Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (17)

Аталанта

Настанало голямо вълнение в Аркадийската Схинунда. Двама чужденци били пристигнали и разправяли толкова интересна история, че в целия град се говорело само за това.

Те казвали, че в планината живеела девойка, свободна и безгрижна като зверовете. Била толкова хубава, че всеки, който я видел, се влюбвал в нея.

Толкова много се шушукало из града, че тази история стигнала и до двореца. Месеци и години стоял затворен този безрадостен и богат дворец, който някога кънтял от смях и радост, и сега за пръв път след толкова време в празните му стаи лъхнало нещо като надежда. Голяма беда била споходила двореца. Царят Яз и жена му притежавали всичките блага на света, любовта на своя народ, богатство и щастие. Но едно нещо разваляло тяхната радост — нямали наследник за своя трон.

Най-после боговете им изпратили дълго мечтаната рожба и те усетили голяма радост. Когато обаче Яз узнал, че новороденото не било момче, а момиченце, отчаянието му достигнало своя връх. Той заповядал да отнесат пеленачето в планината, за да го изядат дивите зверове.

Плакала царицата, оплаквала своята беда, жестокостта на мъжа си и най-вече единственото си дете, което отнели от обятията й. Какво от това, че по-късно царят се разкаял и изпратил войници по цялото си царство да търсят дъщеря му? Пеленачето не се намерило и двамата родители се затворили в двореца със своята скръб и самота.

Минали много години.

Сега царят и царицата седели един до друг на своите тронове, а пред тях стоели прави двамата чужденци и разказвали историята за красивата девойка, която живеела в планините.

— Ние не знаем много, господарю — казали те. — Само я видяхме и това ни бе достатъчно. Вървяхме един ден в планината, краката ни бяха уморени от пътя, когато внезапно от храстите изскочи голям елен и се спусна по надолнището. След него тичаше една девойка с вдигнато копие. Тя надаваше радостни викове, а лицето й светеше от възбудата на лова. Както се яви внезапно, така и изчезна, но тази гледка ни очарова и ни плени завинаги… Чухме много неща за тази девойка. Някои твърдят, че е дух и се страхуват от нея, други, че е човек, но не я доближават, понеже благородният й вид ги държи на разстояние. Един стар планинец ни каза, че като пеленаче нейните родители са я оставили в планините да умре. Намерила я тогава една мечка и я отнесла в леговището си при своите мечета. Там я топлела с козината си и я хранела с млякото си, докато детето пораснало и станало девойка. Сега девойката броди сама в гората, ловува, свободна и независима, далеч от хората. А те я боготворят от разстояние с боязън и възхищение.

Като чула това, царицата избухнала в плач:

— Това е дъщеря ми! — извикала тя. — Моето най-обично дете!

А Яз заповядал:

— Всички войници и слуги от двореца да тръгнат да я търсят и да доведат обратно в нейния дом царската дъщеря, която толкова години оплакваме като умряла.

И войниците хукнали да я търсят и скоро довели Аталанта; и заедно с красивата дъщеря в двореца влязла отново радостта.

Оттогава Аталанта заживяла със своите родители. Но нали била свикнала със свободния живот, стените и къщите на града я притеснявали и всеки ден тя се връщала в горите сред тяхната прохлада.

Нейната сила и юначество станали известни по цяла Гърция и останалите герои я приемали в своя кръг като равна, макар че била жена. Така тя участвувала в прочутия лов на калидонския глиган и когато Язон приготвил кораба си за големия Аргонавтски поход, поканил и нея с другите свои другари, за да го подпомогне в трудното начинание, с което се заемал.

Но наред със силата и мъжката смелост, Аталанта наследила от предишния си живот една суровост както към другите, така и към себе си. Закалена и независима, тя не позволявала на никого да се доближава до нея и живеела горда, като наказвала безмилостно всеки, който дръзнел да проникне в нейната самота.

Гледали я нейните родители и чувствали някаква скрита мъка за това, че колкото и да й показвали своята обич, тя оставала винаги чужда и равнодушна към ласките им.

Един ден Яз й казал, че трима съседни царе я искат за жена. Аталанта скочила възмутена:

— Моята покровителка е Артемида — казала тя. — Аз не мога да наруша нейните закони!

Артемида покровителствувала изобщо всички ловци, а на Аталанта тя дарила бързина в бягането, затова девойката приела за свой дълг да остане неомъжена девица като богинята.

Но Яз настоявал и Аталанта била принудена да отстъпи при условие, че ще вземе само оня, който я надмине в състезанието по бягане.

— Но когото победя, ще заплати с главата си за своята дързост — добавила тя мрачно.

Така смятала, че ще остане завинаги свободна.

И наистина, щом узнали нейното решение, много синове от благородни семейства се явили да се състезават с нея, надявайки се да я спечелят. Но тя лесно ги побеждавала и злочестите юнаци платили с живота си за своята любов. След това никой друг не посмял да се мери с нея.

И така минало доста време.

Един ден известили на царската дъщеря, че архонтски син на име Миланион е готов да рискува живота си в състезанието по бягане, за да я спечели. Тя вдигнала рамене. Какво я засяга това? Знаела, че победата ще бъде нейна.

