Стивън Кинг
Песента на Сузана (4) (Тъмната кула VI)

ЕДНО

Нямаше защо да се тревожат дали манихейците ще дойдат или не. Хенчик, намусен както винаги, се появи с четирийсетина мъже на градския площад, откъдето трябваше да потеглят. Старецът увери Роланд, че те ще бъдат достатъчно, за да отворят Неоткритата врата, ако тя изобщо можеше да бъде отворена сега, след като „тъмното кълбо“ го нямаше. Водачът на манихейците не изрече никакво извинение, задето идеше с по-малък брой мъже от обещаното, ала доста често подръпваше брадата си. От време на време и с двете си ръце.

— Имаш ли представа защо прави това, татко? — обърна се Джейк към Калахан, който седеше до него в последната кола. Хората на Хенчик се клатушкаха на изток в дузина от своите каруци, а зад тях трополеше двуколка, цялата покрита с бяло платнище, теглена от две магарета албиноси с уродливо дълги уши и розови очи. На капрата на това странно превозно средство, което приличаше на Джейк на огромна количка за пуканки, седеше Хенчик — сам и умислен, подръпващ дългата си бяла брада.

— Мисля, че прави това, защото е смутен — отговори Калахан.

— Не виждам защо. Изненадан съм, че толкова много дойдоха след Лъчетръса снощи.

— Това, което е научил той, след като земята се разтресе, е, че някои от хората му се боят повече от тези неща, отколкото от него. И поради тази причина надали е особено щастлив, особено след като заради тях е нарушил обещанието си. И то не какво да е обещание, а такова, което е направил пред вашия дин. Достойнството му страда. — След това, без да промени тона или интонацията си, подлъгвайки го да даде отговор на въпрос, за който в друг случай Джейк би си премълчал, отецът попита:

— Значи вашата девойка е жива, а?

— Да, но в момента е обхва… — започна момчето, после прикри устата си с ръка и изгледа обвинително събеседника си. Пред тях на капрата на бялата двуколка Хенчик внезапно се озърна, като че ли изведнъж бяха повишили тон и се караха. Калахан се зачуди дали всички в тази проклета история нямаха някакви свръхестествени дарби… всички, с изключение на него.

„Ала това не е някаква измислена история. Това е моят живот!“

Въпреки всичко обаче беше доста трудно да повярваш в това, особено след като си се видял като един от главните герои в книга, на чиято титулна страница се мъдреше думата „роман“. Издателство „Дабълдей“, 1975 година. Роман за вампири, а дори и децата знаеха, че вампири не съществуват. Само дето тези бяха истински. И поне в един от световете, свързани с този, все още съществуваха.

— Не се отнасяй така с мен — каза момчето. — И не ми прави подобни номера. Особено и ако продължаваме да сме от един отбор, татко. Разбрахме ли се?

— Съжалявам — въздъхна Калахан. — За прошка моля аз. На лицето на Джейк се изписа едва доловима усмивка и той погали Ко, който се бе сврял в предния джоб на пончото му. — Тя жи…

Момчето поклати глава.

— Сега не искам да говоря за нея, татко. Най-добре е дори да не си мислим за нея. Имам предчувствието — не знам дали е вярно или не, ала е много силно — че нещо я търси. Ако е така, по-добре ще е да не ни чуе какво си говорим.

— Нещо?

Джейк се пресегна и докосна кърпата, която Доналд Калахан бе вързал на врата си. Беше алена. После долепи длан върху лявото си око. Беше, само за миг. Аленото око. Окото на Пурпурния крал.

Калахан се отпусна назад на седалката и не каза нищо повече. Зад тях яздеха Роланд и Еди — безмълвни един до друг, въоръжени с револверите си. Рюгерът на Джейк беше в каруцата. Ако се върнеха в Кала Брин Стърджис след днешния ден, едва ли щеше да е за дълго.

„Обхваната от ужас“ — това щеше да каже Джейк, ала всъщност положението на Сузана беше още по-лошо. Нейде от много, много далеч, едва доловимо, ала все пак ясно, момчето я чуваше как крещи и единственото, на което можеше да се надява, беше отчаяните и писъци да не достигат до Еди.

ДВЕ

И тъй, те се отдалечиха от града, който, потънал в емоционално изтощение, спеше въпреки земните трусове от предната нощ. Денят беше толкова студен, че когато потегляха, виждаха как дъхът им излиза на облачета пара, а мъртвите царевични стъбла бяха покрити с тънък слой скреж. Над Девар-тет Уай се стелеше мъгла, сякаш това бе умореното дихание на реката. „Пред прага на зимата сме“ — помисли си Роланд.

След едночасова езда най-накрая стигнаха до пресъхналата река. Не се чуваха никакви звуци освен скърцането на колелата, тропотът от копитата на конете, (от време на време) присмехулният рев на магаретата албиноси и проскърцването на ръждясалите чаркове на превозните средства. Навярно трябваше да се насочат на юг, ако искаха да открият Пещерата на гласовете.

Десетина-петнайсет минути, след като земята започна да се издига вдясно от тях, начупвайки релефа си под формата на скалисти бърда, каменисти чукари и високи плата, те се върнаха на мястото, където преди двайсет и четири часа бяха дошли с децата на Кала и бяха започнали своята битка. Тук една пътека се отклоняваше от Източния път и лъкатушеше на северозапад. От другата страна на пътя се виждаше канавката, където Роланд, неговият ка-тет и сестрите на Оризия се бяха притаили в очакване на Вълците.

И като стана дума за Вълците, какво се бе случило с тях? Когато напуснаха мястото на засадата, то буквално бе осеяно с трупове. Повече от шейсет подобни на хора създания, които бяха дошли от запад, намъкнали сиви панталони, зелени наметала и озъбени вълчи маски.

Роланд скочи от седлото и тръгна към Хенчик, който смъкваше с усилия вдървеното си старческо тяло от покритата с бяло платнище двуколка. Стрелеца изобщо не си даде труд да му помогне — старецът не очакваше подобно нещо и дори можеше да се засегне от този жест.

Синът на Стивън Дисчейн го изчака да нагласи тъмното си наметало и тъкмо щеше да го попита нещо, когато си даде сметка, че няма нужда. На четирийсет-петдесет метра по-нагоре, от дясната страна на пътя се издигаше голям хълм, покрит с изкоренени царевични стъбла, там, където миналия ден имаше единствено равна земя. Това бе погребална могила, забеляза Роланд, ала издигната без никаква проява на уважение или почит. Той не си бе губил времето в чудене как жителите на Кала са прекарали предишния следобед — преди началото на празненството, заради което сега си отспиваха — и сега видя резултата от техните усилия. Дали се страхуваха, че Вълците могат да възкръснат, запита се той. На някакво подсъзнателно ниво знаеше със сигурност, че е било точно така. Ето защо бяха довлекли тежките, отпуснати тела (както на облечените в сиво същества, така и на конете им) до царевичната нива, бяха ги натрупали едно върху друго и ги бяха покрили с изкоренени стъбла. Без съмнение днес щяха да запалят тази символична клада. Ами, ако се появеше вятър и разнесеше огъня? Роланд си каза, че пак биха запалили могилата, рискувайки да изпепелят плодородната земя между пътя и реката. И защо пък не? Сезонът на посевите бе отминал и за почвата нямаше нищо по-добро от огъня, както обичаха да казват старите хора, а и жителите на Кала и бездруго нямаше да могат да спят спокойно, докато тази камара не се превърнеше в пепел. Дори и тогава малцина щяха да се осмелят да пристъпят на това място.

