Стивън Кинг
Песента на Сузана (9) (Тъмната кула VI)

ЕДНО

Роланд Дисчейн беше последният от последните велики стрелци на Гилеад и това бе напълно основателно; поради своята странно романтична природа, пълната липса на въображение и смъртоносни ръце той беше най-добрият от тях. Сега артритът пропълзяваше в крайниците му, ала очите и ушите му си оставаха недосегаеми за сухото разкривяване. Той чу как главата на Еди издумка в страничния ръб на Неоткритата врата, когато бяха засмукани от нея, и единствено благодарение на светкавичните си рефлекси успя да се сниши и да предпази собствения си череп от строшаване в горната част на касата. До слуха му достигна чуруликането на птиците — в началото неясно и далечно, все едно сънуваше — ала после звукът се избистри и придоби съвсем реални измерения. Ярките слънчеви лъчи едва не го ослепиха след сенчестия полумрак на пещерата, към който беше привикнал, ала Роланд несъзнателно присви клепачи още в първия момент, когато зърна бляскавата светлина. Ако не беше направил това, вероятно нямаше да забележи цилиндричния отблясък вдясно от него, докато се приземяваха на твърдата, покрита с тъмни мазни петна земя и Еди щеше със сигурност да умре. А може би и двамата щяха да загинат. Опитът на Роланд му нашепваше, че само две неща блестят толкова ослепително — моноклите и дългата цев на някое оръжие.

Стрелеца сграбчи Еди за ръката, без да се замисля, също както бе присвил очи срещу внезапния устрем на ярката светлина. Почувства напрежението в мускулите на по-младия мъж, докато краката им се отлепяха от осеяния с камъни и кости под на Пещерата на портала, и внезапното им разхлабване, когато главата на Еди се удари в страничната част на касата. Спътникът му изохка и се опита да каже нещо, което означаваше, че все пак не бе изгубил съзнание.

— Стой до мен, Еди! — извика му Роланд, докато се изправяше на крака. Горчивата вълна на агонията обля дясното му бедро и се разпростря до коляното му, ала той стисна зъби и не издаде нито звук. Всъщност почти не обърна внимание на изгарящата болка. Задърпа Еди след себе си към някаква близка сграда, покрай едни неща, които му заприличаха на нефтени или петролни помпи. Върху тях обаче пишеше „МОБИЛ“, а не „СИТГО“ или „СЪНОКО“ — две названия, с които Стрелеца беше запознат.

Еди бе още в полусвяст. Лявата му буза беше цялата в кръв от раната на главата. Въпреки това младият мъж правеше всичко възможно да накара краката си да му се подчиняват, опитвайки се да изкачи трите дървени стъпала на онова, което според Роланд представляваше магазин за смесени стоки. Изглеждаше по-малък от този на Тук, ала не особено различен от…

Изведнъж въздухът зад Стрелеца бе раздран от оглушителен гърмеж. Този, който стреляше, се намираше достатъчно близо до него, което накара Роланд да си помисли, че щом е чул изстрела, човекът с пушката едва ли е уцелил.

Нещо профуча на сантиметър от ухото му, издавайки пронизителен свистящ звук: „Миззззззззззззз!“ Стъклената врата на магазинчето се натроши на парчета, а табелката, която висеше там (ОТВОРЕНО Е, ТАКА ЧЕ ЗАЩО НЕ ВЛЕЗЕТЕ ДА ХВЪРЛИТЕ ЕДНО ОКО?), подскочи и се превъртя.

— Ролан… — гласът на Еди, слаб и далечен, звучеше така, все едно устата му бе пълна с киша. — Ролан… как…ко… УФФФФФ!!! — изохка накрая младият мъж, когато синът на Стивън Дисчейн го блъсна на пода и се приземи отгоре му.

Поредният гърмеж процепи въздуха; някъде там със сигурност имаше стрелец с извънредно мощна пушка. Роланд чу нещо от сорта на „Еби му майката, Джак!“, след което със скорострела — или онова, което Еди и Джейк наричаха „автомат“ — откри огън. Мръсните прозорци от двете страни на вратата се натрошиха на едри заострени късове, а хартията, с която бяха облепени, се разлетя из помещението.

Две жени и някакъв застаряващ мъж бяха единствените клиенти, които се намираха в магазина в момента. И тримата се бяха обърнали ужасени към предната част на помещението — към Роланд и Еди — като на лицата им бе изписано онова неразбиране, характерно за несвикналия да борави с огнестрелно оръжие цивилен. Стрелеца го наричаше „тревопасен израз“, защото подобни екземпляри — онези от Кала Брин Стърджис бяха почти същите — повече приличаха на овце, отколкото на хора.

— Долу! — изрева Роланд от мястото, където лежеше на пода, по-точно върху полусвестилия се (и бездиханен за момента) спътник. — В името на боговете ви, лягайте веднага ДОЛУ!

Застаряващият джентълмен, който бе облечен с карирана бархетна риза въпреки задухата в магазина, пусна консервената кутия, която държеше (на нея имаше етикет с домат) и се хвърли на пода. Жените не последваха примера му и вторият откос на автомата ги повали и двете, издълбавайки грозна дупка в гръдния кош на едната и отнасяйки горната част на главата на другата. Простреляната в гърдите се строполи като чувал с картофи. Другата направи няколко неуверени крачки към Роланд, докато кръвта изригваше от косата и като лавата на активен вулкан. Пред магазина зачаткаха втори и трети скорострел, изпълвайки въздуха над тях с оглушителен шум и дъжд от свистящи куршуми. Жената, която бе изгубила горната половина на главата си, се завъртя два пъти, все едно изпълняваше някакъв сложен пирует, разперила широко ръце, след което се строполи тежко на пода. Стрелеца посегна към оръжието си и с облекчение установи, че револверът не беше изпаднал от кобура; допирът на ръкохватката от сандалово дърво му подейства успокояващо и му вдъхна кураж. Все пак имаха късмет. Нещата можеха да се развият далеч по-зле. Роланд бе сигурен, че не са изпаднали в тодаш. Онези, които стреляха, ги бяха видели… бяха ги видели много добре.

Нещо повече. Те очакваха появата им.

— Влизайте вътре! — изкрещя някой. — Влизайте вътре, бързо, не им давайте възможност да се опомнят, влизайте вътре.

— Еди? — побутна го Роланд. — Еди, трябва да ми помогнеш! Веднага!

— Хъхххво?… — изхъхри едва-едва младият мъж. Погледът на едното му око (дясното) изразяваше изумление. Другото засега бе удавено в кръвта, стичаща се от раната в скалпа му.

Стрелеца го сграбчи здраво за раменете и го раздруса толкова силно, че от косата на Еди се разхвърчаха кървави пръски.

— Опустошители! Идват да ни убият! Да избият всички тук!

Дясното око на младия човек се проясни. Доста бързо, каза си Роланд, забелязвайки усилията, които бяха необходими за това. Не беше лесно да възвърнеш разсъдъка си, още по-трудно бе да го направиш бързо, а като прибавим и навярно нетърпимата болка в главата… Стрелеца за миг се почувства горд с Еди — той отново бе станал като Кътбърт Алгуд. Бе върнал Кътбърт към живот.

— Какво, мама му стара, става тук? — извика някой с дрезгав, развълнуван глас. — Какво, мамка му, е това?

— Долу! — нареди Роланд, без дори да се огледа. — Ако ви е мил животът, не се отделяйте от пода.

— Прави, каквото ти казва, Чип — обади се някой друг — навярно човекът, който държеше консервената кутия с домата, каза си Стрелеца.

