Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Октопод (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Piovra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013 г.)

Издание:

Марко Незе. Октопод I

Италианска. Първо издание

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

Редактор: Любомира Михова

Коректор: Лилия Вълчева

История

  1. — Добавяне

Празникът

Басейнът във вилата на Сорби беше осветен отдолу. От млечните светлини изглеждаше като голямо огледало сред поляната.

— Проблемът е Средният изток — казваше солиден мъж със златен пръстен на кутрето на три дами, облечени в дълги рокли с големи деколтета. — Средният изток ще ни разсипе.

Думите му бяха заглушени от оркестъра, който засвири бясна мелодия. Една темпераментна негърка започна да се мята и да крещи в микрофона.

Гостите на големия нощен празник се раздвижиха в полумрака и откриха танците.

Елис, русокосата любовница на Сорби, изпълняваше ролята на домакиня. Усмихваше се любезно и проверяваше много дискретно дали всичко е наред. Беше облечена в черна лъскава рокля, която подчертаваше златистия цвят на кожата й.

Тя съгледа Катани сам с чаша в ръка и се запъти към него да му прави компания.

— Хей, здрасти, спомняш ли си за мен?

— Разбира се, че си спомням.

— Я ми кажи, на кого се сърдиш?

— На никого — погледна я изненадан Катани. — Защо?

Момичето направи смешна гримаса. Изду бузи и сложи ръка пред устата си.

— Цупиш се ей така.

Катани не беше сигурен дали е разбрал.

— Как — така?

Момичето се изкиска развеселено.

— Нищо, нищо.

На верандата избухна дружен смях. Около една маса се бяха събрали Теразини, Сорби, Каризи, две дами, обсипани с бижута, и техните кавалери, излъскани като речни камъни.

Сорби се изправи и поиска извинение. Отдалечи се, за да провери дали всичко върви, както трябва.

Никой не му обърна внимание, защото погледите на всички бяха вперени в американеца, който разказваше виц след виц.

— Чуйте този. Разказа ми го днес friend, как го казвате вие, а, един приятел, по телефона от Щатите.

Един от двамата кавалери, мъж с дълги бакенбарди, се опита да бъде духовит.

— Ето защо линиите за Ню Йорк са винаги претоварени.

Каризи се разсмя. Изпи на един дъх уискито си. Когато пиеше, той губеше контрол над себе си, дори се държеше разпуснато. Сложи ръка на крака на дамата, която седеше до него, и продължи:

— Аз говоря два или три часа на ден с Ню Йорк, Лас Вегас, Детройт. Бизнес. Но от време на време се развличаме с някоя историйка. Слушайте тази: американският президент сънувал, че среща някакви дяволчета. „Какво искате?“ — пита ги той поуплашен. „Знаете ли — казват онези, — Сталин умря и дойде в ада.“ „А вие какво правите тук?“ „Ние сме първите бегълци.“

Докато Каризи и другите се развличаха, Сорби извика:

— Амброджо!

Камериерът се приближи.

— Да, комендаторе.

Сорби прошепна тихичко в ухото му:

— Не изоставяй нито за миг тази маса.

* * *

Катани се разхождаше безцелно. Това му даваше възможност да се възхищава на красивите цветя, сведени през нощта, на меките долчинки по поляната. Всички тези прекалено весели хора го дразнеха.

По едно време някой го повика. Обърна се и видя на една маса Олга Камастра.

— Защо не седнете тук при нас — покани го графинята. Говореше му на „вие“ донякъде на шега, но и затова, че седеше с хора, които той никога не беше виждал.

— Благодаря — отвърна той и си взе стол.

Другите попреместиха столовете си, за да му направят място. Олга ги представи.

— Приятно ми е — каза Катани и седна.

Тя му хвърляше коси погледи и сякаш искаше да го изяде с очи. Наклони се към него интимно.

— Тази вечер още не сте ме поздравили — упрекна го тя, като кокетираше.

— Моля да ме извините, графиньо, но не ви видях.