— Роланд, виж! — извика Еди с треперещ глас, в който се усещаха едновременно мъка и гняв. — По дяволите, виж!

Близо до края на пътеката, където Джейк, Бени Слайтман и близнаците Тавъри се бяха притаили, преди да се втурнат към безопасността, се виждаше разнебитена, изподраскана инвалидна количка, чието хромово покритие блестеше на слънцето, а седалката и бе изцапана с прах и кръв. Лявото и колело бе жестоко изкривено.

— Защо си разгневен, сай? — попита Хенчик. Към него се приближиха Кантаб и половин дузина старци от онези, които понякога на майтап Еди наричаше „Тъмните плащове“. Двама от тях изглеждаха доста по-възрастни от самия Хенчик и Стрелеца се сети какво бе казала Роса предната нощ: „Помисли си за петте дузини мъже, повечето от които са стари почти колкото Хенчик, а един-двама са слепи като прилепи, и си представи как се опитват да се изкачат по стръмнината след здрачаване.“ Е, сега не беше тъмно, ала наследникът на Елд се зачуди дали ще могат да се справят с полегатата част от пътеката, водеща към Пещерата на гласовете, да не говорим за по-стръмните и участъци.

— Те донесоха вървящия стол на жена ти тук, за да я почетат — продължаваше белобрадият старец. — Както и за да почетат и теб. Защо тогава си ядосан, сай?

— Защото не ми харесва да го гледам изпочупен, окървавен и празен — отвърна Еди. — Разбираш ли какво искам да кажа, Хенчик сай?

— Гневът е най-безполезното чувство — изрецитира водачът на манихейците. — Той е гибелен за съзнанието и само отравя сърцето.

Еди стисна устни, докато не побеляха и не се превърнаха в тънка линия под носа му, ала по някакъв начин успя да се въздържи от отговор. Той се приближи до очуканата инвалидна количка на Сузана — тя бе изминала стотици километри, откакто я бяха открили в Топика, но вече бе дошъл краят на пътешествието и — и се вгледа мрачно в нея. Когато Калахан се запъти към него, Еди му махна с ръка да не се приближава.

През това време Джейк се взираше в онзи участък от пътя, където Бени бе улучен и убит. Единствено трупът на момчето го нямаше и някой се бе опитал да скрие кървавите петна с листа. Джейк си представи откъснатата ръка на приятеля си, лежаща в праха с обърната нагоре длан… а после си спомни как бащата на загиналото хлапе бе изскочил от царевицата и беше видял сина си проснат на пътя. За известно време той не бе способен да издаде никакъв звук и Джейк предположи, че това е достатъчно време някой да каже на сай Слайтман, че са се отървали извънредно леко — само със смъртта на неговото момче, на съпругата на фермера Айзенхарт и със счупения глезен на хлапето на Тавъри. Нищо работа. Обаче никой не му каза това и Слайтман старши бе изкрещял така, че Джейк си мислеше, че никога няма да може да забрави този вик, че винаги ще вижда как Бени лежи мъртъв в мрака и кръвта шурти от грозната рана, където преди се намираше ръката му.

Недалеч от мястото, където беше паднал приятелят му, се виждаше нещо друго, покрито с пръст. Джейк се наведе и го изрови — оказа се едно от металните топчета-убийци на Вълците, наричани още прехващани или сничове. Моделът беше „Хари Потър“ според надписа върху тях. Вчера бе подържал две и беше усетил как вибрират. Беше чул едва доловимото им зловещо бръмчене. Това тук бе по-мъртво и от Вълците. Джейк се изправи и го запрати с такава сила към могилата от тела, че чак ръката го заболя. Сигурно утре щеше да е схванат, обаче изобщо не му пукаше. Не му пукаше и за засегнатия от думите на Еди Хенчик — другарят му искаше да върне жена си, а момчето — приятеля си и докато младият мъж можеше да получи някой ден онова, което искаше, желанието на Джейк Чеймбърс никога нямаше да се сбъдне. Защото смъртта беше дар, който не можеше да бъде върнат. Смъртта, също като диамантите, беше вечна.

Искаше му се да се махне оттук, да поеме към пещерата, да остави този участък от Източния път зад гърба си. Искаше му се да не трябва повече да се взира в очуканата, празна инвалидна количка на Сузана. Обаче манихейците бяха застанали в кръг около мястото, където се беше провела битката, и Хенчик се молеше на висок глас, нареждайки бързо думите, които се врязваха болезнено в слуха на Джейк като квиченето на заколвано прасе. Старецът се обръщаше към нещо, наречено Отвъдното, молейки го за безопасно изкачване до пещерата и успешно приключване на делото, без загуба на нечий живот или разсъдък (тази част на молитвата се стори особено обезпокояваща за Джейк, тъй като той никога не бе възприемал здравия разум като нещо, за което да се молиш). После се помоли на Отвъдното да влее живот в техните зидарски отвеси и магнити, като завърши с молитви за пещерата и продължителността на магията — фраза, която, както изглеждаше, имаше огромно въздействие върху тези хора. Когато приключи, всички изрекоха в един глас: „Отвъдното-сам, Отвъдното-кра, Отвъдното-кан-тах“ и пуснаха оплетените си ръце. Неколцина паднаха на колене, за да се обърнат за още нещо към най-големия шеф, а през това време Кантаб поведе четирима-петима от по-младите към двуколката с бяло покривало. След като го смъкнаха, пред погледа на Джейк се разкриха няколко големи дървени сандъка. Зидарски отвеси и магнити, каза си момчето, и излезе напълно право; само дето бяха много по-големи от онези, които манихейците носеха на вратовете си. Изглежда, бяха домъкнали тежката артилерия за това приключение. Сандъците бяха украсени с най-различни рисунки — звезди, луни и причудливи геометрични форми — които изглеждаха по-скоро кабалистични, отколкото християнски. Обаче, след като се замисли, Джейк си каза, че едва ли имаше основания да сравнява манихейците с християните — те можеха да приличат на квакери и менонити^[1] с техните наметала, бради и кръгли шапки, можеха да използват думи като „нему“ и „нам“ в разговорите си, ала, доколкото Джейк знаеше, нито квакерите, нито менонитите имаха хоби да пътуват между световете.

