Стивън Кинг
Песента на Сузана (6) (Тъмната кула VI)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Song of Susannah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула VІ

Песента на Сузана

 

The Dark Tower VІ

Song of Susannah

Copyright © 2004 by Stephen King

Illustrations © 2004 by Daniel Anderson

 

© ИК „Плеяда“ 2004

 

Преводач: Адриан Лазаровски, 2004

Художник: Димитър Стоянов — Димо, 2004

Редактор: Лилия Анастасова

Коректор: Джени Тодорова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Четвърта станса
КОГАНЪТ НА СУЗАНА

ЕДНО

Паметта на Сузана бе станала обезпокоително рехава и ненадеждна, като протритите предавки на стар автомобил. Тя си спомняше битката с Вълците, както и Мия, която чакаше търпеливо края на схватката, ала…

Не, не беше така. Това не бе съвсем вярно. Не можеше да се каже, че Мия само бе чакала търпеливо. Тя насърчаваше Сузана (и останалите) със сърцето си на воин. Тя бе положила всичките си усилия, за да отложи максимално момента на раждането, докато майката-гостоприемник на мъничето и сееше смърт със своите оризии. Обаче Вълците се бяха оказали роботи, така че по-правилно би било да се каже, че…

„Напротив. Вълците определено бяха нещо повече от роботи. Много повече. Оказахме им справедлива съпротива и наритахме задниците им.“

Ала това нямаше никакво значение, защото всичко беше свършило. И след като бе приключило, тя почувства как болките от контракциите се завръщат с пълна сила. Ако не внимаваше, щеше да роди детето в някоя проклета канавка, където то щеше да умре, защото беше гладно. Мъничето на Мия беше гладно и

Трябва да ми помогнеш!

Мия. Беше невъзможно да останеш равнодушен към този вопъл за помощ. Дори и когато усещаше как Мия я избутва (по същия начин, по който Роланд бе избутал Дета Уокър навремето), бе абсолютно невъзможно да не откликнеш на този майчин вик. Сузана предполагаше, че това отчасти се дължеше на нейното тяло, което и двете споделяха — тялото, което се беше обявило в полза на бебето. Навярно не можеше и да стане другояче. Ето защо бе помогнала. Бе направила това, на което Мия не бе способна повече — беше забавила раждането за още известно време въпреки всички рискове за мъничето, които криеше подобно нещо. (Мъничето… странно как тази дума проникна в мислите и и се превърна и в нейна дума, а не само на Мия.) Тя си спомни историята, която едно момиче и бе разказало по време на женско парти в общата спалня в Кълъмбия — половин дузина девойки седяха в помещението, облечени с пижами, пушеха цигари и си подаваха бутилка ирландско уиски, наречено „Дива роза“. Това бе абсолютно забранено и — поради тази причина двойно по-приятно. Ставаше дума за някакво девойче на тяхната възраст, което пътувало с кола и се притеснявало да каже на приятелите, че има нужда от пишпауза. Според историята пикочният мехур на момичето се пръснал и то умряло от отравяне на кръвта. Това беше от онзи вид истории, за които веднага си казваш, че са врели-некипели, като същевременно им вярваш дълбоко. Какво ли щеше да стане с мъничето… тоест бебето…

Ала каквато и да бе опасността, Сузана бе способна да спре бременността. Имаше бутони, чрез които щеше да стори това. Някъде.

(в Когана)

Само че оборудването в Когана едва ли бе предназначено за това, което тя… което те…

(ние)

искаха да направят. Навярно впоследствие той щеше да се претовари и

(да се пръсне)

всички машини щяха да пламнат и да изгорят. Алармите щяха да се изключат. Контролните табла и телевизионните екрани щяха да помръкнат. С колко ли време разполагаха, преди това да се случи? Сузана нямаше представа.

Имаше някакви смътни спомени как измъква инвалидната си количка от една от каруците, докато останалите бяха заети с празнуването на победата и оплакването на жертвите. Катеренето никак не беше лесно, когато краката ти свършват до коленете, ала не беше и толкова трудно, както смятаха някои. Сузана определено беше свикнала с ежедневните препятствия — като започнем с качването и слизането от тоалетната чиния и стигнем до пътешествието за някоя книга от най-горния рафт на библиотеката посредством сгъваемата стълба, която неизменно присъстваше във всяка стая на нюйоркския и апартамент. Тя отдавна бе свикнала с подобни трудности, а и Мия настойчиво я тласкаше напред като каубой, вкарващ в пътя заблудило се теленце. Ето защо нямаше нищо чудно в това как Сузана се набра на ръце и се качи в каруцата, след което смъкна инвалидната количка на земята и се плъзна в нея. Не беше толкова лесно като да претърколиш дървена греда, ала бе като детска игра в сравнение с най-трудното нещо, което бе правила след загубата на краката си.