Той запълзя през счупените стъкла, осеяли пода, усещайки как някои от тях се забиват в кокалчетата на ръцете му или порязват коленете му, ала без да им обръща особено внимание. Един куршум профуча покрай слепоочието му, но Роланд подмина и това. Навън денят беше прекрасен — лятото тъкмо настъпваше. Той се вгледа в най-близките петролни помпи, на които пишеше „МОБИЛ“. От едната им страна се виждаше стара таратайка, навярно собственост или на двете жени, или на господин Бархетна риза. Зад помпите и изцапания с петна мазут паркинг се виеше асфалтиран селски път, а от другата му страна се издигаха няколко сгради, боядисани в униформено сиво. На едната пишеше „ГРАДСКА УПРАВА“, на другата — „ПРОТИВОПОЖАРНА И СПАСИТЕЛНА СЛУЖБА — СТОУНХАМ“, а на третата (която беше и най-голямата) — „ОБЩИНСКИ ГАРАЖ“. Паркингът пред тези постройки също бе асфалтиран („постлан с чакъл“, би казал Роланд) и там стояха няколко превозни средства (едното бе голямо като каруците на манихейците). Точно в този момент зад тях изникнаха повече от половин дузина мъже, въоръжени до зъби. Този, който вървеше най-отзад, се стори познат на Роланд — щом Стрелеца се вгледа по-внимателно, видя, че това е грозният помощник на Енрико Балазар — Джак Андолини. Синът на Стивън Дисчейн беше видял как този мъж умира — първо бе прострелян от куршуми, а после — изяден от хищните огромни омари, които обитаваха плитчините на Западното море. Ала ето че сега бе тук. Безкрайната редица от светове се въртеше около вселенската ос, известна като Тъмната кула, и това бе просто поредният от тях. Само един обаче беше истински — имаше само един свят, където нещата си оставаха завършени, след като бъдеха завършени. Можеше да е този, а можеше и да не е. Какъвто и да бе случаят, не му беше сега времето да мисли за това.

Поизправяйки се на колене, Роланд откри огън, правейки бързи махови движения с дясната си длан по петлето на револвера, който бе стиснал в лявата си ръка, прицелвайки се първо в момчетата с автоматите. Той владееше до съвършенство този типично каубойски маниер, позволяващ му да стреля с изключителна бързина, която обаче ни най-малко не беше за сметка на ефективността. Един от хората на Балазар се строполи върху бялата осева линия, а от разкъсаното му гърло кръвта заклокочи като горещ минерален извор. Втори се изтърколи на банкета с грозна дупка, която зейна точно между очите му.

В следващия момент и Еди вече бе застанал до своя другар, също на колене, и започна да стреля, използвайки същия похват. Пропусна най-малко две от мишените си, което не беше кой знае колко изненадващо, като се имаше предвид състоянието му, ала после трима от враговете им се стовариха на прашния асфалт — двамата простреляни на място, а третият — пищящ неистово: „Уцели ме! Олеле, Джак, помогни ми, копелетата ме улучиха, улучиха ме в корема!“

Някой сграбчи Роланд за рамото, изглежда, без да осъзнава що за своеволие си позволяваше спрямо един стрелец, при това зает със сеене на смърт.

— Господине, какво, по дяволите, става…

Синеокият мъж му хвърли бърз поглед и видя човечец на четирийсетина години с вратовръзка и с престилка на касапин. „Продавачът, това е продавачът, навярно същият, който е упътил отец Калахан до пощенската служба“ — мина му през ума, след което Роланд безцеремонно изблъска мъжа към вътрешността на магазина. Само секунда по-късно от лявата страна на черепа на мъжа шурна кръв. Раната не беше сериозна, прецени Стрелеца — куршумът само го беше одраскал. Виж, ако Роланд не го бе изтласкал обаче…

Еди презареди револвера си. Неговият дин направи същото, бавейки се малко по-дълго заради липсващите пръсти на дясната си ръка. Междувременно двама от оцелелите опустошители се бяха прикрили зад една от таратайките от отсамната страна на шосето. Бяха прекалено близо. Това никак не беше добре. До слуха на синеокия мъж достигна ръмженето на приближаваща се машина. Той погледна назад към мъжа, който бе достатъчно съобразителен да легне веднага на пода, когато Роланд беше извикал, поради което бе избягнал участта на двете жени.

— Ти! — извика му синът на Стивън Дисчейн. — Имаш ли оръжие?

Човекът с бархетната риза поклати глава. Очите му бяха кристално сини. В тях се четеше страх, прецени Стрелеца, ала не и паника. Пред него, седнал на пода с широко разкрачени крака, продавачът се взираше с недоумение и ужас в капките кръв, които разцъфваха по бялата му престилка.

— Имаш ли оръжие, продавачо? — обърна се към него Роланд.

Преди човекът да му отговори — ако изобщо бе способен на това в момента — Еди сграбчи рамото на другаря си.

— Щурмът на леката кавалерия — каза той. Думите му прозвучаха завалено — щуума на уеката кавауеуия — ала Роланд едва ли би разбрал значението им, дори и да ги беше чул ясно. Това, което имаше значение, бе, че Еди бе видял още шестима души да пресичат бързо селския път. Този път се движеха разпръснато и на зиг-заг, за да представляват по-трудни мишени.

— Vai, Vai, Vai — излая Андолини някъде зад тях, размахвайки ръце.

— Исусе, та това е Трикс Постино — възкликна Еди. Трикс отново бе помъкнал някакво огромно оръжие, макар че младият стрелец не можеше да прецени дали това е модифицираният му скорострелен автомат М-16, наричан от собственика си, „Чудото на Рамбо“ или не. Във всеки случай Трикс имаше същия късмет, какъвто бе извадил в „Наклонената кула“ — Еди натисна спусъка и бандитът се строполи върху един от мъжете, които лежаха по очи на пътя, продължавайки да гърми по магазина с автомата си, докато умираше. Това се дължеше не толкова на някакъв изблик на свръхестествен героизъм, колкото на предсмъртния гърч, обхванал показалеца му, плод на последните импулси на гаснещото му съзнание. Еди и Роланд обаче трябваше отново да се снишат на пода, което даде възможност на петимата други бандити да достигнат до прикритието на старите коли от отсамната страна на пътя — и да влязат вътре в тях, помисли си Стрелеца. Станеше ли това, магазинът щеше да се превърне в същинско стрелбище, докато същевременно опасността, на която щяха да са изложени хората на Балазар, щеше да е минимална.

Развоят на събитията започваше да прилича много на онова, което се беше случило на Джерико Хил.

Беше време за отстъпление.

Шумът от приближаващата се машина продължаваше да се усилва — съдейки по звука, Роланд прецени, че превозното средство трябваше да е доста голямо, с бая тежичък товар. Онова, което изникна от лявата страна на шосето, бе огромен камион, натоварен с гигантски дървени трупи. Стрелеца видя как очите на шофьора се разширяват от изумление и устата му зяпва, в което нямаше нищо чудно. Колко ли пъти бе спирал тук след края на дългия изтощителен ден в гората, за да обърне бутилка бира или две? А ето, че сега пред потресения му поглед изникнаха половин дузина окървавени тела, проснати на пътя като войници, загинали в жестока битка. Роланд си помисли, че това изобщо не беше далеч от истината.

Предните спирачки на огромната машина нададоха пронизителен, протяжен вой, а от задната част на камиона се чу изпъшкването на въздушните спирачки, наподобяващо пухтенето на разгневен дракон. Големите гуми заскърцаха по асфалта, след като спряха да се въртят, оставяйки черни следи по повърхността на шосето. Товарът на превозното средство, който със сигурност тежеше поне няколко тона, започна малко по малко да се накланя. Роланд забеляза как от дървените трупи се разхвърчаха трески, когато хората на Балазар от другата страна на пътя възобновиха яростната си стрелба. Имаше нещо омагьосващо в тази гледка — беше все едно да наблюдаваш как Изгубените зверове на Елд връхлитат от небесата, разперили огнените си криле.