Полираните до блясък дървени пръчки бяха извадени от друга каруца. Те бяха напъхани в металните скоби от долната страна на гравираните сандъци, наричани от тях „чеги“. Манихейците бяха носили тези сандъци като религиозни артефакти по улиците на средновековните градове и момчето предполагаше, че до известна степен те наистина бяха религиозни артефакти.

Започнаха да се изкачват по пътеката, която бе осеяна с панделки за коса, скъсани детски дрешки и играчки. Това беше стръвта, с която бяха примамили Вълците. Когато стигнаха до мястото, където Франк Тавъри си бе счупил крака, Джейк чу гласа на хубавата сестра на Франк — Франсин: „Помогни му, сай, моля аз.“ Така и бе направил. В резултат на което сега Бени беше мъртъв.

Момчето се огледа намръщено, после си помисли: „Вече си стрелец, трябваше да се справиш по-добре“ и се насили да погледне назад.

Ръката на отец Калахан се отпусна върху рамото му.

— Синко, добре ли си? — попита загрижено Калахан. — Ужасно си пребледнял.

— Нищо ми няма — отвърна момчето. В гърлото му се беше надигнала някаква буца, при това доста голяма, ала той съумя да я преглътне и повтори онова, което току-що беше казал, залъгвайки повече себе си, отколкото отец Калахан: — Всичко е наред, нищо ми няма.

Мъжът с белега на челото кимна и премести мешката си — (представляваше доста иронична гледка за човек, който уж не вярва, че ще се отправи на път) от лявото си рамо на дясното.

— И какво ще се случи, когато се качим до тази пещера? Разбира се, ако успеем да стигнем до нея.

Джейк поклати глава. Нямаше никаква представа.

ТРИ

Пътеката не беше толкова лоша, колкото очакваха. Отломките, които се бяха отчупили от скалистия склон и сега се търкаляха под краката им, затрудняваха движението на мъжете, понесли чегите, ала поне в едно отношение изкачването бе станало по-лесно от преди. От земния трус огромната канара, която преди блокираше пътя, се бе срутила и когато Еди погледна надолу, я видя разделена на две огромни парчета. Сърцевината и беше по-светла и това я караше да изглежда като най-голямото сварено яйце, което бе виждал през живота си.

Пещерата също беше на мястото си, само дето пред отвора и се беше натрупала истинска планина от дребни камъчета. Еди се присъедини към по-младите манихейци, помагайки им да разчистят входа. Когато привършиха, гледката на зейналата каменна паст поразхлаби малко възела, който бе стегнал сърцето на младия мъж, макар че безмълвието на пещерата (която не случайно носеше названието „Пещерата на гласовете“) му действаше обезпокоително. Предния път това място беше доста бъбриво — къде беше сега брат му Хенри, който не спираше да опява как хората на Балазар го убили и че това се случило изцяло по вина на Еди. Къде беше майка му, която винаги се съгласяваше с по-големия му брат (непоправим наркоман, но велик мислител) и нареждаше печално как чедото и умряло? Къде беше Маргарет Айзенхарт, за да се оплаче на Хенчик, нейния дядо, задето я дамгосал като блудница и я изоставил? Това място беше Пещерата на гласовете дълго преди да стане Пещерата на портала, ала ето че гласовете бяха замлъкнали. А и самият портал изглеждаше… безинтересен беше първата дума, която дойде наум на Еди. Втората бе незначителен. А някога тази пещера беше огласяна от гласовете от отвъдното; вратата пък беше обгърната от злокобна и мистериозна слава, след като прокълнатата кристална сфера — Черната тринайсетица — бе дошла в Кала чрез нея.

„Сега обаче Тринайсетицата си отиде по същия начин през нея и порталът ми прилича на нищо и никаква стара врата, която не…“

Еди се опита да потисне тази мисъл, но не успя.

„… която не води наникъде.“

Той се обърна към Хенчик, засрамен от внезапно избликналите сълзи от очите му, ала неспособен да ги спре.

— Никаква магия не е останала тук — продума. Гласът му трепереше от отчаяние. — Зад тази шибана врата няма нищо друго освен застоял въздух и изпопадали камъни. Двамата с теб сме глупаци.

Манйхейците ахнаха при тези думи, ала в очите на белобрадия старец, които бяха вперени в младия мъж, сякаш проблеснаха весели пламъчета.

— Луис, Тони! — като че ли радостно извика той. — Донесете ми бранихейския чег!

Двама мускулести здравеняци с къси бради и сплетени на плитки коси пристъпиха напред. Между тях се поклащаше сандък от желязно дърво, който бе дълъг около метър и двайсет сантиметра и тежеше доста, съдейки по начина, по който го носеха мъжете. Те го стовариха точно пред Хенчик.

— Отвори го, Еди от Ню Йорк.

Тони и Луис изгледаха учудено младия мъж, а в погледите им се долавяше и известен страх. Еди забеляза, че по-възрастните манихейци го наблюдават с нескрито любопитство. Хрумна му, че сигурно ще му трябват няколко години, за да опознае всички странности на манихейците. Луис и Тони имаха още доста да учат, докато овладеят навиците на събратята си.

Хенчик кимна малко нетърпеливо, Еди се наведе и отвори сандъка. Фасулска работа. Нямаше никаква ключалка. Вътре се виждаше копринена кърпа. Белобрадият старец я разгъна като илюзионист и пред погледа на младия мъж се показа зидарски отвес, прикрепен към изящна сребърна верижка. Той заприлича на Еди на старомоден детски пумпал и изобщо не се оказа толкова голям, колкото бе очаквал. Беше дълъг около четирийсет сантиметра от заострения си връх до по-широката си горна част, изработен от някакво жълтеникаво дърво, което изглеждаше като промазано. Сребърната верижка бе увита около един щифт на върха на сандъка.

— Извади го — каза Хенчик и когато младият мъж хвърли въпросителен поглед към Роланд, космите около устата на стареца се раздвижиха, разкривайки два реда съвършено бели зъби, а устните му се извиха в цинична усмивка. — Защо гледаш към своя дин, сополанко? Магията на това място е изчезнала, ти самият го каза! Нали всичко знаеш! Та ти сигурно си на… чакай да помисля… на цели двайсет и пет години!

Манихейците, които бяха достатъчно близо, за да чуят шегата, се закикотиха — дори и тези от тях, които нямаха двайсет и пет години.

Вбесен от държанието на старото копеле, а също и от себе си, Еди се наведе и тъкмо щеше да вземе отвеса, когато Хенчик го възпря.

— Не пипай самия отвес, ако искаш да останеш цял. Хвани го за верижката, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Младият мъж възнамеряваше да хване самия отвес — така и така вече се беше направил на пълен идиот пред тези хора и нямаше защо да не стигне докрай — ала щом забеляза погледа на Джейк, промени решението си. Вятърът духаше силно тук горе, отнемаше топлината на изпотеното му тяло и караше кожата му да настръхва. Той се пресегна, хвана сребърната верижка и внимателно я размота от щифта.

