Жорж Сименон
Нощта на кръстопътя (5)

V
Изоставената кола

— Оттук, господин комисар!… У нас не е луксозно, нали?… Ние сме хора работници…

Той бутна вратата на къщата, разположена зад гаража, и двамата влязоха направо в една кухня, която сигурно служеше за столова, тъй като върху масата още стояха неприбрани приборите от сутрешната закуска.

Една жена, облечена в розов крепонен пеньоар, престана да търка медния кран на чешмата.

— Ела насам, кукло, да те представя на комисаря Мегре!… Жена ми, господин комисар!… Обърнете внимание, че тя може да си позволи да има прислужница… Но тогава няма да има какво да прави и ще скучае…

Тя не беше нито грозна, нито хубава. Около тридесетгодишна. Пеньоарът й беше обикновен, не й придаваше никакъв сексапил и тя стоеше неловко пред Мегре, очаквайки нареждания от мъжа си.

— Сервирай ни някакъв аперитив, върви!… Чаша касисов коняк от експортния ще пийнете ли, господин комисар?… Държите ли да ви поканя в салона?… Не?… Толкова по-добре! Аз не обичам да се превземам!… Така ли е, кукло?… Не!… Не от тези чаши!… От големите дай!

Той се облегна назад в стола си. Носеше розова риза, нямаше жилетка и пъхна ръце в колана си върху закръгления корем.

— Бива си я дамата от Трите вдовици, а?… Само да не споменаваме за нея пред жена ми… Между нас казано обаче, тя би била хубав подарък за всеки мъж… Само че край нея е брат й… Той да не беше… Мрачният рицар, който само току я дебне… Наоколо хората разправят дори, че когато излизал само за час, я заключвал два пъти и правел същото всяка нощ… Смятате ли, че това са брат и сестра, а?… За ваше здраве!… Слушай, кукло, иди да кажеш на Жожо да не забрави да поправи камиона на оня тип от Ларди…

Мегре погледна към прозореца, защото чу моторен шум, който му напомни шума на малък ситроен, пет конски сили.

— Не е той, господин комисар!… Аз мога да си седя тук със затворени очи и да ви казвам какво става на шосето… Тая бричка… тя е на инженера от електростанцията… Очаквате, че нашият аристократ ще се върне?…

Един будилник, поставен върху етажерка, отбеляза единайсет часа. През отворената врата Мегре видя един коридор, където имаше закачен на стената телефон.

— Не желаете да пиете… Да се чукнем за вашата анкета!… Не намирате ли, че тази история е доста смешна?… Смяната на колите и главно да задигнат шестцилиндровата кола на оня досадник отсреща!… Защото той действително е досадник!… Кълна ви се, че ние съвсем сме си омръзнали като съседи! Доста ми беше весело, като ви гледам от вчера насам да вървите ту напред, ту назад и главно — като ви виждах как гледате хората накриво, сякаш подозирате всекиго… Отбележете, че аз имам един братовчед по женска линия, който също работеше в полицията… В бригадата за контрол на залаганията!… Той всеки следобед ходеше на конни състезания и най-забавното беше, че ми даваше ценни съвети за кого да заложа… За ваше здраве! Е, какво, кукло, всичко наред ли е?…

— Да…

Младата жена, която тъкмо влезе отвън, постоя за миг, чудейки се какво да прави.

— Ела! Чукни се с нас… Комисарят не е горделивец и няма да откаже да пие за твое здраве само защото косите ти са навити на ролки.

— Разрешавате ли да се обадя по телефона? — прекъсна го Мегре.

— Там е!… Завъртете ръчката… Ако искате Париж, ще ви свържат веднага…

Той потърси най-напред в указателя номера на фирмата „Дюма и Син“, фабрикантите на платове, от които Карл Андерсен трябваше да получи хонорара си.

Разговорът беше кратък. Касиерът, с когото го свързаха, потвърди, че Андерсен има да получава този ден две хиляди франка, но добави, че той не е идвал още на улица „Четвърти септември“.

Когато Мегре се върна в кухнята, господин Оскар си търкаше демонстративно ръцете.

— Знаете ли, предпочитам да ви призная, че цялата тази история ме забавлява… Защото естествено тия неща са ми познати!… Става някаква авария на кръстопътя… Тук живеем всичко на всичко три семейства. Естествено и тримата сме заподозрени!… Ами да! Не се правете на божа кравичка… Разбрах, че ме гледахте подозрително и че се двоумяхте дали да дойдете да пийнете с мен!… Три къщи!… Застрахователят има твърде тъпа физиономия, за да може да извърши престъпление!… Аристократът е човек, който вдъхва доверие… Следователно оставам аз, един бедняга бачкатор, който е успял да стане собственик, но не умее да води разговор… Бивш боксьор! Ако поискате сведения за мене от криминалната полиция, ще ви кажат, че са ме прибирали два-три пъти по време на хайки, защото ми доставяше удоволствие да отида да потанцувам ява на улица „Лап“, особено по времето, когато бях боксьор… Друг път пък разбих мутрата на един агент, който търсеше някак да ме натопи… За ваше здраве, господин комисар!…

— Благодаря.

