Жорж Сименон
Нощта на кръстопътя (3)

III
Нощта на кръстопътя

— Какво има, Люка?

Мегре се приближи до високата стъклена врата. Зад него бе мрачната атмосфера на салона, пред него лицето на Люка в свежата тъмнина на парка.

— Няма нищо, господин комисар… Търсих ви…

И Люка се опита, леко смутен, да надникне над раменете на комисаря вътре в помещението.

— Запази ли ми стая?

— Да… Има телеграма за вас… Госпожа Голдбер пристига тази нощ с кола…

Мегре се извърна и видя чакащия със сведено чело Андерсен и Елзе, която пушеше, поклащайки нетърпеливо крак.

— Сигурно ще дойда да продължа разпита утре — рече той. — Моите уважения, госпожице…

Тя поздрави с леко снизходителна любезност. Карл тръгна да изпрати двамата полицаи до желязната врата на градината.

— Няма ли да влезете в гаража?

— Утре…

— Вижте какво, господине… Предложението ми сигурно ще ви се стори съмнително… Искам да ви помоля да използувате услугите ми, ако мога да ви бъда полезен с нещо… Знам, че съм чужденец и освен това най-сериозните улики водят към мен… Това именно ме кара да направя всичко възможно, за да откриете виновника… Не се сърдете на непохватността ми…

Мегре впери поглед в неговия. Видя една тъжна зеница, която бавно се отмести. Карл Андерсен затвори портата и се върна вкъщи.

* * *

— Какво те прихваща, Люка?

— Не бях спокоен… Мина доста време, откакто съм се върнал от Авренвил… Не знам защо, този кръстопът изведнъж ми се стори гаден…

Двамата вървяха в мрака от едната страна на шосето. Коли минаваха рядко.

— Опитах се да възстановя мислено престъплението — продължи той — и колкото повече се замислям, толкова по-заплетен ми се струва този трагичен случай.

Бяха стигнали до вилата на семейство Мишоне, която сякаш беше едната крайна точка на триъгълник, чиито други два ъгъла образуваха от едната страна гаража, а от третата — Къщата на трите вдовици.

Четирийсет метра между гаража и Мишонетови. Сто метра между тях и Андерсенови.

Свързваше ги правата лъскава линия на шосето, заградено от двете страни като река от високи дървета.

Откъм Къщата на трите вдовици не се виждаше никаква светлина. У застрахователя светеха два прозореца, но поради тъмните завеси прозираше само една ивица светлина, впрочем не отвесна ивица, от което можеше да се заключи, че някой отдръпваше леко завесата на височината на човешки бой, за да поглежда навън.

Откъм гората се виждаха млечнобелите дискове на помпите за бензин, а малко по-нататък един ярко осветен правоъгълник струеше навън от работилницата, където кънтяха удари с чук.

Двамата мъже се бяха спрели и Люка, който беше един от най-дългогодишните сътрудници на Мегре, поясни:

— Преди всичко Голдберг трябва да е стигнал дотук. Видяхте ли трупа му в моргата на Етамп? Не сте?… Около четирийсет и пет годишен, подчертано еврейски тип… Дребен здравеняк с яка челюст, с изпъкнало чело, над което се вият къдрави като на овца коси… Великолепен костюм… Изискано бельо с неговия монограм… Човек, свикнал да живее нашироко, да командува, да пръска пари, без да се замисля… Никаква кал, никакъв прах по излъсканите му обувки… Следователно, дори да е пристигнал в Арпажон с влака, той не е изминал пеш трите километра, които ни делят от града…

Моята версия е, че е пристигнал от Париж, а може би от Антверпен с кола…

Лекарят твърди, че храносмилането на вечерята му е било приключило при настъпването на смъртта, която е била мигновена… За сметка на това са открили в стомаха му голямо количество шампанско и печени бадеми.