— Сега го вдигни — нареди Хенчик.

— Какво ще стане?

Беловласият старец кимна като че ли Еди най-накрая започваше да проявява зачатъци на здрав разум.

— Това си заслужава да се види. Вдигни го.

Младият мъж се подчини. Имайки предвид очевидните усилия, с които двамата здравеняци носеха сандъка, той бе изненадан от това колко лек се оказа отвесът всъщност. Беше като да държиш перце, прикрепено към дълга около метър и двайсет сантиметра верижка. Той преметна верижката през пръстите си и протегна напред ръка — изглеждаше като кукловод, който всеки момент ще накара марионетката си да заиграе.

Тъкмо се готвеше отново да попита Хенчик какво толкова би трябвало да се случи, ала преди да успее да отвори устата си, отвесът започна да се полюшва напред-назад, описвайки малка дъга.

— Не го правя аз — рече смутено младият мъж. — Е, поне не мисля, че го правя. Сигурно е вятърът.

— Едва ли — обади се Калахан. — Доколкото усещам, няма никакви…

— Тихо! — изсъска Кантаб и дари някогашния свещеник с такъв изпепеляващ поглед, че отецът веднага млъкна.

Еди стоеше пред пещерата, а речната долина и по-голямата част от Кала Брин Стьрджис се простираха пред него. Трептяща като мираж, обагрена в сиво-синьо, в далечината се виждаше гората, през която бяха минали, за да стигнат дотук — последната граница на Средния свят, където никога вече нямаше да се върнат. Вятърът развяваше косата на младия мъж и изведнъж той чу жужащ звук.

Само дето не го беше чул. Усещаше бръмченето вътре в ръката, която бе протегнал, в дланта с разперените пръсти, около която беше омотал верижката. То бе в ръката му. И най-вече в главата му.

В долния край на верижката, някъде на височината на коляното му, отвесът започна да се люлее по-силно, наподобявайки движенията на махало. Внезапно Еди осъзна нещо необичайно — всеки път, когато отвесът стигаше до края в едната посока, той осезаемо натежаваше. Сякаш някаква необичайна центробежна сила оказваше своето въздействие върху странния предмет.

Описваната от отвеса дъга ставаше все по-голяма и по-голяма, а дърпането в края на всеки мах се усилваше. И тогава…

— Еди! — извика Джейк, а в гласа му се преплитаха възторг и безпокойство. — Виждаш ли?

Естествено, че виждаше. Сега зидарският отвес като че ли се замъгляваше, когато застиваше за миг в краищата на плавната дъга, която описваше. Същевременно натискът върху ръката му — теглото на отвеса — стремително нарастваше. Внезапно Еди си спомни къде се намираше — на около двеста метра над земята. Тази играчка като нищо щеше да го преметне отвъд ръба на скалната площадка, ако не спреше скоро да се люлее. Ами ако не успееше навреме да освободи ръката си от верижката?

Зидарският отвес се изстреля надясно, описвайки невидима усмивка във въздуха, а теглото му продължаваше да нараства, като че ли загребваше вода от някакъв невидим резервоар. Постепенно незначителното парче дърво, което бе извадил от сандъка, започна да тежи трийсет, четирийсет, петдесет килограма. Времето сякаш започна да тече по-бавно и младежът осъзна, че всеки път, когато тежестта застиваше на границата между движението и гравитацията във всяка от връхните си точки, можеше да види Източния път пред себе си — не просто по-ясно от обичайното, а увеличен като през лупа. После бранихейският отвес се понесе надолу, ставайки още по-тежък, а когато отново започна да се издига…

— Добре, зацепих идеята! — извика Еди. — Махни това нещо от мен, Хенчик. Или поне го накарай да спре!

Старецът произнесе една-единствена дума — тя прозвуча толкова гърлено, сякаш излизаше от пълна с тинести водорасли уста. Вместо да забави постепенно движението си, както очакваше Еди, необикновеният отвее изведнъж замръзна във въздуха, увисвайки абсолютно неподвижно, сочейки със заострения си връх към обувките на младия мъж. За миг бръмченето в ръката и главата му продължи, след което и то внезапно замря. Еди с изумление констатира, че нормалната му тежест се беше възстановила и проклетото нещо отново бе станало леко като перце.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Еди от Ню Йорк? — попита Хенчик.

— Да, сай. За извинение моля аз.

Снежнобелите зъби на стареца отново се показаха.

— Май не си толкова глупав, а, Еди от Ню Йорк?

— Надявам се, че не — отвърна младият мъж и не можа да потисне въздишката на облекчение, която се изтръгна от гърдите му, когато Хенчик манихееца взе изящната сребърна верижка от ръката му.

ЧЕТИРИ

Хенчик настояваше първо да направят „суха тренировка“. Еди разбираше защо, ала смяташе тези предварителни глупости за напълно излишни. Изтичащото време беше придобило почти физически измерения — бе като кърпа, която постепенно се изплъзва от дланите ти. Въпреки това не каза нищо. Вече беше успял да ядоса Хенчик веднъж и това му стигаше.

Старецът извика шест от своите амигос (петима от тях се сториха на Еди по-стари и от Господ) при себе си. Раздаде отвеси на половината от тях, а на другите трима даде магнити във формата на раковини. Бранихейския отвес, който очевидно беше най-мощният, запази за себе си. Седемте застанаха в кръг на скалистата площадка.

— Няма ли да се приближите до вратата? — попита Роланд.

— Само ако се наложи — отвърна беловласият старец. Възрастните мъже се хванаха за ръце, без да пускат отвесите и магнитите си. Веднага след като кръгът се затвори, Еди отново долови бръмченето, само че този път бе толкова силно, все едно се чуваше от увеличени до дупка стереотонколони. Мъжът забеляза как Джейк вдига ръце към ушите си, а Роланд за миг се намръщва болезнено.

Еди погледна към вратата и видя, че е изгубила онзи прашасал, маловажен вид, който бе имала преди. Йероглифите върху нея изпъкнаха ясно, оформяйки онази отдавна забравена дума, която означаваше „неоткрита“. Кристалната дръжка заблестя, очертавайки розата, гравирана в нея, с ивици ослепително бяла светлина.

„Дали ще мога да я отворя сега? — зачуди се Еди. — Да я отворя и да премина през нея?“ Вероятно не. Обаче се чувстваше много по-обнадежден от този процес, отколкото беше преди пет минути.

Изведнъж гласовете от дълбините на пещерата възкръснаха отново, ала сред такъв чудовищен безпорядък, че в първия момент Еди отстъпи стреснато назад. Когато се вслуша, успя да различи как Бени Слайтман младши крещи думата „Коган“, как майка му му натяква, че е надминал себе си в губенето на най-различни неща, изгубвайки жена си, как някакъв човек (вероятно Елмър Чеймбърс) казва на Джейк, че момчето е полудяло, че е мосю Лунатик. После се включиха още гласове, и още, и още.