— Няма да ми откажете!… Чаша експортен касис никога не е навредила никому… Разбирате ли, аз обичам да играя с открити карти… Вбесяваше ме, като ви гледах как обикаляте около гаража ми и ме поглеждате с недоверие… Така ли е, кукло?… Не ти ли го казах снощи?… Комисарят е там!… Е, добре, нека влезе!… Да претърси навсякъде!… Да ме пребърка! Но да признае след това, че действително съм чист и нямам нищо общо с тая история… От нея най-много ме интересуват колите… Защото в края на краищата това е афера за коли…

Единайсет и половина! Мегре стана.

— Ще се обадя още веднъж по телефона…

Загрижен, той поиска да го свържат със следствената полиция и нареди на един инспектор да разпрати отличителните белези на малкия ситроен на Андерсен до всички полицейски участъци и до граничните пунктове.

Господин Оскар беше изпил вече четири чаши, страните му бяха порозовели, очите му блестяха.

— Сигурен съм, че ще откажете да обядвате с нас телешко фрикасе… Освен това ние ядем в кухнята… Но както и да е! Чувам камиона на Гролюмо, който се връща от халите… Разрешавате ли, господин комисар?…

И излезе. Мегре остана сам с младата жена, която бъркаше с дървена лъжица в една тенджера.

— Весел съпруг имате!

— Да… Той е весел човек…

— И груб при случай, нали?

— Той не обича да му противоречат… Но иначе е добър човек…

— И пада малко женкар?

Тя не отговори.

— Бас давам, че той урежда луди гуляи от време на време…

— Като всички мъже…

Гласът й прозвуча горчиво. Откъм гаража се чуваше ехото на някакъв разговор.

— Постави това там!… Добре! Да… Ще ти сменим задните гуми утре заран…

Господин Оскар се върна ликуващ. Личеше му, че е готов да запее, да лудее.

— Наистина, не искате ли да обядвате с нас, господин комисар?… Ще извадим бутилка отлежало вино от избата. Какво се пулиш така, Жермен?… О! Тия жени!… Никога не могат да запазят повече от два часа еднакво настроение…

— Аз трябва да отида в Авренвил! — каза Мегре.

— Искате ли да ви откарам с колата?… Ще стане за една минута…

— Благодаря… Предпочитам да вървя…

Навън слънцето доста беше затоплило въздуха и докато Мегре крачеше към Авренвил, една жълта пеперуда хвърчеше пред него.

На сто метра от странноприемницата той видя инспектор Люка, който идваше насреща му.

— Е, какво?

— Както вие предполагахте!… Лекарят е извадил куршума… От карабина е…

— Нищо друго ли няма?

— Има още! Получиха се сведения от Париж… Исак Голдберг е пристигнал там с колата си, една голяма спортна минерва, с която обикновено пътувал и карал лично… Сигурно с тази кола е пристигнал сам от Париж до кръстопътя…

— Това ли е всичко?

— Очакват сведения от Белгийската обществена безопасност. Наетата за дълго време кола, на излизане от която беше убита госпожа Голдберг, заминала заедно с шофьора.

— А тялото?

— Откарали са го в Арпажон… Съдебният следовател е неспокоен… Препоръча ми да ви кажа да побързате… Страхува се главно да не би брюкселските и антверпенските вестници да разтръбят твърде нашироко случая…

Мегре започна да си тананика, влезе в странноприемницата и отиде да седне на своята маса.

— Телефон имате ли?

— Да! Но не работи между дванайсет и четиринайсет часа. Сега е дванайсет и половина…

Комисарят ядеше, без да говори, и Люка разбра, че е погълнат от мислите си. На няколко пъти следователят напразно се опитваше да подхване разговор.

Беше един от първите хубави пролетни дни. След като свърши обеда, Мегре издърпа стола си в двора, подпря го до стената сред кокошки и патици и дремна половин час на слънце.

Точно в два часа обаче беше отново на крак и се хвана за телефона.

— Ало!… Криминалната полиция ли е?… Още ли не са открили малкия ситроен?…

Той се заразхожда из двора. Десет минути по-късно го повикаха по телефона. Беше Ке дез Орфевр.

