Стивън Кинг
Песента на Сузана (14) (Тъмната кула VI)

ЕДНО

Дон Калахан бе сънувал много пъти, че се връща в Америка. Обикновено сънищата му започваха с това как се събужда под ясното, отрупано с пухкави облачета (наричани от бейзболните запалянковци „ангелчета“) небе на пустинята или пък в собственото си легло в град Джирусълъмс Лот, щата Мейн. Без значение от мястото обаче, всеки път, когато отвореше очи, той изпитваше грандиозно облекчение и отправяше несъзнателна молитва: „О, благодаря ти, Боже. Благодаря ти, Боже, задето това беше само сън и вече съм буден.“ Сега беше буден — нямаше никакво съмнение в това.

Отец Калахан описа пълен кръг във въздуха и видя Джейк да прави абсолютно същото пред него. Изгуби единия от сандалите си. Чу скимтенето на Ко и протестиращия вик на Еди. Чу клаксоните на такситата, тази несравнима улична музика на Ню Йорк, както и нещо друго — гласа на някакъв проповедник. Движеше се съвсем наблизо, съдейки по звука. Най-малко на трета скорост. А може би и по-бързо.

Един от глезените на Калахан се блъсна в ръба на Неоткритата врата, докато той прелиташе през нея, и в същия миг от удареното място експлодира ужасна болка. После глезенът (и плътта около него) се вкочани. Чу се скорострелното прозвъняване на тодашни камбанки, като че ли някой бе пуснал плоча, предназначена за слушане на трийсет и три оборота, на четирийсет и пет. Той почувства напора на сблъскващите се въздушни течения и изведнъж влажният въздух на Пещерата на портала бе заменен от острата миризма на бензин и автомобилни газове. Първо улична музика, а сега уличен парфюм. За един миг проповедниците бяха двама. Хенчик зад гърба му, който крещеше: „Съзрете, вратата се отваря!“, и другият пред него, мучащ: „Кажи ГОСПОТ, братко, точно така, кажи ГОСПОТ на Второ Авеню!“

„Още двойници“ — помисли си Калахан — имаше време единствено за това — след което вратата отзад изведнъж се захлопна с трясък и единственият религиозен фанатик остана този на Второ Авеню. През главата му мина: „Добре дошъл у дома, кучи сине, добре дошъл в Америка“, след което се строполи на земята.

ДВЕ

Ударът си беше сериозен, ала поне успя да падне на ръцете и краката си. Дънките му предпазиха коленете му до известна степен (макар че се скъсаха), но настилката на тротоара като че ли изстърга цял декар от кожата на дланите му. До слуха му достигна пеенето на розата — кристално ясно.

Калахан се обърна по гръб и погледна към небето, кривейки лице в озъбени гримаси от болка, приближил окървавените си, пламтящи длани към лицето си. Капка кръв се отрони от лявата му ръка и се приземи върху бузата му като алена сълза.

— Откъде, мамка му, се появи, приятелю? — попита го някакъв стъписан чернокож мъж, облечен в сиви работни дрехи. Изглежда, той беше единственият зрител на драматичното завръщане на отец Калахан в Америка. Непознатият се взираше в лежащия на тротоара човек с разширени от изумление очи.

— От Оз — отвърна бившият свещеник и се изправи. Дланите го боляха зверски, а и отново чувстваше глезена си, който изпращаше периодични залпове от болка в пълен унисон с учестените удари на сърцето му. — Продължавай си по пътя, момко. Бегай оттук. Аз съм добре, така че чао.

— Както кажеш, брато. Чао.

Човекът в сивите работни дрехи — най-вероятно някакъв портиер, чиято смяна беше приключила, помисли си Калахан — го послуша. Той хвърли на странно появилия се мъж последен поглед — продължаваше да е стъписан, ала вече започваше да се съмнява в това, което бе видял — и заобиколи малката тълпа, насъбрала се около уличния проповедник. Само след миг от него вече нямаше и следа. Калахан изтупа праха от дрехите си и застана на едно от стъпалата на търговския център „Хамаршолд“, оглеждайки се за Джейк. Момчето не се виждаше никъде. Погледна и в посоката, откъдето беше дошъл, обаче Неоткритата врата също бе изчезнала.

— Слушайте сега, приятели мои! Слушайте ме, когато ви говоря за Бог, когато ви казвам, че Бог е любов, хайде, извикайте сега „Алилуя!“

— Алилуя! — каза вяло един човек от насъбралите се. Не прозвуча много убедително.

— Амин ти казвам аз, братко, благодаря ти! Сега ме чуйте добре, защото е настанало времето за ИЗПИТАНИЯ на Америка, а Америка се ПРОВАЛЯ на този ИЗПИТ! Тази страна има нужда от БОМБА, ала не от а-том-на, а от ГОСПОТ-БОМБА, ще кажете ли „Алилуя“?

— Джейк! — извика Калахан. — Джейк, къде си? Джейк?

— Ко! — Това бе гласът на Джейк, извисил се до писък. — Ко, внимавай!

Чу се кратко, възторжено излайване, което Калахан би разпознал навсякъде. След това вой на блокирани от спирачките автомобилни гуми. Изсвирване на клаксон. И накрая ударът.

ТРИ

Калахан веднага забрави за ударения си глезен и смъдящите си длани. Той се втурна покрай неголямата група хора, стълпили се около уличния проповедник (сега всички се бяха обърнали към улицата, а самият оратор бе замлъкнал по средата на тирадата си) и видя как Джейк стои на Второ Авеню пред едно такси, спряло буквално на сантиметри от краката му. Синкав дим се издигаше от задните гуми на жълтия автомобил, а лицето на шофьора приличаше на смъртнобледа буква „О“. Ко се бе свил между стъпалата на момчето. На Калахан му се стори, че зверчето изглежда изплашено, ала иначе си беше наред.

Ударът бе последван от още един и още един. Това беше Джейк, който блъскаше с юмрук по предния капак на колата.

— Задник! — крещеше момчето на бледото О от другата страна на стъклото. Бам!

— Защо не…

— Бам!

— … гледаш къде…

— БАМ!

— … по дяволите КАРАШ!

— БАМ-БАМ!

— Дай му да се разбере, хлапе! — извика някой от другата страна на улицата, където поне три дузини зяпачи се бяха събрали да погледат панаира.

Вратата на таксито се отвори. Високият мъж, който слезе от него, носеше една от онези ризи, наречени дашики^[1], над дънките си и огромни гуменки-мутанти, на чиято емблема се виждаше бумеранг. На главата си имаше фес, който навярно засилваше впечатлението за изключителната му височина, ала едва ли само той бе причината. Калахан си каза, че мъжът сигурно е висок поне метър и деветдесет и пет. Имаше брада и в момента гледаше навъсено към Джейк. Някогашният свещеник се втурна към тази непредвидима сцена със свито сърце, забравяйки напълно, че единият му крак е бос. Уличният проповедник също се завтече натам, а зад таксито спря друга кола, чийто шофьор, изглежда, не се интересуваше от нищо друго освен от изпълнението на плановете си за вечерта. Той натисна клаксона с двете си ръце.

— УИИИИИИИИИИИИНК!!! — и се надвеси от прозореца, крещейки: — Премести се, Абдул, задръстваш пътя!

Обзет от неистова ярост, Джейк сякаш не забелязваше нищо от това. Сега момчето стовари и двете си ръце върху ламарината на колата, досущ като Ратсо Рицо в „Среднощен каубой“ — БАМ!

— За малко да прегазиш приятеля ми, задник такъв, изобщо ГЛЕДАШ ли — БАМ! — къде КАРАШ?

Преди обаче да успее да удари по капака за пореден път — Джейк очевидно възнамеряваше да продължи да прави това, до като гневът му се уталожи — високият шофьор го сграбчи за дясната ръка.

— Спри да правиш това, боклук такъв! — изкрещя той с вбесен и странно тънък глас. — Казвам ти да…

Джейк отстъпи назад, освобождавайки се от хватката на таксиджията, след което с мълниеносно движение измъкна рюгера от кобура под мишницата си и го насочи към носа на човека с феса.

— Какво? Какво ми казваш? — озъби му се момчето. — Че караше твърде бързо и едва не прегази приятеля ми? Че не искаш да умреш тук на улицата с дупка в главата? КАКВО ми казваш?

Една жена от другата страна на улицата или видя пистолета, или почувства смъртоносната ярост на Джейк, защото изпищя и побягна. Неколцина от зяпачите веднага последваха примера и. Другите се скупчиха на тротоара, подушили мириса на кръв. Един от тях — млад мъж, който носеше шапка с козирка, обърната наопаки — извика:

— Давай, хлапе! Проветри малко този ездач на камили!

Шофьорът отстъпи две крачки назад с разширени от страх очи. Вдигна ръцете си на нивото на раменете и захленчи:

— Не ме застрелвай, момче! Моля те!

— Тогава кажи, че съжаляваш! — изкрещя му Джейк. — Ако искаш да живееш, ме помоли за прошка! И него! И него! — Кожата на момчето бе станала смъртнобледа, с изключение на малките алени петънца, разцъфнали високо на скулите му. Очите му бяха разширени и влажни. Дон Калахан забеляза, че цевта на пистолета трепери, и това никак не му хареса. — Кажи, че съжаляваш за начина, по който караше, егоистично копеле такова! Направи го веднага! Казах веднага!

— Ейк! — изскимтя обезпокоено Ко.

Джейк погледна към зверчето. Когато направи това, таксиметровият шофьор светкавично се хвърли към рюгера. Калахан го фрасна с изумително дясно кроше и таксиджията се просна върху предния капак на колата си, а фесът се катурна от главата му. Човекът в автомобила зад него спокойно можеше да заобиколи колата на така наречения Абдул, ала продължи да натиска клаксона и да крещи:

— Размърдай се, човече! Размърдай се!

Някои от зяпачите от другата страна на Второ Авеню заръкопляскаха като зрители на мач по борба в „Медисън Скуеър Гардън“ и бившият свещеник си помисли: „Това място е истинска лудница. Дали съм знаел това преди и просто съм го забравил, или едва сега го осъзнавам?“

Уличният проповедник, човек с брада и дълга бяла коса, която се спускаше до раменете му, сега бе застанал до Джейк и когато момчето вдигна отново пистолета си, проповедникът сложи ръка върху китката на хлапето.

— Прибери го, момче — рече той. — Затъкни го в кобура, слава на Исус.