Предницата на камиона се вряза в първото от телата. Подобни на червени въжета черва сякаш избухнаха от спукания стомах, след което пльоснаха с противен влажен звук на прашния банкет. Ръцете и краката на мъртвеца бяха откъснати. Една от гумите размаза главата на Трикс Постино и черепът му се сцепи с пращящ звук, наподобяващ пукането на хвърлен в огъня кестен. Товарът на превозното средство се наклони още повече и заплашително започна да се поклаща. Високите до раменете на Роланд гуми заораха в асфалта и вдигнаха облаци кървав прах. Камионът се понесе покрай магазина, драстично забавил скоростта си. Стрелеца вече не можеше да види шофьора от мястото, където се намираше. За момент магазинът и хората в него бяха прикрити от огневата мощ на бандитите от другата страна на пътя благодарение на огромната машина. Продавачът — Чип — и единственият оцелял клиент — господин Бархетна риза — се взираха в накланящия се на една страна камион с изумление. Продавачът разсеяно изтри кръвта отстрани на главата си и махна рязко с длан към пода, сякаш искаше да изтръска водата от току-що измитите си ръце. Раната му бе по-тежка от тази на Еди, реши Роланд, ала човекът, изглежда, не го осъзнаваше. Навярно това беше добре.

— Да се махаме оттук — рече Стрелеца на Еди. — Веднага.

— Много добра идея.

Роланд сграбчи за ръката човека с бархетната риза. Очите на мъжа веднага се отделиха от клатещия се камион и се заковаха върху Стрелеца. Синът на Стивън Дисчейн кимна към задната част на магазина и по-възрастният мъж също му кимна в отговор. Мълчаливата му експедитивност беше неочакван дар.

Навън товарът на камиона най-накрая се преобърна, премазвайки една от паркираните коли (заедно с опустошителите, криещи се зад нея, горещо се надяваше Роланд). Първо се изтъркаляха най-горните трупи, след което и останалите ги последваха сред оглушителен грохот. Той бе придружен от противния шум от стърженето на дърво в метал, който сякаш продължи до безкрайност и бе толкова пронизителен, че на неговия фон пукотът от стрелбата изглеждаше направо жалък.

ДВЕ

Еди сграбчи магазинера по същия начин, както Роланд беше хванал другия мъж, но Чип не показа нито пъргавия ум, нито инстинкта за оцеляване на своя клиент. Вместо това само продължи да зяпа като хипнотизиран към назъбената дупка, зейнала на мястото на някогашните прозорци. Очите му се бяха разширили от потрес и страхопочитание, докато наблюдаваше как огромният камион изпълняваше последните стъпки от самоунищожителния си балет. Предната му част се бе откъснала от дългото ремарке и в момента се преобръщаше с трясък надолу по хълма, понесла се към недалечната горичка. Самият товар се бе изсипал върху дясната страна на пътя, вдигнал огромен облак прах, който още не се беше слегнал, оставяйки зад себе сплескан шевролет и двама премазани опустошители, прострени до дълбоката бразда, която беше изорал.

Ала бандитите, изглежда, бяха много повече. Или поне така изглеждаше. Стрелбата продължи.

— Хайде, Чип, време е да се махаме оттук — каза Еди. Този път, когато задърпа продавача към задната част на магазина, човекът го последва, надничайки от време навреме през рамо и бършейки кръвта, която се стичаше по лицето му.

Там имаше нещо като столова с голям тезгях, няколко закърпени стола, три-четири маси и кош за ловене на омари, разположен над поставката за вестници, пълен с остарели „мъжки“ списания. Когато достигнаха тази част на сградата, стрелбата отвън се усили. После отново утихна — този път заради могъщата експлозия на резервоара на камиона, както предположи Еди. Той чу как покрай ухото му избръмча куршум, след което видя разцъфналата дупка на картината, изобразяваща морски фар, закачена на отсрещната стена.

— Какви са тези отвън? — попита Чип. — Какви сте вие? Ранен ли съм? Синът ми беше във Виетнам, знаете ли? Видяхте ли онзи камион?

Еди не отговори на нито един от тези въпроси — само се усмихна, кимна и побутна напред собственика на магазинчето. Нямаше никаква представа накъде отиват или как щяха да се измъкнат от тази каша. Единственото нещо, в което бе напълно сигурен, беше, че Калвин Тауър не беше тук. Което навярно беше добре. Тауър едва ли бе виновен за обилното количество адски огън и сяра, които се бяха изсипали тук, ала младият стрелец бе сигурен, че адският огън и сярата бяха предназначени именно за стария Кал. Само ако собственикът на книжарничката беше…

Изведнъж Еди почувства как някаква огромна нажежена игла се забива в ръката му. Мъжът изкрещя от изненада и болка. Миг по-късно усети същото пробождане, само че в прасеца. Долната част на десния му крак експлодира от ужасна болка и той извика отново.

— Еди! — Роланд се обърна. — Да не би да си…

— Няма значение, продължавай напред!

Точно пред тях се виждаше талашитена стена с три врати. На едната пишеше „ГЛАРУСИ“, на другата — „ЧАЙКИ“, а на третата — „СЛУЖЕБЕН ВХОД“.

— „СЛУЖЕБЕН ВХОД!“ — извика Еди. Погледна надолу и видя кървава дупка в сините си дънки на около пет сантиметра под дясното коляно. Куршумът не беше раздробил коляното му, което беше добре, ала, мамичко, болеше като най-ужасното нещо на света.

Над главата му експлодира някакъв абажур. По главата и раменете на младия мъж се посипаха стъкла.

— Имам застраховка, обаче един господ знае дали покрива подобни щети — извика Чип. Той избърса още от кръвта по лицето си, после я изтръска на пода, където тя застина в подобие на роршахово мастилено петно. Куршумите свистяха около тях и Еди забеляза как един откъсна яката на Чип. Някъде зад тях Джак Андолини — Стария грозник — крещеше нещо на италиански. Младият мъж си помисли, че едва ли беше заповед за отстъпление.

През това време Роланд и клиентът с бархетната риза влязоха през вратата с надпис „СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Еди ги последва, зареден догоре с горивото на адреналина, повлякъл Чип след себе си. Озоваха се в просторно помещение, което приличаше на склад. Еди успя да долови миризмата на боя, някаква остра ментова миризма и силния аромат на кафе.

Сега господин Бархетна риза беше поел водачеството. Стрелеца го следваше по петите по пътечката в центъра на помещението, от двете страни, на която се издигаха палети с консервирани стоки. Еди куцукаше след тях заедно със собственика. Старият Чип бе изгубил голямо количество кръв от раната отстрани на главата си и младият стрелец си мислеше, че той всеки миг ще припадне, ала Чип се оказа…, ами, пич. Еди се усмихна на тази игра на думи и за момент забрави изгарящата болка в крака си, ала в следващия момент продавачът го попита какво е станало с Рут Биймър и сестра и и той предпочете да не отговаря. Ако имаше предвид двете жени, които се намираха в магазина, когато започна патакламата (а Еди бе повече от сигурен, че беше така), младият мъж се надяваше паметта му да не се възвърне много бързо.

В края на склада имаше още една врата. Господин Бархетна риза я отвори и се вцепени. Роланд го хвана за яката и го дръпна назад, след което излезе приведен напред. Зад тях куршумите свистяха и се забиваха във вратата с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“, която вече бе станала на решето.

— Еди! — изсъска Роланд. — Ела при мен!

Младият мъж се заклатушка напред. Пред тях се виждаше товарна площадка, а зад нея — обширна площ (около четири декара) необработена, запустяла земя. Наоколо се търкаляха преобърнати кофи за боклук, ала това едва ли правеше впечатление на някого. Еди забеляза и две купчини празни бирени кутии, достатъчно големи, за да бъдат класифицирани от археолозите като погребални могили. „Нищо общо с уютната задна веранда, на която да си почиваш след натоварен ден“ — помисли си младият мъж.

Роланд сочеше с револвера си към една петролна помпа, която изглеждаше значително по-стара и ръждясала от онези пред магазина. На нея се виждаше една-единствена дума.