— Комисарят Мегре?… Току-що ни се обадиха по телефона от Жьомон… Колата е там. Изоставена е срещу гарата… Предполагат, че пристигналият с нея е предпочел да мине границата пеш или с влак…

Мегре остави слушалката за миг и веднага поиска фирмата „Дюма и Син“. Уведомиха го, че Карл Андерсен все още не се е явил, за да си получи двете хиляди франка.

* * *

Когато към три часа Мегре мина заедно с Люка край гаража, господин Оскар се появи иззад една кола и рече весело:

— Всичко наред ли е, господин комисар?

Мегре само махна с ръка и продължи пътя си към Къщата на трите вдовици.

Вратите и прозорците на вилата на Мишонетови бяха затворени, но двамата полицаи отново видяха как пердето на прозореца на трапезарията се раздвижи леко.

Изглеждаше, че доброто настроение на собственика на гаража допринесе комисарят да смръщи още повече вежди и да запуши още по-нервно.

— Щом Андерсен избяга… — започна Люка с примирителен тон.

— Остани тук!

Мегре се промъкна, както сутринта, най-напред в парка на Къщата на трите вдовици, после в самата сграда. В салона вдъхна дълбоко въздух, огледа се бързо наоколо и забеляза воали от цигарен дим в ъглите.

Усещаше се прясна миризма на тютюнев дим.

Реакцията му бе инстинктивна. Мегре сложи ръка върху дръжката на револвера си, преди да тръгне по стълбището нагоре. Там долови музика от грамофон и позна мелодията на тангото, което беше пуснал сутринта.

Звукът идваше откъм стаята на Елзе. Когато той почука, грамофонът спря рязко.

— Кой е там?

— Комисарят…

Кратък смях.

— В такъв случай вие познавате маневрата за влизане в стаята ми… Аз не мога да ви отворя…

Шперцът послужи отново. Младата жена беше облечена. Носеше, както предишната вечер, същата черна рокля, която подчертаваше формите на тялото й.

— Вие ли попречихте на брат ми да се върне?

— Не! Аз не съм го виждал оттогава.

— Значи сигурно сметката му при Дюма не е била готова. Понякога се случва да отиде повторно следобеда…

— Брат ви се е опитал да премине белгийската граница!… Всичко ме кара да предполагам, че е успял…

Тя го погледна слисана, и невярваща.

— Карл?

— Да.

— Искате да ме изпитате, нали?

— Умеете ли да карате?

— Да карам какво?

— Кола.

— Не! Брат ми не пожела да ме научи.

Мегре не беше извадил лулата от устата си. Шапката му беше на главата.

— Излизали ли сте от тази стая?

— Аз?

Тя се разсмя. Един искрен брилянтен смях. И сега повече от всеки друг път от нея струеше онова, което американските кинематографисти наричат „сексапил“.

Защото една жена може да бъде красива и да не бъде привлекателна. Други, с по-непривлекателни черти, възбуждат желание или сантиментална носталгия.

Елзе предизвикваше и двете. Тя беше едновременно жена и дете. Атмосферата около нея беше сладострастна. И въпреки това, когато погледнеше някого в очите, той оставаше изненадан от ясните й зеници на малко момиченце.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Само преди по-малко от половин час някой е пушил долу в салона на партера.

— Кой?

— Това и аз ви питам.

— И откъде накъде смятате, че аз мога да го знам?

— Тази сутрин грамофонът беше долу.

— Това не е възможно!… Откъде накъде смятате, че… слушайте!… Господин комисар!… Надявам се, че не ме подозирате в нищо? Изглеждате някак странен… Къде е Карл?…

— Повтарям ви, че е минал границата.

— Това не е вярно! Не е възможно! Защо би го направил?… Още повече, че той никога не би ме оставил сама тук!… Това е лудост!… Какво ще правя аз сама без никого тук?…

Объркващо положение. Без преход, без големи жестове, без да повишава глас, тя изведнъж стана трогателна. Това се дължеше на погледа й, в който се четеше необяснимо вълнение. Израз на объркване, на гореща молба.

— Кажете ми истината, господин комисар!… Карл няма никаква вина, нали?… Ако има, това означава, че е полудял!… Не мога да повярвам такова нещо!… Страх ме е… В неговия род…

— Има луди?

Тя извърна глава.

— Да… Дядо му… Той умря от криза на лудост… Една от лелите му живее затворена… Но той не е!… Не! Аз го познавам…

— Не сте ли закусвала?…

Тя потрепера, огледа се наоколо и отвърна учудено:

— Не!

— И нима не сте гладна?… Три часът е.

— Мисля, че съм гладна, да…

— В такъв случай вървете да обядвате… Няма смисъл да продължавате да стоите заключена… Брат ви няма да се върне…

— Това не е вярно!… Той ще се върне!… Не е възможно да ме остави сама…

— Елате…

Мегре беше вече в коридора… Веждите му бяха смръщени. Пушеше непрекъснато. Не изпускаше младата жена от погледа си.