Джейк го изгледа и съзря онова, което бе видяла и Сузана немного отдавна — един мъж, който имаше почти свръхестествена прилика с Хенчик манихееца. Момчето прибра рюгера, след което се наведе и вдигна Ко. Зверчето изскимтя, протегна дългото си вратле и приближи муцунка до лицето на момчето, започвайки да го ближе по бузата.

Междувременно Калахан бе хванал таксиджията за ръката, отвеждайки го до предната врата на колата му. Порови в джобовете си и напипа десетдоларова банкнота — половината от парите, които бяха успели да съберат за това малко приключение.

— Работата е приключена — каза той на шофьора, говорейки му с успокояващ тон (или поне така се надяваше). — Нищо не е станало, никой не е пострадал, ти си продължавай по своя път, а той — по неговия. — После, докато подаваше парите на високия мъж, се обърна към онзи в автомобила отзад и му извика: — Клаксонът работи, приятел! Защо не го оставиш да си почине малко и не пробваш как са фаровете, а?

— Ситното копеленце насочи пистолет към мен — каза таксиджията. Посегна към главата си, за да намести феса, и се учуди, когато не го намери там.

— Това е само макет — успокояващо му рече Калахан. — Като онези неща, които си сглобяваш сам. Дори и с капси не стреля. Мога да те уве…

— Хей, друже! — извика уличният проповедник и когато Абдул се обърна, белокосият мъж му подаде избелелия червен фес. Щом си го сложи отново на главата, таксиджията като че ли изведнъж стана по-благоразумен. По-сговорчив, отколкото беше, когато Калахан му даде десетте долара.

Човекът зад таксито караше стар, наподобяващ кит линкълн. Той отново натисна клаксона.

— Абе, що не ми лапнеш манивелата, бе, шебек смотан! — извика му Абдул и бившият свещеник за малко да се засмее. Той тръгна към шофьора на линкълна. Когато човекът с феса понечи да го последва, Калахан постави ръце на раменете му и го спря.

— Остави ме аз да се оправя с това. Аз съм религиозен човек. Да накарам лъва да легне тихо и кротко до агнето е моето призвание. Уличният проповедник се намираше достатъчно близо, за да чуе това. Джейк се бе отдръпнал настрани и сега стоеше до буса на двойника на Хенчик, проверявайки дали с Ко всичко е наред.

— Братко! — обърна се брадатият човек към Калахан. — Мога ли да те попитам за твоята верска принадлежност? За това как, казвам алилуя, възприемаш Всевишния?

— Аз съм католик — рече някогашният свещеник. — Следователно възприемам Всевишния като човек.

Уличният проповедник му протегна голямата си, възлеста длан. Ръкостискането му се оказа точно такова, каквото отец Калахан си беше представял — пламенно и силно като че ли всеки момент щеше да ти строши пръстите. Ниският тембър на двойника на Хенчик, комбиниран с южняшкия му акцент, напомни на Калахан за Фогхорн Легхорн от анимационните филмчета на „Уорнър Брадърс“.

— Аз съм Ърл Хариган — представи се проповедникът, продължавайки да стиска десницата на бившия свещеник. — От Църквата на Светия Господ-Бомб, Бруклин и Америка. Приятно ми е да се запознаем, татко.

— Вече съм се пенсионирал — вдигна рамене бившият свещеник. — Наричай ме просто Дон. Дон Калахан.

— Слава на Исус, отче Дон!

Калахан въздъхна и си каза, че май трябваше да се примири с „отче Дон“. Той се приближи до линкълна. Междувременно шофьорът на таксито вече бе отпрашил, светвайки червената лампичка на колата си.

Преди спътникът на Джейк да се наведе и да каже нещо на шофьора на линкълна през спуснатия прозорец, той измъкна едрото си туловище от колата и се изправи пред човека с белега на челото. Изглежда, тази вечер му бе писано да си има работа все с високи мъже. Този тук бе висок поне метър и осемдесет и осем и имаше огромно шкембе.

— Всичко свърши — рече му Калахан. — Предлагам ти да се качиш в колата си и да се ометеш оттук.

— Нищо не е свършило, докато аз не кажа, че е свършило — възрази му дебелакът. — Записах номера на Абдул; това, което искам от тебе, господинчо, са името и адресът на онова хлапе с кучето. Също така искам и да хвърля един поглед на пистолета, който той току-що… ау, оуууууу! ОУУУУУ! ОУУУУУУУУУУУ! Стига!

Преподобният Ърл Хариган бе хванал едната ръка на господин Линкълн, извивайки я зад гърба му, и очевидно се опитваше да приложи върху палеца му творческите си хрумвания. Калахан не можеше да види какво точно става, защото зрителният ъгъл не му позволяваше.

— Бог те обича толкова много — прошепна Хариган в ухото на тлъстака. — И единственото, което иска в замяна, креслив дрисльо такъв, е да ми кажеш „алилуя“ и после да се разкараш от тук. Ще ми кажеш ли „алилуя“?

— ОУУУУ! ОУУУУУУУУ, пусни ме! Полиция! ПОЛИЦИЯАААА!!!

— В момента единственият полицай в този район е офицер Бензик, ала той вече ми даде талона и си омете крушите. Сега навярно е в „Денис“, където хапва орехова гофрета и двойна порция бекон, слава на Бога, така че по-добре си помисли хубавичко.

Зад гърба на господин Линкълн нещо изхрущя и Калахан стисна зъби. Не му се искаше да си мисли, че палецът на дебелака е издал този звук, ала просто не знаеше какво друго би могло да е. Едрият мъж изви лице към небето и нададе продължителен вой, несъмнено предизвикан от силната болка.

— Обзалагам се, че ще поискаш да ми кажеш „алилуя“, братко — продължи преподобният Ърл Хариган. — Защото в противен случай ще трябва да си занесеш палеца вкъщи в джоба на ризата си.

— Алилуя — прошепна господин Линкълн. Лицето му бе прежълтяло. Калахан си помисли, че това сигурно се дължеше и на оранжевите улични лампи, заменили флуоресцентните, които осветяваха нощните улици по неговото време.

— Добре! Сега кажи „амин“. Ще се почувстваш по-добре, когато го направиш.

— А-а-амин.

— Слава на Бога! Слава на Ииии-суууу-ууууус!

— Пусни ме… пусни пръста ми!…

— Смяташ ли да се разкараш оттук и да престанеш да задръстваш този участък от пътя, ако го направя?

— Да!

— И няма да има повече тинтири-минтири и дрън-дрън, слава на Исус?

— Да!

Хариган се наведе още по-близо към дебелия мъж, а устните му се спряха само на сантиметър от жълтеникавата мръсотия, облепила ушните миди на злополучния шофьор. Калахан бе погълнат изцяло от тази сцена, забравяйки за всички нерешени проблеми и неотложни задачи, които ги чакаха. Някогашният свещеник си помисли, че ако Исус бе имал Ърл Хариган сред своите апостоли, най-вероятно не той, а Пилат Понтийски щеше да бъде разпънат на кръста.

— Приятелю, бомбите съвсем скоро ще започнат да падат — Госпот-бомби. И ти ще трябва да направиш своя избор — дали да си сред онези, които ще бъдат, слава на Исус, горе в небесата, хвърляйки тези бомби, или сред онези долу в градовете, които ще бъдат разкъсани на безброй парченца. Разбирам, че сега не му е нито мястото, нито времето да избереш Христа, ала можеш поне да си помислиш хубавичко за тези неща, нали така, господине?

Изглежда, господин Линкълн се позабави с отговора си, защото двойникът на Хенчик от Кала реши да направи още нещо с ръката, която бе извил зад гърба на шофьора. Той нададе още един пронизителен вик, от който почти остана без дъх.

— Попитах те нещо — ще си помислиш ли за тези работи?

— Да! Да! Да!

— Тогава се качвай обратно в колата си, тръгвай и нека Бог да те благослови и да те пази!

При тези думи Хариган пусна господин Линкълн. Дебелият мъж веднага се отдръпна от него, напъха се в колата си и само след миг вече натискаше газта по Второ Авеню. Уличният проповедник се обърна към Калахан и му рече:

— Католиците отиват в Ада, отче Дон. Всички без изключение са идолопоклонници — те се прекланят пред култа към Мария! И към Папата! Не ме карай да започвам да говоря за него! Обаче познавам и някои чудесни хора, които също са католици, и не се и съмнявам, че и ти си такъв. Може пък аз да се помоля за теб, за да промениш вярата си. Или пък да се помоля за теб, за да преминеш през адските пламъци. — Погледна назад към тротоара, където се издигаше търговският център „Хамаршолд“. — Май малкото ми паство се е разпиляло.

— Съжалявам за това — рече Калахан.

Хариган сви рамене.

— И без това хората не приемат Исус в сърцата си през лятото — каза равнодушно. — Излизат навън, позяпват малко витрините и се връщат към греховното си съществуване. Зимата е времето за истинския кръстоносен поход… Само трябва да имаш сухо местенце, където да им дадеш топла супа и да им кажеш няколко топли думи от светото писание в мразовитата нощ. — Той погледна към краката на някогашния свещеник и от беляза:

— Май си изгубил единия от сандалите си, мой католически приятелю.

В този момент се чу пронизителният звук на друг клаксон и някакво изумително такси — на Калахан му заприлича на нов вариант на старите микробуси „Фолксваген“ — профуча покрай тях, като за малко не ги закачи. Един от пътниците им изкрещя нещо, което най-вероятно не беше „Честит рожден ден!“.

— Ако не се разкараме скоро от улицата — усмихна се преподобният Ърл Хариган, — вярата може да не се окаже достатъчна, за да ни опази.

ЧЕТИРИ

— Нищо му няма — каза Джейк, докато оставяше Ко на тротоара. — Аз избухнах, нали? Съжалявам.

— Напълно разбираемо — увери го преподобният Хариган. — Какво интересно куче! Никога не съм виждал такова! — възкликна той и се наведе към скункса.

— Смесена порода е — изрече дрезгаво момчето — и не обича много непознатите.

Ко демонстрира омразата и неверието си към тях, като надигна глава към дланта на Хариган и прибра ушички, за да осигури по-гладка площ за галене. После оголи дружелюбно зъбки, сякаш бяха отколешни дружки с проповедника. Междувременно Калахан оглеждаше обстановката. Намираха се в Ню Йорк, а в Ню Йорк хората си гледаха тяхната работа и те оставяха да си гледаш своята, ала да не забравяме, че Джейк бе извадил пистолет. Отецът не знаеше колко души са го видели, но си даваше сметка, че е достатъчен само един, който да информира полицията за това. Ами ако този някой бе отишъл при полицай Бензик, за когото Хариган беше споменал, и им навлечеше проблеми, когато най-малко можеха да си ги позволят? Мъжът с белега на челото погледна към Ко и си помисли: „Направи ми услуга и не казвай нищо, става ли? Джейк може да те изкара някаква нова разновидност на ирландски пинчер или някакво си там коли, ала в минутата, която започнеш да говориш, тази версия става на пух и прах. Затова ми направи услуга и си мълчи,“

— Как си, момко? — каза Хариган и след като зверчето като по чудо не каза „Ко!“, проповедникът се изправи. — Имам нещо за теб, Дон. Само минутка.