— Дизел — каза Стрелеца. — Това не означава ли гориво?

— Да — потвърди Еди. — Чип, тази помпа работи ли?

— Работи, работи — този път гласът му звучеше малко незаинтересовано. — Много хора зареждат баш тука.

— Мога да я пусна, господине — каза Бархетната риза. — По-добре ме оставете аз да го направя — малко е капризна. Можете ли вие и приятелят ви да ме прикривате?

— Да — каза Роланд. — Започни да изливаш ето тук — след което посочи към склада.

— Ей, я стига! — възропта изумено Чип.

Колко ли време отне всичко това? Еди не можеше да каже. Единственото, което усещаше, беше кристалната яснота на възприятията си. Бе почувствал подобно нещо само веднъж преди — докато си задаваха гатанки с Блейн Моно. Това чувство засенчи всичко друго с ослепителния си блясък, дори болката в крака му, където пищялът му навярно бе пронизан от куршума. В момента усещаше цялата смрадливост на това място — вонята на разваленото месо, на застоялата продукция, на ферментиралите джибри и гранясалата мазнина, на апатичната леност и мързел, както и божествения аромат на дърветата, които растяха недалеч от този мръсен селски магазин. До ушите му достигаше далечното бръмчене на самолет, който се носеше нейде в небесата. Младият мъж усещаше, че харесва господин Бархетна риза, защото господин Бархетна риза беше тук, беше с тях, бе свързан с Еди и Роланд посредством най-силната връзка през тези няколко минути. Колко ли време обаче им отне всичко това? Не, едва ли можеше да каже, тъй като нямаше ясно усещане за изнизването на минутите. Ала едва ли бяха минали повече от деветдесет секунди след оттеглянето им от предната част на магазина. В противен случай вече отдавна да се въргаляха изпозастреляни на земята.

Роланд посочи наляво, после се обърна в другата посока. Двамата с Еди застанаха с гръб един към друг върху площадката за товарене, на разстояние близо два метра един от друг, вдигнали оръжията си до страните си като мъже, които са си обявили дуел. Господин Бархетна риза скочи от края на площадката, пъргав като щурче, след което хвана хромирания лост от едната страна на старата дизелова помпа. Той започна да го движи енергично и цифрите в малките прозорчета се завъртяха назад, ала вместо да стигнат до нулата, замръзнаха на 0 0 1 9. Господин Бархетна риза пробва отново, но като видя, че усилията му не се увенчават с резултат, сви рамене и издърпа металния накрайник от гнездото му.

— Джон, недей! — извика му Чип. Той продължаваше да стои на прага на вратата на склада, вдигнал ръце в предупредителен жест — едната чиста, а другата оплескана с кръв чак до лакътя.

— Разкарай се веднага оттам, Чип, ако не искаш да…

Внезапно двама мъже изникнаха от страната на Еди в задната част на смесения магазин в Ийст Стоунхам. И двамата бяха с дънки и бархетни ризи, ала за разлика от тази на клиента на Чип техните бяха чисто нови — ръкавите им имаха безупречни ръбове. Еди не хранеше никакви съмнения, че са ги закупили специално за случая. Той веднага разпозна единия от гангстерите — за последен път го бе видял в Манхатън — в книжарничката на Калвин Тауър „Ресторант за мисълта“. Освен това веднъж вече Еди беше убил този човек. След десет години в бъдещето, ако можете да повярвате на това. В „Наклонената кула“, заведението на Балазар, и то със същия револвер, който стискаше сега в ръката си. Откъс от една песен на Боб Дилън внезапно изникна в съзнанието му — нещо за цената, която човек трябва да плати, за да не върши всичко по два пъти.

— Хей, Голям нос! — извика му Еди (както почти всеки път, когато се срещаше с тази отрепка). — Как я караш, пич?

Всъщност Джордж Бионди изобщо не изглеждаше добре. Дори собствената му майка не би казала, че е симпатичен (малко трудно с тази огромна човка), да не говорим, че в момента лицето му беше подпухнало и оцветено от белези, които едва бяха започнали да избледняват. Най-грозният от тях беше точно между очите му.

„Аз направих това — помисли си Еди. — В задната част на книжарницата на Тауър.“ Така беше, макар и да изглеждаше, че се е случило преди хиляда години.

— Ти — процеди Джордж Бионди. Изглеждаше прекалено изненадан, за да вдигне пистолета си. — Ти. Тук.

— Аз, тук — съгласи се Еди. — Що се отнася до теб, май трябваше да си останеш в Ню Йорк. — И след като изрече тези думи, отнесе грозното лице на гангстера с изстрела си. Същата участ сполетя и другаря на Джордж.

Господин Бархетна риза бе натиснал спусъка на ръкохватката и тъмна течност зашуртя от металния накрайник. Тя опръска Чип, който изпищя като малко дете и скочи от товарната площадка.

— Пари! — извика той. — Олеле, майчице, как пари само! Спри веднага, Джон!

Бархетната риза обаче изобщо не го послуша. Още трима мъже изникнаха от склада, този път по-близо до Роланд. След като зърнаха съвършено спокойното и вдъхващо страх лице на Стрелеца, те веднага понечиха да се върнат обратно, ала вече беше късно. И тримата умряха, преди даже да могат да отлепят подметките на новите си кубинки от земята, за да побягнат. Еди си помисли за колите, които беше видял отвън — бяха поне половин дузина — и за големия „Уинебаго“^[1], паркиран отвън. Колко ли мъже беше пратил Енрико Балазар на тази мисия? Едва ли всички бяха негови хора. Откъде бе намерил толкова пари, за да плати на наемници?

„Много лесно — каза си младият мъж. — Някой му е изсипал достатъчно мангизи и му е казал да се захваща за работата. Да събере всички отрепки, които може да намери. И по някакъв начин го е убедил, че типовете, които трябва да очистят, напълно са заслужили участта си.“

Изведнъж от вътрешността на магазина се чу глуха експлозия. От комина изригна облак сажди, които засенчиха за момент гъстата черна гъба от горящия товарен камион, който се бе преобърнал на шосето отпред. Еди си помисли, че някой е хвърлил граната. Вратата към склада се изтръгна от пантите си, полетя по пътечката между палетите и падна на земята сред облак прах. Съвсем скоро онзи, който беше хвърлил тази граната, щеше да метне още една и ако тя се изтъркулеше в онази част на склада, където подът бе покрит с дизелово гориво…

— Забави го, колкото можеш! — извика Роланд. — Настилката още е суха!

— Да забавя Андолини? — учуди се Еди. — И как според теб да направя това?

— С голямата си уста! — извика Стрелеца и младият мъж видя нещо прекрасно — Роланд се усмихваше. Почти се смееше. Същевременно погледна към господин Бархетна риза — или Джон — и направи красноречив жест с ръка, който означаваше: „продължавай да помпаш“.

— Джак! — изкрещя Еди. Нямаше никаква представа къде можеше да се намира Андолини в този момент, така че просто започна да вика името му с пълен глас.

Изведнъж стрелбата престана.

— Хей! — изрева в отговор гангстерът. Звучеше приятно изненадан. Навярно това се дължеше на предвкусваното отмъщение, помисли си младият стрелец. Той му бе разказал играта в задната част на книжарничката на Тауър, обаче това не беше най-лошото. Еди го беше унижил. — Хей, пич! Ти ли си онзи играч, дето разправяше, че щял да пръсне мозъка ми по цялата стая, след което заби дулото на шибания си револвер под брадичката ми? Човече, да знаеш само какъв белег имам!

Еди си представяше как Андолини дава указания с ръце на оцелелите главорези от екипа си, докато произнася тази жалостива реч. Колцина ли бяха? Осем? А може би десет? Ами ако бяха повече? Сигурно част от тях в момента заобикаляха магазина, други се прокрадваха покрай стените, а останалите прикриваха господин Ръчна граната. И когато Джак сметнеше, че моментът е настъпил, щеше да даде сигнал за атака. Тогава цялата тази сбирщина щеше да се хвърли към плиткото езерце от нафта. Или поне така се надяваше Еди.