Благодарение на инвалидната количка успя да измине километър-километър и нещо, а може би и малко повече (никакви крака за Мия, ничията дъщеря — поне не и в Кала). После транспортното и средство се фрасна в една заострена гранитна скала и я изсипа на земята. За щастие жената съумя да се подпре на ръцете си, предпазвайки злочестата си драгоценна утроба.

Сузана си спомняше как се надигна — поправка, спомняше си как Мия надигна отвлеченото тяло на Сузана Дийн от земята и започна да се катери по стръмната пътека. Нямаше други спомени от Кала, с изключение на момента, в който се опитваше да попречи на Мия да свали кожената връв, която Сузана носеше около врата си. На нея висеше пръстен — красив, лек пръстен от дърво, който Еди бе направил за нея. Когато младият мъж беше видял, че и е прекалено голям (понеже подаръкът беше изненада, той не бе измерил пръстта и), се беше разочаровал и бе заявил, че ще и направи друг. „Прави колкото си пръстени искаш — му беше казала тя, — ала аз винаги ще си нося този.“

И така, Сузана го бе сложила на врата си — харесваше и начинът, по който го усещаше между гърдите си — а ето, че сега тази непозната жена, тази кучка искаше да го свали.

Тогава Дета пристъпи напред, вкопчвайки се в Мия. Тя не бе успяла да постигне нищо, докато се мъчеше да възвърне тялото си от Стрелеца, обаче Мия не беше Роланд от Гилеад. Пръстите на ничията дъщеря се отдръпнаха от украшението. Увереността и се разколеба. В следващия момент Сузана усети една от онези родилни болки, които сякаш разкъсваха утробата и. Жената се преви надве и изстена.

— Трябва да го махнеш. — изкрещя Мия. — В противен случай те ще надушат и неговата миризма освен твоята! Тази на твоя мъж! А ти не искаш да стане така, повярвай ми!

— Кой? — попита Сузана. — За кого говориш?

— Ня ’а значение — и без това нямаме време. Обаче, ако той тръгне след теб — а аз знам, че ти си мислиш за това — те не трябва да надушат миризмата му! Най-добре да го оставим тук, където ще го намери. По-късно, ако ка пожелае, може би ще носиш този пръстен отново.

Сузана си помисли дали да не и предложи да измият пръстена, да отмият мириса на Еди от него, ала усещаше, че не за такъв вид мирис говореше Мия. Това беше любовен пръстен и мирисът щеше да остане запечатан завинаги в него. За кого обаче я предупреждаваше Мия?

Навярно за Вълците, предположи тя. Истинските Вълци. Онези от Ню Йорк. Вампирите, за които бе разказвал отец Калахан, както и отрепките. Дали обаче имаше и други? Някои още по-ужасни?

— Помогни ми! — извика Мия и Сузана отново си даде сметка, че е неспособна да устои. Независимо дали бебето беше на Мия или не, без значение дали щеше да се окаже чудовище или напълно нормално дете, тялото и го искаше. Очите и искаха да го видят, каквото и да беше то, а ушите и копнееха да го чуят как плаче, дори и плачът му да беше вой.

Жената свали пръстена, целуна го и го остави в подножието на пътеката, където Еди със сигурност щеше да го намери. Защото — тя бе повече от сигурна в това — щеше да я последва поне дотук. А после? Какво бе станало после?

Не знаеше. Мислеше, че си спомня по-голямата част от катеренето си по стръмния склон и мъките, през които трябваше да премине, за да се изкачи до Пещерата на портала. После обаче всичко беше обвито в мрак.

(не в мрак)

Не, не в пълен мрак. От време на време проблеснаха някакви светлини. Мекото сияние на телевизионните екрани, които за известно време не показваха никакви образи, а само сива светлина. Едва доловимото бръмчене на мотори; щракането на релетата. Това беше

(Коганът, Коганът на Джейк)

някаква контролна зала. Може би тя самата го бе създала, а може би това беше просто нейната въображаема версия на постройката, която Джейк бе открил на запад от река Уай.

Следващото нещо, което ясно си спомняше, беше как отново се намира в Ню Йорк. Очите и бяха прозорците, през които наблюдаваше света, докато Мия отмъкваше обувките на ужасена жена.

Сузана отново пристъпи напред и помоли непознатата за помощ. Имаше намерение да продължи, да каже на жената, че трябва да стигне до някоя болница, че има нужда от лекар, че може да започне да ражда всеки момент и че нещо с бебето не е съвсем наред. Ала преди да успее да продума нещо друго, бе пронизана от поредния пристъп на родилни болки — този път агонията и беше чудовищна, по-силна дори от страданието, през което бе преминала, когато изгуби краката си.

