлините останаха зад него. Беше почти полунощ. Катани караше съсредоточено и държеше под око табелките. Внезапно натисна спирачка, за да се увери, че беше точно това, което търсеше. При светлините на фаровете се открояваше крив стълб, забит в насипа край пътя. На върха му бе забодено парче картон, на което с писалка бе написано на неправилен италиански: „Пилци и яйци“.

На няколко метра надясно от табелката имаше път, който водеше към нивите. Катани свърна към него. След около триста метра загаси мотора и зачака.

Не бяха минали и пет минути, когато ключалката на задната врата щракна. От мрака изплува един мъж и седна отзад в колата.

Каза кротко:

— Не се обръщайте, инспекторе.

Катани разпозна този глас. Беше същият, който му се обаждаше по телефона. Без да се обръща, отправи поглед към огледалото за обратно виждане, но в тъмнината не различи нищо.

— Как успяхте да откраднете досиетата от магистрата?

— Имаме приятели — беше лаконичният отговор.

— А да не би вашият човек да е същият този магистрат?

— Не е той — каза другият с досада. — Ама че сте любопитен. Донесохте ли вашите досиета?

Катани отвори куфарчето, извади документите и ги подаде назад, без да се обръща.

— Аз изпълнявам условията. А вие кога ще ми върнете детето?

— Когато нещата се уредят окончателно — отсече мъжът и изчезна в мрака.

* * *

На другия ден в полицейското управление атмосферата беше непоносима. Увесени носове, опънати нерви. Само Алтеро беше спокоен и призоваваше да подновят атаката.

— Няма да ни надвият — окуражаваше той Катани. — Ще изградим всичко отначало.

Инспекторът си спомни за онзи полицай, който през онази нощ е бил на пост.

— Какво стана с този Сетимели? — информира се той.

Сърцето му се късаше, че причини толкова неприятности на момчето. А то нямаше нищо общо с тази работа.

— В моя кабинет е — каза Алтеро. — Трепери като лист и се кълне, че нищо не е пипал. Но аз ще му дам да разбере. Сигурен съм, че накрая ще признае.

Катани се запъти към кабинета на Алтеро, следван от заместника си. Когато двамата влязоха, Сетимели скочи на крака. Беше слаб, русоляв и уплашен като заек.

Обърна се с надежда към Катани.

— Господин инспекторе, нищо не съм пипал, кълна се.

— Никой друг не може да бъде, освен ти — каза студено Алтеро.

— Един момент. — Катани вдигна ръка, сякаш за да отхвърли всякакво твърдо и окончателно становище. — Нека не произнасяме присъди, преди да сме напълно сигурни. Би могъл наистина да бъде някой друг, вмъкнал се в кабинета по начин, който все още не можем да си представим.

Полицаят се поободри, като чу тези думи. И се опита да разшири тясната просека към спасението, която преди малко бе видял да се затваря.

— Господин инспекторе — каза той, — аз произлизам от почтено семейство, не съм някакъв престъпник и не бих могъл да направя такова нещо.

— Спокойно — рече Катани. — Ще видим дали можем да оправим тази работа.

* * *

Вълните се блъскаха в скалите и вдигаха облачета от ситни капчици. От време на време някоя и друга пръска падаше на предното стъкло на автомобила, спрял на малка полянка край пътя. Стъклото вече беше изцяло замъглено от пръските вода и Катани виждаше синьото петно на морето като през счупено парче бутилка.

Приближи се друга кола и спря точно зад първата. Отпред седяха двама полицаи, а на задната седалка се мяркаше крехката фигурка на Тити. Момичето слезе от колата и седна до Катани.

— Сега пък тайни срещи — измърмори ядосано тя. — Не е ли смешно?

— Спокойно — отвърна той. — Някой ден ще разбереш защо!

— Божичко — отчая се Тити. — Каква е тази загадка? Бяхме щастливи, че се виждаме, а сега трябва да се крием. О, извинявай, сигурно имаш сериозни основания. Но аз съм все по-объркана. Чирина ме засипва с телефонни разговори. Обажда ми се по всяко време. „Спомняш ли си?“ — ми казва. „Да, спомням си.“ „Обичаш ли ме?“ „Да, обичам те.“ Не зная още колко време ще трябва да играя тази комедия.