— Господине, ние наистина трябва да…

— Имам нещо и за теб, синко — слава на Исус, на нашия Бог! Но първо… няма да отнеме и секунда…

Хариган се втурна към отворената странична врата на неправилно паркирания си бус марка „Додж“, пъхна се вътре и започна да тършува.

Калахан прояви известно търпение, ала после чувството за изнизващите се секунди надделя и той каза:

— Господине, съжалявам, но…

— Ето ги! — възкликна уличният проповедник и се измъкна от буса, хванал с дясната си ръка износени кафяви мокасини. — Ако носиш по-малък от дванайсети номер, можем да ги натъпчем с вестник. А ако размерът ти е по-голям — е, значи просто нямаш късмет!

— Нося точно дванайсети номер — каза някогашният свещеник и отправи гореща молитва към Бога, в която му благодари за проявената щедрост. Всъщност най-удобни му бяха единайсет и половина, ала разликата беше минимална. Той ги намъкна с чувство на искрена признателност. — Вижте, сега наистина трябва да… Хариган се обърна към момчето:

— Жената, която търсите, се качи в едно такси точно на мястото, където се поспречкахме малко с онези идиоти, преди не повече от час и половина. — Той се усмихна, когато забеляза как изражението на Джейк внезапно се промени — първо от удивление, а после от възторг. — Каза, че онази другата в момента карала рейса, че сте знаели коя била онази другата, както и къде щяла да я заведе.

— Да, в „Дикси Пиг“ — каза Джейк. — „Леке“ и Шейсет и първа. Татко, навярно все още можем да я настигнем, обаче трябва да тръгнем веднага. Тя…

— Не — прекъсна го Хариган. — Жената, която ме заговори чух гласа и вътре в главата си, ясен като камбанен звън, слава на Исус — рече, че първо трябва да отидете до хотела.

— Какъв хотел? — попита Калахан.

Проповедникът посочи надолу по Четирийсет и шеста към „Плаза-Парк Хаят“.

— Това е единственият хотел наблизо — рече двойникът на Хенчик. — От тази посока се появи и тя.

— Благодаря ти — кимна му някогашният свещеник. — Тя каза ли ти защо трябва да отидем там?

— Не — отвърна му Хариган. — Мисля, че по това време онази другата разбра, че се е разбъбрила, и и затвори устата. После се качиха в таксито и отпратиха надалеч!

— Като стана дума за отпрашване… — започна Джейк.

Проповедникът кимна, ала същевременно размаха предупредително показалеца си.

— И, разбира се, помнете, че Госпот-бомбите ще започнат да падат съвсем скоро. Не вярвайте на онези глупости за божията благодат, която щяла да се излее върху нас — това е за методистките лекета и епископалните тъпанари! И, момчета…

Джейк и Калахан отново се обърнаха към него.

— Знам, че и вие като мен сте човешки деца на Бога, защото помирисах потта ви, слава на Исус. Ала жената? Или по-точно жените, понеже наистина съм убеден, че бяха две. Какво ще ми кажете за тях?

— Жената, която си срещнал, е с нас — рече някогашният свещеник след кратко колебание. — Свястна е.

— Чудя се за едно нещо — продължи проповедникът. — Светото писание казва — слава на Господа и Неговото свято слово — да се пазим от странната жена, защото устните и са по-сладки от медена пита, ала нозете и водят към смъртта, а стъпките и отекват в Ада. Трябва да не се приближаваме до нея и да заобикаляме отдалеч вратата на дома и. — Хариган беше вдигнал месестата си ръка в благославящ жест, докато им декламираше това. Сега я спусна и рече: — Не цитирам точно, понеже паметта ми не е така силна, както беше едно време, когато бях по-млад и проповядвах на хората заедно с татко, ала май схванахте поуката.

— Притчите Соломонови — каза Калахан.

— Пета глава, кажи Госпот — кимна Хариган.

После се обърна и се загледа в сградата, която се издигаше в нощното небе зад него. Джейк реши да използва предоставилата се възможност, за да се отдалечи, но Калахан го спря, докосвайки го по ръката…, макар че когато момчето го изгледа въпросително, някогашният свещеник можа само да поклати глава. Не, наистина не бе в състояние да обясни защо постъпва така. Единственото, което знаеше, беше, че още не са приключили напълно с проповедника.

— Този град прелива от грях и боледува от злодеяния — каза накрая Хариган. — Истински Содом и Гомор, готов за Господ Бомбата, която ще падне от небето, кажи „алилуя“ и слава на Исус, амин. Това място обаче е хубаво място. Добро място. Можете ли да почувствате това, момчета?

— Да — кимна Джейк.

— Можете ли да го чуете?

— Да — потвърдиха едновременно Джейк и Калахан.

— Амин! Мислех си, че това ще изчезне, когато събориха малката закусвалня, която се намираше тук преди много, много години. Ала не изчезна. Тези ангелски гласове…

— Тъй говори Ган по протежението на Лъча — изрече Джейк. Бившият свещеник се обърна към него и видя, че главата на момчето е наклонена на една страна, а на лицето му се е изписало замечтано изражение, като че ли бе изпаднало в транс.

— Тъй говори Ган, и с гласа на кан калах, които някои наричат ангели. Ган отрича кан той — с ведрото сърце на невинния той отрича Пурпурния крал и самата Дискордия — продължи Джейк.

Калахан го гледаше с разширени очи — изплашени очи — ала, Хариган кимна равнодушно, сякаш беше чувал това и преди. Не беше изключено.

— След като събориха закусвалнята, на мястото и нямаше нищо за доста дълго време — само един празен парцел. После построиха това — търговския център „Хамаршолд 2“. Помня, че тогава си помислих: „Е, това вече ще сложи край на песента и навярно ще трябва да се преместя, защото хватката на Сатаната е силна и копитата му оставят дълбоки отпечатъци в земята, и нищо — нито цвете, нито житен клас — ще поникне там.“ — Той вдигна жилестите си, старчески ръце, които трепереха от паркинсона, и ги вдигна към небето, изразявайки дълбокото си преклонение. — Ала ето че песента не спира — въздъхна замечтано, след което отпусна длани.

— Право казваш, благодарим ти, сай.

— Цвете е — каза Хариган, — защото веднъж влязох вътре да проверя. Във фоайето, някой да каже „алилуя“ — във фоайето между вратите към улицата и асансьорите към горните етажи, където един Бог знае колко мангизи са изсипани. Та там има малка градинка, сгрявана от слънцето през високите прозорци, градинка, оградена с кадифени въжета, а на една табелка пише:

— Така ли? — попита Джейк, а лицето му се оживи от лъчезарна усмивка. — Сигурен ли сте, сай Хариган?

— Момче, да пукна, ако лъжа. Госпот-6ом6. И в центъра на градинката, заобиколена от всички тези цветя, расте дива роза, толкова красива, че още щом я зърнах, заридах като онези люде покрай реките на Вавилон, край великите реки, които текат покрай Зион. И най-различни хора идваха на това място, повечето с куфарчета, пълни с творенията на Сатаната, и те също ридаеха! Ридаеха, а после се връщаха към блудните си дела, сякаш нищо не са почувствали.

— Почувствали са — каза меко Джейк. — Знаете ли какво си мисля, господин Хариган? Мисля, че розата е съкровената тайна, която всеки от тях таи в дълбините на сърцето си, и че ако някой застраши съществуването и, повечето от тях ще сторят всичко, за да я спасят. Даже биха жертвали живота си за нея. — Погледна към отец Калахан. — Татко, вече наистина трябва да вървим.

— Да.

— Добра идея — съгласи се уличният проповедник. — Очите ми виждат как полицай Бензик се е запътил насам и май ще бъде по-добре да ви няма, когато той дойде тук. Радвам се, че пухкавият ти малък приятел не е пострадал, синко.

— Благодаря ви, господин Хариган.

— Слава на Бога, той е толкова куче, колкото съм и аз, нали?

— Да, господине — усмихна се широко Джейк.

— Пазете се от тази жена, момчета. Тя вкара мислите си директно в главата ми. Аз наричам това магьосничество. И беше две.

— Две, казваш — каза Калахан и (без да знае, че ще направи това, докато не го стори) внезапно направи кръстния знак пред проповедника.

— Благодаря ти за благословията, била тя езическа, или не — рече Ърл Хариган, искрено трогнат. После се обърна към приближаващата се патрулна кола на нюйоркската полиция и извика възторжено:

— Полицай Бензик! Радвам се да те видя! Имаш конфитюр на яката, слава на Бога!

И докато полицай Бензик разглеждаше петното конфитюр на яката на униформата си, Джейк и Калахан се измъкнаха незабелязани.

ПЕТ

— Йеееееееееееееееее! — възкликна Джейк, когато се доближиха до ярко осветения навес пред входа на хотела. От една бяла лимузина, почти два пъти по-голяма от всяка друга, която беше виждал преди (а момчето се бе нагледало на доста лимузини — веднъж баща му го бе завел на най-голямото изложение на подобни автомобили в Ню Йорк), тъкмо слизаха смеещи се туристи — мъжете в смокинги, а жените с вечерни рокли. Броят им като че ли беше безкраен.

— Все едно сме на влакчето на ужасите, нали? — усмихна му се Калахан.

Джейк кимна, след което каза:

— Изобщо не трябва да сме тук. Това си е работа на Еди и Роланд. Нашата задача беше да намерим Калвин Тауър.

— Изглежда, някой или нещо е решил другояче — сви рамене спътникът му.

— Да беше помислило малко тогава — мрачно каза момчето. — Дете и свещеник, че и с един пистолет на всичкото отгоре. Та това е смешно! Какви са нашите шансове, ако „Дикси Пиг“ гъмжи от вампири и отрепки, мотаещи се без работа в почивния си ден?

Калахан не отговори, въпреки че перспективата да спасяват Сузана от това място го изпълваше с ужас.

— Какви бяха тези неща за Ган, които наговори преди малко? — попита той след известно време.