Графинята обърна очи към басейна, обграден със сгънати шезлонги. Очите й искряха предизвикателно.

— Не ви упреквам за тази вечер — каза тя, — а за миналите дни. Изобщо не ме потърсихте: буквално изчезнахте.

Катани не разбираше докъде свършва шегата и дали тя наистина е засегната.

— Вярно — съгласи се той предпазливо, — наистина съм виновен.

Графинята изостави престорената си строгост и се засмя. Отметна глава назад и затвори очи. Когато беше с него, я обземаше някакво приятно чувство на доволство.

Пробивайки си път между масите и танцуващите, Сорби и русокосата Елис внимателно наглеждаха гостите. В един миг те се срещнаха до единия ъгъл на басейна.

— Как върви, скъпа? — попита я той.

— Чудесно, татенце — отговори тя, погали го и го целуна по челото. — Малко съм уморена, но ми се струва, че празникът има успех.

— Да, мила. Ти беше чудесна. — Сорби поклати едрата си плешива глава и целуна ръка на Елис. Тя беше по-висока от него, а той създаваше впечатление, че това му харесва, сякаш изпитваше желание да се сгуши в дългите й ръце като пиленце под крилото на квачка. — Утре е неделя. Ще можем да си останем сами на спокойствие.

— Да, мили — Елис го глезеше, показваше, че е искрено влюбена в това топчесто човече. — Как върви работата с американеца?

— Хм. Добре. Започваме да се споразумяваме. Имаше някакви трудности, но сега като че ли всичко се оправя.

Един камериер мина покрай тях с пълен поднос. Елис чевръсто взе чаша портокалов сок и я подаде на банкера.

— Виждам, че си поканил и полицая.

— Благодаря, скъпа — каза Сорби, като отпи. — Казваш, за полицая. Идеята беше на Теразини. Твърди, че няма да е зле да го вкараме в обръщение. Можело да се окаже полезен. Мислех, че ти е симпатичен.

Елис стисна устни.

— Не.

— Не ли? Защо?

— Ей тъй — тръсна рамене тя и се засмя. — Навява ми тъга…

* * *

Докато в дома на Сорби празникът беше в разгара си, едно жълто такси се придвижваше с мъка из тесните улички в централната част на Рим.

Маурили се беше разположил на задната седалка.

— Спри тук и ме почакай — каза той на шофьора.

Слезе от таксито. На улицата цареше необичайно оживление. Пожарна кола с виеща сирена поиска път на таксито. От близките улички притичваха хора. Маурили зави зад ъгъла и бе облъхнат от горещо дихание. В същия миг видя клада, лумнала като пещ. Огънят опустошаваше едно помещение на партера. Възрастен мъж, поддържан от двама младежи, с отчаян вид повтаряше:

— Цял живот труд, цял живот лишения — и всичко се превръща в дим! Цял живот! Няма повече да се оправя. Това е катастрофа.

Огнените езици започнаха да лижат и фасадата и една по една поглъщаха буквите на фирмата: „Печатница Стела“.

— Бомба — казваше един регулировчик, докато пожарникарите засилваха водните струи. — Вдигнаха я във въздуха. Печатарски машини, рулони с хартия, олово. Като в Ливан.

Двама полицаи се деряха, за да държат настрана тълпата, която ставаше все по-многобройна. Маурили гледаше листовете хартия, които се мятаха във въздуха като пеперуди, напразно устремени към спасението. Но пламъците ги настигаха, обгръщаха ги и ги всмукваха.

Маурили беше втрещен. Почувства, че краката му се огъват. Обърна се кръгом и се запъти съвсем замаян към таксито.

— Какво е станало? — Попита го шофьорът.

— Атентат. Вдигнали са във въздуха една печатница.

— Да ги вземат мътните! — Шофьорът удари с длан волана. — Вече не се живее с тези злосторници. — Той караше и непрекъснато се обръщаше към Маурили. — Правителството трябва да вземе мерки, иначе онези от престъпния свят ще ни изядат, ще ни погълнат!