— Трябва да имаш търпение — каза той, подпря главата си на облегалката и притвори очи.

Тя се обърна и загледа през прозорчето гларусите, които кръжаха наоколо. Описваха кръгове във въздуха, после се спускаха отвесно към водата, потапяха човки и се издигаха отново, стиснали здраво плячката си.

— Търпение — повтори момичето. — Докога трябва да търпя?

— Докато е нужно — отвърна Катани. Усещаше, че се изразява със заучени, лишени от съдържание фрази.

— Повиках те да дойдеш тук, за да ти кажа нещо много важно. Исках да те уверя, че нищо не се е променило между нас. Обичам те, както преди. Трябва да го знаеш и да го помниш добре, каквото и да се случи, разбра ли? Каквото и да се случи.

Тити видя, че ръцете на Корадо стискат здраво кормилото. Усещаше, че е изключително напрегнат. Разбра, че той й съобщава нещо неясно и ужасно, и не посмя да каже нищо. Само опря глава на рамото му и каза:

— И аз те обичам, Корадо.

* * *

Младият келнер беше слабичък и с конски зъби. Ръцете му бяха мазни, а престилката на лекета. Той постави отегчен чинията с бифтека пред Катани и избърса ръцете си о престилката.

— Слушай, я ми донеси една бира — каза му инспекторът.

Младежът премигна и тръгна с клатеща се походка между масите. Гостилницата беше претъпкана. Клиентите, повечето млади, вдигаха врява до небето. Точно пред инспектора седеше мъж на около петдесет години. Изпод мазната му шапка стърчаха кичури коса. Наведен над масата, той пиеше вино и мърмореше нещо под носа си, като от време на време изкривяваше хлътналите си устни в усмивка.

Катани едва понасяше тази врява и телевизора, пуснат с пълна сила, който никой не гледаше. Задушаваше го пелената от мъгла, която се стелеше над помещението — смесица от пушеци от кухнята и цигарен дим, — която ставаше все по-гъста.

Един тип с мустачки, който дъвчеше дъвка, се приближи до неговата маса. Вдигна за поздрав два пръста към челото.

— Инспекторе, ще разрешите ли? — Дръпна един стол и се настани. — Трябва да говоря с вас.

Катани продължи да реже парченца от бифтека и да ги пъха бързо в устата си.

— Да чуем.

Другият се чувстваше малко неудобно. Започна с извинително предисловие:

— Вестоносците не се наказват — каза той, а после добави: — Приятелите не са доволни.

— От какво? — попита Катани, без да вдига глава от чинията.

— От вашия заместник.

— Алтеро? И какво е сторил?

— Додява, господин инспекторе, много додява.

— Върши си работата.

— Да, но ни пречи. Тогава… — мъжът счупи клечката за зъби. — Тогава, ако вие утре го пратите в Палермо, ние ще се погрижим.

— Какво? — Катани удари по масата с юмруци, в които стискаше нож и вилица. — Кръв, не — изсъска той. — Разбра ли, животно такова?

Той размахваше ножа пред гърлото му.

— Ще те убия — заплаши го той. Вените на врата му се издуваха. Лицето му бе толкова свирепо, че смразяваше кръвта.

Другият беше останал с отворена уста, с дъвка между зъбите, а тъмните му очи — вторачени в острието на ножа.

— Ще те убия — повтори Катани озверял.

Другият бе успял да дръпне стола си назад, изправи се рязко и изтича към вратата.

* * *

Катани се върна вкъщи късно след полунощ. Там го чакаше изненада. Лампите бяха запалени, а в хола имаше гости.

— Извинете, че си позволихме да влезем по този начин у вас.

Бяха двамата братовчеди на Чирина със същите зализани коси и същите кърпички, стърчащи от джобчето.

— Дойдохме да вземем някои неща за момичето. Роклички, блузки, гащички.

