Метаданни
Данни
- Серия
- Комисар Мегре
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Nuit du Carrefour, 1932 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Майя Калудиева, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2013)
Издание:
Жорж Сименон. Нощта на кръстопътя. Мегре пътува. Търпението на Мегре
Библиотека „Лъч — Избрано“
Редактор: Анна Сталева
Художествено оформление: Иван Марков
Рисунка на корица: Фико Фиков
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Гинка Чикова
Коректор: Янка Събева
Френска. Първо и второ издание.
Дадена за набор м. март 1988 година.
Подписана за печат м. август 1988 година.
Излязла от печат м. септември 1988 година.
Поръчка №50. Формат 1/16 60/90.
Печатни коли 17,5.
Издателски коли 17,50. УИК 20,17.
Цена 2,90 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Георги Димитров“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Нощта на кръстопътя от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Нощта на кръстопътя | |
La nuit du carrefour | |
Автор | Жорж Сименон |
---|---|
Първо издание | 1931 г. Франция |
Издателство | „A. Fayard“ (Париж) |
Оригинален език | френски |
Жанр | криминална литература |
Вид | роман |
Поредица | Комисар Мегре |
Предходна | Le Chien jaune |
Следваща | Un crime en Hollande |
„Нощта на кръстопътя“ (на френски: La nuit du carrefour) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, 7-и поред от серията за комисар Мегре. Романът е издаден през 1931 г. от издателство „A. Fayard“ в Париж. На български език е издаден през 1988 г. от издателство „Народна младеж“ в поредицата „Лъч – избрано“, в превод на Майя Калудиева.
Сюжет
В продължение на 17 часа Мегре и помощникът му Лука разпитват безуспешно датчанина Карл Андерсен, във връзка с убийството на холандския търговец на диаманти Исак Голдберг, който е намерен мъртъв в неговия гараж, в новия автомобил на неговия съсед Емил Мишоне. Андерсен невъзмутимо отрича всички обвинения. Той живее в уединена къща близо до Арпажон, на кръстопътя на трите вдовици, заедно със своята сестра Елзе Андерсен. Mегре отива до кръстопътя на трите вдовици, на който са разположени три къщи – на Андерсен, на застрахователя Мишоне, и гаража на бившия боксьор Оскар. Мегре разпитва Елзе Андерсен, но тя също твърди, че не знвае нищо. Г-жа Голдберг пристига в Арпажон и е застреляна пред очите на Мегре. Карл заключва сестра си и заминава за Париж за да получи хонорара си, но не се появява във фирмата, а колата му е намерена изоставена в близост до границата с Белгия. Елзе отказва да повярва, че брат и е избягал, и предполага че той има психично заболяване.
Междувременно Оскар и жена му заминават за Париж, и Mегре звъни за подкрепление за охрана на района. Той открива в гаража на Оскар укрити крадени вещи и наркотици, и арестува механика Жожо. Той не желае да издаде останалите членове на бандата. От преминаващ автомобил стрелят по Мегре, но комисарят остава невредим. В автомобила е и съдържателят на гаража Оскар. Полицията започва преследване на автомобила. Карл Андерсен се появява, но е прострелян за втори път – първия път докато е бил в колата си, и втория път – пред дома си. Мишоне се опитва да убие Елзе ... Елзе и Мишоне са задържани, а скоро към тях се присъединяват и арестувания Оскар, италианския стрелец Гуидо Ферари и останалите членове на бандата.
Елзе всъщност се оказва бившата престъпничка Берта Крул, която е съпругата на Карл. Тайно от съпруга си, който се опитва да я откъсне от предишния и начин на живот, тя се свързва с Голдберг, и му възлага да донесе откраднати диаманти на Оскар. Голдберг е убит, колата му укрита, а тялото му поставено в колата на Мишоне, която е разменена с тази на Карл, с цел вината да бъде хвърлена върху Карл или да бъде той подтикнат да се самоубие. Мишоне, съблазнен от Елзе, също е станал член на бандата. Ферари е убиецът. Всички, с изключение на Карл, са арестувани и осъдени – Ферари – на смърт, а Елзе на 4 години затвор. Семейството на Карл го настанява в клиника, но една година по късно, след смъртта на майка му, той получава наследство, и се завръща в Париж, за да посещава жена си и да чака освобождаването и.