В Арпажон никой хотелиер не е продавал шампанско през нощта в събота срещу неделя и се обзалагам, че в целия град не можете да намерите печени бадеми…

Един камион премина с петдесет километра в час, като вдигаше голям шум от подскачащи железа.

— Погледнете гаража на Мишоне, господин комисар. Няма и година, откакто застрахователят притежава кола. Първата му кола е била стара таратайка, та той я подслонявал в онзи дървен навес с лице към шосето, заключен с катинар. Оттогава не е намерил време да си построи друг гараж. Там именно са отишли да вземат новата му шестцилиндрова кола. Трябвало е да я откарат в Къщата на трите вдовици, да отворят желязната порта, гаража, да изкарат оттам бричката на Андерсен, да вкарат на нейно място колата на Мишоне… И на всичкото отгоре да поставят Голдберг на волана и да го застрелят с един куршум от упор… Никой нищо не е видял, нищо не е чул!… Никой няма алиби!… Не знам дали и вие имате същото впечатление като мен, но на връщане от Авренвил преди малко по здрач се почувствувах доста несигурен… Стори ми се, че случаят се очертава зле, тук има нещо ненормално, нещо коварно…

Приближих се до желязната порта на Къщата на трите вдовици… Знаех, че вие сте там… Фасадата беше тъмна, но аз съзрях някакво жълтеникаво сияние в градината…

Знам, че е глупаво!… Но се изплаших!… За вас, разбирате ли ме?… Не се обръщайте бързо назад… Госпожа Мишоне дебне иззад завесата…

Сигурно се мамя… И все пак съм готов да се закълна, че половината от шофьорите на минаващите коли ни наблюдават някак особено…

Мегре плъзна последователно поглед по сградите на триъгълника. Потънало в мрака, полето не се виждаше. Вдясно от магистралата пред гаража започваше пътят за Авренвил, край който не растяха дървета, както край главното шосе, а само от едната му страна се проточваше редица телеграфни стълбове.

На осемстотин метра няколко светлини: най-ранобудните къщи на селото.

— Шампанско и печени бадеми! — промърмори сърдито комисарят.

Той тръгна бавно с шляеща се крачка и се спря пред гаража, където под силната светлина на мощна лампа механик в работен комбинеюн сменяше гума на една кола.

Това беше по-скоро сервиз за поправки, отколкото гараж. Вътре имаше десетина коли, всичките бяха овехтели, все стари модели, а една от тях — без колела, без мотор, останала й само каросерията, висеше на вериги на един скрипец.

— Да вървим да вечеряме! В колко часа трябва да пристигне госпожа Голдберг?

— Не знам… Вечерта…

* * *

Странноприемницата в Авренвил беше празна. Бар, няколко бутилки, голяма печка, един билярд малък модел с твърди бордюри около окъсаното платно, едно куче и една котка, легнали сгушени…

Собственикът обслужваше клиентите, докато в кухнята се виждаше жена му, която пържеше шницели.

— Как се казва собственикът на гаража на кръстопътя? — попита Мегре и глътна една сардина, поднесена им за ордьовър.

— Господин Оскар…

— Отдавна ли живеят тук?

— Може би от осем години… А може и от десет… Аз си имам бричка и кон… Затова…

И той продължи да обслужва клиентите си без особено усърдие.

Не беше от приказливите. Погледът му бе потаен като на човек, който се пази от нещо.

— Ами господин Мишоне?

— Той е застраховател…

Това беше всичко.

— Бяло вино ли ще пиете или червено?

Той дълго се пипка, за да извади едно парче от тапата, което беше паднало в бутилката, най-сетне преля виното в друг съд.

— Ами обитателите на Къщата на трите вдовици?

— Тях, така да се каже, почти не съм ги виждал… Поне дамата, защото, изглежда, че там има някаква дама… Главното шосе, това не ви е Авренвил…

— По-изпържени ли? — извика жена му от кухнята.