Хлапето поклати глава.

— Не знам. Почти не си спомням какво съм казал. Мисля, че е свързано с дарбата ми, татко. И знаеш ли откъде дойде това нещо според мен?

— От Мия?

Джейк кимна. Ко припкаше до краката му, а дългата му муцунка почти докосваше прасеца на момчето.

— Обаче не е само това. Продължавам да виждам онзи чернокож мъж в затворническата килия. Някъде наблизо има включено радио и то му казва, че всички тези хора са мъртви — братята Кенеди, Мерилин Монро, Джордж Харисън, Питър Селърс, Ицхак Рабин, който и да е той. Мисля, че това е затворът в Оксфорд, Мисисипи, където Одета Холмс е лежала за известно време.

— Ала ти каза, че си видял мъж. Не Сузана, а някакъв мъж.

— Да, с мустаци като четка за зъби и смешни малки очила с позлатени рамки, като вълшебник от някоя приказка.

Спряха точно пред светлините на входа на „Плаза-Парк Хаят“. Портиер със зелен фрак наду свирката си, сигнализирайки на едно жълто такси.

— Това Ган ли е, как мислиш? Дали чернокожият мъж в килията е Ган?

— Не знам — вдигна рамене Джейк. — Има и нещо за Когана, ала всичко е много сложно.

— И това също си го узнал благодарение на дарбата си.

— Да, но не от Мия, Сузана, теб или мен. Мисля, че… — Момчето понижи глас. — Мисля, че е най-добре да разбера кой е този чернокож човек и какво означава за нас, защото съм убеден, че онова, което виждам, идва от самата Тъмна кула. — Изгледа тържествуващо спътника си. — Изглежда, много сме се доближили до нея и поради тази причина е изключително опасно за ка-тета ни да е разпръснат както сега.

Калахан се замисли.

— Изглежда, почти сме стигнали до Тъмната кула — завърши момчето.

ШЕСТ

Джейк пое водачеството още от мига, в който премина през въртящата се врата, понесъл Ко, след което остави зверчето на облицования с мраморни плочки под на хотелското фоайе. Калахан не мислеше, че детето съзнава това, и навярно така беше по-добре. Ако осъзнаеше отговорността, с която се бе нагърбило, имаше опасност самоувереността му да се пропука.

Ко изсумтя към отражението си в една от лъскавите зелени стени на преддверието, а после заприпка подир Джейк, като лапичките му потракваха тихичко върху черно-белите плочки на пода. Някогашният свещеник вървеше до момчето — той прекрасно съзнаваше, че в момента вижда бъдещето, ето защо полагаше неимоверни усилия да не се кокори като неандерталец пред гледката.

— Била е тук — промълви Джейк. — Почти мога да я видя, татко. И двете — Сузана и Мия.

Преди Калахан да отговори, детето вече бе застанало пред рецепцията.

— Извинете, госпожо — започна. — Казвам се Джейк Чеймбърс. Имате ли някакво съобщение за мен, пратка или нещо подобно? Най-вероятно е или от Сузана Дийн, или от госпожица Мия. Жената се вгледа подозрително в Ко, а скунксът и отвърна с жизнерадостна усмивка, разкриваща впечатляващо количество зъби. Навярно тази гледка смути чиновничката, защото тя се намръщи и се завъртя към компютъра си, започвайки да трака по клавиатурата.

— Чеймбърс, така ли? — попита.

— Да, госпожо — Джейк говореше с онзи невинен тон, който често използваше пред възрастните, преди да се озове в Средния свят. Беше минало доста време, откакто го бе прилагал за последен път, ала ето че го изрови от паметта си без особени трудности.

— Имам нещо за теб, но то не е от жена. Този, който го е оставил, се казва Стивън Кинг. Предполагам, че не става дума за прочутия писател, нали? Познаваш ли го?

— Не, госпожо — отвърна момчето и хвърли светкавичен поглед към мъжа с белега на челото.

Доскоро никой от тях не беше чувал за Стивън Кинг, ала хлапето много добре разбираше защо споменаването на това име караше отец Калахан да настръхне. Сега спътникът му не изглеждаше особено настръхнал, ала устните му се бяха свили до тънка линия.

— Ами — вдигна рамене жената зад бюрото, — предполагам, че името се среща доста често, нали? Сигурно в Америка има десетки нормални хора, които се казват Стивън Кинг и просто искат да… де да знам… този човек да си почине малко. — Тя се изсмя нервно и някогашният свещеник се зачуди от какво ли се притесняваше. От Ко, който с всеки следващ поглед все по-малко заприличваше на куче? Може и така да беше, но Калахан си помисли, че най-вероятно причината беше в Джейк — в нещо около момчето, което буквално нашепваше опасност. А може би дори стрелец. В невръстния му спътник определено имаше нещо, което го отличаваше от другите момчета на неговата възраст. Много. Някогашният свещеник си спомни как той бе измъкнал рюгера изпод мишницата си и го бе заврял под носа на злополучния таксиметров шофьор. „Кажи ми, че караше прекалено бързо и за малко да прегазиш приятеля ми! — бе изкрещял Джейк, а пръстът, с който стискаше спусъка, бе побелял от напрежение. — Кажи ми, че не искаш да умреш тук с дупка в главата!“

Това ли беше начинът, по който би реагирало едно обикновено дванайсетгодишно хлапе при подобен случай? Отговорът бе категорично отрицателен. Калахан си помисли, че жената на рецепцията имаше пълното право да се чувства изнервена. Що се отнасяше до самия него, той си даде сметка, че се чувства малко по-обнадежден за шансовете им в „Дикси Пиг“. Май не бяха толкова нищожни, колкото му изглеждаха в началото.

СЕДЕМ

Джейк, изглежда, усети, че нещо не беше съвсем наред, ето защо дари жената зад бюрото с най-невинната си усмивка, ала според Калахан тя изглеждаше досущ като тази на Ко — прекалено много зъби.

— Изчакайте за момент — рече чиновничката, обръщайки се с гръб към тях. Джейк погледна озадачено към спътника си, сякаш го питаше:

„Какво и става?“

Бившият свещеник само сви рамене и разпери ръце.

Жената се приближи до един шкаф до стената, отвори го, порови вътре, след което се върна на бюрото, носейки плик с емблемата на „Плаза-Парк Хаят“ в ръце. Името на Джейк както и нещо друго — бе изписано върху лицевата му страна с почерк, който представляваше нещо средно между ръкопис и печатен шрифт.

Джейк Чеймбърс

Моето разбиране за истината

Жената плъзна плика към Джейк по гладкия плот на бюрото, като внимаваше да не докосне ръката му.

Момчето го взе и нежно прокара пръсти по цялата му дължина. Вътре имаше лист хартия. Както и нещо друго. Някакъв твърд и тесен предмет. Той разкъса плика и извади хартията. В него бе поставена тънка пластмасова бяла карта за хотелска стая. Съобщението бе изписано на листче от бележник с надпис „ЗА ВСИЧКИ САМОХВАЛКОВЦИ“. Самото съобщение бе дълго едва три реда:

„Дад — а — чум, дад — а — чий, ти имаш ключа, не се тревожи!“

„Дад — а — чун, дад — а — чен, виж го, Джейк! Ключът е червен!“

Момчето погледна към картата и видя как тя изведнъж започна да се изпълва с цвят и само след миг вече беше кърваво-червена.

„Не би могла да стане червена, преди съобщението да бъде прочетено“^[2], помисли си Джейк, усмихвайки се на скритата загадка. Вдигна поглед, за да провери дали и чиновничката е забелязала внезапната трансформация на картата, ала очевидно вниманието и бе ангажирано с нещо в далечния край на бюрото. Калахан пък се бе загледал в две жени, които тъкмо бяха влезли във фоайето. „Ние можем да го наричаме «отче», ала той продължава да има набито око за мадамите“ — помисли си момчето.

Джейк погледна отново листчето — тъкмо навреме, за да може да прочете и последния ред:

„Дад — а — чум, дад — а — муч, дайте на момчето пластмасов ключ.“

Преди две години родителите му бяха подарили комплект „Млад химик“. Като се ръководеше от книжката с инструкции, той бе успял да си приготви известно количество симпатично мастило. Думите, изписани с това мастило, избледняваха почти толкова бързо, както и думите, които четеше сега. Само дето, ако се вгледаше по-внимателно, човек можеше да прочете текста, сътворен с помощта на подаръка му, докато този тук бе изчезнал напълно, и Джейк знаеше защо. Посланието бе изпълнило целта си и повече нямаше нужда от него. Горният ред — за червения ключ — също избледняваше и единствено първото изречение остана, сякаш момчето изобщо имаше нужда да му напомнят, че:

„Дад — а — чум, дад — а — чий, ти имаш ключа, не се тревожи!“

Дали Стивън Кинг бе изпратил това съобщение? Джейк се съмняваше. Най-вероятно някой от другите участници в играта — а може би дори Роланд или Еди — бяха използвали името на писателя, за да привлекат вниманието му. Откакто бяха дошли в Ню Йорк заедно с отец Калахан, се бе натъкнал на две неща, които му вдъхваха надежда. Едното беше позаглъхналата песен на розата, която дори бе станала по-силна отпреди — и то въпреки огромния небостъргач, построен на мястото на празния парцел. Другото беше, че Стивън Кинг очевидно продължаваше да е жив, цели двайсет и две години след сътворяването на настоящия спътник на Джейк. И вече беше станал прочут писател.

Чудесно. Изглежда, нещата все още се развиваха в правилната посока — макар и с известни трудности. Момчето сграбчи татко Калахан за ръката и го поведе към магазинчето за сувенири и коктейл-бара, откъдето се чуваше приглушено свирене на пиано. Ко ги последва, подтичвайки след тях. Покрай стената откриха редица телефонни автомати.

— Когато чуеш гласа на операторката — обърна се Джейк към Калахан, — кажи и че трябва да говориш с приятелката си Сузана Дийн или с нейната спътница Мия.

— Тя ще ме попита коя е стаята и — отговори му някогашният свещеник.

— Кажи и че си забравил, но е на деветнайсетия етаж.

— Откъде си тол…

— Ще видиш, че ще се окаже на деветнайсетия етаж. Повярвай ми.

— Добре — съгласи се възрастният мъж.

Телефонът иззвъня два пъти и операторката попита с какво може да помогне. Калахан и каза. Свързаха го и телефонът в една от стаите на деветнайсетия етаж започна да звъни.