Той продължи да се горещи. Хвърляше възмутени погледи към лицето на клиента си в огледалото, сякаш оня беше отговорен за тази катастрофа.

— Какво да ти кажа? — Отвърна разсеяно Маурили, на когото дрехите бяха мокри от пот и лепнеха на гърба му, а главата му бръмчеше. — Моля ти се, спри до онази кабина там. Трябва да се обадя по телефона.

Ръцете му трепереха, докато набираше номера.

— Хей, аз съм в беда! — Каза той на човека, който му отговори. — Ако си приятел, ще ми помогнеш. Какво? Какво да направиш ли? Трябват ми два или три милиона, за да изчезна, да се скрия… Е, не мога да ти обясня. Помогни ми, моля те. Ще ти ги върна след седмина или след десет дни, след като бурята попремине… Недей така, не ми отказвай. Знам, че имаш. Нямаш ли? Тогава ми отстъпи временно къщата си на село. Ще мина да взема ключовете. Хей, недей така. Не ме изоставяй, нали си ми приятел? Работата е сериозна, разбра ли? Хей, ало… Ало… Да пукнеш дано!

Тръшна слушалката и се качи в таксито.

Шофьорът го погледна внимателно. Той забеляза отчаяната му физиономия и попита дали има неприятности.

— Не, не — отвърна леко подразнен Маурили. — Какви неприятности? Откарай ме на Виа Апиа, хайде.

Шофьорът го остави пред вилата на Сорби. Празникът беше в разгара си. Осветеният басейн блестеше.

Един камериер съобщи на Сорби, че е дошъл Маурили, и банкерът забърза към него.

— Какво става?

— Катастрофа, комендаторе — каза отчаяно Маурили. — Вдигнаха във въздуха печатницата. Всичко изгоря. Оригиналите на статиите, шпалтите, всичко. Затекох се веднага да ви съобщя… Съжалявам, че вие имате хора…

Банкерът не го остави да довърши.

— Идете в кабинета ми — изсъска му той.

Беше разярен, но когато стигна до масата на Каризи, успя да прикрие душевното си състояние. Изобрази на лицето си усмивка и поиска извинение:

— Трябва да прекъсна за малко вашата вечеря, приятели. Налага се спешно да говоря с мистър Каризи и адвоката Теразини. Само за малко ще ги задържа и ще ви ги пусна. Извинете.

— Що за обноски! — пошегува се Теразини, като ставаше. — Точно сега, когато ни сервираха този превъзходен лефер, той ни отмъква.

Когато застана пред тримата, Маурили почувства, че земята под краката му се изплъзва.

— Ами… преди около час ми се обадиха по телефона вкъщи… — Запелтечи той. — Казаха ми лошата новина. То е… такава касапница. — Потърка с ръка пълното си лице и усети, че по него се стичат струйки пот, сякаш току-що беше излязъл от банята. — Взех такси, защото колата ми е при механика. Но трябва да си купя нова. Не върви повече. Представете си, от шейсет и осма е.

Беше толкова уплашен, че не мислеше какво говори. Думите сами излизаха от устата му.

— Точно когато трябваше да печатат — натърти Теразини с леден глас. — Точно са уцелили момента.

На Маурили му се стори, че тези думи прозвучаха като обвинение към него. Тръпка на ужас премина по тялото му.

— Има шпионин, сигурно има шпионин — палеше се той, като се опитваше да отклони от себе си подозренията. — Кой ви е дал материалите? Най-вероятно е било проследено още оттам.

Макар и замаян от алкохола, американецът не бе загубил реална представа за нещата.

— А материалите, всички ли окончателно пропаднаха? — попита той.

— Направих фотокопия — каза по-успокоен Маурили. — Но вие разбирате, че трябва време да се намери друга печатница, да се приготви всичко отначало и после да се печата. Може би десетина дни трябват.