Мегре и Люка млъкнаха, всеки следваше нишката на собствените си мисли.

В девет часа, след като изпиха по чашка подправена ябълкова ракия, те излязоха на пътя, повървяха малко напред-назад, после се отправиха към кръстопътя.

— Тя няма да дойде.

— Чудя се каква работа е имал Голдберг в този край… Шампанско и печени бадеми! Намерили ли са диаманти в джобовете му?

— Не… Само две хилядарки и няколко франка в портфейла му…

Гаражът беше все така осветен. Мегре забеляза, че къщата на господин Оскар не беше построена на пътя, а се издигаше зад работилницата, така че прозорците й не се виждаха…

Монтьорът, още по работен комбинезон, ядеше, седнал на стъпалото на една кола. Неочаквано самият собственик на гаража излезе от тъмнината на пътя на няколко крачки от полицаите.

— Добър вечер, господа.

— Добър вечер — изръмжа Мегре.

— Приятна нощ! Ако се задържи така, ще имаме чудесно време за Великден…

— Я кажете — попита грубо комисарят, — работилницата ви цяла нощ ли е отворена?

— Отворена — не! Но винаги има дежурен, който спи на едно походно легло. Вратата се затваря… Постоянните клиенти звънят, ако имат нужда от нещо…

— Много ли коли минават през нощта по шосето?

— Много — не! Но все пак има… Камиони, които снабдяват Парижките хали… В този край се произвеждат най-ранните плодове и зеленчуци и главно специален вид салати… Понякога им се свършва бензинът… Или се налага да им се направи някаква малка поправка… Не желаете ли да влезете да пийнем по нещо?…

— Благодаря.

— Грешите… Но все пак не настоявам… Значи още не сте разкрили тази история с колите? Знаете ли, господин Мишоне сигурно ще се поболее от мъка!… Особено ако не му върнат веднага пак шестцилиндрова!…

В далечината светна фар, започна да се увеличава. Чу се бръмченето на мотор. Мина една сянка.

— Докторът от Етамп — промърмори собственикът на гаража. — Беше отишъл на консултация в Арпажон… Колегата му сигурно го е задържал на вечеря…

— Всички коли, които минават оттук, ли познавате?

— Много от тях… Ето вижте тези два фенера… Карат салати за халите… Тези хора не се подчиняват да си палят фаровете… И заемат цялото шосе!… Добър вечер, Жюл!…

Нечий глас отвърна от високата кабина на минаващия камион, после се видяха малките червени светлини на задните фарове, които нощта побърза да погълне.

Някъде минаваше влак, една светеща гъсеница се проточи през хаоса на нощта.

— Експресът от девет и трийсет и две… Наистина ли не желаете да пийнете нещичко?… Слушай, ей, Жожо!… Когато свършиш вечерята, провери третата помпа, която спря да работи внезапно.

Блеснаха нови фарове. Но колата отмина. Не беше госпожа Голдберг.

Мегре пушеше непрекъснато. Оставяйки господин Оскар пред гаража му, той се заразхожда напред и назад, следван от Люка, който си мърмореше нещо сам на себе си.

Никаква светлина в Къщата на трите вдовици. Полицаите минаха десет пъти пред желязната порта. И десетте пъти Мегре вдигаше машинално очи нагоре към прозорците, зад които знаеше, че е стаята на Елзе.

Следваше вилата на Мишонетови, построена без стил, съвсем нова, с лакирана дъбова врата и смешна малка градинка.

После идваше гаражът, монтьорът се бе заел да поправи помпата за бензин, а господин Оскар му даваше съвети с ръце в джобовете.

Един камион, който идваше откъм Етамп и пътуваше за Париж, спря, за да му напълнят резервоара. Върху купищата зеленчук лежеше и спеше човек — придружаваща охрана, който изминаваше този маршрут всяка нощ по същото време.

— Трийсет литра!