Екранизация
По романа през 1932 г. е заснет едноименният филм „Нощта на кръстопътя“. Режисьор на филма е Жан Реноар, а в ролята на комисар Мегре е актьорът Пиер Реноар.
Външни препратки
- ((en)) Информация за романа
VIII
Изчезналите
Комисарят едва бе стигнал до средата на шосето, когато се появи едно такси и се закова с натиснати спирачки пред помпите за бензин. Един мъж скочи на шосето и се сблъска с Мегре.
— Гранжан!… — избоботи комисарят.
— Бензин, бързо!…
Шофьорът на таксито беше пребледнял от нервно напрежение, защото го бяха принудили да кара със сто километра в час кола с мощност най-много осемдесет.
Гранжан се числеше към Отдела за контрол по пътищата. Заедно с него с таксито бяха пристигнали и още двама инспектори. Всеки стискаше револвер в ръка.
Напълниха резервоара с бензин припряно.
— Далече ли са?
— Имат пет километра преднина…
Шофьорът очакваше заповед да тръгва отново.
— Ти остани! — изкомандува Мегре Гранжан. — Другите двама да продължат без тебе…
И ги посъветва:
— Бъдете предпазливи!… Тъй или иначе, те са в ръцете ни!… Само не ги изпускайте…
Таксито потегли. Един откачен калник вдигаше ужасен шум през целия път.
— Разказвай, Гранжай!
Мегре слушаше, без да изпуска из очи трите къщи, наострил слух към шумовете на нощта и наблюдавайки едновременно пленения механик.
— Люка ми телефонира да наблюдавам собственика на този гараж, господин Оскар… Проследих го, преди да влезе с колата си в Орлеан… Вечеряха богато в „Охлюва“, където не разговаряха с никого, после отидоха на театър в „Амбигю“… Дотук нищо интересно… В полунощ излязоха от театъра и ги видях как тръгват към аперитива „Сен Мартен“… Нали го знаете… На първия етаж, в малкия салон, винаги има компания престъпни тарикати… Господин Оскар се чувствува там като у дома си… Келнерите го поздравяват, собственикът му стиска ръката, пита го как му вървят работите…
Що се отнася до жена му, и тя се чувствува там като риба във вода.
Настаниха се на една маса, където вече седяха трима типове и една уличница. Единият от мъжете, познах го, е тенекеджия от околностите на Площада на републиката… Другият е продавач на оказионни стоки на улица „Тампл“… Само третия не го познавам, проститутката, която беше с него, сигурно фигурира в списъка на Нравствения отдел…
Поръчаха си шампанско, шегуваха се. После си поръчаха раци, лучена супа и знам ли още какво. Истински гуляй, каквито тия хора умеят да си устройват, крещят, удрят се по бедрата, започват да пеят, каквото им скимне.
Последва сцена на ревност, защото господин Оскар притискаше твърде силно проститутката, пък жена му не я харесваше… Всичко завърши с нова бутилка шампанско…
От време на време собственикът на заведението идваше да се чукне с клиентите си и сам ги почерпи… После, към три часа, струва ми се, дойде келнерът и каза, че викали господин Оскар на телефона…
Когато се върна от телефонната кабина, оня не беше вече весел като преди. Погледна към мен страшно, защото аз бях единственият чужд на тяхната банда посетител… Каза нещо тихо на останалите… Заплетена работа!… Физиономиите им се удължиха ей така… На малката — искам да кажа жената на господин Оскар — се очертаха тъмни кръгове под очите чак до бузите и тя гаврътна една пълна чаша, за да се окуражи…
Само един излезе заедно със съпружеската двойка, оня, дето аз не го познавам, изглежда, някакъв италианец или испанец…
Само че, докато те се сбогуват и си кажат по две думи, аз излязох преди тях на булеварда. Избрах едно не твърде угледно такси и повиках да дойдат с мен двама инспектори, които дежуряха на Порт Сен Дени…
Вие сте видели тяхната кола… Ще ви кажа, че тръгнаха със сто километра в час още от булевард „Сен Мишел“. Най-малко десет пъти им свириха полицаите регулировчици, но те нехаеха… Трудно беше да ги следваш… Шофьорът на нашето такси — руснак — се сърдеше, че ще му похабя мотора…
— Те ли стреляха?…
— Да!