Хенчик кимна рязко към шестимата манихейци. Те разделиха ръцете си и гласовете секнаха моментално. Еди не се изненада особено, когато видя как в следващия миг порталът също възстановява безличния си, скучен вид. Сега приличаше на която и да е друга врата, която човек би подминал, без дори да я погледне.

— Какво, в името на Бога, беше това? — попита отец Калахан, посочвайки към сенчестия полумрак на пещерата, където подът се бе наклонил надолу. — Преди не беше така.

— Смятам, че земният трус или изчезването на магическата сфера са накарали пещерата да обезумее — спокойно заяви Хенчик. — Това обаче няма никакво отношение към нашата работа тук. Нашата задача е вратата. — Погледна към торбата на Калахан. — Някога си бил скиталец, виждам аз.

— Да, сай.

Зъбите на стареца отново надзърнаха за момент под белите му мустаци. Еди си помисли, че дъртото копеле май се кефеше да ги дразни.

— Като гледам пътната ти торба, сай Калахан, май си му изгубил цаката.

— По-скоро ми е трудно да повярвам, че наистина ще успеем да преминем през тази врата — усмихна се Калахан. За разлика от усмивката на Хенчик неговата беше добродушна. — Пък и вече съм по-стар.

Старецът изсумтя — чу се нещо като „Фъх!“ — и присви очи.

— Хенчик — обърна се към него Роланд, — знаеш ли какво е накарало земята да се разтресе така миналата нощ?

Беловласият мъж кимна. Пред отвора на пещерата, подредили се по протежението на стръмната пътека, чакаха търпеливо три дузини манихейци. — Лъчът рухна, мисля аз.

— Така смятам и аз — изрече тихо Роланд. — Сега задачата ни става още по-трудна. Веднага бих сложил край ка празните приказки, ако поискаш. Ала си мисля, че трябва да обсъдим онова, което имаме за казване, след което да се захванем за работа.

Хенчик изгледа ледено Роланд, ала за разлика от Еди той не отмести очи. Възрастният манихеец се намръщи за миг.

— Добре — съгласи се накрая. — Както пожелаеш, Роланд от Гилеад. Вие ни сторихте голяма услуга — и на нас, манихейците, и на блудните — и ще се постараем да ви се отплатим както подобава. Магията не е изчезнала — тя все още е тук и не се е разредила. Има нужда само от една искрица, за да пламне отново. Ние можем да и дадем тази искрица, сай, това е лесно като комала. Навярно ще получите това, което желаете. От друга страна, всички заедно можем да се озовем върху камъните долу. Или в тъмнината. Разбираш ли какво искам да кажа, сай?

Роланд кимна.

— Ще продължим ли?

Стрелеца остана неподвижен за миг — навел глава, сложил ръка на дръжката на револвера си. Когато вдигна поглед, на лицето му беше изписана усмивка. Красива, изморена, отчаяна и опасна усмивка. Той описа с лявата си ръка двоен кръг във въздуха.

— Естествено.

ПЕТ

Чегите бяха положени на земята — внимателно, защото пътеката, водеща към онова, което манихейците наричаха „Кра Каммен“, беше доста стръмна — и съдържанието им бе извадено на показ. Пръсти с дълги нокти (манихейците имаха право да ги подрязват само веднъж в годината) почукаха по магнитите, които издадоха остър бръмчащ звук, който сякаш проряза главата на Джейк като нож. Напомняше му за камбанките по време на тодаш и това изобщо не беше изненадващо — онези камбанки се наричаха „каммен“.

— Какво означава Кра-Каммен? — обърна се момчето към Кантаб. — Къщата на камбаните?

— Къщата на духовете — отвърна мъжът, без да откъсва поглед от верижката, която размотаваше. — Не ми пречи сега, Джейк от Ню Йорк, защото имам важна работа.

Джейк не виждаше с какво толкова щеше да му попречи, ала се подчини. Роланд, Еди и Калахан бяха влезли в пещерата, обаче като че ли не се осмеляваха да пристъпят по-навътре и стояха съвсем близо до входа и. Момчето се присъедини към тях. Междувременно Хенчик бе разположил най-възрастните членове на групата си в полукръг зад вратата. Предната и страна — там, където бяха йероглифите и кристалната дръжка — беше неохранявана, поне за известно време.

Старецът се приближи до входа на пещерата, размени набързо няколко думи с Кантаб, после се запъти към редицата манихейци, които чакаха на стръмната пътека. Когато първият от тях пристъпи в пещерата, Хенчик го спря и се обърна към Роланд. Беловласият старец седна на пода и прикани Стрелеца да стори същото.

Подът на пещерата бе покрит с прах. Част от него идваше от камъните, ала повечето водеше произхода си от остатъците от костите на дребните зверчета, които бяха достатъчно глупави, че да се заврат тук. Хенчик нарисува в праха четириъгълник без долна страна, наподобяващ буквата „П“, след което я огради с полукръг.

— Портала — каза, — и мъжете от моята кра. Разбираш ли какво искам да кажа, сай?

Роланд кимна.

— Ти и твоите приятели ще завършат кръга — изрече старецът и го дорисува.

Стрелеца го наблюдаваше безмълвно.

— Момчето има силна интуиция — отбеляза Хенчик и погледна светкавично към Джейк, който подскочи стреснато.

— Да — потвърди синът на Стивън Дисчейн.

— Значи ще го поставим точно пред вратата, ала все пак на достатъчно разстояние, че ако се отвори много рязко и силно — това е напълно възможно — да не му откъсне главата. Ще издържиш ли, синко?

— Да, докато ти или Роланд не ми кажете да се отдръпна — отвърна хлапето.

— Ще почувстваш нещо в главата си — нещо като силно засмукване. Не е много приятно, да знаеш. — Старият манихеец направи кратка пауза и продължи: — Искаш да отворим портала два пъти.

— Да — рече Роланд. — Два.

Еди знаеше, че второто отваряне на вратата беше предназначено за Калвин Тауър, ала в момента изобщо не му пукаше за него. Собственикът на книжарничката не бе лишен от смелост, но бе прекалено алчен, инатлив и егоистичен — с други думи, перфектният жител на Ню Йорк от двайсети век. Това, което не излизаше от главата му, беше следното — последният човек, минал през тази врата, бе Сюз, и в момента, в който се отвореше, нейният мъж възнамеряваше да се хвърли презглава към неизвестното. Ако се открехнеше за втори път към онова малко градче в щата Мейн, където бяха избягали Калвин Тауър и приятелят му Арон Дипно, просто екстра и супер. А ако и останалите му спътници успееха да отидат там и съумееха да получат собствеността над онзи парцел с дивата роза, правейки всичко възможно, за да защитят Кулата — направо екстра и супер на квадрат. В момента най-важното за Еди беше Сузана и всичко друго беше на втори план. Дори и Кулата.