— Всичко наред ли е?…

— Всичко е наред!

Шум на амбреаж и камионът се отдалечи и се спусна с шейсет километра в час по нанадолнището към Арпажон.

— Тя няма да дойде вече! — въздъхна Люка. — Явно е решила да преспи в Париж…

Те минаха още три пъти напред и назад двестата метра на кръстопътя, после Мегре неочаквано сви по пътя към Авренвил. Когато стигна до странноприемницата, лампите с изключение на една бяха изгасени и в кафенето не се виждаше жива душа.

— Струва ми се, че чувам мотор на кола…

И двамата се извърнаха. Точно така. Два фара пробиваха нощния мрак откъм селото. Някаква кола навярно зави пред гаража със забавен ход. Някой говореше.

— Питат за пътя…

Най-после колата се приближи, осветявайки един след друг телеграфните стълбове. Мегре и Люка попаднаха в снопа светлина, застанали и двамата пред странноприемницата.

Изсъска спирачка. Шофьорът слезе от колата и отиде да отвори задната врата.

— Тук ли е наистина? — попита отвътре женски глас.

— Да, госпожо… Авренвил… И има закачена елхова клонка горе на вратата…

Показа се обут в копринен чорап крак, който стъпи на земята. Мярна се кожено палто. Мегре тръгна към новопристигналата.

В този миг се чу гърмеж, вик и жената падна с лице напред върху паважа, като буквално се смаза и остана така, прегъната одве, свита на топка, и само единият й крак се изопна, разтърсен от спазъм.

* * *

Комисарят и Люка се спогледаха.

— Заеми се с нея! — рече бързо Мегре.

Но вече бяха изгубили няколко секунди. Изумен, шофьорът стоеше неподвижен на мястото си. На първия етаж на странноприемницата се отвори прозорец.

Изстрелът беше дошъл откъм полето, вдясно от шосето. Тичайки, комисарят извади револвера си от джоба. Чу нещо, приглушен шум от стъпки върху глинената почва. Но той не можеше да види нищо поради фаровете, които така силно осветяваха част от декора, че всичко останало наоколо беше потънало в пълен мрак.

Той извика, извръщайки се назад:

— Фаровете!…

Отначало не последва нищо. Мегре повтори изречението. Тогава се случи едно катастрофално недоразумение. Шофьорът или Люка насочи единият фар към комисаря.

От това силуетът му се откри съвсем черен, огромен върху голата земя на полето.

Убиецът сигурно беше по-надалеч или вляво, или вдясно, във всички случаи обаче вън от обсега на светлинния кръг.

— Фаровете, дявол ви взел! — изкрещя Мегре още веднъж.

Той стискаше юмруци от ярост. Бягаше на зигзаг като преследван заек. Поради силното осветяване дори представата за разстоянията беше погрешна. Така той изведнъж видя на сто метра пред себе си помпите на гаража.

После се очерта една човешка фигура съвсем наблизо, чу се пресипнал глас:

— Какво се е случило?…

Мегре се спря рязко, вбесен, унизен, изгледа господин Оскар от главата до краката и се увери, че по домашните му пантофи няма никаква кал.

— Никого ли не видяхте?…

— Само една кола, която питаше за пътя към Авренвил…

Комисарят забеляза една червена светлинка на магистралата по посока към Арпажон.

— Какво е това?

— Един камион за халите.

— Спря ли тук?

— Само колкото да налее двайсет литра…

Откъм странноприемницата се долавяше някакво раздвижване, а фарът продължаваше да опипва голото поле. Погледът на Мегре се спря неочаквано върху къщата на Мишонетови, той прекоси шосето и натисна звънеца.

Отвори се една малка шпионка.

— Кой е?

— Комисарят Мегре… Искам да говоря с господин Мишоне…

Отвътре издрънча верига, после две резета. В ключалката се превъртя ключ. Появи се госпожа Мишоне, неспокойна, дори стресната, и неволно погледна бегло в двете посоки.