Щом бе чул стрелбата, Люка бе избързал да излезе от Къщата на трите вдовици и изтича към комисаря.
— Какво става?
— Как е раненият?
— Изгуби още повече сили. Въпреки това обаче смятам, че ще издържи до сутринта… Хирургът сигурно ще дойде скоро… Но тук какво става?
И Люка погледна желязната ролетка пред гаража, върху която се виждаха следи от куршуми, видя походното легло, върху което механикът лежеше все така овързан с електрическата жица.
— Добре организирана банда, какво ще кажете, шефе?
— И то колко добре!…
Мегре беше по-загрижен от обикновено. Това личеше главно от по-отпуснатите му рамене. Устните бяха странно свити около мундщука на лулата му.
— Ти, Люка, ще им поставиш капан… Свържи се с Арпажон, с Етамп, с Шартр, Орлеан, Льо Манс, Рамбуйе… Най-добре ще бъде да гледаш по картата… Ще вдигнеш на крак всички полицейски участъци!… Да обкръжат шосетата преди влизането във всеки град… Тия ние ще ги хванем… Какво прави Елзе Андерсен?…
— Не знам. Оставих я в стаята й… Много е отчаяна…
— Хайде и ти! — отвърна Мегре с неочаквана ирония.
И тримата стояха все още на шосето.
— Откъде мога да телефонирам?…
— Има апарат в коридора на дома на собственика на гаража. Започни от Орлеан, защото те вече сигурно са прекосили Етамп…
В една отдалечена ферма насред полята проблесна светлина. Селяните ставаха от сън. Един фенер заобиколи някаква част от стена, изчезна и миг след това светнаха прозорците на един обор.
— Пет часът сутринта… Започват да доят кравите…
Люка се бе отдалечил, насили вратата на дома на господин Оскар и я отвори с клещи от гаража.
Що се отнася до Гранжан, той следваше Мегре, без да може да си даде точна сметка какво става.
— Последните събития са прости като две и две четири! — избоботи комисарят… — Остава да изясним началото…
Хъм, там горе седи един гражданин, който ме повика нарочно, за да ме накара да се убедя, че не може да се движи. Часове наред вече седи на едно и също място неподвижен, упорито неподвижен…
Ами, да, прозорците горе светят, нали така? А пък аз търсех преди малко откъде сигнализират!… Ти не можеш да разбереш за какво става дума… Колите, които минаваха, без да спират…
Да, точно по това време прозорецът не светеше…
Мегре избухна в смях, сякаш беше направил някакво невъобразимо смешно откритие.
В същия миг крачещият до него Гранжан видя как той извади револвера от джоба си и го насочи към прозореца на Мишонетови, където се забелязваше сянката на нечия глава, опряна върху високата облегалка на един фотьойл.
Гърмежът беше глух като изплющяването на камшик. Миг след това се чу издрънчаването на прозореца, чиито стъкла се разбиха в градината.
В стаята обаче не се помръдна нищо. Силуетът зад пердето от светлобежова материя запази все същото положение.
— Какво направихте?
— Издъни вратата!… Или по-добре звънни!… Ще се учудя, ако не дойдат да ни отворят…
Не им отвориха. Отвътре не се чуваше никакъв шум.
— Издъни я!
Гранжан беше здравеняк. Той се засили, блъсна се три пъти във вратата и тя поддаде с избити панти.
— По-бавно… Внимавай…
И двамата бяха с оръжие в ръка. Най-напред завъртяха електрическия ключ в трапезарията. Върху застланата с карирана червена покривка маса стояха все още неизмитите чинии от вечерята и една кана с малко бяло вино. Мегре го изпи направо от каната.
В салона — нищо! Калъфи на фотьойлите. Застоял въздух на необитавана стая.
