Фредерик Пол
Гейтуей (20)

20.

Когато сте прекарали седмици наред в интимна близост с някого, толкова интимно, че познавате всеки спазъм на диафрагмата му, всяка негова миризма и всяка драскотина но кожата му или силно се намразвате и скъсвате, или така се привързвате един към друг, че не можете да се разделите. При нас с Клара се случиха едновременно и двете неща.

Любовните ни игри ни превърнаха в нещо като сиамски близнаци. Помежду ни нямаше място за никаква романтика. Познавах всеки сантиметър от тялото на Клара, всяка пора, дори всяка мисъл, и то много по-добре, отколкото някога бях познавал собствената си майка. Бях обгърнат от Клара.

Клара също бе обгърната от мен. Всеки от нас беше всичко за другия. Имаше обаче и моменти, когато аз (а сигурен съм, че и тя) бях готов на всичко, за да се отскубна от нея, отново да дишам свободно.

В деня на връщането си, мръсни и изтощени, по навик се отправихме към нейното жилище. Там имаше самостоятелна баня, много простор и всичко ни беше готово. Още с влизането се намерихме в леглото като стара съпружеска двойка след едноседмична раздяла. Само че ние не бяхме такава съпружеска двойка. Нямах никакви претенции над нея. На закуска следващата сутрин (с истински канадски бекон с яйца, получен от Земята, безобразие скъп, пресен ананас, каша със сметана, капучино) Клара се постара да ми припомни, че не сме семейство, като демонстративно плати цялата сметка. Проявих очаквания от нея Павловски рефлекс.

— Няма нужда да се държиш така. Зная, че имаш повече пари от мен.

— И искаш да знаеш колко повече? — отговори тя, като се усмихна сладко.

Всъщност вече знаех. Шики ми беше казал. В сметката си имаше седемстотин хиляди долара и нещо отгоре. Достатъчно много, за да може да се върне на Венера и да прекара останалата част от живота си осигурена, ако желаеше това, макар че не бих могъл да кажа защо някой би пожелал да живее на Венера. Може би затова и бе останала на Гейтуей, без да е принудена. В края на краищата всички тунели си приличат.

— Ти наистина е трябвало да излезеш от утробата на майка си, — довърших гласно мисълта си аз. — Такава, каквато си, е било невъзможно вечно да останеш там.

Беше изненадана, но дръзка.

— Боб, скъпи — отговори Клара, като изваждаше цигара от джоба ми и ми позволи да й я запаля, — ти действително е трябвало да оставиш майка си да умре. Такъв, какъвто си, трябва непрекъснато да те отблъсквам, за да можеш чрез мен да проявяваш нежността си към нея.

Разбирах, че говорехме всичко това на инат, но от друга страна, разбирах, че си беше вярно.

Истинското ни намерение беше не да общуваме, а да се дразним.

— Клара — обърнах се нежно към нея, — ти знаеш, че те обичам. Тежи ми, че вече наближаваш четирийсетте, без да си имала добра, трайна връзка с мъж.

— Скъпи — прихна тя, — исках да ти кажа, този твой нос! — Тя направи гримаса. — Снощи в леглото, както бях уморена, преди да се обърнеш на другата страна, си мислех, че ще повърна. Може би ще трябва да отидеш в болницата да ти сменят превръзката…

Е, да, аз самият също усещах миризмата. Не зная как изглежда една залепнала хирургическа превръзка, но свалянето й е много болезнено. Обещах, че ще отида в болницата, а после, за да я накажа, не си довърших закуската за сто долара с пресен ананас и прочие. Тя също, да накаже мен, започна да изхвърля нещата ми от нейните шкафчета, за да освободи място за вещите си от сака. Беше съвсем естествено да реагирам, което и сторих.

— Не прави това, скъпа. Колкото и да те обичам, смятам, че поне за известно време е по-добре да се върна в собствената си стая.

Тя се протегна и ме потупа по ръката.

— Ще се чувствам много самотна. Свикнала съм, когато се събудя, да те виждам до себе си. От друга страна…

— На връщане от болницата ще си взема нещата — успокоих я аз. Разговорът не беше от най-приятните. Не ми се щеше да продължаваме. Беше от онези конфликти между мъж и жена, които се опитвам винаги, когато е възможно, да отдам на предмензисна напрегнатост. Обичах теорията, но за нещастие в този случай добре разбирах, че вината не беше в Клара, а своята вина не можех да видя.

В болницата ме накараха да чакам повече от час, а после манипулациите бяха страшно болезнени. Кръвта ми шуртеше като на заклано прасе по ризата, по панталоните, а докато вадеха онази безкрайно дълга памучна марля, която Хам Тайе беше напъхал в носа ми, за да спре кръвта, имах чувството, че късат живо месо. Ревях с всичка сила. Дребната японка, която работеше като приходящ помощник-лекар, се държеше доста грубо.

— Я млъкни — кресна ми тя. — Пищиш също като онзи, лудия, дето се върна вчера и се самоуби. Пищя цял час.