— Нося същия пистолет както онзи ден! — извика на Джак. — Този път мисля да ти го навра в задника, какво ще кажеш, а?

Гангстерът се изсмя. Смехът му звучеше неподправено и разтоварващо. Отвътре обаче Андолини навярно изгаряше от напрежение — с пулс над сто и трийсет и кръвно над сто и седемдесет. Това не беше просто някаква си възможност да си го върне на онзи дрисльо, който бе дръзнал да си поиграе с него, а най-важният момент в престъпната му кариера, мачът за Суперкупата на смрадливия му живот.

Нямаше никакво съмнение, че Балазар дава заповедите, а Джак Андолини ги изпълнява — той бе неговата дясна ръка и този път работата не се състоеше в това да се посплаши някой барман, който не иска да плати рекета за заведението си, или някой чифутин, който се опъва да кихне пари за закрилата на бижутерското си ателие на Ленъкс Авеню. Това си беше война, и то истинска. Джак беше интелигентен — поне в сравнение с онези копелдаци, които Еди беше срещал, докато се надрусваше с брат си Хенри — ала същевременно Андолини беше и доста глупав по начин, който няма нищо общо с резултатите от тестовете за интелигентност. Дрисльото, който го бъзикаше в момента, веднъж вече го беше понатупал хубавичко, обаче Джак Андолини се опитваше всячески да забрави това.

Нафтата се разливаше тихичко по площадката за товарене и се просмукваше в дъските на стария склад. Джон (или така нареченият сай Янки Бархетна риза) погледна въпросително към Роланд. Стрелеца му отвърна, като първо поклати глава, а после махна с дясната си ръка, което означаваше само едно — про дължавай.

— Къде е собственикът на книжарничката, пич? — гласът на Андолини, мил както преди, ала значително по-близо. Еди предположи, че сигурно е пресякъл шосето и се намира някъде пред магазина. Ех, защо дизеловото гориво не беше по-взривоопасно? — Къде е Тауър? Предайте ни го и ще оставя теб и другия тип да си вървите… докато не се срещнем отново.

„Вярвам ти — помисли си младият стрелец, след което си спомни нещо, което Сузана казваше понякога (с дрезгавия глас на Дета Уокър), за да демонстрира тотален скептицизъм: — И няма да свърша в устата ти, нито пък ще изцапам косичката ти.“

Еди беше сигурен, че засадата бе подготвена специално за появата на стрелците. Главорезите можеха да знаят, а можеха и да не знаят къде се намира Тауър (той нито за миг не се доверяваше на думите на Джак Андолини), ала някой бе узнал точно къде и кога Неоткритата врата щеше да стовари Еди и Роланд и бе предоставил тази информация на Балазар. „Искате момчето, което попречи на вашите момчета, нали така, господин Балазар? Момчето, което разкара Джак Андолини и Джордж Бионди от Тауър, преди Калвин Тауър да капитулира и да ви даде онова, което искахте? Чудесно. Ето къде ще се появят те. Той и един друг. И между другото, ето ви достатъчно мангизи, за да съберете цяла армия от наемници с войнишки кубинки. Може да не се окажат достатъчно — все пак хлапето е кораво, а приятелчето му — още по-печено, но пък току-виж сте извадили късмет. Дори и да не успеете да ги очистите дори и онзи на име Роланд да успее да се изплъзне и да избие неколцина от хората ви — е, ами смъртта на хлапето все пак е едно добро начало. А то наемници винаги ще се намерят. Светът е пълен с такива. Световете са пълни с такива.“

Ами Джейк и Калахан? Какво ли ставаше с тях? Дали и за тяхното пристигане беше организирано подобно парти? Двайсет и две години по-късно в бъдещето? Стихотворението, което бе надраскано на оградата на празния парцел, загатваше точно за това: „СУЗАНА-МИЯ, ПСИХАРКАТА ПРОКЛЕТА, ВЪВ «ДИКСИ» СЕ ПАРКИРА ПРЕЗ 99-А.“ И ако за момчето и свещеника бяха устроили подобно посрещане, щяха ли те да оцелеят?

Еди се беше вкопчил в една идея — ако някой член на ка-тета им умреше, бил той Сузана, Джейк, Калахан или дори Ко, той и Роланд веднага щяха да разберат. А ако това беше само някаква романтична самозаблуда — да става, каквото ще!

ТРИ

Роланд срещна погледа на мъжа с бархетната риза и прокара длан пред гърлото си в красноречив жест. Джон кимна и веднага остави буталото на горивната помпа. Чип, собственикът на магазина, сега бе застанал пред товарната рампа — лицето му изглеждаше сиво там, където не беше изцапано с кръвта му. Стрелеца си помисли, че навярно човекът скоро щеше да умре. Нямаше да е кой знае каква загуба.

— Джак! — извика синеокият боец. — Джак Андолини! — Беше много интересно да се чуе как произнесе италианската фамилия — едновременно отчетливо и звънливо.

— Ти да не си големият брат на Играча? — попита Андолини. Звучеше така, сякаш се забавляваше. Намираше се доста по-близо. Роланд прецени, че сигурно е нейде в магазина, вероятно там, където бяха залегнали двамата с Еди. Нямаше да чака дълго, преди да направи следващия си ход — въпреки че се намираха в дълбоката провинция, все пак и тук живееха хора. Черният облак гъст дим, който се издигаше от преобърнатия камион, сигурно вече беше забелязан. Всеки момент можеха да чуят воя на сирени.

— Предпочитам да ме наричаш негов наставник — извика Роланд. Той посочи първо към пистолета в ръката на Еди, после към склада и накрая към себе си. „Очаквай сигнала ми.“

Младият мъж кимна разбиращо.

— Защо не го изпратиш отвън, mi amigo! Това не е твой проблем. Ще го отведа и ще те оставя на мира. Играча е този, с когото искам да си поговоря. Нямаш представа какво удоволствие ще ми достави да изтръгна от него отговорите, които ми трябват!

— Никого няма да отведеш — заяви най-любезно Стрелеца. — Ти си забравил лицето на баща си. Ти си просто една торба с лайна с крака. Твоят собствен ка-татко е един човек на име Енрико Балазар и ти ближеш мръсния му гъз. Всички около теб знаят за това и ти се подиграват. „Само погледни Джак — казват те, — всичкото това гъзоблизане само го прави още по-грозен.“

Настана кратка пауза. После мафиотът заговори отново:

— Имаш мръсна уста, господине — изрече привидно спокойно. — Обаче навярно знаеш за тоягите и камъните^[2].

Някъде в далечината се извиси воят на сирена. Роланд кимна първо на Джон (който го наблюдаваше напрегнато), после на Еди. „Скоро“ — сякаш казваше жестът му.

— Балазар ще си строи кулички от карти дълго след като от теб не остане нищо друго освен купчина кости в някой незнаен гроб, Джак. Някои мечти се сбъдват, но не и твоите. Твоите винаги ще си останат мечти.

— Затваряй си устата!

— Чуваш ли сирените? Времето ти почти из…

— Vai! — изкрещя Джак Андолини. — Vai! Набарайте ги! Искам главата на старото копеле, чухте ли ме? Искам главата му!

Кръгъл черен предмет описа плавна дъга през дупката, където някога се бе намирала вратата с надпис „СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Още една граната. Стрелеца очакваше това. Той стреля от хълбок, без да вдига револвера на нивото на очите си, и гранатата избухна във въздуха, превръщайки талашитената стена между склада и столовата в трески. Разнесоха се писъци на изненада и болка.

— Сега, Еди! — извика Роланд и откри огън по плиткия слой нафта. Младият мъж се присъедини към него. Отначало Стрелеца не вярваше, че нещо ще се случи, но изведнъж от централната пътечка се надигна неуверен синкав пламък, който започна да пълзи към мястото, където се бе издигала талашитената стена. Обаче не беше достатъчно бързо! Богове, как му се искаше вместо нафта да разполагаха с горивото, наречено бензин!