— О, Боже! — се бе отронило от устата и тогава и Мия отново възвърна контрола над тялото и, преди да може да каже нещо друго. Ничията дъщеря изсъска на Сузана да спре и да каже на жената, че само да се обади на някой господин Синя Униформа, ще изгуби нещо, на което по всяка вероятност държи повече, отколкото на обувките си.

— Мия, чуй ме — започна Сузана, — веднага мога да го спра — поне си мисля, че ще мога — обаче ще ми трябва помощта ти. Трябва да седнеш за малко. Ако не си починеш малко и Господ дори няма да може да попречи на родилния прогрес да стигне до логичния си завършек. Разбираш ли? Чуваш ли ме изобщо?

Добре я чуваше. Мия остана неподвижна за момент, загледана в отдалечаващата се жена, която току-що бе освободила от излишен багаж. После почти плахо попита:

— Накъде да тръгна?

Сузана усети, че похитителката и за пръв път си дава сметка за огромните размери на града, в който се намираха, за тълпите пешеходци, щъкащи по пътеките, за пороя от метални карети (всяка трета, от които бе боядисана в крещящо жълто), заливащ улиците, и за главозамайващата височина на кулите, чиито върхове навярно се губеха от поглед в облачни дни.

Две жени се взираха в един чужд за тях град през един-единствен чифт очи. Сузана знаеше, че някога това беше нейният град, ала сега вече не бе така. Тя бе напуснала Ню Йорк през 1964. Колко години напред във времето се намираха сега? Двайсет? Трийсет? Няма значение, карай да върви. Моментът не беше подходящ да се тревожи за това.

Обединеният им поглед се спря на малкия парк от другата страна на улицата. Болезнените контракции бяха утихнали за известно време и когато светна надписът „ПРЕМИНИ“, чернокожата жена, която се бе срещнала с Труди Дамаскъс (и изобщо не изглеждаше бременна), прекоси улицата с бавна и спокойна походка.

В далечния край на парка се виждаше фонтан с метална скулптура, до който имаше пейка. Гледката на костенурката подейства успокояващо на Сузана — като че ли Роланд и бе оставил този знак, този сигул, както би се изразил Стрелеца.

— Той също ще тръгне след мен — каза тя на Мия. — Трябва да се пазиш от него, жено. Трябва да внимаваш много, ама изключително много с този мъж.

— Не се безпокой — ще сторя онова, което трябва да сторя — отвърна и Мия. — Ти искаш да разгледаш вестника на жената. Защо?

— Интересува ме времето, в което сме дошли. Вестникът ще ни каже.

Две ръце с цвят на какао извадиха броя на „Ню Йорк Таймс“ от платнената торба, разгърнаха го и го приближиха до сините очи, които бяха започнали този ден шоколадовокафяви като дланите. Сузана видя датата — първи юни 1999 година — и се замисли дълбоко. Не двайсет години, не трийсет, а цели трийсет и пет! Едва сега си даде сметка, че почти никога не се беше замисляла за реалните шансове на света да оцелее толкова дълго… Та нейните съвременници, хората, които бе познавала в предишния си живот — колегите от университета, адвокатите по гражданско право, приятелите, с които обичаше да ходи по заведения, дори и върлите почитатели на фолкрока, които разправяха, че никога няма да остареят — вече трябваше да са в края на средната възраст. А някои — нямаше никакво съмнение в това — бяха умрели.

— Достатъчно — каза Мия и захвърли вестника обратно в кошчето, където той отново се нави на руло, а после се зае да почисти босите си крака от мръсотията (именно заради тази мръсотия Сузана не забелязваше променения цвят на стъпалата си). Когато привърши, нахлузи откраднатите обувки. Бяха и малко теснички и понеже беше без чорапи, сигурно щяха да и излязат пришки, ако се наложеше да повърви повечко, ала…

— Хич да не ти пука — рече Сузана на самата себе си. — Нали не са твоите крака. — Обаче веднага след като го каза (това пак бе вид общуване, също като онова, което Роланд наричаше съвещаване), осъзна, че не бе изключено и да греши. Вярно, че нейните крака, онези, които бяха носили тялото на Одета Холмс (и понякога Дета Уокър), отдавна си бяха отишли от живота и и сигурно в момента се разлагаха или — най-вероятно — бяха изгорени в някой градски крематориум. Ала жената не забелязваше промяната в цвета им. Или не искаше да я забележи. Едва по-късно щеше да си каже: „Напротив. Забеляза, че стъпалата ти са бели, и още как! Само че веднага блокира тази мисъл и я запрати в десета глуха. Блокира я, защото щеше да ти дойде в повече…“

Преди да успее да си отговори на въпроса чии крака носеше в момента — въпрос колкото телесен, толкова и философски — внезапно бе пронизана от поредния пристъп на болка. Стомахът и се сви и се стегна като камък, като същевременно мускулите на бедрата и се отпуснаха. За пръв път почувства ужасяващата, неотложна нужда да го изтласка навън.

