Жорж Сименон
Нощта на кръстопътя (9)

IX
По ред на номерата

Само няколко секунди недоумение, времето, колкото да заглъхне във въздуха последният отзвук от гърмежа. Всички очакваха втори. Карл Андерсен вървеше напред, стигна алеята, покрита с едър пясък.

Един от полицаите, които охраняваха парка, се втурна неочаквано към оградената зеленчукова градинка, сред която се издигаше каменната ограда на кладенец, над който имаше макара. Полицаят едва се наведе напред и веднага отскочи назад и наду свирката си.

— Отведи го доброволно или насила! — извика Мегре на Люка, като посочи залитащия датчанин.

Всичко стана изведнъж, докато зората беше още съвсем бледа. Люка даде знак на един от своите хора. Двамата се приближиха към ранения, уговаряха го един миг, но тъй като Карл не искаше и да ги чуе, го хванаха един за главата, един за краката и го отнесоха, докато той се опитваше да рита и протестираше с прегракнал глас.

Мегре стигна до кладенеца, но полицаят го спря, като извика:

— Внимавайте!

И действително един куршум изсвистя край него, докато подземният взрив продължаваше да отеква на дълги промеждутъци.

— Кой е там?…

— Младата жена… И един мъж… Борят се, вкопчени един в друг.

Комисарят се приближи внимателно. Но вътре не се виждаше почти нищо.

— Фенерчето си дай!…

Мегре има време да си създаде само обща представа за онова, което ставаше долу, защото един куршум едва не улучи електрическата лампа.

Мъжът беше Мишоне. Кладенецът не беше дълбок. Напротив, беше широк, без вода.

Вътре се биеха двама души. Доколкото можеше да се съди, застрахователят стискаше Елзе за гърлото, за да я удуши. Тя държеше револвер в ръка. Той обаче й стискаше ръката и я насочваше, накъдето иска.

— Какво ще правим? — попита инспекторът.

Той беше стъписан. Отдолу се чуваше хриптене. Елзе се задушаваше и се бореше отчаяно.

— Мишоне, предайте се!… — извика Мегре за успокоение на съвестта.

Онзи отдолу дори не отговори, стреля във въздуха и тогава комисарят повече не се двоуми. Кладенецът беше три метра дълбок. Мегре скочи рязко и падна буквално върху гърба на застрахователя, при което смаза единия крак на Елзе.

Настана пълно объркване. Излетя още един куршум, олющи стената на кладенеца и се загуби някъде в небето, докато комисарят от предпазливост удряше като глух с два юмрука главата на Мишоне.

При четвъртия удар застрахователят го погледна като ранен звяр, олюля се и падна настрани с посиняло от удар око, с разкривена челюст.

Елзе стискаше гърлото си с две ръце и дишаше с усилие.

Гледката беше едновременно и трагична, и налудничава — тази битка на дъното на кладенеца, сред миризма на селитра и на тиня, в полумрака.

Не по-малко налудничав беше епилогът; измъкнатият с помощта на макарата Мишоне — мокър, безсилен, хленчещ; Елзе, която Мегре вдигна нагоре с изпънати ръце — изпоцапана, с кадифената рокля, по която имаше полепнал зеленикав мъх.

Нито тя, нито неприятелят й бяха изгубили напълно съзнание. И двамата обаче бяха на края на силите си, отвратени един от друг, като клоуни, които наподобяват боксов мач и легнали един върху друг, продължават да удрят без посока във въздуха.

Мегре беше взел револвера. Беше Елзиният, който липсваше от скривалището в стаята й. В пълнителя имаше още един куршум.

Люка идваше откъм къщата със загрижено лице и въздъхна при вида на разкрилата се гледка:

— Наложи се да завържем онзи за леглото му…

Полицаят прокарваше намокрена кърпа по челото на младата жена. Инспекторът попита:

— Откъде се появиха тия двамата?

Едва той изрече тези думи, Мишоне, който нямаше сила дори да се държи на крака, се хвърли неочаквано към Елзе с разкривено от ярост лице. Не успя да стигне до нея. Мегре го отърколи на два метра от себе си, като му сложи крак, и изкрещя:

— Край на комедията?…

После сам прихна в смях, толкова изразът на лицето на застрахователя беше смешен. Той напомняше разбеснял се хлапак, когото отнасят, грабнат под ръка, след като са го напердашили хубаво, а той продължава да буйствува, да крещи, да плаче, да се опитва да хапе и удря, без да признава безсилието си. Защото Мишоне плачеше! Плачеше и гримасничеше! Дори заплашваше с юмрук!

Елзе най-после се изправи на крака и прекара ръка по челото си.