Роланд отвори барабана на револвера си, изпразни го и пусна празните гилзи на земята, след което започна да презарежда.

— Вдясно от вас, господине — внезапно се обади Джон, сякаш се обръщаше към стар приятел, и Роланд мълниеносно се хвърли на земята. Един куршум проряза въздуха там, където бе допреди малко. Втори разроши краищата на дългата му коса. Беше имал време да презареди само три от шестте гнезда на барабана, но даже остана с един куршум отгоре, след като свърши неотложната си задача. Двамата главорези се строполиха на пода на склада с дупки в челата — малко под линията на косата.

Един гангстер изникна иззад ъгъла на магазина откъм страната на Еди и видя как младият мъж го чака с усмивка на окървавеното си лице. Непознатият веднага захвърли оръжието си и започна да вдига ръце, но съпругът на Сузана Дийн го простреля в гърдите, преди дланите му да стигнат до нивото на раменете му. „Бързо се учи — помисли си Роланд. — Боговете да са му на помощ, дано продължава в същия дух!“

— Този огън е малко бавничък за моя вкус, момчета — отново се обади Джон и се качи на площадката. Магазинът едва се виждаше през кълбата дим на взривилата се граната и куршумите продължаваха да свистят през гъстия пушек, ала господин Бархетна риза като че ли изобщо не ги забелязваше. Роланд благодари на ка, задето бе поставила такъв свестен човек на пътя им. Такъв храбър човек.

Джон извади някакъв сребрист четвъртит предмет от джоба на панталоните си, надигна капачето му и произведе стабилен пламък, завъртайки едно малко колелце с палеца си. После, замахвайки с ръка, запрати кутийката с прахан във вътрешността на склада. Изведнъж се чу мощно „Ууумп!“ и навсякъде изригнаха синкави пламъци.

— К’во ви става, бе? — изкрещя Джак Андолини. — Набарайте ги!

— Защо не дойдеш и не го направиш собственоръчно? — обади се Роланд. В същото време дръпна Джон за крачола. Мъжът с бархетната риза скочи от рампата и залитна, ала Стрелеца веднага го улови. Магазинерът Чип избра точно този момент да изгуби съзнание, строполявайки се на осеяната с боклуци земя с толкова тих стон, който приличаше повече на нежна въздишка.

— Да, бе, защо не дойдеш? — предизвика го и Еди. — Хайде, пич, шубе ли те е, пич, квостаатукабе, пич? Не изпращай момче да върши мъжката работа — това чувал ли си го? Колко хора ти останаха? Две дузини или повече? Ние още сме живи, пич! Така че защо не дойдеш? Защо не дойдеш и не ни разкажеш играта? Или може би искаш да ближеш гъза на Енрико Балазар през остатъка от живота си?

Още куршуми префучаха през облака от дим и пламъци, ала главорезите в склада нещо не изгаряха от желание да се хвърлят в атака през разгарящия се огън. Никой не се появи и иззад стените на магазина.

Роланд посочи към раната в долната част на десния крак на Еди, където го беше улучил куршумът. По-младият мъж жизнерадостно вдигна палци, обаче усещаше как плътта точно под коляното му се бе подула, а ботушът му жвакаше от изтеклата кръв. Болката се беше притъпила до известна степен и сякаш пулсираше в такт със сърдечния му ритъм. Все пак на Еди му се струваше, че раната не е толкова сериозна и куршумът не е засегнал костта. „Може би — призна пред себе си, — защото ми се иска да вярвам, че е така.“

Към първата сирена вече се бяха присъединили още две. Воят им се чуваше все по-близо и по-близо.

— Напред! — изкрещя Джак. Гласът му звучеше на ръба на истерията. — Напред, пъзливи копелета, не можете ли да набарате онези дрисльовци!

На Роланд му хрумна, че оцелелите главорези биха се хвърлили в атака преди няколко минути — а може би дори и преди трийсет секунди — ако самият Андолини ги бе повел напред. Сега обаче възможността за фронтално нападение бе отрязана и дясната ръка на Балазар със сигурност съзнаваше, че ако тръгне да заобикаля магазина, Роланд и Еди ще надупчат хората му като тенекиени кутии в панаирджийско стрелбище. Единствената друга тактика, която му оставаше, бе да направи продължителна обходна маневра през гората, за да изненада в гръб стрелците, но едва ли разполагаше с времето, необходимо за осъществяването и. Ако пък останеха на мястото си, съвсем скоро щяха да се запознаят с местните полицаи и пожарната команда — зависи кой пристигнеше пръв.

Роланд придърпа Джон към себе си и зашепна в УХОТО му:

— Трябва веднага да се измъкнем оттук. Можеш ли да ни помогнеш?

— Ам’, че да, така мисля.

Вятърът смени посоката си и задуха от магазина към склада. Гъстият черен пушек от горящата нафта се понесе към тях. Джон се закашля и размаха длан пред лицето си, за да разсее дима.

— Последвайте ме — каза човекът с бархетната риза и забърза през осеяното с всевъзможни отпадъци поле. Той прекрачи един разбит сандък и премина между ръждясала пещ за горене на смет и камара още по-ръждясали машинни части. На най-голямата от тях се виждаше име, което Стрелеца бе виждал и преди по време на странстванията си: „ДЖОН ДИЪР“.

Роланд и Еди започнаха да отстъпват заднишком, прикривайки гърба на Джон, като от време на време хвърляха бързи погледи през рамо, за да не се препънат в някой боклук. Стрелеца продължаваше да се надява, че Андолини все пак ще се хвърли в атака, за да може да го убие. Веднъж вече бе сторил това — на брега на Западното море — ала ето че мафиотът отново се беше изправил срещу него, при това с десет години по-млад.

„Докато аз — помисли си Роланд — се чувствам поне с хиляда години по-стар.“ Това обаче не беше съвсем вярно. Да, сега наистина страдаше — най-накрая — от болежките, които бяха напълно в реда на нещата за един възрастен човек. Обаче имаше и ка-тет, който трябваше отново да защитава, и то не просто някакъв си ка-тет, а ка-тет от стрелци, които бяха влели неподозирани нови сили в живота му. Всичко отново се изпълваше със смисъл за него — не просто Тъмната кула, ами всичко. Затова искаше Андолини да се появи. Смяташе, че ако убие гангстера в този свят, той ще си остане мъртъв завинаги. Защото този свят беше различен. Тук усещаше някакъв резонанс, който липсваше навсякъде другаде, дори в неговия собствен свят. Усещаше го във всяка своя кост и във всеки нерв. Роланд погледна нагоре и видя точно това, което беше очаквал — облаците се бяха наредили в редица. В задната част на обширното сметище се виждаше пътека, губеща се в гората, чието начало бе отбелязано с два големи гранитни камъка. Тук Стрелеца забеляза наподобяващите рибена кост очертания на сенките, които се припокриваха, ала сочеха все в една посока. Трябваше да се вгледаш внимателно, за да видиш това, но щом си го видял, не може да го сбъркаш. Също като във версията на Ню Йорк, където бяха намерили празната чанта в запустелия парцел и Сузана бе видяла странстващите мъртъвци, това беше истинският свят — този свят, където времето винаги течеше само в една посока. Навярно щяха да успеят да прескочат в бъдещето, ако откриеха врата — Роланд бе сигурен, че Джейк и Калахан са направили точно това (той си спомни за стихотворението, надраскано на оградата, и едва сега си изясни последната му част), ала никога нямаше да могат да се върнат в миналото. Това бе истинският свят; светът, където, веднъж хвърлен, зарът не можеше да се върне обратно; светът, който се намираше най-близо до Тъмната кула. И те все още се намираха на Пътя на Лъча.