ШЕСТ

— Кого искаш да изпратиш при първото отваряне на вратата? — попита Хенчик.

Роланд се замисли над това, разсеяно прокарвайки ръка по горната лавица на шкафчето с книги, което Калвин Тауър бе настоял да вземат със себе си. Шкафчето, където беше книгата, разстроила до такава степен отец Калахан. Не му се искаше много да изпраща Еди, който, освен че беше твърде импулсивен, в момента бе заслепен от тревогите и любовта си към изчезналата си жена. Дали младият мъж щеше да му се подчини, ако Роланд му заповядаше да тръгне да издирва Дипно и Тауър? Едва ли. Което означаваше само едно.

— Очаквам отговора ти, Стрелецо — напомни му Хенчик.

— Първия път, когато се отвори, ще преминем двамата с Еди — отвърна Роланд. — Вратата сама ли ще се затвори?

— Да — потвърди опасенията му Хенчик. — Трябва да сте бързи като пепелянки, освен ако не искате да бъдете срязани на две. Тогава едната ви половина ще се гърчи тук, а другата — там, където е отишла тъмнокожата жена.

— Ще бъдем толкова бързи, колкото можем — заяви Роланд.

— Да, така ще бъде най-добре, сай — рече старият манихеец и зъбите му се показаха отново. Това беше усмивка (какво ли не ни казва? Дали наистина има нещо, което знае… или само си мисли, че знае?).

Чието значение Роланд съвсем скоро щеше да си изясни.

— На ваше място бих оставил револверите тук — посъветва ги беловласият манихеец. — Ако се опитате да ги пренесете през портала, може и да ги изгубите.

— Аз ще рискувам и ще задържа моя пистолет — обади се Джейк. — Така или иначе, той е дошъл от онзи свят, следователно не би трябвало да има проблеми. Ако пък стане нещо, ще си намеря друг. Все ще измисля някакъв начин.

— Предполагам, че моят револвер също ще премине — рече Роланд. Беше мислил над този въпрос и в крайна сметка реши да не се разделя с големите револвери.

Хенчик вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Както си решите.“

— Ами Ко, Джейк? — внезапно попита Еди.

— Какво ще правим с него?

Очите на момчето се разшириха от ужас и долната му челюст увисна. Стрелеца разбра, че момчето изобщо не бе помислило над това как дребничкият им четириног приятел щеше да понесе пътуването им между световете. Мъжът се замисли (не за пръв път) колко лесно беше да забравиш една от най-фундаменталните истини за Джон „Джейк“ Чеймбърс — че той беше просто едно дете.

— Когато пътувахме тодаш, Ко… — започна момчето.

— Това е нещо съвсем различно, сладурче — обади се Еди и сърцето му се сви, когато се чу да употребява едно от любимите обръщения на Сузана. За пръв път допусна мисълта, че е възможно никога повече да не види любимата си… както Джейк можеше да не види Ко, след като напуснеха тази воняща пещера.

— Обаче… — започна момчето и скунксът излая укорително, защото хлапето го бе стиснало прекалено силно.

— Ще го пазим, Джейк от Ню Йорк — внимателно каза Кантаб. — Ще се грижим добре за него, истина ти казвам. Ще оставим мъже, които да дежурят на пост тук, докато се върнете за животинчето и останалите ви неща. „Ако се върнете“, бяха думите, които той беше твърде учтив, за да изрече, ала Роланд успя да ги прочете в очите му.

— Роланд, сигурен ли си, че няма да мога да… че не мога да… не. Разбирам. Никакъв тодаш този път. Добре. Няма.

Джейк бръкна в предния джоб на пончото си, вдигна Ко и го сложи на прашния под на пещерата. После се наведе към животинчето, опрял ръце на коленете си. Зверчето погледна нагоре, извивайки вратлето си така, че носовете им почти се допряха. В този момент Стрелеца изведнъж забеляза нещо твърде необичайно — сълзите в очите на Джейк не бяха единствените. Животинчето също плачеше. Това беше досущ като онези истории, които човек можеше да чуе в някой бар — за вярното зверче, което ридае за напускащия го господар. Изобщо не вярваш на подобни врели-некипели, обаче си мълчиш, за да избегнеш кавгата (а понякога дори и стрелбата). Ала ето че сега това шантаво нещо се случваше пред очите му и Роланд изпита чувството, че ще заплаче всеки момент. Дали ставаше въпрос само за една от поредните имитации на скункса, или Ко наистина разбираше какво става? Стрелеца се надяваше с цялото си сърце на първото.

— Ко, ще трябва да останеш с Кантаб за известно време. При него ще си на сигурно място. Той е приятел.

— Таб! — повтори зверчето. Сълзите се стичаха по муцунката му и капеха по прашния под, оставяйки тъмни петна с големината на десетцентова монета. Тези сълзи се сториха на Роланд по-ужасни дори и от сълзите на дете. — Ейк! Ейк! — скимтеше четириногият им приятел.

— Не, трябва да се разделим — продума момчето и изтри страните си с длани, в резултат на което остави мръсни следи по лицето си, започващи от носа и стигащи до слепоочията му. Така заприлича на индианците, които боядисваха лицата си в цветовете на войната, преди да встъпят в битка.

— Не! Ейк!

— Трябва. Ти ще останеш при Кантаб. Ще се върна за теб, Ко — ако не умра, ще се върна. — Той прегърна отново зверчето, после се изправи. — Върви при Кантаб. Това е той — посочи момчето. — Иди при него, слушай ме какво ти говоря.

— Ейк! Таб! — Никой не можеше да отрече тъгата, стаена в този глас. За един миг Ко застина на мястото си, а после, без да спира да плаче — или да имитира сълзите на Джейк, както продължаваше да се надява Роланд — се обърна към Кантаб, доприпка до него и се разположи между прашните ботуши на манихееца.

Еди се опита да сложи длан на рамото на момчето, за да го успокои, ала то разтърси раменете си и я отблъсна. Младият мъж погледна озадачен към Стрелеца, на чието лице бе изписано непроницаемо изражение. Техният дин беше доволен — на момчето не му липсваше воля. Беше време.

— Хенчик? — подканващо рече синът на Стивън Дисчейн.

— Няма ли първо да кажеш някаква молитва, Роланд от Гилеад? — попита старецът. — Да помолиш за помощ онзи Бог, в когото вярваш?

— Не вярвам в никой Бог — отвърна мъжът. — Вярвам единствено в Кулата и нямам никакво намерение да се моля за това.

Неколцина от амигосите на белобрадия манихеец се спогледаха потресени, ала водачът им само кимна, сякаш именно това бе отговорът, който беше очаквал. Той погледна към Калахан.