— Мислех, че вече е свършено с мен! — въздъхна тя с бледа усмивка. — Той стискаше така силно…

Едната й буза беше черна от полепналата по нея пръст, в разчорлените й коси имаше кал. Мегре също беше изпоцапан.

— Какво търсехте в кладенеца? — попита той.

Тя хвърли към него остър поглед. Усмивката изчезна от устата й. Явно бе успяла из един път да си възвърне хладнокръвието.

— Отговорете…

— Аз… Отнесоха ме там насила…

— Кой, Мишоне?…

— Това не е вярно — изрева онзи.

— Вярно е… Искаше да ме удуши… Мисля, че той е луд…

— Тя лъже!… Тя е луда!… Или по-скоро тя именно…

— Какво тя?…

— Не знам! Кой… Тя е усойница, на която трябва да се смачка главата върху някой камък…

Неусетно беше настъпило утрото. Във всички дървета чуруликаха птички.

— Вие защо бяхте въоръжена с револвер?…

— Защото се страхувах от капан…

— Какъв капан?… Един момент!… Да вървим по ред… току-що казахте, че сте била нападнати и отнесена в кладенеца…

— Тя лъже! — повтори с конвулсии застрахователят.

— Покажете ми — продължи Мегре — мястото, където е станало нападението…

Тя се огледа наоколо и посочи площадката пред къщата.

— Там? И вие не извикахте?…

— Не успях…

— И този слаб човечец успя да ви отнесе до кладенеца, с други думи казано, да мине двеста метра с товар от петдесет и пет килограма?…

— Така беше…

— Тя лъже!…

— Накарайте го да млъкне!… — каза тя с отвращение. — Не го ли виждате, че е луд?… И това не е от днес…

Трябваше да успокоят Мишоне, който искаше да се нахвърли отново върху нея.

Те представляваха малка група в градината: Мегре, Люка, двама инспектори, които гледаха застрахователя с подпухнало лице, и Елзе, която се мъчеше да пооправи вида си, докато говореше.

Трудно беше да се обясни защо разигралата се сцена не изглеждаше трагична, дори не и драматична. Тя повече приличаше на буфонада.

Несъмнено бавното развиделяване бе допринесло за това. Също и умората, която всеки поотделно усещаше, пък и гладът…

Още по-смешно стана, когато всички забелязаха една лелка, която вървеше несигурно по шосето, после подаде глава между решетките на желязната порта, отвори я най-сетне и извика, щом съгледа Мишоне:

— Емил!…

Беше госпожа Мишоне, която по-скоро гледаше тъпо, отколкото разстроена, извади една кърпа от джоба си и се заля в сълзи.

— Сега пък и тая жена!…

Тя приличаше на едра стринка, очукана от събитията, която търси убежище в успокоителната горчивина на сълзите.

Мегре забеляза развеселен спокойствието, което изразяваше лицето на Елзе, разглеждаща един по един хората около себе си. Едно красиво, много нежно, силно напрегнато лице, което изведнъж стана предизвикателно.

— Какво смятахте да правите в кладенеца?… — попита той с невинно детско изражение, а погледът му сякаш говореше: „Свършихте ли най-после? Между нас казано, няма смисъл повече да играете комедия.“

Тя разбра. Устните й се изтеглиха в иронична усмивка.

— Смятам, че сме изловени като плъхове! — рече тя примирително. — Само че сега съм гладна, жадна, студено ми е и все пак бих искала да пооправя малко вида си… Пък после ще видим…

Това вече не беше комедия. Напротив, беше казано с достойна за уважение прямота. Елзе беше сама по средата на групата и никак не бе смутена, гледаше развеселена потъналата в сълзи госпожа Мишоне, жалкия Мишоне, после се обърна към Мегре и очите й говореха:

„Нещастници! Ние с вас сме от една класа, нали?… Ще си поговорим след малко… Вие спечелихте!… Но признайте, че и аз от своя страна добре се справих с положението!“

Никакъв страх, нито пък притеснение. Нито сянка от превземка.

Това беше истинската Елзе, разкрила най-после същността си, наслаждаваща се сама на това себеразголване.

— Елате с мен! — каза Мегре. — Ти, Люка, се занимай с другите… Що се отнася до жената, тя да си върви у дома, или нека остане тук…

* * *

— Влезте! Не ми пречите!…

Беше същата стая на горния етаж, с черния диван, със силния парфюм, със скривалището зад акварелната рисунка. Беше същата жена.

— Надявам се, че поне охранявате добре Карл? — попита тя, като посочи с брадичката си към стаята на ранения. — Защото той ще бъде още по-безумен от Мишоне!… Можете да си запалите лулата…

Тя напълни с вода легена, съблече спокойно роклята си, сякаш това бе най-естественото нещо на света, и остана по комбинезон, без стеснение и без предизвикателство.