Джон ги поведе по пътечката между дърветата и те поеха по нея, оставяйки зад гърба си както издигащите се стълбове гъст черен дим, така и приближаващия се вой на сирените.

ЧЕТИРИ

Не бяха изминали още и четвърт километър, когато Еди започна да вижда сини отблясъци между дърветата. Пътеката бе хлъзгава от нападалите борови иглички и когато стигнаха до последния склон — който се спускаше към продълговато и тясно езеро — младият стрелец забеляза, че някой бе направил парапет от брезови пръчки. Долу се виждаше малък кей, издаден напред във водата, а до него се полюшваше привързана моторница.

— Това е мое — обади се Джон. — От време на време наминавам оттук, за да си купя някои неща и да хапна. Скучна история.

— Днес май не беше така — усмихна се Еди.

— Аха, тъй си е. Ако иска да живее по-дълго, човек трябва да стои далеч от интересните неща. — Човекът с бархетната риза започна да се спуска по склона, държейки се с една ръка за парапета — той по-скоро се пързаляше, отколкото пристъпваше. Носеше изтъркани работни ботуши, които щяха да изглеждат съвсем на място в Средния свят, помисли си Еди.

Той последва примера на Джон, като внимаваше да не натоварва много ранения си крак. Роланд отговаряше за ариергарда. Изведнъж зад тях се чу мощна експлозия, пронизителна и отчетлива като първия изстрел с пушка по тях, ала далеч по-оглушителна.

— Това трябва да е пропанът на Чип — каза Джон.

— Какво рече? — попита Роланд.

— Газта — поясни тихо Еди. — Иска да каже газта.

— Аха, газта за печката — кимна водачът им. Вече бяха на кея; той се качи в лодката и рязко дръпна въжето за запалване на двигателя. Той забоботи още от първото дръпване.

— Хайде, момчета, качвайте се на борда и да се измитаме оттук.

Младият стрелец веднага го послуша, ала Роланд се спря за момент и потупа три пъти по гърлото си. Еди и друг път беше виждал как изпълнява същия ритуал преди прекосяването на открити водни площи и си напомни, че някой ден трябва да го попита за това. Така и не получи подобна възможност — преди да се сети да зададе въпроса си, смъртта вече беше пропълзяла между тях.

ПЕТ

Лодката се плъзгаше толкова тихо и грациозно по водата, доколкото можеше едно превозно средство, задвижвано от мотор, пързаляйки се върху собственото си отражение под лазурното кристално синьо лятно небе. Зад тях красотата на тази синева се помрачаваше от гъстите кълба мазен дим, които се издигаха от горящия магазин. Десетки хора, повечето само по шорти или бански костюми, се виждаха по бреговете на езерцето — ала вместо да се излежават безгрижно, те бяха обърнали глави по посока на пушека, заслонили очите си с длани. Малцина забелязаха малката моторница, която се движеше безшумно по средата на водоема.

— Това е езерото Кийуейдин, ако ви интересува — обади се Джон. Той посочи напред, където се виждаше дългият език на още един кей. До него имаше бял навес за лодки. Когато го наближиха, Роланд и Еди зърнаха под него едно кану и един каяк, които се поклащаха, завързани с въже.

— Лодкарницата е моя — добави човекът с бархетната риза. Начинът, по който произнесе думата „лодкарница“, напомни на двамата стрелци за говора на хората от Кала.

— Изглежда добре поддържана — рече Еди, колкото да се намира на приказка.

— Ам’, че да, тъй си е — отвърна му Джон. — Аз се грижа за всичко тука — чистя, поправям, рендосвам, боядисвам… Нямаше да е толкова зле, ако лодкарницата ми все пак креташе криво-ляво, нали?

— Сигурно — усмихна се Еди.

— Живея на около половин километър оттук. Казвам се Джон Кълъм — при тези думи той подаде дясната си ръка на Роланд, като продължи да управлява лодката с другата си ръка.

Стрелеца пое дланта му, която се оказа приятно загрубяла.

— Аз съм Роланд Дисчейн от Гилеад. Дълъг живот и приятни нощи, Джон.

Съпругът на Сузана на свой ред подаде ръката си:

— Еди Дийн от Бруклин. Приятно ми е да се запознаем.

Мъжът с бархетната риза се ръкува спокойно с Еди, ала погледът му изучаваше внимателно младежа. Когато ръцете им се разделиха, попита:

— Какво стана току-що, млади момко?

— Не знам — отвърна той не съвсем искрено.

— Май отдавна не си стъпвал в Бруклин, нали, синко?

— Не съм ходил в „Морхаус“, нито пък в „Мор и хаос“ — изрече Еди Дийн, след което продължи още по-бързо, преди да е изгубил нишката: — Мия заключи Сузана. Заключи я в 1999. Сюз може да се добере до Когана, ала това няма да доведе до никакъв резултат. Мия е блокирала всички уреди. Сюз не може да стори нищо. Тя е отвлечена. Тя… тя…

Младият мъж изведнъж замлъкна. За миг всичко беше толкова ясно, като сън в секундата преди да се събудиш. После, както често се случва със сънищата, той избледня и Еди не бе в състояние да каже дали това бе истинско съобщение от Сузана или чисто и просто плод на въображението му.

„Какво стана току-що, млади момко?“

Кълъм също го бе усетил. Значи не беше само фантазията му. Навярно бе осенен от някакво прозрение, както се случваше от време на време на Джейк заради изострената му сетивност. Кой знаеше всъщност?

Джон изчака малко и като видя, че младежът се е успокоил, се обърна към Роланд:

— Приятелят ти често ли се забавлява по този начин?

— Не често, не. Сай… искам да кажа господине… Господин Кълъм, благодаря ви, задето ни помогнахте. Казвам ви благодаря много. Ще бъде проява на чудовищно нахалство от наша страна да ви помолим за още, ала…

— Ала ще го направите. К’во да ви кажа… — Джон бе променил леко курса на моторницата, насочвайки я към навеса. Роланд прецени, че ще стигнат дотам след около пет минути. Това беше добре. Изобщо не възразяваше да се вози в тази малка, задвижвана от двигател лодка (въпреки обстоятелството, че тя бе хлътнала малко заради тежестта на тримата възрастни мъ же), ала езерото Кийуейдин беше прекалено опасно за неговия вкус. Ако Джак Андолини (или неговият наследник, в случай че Джак бе заменен) разпиташе достатъчно от зяпачите по брега, със сигурност щеше да намери неколцина, които да си спомнят за малката моторница с тримата мъже в нея. Оттам насетне връзката с навеса за лодки на човека с бархетната риза бе въпрос на броени секунди.

„Къде можи да са утишли ли? Ама, разбира съ, чи в лудкарницътъ на Джон Кълъм! Ей я къдей!“ — щяха да кажат услужливите свидетели. Най-добре двамата с Еди веднага да продължат по Пътя на Лъча, а любезният им водач да се скрие на сигурно място. Под „сигурно място“ Роланд разбираше поне сто колела оттук. Не хранеше никакви съмнения, че Кълъм, този напълно непознат за тях човек, беше спасил живота им, появявайки се в точния момент; последното нещо, което искаше, беше този човек да изгуби своя като отплата за постъпката си.

— Ам’, че ще сторя, каквото мога, за вас — рече Джон след малко. — Обаче искам да ви питам нещо, докато все още имам тази възможност.

Еди и Роланд се спогледаха.

— Ще ти отговорим, ако можем, Джон от Ийст Стоунхам — заяви Стрелеца. — Което означава, че първо ще преценим дали отговорът няма да ти причини вреда.

Лодкарят кимна. За миг изглеждаше така, сякаш събираше смелост, след което започна:

— Знам, че не сте призраци, защото всички ви видяхме в магазина, а аз дори се ръкувах с вас преди малко. Пък и виждам сенките, които хвърляте. — Посочи към лодката. — Няма съмнение, че сте истински. Та, въпросът ми е следният — вие пришълци ли сте?