— Не, не — прекъсна го Теразини. — Да оставим нещата така.

— Сиреч да се откажем, така ли? Дотук ли ще спрем?

Гърлото на Маурили беше пресъхнало. Той въртеше трескаво очи и търсеше нещо за пиене. Но в кабинета нямаше нищо.

Вместо да му отговори, Теразини му зададе въпроса:

— Освен вас кой друг знае за печатницата?

— Никой.

— Хм. Фотокопия имаме и ние — каза Теразини, докато обмисляше цялата работа. — По този въпрос няма проблеми. Сега ще помислим малко и после ще ви дадем инструкции.

— А, добре. — Маурили помисли, че с това всичко е свършило благополучно за него, и стана. Бързаше да си отиде.

— Какво, да не би да искате да ни напуснете? — спря го Теразини, като сграбчи ръката му като с нокти на граблива птица. — Елате да пийнете нещо с нас.

Оркестърът свиреше тиха нощна мелодия.

Като излезе на въздух, Маурили почувства странен световъртеж. Съгледа мокрия бюфет и се посъвзе с чаша ледена лимонада. Примлясна доволно, остави празната чаша и взе друга, пълна до половина с уиски. Въртеше се между масите, тръпнещ от тревога, като заек, който надушва във въздуха миризмата на кучетата.

— Забавлявайте се — насърчи го Теразини. — Когато решите да си тръгнете, ще уредя да ви закарат.

Адвокатът проследи с присвити очи Маурили, който отново се спря пред мокрия бюфет.

— Какво мислиш за тази работа? — попита го Каризи.

— Много просто — процеди през зъби Теразини. — Освен нас само още двама души знаеха. Единият от тях е шпионин: или Маурили, или Катани.

Катани танцуваше с Олга.

— Знаеше ли, че ще ме срещнеш тук? — попита той.

— Изобщо не предполагах. А ти знаеше ли?

— Не, не знаех.

Тя се оживи.

— Харесва ми да се виждаме така, без да си определяме срещи. Почти случайно. Много приятен начин е да бъдем заедно без душевни вълнения.

Тя опря нежно лицето си на рамото му.

— Днес за първи път се показваме заедно пред публика. Приятно ми е, хубаво е така. Не виждам защо трябва да се крием вече.

Катани почувства, че парфюмът й го замайва, и изпита някакво особено блаженство.

— А как ще го възприемат другите? — попита той шеговито. — Ще бъдат ли скандализирани, че една полумафиозка е тръгнала с полицай?

— Така ли? Много ли е компрометиращо?

— Ами да. Особено за тебе.

Мелодията свърши. Олга задържа ръката на Катани в своята в очакване на следващия танц.

— Скъпи инспекторе — подхвана тя закачливо, — не мисли, че и други са имали подобна възможност.

— Каква възможност?

— Да бъдат любовници на графиня Камастра пред очите на всички.

— Поласкан съм, госпожо графиньо!

Тя се разсмя. Затвори очи и се притисна отново до него за следващия танц.

* * *

Отдавна беше минало полунощ. Устата на Маурили беше пълна със сандвичи. От един час той непрекъснато се тъпчеше.

До него се приближи един малко смешен младеж, с папийонка и остър профил като на кълвач.

— Адвокатът Теразини ме натовари да ви закарам до вас — каза той. — Искате ли да тръгваме?

— Аха — изръмжа Маурили, докато дъвчеше бързо. Облиза пръста си, избърса устата си с книжна салфетка и я хвърли на земята. — Да вървим.

Последва младежа до паркинга, запълнен с мощни коли. Седна до него в сребристото волво и видя, че вътре има още двама души.

— Това са мои приятели — представи ги младежът, като седна зад волана. — Ще закарам и тях.

Потеглиха.

* * *

Гостите започнаха да се разотиват. Лисичето лице на Теразини изникна зад гърба на Катани.

— Играете ли покер? — попита внезапно адвокатът.

Инспекторът се обърна рязко, изненадан.