— Трябва да го спреш! — извика Мия. — Жено, трябва да го спреш! Както заради мъничето, така и заради нас!

Чудесно, но как?

— Затвори очи — нареди и Сузана.

— Моля? Не ме ли чу? Трябва да го…

— Чух те много добре. Затвори очи.

Паркът изчезна. Светът изведнъж потъмня. Тя бе една тъмнокожа жена, все още млада и ослепително красива, която седеше на пейка в парка близо до фонтана и металната костенурка, чиято мокра метална коруба блестеше на лъчите на следобедното слънце. Жената седеше в парка, потънала в размишления, през този топъл ден от късната пролет на 1999 година.

— Ще се махна за известно време оттук — рече Сузана, — ала ще се върна. Междувременно стой където си. Бъди тиха. Не мърдай. Болката ще се отдръпне, ала това няма да стане отведнъж. Стой неподвижно дори и да те боли. Ако се движиш, ще стане по-лошо. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Макар и изплашена, и твърдо решена да стане на нейното, Мия съвсем не беше глупава. Тя зададе само един въпрос:

— Къде отиваш?

— Връщам се в Когана — отвърна Сузана. — В моя коган. Този вътре в мен.

ДВЕ

Постройката, която Джейк бе открил на далечния бряг на река Уай, представляваше старинен наблюдателен пост, служещ и за комуникационен център. Момчето им го бе описало доста подробно, ала едва ли би го разпознало във въображаемата версия на Сузана, която се основаваше на нивото на техниката трийсетина години преди момента, когато Джейк беше напуснал Ню Йорк. По времето на Сузана, когато президентът на Съединените щати се казваше Линдън Джонсън, цветните телевизори бяха рядкост, а компютрите представляваха огромни съоръжения, изпълващи цели сгради. Е, като се имаше предвид, че Сузана бе видяла някои от техническите чудеса в Луд, в крайна сметка май имаше известна вероятност Джейк да разпознае мястото, където се бе скрил от Бен Слайтман старши и Анди — робота вестоносец.

Момчето определено щеше да разпознае покрития с прашен линолеум под, където се редуваха черни и червени квадрати, както и въртящите се столове, разположени пред контролни табла, изпъстрени с мигащи светлинки и светещи циферблати. Щеше да разпознае и скелета в ъгъла, зъбещ се над оръфаната яка на древната си униформена риза.

Жената прекоси помещението и седна на един от столовете. Чернобелите телевизионни монитори над главата и показваха най-различни картини. На някои от тях се виждаше Кала Брин Стърджис (градският площад, църквата на Калахан, големият магазин и пътят, водещ на изток от града). На други се открояваха застинали образи като огромни фотографии — една на Роланд, една на усмихнатия Джейк, взел Ко в обятията си, както и една — сърцето на Сузана се сви, когато я зърна — на която се виждаше Еди, килнал назад каубойската си шапка и стиснал ножа за дялкане в едната си ръка.

Друг монитор показа стройна тъмнокожа жена, която седеше на пейка в парка близо до металната статуя на костенурка — коленете и бяха събрани, ръцете — сключени в скута и, очите и бяха затворени, а на краката и се виждаха откраднатите обувки. Сега имаше три чанти — тази, която бе откраднала от жената на Второ Авеню, торбата, в която се намираха оризиите (заострените чинии) и сака за боулинг. Той бе с избелял червен цвят и вътре имаше нещо голямо и четвъртито. Кутия. Докато се взираше в него, наблюдавайки чернобелия монитор, Сузана изведнъж изпита гняв — нещо повече, почувства се предадена — обаче не знаеше защо.

„Преди сакът беше розов — помисли си жената. — Промени цвета си, когато преминахме през Портала, ала не драстично.“

Лицето на тъмнокожата от телевизионния екран беше изкривено в болезнена гримаса. Сузана усещаше ехото от агонията, която изпитваше Мия, макар и значително по-слабо от ничията дъщеря. „Трябва да го спра. И то бързо.“ Въпросът обаче си оставаше — как?