Мегре си спомни първото си посещение в Къщата на трите вдовици, за загадъчната и недостижима като жена вамп от филмите Елзе, за вълнуващата и изострящата сетивата атмосфера, която тя съумяваше да създаде около себе си.

Не беше ли тя твърде перверзна млада жена, когато говореше за замъка на своите родители, за бавачките и гувернантките си, за строгостта на своя баща?

Сега всичко това беше отминало! Само един жест беше по-красноречив от всички думи: начинът, по който тя съблече роклята си и започна да се оглежда пред огледалото, преди да наплиска лицето си с вода.

Една проститутка, едновременно естествена и вулгарна, здрава и покварена.

— Признайте, че ви подведох!

— Не за дълго…

Тя изтри лицето си с края на един пешкир.

— Сега се перчите… Но само вчера, когато бяхме тук и аз ви дадох възможност да видите едната ми гърда, гърлото ви пресъхна, по челото ви изби пот, какъвто сте ми закръгленичък добряк… Сега, разбира се, това вече не ви действува… И все пак мен си ме бива, нали?…

Тя изпъчи гърди и започна да разглежда с удоволствие гъвкавото си полуприкрито тяло.

— Между нас казано, какво ви накара да се досетите? Някаква грешка ли направих?

— Няколко…

— Кои?

— Например тона, че твърде често повтаряхте „замъка“ и „парка“… Когато човек действително живее в замък, предпочита да казва къщата или имението…

Тя беше дръпнала завесата пред една закачалка и разглеждаше роклите си, колебаейки се.

— Ще ме отведете в Париж, разбира се!… И ще има фотографи!… Какво смятате за тази зелена рокля?…

Тя подържа роклята пред себе си, за да прецени ефекта.

— Не!… Все пак черното ми отива най-много… Ще ми подадете ли огънче?…

Тя се разсмя, защото въпреки всичко Мегре беше малко развълнуван, особено когато тя се приближи към него, за да запали цигарата си, умеейки да насити със скрит еротизъм атмосферата около себе си.

— Добре! Обличам се… Готина история, а?…

Дори жаргонните думи придобиваха особена свежест, изказани от нейната уста, благодарение на чуждия й акцент.

— Откога сте любовница на Карл Андерсен?

— Не съм му любовница. Аз съм му жена…

Тя подсили с молив ресниците си и освежи руменината на бузите.

— В Дания ли се оженихте?

— Ето че все пак не знаете още нищо!… И не разчитайте аз да се разприказвам. Това не влиза в играта… Впрочем вие няма да ме държите дълго… Колко време след задържането се минава през кабинета за измерване отделните части на тялото?…

— Веднага ще ви изпратим там.

— Толкова по-зле за вас!… Защото веднага ще стане ясно, че истинското ми име е Берта Крул и че отпреди малко повече от три години има издадена заповед за задържането ми от полицията в Копенхаген… Датското правителство ще поиска да ме екстрадират… Ето! Готова съм… Сега позволете, моля ви, да отида да хапна нещо… Не смятате ли, че въздухът тук е застоял?…

Тя пристъпи към прозореца и го отвори. После се върна към вратата. Мегре излезе пръв, тогава най-неочаквано тя затвори вратата, бутна резето и се чуха бързи стъпки към прозореца.

Ако Мегре беше по-лек с десет килограма, тя сигурно щеше да успее да избяга. Ала той не изгуби дори и четвърт от секундата. Едва резето щракна и той блъсна с цялото си тяло вратата.

Тя поддаде още от първия удар. Падна на земята с избити панти и ключалка.

Елзе беше прехвърлила единия си крак през прозореца. Поколеба се.

— Твърде късно! — каза той.

Тя се обърна, гърдите й се издуваха леко задъхани, по челото и избиха капчици пот.

— Струваше си да се издокарам толкова! — рече иронично тя, сочейки скъсаната си рокля.

— Давате ли дума да не се опитвате да бягате повече?

— Не!

— В такъв случай ви предупреждавам, че ще стрелям при най-малкото подозрително движение…

Отсега нататък той вървеше с револвер в ръка.

Когато минаваха край вратата на Карл, тя попита:

— Мислите ли, че той ще оздравее?… Два куршума са заседнали в тялото му, нали?

Той я изгледа и в този миг му беше трудно да даде преценка за нея. Стори му се, че забеляза в израза на лицето и в гласа й някаква смесица от съчувствие и ненавист.

— И той е виновен! — заключи тя, сякаш за да успокои съвестта си. — Дано е останало нещо за ядене в кухнята…

Мегре я последва в кухнята, където тя пребърка шкафовете и най-после извади една консерва с лангуста.

— Бихте ли ми я отворили?… Можете да вървите… Обещавам да не се възползувам от това, за да се чупя…

Между тях двамата цареше някакво странно разбирателство, което Мегре все пак оценяваше. Дори имаше известна интимност в отношенията им с едва загатната умисъл.