— Не го ли видяхте?

— Не е ли вкъщи? — сопна се Мегре с лека надежда в гласа.

— Тоест… Не знам… Аз… Току-що се стреля, нали? Но влезте!

Тя беше около четирийсетгодишна, с непривлекателно лице и с резки черти.

— Господин Мишоне излезе за момент, за да…

Вляво имаше отворена врата — там беше трапезарията. Масата не беше прибрана от вечерята.

— Преди колко време излезе той?

— Не знам… Може би има половин час…

Нещо се раздвижи в кухнята.

— Имате ли прислуга?

— Не… Може би е котката…

Комисарят отвори вратата и видя самия господин Мишоне, който се връщаше през вратата към градината. Обувките му бяха натежали от кал. Той бършеше потта си.

Настъпи тишина, миг на смайване, по време на който двамата мъже се изгледаха.

— Оръжието ви! — каза твърдо комисарят.

— Кое?…

— Дайте си оръжието, бързо!

Застрахователят му подаде малък револвер с барабан, който измъкна от джоба на панталона си. Но шестте куршума бяха на мястото си. Дулото на револвера беше студено.

— Откъде идвате?

— Оттам…

— Какво означава „оттам“?

— Не се страхувай, Емил!… Никой няма да посмее да ти стори зло!… — намеси се в разговора госпожа Мишоне. — В края на краищата това е прекалено… Моят зет, който е мирови съдия в Каркасон…

— Момент, госпожо, Разговарям със съпруга ви… Вие идвате от Авренвил… Какво сте правили там?

— Авренвил?… Аз?…

Той трепереше. Напразно се мъчеше да се държи спокойно. Изумлението му обаче не изглеждаше подправено.

— Кълна ви се, че идвам оттам, от Къщата на трите вдовици… Исках лично да ги дебна, защото…

— Не ходихте ли на полето?… Нищо ли не чухте.

— Сякаш имаше изстрел?… Убиха ли пак някого?…

Мустаците му бяха увиснали. Той погледна жена си, както хлапак гледа майка си в миг на опасност.

— Кълна ви се, господин комисар, кълна ви се…

Той удари с крак по пода, а на миглите му се показаха две сълзи.

— Нечувано! — избухна той. — Отначало ми крадат колата. Слагат труп в моята кола! После отказват да ми я върнат, на мен, който съм работил петнайсет години, за да мога да си я купя!… А сега ме обвиняват, че…

— Мълчи, Емил!… Аз ще разговарям с него!…

Но Мегре не й даде такава възможност.

— Нямате ли друго оръжие вкъщи?

— Само този револвер, който купихме, когато построихме вилата… И още нещо! Куршумите вътре са същите, които продавачът лично постави тогава в пълнителя…

— Казвате, че идвате от Къщата на трите вдовици?

— Страхувах се да не ми откраднат отново колата… Исках аз сам да разузная как стоят нещата… Промъкнах се в парка, или по-точно казано, се покатерих на оградата…

— Видяхте ли ги?

— Кого?… Тях двамата?… Андерсенови ли?… Разбира се!… Там са, в салона… Карат се от един час насам…

— Вие си тръгнахте, когато чухте изстрела ли?

— Да… Но не бях сигурен, че е изстрел… Стори ми се само… Бях неспокоен…

— Никого другиго ли не видяхте?

— Никого…

Мегре се отправи към вратата. Щом я отвори, видя господин Оскар, който тъкмо се канеше да прекрачи прага.

— Изпраща ме вашият колега, господин комисар, да ви кажа, че жената е мъртва… Моят механик отиде да предупреди полицията в Арпажон… Той ще доведе лекар… Разрешавате ли?… Не мога да оставя гаража без човек…

В Авренвил все още се виждаха бледите фарове, които осветяваха част от стената на странноприемницата, и движещи се около една кола сенки.