Момчето гледаше как спътникът му отваря уста и започва да говори, след което внезапно млъква изумен и се заслушва с усмивка на уста. Няколко секунди по-късно възрастният мъж затвори.

— Отговаряща машина! — възкликна той. — Имат машина, която приема телефонните обаждания и записва на касета съобщенията! Какво невероятно изобретение!

— Да — каза Джейк. — Както и да е, вече със сигурност знаем, че е излязла и най-вероятно не е оставила никого, който да пази торбата и. Но дори и да е така… — момчето потупа с длан лявата страна на гърдите си, където се намираше рюгерът.

Докато прекосяваха фоайето в посока към асансьорите, възрастният мъж попита:

— Какво ще търсим в стаята и?

— Не знам — отвърна момчето.

Калахан го потупа по рамото.

— Мисля, че знаеш.

Вратите на средния асансьор се отвориха и Джейк се шмугна вътре заедно с Ко, който го следваше по петите. Отец Калахан влезе последен — момчето имаше чувството, че спътникът му изведнъж забави крачка.

— Може би — усмихна му се горчиво младият стрелец. — Може би ти също знаеш.

Възрастният мъж изведнъж почувства тежест в стомаха си, като че ли току-що се надигаше от богата трапеза. Предполагаше, че това усещане се дължи на допълнителната порция страх, която пълзеше във вътрешностите му.

— Мислех си, че завинаги съм се отървал от нея — въздъхна той. — Когато Роланд я взе от църквата, си мислех, че никога повече няма да я видя.

— Някои черни гологани никога не се губят — рече Джейк.

ОСЕМ

Момчето бе готово да пробва уникалния си червен ключ във всяка врата на деветнайсетия етаж, ако се наложеше, ала още преди да се доближат до стаята, знаеше, че номерът и е 1919. Калахан също усещаше това и по челото му изби гореща пот. Струваше му се, че има треска. Дори Ко знаеше. Зверчето скимтеше неспокойно.

— Джейк — започна Калахан, — мисля, че трябва да помислим по-добре над това. Тази вещ е много опасна. Нещо по-лошо — тя е зла.

— Точно затова и ще я вземем — търпеливо изрече момчето. То стоеше пред 1919 и барабанеше с пръсти по картата. Зад вратата — и под нея, както и през нея — се дочу отвратително бръмчене, наподобяващо пеенето на някакъв апокалиптичен слабоумен урод. Към него се примесваше и дрънченето на камбанки, които звучаха дисхармонично и фалшиво. Джейк знаеше, че сферата е способна да те изпрати в тодаш, и бе напълно вероятно човек да се изгуби завинаги в тези мрачни и лишени от изход пространства. Дори и да успееш да намериш пътя до някоя друга земя, тя щеше да е потопена в странна тъмнина като че ли слънцето през цялото време щеше да се намира на границата на пълното затъмнение.

— Зървал ли си я някога? — попита някогашният свещеник.

Момчето поклати глава.

— Аз съм я виждал — каза глухо човекът с белега и избърса потта от челото си. Страните му бяха станали оловносиви. — Вътре в нея има Око. Окото на Пурпурния крал. Мисля, че част от него е затворена завинаги в кълбото и е обезумяла. Джейк, да занесем тази сфера там, където е пълно с вампири и отрепки — все слуги на Пурпурния крал — ще е като да подарим на Адолф Хитлер атомна бомба за рождения му ден.

Момчето прекрасно осъзнаваше, че Черната тринайсетица е способна да причини огромни, а навярно и безгранични вреди. Ала имаше и нещо друго.

— Татко, ако Мия е забравила Черната тринайсетица в тази стая и сега отива там, където са отрепките и вампирите, те съвсем скоро ще узнаят за нея. И се обзалагам, че ще дойдат тук с големите си лъскави коли, преди да можеш да кажеш Джак Робинсън.

— Не може ли да я оставим, така че Роланд да я прибере? — попита възрастният му спътник отчаяно.

— Да — рече Джейк. — Това е добра идея, също както да я занесем в „Дикси Пиг“ е лоша. Обаче не можем да я оставим тук. — После, преди Калахан да съумее да каже нещо друго, момчето пъхна червената карта в процепа над дръжката на вратата. Чу се шумно изщракване и тя се отвори. — Ко, стой тук, пред вратата.

— Ейк! — изджавка животинчето и седна на земята, покривайки лапички с пухкавата си като че ли излязла от анимационно филмче опашка. Влажният му, разтревожен поглед беше вперен в Джейк.

Преди да влязат, момчето стисна с ледената си длан китката на Калахан и каза нещо ужасно.

— Пази съзнанието си — гласеше то.

ДЕВЕТ

Мия бе оставила лампите включени и въпреки това в помещението бе пропълзяла някаква странна тъмнина след заминаването и. Джейк веднага я разпозна — това беше тодашен мрак. Бръмчащата песен на слабоумния урод и приглушеното дрънчене на камбанките се чуваха от килера.

„Будна е — помисли си той с нарастваща тревога. — Преди беше заспала — е, поне дремеше — ала сега цялото това движение наоколо я е разбудило. Какво ли да направя? Дали кутията и сакът за боулинг са достатъчни, за да я направят безопасна? Аз имам ли нещо, което да ни защити от нея? Някакво заклинание или сигул?“

Докато момчето отваряше вратата на килера, Калахан си даде сметка, че напряга всички сили на волята си — което в случая означаваше доста — само за да не се обърне и да побегне. Противното бръмчене и дрънченето на камбанките действаше зле на ушите, съзнанието и сърцето му. Той си спомни за крайпътна та станция и как бе закрещял, когато забуленият мъж бе отворил кутията. Колко лъскаво изглеждаше онова нещо вътре! То бе положено върху червено кадифе… и се бе завъртяло. Беше погледнало към него и изведнъж сякаш цялата зловеща лудост на вселената се бе въплътила в този безтелесен, чудовищен поглед.

„Няма да избягам.“ Няма. „Щом момчето може да остане, значи и аз мога да издържа.“

Да, ала момчето бе стрелец, а това означаваше много. То бе нещо повече от дете на ка; то беше дете и на Роланд от Гилеад, негов символичен син.

„Не виждаш ли колко е пребледнял? Та той е уплашен не по-малко от теб, за Бога! Дръж: се малко, човече!“

Може би беше извратено, ала гледката на пребледнялото като на смъртник лице на Джейк го мобилизира. Когато в съзнанието му изплува и откъс от стара песничка, която Калахан взе да си тананика, той се почувства още по-уверен.

— Нагоре-надолу по черницата — замънка тихичко бившият свещеник — маймунката се гонеше с невестулката… маймунката си мислеше, че всичко е шега…

Джейк отвори килера. Вътре имаше сейф. Пробва с 1919 и нищо не се получи. Изчака малко, за да може механизмът да се върне в изходно положение, избърса потта с двете си ръце (те трепереха) и опита отново. Този път набра 1999 и вратичката се отвори с леко изщракване.

Бръмчащата песен на Черната тринайсетица и дисхармоничният звън на тодашните камбанки се усилиха значително. Звуците наподобяваха ледени пръсти, които се забиваха в главите им.

„Тя може да те прати навсякъде — помисли си Калахан. — Единственото, което трябва да направиш, е да свалиш гарда си съвсем мъничко… да отвориш сака… после кутията… и тогава… о, всички светове са твои! Можеш да отидеш, където си поискаш!“ Въпреки че съзнаваше всички опасности, които би предизвикало подобно действие, една част от отец Калахан искаше да отвори кутията. Копнееше да го стори. Това не се отнасяше само за него — Джейк бе коленичил пред сейфа като богомолец пред олтар. Възрастният мъж се протегна към него, опитвайки се да го възпре от отварянето на кутията. Ръката му обаче сякаш тежеше цял тон. „Няма значение дали го искаш, или не“ — прошепна някакъв глас в главата му. Този глас го упойваше, караше го да се чувства сънлив и същевременно бе изключително убедителен. Въпреки това обаче отец Калахан не се отказа и сякаш изминаха часове, когато най-накрая сграбчи яката на момчето. И последната искрица живот като че ли бе изчезнала от пръстите му.

— Не — продума той. — Недей. — Гласът му звучеше скучен, обезсърчен и смазан. Когато издърпа Джейк настрани, имаше чувството, че момчето сякаш се движеше на забавен каданс или под вода. Сега стаята като че ли беше осветена от онова морбидно жълтеникаво сияние, което понякога предшества началото на опустошителна буря. Докато Калахан коленичеше пред отворения сейф (струваше му се, че изтече цяла минута, преди да докосне земята), чу гласа на Черната тринайсетица, по-силен от когато и да било. Той му казваше да убие момчето, да разкъса гърлото му и да даде на сферата да се освежи с топлата му кръв. Тогава самият Калахан щеше да получи позволение да се хвърли от прозореца на стаята.

„И през цялото време, докато се носиш към паважа на Четирийсет и шеста улица, ще ме благославяш“ — увери го кристалното кълбо с безумния си (и същевременно вледеняващо рационален) глас.

— Направи го! — извика Джейк. — Давай, направи го, на кого му пука!

— Ейк! — изджавка Ко зад вратата. — Ейк! — Никой не му обърна внимание.

Някогашният свещеник се протегна към торбата и в същия момент в паметта му изплува последната му среща с Барлоу, господаря вампир — от първи тип според терминологията на Калахан — който бе дошъл в малкото градче Сейлъмс Лот. Спомни си как се бе изправил срещу Барлоу в къщата на Марк Петри, докато родителите на ученика лежаха безжизнени на пода в краката на вампира със смазани черепи, а рационалните им мозъци бяха превърнати на пихтия.

„Докато падаш, ще ти позволя да прошепнеш името на моя властелин — просъска Черната тринайсетица. — Пурпурният крал.“

Мъжът с белега на челото гледаше как ръцете му се вкопчват в сака — каквото и да пишеше върху него преди, сега гласеше: „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ СВЯТ“ — и си помисли как разпятието бе засияло с ослепителен свръхестествен блясък, пропъждайки вампира назад… след което бе започнало да помръква.

— Отвори я! — извика нетърпеливо Джейк. — Отвори я, искам да я видя! Ко вече лаеше непрекъснато. В коридора някой извика:

— Накарайте тоя пес да млъкне! — Ала и на него не му обърнаха никакво внимание.

Калахан измъкна кутията от призрачно дърво от торбата — кутията, която бе прекарала толкова благословено дълго време, скрита под дъските на църквичката му в Кала Брин Стърджис. Сега възнамеряваше да я отвори. Сега щеше да съзре Черната тринайсетица в целия и отблъскващ блясък. И после щеше да умре, изпитвайки благодарност.