Тя се забавляваше с този закръглен добряк, който я бе победил, но тя съзнаваше това — все пак бе удивен от смелостта й. Що се отнасяше до него, той се наслаждаваше може би малко повечко от тази толкова необичайна близост.

— Ето… Яжте бързо…

— Тръгваме ли вече?

— Не знам.

— Всъщност, между нас казано, какво успяхте да разкриете?

— Това няма значение…

— Ще откарате и този глупак Мишоне, нали? Всъщност той най-много ме изплаши… Преди малко в кладенеца направо мислех, че ще ми свети маслото… Гледаше като човек, който не е на себе си… Стискаше ми гърлото с все сили…

— Любовница ли му бяхте?

Тя вдигна рамене като жена, за която такава подробност действително няма никакво значение.

— Ами господин Оскар?… — продължи той.

— Какво за нето?

— И с него ли се любехте?

— Опитайте се да разгадаете всичко това сам… Аз за себе си знам съвсем точно какво ме очаква… Ще излежа пет години в Дания за съучастничество в кражба с оръжие и за непокорство… Там именно ме улучи този куршум…

Тя посочи дясната си гърда.

— За останалото тия тук да се оправят!

— Къде се запознахте с Исак Голдберг?

— Няма да клъвна въдицата…

— Въпреки всичко ще се наложи да говорите.

— Любопитна съм да знам как смятате да ме принудите…

Тя отговаряше, дъвчейки лангустата без хляб, защото не намери никакъв. Откъм салона се чуваше как се разхожда инспекторът, който наблюдаваше сгромолясалия се в един фотьойл Мишоне.

Две коли спряха едновременно пред външната желязна порта… Тя се отвори и колите влязоха в парка, като заобиколиха къщата и спряха пред площадката.

В първата кола имаше един инспектор, двама полицаи и господин Оскар и жена му.

Другата кола беше парижкото такси с един инспектор, който пазеше някакво трето лице.

И едните, и другите имаха белезници на ръцете, но лицата им изглеждаха спокойни освен на жената на собственика на гаража, която беше със зачервени очи.

Мегре накара Елзе да влезе в салона, където Мишоне за сетен път се опита да се нахвърли върху нея.

Въведоха задържаните. Господин Оскар се държеше свободно като обикновен посетител, но разкриви лице, когато видя Елзе и застрахователя. Другият, който приличаше на италианец, се мъчеше да изглежда наперен.

— Малка семейна сбирка!… На сватба ли сме се събрали, или за да отваряме завещание?…

Инспекторът обясни на Мегре:

— Имахме късмет, че ги задържахме без излишни неприятности… Като задминахме Етамп, взехме в колата двама полицаи, които бяха предупредени и бяха видели колата да минава, без да успеят да я спрат… На петдесет километра от Орлеан бегълците пукнаха гума. Спряха насред шосето и насочиха револверите си към нас. Собственикът на гаража смени тактиката пръв. В противен случай щеше да стане истинска престрелка…

Ние се приближихме… Въпреки всичко италианецът изстреля два куршума от броунинга си, но не ни улучи…

— Слушайте! У дома аз ви почерпих с пиене… Позволете да ви кажа, че съм жаден… — заяви господин Оскар.

Мегре беше изпратил да доведат задържания в гаража механик. Сякаш искаше да преброи стадото си.

— Всички до стената! — рече заповедно. — Вие от другата страна, Мишоне!… Няма защо да се опитвате да се приближите към Елзе…

Застрахователят хвърли към него злъчен поглед и отиде да застане на другия край на редицата, с увиснали мустаци и с подуто от юмручните удари око.

Следваше механикът, чиито китки на ръцете бяха овързани все още с електрическата жица. До него стоеше жената на собственика на гаража, слаба и разстроена. После самият собственик на гаража, силно раздразнен, че не може да пъхне ръце в джобовете на твърде широкия си панталон. Накрая стояха Елзе и италианецът, който сигурно беше главатарят на бандата и имаше татуирана гола жена върху опаката страна на ръката си.

Мегре ги изгледа един подир друг, бавно, с почти доволна физиономия натъпка лулата си и тръгна към външната площадка, като каза, отваряйки стъклената врата:

— Вземете име и презиме, професия и адрес на всеки, Люка… След това ме повикайте!

… И шестимата стояха прави. Люка попита, сочейки към Елзе:

— На нея да й сложа ли също белезници?

— Защо не?…

Тогава тя рече твърдо:

— Това вече е гадост, господин комисар!…

Паркът беше залян целият в слънце. Хиляди птици пееха. На хоризонта петлето на върха на малка селска камбанария блестеше като златно.