— Горе-долу. Защо питате?

— Защото нашият приятел Каризи иска да изиграем една партия.

— Благодаря му, но не бих желал да закъснявам.

— Няма да продължи много — настоя адвокатът. — Помолих и графиня Камастра, която благосклонно прие поканата… Видях, че тази вечер нашата графиня практически ви беше отвлякла, нали?

Катани не схвана иронията и каза:

— Повтарям: макар че утре е неделя, трябва да стана рано, защото имам да придвижа някои важни работи.

— Но вие сте още млад и нямате нужда от много сън — каза през зъби Теразини.

По лицето му беше изчезнала всякаква искрица на сърдечност. В очите му се отразяваха светлините на лампите и те блестяха още по-силно, като пламъчета.

— Елате. Тази партия може да се окаже много важна за вас…

Катани разбра, че няма друг избор.

* * *

Вместо да продължи по Виа Апиа, колата, която откарваше Маурили, зави встрани и сега бръмчеше насред полето. Не се виждаха никакви светлини наоколо.

Маурили беше смутен. Взираше се през прозореца и се мъчеше да разбере къде се намират. Но не виждаше нищо друго, освен пълен мрак.

— Къде отиваме? — попита той със свито сърце. — Сигурни ли сте, че този път води до Рим?

Никой не му отговори.

— Ехей — каза Маурили уплашено. — Какво има?

Обърна се рязко назад, сякаш за да поиска обяснение от другите двама. В полумрака се очертаваха техните непроницаеми лица — единият кръглолик и с мустаци, а другият — слаб и сух, с изпъкнала адамова ябълка, която се движеше надолу-нагоре, защото оня мачкаше между зъбите си дъвка и мляскаше.

Внезапно колата забави ход и рязко спря. На светлината на фаровете се очерта силуетът на стара селска къща.

— А, разбрах — посъвзе се Маурили. — Трябва да отидете по нужда.

* * *

Всички си бяха отишли. Музикантите бяха натоварили инструментите си, светлините — изгасени. Остана осветен само салонът на вилата.

Около масата Теразини и другите играеха карти. Безплътни валма от дим се издигаха нагоре. Цареше напрегната тишина, сякаш всеки миг трябваше да се случи нещо ужасно.

— Откривам — каза американецът. — Двеста хиляди.

— Добре — отвърна графиня Камастра.

— Двеста хиляди? — каза Катани. — Е, добре.

— И аз — затвори кръга Теразини. — Колко карти? Седнал в един ъгъл на масата, Сорби ги гледаше напрегнато. Като чу сумата, облиза устни.

* * *

Младият мъж на волана подкани Маурили да слезе от колата.

— Какво, да не би да искате да ме оставите тук? — запротестира той, като дишаше тежко.

— Слизай! — извика другият.

Двамата, които седяха отзад, бяха излезли. Единият отвори вратата, хвана Маурили за ръката и го измъкна.

— Ей, какво сте си наумили? — проплака Маурили. — Какво съм ви направил? Какво искате от мен? Оставете ме на мира, ей, помощ!

Бутнаха го в полусрутената къща. Фаровете осветяваха слабо, вътрешността. Маурили се спъна и за малко да падне, но мустакатият го задържа, като го хвана за ръката. Дръпна го и го обърна към себе си. Удари го с юмрук. Маурили залитна назад и изстена. Другият го хвана за яката и го изправи на крака.

— На кого каза името на печатницата? — просъска той в лицето му.

— Каква печатница? — запелтечи Маурили.

В отговор получи още един юмрук по лицето. Блъсна си главата в стената. Беше зашеметен. От наранената му скула бликна кръв.

— Ей, да не искате да ме убиете! — възкликна той, отчаян и ужасно изумен.

— Говори! — намеси се и младежът, който дъвчеше дъвка. — Ако проговориш, ще те пуснем да си ходиш.

Маурили се облегна на стената изтощен.

— Нищо не знам — простена той.

Мустакатият го удари още веднъж.