— Татко?

— Господи, да бъде Твоята воля и Твоята ръка — започна да нарежда той, правейки кръст във въздуха, след което погледна към Хенчик. — Ако ще правим нещо, да започваме.

Манихеецът пристъпи напред, докосна кристалната дръжка на Неоткритата врата и впери поглед в Стрелеца, Очите му горяха.

— Чуй ме за последно, Роланд от Гилеад.

— Слушам те внимателно.

— Аз съм Хенчик от манихейска Кра Редпат-а-Стърджис. Ние сме ясновидци и пътешественици. Нас ни носи вятърът на Ка. Искаш ли този вятър да понесе теб и твоите спътници?

— Да — там, където ни отнесе.

Беловласият манихеец преметна сребърната верижка на бранихейския отвес през дланта си и Стрелеца изведнъж почувства, че някаква сила изпълни пещерата. Беше слаба, ала нарастваше. По-скоро разцъфваше — като роза.

— Колко пъти искаш да отворим вратата?

Роланд вдигна дясната си ръка, на която бяха останали само два пръста.

— Два пъти. Или дваж, както казваме на езика на Елд.

— Два пъти или дваж, все едно и също е — рече Хенчик. — Комала-ком-две — издекламира той, повишавайки глас. — Хайде, манихейци! Ком-комала, присъединете вашата сила към моята сила! Дайте да изпълним обещанието си! Дайте да платим дълга си към тези стрелци! Помогнете ми да ги изпратим по техния път! Сега!

СЕДЕМ

Преди някой от тях да успее да се замисли над обстоятелството, че именно ка беше променила плановете им, ка наложи своята воля върху тях. В първия момент обаче им се стори, че нищо няма да се получи.

Манихейците, които Хенчик беше избрал за изпращачи — шестимата старци и Кантаб — се разположиха в полукръг около портала. Еди пое ръката на Кантаб и сключи пръстите си около неговите. Усещаше как магнитът с форма на раковина, който държеше манихеецът, се допира до кожата му и пречи на дланите им да се докоснат. Младият мъж долавяше вибрациите му и му се струваше, че предметът е жив. А може би беше точно така. Калахан улови дясната му ръка и я стисна здраво. От другата страна на вратата Роланд сграбчи пръстите на Хенчик, усещайки как верижката на бранихейския отвес се поклаща между пръстите му. Сега кръгът бе напълно затворен, с изключение на празното място точно пред портала. Джейк си пое дълбоко дъх, огледа се наоколо, видя как Ко е застанал до стената на пещерата на около три метра от Кантаб и кимна с глава.

„Ко, остани. Аз ще се върна“ — мислено обеща момчето на своя четириног приятел и пристъпи напред. Хвана дясната ръка на Калахан, поколеба се за секунда, след което стисна лявата длан на своя дин.

Внезапно бръмченето се появи отново. Бранихейският отвес започна да се движи — този път обаче не описваше дъга, а малка окръжност. Вратата изведнъж стана по-ярка и като че ли по-реална — Джейк можеше да се закълне в това. Очертанията на йероглифите, изписващи думата „НЕОТКРИТА“, станаха по-ясни, а розата, гравирана в кристалната дръжка, заблестя. Вратата обаче си оставаше затворена. (Концентрирай се, момче!) Това беше гласът на Хенчик — Джейк го чуваше толкова силно в главата си, че имаше чувството, че думите разтърсват мозъка му. Момчето наведе глава и се вгледа в топчестата дръжка. То видя розата — тя се открои пред очите му с кристална яснота. Представи си как хваща дръжката, върху която бе гравирана, и я завърта. Някога, немного отдавна, беше обсебен от вратите и другия свят (Средният свят) който — Джейк бе абсолютно сигурен в това — се простираше зад една от тях. Сега се почувства по същия начин. В съзнанието му изплуваха всички врати, които беше виждал през живота си — врати на спални, врати на бани, врати на кухни, врати на килери, врати на тоалетни, врати на мазета, врати на гардероби, врати на зали за боулинг, врати на кина, врати на ресторанти, врати с надписи „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“ и „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“ — и си представи как ги отваря всичките едновременно.

„Отвори се!“ — мислено заповяда на вратата Джейк, чувствайки се като Али Баба от знаменитата приказка от „Хиляда и една нощ“, което си бе направо абсурдно. „Сезам, отвори се! Отвори се за мен!“

Дълбоко от търбуха на пещерата гласовете отново се надигнаха. В следващия момент се чу някакъв остър, раздиращ звук, последван от глух удар, сякаш нещо огромно се беше сгромолясало. Каменистият под потрепери под краката им, като че ли се бе прекършил още един от Лъчите. Джейк изобщо не обръщаше внимание на това. Усещането за присъствието на някаква жива сила в пещерата беше станало изключително силно — момчето можеше да долови как щипе кожата му, вибрира в носа и очите му и кара косъмчетата по тила му да настръхват. Вратата обаче си оставаше затворена. Той стисна още по-силно дланите на Роланд и отец Калахан, концентрирайки се над врати на пожарни, врати на полицейски участъци, вратата на директорския кабинет в училището „Пайпър“, дори се сети за научнофантастичния роман на Робърт Хайнлайн „Врата към лятото“, който беше чел някога. Мирисът на пещерата — на хилядолетен прах, плъзнала навсякъде плесен и древни кости — изведнъж стана много по-натрапчив. Джейк внезапно почувства ярък, мощен прилив на сигурност — Сега, ей сега ще стане, знам, че ще стане точно така — ала вратата продължаваше да си стои затворена. Вече подушваше и нещо друго — не пещерата, а металния привкус на своята пот, която се стичаше по лицето му.

— Хенчик, нищо не става. Не мисля, че…

— Не бързай толкова, Джейк от Ню Йорк — рече беловласият старец. — Недей да мислиш, че трябва да свършиш всичко сам, момко. Представи си нещо между теб и вратата… нещо като кука… или бодил… — докато говореше, Хенчик кимна към застаналите наблизо мъже от манихейците, които се бяха подредили един зад друг пред пещерата. — Хедрон, ела насам. Тони, хвани здраво раменете на Хедрон. Луис, хвани се за раменете на Тони. И така — до края на редицата. Бързо!

Подкреплението се размърда, докато хората изпълняваха заръката на предводителя си. Ко излая подозрително.

— Концентрирай се, момче! Представи си тази кука и се концентрирай върху нея! Тя е между теб и вратата! Почувствай я!