ДЕСЕТ

„Тъжно е да гледаш как човек губи вярата си“ — бе казал вампирът Курт Барлоу, след което изтръгна помръкналия безполезен кръст от ръката на Доналд Калахан. Защо бе успял да направи това? Защото — съзрете парадокса, замислете се над загадката — отец Калахан не бе могъл да захвърли сам разпятието си. Защото не беше успял да проумее, че кръстът не представляваше нищо повече от символ на една велика сила, която се носеше като река под вселената, а може би и под хиляди вселени…

„Нямам нужда от символ — помисли си бившият свещеник, след което се запита: — Затова ли Бог ме остави да живея? Навярно затова ми е дал втори шанс — за да науча това?“

Не беше изключено, каза си той, докато ръцете му надигаха капака на кутията. Даването на втори шанс беше един от специалитетите на Господ.

— Хора, накарайте това куче да спре да лае! — прогърмя ядосаният глас на една от камериерките, ала сякаш идваше от много далеч. След което жената изохка:

— Madre de dios, защо е толкова тъмно тук? Какъв е този… какъв е този ш… ш…

Може би искаше да каже шум. И така да беше, не успя да довърши. Дори Ко, изглежда, се беше примирил с въздействието на бръмчащата сфера, защото бе изоставил протестите си (както и поста си пред вратата) и беше доприпкал в стаята. Калахан предполагаше, че зверчето иска да бъде до Джейк, когато настъпи краят.

Възрастният мъж се бореше с всички сили да усмири самоубийствените си ръце. Едва бе успял да ги овладее за миг, когато отвратителната песен на нещото в кутията забръмча още по-силно и върховете на пръстите му затрепериха в отговор. После отново се успокоиха.

„Малка победа, ала все пак победа“ — помисли си отец Калахан.

— Ня’а значение, ще го направя — чу се гласът на камериерката, отнесен и ламтящ, този път по-отблизо. — Искам да я видя. Dios! Искам да я подържа!

Ръцете на Джейк като че ли също тежаха цял тон, ала независимо от това той успя да ги вдигне и да сграбчи жената — латиноамериканка на средна възраст — която едва ли тежеше повече от петдесетина килограма. Както бе успял да овладее ръцете си, сега някогашният свещеник съсредоточи всичките си усилия в опита си да се помоли. „Боже, да бъде не моята, а Твоята воля. Не грънчарят, а глината на грънчаря. Ако не успея да сторя нищо друго, помогни ми да взема това нещо в ръцете си и да скоча през прозореца с него. Така поне ще мога да го унищожа веднъж завинаги. Ала ако Твоята воля е да ми помогнеш да го успокоя — да го накарам отново да заспи — тогава изпрати ми Твоята сила. И ми помогни да не забравя…“

Джейк може и да беше упоен от Черната тринайсетица, ала не бе загубил дарбата си. Сега той измъкна останалото от мисълта от съзнанието на спътника си и го изрече гласно, като замени думата, която Калахан бе използвал, с тази, на която Роланд ги беше научил.

— Че нямам нужда от сигул! — изрече Джейк. — Не грънчаря, а глината на грънчаря, и нямам никаква нужда от сигул!

— Боже! — промълви едновремешният свещеник. Думата бе тежка като камък, ала веднъж след като я кажеш, останалите потичаха по-лесно. — Боже, ако си още там, ако все още ме чуваш, аз съм Калахан. Моля те, успокой това нещо, Господи. Моля те, накарай го да заспи отново. Умолявам те в името на Исус.

— В името на Бялото — каза момчето.

— Бялото! — излая Ко.

— Амин — завърши мъжът с белега на челото с каменен, безизразен глас.

В следващия миг нетърпимото бучене от кутията стана още по-силно и Калахан разбра, че положението е безнадеждно — че дори Всемогъщият Бог не се осмеляваше да се възправи срещу Черната тринайсетица. Ала после тя изведнъж замлъкна.

— Благодарим ти, Господи — прошепна дрезгаво той и осъзна, че се е изпотил.

Джейк изведнъж заплака и прегърна Ко. Камериерката също зарида, ала нямаше кой да я утеши. Докато отец Калахан загръщаше мрежестата (и странно тежка) материя на сака за боулинг около кутията от призрачно дърво, момчето се обърна към жената и и рече:

— Имате нужда да си подремнете малко, сай.

Това беше единственото нещо, за което се сети, ала ето, че проработи. Камериерката се обърна и се приближи до едното легло. Тя пропълзя отгоре му, легна по гръб, придърпа полата си върху коленете и сякаш изпадна в безсъзнание.

— Дали ще остане в това състояние? — попита шепнешком Джейк. — Защото… татко… тя беше твърде близо до сферата…

Калахан не знаеше. Изведнъж почувства съзнанието си свободно — по-свободно от когато и да било през всичките тези години. А може би сърцето му бе освободено? Във всеки случай усещаше мислите си изключително ясни, докато оставяше сака за боулинг до сгънатите торби за химическо чистене върху сейфа.

Тогава изведнъж си припомни един разговор в уличката зад „Дом“. Той, Франки Чейс и Магръдър си бяха направили малка пуш-пауза. Разговорът им се беше завъртял към начина да запазиш ценностите си в Ню Йорк, особено, ако се наложи да заминеш някъде за известно време. Тогава Магръдър бе казал, че най-сигурното място в Ню Йорк… най-безопасното хранилище е…

— Джейк, в сейфа има и една торба с чинии.

— Оризии?

— Да. Вземи ги. — Докато момчето изпълняваше заръката му, отец Калахан се приближи до заспалата камериерка и затършува в предния ляв джоб на униформата и. Извади няколко пластмасови карти за стаите, пет-шест обикновени ключа и пакетче ментови бонбонки, за които никога не беше чувал — „Алтоидс“. Обърна я по корем. Все едно преобръщаше труп.

— Какво правиш? — прошепна Джейк. Беше оставил Ко на земята, за да преметне плетената торба през рамо. Бе тежка, ала това му подейства успокояващо.

— Ограбвам я — отвърна гневно възрастният му спътник. — Ти какво си помисли?

Отец Калахан от Светата римокатолическа църква обира хотелска прислужница. Или поне възнамеряваше да я ограби, ако тя имаше някакви… опа!

В другия джоб на униформата и пръстите му напипаха пачка сгънати банкноти — точно това му трябваше! Най-вероятно жената е почиствала стаите, когато лаенето на Ко я е ядосало. Неща като пускане на водата в тоалетните, вдигане на щорите, оправяне на леглата и прибиране на онова, което камериерките наричаха „чаршафени бонбони“. Не бяха редки случаите, когато доволните клиенти оставяха под възглавниците си бакшиши, с които се отблагодаряваха за обслужването. Тази жена носеше две десетачки, три петдоларови банкноти и четири по един.

— Ще ти ги върна, когато пътеките ни се пресекат — рече Калахан на изпадналата в безсъзнание камериерка. — А ако не стане така, приеми, че си извършила едно богоугодно дело.

— Бяаааааааало — каза прислужницата със съскащия шепот на онези, които говорят насън, и отново потъна в мъртвешкия си унес. Калахан и Джейк се спогледаха.

ЕДИНАЙСЕТ

Качиха се в асансьора — Калахан бе понесъл сака за боулинг с Черната тринайсетица, а Джейк — торбата с оризиите. У него бяха и всичките им пари. Скромната сума възлизаше на четирийсет и осем долара.

— Ще ни стигнат ли? — това бе единственият му въпрос, след като чу плана на отеца по отношение на сферата — план, за чието изпълнение трябваше да се отбият на още едно място.

— Не знам и не ме интересува — отвърна някогашният свещеник. Говореха съвсем тихо, досущ като някакви заговорници, макар че в асансьора нямаше други хора. — Щом мога да обера спяща камериерка, прецакването на някакъв си таксиджия ще бъде направо детска игра.

— Да — съгласи се Джейк. Замисли се, че Роланд едва ли би се спрял пред ограбването на невинни хора по време на странстването си в търсене на Кулата, при положение, че беше избил толкова народ. — Хайде да приключваме с тази работа и после да се насочваме към „Дикси Пиг“.

— Няма нужда да се тревожиш толкова — успокои го Калахан. — Ако Кулата се срине, ти ще си сред първите, които ще го разберат.

Момчето го изгледа изпитателно. След няколко секунди спътникът му не можа да се въздържи и се усмихна неловко.

— Никак не е смешно, сай — рече Джейк и двамата излязоха навън в топлата лятна вечер на 1999 година.

ДВАНАЙСЕТ

Часът беше девет без петнайсет и здрачът още се бореше с последните остатъци от дневната светлина над река Хъдсън, когато стигнаха до мястото, което им трябваше. Броячът на таксито показваше дванайсет долара и петдесет цента. Калахан подаде на шофьора една от десетачките на камериерката.

— Е, на какво прилича това! — възмути се шофьорът със силен ямайски акцент. — Закъде сте тръгнали из Ню Йорк без пари?

— Имаш късмет, че изобщо ти дадохме нещо, синко — рече му някогашният свещеник. — Разглеждаме Ню Йорк с много ограничен бюджет.

— И жена ми има ограничен бюджет, ама върти цялата къща — каза човекът и отпраши. Междувременно Джейк се оглеждаше наоколо с блеснали очи.

— Уха! — възкликна момчето. — Изглежда, съм забравил колко голямо е всичко тук. Калахан проследи погледа му и каза:

— Хайде да привършваме с това. — След което, докато се спускаха надолу, попита: — Да си получил нещо от Сузана? Каквото и да било?

— Някакъв мъж с китара — отвърна Джейк. — Пееше… не знам какво. Обаче сигурно е важно. Беше едно от онези съвпадения, които изобщо не са съвпадения, също както името на собственика на книжарничката беше Тауър или пък заведението на Балазар се казваше „Наклонената кула“. Трябва да разбера коя е тази песен.

— Нещо друго? Момчето поклати глава.

— Това е последното нещо, което получих от нея — тъкмо се бяхме качили в таксито пред хотела. Мисля, че вече е отишла в „Дикси Пиг“, сега е извън обсега ми.

Калахан се запъти към павилиона, разположен в средата на просторното фоайе.

— Дръж Ко близо до теб.

— Не се тревожи за това.

На бившия свещеник изобщо не му трябваше много време, за да открие онова, което търсеше.

