Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (12)

Дедал и Икар

Който е ходил в храма на Херакъл в Крит, не може да не е посетил и Кносос, където един старец водач го превежда през коридори и проходи, между срутени камъни и полски цветя, обяснявайки с монотонен глас:

— Тук е била спалнята на Минос…, тук неговият трон…, тук голямата зала за гости…, тук артелната…

Разбира се, дворецът на великия Минос сега е много разрушен. Никоя стая няма стария си покрив и малко стени стоят още прави, а много от тях се разпознават само по своята основа. Но въпреки всичко, от това, което е запазено, човек може да си представи приблизително размера на двореца, който ще е бил просторен и много богат. Той е бил двукатен и имал голямо подземие, за което казват, че било прочутият Лабиринт, където е живял Минотавърът, чудовището с глава на бик.

В древността дворецът в Кносос бил много общоизвестен и всички се възхищавали на атинянина Дедал, който го бил построил.

Минос се любувал на своето жилище, минавал от една зала в друга, гледал пъстрите стенописи, статуите, колоните и сърцето му се изпълвало с гордост. Той казвал:

— Няма по света друг дворец като този!

И когато един ден Дедал пожелал да се върне в отечеството си, царят го повикал и му казал:

— Ако си отидеш, трябва първо да ми дадеш дума, че никога няма да построиш по-красив или подобен на моя дворец.

Но Дедал обичал своето изкуство.

— Не мога да не се трудя, докато имам сили — казал той на царя.

Разсърдил се тогава царят и го задържал насила в Кносос, заедно със сина му Икар, за когото казвали, че щял да стане по-голям майстор дори и от баща си.

Въпреки охолния живот Дедал обаче копнеел за своята свобода и ден и нощ работел, за да се върне в Атина.

Един ден повикал Икар в работилницата си и му показал последната си творба, последното си изобретение: два чифта големи крила, като на птица.

— Виждаш ли ги? — му казал той. — Те ще ни върнат в отечеството.

Донесъл му единия чифт и докато го прикрепвал към раменете му с восък, го научил как да си служи с крилата.

— Да се издигаш с вятъра и да се спускаш с вятъра, като птиците — му казал той. — И да не летиш много нависоко, да не би слънцето да стопи восъка, нито много ниско, да не би пяната на морето да измокри крилата. Да летиш спокойно и равномерно, като дива патица. Тръгни сега и помни думите ми! Аз ида след тебе.

Бързо и пъргаво литнал Икар и се дигнал високо в небето.

— Станахме птици! — извикал той на баща си, който го следвал по-бавно. — Можем да правим каквото си искаме.

— Спокойно и равномерно! — съветвал старецът.

Но Икар само се смеел. Забавлявайки се, той се издигал и спускал във въздуха и викал:

— Я виж как се развълнува и разпени морето. Завижда на крилата ни!

Той слязъл ниско до вълните и после като светкавица се стрелнал със смях във висините.

— Светът е наш! — извикал той на баща си. Но Дедал неспокоен го следял непрестанно с поглед.

Внезапно се чул гласът му:

— Икаре, върни се назад!

Защото го видял да се изкачва като орел към слънцето и го обзел страх. С разтуптяно сърце и със скрита гордост Дедал гледал сина си да се издига все по-високо, но нещо му свило сърцето и му предсказало беда.

— Какво безумие! — си мислел той.

Икар непрекъснато се смалявал, едвам се виждал като черно петно в златочервената светлина на слънцето. Внезапно обаче почнал да се снижава и да се уголемява пред погледа на бащата.

Ставал все по-голям и по-голям… Ту приличал на птица, ту вземал човешки образ… И Дедал надал сърцераздирателен вик.

Разлепените от раменете крила увиснали безполезни в ръцете на Икар и той падал от висините, тежък като камък. Спуснал се Дедал да го хване, но не успял и Икар паднал във вълните, които го покрили.

Дълго време Дедал летял над водите наоколо, търсейки тялото на сина си. Най-после океанидите, морските нимфи, се смилили над него. Те изнесли тялото от дълбочините и го поставили на една вълна.

Дедал го взел в обятията си и с мъка се добрал до сушата, състарен и сломен.

Погребал Икар до морето, за да го приспиват вълните, а крилата, своето последно творение, хвърлил в дълбините.

После заминал и никой не узнал къде е отишъл, нито в коя земя е гробът му.