Джейк се пресегна напред със съзнанието си, докато във въображението му разцъфваха плашещо ярки картини, засенчващи дори най-ясните му сънища. Той видя участъка от Пето Авеню между Четирийсет и осма и Шейсета („онези дванайсет пресечки, където изчезва коледната ми премия всеки януари“, както обичаше да мърмори баща му). Момчето видя как всички врати от двете страни на улицата внезапно се отварят едновременно — „Фенди“! „Тифани“! „Бергдорф Гудман“! „Картие“! „Дабълдей Букс“! Хотел „Холандско вино“! Видя един безкраен коридор, покрит с кафяв линолеум, и разбра, че се намира в Пентагона. Видя вратите — най-малко хиляда от тях — видя ги как се отварят едновременно и предизвикват истински ураган.

Въпреки това вратата пред него — единствената, която имаше някакво значение — си оставаше затворена.

Да, но…

Тя потракваше в рамката си. Джейк чуваше това.

— Давай, хлапе! — извика Еди. Думите едва се процеждаха между здраво стиснатите му зъби. — Ако не можеш да я отвориш, срути шибания портал!

— Помогнете ми! — извика момчето. — Помогнете ми, дявол да го вземе! Всички вие!

Силата в пещерата като че ли се удвои. Непоносимото бръмчене сякаш се бе пренесло директно в мозъка му и сега целият му череп вибрираше. Зъбите му тракаха като кастанети. Капки пот се стичаха в очите му, замъглявайки зрението му. Той видя двама от Хенчиковци да кимат към някой зад него — Хедрон. Зад Хедрон стоеше Тони, а зад него — всички останали. Редицата им се изнизваше от пещерата и продължаваше десетина метра надолу по пътеката.

— Приготви се, момко! — каза Хенчик.

Ръката на Хедрон се плъзна под ризата на Джейк и го сграбчи за колана на дънките му. Момчето имаше чувството, че по-скоро го бутат, вместо да го дърпат. Нещо в главата му се стрелна, напред и за миг той съзря как всички врати в хиляди, десетки хиляди светове се отварят едновременно, създавайки такова все-помитащо течение, което можеше да издуха слънцето.

И тогава изведнъж устремът му беше спрян. Имаше нещо… нещо точно пред вратата…

Куката! Това е куката!

Той се наниза на нея, като че ли съзнанието и жизнената му сила бяха някаква своеобразна примка. В същото време усети как Хедрон и останалите го дръпват рязко назад. Болката бе мигновена, пронизваща, заплашваща да го разкъса. После се появи чувството, че изтръгват вътрешностите му и го изцеждат до последната капка кръв. Беше отвратително — сякаш някой бе намотал червата му около куката и сега ги дърпаше с всички сили. И както преди противното бръмчене не спираше да вибрира в ушите му, отеквайки в дълбините на черепа му.

Опита се да извика: „Не! Стига! Не мога повече! Не издържам!“ — ала не можа. Пробва да изкрещи и чу писъка единствено в главата си. Господи, беше приклещен здраво. Нанизан на куката, разкъсан на две.

Едно същество обаче все пак чу неговия вик. Надавайки яростен лай, Ко се стрелна напред и в същия момент Неоткритата врата рязко се отвори, описвайки светкавична дъга на милиметри от носа на Джейк.

— Съзрете това! — извика Хенчик, а гласът му балансираше на ръба на потреса и екзалтацията. — Съзрете как вратата се отваря! Отвъдното-сам каммен! Кан-тах, кан-кавар кам-мен! Отвъдното-кан-тах!

Останалите отвърнаха в хор на виковете му, ала в следващия миг Джейк Чеймбърс се откъсна от ръката на Роланд, който стоеше вдясно от него, и полетя към зейналия отвор. При това не беше сам. Заедно с него се понесе отец Калахан.

ОСЕМ

Еди едва бе успял да чуе Ню Йорк — да помирише Ню Йорк — и да разбере какво се случва всъщност. До известна степен точно това правеше ситуацията толкова ужасна — младият мъж виждаше как всичко се обръща против очакванията му, като същевременно не можеше да стори нищо, за да промени нещата.

Той видя как Джейк се откъсва от кръга и почувства как дланта на Калахан се изскубва от неговата; в следващия момент те вече се носеха стремително към портала, премятайки се едновременно във въздуха като някакви шибани акробати. После нещо космато и лаещо профуча като куршум покрай ухото му. Това беше Ко, който се въртеше като свредел във въздуха, ушите му бяха прилепнали към главата, а очите му като че ли всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите си.

Имаше и нещо друго. Еди си даваше сметка, че може да се отскубне от хватката на Хенчик и да се хвърли към вратата — неговата врата, която водеше към неговия град, из чиито улици навярно се скиташе неговата жена — изгубена и бременна. Даваше си сметка и за невидимата ръка, която го отблъсна назад, както и за гласа, който му проговори, макар и без думи. Онова, което Еди чу, беше много по-ужасно от каквито и да било слова. На думите поне можеше да се противоречи, с тях можеше да се спори, докато това бе някакво неизразимо отрицание и единственото, което знаеше младият мъж, бе, че чудовищният глас идеше от самата Тъмна кула.

Джейк и Калахан бяха изстреляни като куршуми от пушка; изстреляни в мрака, изпълнен с екзотични звуци като надвикващи се клаксони в претоварено улично движение. Нейде в далечината, ала същевременно ясно, като гласовете, които човек чува в сънищата си, Еди долови скорострелния, екстатичен, почти рапиращ глас, който нареждаше:

— Кажи Госпот, брато, точно тъй, кажи Госпот на Второ Авеню, кажи Госпот на Авеню Б, кажи Госпот в Бронкс, аз казвам Госпот, брато, Госпот-Бом-ба викам аз, Госпот!

Гласът на някоя стопроцентова нюйоркска откачалка — младият мъж се бе наслушал на подобни излияния, за да се трогне точно в този момент. Еди видя как Ко бива запратен през портала като вестник, който полита във въздуха пред наближаваща с голяма скорост кола…, след което вратата изведнъж се затръшна със светкавична бързина и такава сила, че той трябваше да присвие очи заради мощния повей на вятъра, стоварил се върху лицето му — вятър, напоен с грапавия, тежък мирис на костен прах и разложени животински трупчета, извиращ от мрачните недра на тази прокълната пещера.

Преди да успее да изкрещи яростта си, вратата се отвори отново и той бе поразен от гледката на мъгливата лятна утрин, огласяна от птичи песни. Усети аромата на борове и чу далечното ръмжене на нещо, което най-вероятно беше голям камион. В следващия момент Еди внезапно бе засмукан от яркия пейзаж, неспособен да изкрещи, че всичко се е прецакало, че не това е мястото, което…

Изведнъж нещо го удари по главата и за един кратък миг осъзна с болезнена яснота, че пътува между световете. След това започна стрелбата. И клането.

Строфа: Комала-ком-две!

Вятърът на ка ще ви отнесе.

Ще запрати надалеч теб и твоите другари.

Трябва да вървите там, където ви стовари.

Отговор: Комала-ком-две!

Трябва да вървите — ти и твоите другари!

Трябва да вървите там, където ви стовари

вятърът на ка, който ще ви отнесе далеч.