„Както го беше направила от другата страна на Портала, когато се бореше със зъби и нокти да се изкатери по стръмната пътека, за да достигне колкото е възможно по-скоро до скапаната врата.“

Струваше и се обаче, че това се е случило много, много отдавна — в някой друг живот. И защо не? Тя наистина бе водила друг живот в един друг свят и ако се надяваше някога отново да се завърне там, сега трябваше да направи всичко, което зависеше от нея. И тъй, какво бе сторила тогава?

„Използва онзи трик — ето какво направи. То е скрито в главата ти — онова, което професор Оувърмейър наричаше «метод на визуализация» в университета. Затвори очи.“ Сузана направи точно това. Сега и двата им чифта очи бяха затворени — очите на тялото и което се намираше в Ню Йорк и бе контролирано от Мия, и тези в съзнанието и.

„Започни да си представяш.“

Тя започна. Или поне се опита.

„Сега ги отвори.“

Помещението с мониторите отново изплува около нея. Сега на контролното табло пред нея, там, където преди имаше реостати и примигващи лампички, се виждаха два големи циферблата и едно лостче. Циферблатите изглеждаха направени от бакелит, също като тези на голямата фурна на майка и в къщата, където беше отраснала. Сузана си каза, че в това няма нищо изненадващо — всичко, което си представяш, без значение колко шантаво е всъщност, не е нищо повече от променена версия на онова, което вече знаеш.

Циферблатът от лявата и страна бе обозначен като „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“. Скалата му беше разграфена от 32 до 212 (32 в синьо, а 212 в яркочервено). В момента стрелката сочеше 160. На циферблата в средата пишеше „РОДИЛНИ БОЛКИ“. Деленията бяха от 1 до 10, а уредът показваше 9. Надписът под лостчето гласеше „МЪНИЧЕ“ и при него имаше само две възможни състояния — „БУДНО“ и „СПИ“. Ръчката бе наклонена наляво, което означаваше, че бебето будува.

Сузана погледна нагоре и забеляза, че един от мониторите сега показва детето. Беше момче. Прекрасно момченце. Мъничкият му пенис се полюшваше като малко водорасло под плавните извивки на пъпната му връв. Очите му бяха отворени и въпреки че останалата част от образа му беше чернобяла, те бяха пронизващо сини. Сузана имаше чувството, че погледът на мъничето сякаш я пробожда.

„Това са очите на Роланд, помисли си тя озадачено. Но как е възможно това?“

Естествено, че не беше възможно. Защото не беше така. Всичко това бе плод на нейното въображение, просто един метод на визуализация. Но ако бе така, защо щеше да си представя сините очи на Роланд? Защо не си представяше лешниковите очи на Еди? Защо не си представяше лешниковите очи на съпруга си?

„Сега няма никакво време за подобни въпроси. Прави онова, за което си дошла.“

Сузана се протегна към циферблата с надпис „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“, прехапала долната си устна (на монитора, показващ пейката в парка, Мия също прехапа своята). Жената се поколеба, после го завъртя, нагласявайки го на 72, все едно имаше пред себе си термостат. А не беше ли точно така всъщност?

Веднага усети как спокойствието се разлива вътре в нея. Тя се отпусна на стола и остави устната си да се изплъзне от хватката на зъбите и. Нямаше нужда да гледа към чернобелия монитор, за да разбере, че негърката в парка направи същото. Дотук всичко се развиваше отлично.

Ръката и застина за няколко секунди над циферблата „РОДИЛНИ БОЛКИ“, после се премести към ръчката с надпис „МЪНИЧЕ“ и я превключи надясно. Очите на бебето моментално се затвориха. Сузана изпита невероятно облекчение. Тези сини очи я смущаваха.

„Добре, сега да се върнем отново към «РОДИЛНИ БОЛКИ».“

Младата жена си помисли, че този циферблат беше най-важният от всички — навярно Еди щеше да го нарече „Голямото казино“ или нещо подобно. Тя сграбчи регулатора и се опита да го завърти наляво, както бе направила с „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“. Стрелката не помръдна. Регулаторът беше като залепнал за гнездото си. Това не изненада кой знае колко Сузана. „Ще се завъртиш и още как! — помисли си тя. — Защото имаме нужда да го направиш. Трябва да го направиш.“

Тъмнокожата жена го стисна още по-силно и бавно започна да го върти в посока, обратна на часовниковата стрелка. Внезапна болка проряза главата и и лицето и се изкриви, след което почувства как гърлото и се стяга, като че ли се бе задавила с голяма рибена кост. Изведнъж обаче болките изчезнаха толкова бързо, както се бяха появили, а цяла редица лампички вдясно от нея засвети — повечето бяха кехлибарени, ала имаше и няколко червени.

— ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! — изрече някакъв глас, който звучеше зловещо като гласа на Блейн Моно. — ТАЗИ ОПЕРАЦИЯ МОЖЕ ДА НАРУШИ ПАРАМЕТРИТЕ ЗА БЕЗОПАСНОСТ! „Сериозно ли, бе, Шерлок!“ — помисли си Сузана.

Циферблатът „РОДИЛНИ БОЛКИ“ вече сочеше 6. Когато премина цифрата 5, още един ред кехлибарени и червени лампички се включиха, а три от екраните, показващи Кала, изгаснаха със съскащ звук. Нов пристъп на болка възпламени главата и. Някъде под краката и се чу ръмжащият звук от запалването на някакви двигатели или турбини. Мощни машини, съдейки по звука. Подът под босите и стъпала (Мия бе взела обувките) вибрираше.

„Ох, добре, де — мина през ума и. — Преди нямах никакви крака, тъй че може да се каже, че сега съм на далавера.“

— ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ — продължаваше да нарежда механичният глас. — ТОВА, КОЕТО ПРАВИТЕ, Е ОПАСНО, СУЗАНА ОТ НЮ Йорк! ЧУЙТЕ МЕ, МОЛЯ АЗ. НЕ Е ХУБАВО ДА МАМИТЕ МАЙКАТА — ПРИРОДА.

Една от пословиците на Роланд изплува в паметта и: „Ти правиш това, което трябва да сториш, аз също правя онова, което трябва да сторя, и ще видим кой ще спечели гъската.“ Сузана не бе сигурна какво точно означаваше това (предполагаше, че има нещо общо с гъската, която е получавал победителят в състезанието по отгатване на гатанки в Гилеад), ала и се струваше подходящо за конкретната ситуация. Затова тъмнокожата жена не спря да си го повтаря, докато бавно, но сигурно движеше стрелката на „РОДИЛНИ БОЛКИ“ през четворката към тройката…

Имаше намерение да стигне чак до цифрата 1, ала болката, която разкъса главата и когато индикаторът на абсурдната джаджа премина двойката, беше толкова остра — толкова всепомитаща — че Сузана пусна регулатора.

За миг агонията продължи да я раздира — даже стана още по-силна — и младата жена си помисли, че ще я убие. Мия щеше да се катурне от пейката, където седеше, и двете щяха да са мъртви още преди тялото, което споделяха, да се е строполило на цимента пред металната костенурка. И още утре — или най-късно на следващия ден — тленните им останки набързо щяха да бъдат заровени в гробището за бедняци и скитници. Какво ли щяха да напишат в смъртния акт? Инфаркт? Инсулт? А може би естествена смърт, ако попаднеха при заместника на лекаря?

Болката обаче поутихна и Сузана бе все още жива, за да оцени този факт. Тя се облегна на стола и започна да диша дълбоко, докато бършеше потта от лицето си с двете си ръце. Виж ти каква излезе тя! Ако имаше състезание по „метод на визуализация“, сигурно щеше да стане световен шампион…

„Само дето това е нещо повече от визуализация — знаеш го, нали?“

Предполагаше, че е така. Нещо я беше променило — бе променило всички тях. Джейк се бе сдобил с много силна интуиция и своего рода телепатия. Еди бе развил (и продължаваше да разгръща) способността си да създава предмети с могъща сила, които бяха същински талисмани — един от тях вече бе отворил вратата между два свята. Ами тя?

„Аз… виждам. Това е всичко. Само дето, ако се концентрирам достатъчно силно, то става истинско. По начина, по който Дета Уокър стана истинска.“

Навсякъде в тази версия на Когана лампичките заблестяха в кехлибарено. Докато ги гледаше, някои от тях засветиха в червено. Под босите и стъпала — под специалните и чужди стъпала, както ги възприемаше — подът трепереше и вибрираше. Сузана бе сигурна, че ако изчака още малко, по всяка повърхност ще плъзнат пукнатини, които ще започнат да се задълбочават и разширяват, докато… Дами и господа, добре дошли в къщата на Ашър от знаменития разказ на Едгар По! Тъмнокожата жена се надигна от стола си и се огледа. Трябваше да се връща. Имаше ли още нещо, което трябваше да направи, преди да си обере крушите оттук? Хрумна и една идея.

ТРИ

Сузана затвори очи и си представи микрофон — като онези, каквито имаше в студиата на радиоводещите. Когато ги отвори, микрофонът беше там — стоеше върху таблото вдясно от двата циферблата и лостчето. Беше си представяла, че марката е „Зенит“ — чак до мълнията, с която завършваше буквата „З“ на Поставката му — ала се оказа, че вместо това там пише „НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС“. Нещо се намесваше в метода и на визуализация — побиха я тръпки при тази мисъл. Върху контролното табло, точно зад микрофона, се виждаше трицветен дисплей, под който пишеше „СУЗАНА-МИЯ“. Тънката стрелка се движеше от зеленото към жълтото поле, а най-долната му част бе червена и на нея се виждаше надписът:

„ОПАСНОСТ“.