Единствено една котка изтича от кухнята, облицована с бели фаянсови плочки.
Инспекторът гледаше Мегре неспокоен. Двамата тръгнаха нагоре по стълбата и стигнаха на първия етаж, където на площадката имаше три врати.
Комисарят отвори вратата на стаята към фасадата на къщата.
Струя въздух, нахлула от счупения прозорец, раздвижи пердето. Двамата видяха във фотьойла нещо съвсем глупаво, дръжката на обърната нагоре дълга метла, обвита с топка парцали, които стърчаха над фотьойла и създаваха отвън впечатлението на силуета на човешка глава.
Мегре дори не се усмихна, отвори междинната врата и освети една спалня, която също беше празна.
Последният етаж. Мансарда, върху чийто под бяха наредени на два-три сантиметра една от друга ябълки, а от една греда висяха нанизи зелен фасул. Стая, определена за слугинска, но явно неизползувана, защото вътре имаше само една стара нощна масичка.
Двамата полицаи слязоха долу. Мегре прекоси кухнята и излезе на двора. Дворът гледаше на изток и в далечината се видя нарастващият сив ореол на утрото.
Някакъв малък сайвант… Вратата му се открехна…
— Кой е там?… — изкрещя Мегре, насочвайки револвера си.
Чу се уплашен вик. Вратата, която вече не задържаха отвътре, се отвори от само себе си и излезе една жена, която коленичи и се развика:
— Аз нищо не съм направила!… Извинете ме!… Аз… Аз…
Беше госпожа Мишоне с разрошени коси, с изцапани с вар дрехи.
— Къде е мъжът ви?
— Не знам!… Кълна се, че не знам нищо!… Много съм нещастна!…
Тя плачеше! Едрото й тяло сякаш беше готово да се разпадне, да се сгромоляса. Лицето й изглеждаше с десет години по-старо отпреди, подпухнало от плач, разкривено от страх.
— Не съм аз!… Аз нищо не съм направила!… Този мъж там отсреща…
— Кой мъж?…
— Чужденецът… Аз нищо не знам!… Но сигурно е той, можете да ми вярвате!… Моят мъж не е нито убиец, нито крадец… През целия си досегашен живот е бил честен човек!… Онзи е!… С това зло око!… Откакто той дойде да живее на кръстопътя, всичко тръгна наопаки… Аз…
Един курник беше пълен с бели кокошки, които кълвяха едри жълти царевични зърна, покрили пода. Котката се беше покатерила на облегалката на един прозорец и очите й блестяха в полумрака.
— Станете!…
— Какво ще правите с мен?… Кой стреля?…
Жалка картина. Тя беше почти петдесетгодишна, а плачеше като малко дете. Беше съвсем разстроена. Дотолкова, че когато се изправи и Мегре я потупа машинално по рамото, тя почти се хвърли в обятията му или поне положи глава върху гърдите на комисаря и увисна на реверите на сакото му, хленчейки.
— Аз съм само една бедна жена!… Работила съм през целия си живот!… Когато се омъжих, бях касиерка в най-големия хотел в Монпелие…
Мегре я отстрани, но не можеше да прекъсне плачливата й изповед.
— По-добре щеше да бъде да си бях останала на мястото… Защото там ме ценяха… Когато си тръгвах, си спомням, че собственикът, който ме уважаваше, ми каза, че ще съжалявам за службата си при него… И така стана!… Тук работех много повече, отколкото преди.
Тя се заля отново в сълзи. Забеляза котката и това подсили отчаянието й.
— Горката ми Мицу!… И ти не си виновна в нищо, така е!… Ами кокошките ми, ами малкото ми домакинство, домът ми!… Ще ви кажа нещо, господин комисар. Смятам, че бих била способна да убия този човек, ако сега се появи пред мен!… Още първия ден, когато го видях, почувствувах това. Само като погледнете черното му око…
— Къде е мъжът ви?…
— Че мога ли да знам?
— Излязъл е снощи рано, нали така? Веднага, след като дойдох да го посетя!… Бил е толкова болен, колкото и аз…
Тя не знаеше какво да отговори. Гледаше напрегнато около себе си, сякаш търсеше опора.