Тя го докосна, минавайки край него, но той остана безчувствен. Долу тя му се стори по-объркана.

— Винаги Карл ми е сервирал… Аз дори не знам има ли нещо за ядене…

Все пак в кухнята се намери една консервена кутия кондензирано мляко и една франзела.

— Не мога… Много съм нервна… Оставете ме!… Или по-скоро, не! Не ме оставяйте сама!… Тази ужасна къща, която никога не съм обичала… Какво е онова там?

През остъклената врата тя сочеше в една от алеите на парка някакво свито на кълбо животно. Една най-обикновена котка!

— Ужасявам се от всякакви животни! Ужасявам се от живота на село! Непрекъснато шумове, пращене, които ме карат да подскачам от страх… Нощем, всяка нощ някъде наблизо един бухал буха ужасно…

Вратите явно също я плашеха, защото тя ги гледаше, сякаш очакваше отвсякъде да изникне враг.

— Няма да спя сама тук… Не искам!

— Имате ли телефон?

— Не!… Брат ми смяташе да прокара… Но това е твърде скъпо за нас… Представяте ли си?… Да живееш в такава просторна къща с не знам колко хектара парк и да не можеш да си прокараш телефон, нито пък електричество, нито пък да имаш пари да наемеш чистачка за грубата работа!… Типично за Карл!… Също като баща си!…

И съвсем неочаквано тя се разсмя. Смехът й беше нервен.

Беше тягостно, защото тя не успяваше да си възвърне хладнокръвието и докато гърдите й продължаваха да се тресат от смях, очите й горяха от тревога.

— Какво има?… Какво смешно видяхте?…

— Нищо! Не бива да ми се сърдите… Помислих си за нашето детство, за възпитателя на Карл, за нашия замък там, с цялата прислуга, за визитите, които правехме, за каретите с по четири коня… А тук!…

Тя събори кутията с мляко и отиде да прилепи челото си към стъклото на големия френски прозорец, вперила поглед в обляната от слънце площадка пред вратата.

— Ще се разпоредя да ви осигурят пазач за тази вечер…

— Да, точно така… Не! Не искам пазач… Искам да дойдете вие лично, господин комисар!… В противен случай ще ме е страх…

Смееше ли се тя? Плачеше ли? Дишаше тежко. Цялото й тяло трепереше от главата до краката.

Човек можеше да си помисли, че тя се подиграва на някого. Можеше да предположи обаче също така, че всеки миг ще изпадне в нервна криза.

— Не ме оставяйте сама…

— Аз трябва да си върша работата.

— Но щом като Карл е избягал!…

— Вие смятате, че той е виновен ли?

— Не знам! Вече не знам… Ако е избягал…

— Искате ли да ви заключа отново в Стаята ви?

— Не! Искам, ако е възможно, да се махна утре заран от тази къща, от този кръстопът… Искам да замина за Париж, където улиците са пълни с хора, където блика живот… Животът на село ме плаши… Не знам…

И неочаквано:

— Ще арестуват ли Карл в Белгия?

— Ще изпратят заповед за екстрадирането му.

— Това е ужасно!… Като си помисля, че само преди три дни…

Тя хвана главата си с двете ръце и разроши русите си коси.

Мегре стоеше на прага.

— До скоро виждане, госпожице.

Той се отдалечи с облекчение и същевременно съжаляваше, че се е отделил от нея. Люка вървеше напред-назад по шосето.

— Нещо ново?

— Нищо!… Застрахователят дойде да ме пита дали ще му дадат скоро кола.

Господин Мишоне беше предпочел да се обърне към Люка вместо към Мегре. Двамата мъже го забелязаха как ги дебне от градинката пред къщата си.

— Няма ли си работа тоя тип?

— Твърди, че не можел да обикаля клиентите си по селата без кола… Говори, че щял да ни иска обезщетение…

Една кола с цяло семейство екскурзианти и друга камионетка бяха спрели пред помпите за бензин.

— Поне собственикът на гаража не се претрепва от работа! — подхвърли инспекторът. — Изглежда, че печели колкото си иска… Клиентите му се точат и денем, и нощем…

— Имаш ли тютюн?

Отскоро появилото се слънце, което грееше косо над полето, изненадваше, уморяваше и Мегре промърмори, като бършеше челото си:

— Ще дремна един час… Пък довечера ще видим…

Когато минаваше пред гаража, господин Оскар го повика:

— Ще пийнем ли по една, господин комисар?… Ей така… На крак!…

— По-късно!

По шумните викове, които идваха откъм каменната къща, можеше да се предположи, че Мишоне се кара с жена си.