ТРИНАЙСЕТ

На табелата пишеше:

Отдолу се виждаше списък с устава и правилата, който и двамата прочетоха внимателно. Под краката им се разнесе грохотът на преминаваща мотриса от метрото. Калахан, който не беше стъпвал в Ню Йорк от двайсет години, нямаше представа какъв е този влак, който се движеше под земята, къде отиваше и на каква дълбочина. Вече бяха слезли два етажа надолу с ескалатора — първо в офисите, а после и тук. Изглежда, релсите се намираха още по-дълбоко.

Джейк премести торбата с чиниите на другото си рамо и посочи към последния ред на текста.

— Тук пише при какви случаи можем да получим намаление — каза той.

— Намаление! — изджавка Ко.

— Ех, момко — въздъхна Калахан, — ако желанията бяха коне, всички просяци щяха да препускат. Не се нуждаем от тези намаления.

Така беше. След като преминаха през металния детектор (нямаха никакви проблеми с оризиите) и покрай охранителя, задрямал на стола си, Джейк откри, че малките сейфове — тези от лявата страна на продълговатото помещение — са идеални за избелелия сак с кутията вътре в него. Да наемат касетка за максимален срок струваше двайсет и седем долара. Отец Калахан започна да пъха крайно предпазливо банкноти в различните отвори на машината за жетони, опасявайки се от евентуална неизправност. От всички чудеса и кошмари на техниката, с които се бе сблъскал по време на краткия им престой в града, това му се струваше най-необяснимо. Автомат, който приемаше банкноти? Що за усъвършенствана технология бе залегнала в изработката на тази машина? Надписът, адресиран към клиентите, гласеше: „ПЪХАЙТЕ БАНКНОТИТЕ С ЛИЦЕТО НАГОРЕ“ и до него се виждаше изображение на банкнота от един долар с лика на Джордж Вашингтон, обърнат наляво. Да, но парите, които Калахан пъхна в автомата, биваха адекватно разчетени, без значение от това дали главата на президентите бе обърната на ляво или надясно, стига да беше отгоре. Някогашният свещеник почти изпита облекчение, когато машината отказа да приеме една много стара и смачкана банкнота, ала петте долара, които пъхна след това, веднага бяха превърнати на куп жетони, които заваляха като дъжд в улея отдолу. След като събра двайсет и седем долара, възрастният спътник на Джейк се обърна, за да отиде при момчето, което го чакаше, ала изведнъж му хрумна нещо и той се завъртя отново, обзет от любопитство. Човекът с белега на челото заобиколи машината и не след дълго откри информацията, която му трябваше. Това бе „Чейндж-Мак-Р 2000“, произведен в Кливланд, Охайо, с участието на доста компании: „Дженерал Електрик“, „Деуолт Електроникс“, „Шоури Електрик“, „Панасоник“ и на последно място в списъка, изписано с най-дребен шрифт — „Норт Сентрал Позитроникс“.

„Змията в храстите — помисли си Калахан. — Този човек Стивън Кинг, който май ме е измислил, може и да съществува само в един свят, но се обзалагам, че «Норт Сентрал Позитроникс» е навсякъде. Какво ли се чудя — та нали тя принадлежи на Пурпурния крал, също както и «Сомбра», а той просто иска онова, за което е жадувал всеки властолюбив деспот от човешката история — да бъде навсякъде, да притежава всичко и по възможност да контролира цялата вселена.“ — Или да я обвие в мрак — измърмори той.

— Татко! — извика го Джейк, който май започваше да губи търпение. — Отче!

— Идвам, идвам — отвърна му Калахан и забърза към момчето, а шепите му бяха пълни с лъскави златисти жетони.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Ключът излезе от сейф 883, след като Джейк пусна девет от жетоните, ала момчето продължи, докато и всичките двайсет и седем не изчезнаха в прореза. Тогава малкото прозорче под номера на сейфа светна в червено.

— Напълнихме го до дупка — усмихна се Джейк доволно. Все още говореха с онези приглушени, тип „да не събудим бебето“ гласове, а и голямото, подобно на пещера помещение бе необичайно тихо. Момчето си каза, че в осем сутринта или в пет вечерта през работните дни тук сигурно е истинска лудница — хора прииждаха или бързаха към станцията на метрото, като някои от тях оставяха вещите си в сейфовете за краткосрочно съхранение. Сега единствените шумове бяха ехото от разговорите в няколкото магазина в безистена и грохотът на поредната мотриса.

Калахан сложи сака за боулинг в сейфа и го напъха колкото можа по-назад, докато Джейк го гледаше угрижено. После затвори вратичката и момчето завъртя ключа.

— Бинго! — каза невръстният стрелец и пусна ключето в джоба си.

После попита обезпокоено:

— Ще заспи ли?

— Би трябвало — вдигна рамене Калахан. — Нали беше заспала в църквата ми. Ако още някой Лъч се пречупи, навярно ще се събуди и ще започне да върши злини, но пък тогава…

— Ако още някой Лъч бъде прекъснат, малко злини едва ли ще имат голямо значение — довърши Джейк. Спътникът му кимна:

— Работата е там, че… ами, нали не се заблуждаваш къде отиваме. И знаеш на какво ще се натъкнем там.

Вампири. Отрепки. Навярно и други служители на Пурпурния крал. Най-вероятно и Уолтър ще е там — забуленият мъж в черно, който понякога променяше облика си и се наричаше Рандал Флаг. А може би дори и Пурпурния крал. Да, Джейк знаеше.

— Ако ти имаш дарбата — продължи някогашният свещеник, — трябва да предположим, че някои от тях също имат подобни умения. Възможно е да разберат за това място — и за номера на сейфа ни — от съзнанията ни. Ще отидем там и ще направим всичко възможно да я освободим, ала нека не си въобразяваме, че шансовете ни за успех са големи. Никога през живота си не съм стрелял с пистолет, а и ти не си — прости ми, Джейк — закоравял в множество битки воин.

— Е, участвал съм в една-две — рече момчето. Мислеше си за времето, което бе прекарал с Гашър, както и за Вълците, естествено.

— Това ще е доста по-различно — продължи Калахан. — Просто искам да ти кажа, че ще е много лошо, ако ни хванат живи. Ако се стигне до това. Разбираш ли?

— Не се тревожи — каза момчето, а Калахан усети как го побиват тръпки от успокояващия тон на Джейк. — Не се тревожи за това, татко. Няма да попаднем живи в лапите им.

ПЕТНАЙСЕТ

После отново излязоха навън, оглеждайки се за друго такси. Джейк си помисли, че бакшишите на камериерката трябваше да им стигнат, за да се доберат до „Дикси Пиг“. А пък след това, каза си хлапето, едва ли щяха да имат нужда от пари в брой — или от каквото и да било друго.

— Ето едно — рече Калахан и махна с ръка на жълтия автомобил. Междувременно Джейк се бе загледал в сградата, от която току-що бяха излезли.

— Сигурен ли си, че там ще е на сигурно място? — попита, докато колата свиваше към тях, надувайки клаксона заради мудния пешеходец, движещ се между нея и бъдещите клиенти.

— Според моя стар приятел сай Магръдър това е най-сигурното място в цял Манхатън — каза някогашният свещеник. — Петдесет пъти по-надеждно от сейфовете в Пен Стейшън и Гранд Сентрал, беше ми рекъл той… а освен това тук имаш възможност и за дългосрочно съхранение. Със сигурност има и други сейфове в Ню Йорк, но ние ще сме се изпарили дълго преди те да отворят — по един или друг начин…

Момчето не обърна внимание на черния му хумор, загледано в приближаващото се такси. Когато автомобилът спря, Калахан задържа вратата отворена, докато момчето се разполагаше на задната седалка, последвано от скункса, който скочи веднага в скута му. Човекът с белега на челото хвърли прощален поглед към небостъргачите-близнаци на Световния търговски център, преди да се качи в колата.

— Ще бъде на сигурно място чак до юни 2002, освен, ако някой не разбие сейфа и не я открадне.

— Или ако сградата не се сгромоляса отгоре и — подхвърли Джейк.

Калахан се засмя, макар че момчето не се шегуваше.

— Това никога няма да се случи. А ако пък стане така… е, една стъклена топка под сто и десет етажа стоманобетон? Била тя и магическа? Според мен това би бил чудесен начин да се отървем веднъж завинаги от тази ужасна вещ.

ШЕСТНАЙСЕТ

Джейк бе помолил шофьора да ги закара на ъгъла на „Лексингтьн“ и Петдесет и девета просто за да бъдат от безопасната страна на улицата, и след като потърси одобрение в погледа на Калахан, даде на таксиджията всичко без последните им два долара.

На ъгъла на „Лексингтьн“ и Шейсета момчето посочи към купчината смачкани фасове на тротоара.

— Тук е бил — каза Джейк. — Човекът с китарата.

Той се наведе, взе една от угарките и я задържа в дланта си за известно време. После кимна, усмихна се мрачно и нагласи ремъка на плетената торба, която носеше на рамо. Чиниите вътре издрънчаха леко. Момчето ги бе преброило в таксито и не беше изненадано да открие, че са точно деветнайсет.

— Нищо чудно, че е спряла — промърмори той, захвърли фаса и избърса длан в ризата си. След което изведнъж запя — тихичко, ала съвсем вярно:

„Аз съм затворник… на вечната печал…

и скитам се нещастен по света…

Обречен съм да бродя… на север скитам пак…

може би ще хвана… следващия влак…“

Веднага щом го чу, Калахан почувства как възелът в стомаха му става още по-стегнат. Естествено, че беше разпознал песента. Само че, когато Сузана я беше пяла онази вечер в Павилиона — същата вечер, в която Роланд бе спечелил сърцата на жителите на Кала с танцуването на най-вихрената комала, която навярно бяха виждали някога — тя бе заменила думата „затворник“ със „затворничка“.

— Тя му е дала пари — рече отнесено Джейк. — И му е казала… — Момчето застина с наведена глава, прехапало устни, абстрахирало се от всичко наоколо, съсредоточило цялото си внимание. Ко го наблюдаваше изпитателно, без да издаде звук; някогашният свещеник също гледаше да не го извади от унеса му. Прозрението изведнъж го осени — двамата с Джейк щяха да умрат в „Дикси Пиг“. Щяха да загинат в бой, ала със сигурност щяха да умрат.

Ала това едва ли беше толкова лошо. Е, на Роланд щеше да му е много трудно да понесе загубата на Джейк… обаче щеше да продължи напред. Докато Тъмната кула съществуваше, Стрелеца щеше да продължава да се бори. В този момент Джейк надигна глава.

— Тя му е казала: „Помни борбата.“

— Сузана ли?