Катани още беше потиснат от случката в гостилницата. Сграбчи малка керамична статуетка и я запрати към стената. Тя улучи една картина и я счупи. Парченца от стъклото се разлетяха като конфети и част от тях се посипаха по гърбовете на братовчедите.

— Какво правите? — попита единият с леден глас. Прекара ръка през раменете си, за да изтупа стъкълцата. — Ние дойдохме като приятели, а вие се държите като неврастеник.

— Вие сте отвратителни престъпници — каза Катани. — Повече нищо няма да направя за вас.

— Е, добре — подхвана първият братовчед. Тонът му беше благосклонен. — Нека забравим тази работа със заместника. Край. Заличена е. — Той държеше между пръстите си запалена пура и я насочи към Катани. — Но вие трябва да забравите госпожица Тити. Не съблюдавате уговорките. Прибягвате до тайни срещи. Ние можем да разбираме и да прощаваме, но и вие трябва да имате същото добро желание.

Инспекторът почувства, че го сърбят ръцете. Още не се бе съвзел от изблика на ярост и сега имаше желание да сграбчи тези двамата и да им строши главите, както беше направил със статуетката.

— Внимавайте — каза само, — защото краят на тази история може да бъде много печален.

— А сега пък ще урочасваш — рече оня с пурата. — А пък ние имахме за вас изненада. — Направи нарочно пауза и се усмихна: — Не искате ли да дойдете да прегърнете дъщеря си?

Завързаха му очите и го накараха да легне на задната седалка на колата. Автомобилът обикаля почти половин час. Катани се опита да следи мислено пътя според завоите и шумовете, които идваха отвън, но скоро трябваше да се откаже, защото не успя да се ориентира.

Когато най-после колата спря, го накараха да слезе и му махнаха превръзката. Някаква птица се обади в нощта. Катани потръпна. Дишането му се учести. Намираше се насред полето, а над него бе надвиснала тъмната сянка на голямо дърво. На известно разстояние различи очертанията на малка къща. Друго не можа да различи в тъмнината.

От къщичката се раздвижи светлина. Идваше към него. Присви до болка очи и я позна. Най-после. Момиченцето се приближаваше със ситни крачки, водено от един мъж, който държеше лампата. Докато идваха към него, бащата почувства, че сърцето му се отпуска. Гледаше я съсредоточено и местеше поглед от една част на тялото й до друга. Крачетата, ръчичките, хубавото й интелигентно личице. И с всяка подробност в главата му нахлуваха вихър от спомени, от впечатления.

— Татко!

Малката се откъсна от човека с лампата и се хвърли в прегръдките на баща си.

— Сладкото ми съкровище! — Катани я притисна силно, оправи разрошените й коси и изтри сълзите й. Нашепваше й нежни думи. — Малката ми, сладката ми Паолета. — Галеше я, люлееше я, притискаше я нежно до гърдите си.

— Татко, нали няма да ме оставиш тук? — попита момиченцето разтревожено. — Държат ме все на тъмно. Не знам кога е ден и кога е нощ. Не ме оставяй тук, татко.

— Още малко, съкровище. Трябва да го направим.

— Колко време?

— Още няколко дни.

Инспекторът си бе възвърнал за малко хладнокръвието и даде набързо инструкции на детето:

— Не плачи. Татко ще дойде да те вземе много скоро. Трябва да бъдеш силна. Обещаваш ли ми? Мама и татко ще бъдат отново при теб, ще бъдем щастливи, ще видиш.

— Добре, татко. Ще направя, каквото ти казваш.

Мъжът с фенера се приближи. Обувките му бяха изцапани с кал.

— Хайде — каза той с груб глас. Хвана за ръка детето и го поведе.

— Неее! — закрещя Паола. — Пуснете ме!

За миг успя да я проследи с поглед. После не видя нищо. Чуваше само зова на момиченцето отдалече.

— Татко, татко!

Имаше желание да се спусне към този глас. Но един от братовчедите беше опрял дулото на пистолета между ребрата му и го побутна към автомобила.