Младата жена вдигна микрофона, ала не знаеше как да го включи. Затвори отново очи и си представи бутон с индикации „включено/изключено“ отстрани на уреда. Когато ги отвори, бутонът беше там. Тя го натисна.

— Еди — започна Сузана. Чувстваше се малко глупаво, обаче въпреки това продължи: — Еди, ако ме чуваш, искам да знаеш, че съм добре — поне засега. Заедно с Мия съм в Ню Йорк. Датата е първи юни 1999 година и ще се опитам да и помогна с раждането на бебето. Не виждам какво друго мога да сторя. Ако не се получи нищо, ще се наложи да се отърва от него сама. Еди, пази се. Аз… — Очите и се насълзиха. — Обичам те, сладурче. Толкова много те обичам.

Сълзите се търкулнаха по страните и. Понечи да ги избърше, ала се спря. Нямаше ли право да поплаче за любимия си мъж както всяка друга жена?

Изчака за отговор, съзнавайки, че би могла веднага да получи такъв (методът и на визуализация за нула време щеше да го превърне в реалност), стига само да поиска. Младата жена потисна с всички сили този импулс. От това едва ли щеше да има някаква полза.

Изведнъж зрението и се замъгли и стана двойно. Тя видя Когана в цялата му ефимерност и илюзорност; за един миг той бе станал прозрачен и зад стените му се виждаха не безлюдните пущинаци от източната страна на Уай, ами Второ Авеню с безспирния поток от автомобили, сновящи по улицата.

Мия бе отворила очи. Отново се чувстваше добре — благодарение на мен, захарче, благодарение единствено на мен — и беше готова отново да поеме на път.

Сузана се завърна.

ЧЕТИРИ

Една тъмнокожа жена (която продължаваше да мисли за себе си като за „чернилка“) седеше на пейка в Ню Йорк Сити през пролетта на 1999. Тъмнокожа жена с пътните си чанти — нейните торби — сложени на земята до нея. Върху едната от тях — избелял червен сак за боулинг — имаше надпис, който гласеше: „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕЙ“. В другия свят тази чанта беше розова — цвета на розата.

Мия се изправи. Сузана бързо пристъпи напред и я накара отново да седне.

— Защо направи това? — попита изумена ничията дъщеря.

— Нямам представа. Искам обаче да проведем малко съвещание. Защо не започнем с това да ми кажеш къде искаш да отидем?

— Трябва ми телефън. Очаквам да ми се обадят.

— Казва се телефон — поправи я Сузана. — И между другото, върху ризата ти има кръв, захарче. Кръвта на Маргарет Айзенхарт и рано или късно някой ще се досети от какво са тези петна. Какво ще правиш тогава, а?

Мия не отвърна — само се усмихна презрително. Сузана започваше да се ядосва. Само допреди пет минути — или може би петнайсет, човек трудно следи хода на времето, когато се забавлява — тази крадлива кучка я умоляваше за помощ. И ето, че в момента, в който я получи, всичко, с което се отплати на своята спасителка, беше една презрителна усмивка. Това, което влошаваше положението, бе, че навярно мръсницата беше права — сигурно можеше да обикаля цял ден из централната част на Ню Йорк, без някой да я попита дали петната по ризата и са от засъхнала кръв, или от любимия и шоколадов яйчен крем.

— Добре — каза тя, — ала дори да приемем, че никой няма да се интересува от изцапаната ти риза, кажи ми къде възнамеряваш да държиш нещата си? — В следващия момент обаче и хрумна друг въпрос — въпрос, с който трябваше да за почне.

— Мия, откъде знаеш изобщо какво представлява телефонът? И не ми казвай, че имате телефони там, откъдето идваш.

Никакъв отговор. Само напрегнато мълчание. Ала поне бе успяла да изтрие усмивката от лицето на тази кучка; а това никак не беше малко.

— Ти имаш приятели, нали? Или най-малкото си мислиш, че са ти приятели. Разни типове, с които си бъбриш зад гърба ми. Типове, които ще ти помогнат (или поне така си въобразяваш).

— Ти ще ми помогнеш ли или не? — отново старата песен — този път ядосано.

Под гнева и обаче се усещаше и нещо друго. Какво ли беше то? Страх? Вероятно не бе толкова силно, поне засега. Ала Мия определено беше разтревожена.