— Да. Тя е пристъпила напред. Мия и е позволила. Песента е развълнувала похитителката и. Тя е заридала.

— Наистина ли?

— Наистина. Мия, ничията дъщеря, майка на едного. И докато вниманието на Мия е било другаде… докато очите и били пълни със сълзи…

Джейк се огледа. Ко последва примера му, все едно не търсеше нищо, а просто подражаваше на любимия си Ейк. Калахан си припомни онази вечер в Павилиона. Светлините. Начина, по който Ко се бе изправил на задните си крака и се беше поклонил на жителите на Кала. Песента на Сузана. Танците. Роланд, който танцуваше комала сред тези светлини, сред тези цветни светлини. Роланд, който танцуваше сред бялото. Винаги Роланд; и накрая, след като другите паднат, избити един по един в тези кървави кланета, единствено Роланд щеше да остане.

„Мога да живея с тази мисъл — помисли си някогашният свещеник. — Както и да умра с нея.“

— Тя е оставила нещо, ала е изчезнало! — извика Джейк разтревожен, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Сигурно някой го е взел… или пък човекът с китарата е видял как го изпуска и го е прибрал… Шибан град! Всеки краде от другия! Ах, мамка му!

— Майната му.

Момчето завъртя пребледнялото си, изплашено лице към това на спътника си.

— Тя е оставила нещо, от което се нуждаем. Не разбираш ли колко нищожни са шансовете ни!

— Разбирам много добре — рече спокойно бившият свещеник. — Ако искаш да се откажем, Джейк, сега е моментът.

Момчето решително поклати глава и Калахан изведнъж се почувства страшно горд с него.

— Да вървим, татко — каза момчето.

СЕДЕМНАЙСЕТ

На ъгъла на „Лексингтън“ и Шейсет и първа отново се спряха. Джейк посочи към отсрещния тротоар, спътникът му погледна натам, забеляза зелената тента и кимна. На нея бе нарисувано прасе, което се усмихваше блажено, докато същевременно се печеше на шиш. Над него се виждаше надписът „ДИКСИ ПИГ“. Пред заведението бяха паркирани пет дълги черни лимузини със запалени фарове, чието жълтеникаво сияние прорязваше мрака. Калахан едва сега си даде сметка за мъглата, която пълзеше по улицата.

— Ето — рече Джейк, докато му подаваше рюгера. Момчето затършува из джобовете си и когато извади шепите си, те бяха пълни с патрони, излъчващи матов блясък на светлината от уличните лампи. — Сложи ги в джоба на ризата си, татко. По-лесно ще ги взимаш оттам.

Калахан кимна.

— Стрелял ли си някога?

— Не — отвърна едновремешният свещеник.

— А ти оправяш ли се с чиниите?

Устните на момчето се извиха в усмивка.

— С Бени Слайтман отмъкнахме един куп учебни чинии, след което отидохме на речния бряг и си организирахме турнир през нощта. Той не беше особено добър, ала…

— Нека да позная. Ти обаче си бил.

Джейк сви рамене и кимна. Нямаше думи, с които да изрази невероятното усещане да държи чиниите в ръцете си, чувството за хармония и завършеност, което изпитваше. Ала навярно това бе съвсем естествено. Сузана също бе усвоила изкуството да хвърля оризиите за отрицателно време. Отец Калахан се беше уверил в това със собствените си очи.

— Добре тогава, какъв е планът ни? — попита мъжът с белега на челото. След като вече бяха решили да извървят пътя докрай, той бе готов да преотстъпи водачеството на момчето. В крайна сметка то беше стрелец. Джейк поклати глава.

— Няма такъв — рече. — Аз влизам пръв. Ти се движиш плътно зад мен. Веднага след като минем през вратата, се разделяме. Трябва да се движим най-малко на три метра един от друг, татко — разбираш ли? Без значение дали са много или не, дали са близо или далеч. Поне три метра между нас, за да не може никой да ни повали едновременно.

„Няма съмнение, че Роланд го е научил на това“ — помисли си Калахан и кимна.

— Аз ще я потърся чрез интуицията си, а Ко — посредством обонянието си — продължи момчето. — Движи се редом с нас. Стреляй по всичко, което иска да бъде застреляно, и без никакви колебания, разбрано?

— Да.

— Ако сметнеш, че оръжието на някое от убитите същества може да ни бъде от полза, вземи го. Стига да успееш да го грабнеш в движение. Не бива да забавяме ход. Трябва да сме неумолими. Безмилостни. Можеш ли да крещиш?

Калахан се замисли, после кимна утвърдително.

— Тогава крещи, когато се изправят срещу нас — посъветва го Джейк. — Аз ще правя същото. И не спирай да се движиш. Върви бързо, а ако можеш, дори тичай. Не трябва да изоставаш — гледай всеки път, когато погледна надясно, да те виждам на три метра от мен.

— Ще ме виждаш — обеща Калахан и си помисли: „Поне докато някой от тях не ме повали на земята“. — След като я измъкнем оттук, Джейк, ще бъда ли стрелец?

Джейк се ухили хищно, оголвайки зъбите си. Всичките му страхове и съмнения бяха останали далеч назад.

— Кеф, ка и ка-тет — рече той. — Виж, светна зелено. Да пресичаме.

ОСЕМНАЙСЕТ

Шофьорското място на първата лимузина беше празно. Зад волана на втората се виждаше някакъв тип с фуражка и униформа, ала на Калахан му се стори, че човекът е задрямал. Друг мъж с фуражка и униформа се бе облегнал на третия автомобил от страната на тротоара. Пламтящото въгленче на цигарата му описа ленива дъга от бедрото до устата му, след което се спусна обратно. Той погледна към тях, ала без особен интерес. И какво интересно имаше? Застаряващ мъж, подрастващо хлапе и припкащо кученце. Голям праз.

Когато пресякоха Шейсет и първа, Калахан видя пред заведението табелка върху метален статив, на която пишеше:

„ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ТЪРЖЕСТВО“

Какво ли бе това частно тържество, зачуди се някогашният свещеник. Празнуване на рожден ден? Кръщене?

— Ами Ко? — попита той с приглушен глас.

— Ко ще е при мен.

Само пет думи, ала бяха достатъчни, за да убедят Калахан, че Джейк знае какво прави — че това е нощта, в която щяха да умрат. Човекът с белега не знаеше дали щяха да загинат славно и бляскаво, ала не се съмняваше, че щяха да умрат. И тримата. От полянката в края на пътя ги делеше само един завой; и тримата щяха да стигнат там заедно, рамо до рамо. И макар че никак не му се искаше да умира, при положение че дробовете му не хриптят и очите му все още не са ослепели, Калахан си даваше сметка, че нещата можеха да бъдат много по-зле. Черната тринайсетица бе заключена на едно тъмно място, където щеше да спи мъртвешкия си сън и ако Роланд бе все още жив, след като касапницата приключеше, щеше да я открие и да се отърве от нея, по какъвто начин искаше. Междувременно…

— Джейк, изслушай ме за секунда. Важно е.

Момчето кимна, ала си личеше, че изгаря от нетърпение.

— Разбираш ли, че се намираш в смъртна опасност? — попита го Калахан. — Молиш ли за опрощение на греховете си?

Джейк разбра, че му дават последно причастие.

— Да — отвърна той.

— Съжаляваш ли искрено за греховете си?

— Да.

— Разкайваш ли се?

— Да, татко.

Някогашният свещеник го прекръсти.

Ко излая. Само веднъж, ала доста развълнувано. Лаят му беше приглушен, защото бе открил нещо в канавката и сега протягаше муцунка към Джейк, стискайки намереното между зъбите си. Момчето се наведе и го взе.

— Какво е това? — попита Калахан.

— Онова, което тя ни е оставила — рече невръстният му спътник. Беше невероятно облекчен, дори изпълнен с надежда. — Това, което е изпуснала, докато Мия е ридаела над песента. О, човече — може и да ни провърви, татко. Може и да ни провърви в крайна сметка.

Той сложи предмета в дланта на спътника си. Калахан бе изненадан от теглото му, след което остана почти без дъх от красотата му. Също почувства надежда. Може и да звучеше глупаво, ала тя сякаш извираше от изящната статуетка. Той приближи костенурката до лицето си и прокара върха на показалеца си по драскотината с форма на въпросителна върху черупката и. Вгледа се в мъдрите и излъчващи спокойствие очи.

— Колко е прекрасна — възкликна. — Това ли е костенурката Матурин? Тя е, нали?

— Не знам — рече Джейк. — Най-вероятно. Сузана я нарича skolpadda и навярно тя ще ни помогне, ала едва ли ще убие опустошителите, които ни чакат там. — Кимна към „Дикси Пиг“. — Само ние можем да сторим това. Нали, татко?

— О, да — отвърна спокойно Калахан. Той пусна костенурката — така наречената skolpadda — в джоба на ризата си. — Ще стрелям, докато не свършат куршумите ми или не ме убият. Ако куршумите ми свършат, преди да ме убият, ще започна да ги млатя с дръжката на пистолета.

— Добре. Нека сега дадем и на тях последно причастие.

Те преминаха покрай знака „ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ТЪРЖЕСТВО“, а Ко припкаше помежду им, надигнал озъбената си муцунка високо във въздуха. Без никакви колебания изкачиха трите стъпала, водещи към двойните врати. Когато стигнаха горе, Джейк бръкна в платнената торба и извади две от чиниите. Допря ги една до друга и се усмихна, когато те прозвъннаха приглушено.

— Да видим твоето оръжие — обърна се момчето към Калахан.

Някогашният свещеник вдигна рюгера и допря цевта до дясната си буза, сякаш щеше да се дуелира. После докосна джоба на ризата си, който се бе издул от патроните в него. Джейк кимна, очевидно беше доволен.

— Влезем ли веднъж вътре, през цялото време трябва да сме близо един до друг. На три метра разстояние, с Ко помежду ни. Влизаме на три. Започнали веднъж, няма да спрем, докато не загинем.

— Няма да спрем.

— Точно така. Готов ли си?

— Да. Божията любов да е с теб, момче.

— С теб също, татко. Едно… две… три. — Джейк отвори вратата и в следващия момент тримата се озоваха сред мъждивата светлина и апетитния, силен аромат на печено прасенце в „Дикси Пиг“.

Строфа: Комала-ком-дванайсет!

Настана смъртният ни час!

Куршумите летят — туй знай се,

но не скърбете вий за нас!

Отговор: Комала-ком-дванайсет!

Не плачете вий за нас!

Един се ражда, друг умира —

така устроен е Всемира.