— Истина е, че той има подагра…
— Госпожица Елзе идвала ли е тук?
— Никога! — изкрещя жената възмутено. — Аз не допускам такива персони у дома си…
— А господин Оскар?
— Задържахте ли го?
— Почти!
— И него си го бива… Моят съпруг никога не би общувал с хора, които не са от нашата среда, които нямат никакво възпитание… О! Ако мъжете слушаха жените си… Кажете, какво смятате, че ще се случи сега?… Непрекъснато чувам гърмежи… Ако се случи нещо на Мишоне, ми се струва, че ще умра от срам!… И като си помисля, че съм вече стара, за да тръгна отново на работа…
— Приберете се у дома.
— Какво да правя там?
— Изпийте нещо топло… Чакайте. Поспете, ако можете…
— Да заспя?…
При тези думи последва нов потоп, истинска криза от плач, с която обаче тя трябваше да се справи сама, защото двамата мъже вече бяха излезли.
Впрочем Мегре се върна и вдигна слушалката на телефона.
— Ало! Арпажон?… Полицията!… Бихте ли ми казали с кого е свързван през изтеклата нощ номерът, от който говоря сега?
Трябваше да почака няколко минути. Най-после дойде отговорът:
— Архивът 27-45…[1] Това е едно голямо кафене на Порт Сен Мартен…
— Знам го… Някого другиго от Кръстопътя на трите вдовици свързвали ли сте?…
— В момента говорят… От гаража, свързвам ги с полицейски участъци…
— Благодаря!
Когато Мегре се върна при инспектор Гранжан на шосето, валеше ситен като мъгла дъждец. Небето бе започнало да просветлява.
— Вие ориентирате ли се в обстановката, господин комисар?
— Донякъде…
— Тази жена играе комедия, нали?
— Тя е самата откровеност…
— И все пак… Мъжът й…
— Той е от друга боя. Честен човек, тръгнал по лош път. Или, ако предпочиташ, престъпник, роден да играе ролята на честен човек… Няма по-объркани от такъв род хора!… Измъчват се часове наред, за да намерят начин да се измъкнат от някоя каша. Измислят най-неочаквани усложнения… Играят ви етюди с истинско майсторство… Сега е важно да разберем кой е бил тласъкът в определен момент от живота му, който го е накарал да се реши да стане престъпник, ако мога така да се изразя… Освен това трябва да разберем какво е измислил за тази нощ…
И като натъпка лулата си, Мегре пристъпи към желязната порта на Къщата на трите вдовици. Там дежуреше полицай.
— Нищо ново?
— Струва ми се, че нищо не са открили… Паркът е обграден… При все това никой не е видял жива душа.
Двамата мъже заобиколиха сградата, която започваше да жълтее леко в полумрака, и архитектурните й линии вече се очертаваха.
Големият салон беше в същото състояние, както при първото посещение на Мегре: върху триножника беше изпънат все още проектът за плат за мебели на големи лилави цветя. Една оставена върху грамофона плоча блестеше като детски пумпал. Зараждащият се ден навлизаше в стаята като провлачени воали.
Все още скърцаха същите стъпала на стълбището. В своята стая Карл Андерсен, който пъшкаше преди влизането на комисаря, млъкна, щом го видя, овладя болката, но не и безпокойството си и промълви:
— Къде е Елзе?
— В стаята си е.
— О!…
Това сякаш го успокои. Той въздъхна, опипа рамото си и смръщи чело.
— Вярвам, че няма да умра от раната си, нали?…
Най-мъчителното беше да вижда човек стъкленото му око, защото то въобще не вземаше участие в мимиката на лицето. Оставаше си все така бистро, ясно, ококорено, докато всички мускули се движеха.
— Предпочитам тя да не ме вижда в този вид… Вие вярвате ли, че рамото ми ще се оправи?… Повикаха ли добър хирург?…
Той също се вдетиняваше, както госпожа Мишоне, под натиска на страха. Окото му гледаше умоляващо. Търсеше да го успокои някой. Но онова, което сякаш най-силно бе погълнало Андерсен, беше видът му, следите, които разигралите се събития можеха да оставят върху външния му вид.