— С колко време разполагам — разполагаме — преди родилните болки да започнат отново?

Сузана предполагаше, че ще имат между шест и десет часа — най-много до полунощ, когато настъпеше втори юни — ала се опита да скрие тези свои мисли от другата жена.

— Не знам — рече. — Навярно не много.

— Значи трябва да се размърдаме. Трябва да намеря телефън… телефон — в някое уединено местенце.

Жената на Еди Дийн се сети, че на края на Първо Авеню, там, където се пресичаше с Четирийсет и шеста, имаше хотел, ала не и каза. Погледът и отново се насочи към чантата — някога розова, сега червена — и изведнъж разбра. Не всичко, ала достатъчно, за да се обезпокои и разяри.

„Най-добре да го оставим тук — бе казала Мия. — Най-добре да го оставим тук, където мъжът ти ще го намери. По-късно, ако ка пожелае, може би ще носиш този пръстен отново.“

Това не беше точно обещание — не и такова, изречено в прав текст — обаче Мия определено беше загатнала…

Яростта замъгли съзнанието и. Не, тя не беше обещала. Тя просто бе подвела Сузана в определена посока и Сузана сама бе свършила останалото.

„Тя не ме заблуди; просто направи така, че аз сама да се заблудя.“

Мия отново се надигна от пейката, при което Сузана пристъпи напред за пореден път и я накара да си седне на задника. Този път не особено нежно.

— Какво? Сузана, ти ми обеща! Мъничето…

— Ще ти помогна с мъничето — отвърна мрачно жената на Еди Дийн. Тя се наведе и вдигна червения сак от земята. Червеният сак с кутията вътре в него. Ами вътре в кутията? Какво имаше в призрачната кутия, на която пишеше с рунически знаци „НЕОТКРИТА“? Младата жена усещаше гибелните импулси, които преминаваха дори през магическото дърво и лененото платно, с което бе увито съдържанието и. Защото вътре се намираше Черната тринайсетица. Мия я беше взела, преди да премине през Портала. И ако вратата се отваряше единствено благодарение на кристалната сфера, тогава как Еди щеше да успее да я последва сега?

— Направих онова, което трябваше да сторя — нервно отговори ничията дъщеря. — Това е моето бебе, моето мъниче, а всичко е срещу мен. Всичко, освен теб…, а и ти ми помагаш само защото се налага. Помни онова, което ти казах…, че ако ка пожелае, рекох аз…

Гласът, който и отвърна, не беше на Сузана Дийн, а на Дета Уокър. Той бе груб, рязък и не понасяше възражения.

— Дреме ми на оная работа за шибаната ка — каза тя, — и най-добре запомни хубавичко т’ва. Нагазила си в големи лайна, девойче. Малкото копеленце мож’ да се роди всеки момент, а ти нямаш ник’ва идея к’во да правиш. Разправяш, че си имала нек’ви приятели, дет’ щели да ти помогнат — и знаеш ли къде са, а? Мама му стара, та ти дори не знаеш как изглеждат шибаните телефони и къде да ги намериш… Сега ще поседим тука и ти ще ми изпееш к’ви са ти намеренията отсега нататък. Ще си по-бъбрим хубавичко, девойче и ако се опиташ да шмекеруваш, ще си седим тука с тия скапани торби, докато не се стъмни — ако толкова държиш да родиш дребното си копеленце на тая изгнила пейка и после да го измиеш в шибания фонтан.

Тъмнокожата жена на пейката оголи зъби в ехидна усмивка, която определено принадлежеше на Дета Уокър.

— Само на теб ти пука за малкия дрислъо… на теб и на Сузана, ама тя си е добра душа… Аз обаче и пет пари не давам за шибаното копеленце.

Някаква жена, която буташе детска количка (изглеждаше лека като изоставения инвалиден стол на Сузана), погледна притеснено към негърката, седнала на пейката, след което ускори крачка и почти се затича, отдалечавайки се заедно с детето си.

— И тъй! — каза весело Дета. — Готино е тука, нали? И времето е супер за сладки приказки. Чуваш ли ме, мамичко?

Мия, ничията дъщеря и все още ничия майка, стоеше безмълвна. Дета обаче не се отказваше лесно; озъбената и усмивка стана още по-широка.

— Чуваш ме много добре, знам аз — чуваш ме направо сууупер. Затова хайде да си побъбрим. Да проведем съвещание.

Строфа: Комала-ком-три-четири!

Що дириш пред вратата ми?

Съветвам те — кажи веднага,

за да не те простра пред прага!

Отговор: Комала-ком-три-четири!

Заплахите си зарежи!

Такива страшни работи, приятелко, ти сторих,

че май ще бъде по-добре за тях да не говоря.