— Пришълци — повтори Еди. Погледна към Роланд, ала лицето на неговия дин беше безизразно. После насочи взора си към Джон Кълъм, който бе седнал на кърмата и ги караше към своята лодкарница. — Съжалявам, но не раз…

— През последните няколко години наоколо имаше много такива — каза Джон. — В Уотърфорд, Стоунхам, Ийст Стоунхам, Ловъл, Суидън… дори и в Бриджтън и Денмарк — името на последния град прозвуча като „Денма-ааак“.

Ала на лицата на двамата мъже все още бе изписано недоумение.

— Пришълците са хора, които просто се появяват — рече той. Понякога са облечени в старовремски дрехи, тъй като идват от… от много отдавна, навярно бихте казали вие. Един бил гол като пиле и вървял по средата на шосе № 5. Ангстрьом младши го зърнал. Туй станало през миналия ноември. Понякога пришълците говорят на други езици. Един отишъл в къщата на Дон Ръсърт в Уотърфорд и седнал в кухнята му! Дони е пенсиониран професор по история от колежа „Вандърбилт“ и записал на касета бъбренето на непознатия. Той бръщолевел известно време, после отишъл в пералното помещение. Дони си помислил, че на онзи му трябвала тоалетната, и тръгнал подире му, за да го упъти, ала странникът вече бил изчезнал. Нямало врата, през която да мине, обаче изчезнал вдън земя.

Роланд и Еди слушаха внимателно.

— Дони пуснал тази касета на всички специалисти по чужди и мъртви езици в колежа, ала никой не могъл да разпознае говора на непознатия. Един колега му казал, че това сигурно е някакъв измислен, изкуствено създаден език, като есперанто (еспераааааанто). Говорите ли есперанто, момчета?

Роланд поклати глава.

Еди каза (твърде предпазливо):

— Чувал съм за този език, ала нямам никаква представа какво всъщност…

— А понякога — продължи Джон, понижавайки гласа си, докато навлизаха под сянката на навеса — понякога са ранени. Или обезобразени. Тъпоум…

Роланд внезапно подскочи толкова рязко, че цялата лодка се разклати, а устата на мъжа с бархетната риза остана отворена. Откъде би могъл човек като Джон Кълъм да знае за тъпоумните? За миг заплахата да се преобърнат беше напълно реална.

— Какво? Какво каза? Би ли го повторил, Джон, защото искам да чуя отново последните ти думи.

Джон навярно си помисли, че става въпрос за заваления му говор, ето защо се напъна да произнася думите много по-внимателно:

— Та помня, че ми приличаха на хора, дето са участвали в ядрена война или са били изложени продължително време на радиация.

— Бавните мутанти — изрече замислено Роланд. — Мисля, че говори именно за бавните мутанти. Тук, в това затънтено градче.

Еди кимна, мислейки си за Беловласите и Младите в Луд. В съзнанието му изплува и образът на деформирания кошер и чудовищните насекоми, които пълзяха вътре в него.

Джон намали скоростта на двигателя и моторницата спря, ала за момент и тримата останаха в лодката, заслушани в монотонния, успокояващ ритъм, с който езерните вълни се плискаха в алуминиевия борд.

— Бавни мутанти — продума бавно възрастният мъж, сякаш опитваше думите на вкус. — Ам’ че да, мисля, че туй име им приляга. Обаче не са само те. Има и животни, и птици, които никой не е виждал преди по тези места. Пришълците обаче най-много тревожат хората и не излизат от устата им. Дони Ръсърт се обади на някакви свои познати от университета „Дюк“, а те от своя страна се свързаха с една жена от Катедрата по паранормални изследвания — удивително е как имат подобна катедра в университета — и тя каза, че подобни същества се наричат точно така — пришълци. А после, когато изчезнат отново — те винаги правят това, с изключение на един странник в Ийст Конуей Вилидж, който умря — вече се наричали пътници. Дамата каза, че някои учени, които се занимават с подобни неща — мисля, че можем да ги наречем учени, макар че доста хора биха оспорили това — вярвали, че пришълците всъщност били извънземни, чиито космически кораби ги оставяли на земята и после ги прибирали обратно. Повечето учени обаче смятали, че това са или пътешественици във времето, или идвали от различни земи, подобни на нашата.

— Откога продължава това? — попита Еди. — От колко време се появяват тези пришълци?

— О, от две или три години. И става все по-зле. Аз самият съм виждал няколко такива същества, а веднъж дори една жена с плешива глава, която сякаш имаше кървяща дупка в челото. Всичките ми срещи с тях обаче бяха от разстояние, което не мога да кажа за вас, момчета.

Джон се наведе към двамата мъже, а очите му (сини като тези на Роланд) заблестяха. Водата се плискаше с глух звук в лодката. Еди изпита внезапно желание да стисне отново ръката на Джон Кълъм, за да види дали нещо друго ще се случи. В главата му изплува заглавието на друга песен на Боб Дилън — „Видения на Джоана“. Това, което искаше младият стрелец, беше да получи видение не на Джоана, а на тази, която обичаше и за чието име му напомняше песента.

— Ам’ че да — рече Джон, — вие, момчета, сте съвсем истински. Имате индивидуалност. Ще ви помогна, защото не усещам нищо лошо около вас (макар че ще ви призная, че никога през живота си не съм виждал такава стрелба). Само ми кажете едно нещо — вие пришълци ли сте или не?

Еди и Роланд отново се спогледаха и по-възрастният стрелец проговори:

— Да. Може да се каже, че сме пришълци.

— Олеле, майчице! — прошепна Джон. Обзет от страхопочитание, той бе заприличал на дете въпреки набръчканото си от годините лице. — Пришълци! И… откъде идвате — можете ли да ми кажете това? — Погледна към Еди, после се засмя по начина, по който се смеят хората, когато признават, че хубавичко си ги изпързалял. — Само да не ми кажете пак, че сте от Бруклин!

— Но аз съм от Бруклин! — възкликна младият мъж. Само дето неговият Бруклин едва ли съвпадаше с Бруклин от този свят. В света, от който бе дошъл, детската книжка „Чарли Пуф-Паф“ беше написана от жена на име Берил Еванс, докато в този — от Клаудия и Инес Батчман. Името Берил Еванс звучеше реално, а Клаудия и Инес Батчман — фалшиво като банкнота от три долара — ала Еди все повече се убеждаваше, че истинската авторка беше именно тя. Защо ли? Защото тя бе част от този свят.

— Въпреки това съм от Бруклин. Макар и не… ами… същия Бруклин.

Джон Кълъм продължаваше да ги наблюдава с разширените от изумление очи на малко дете.

— Ами онези типове? Тези, които ви причакаха? И те ли са?…

— Не — поклати глава Стрелеца. — Нямаме повече време за това, Джон. Поне не и сега. — Той се изправи внимателно, за да не преобърне лодката, сграбчи висящата от тавана греда и стъпи на кея. Артритът му не пропусна да се обади, ала беше тихичък. Джон го последва и когато Еди понечи да стори същото, двамата мъже му помогнаха да слезе на твърда земя. Непрекъснатата пулсираща болка в десния му прасец бе понамаляла, ала кракът му беше изтръпнал и Еди едва можеше да го движи.

— Да отидем у вас — предложи Роланд. — Трябва да намерим един човек. Може би ще ни помогнеш да го открием.

„Навярно Джон може да ни помогне и по друг начин“ — помисли си Еди и закуцука след тях, стискайки зъби.

Когато излязоха изпод навеса и слънчевите лъчи отново ги обляха, младият мъж си помисли, че би убил и светец за таблетки аспирин.

Строфа: Комала-ком-седем!

Настана твоят час последен!

Стрелбата свърши, ала огънят гори —

веднага пистолетите във фурната хвърли!

Отговор: Комала-ком-седем!

Тесто за хляба ни обреден!

Замесвай го и бързо го хвърли

във фурната, докато огънят гори!