— Нищо ли не знаеш? Печатницата сама се е подпалила, така ли?

Маурили рухна на земята. Гърчеше се мъчително.

— Света Богородичке — проплака той, — искат да ме убият.

— С кого си говорил? — изкрещя зверски младежът, който караше колата.

Мустакатият съвсем освирепя. Ритна Маурили в корема, после го вдигна на крака, но оня се давеше, устата му беше пълна с кръв. Краката му омекнаха и той се отпусна върху нападателя си.

— Името! — настояваше оня. — Искаме да знаем името на човека, с когото си говорил!

Още един юмрук се стовари върху подутото му лице и го залепи със сила на стената. Той отскочи напред, но преди да падне възнак на пода, получи още един съкрушителен удар направо по устата.

На земята гърдите му се издуваха неестествено под ризата. Маурили издаваше неразбираеми стенания, а нападателите продължиха да го удрят зверски.

— Името — лаеха те освирепели. — Измъквай името!

Мустакатият се наведе над него, сграбчи го за косите и нададе дивашки, зверски вик:

— Хайде, че ще ти счупя главата!

Маурили беше почти изгубил съзнание. Накрая изхриптя провлачено:

— Лау… у… део.

* * *

Във вилата на Сорби играта на покер продължаваше.

— Две карти — каза Катани, като запали цигара.

— За мен една — добави Теразини.

Каризи беше полупиян и с мъка държеше отворени замъглените си очи.

— Две карти — каза той.

Скърцане на спирачки извести пристигането на някаква кола. Блъснаха се врати.

— Серви — каза графинята.

— Вие сте наред — каза Каризи, като се обърна към нея.

Всички обаче бяха наострили уши за това, което ставаше навън.

— Петстотин хиляди — обяви графинята.

— Пас — каза Катани.

Теразини размърда челюсти.

— Един милион — предложи той.

В коридора отекнаха нечии приближаващи се стъпки.

— Два милиона — релансира американецът. Вратата се отвори и се появи младежът, който караше волвото. Папийонката му беше изкривена, а единият край на сакото му беше изцапан с пръст. Всички очи се обърнаха към неговото лице на кълвач.

Младежът погледна Теразини и направи утвърдителен знак с глава.

Адвокатът хвърли картите на масата.

— Графиньо — каза той, — нямаше да спечелите, ако бяхте видели картите ми. Имах каре от попове и едно асо. А сега нека да вървим да спим. Лека нощ.

Каризи го последва, клатейки се, а Олга, подразнена от грубото прекъсване на играта, измънка:

— Що за обноски!

— Ами никак не се интересуваха от играта. Това беше претекст да ме задържат тук до пристигането на някаква вест. Нали така, господин Сорби?

Олга се намръщи.

— Каква вест?

— О, нищо подобно — опита се да смекчи нещата банкерът. — Глупости!

— Все има някаква задкулисна игра — отбеляза тъжно графинята. — Вече ми втръсна.

— Спечелихте или загубихте, инспекторе? — попита Сорби.

— Успях дори да спечеля.

— Вие наистина сте късметлия — каза банкерът. Той гледаше как Катани брои банкнотите и мяташе език като гущер, който улавя насекомо.

Олга и Катани си тръгнаха заедно.

— Каква вест чакаха? — попита тя.

— Не знам — каза той. — Но в един миг почувствах, че животът ми увисна на косъм, свързан с нещо, което трябваше да се случи.

— Значи те държаха като заложник.

— Точно така. Ако известието, което чакаха, не беше благоприятно за мен, нямаше да изляза жив оттам. А ти каква роля имаше в цялата тази история?

— О, моля ти се! — Олга отметна глава назад. — Знаеш, че не мога да ги понасям повече. Но съм сред тях и трябва да ги търпя. — Тя взе ръката му и я целуна. — Понякога ми идват странни мисли. Ако ти ме обичаше, както аз те обичам, можехме да заминем някъде много далече и щяхме да бъдем щастливи.