От друга страна, той показваше невероятна воля, забележителна сила да надвива болката. Мегре, който бе видял двете му рани, оценяваше това му качество като познавач.
— Ще кажете ли на Елзе…
— Не искате ли да я видите?
— Не! По-добре не… Но ви моля да й кажете, че съм тук, че ще оздравея, че… че съм в пълно съзнание и че тя трябва да има упование… Повторете й тази дума: упование!… Нека прочете няколко стиха от Библията… За праведния Йов например… Вие се усмихвате, защото французите не познават Библията… Упование… „И аз винаги ще разпознавам Моите верни.“ Бог говори така… Бог, който разпознава своите верни… Кажете й това!… И също така: „… На небето има повече радост за…“. Тя ще разбере… И още: „Справедливият е подлаган на изпитание девет пъти на ден…“
Всичко това беше невероятно. Ранен, с болезнени рани, пазен от двама полицаи, той произнасяше с такава искреност и сериозност текстове от Светото писание.
— Упование!… Ще й кажете, нали?… Защото няма пример, когато невинността…
Той сбърчи вежди. Беше забелязал усмивката, плъзнала по устните на инспектор Гранжан. Тогава той промълви през зъби, на себе си:
— Franzose!…
Французин! С други думи, неверник! С други думи, скептик, леконравен, критикар, закостенял!
Отчаян, той се обърна върху кушетката с лице към стената, в която втренчи единственото си здраво око.
* * *
— Нали ще й кажете?…
Само че когато Мегре и колегата му бутнаха вратата към стаята на Елзе, не завариха там никого.
Сякаш бяха влезли в парник! Във въздуха се носеше блед облак от леки цигари. И се усещаше някаква женска атмосфера, с нож да я режеш, която можеше да подлуди всеки гимназист, дори възрастен мъж!
Но вътре нямаше никой!… Прозорецът беше затворен. Елзе не беше излязла оттам…
Картината, закриваща дупката в стената, шишенцето с приспивателното, ключът и револверът, всичко беше на мястото си… Мегре пребърка дупката. Револверът не беше там.
— Но какво ме гледаш така, по дяволите!
И Мегре, избухнал по този начин, погледна уморено инспектора, който вървеше по петите му и го гледаше с блажено възхищение.
В същия миг комисарят стисна със зъби така силно мундщука на лулата си, че той се пръсна и краят й се отърколи на килима.
— Избягала ли е?
— Млъкни!…
Мегре беше вбесен, несправедлив. Гранжан, неприятно изненадан, остана колкото се може по-сдържан.
Още не се беше развиделило. Над земята се носеше все същата сива мъглица, която обаче не разсейваше мрака. По шосето мина колата на хлебаря, един стар форд, чиито предни колела криволичеха по асфалта.
Съвсем неочаквано Мегре се запъти към коридора и изтича надолу по стълбите. Точно в момента, когато той влезе в салона, чиито два големи прозореца бяха широко отворени към парка, се разнесе някакъв ужасен вик, вик на живот и смърт, като крясък на бухал, като рев на отчаян звяр.
Беше извикала жена, чийто глас излизаше, приглушен, от някаква незнайна преграда.
Идваше много отдалеч или много отблизо. Може би откъм корниза. А може би някъде изпод земята.
Ужасът в гласа беше толкова страшен, че дежурещият на малката портичка дотича с разкривено лице.
— Господин комисар!… Чухте ли?…
— Тихо, по дяволите! — изкрещя Мегре, доведен до отчаяние.
Думите му още не бяха заглъхнали, когато се разнесе изстрел, но толкова приглушен, че никой не можеше да определи дали идваше отляво или отдясно, откъм парка или откъм къщата, откъм гората или откъм шосето.
После по вътрешното стълбище се чу шум от стъпки. Карл Андерсен слизаше, изправен, сложил ръка на гърдите си, и изкрещя като луд:
— Това е тя!
Той се задъхваше. Стъкленото му око беше неподвижно. Не можеше да се определи към кого бе насочил другата си, широко разтворена зеница.