Но в храма на Афродита, коленичил пред статуята на богинята, се молел непознатият, който я обикнал и сърцето му потрепвало.

— Афродито! — молил се той. — Богиньо на любовта! Помогни ми! Направи така, че да спечеля момичето, което обичам… Ти, чийто син е Ерос, изпрати го да смекчи високомерната Аталанта, надари ме с бързина в краката и направи тялото ми леко!… Афродито, царице на красотата, която разпръсква само сладост наоколо, помисли за мен в това мое състезание!

Той дигнал очи и му се сторило, че статуята му се усмихва. И там, между диплите на туниката й, която богинята повдигала с такава грациозност, блеснало нещо и една златна ябълка се търкулнала навън, после друга и след това трета, по-красива от първата.

Замаян от чудото, Миланион взел трите ябълки и ги пъхнал в пазвата си. После прегърнал нозете на богинята и с преклонение притиснал устните си върху студения мрамор.

— Афродито! — прошепнал той. — Благодаря ти!

На другия ден много народ се събрал на стадиона, за да види състезанието. Притисната по тесните скамейки, публиката гледала с безпокойство входа, откъдето щели да влязат състезателите.

Седнал на мраморния си трон, царят намръщен гледал земята. Преди още да започнат, той знаел кой ще победи и сърцето му се обливало в кръв както за младежа, който напразно се погубва, така и за собствените му старини, които той виждал самотни и несретни.

Двамата състезатели застанали на старта в очакване на знака за тръгване.

Аталанта била спокойна и хладнокръвна. Тя нито за миг не се съмнявала в резултата. Извърнала леко глава, за да види как изглежда непознатият й съперник и го видяла също така спокоен. Обикновено всички, които се състезавали с нея, били нервни, ръцете им мърдали нетърпеливо, цялото им тяло трептяло като опънат лък. Този тук напротив, бил спокоен и стоял равнодушно, като държал едната ръка в пазвата си. Изправен до нея, той я надминавал доста по ръст и изглеждало, че те добре си подхождат: и двамата високи, стройни и силни.

Аталанта го наблюдавала с любопитство и щом той се обърнал и се усмихнал, неволно и тя му се усмихнала и си представила за миг, че един другар, толкова силен и с такава любов в очите, би бил добър в живота. Но в този миг знакът бил даден и като две стрели, изпратени от един и същ лък, те се впуснали към стадиона и завивайки рязко надясно, излезли на пистата.

Най-напред минали край първата колона със златния надпис: „Отличи се!“ Преминали я заедно и до втората колона все още никой не бил надминал другия. „Бързай!“ видяла Аталанта написано на мрамора и като прибрала дрехата си, засилила още повече своя бяг.

Но тогава нещо се търкулнало в краката й и смаяна тя се навела и взела една златна ябълка.

Миланион я задминал като светкавица и народът избухнал в неудържими викове. Аталанта смръщила вежди и като скрила ябълката в пазвата си, затичала отново, лека като вятъра. Бързо настигнала младежа, но там на виража при третата колона блестяла думата „Завой!“, предизвестие за мъчното връщане, пак нещо лъснало в краката й и пак, забравяйки надбягването, тя се спряла да го прибере.

Виковете на публиката я стреснали. Миланион вече бил преминал виража и се носел обратно. Този път по-трудно би го настигнала.

Възбудена от възгласите на зрителите, тя сега не тичала, а хвърчала, ядосана от радостта на народа. Разстоянието между двамата непрекъснато се намалявало, младежът с нови сили се понесъл стремително, но Аталанта го догонила. С крайчеца на окото си той видял, че тя е много близо зад него и тогава хвърлил последната си ябълка. Аталанта я видяла и се спряла за миг. Ябълката била по-красива от другите и й се сторило невъзможно да я остави.

Тя се поколебала миг, после се навела светкавично, прибрала я и продължила бягането.

Това колебание обаче й струвало поражението.

Сред възторжените викове на множеството и на царя Миланион докоснал финала и така станал мъж на Аталанта и наследник на престола на Аркадия. Почти едновременно с него пристигнала и девойката, но преди да докосне финала, Миланион я взел в обятията си. Като срещнала погледа му, Аталанта вече не съжалявала, че той я бил победил.

Години наред живели заедно Аталанта и Миланион, свързани с дълбока и силна обич. И двамата, чада на планините, имали едни и същи навици, едни и същи склонности, една и съща необуздана природа. Любовта им била сурова и буйна, нищо не можело да я възпре.

Един ден, когато се намирали в Зевсовия храм, те забравили светостта на мястото и се прегърнали в момента, когато принасяли жертва на бога. Внезапно обаче колоните се разлюляли и целият храм забучал. Зевс не разрешавал на хората да изпитват друга любов в момента, когато го обожават. Статуята му почнала да трепери, от жертвеника изскочили пламъци и внезапно Миланион се превърнал в лъв, а Аталанта в лъвица.

Така заживели те, диви и независими, и станали царе на планините.