Направих й знак да се махне и поставих ръка на носа си, да спра кръвта. Алармената ми система задейства.

— Какво? Искам да кажа, как се казваше?

Отмести ръката ми и заровичка в носа.

— Не зная. О, я чакай, ти не беше ли от същия онзи кораб, с лошия късмет?

— Това се опитвам да разбера. Онзи, лудия, не се ли казваше Сам Кахан?

Изведнъж стана по-човечна.

— Съжалявам, скъпи — отговори тя. — Мисля, че така се казваше. Отишли да му сложат успокоителна инжекция, а той грабнал спринцовката от лекаря и… се промушил в сърцето.

Беше наистина кошмарен ден.

Накрая ми сложи катетър.

— Сега ще ти направя една малка превръзка — каза тя. — Утре можеш внимателно сам да си я свалиш. В случай че започне отново да кърви, довлечи се при нас.

 

———————————————

БЕЛЕЖКИ ПО ЗВЕЗДНИТЕ ИЗБУХВАНИЯ

Д-р Асмениън. Естествено, ако съберете достатъчно данни за нова звезда и особено за супернова, ще получите много. Имам предвид данни от протичането на самите процеси, По-късните данни не са толкова ценни. И винаги търсете собственото слънце, а когато го откриете, направете всички възможни записи на всички честоти, непосредствено около него — чак до, във всеки случай не по-малко от пет градуса във всяка посока.

Въпрос. Защо е необходимо, Дани?

Д-р Асмениън. Може би ще се намирате откъм далечната страна на слънцето, от нещо подобно на звездата Тихо, или съзвездието Рак, или нещо, което е останало от 1054 супернови звезди в зодиакалното съзвездие Телец. А може да се случи и да направите снимка на звезда, непосредствено преди нейното избухване. Това наистина ще бъде ценно. За такова нещо ще получите направо, може би петдесет или сто хиляди.

———————————————

 

Пусна ме да си вървя, целия окървавен, като клан с брадва. Наминах при Клара да си сменя дрехите и денят продължи така, както бе започнал.

— Скапан близнак — озъби ми се тя. — Следващия път ще летя с телец, като онзи приятел, Мечников.

— Какво има, Клара?

— Дадоха ни премията. Дванайсет хиляди и петстотин. Господи! Та това е по-малко дори от бакшиша, който давам на домашната си прислужница!

— Откъде знаеш? — Вече бях разделил 12,500 долара на пет и в следващия миг си помислих, дали при съществуващите обстоятелства вместо на пет, няма да делят на четири.

— Съобщиха преди десет минути по пиезофона. Божичко! По-тежка мисия не съм имала? И какво получавам? Колкото за един чип в казиното. — Тогава видя окървавената ми риза и поомекна. — Вината не е твоя, Боб, но всички от зодия близнаци са нерешителни. Трябваше да съобразя. Чакай да видя дали има чисти дрехи.

Изчаках да ми намери дрехи, но не останах. Събрах си багажа и се отправих към проходната шахта, оставих нещата си в регистратурата и наех предишната си стая, заедно с един техен телефон. Когато Клара спомена името на Мечников, си спомних, че щях нещо да го питам.

 

 

Мечников изръмжа, но се съгласи да се срещнем в учебната зала. Разбира се, пристигнах преди него. Той надникна, спря се на вратата, огледа се и попита:

— Къде е онази… как й беше името?

— Клара Моинлин ли? В стаята си, спретната, вярна и лъжлива. Като от журнал.

— Хм — той приглади с пръсти мустаците си, които се събираха под брадичката му. — Хайде тогава! Води ме — и добави през рамо, — всъщност тя сигурно ще има по-голяма полза от това, което имам да казвам, отколкото ти.

— Предполагам, че си прав, Дейн — съгласих се аз.

— Хм — двоумеше се той, застанал на една издатина на пода, която представляваше вход към един от учебните кораби, после вдигна рамене, отвори люка и влезе.

Докато слизах след него, се чудех колко общителен и великодушен е станал. Наведен над селекторното табло, той комбинираше цифри за избиране на курс. В ръката си държеше портативен четец на данни, свързан с управляващата компютърна система на Корпорацията. Знаех, че извлича информация от проверени настройки, затова не се изненадах, че лампите светнаха почти веднага. Завъртя колелото за фина настройка и зачака, поглеждайки през рамо към мен, докато цялото табло бе обляно в дразнеща розова светлина.

— Добре — каза Дейн. — Получи се добра, чиста настройка. Сега погледни в долната част на спектъра.

Там видях цветовете на дъгата, от червено до виолетово. Виолетовото беше на дъното, а цветовете се преливаха един в друг без прекъсване с изключение на няколко по-светли или черни линии. Приличаха съвсем на онези, които астрономите наричаха Фраунхоферови линии. На времето, когато единственият инструмент за изучаване на звездите и планетите е бил спектрометърът, Фрауенхоферовите линии са показвали какво представлява източникът на светлина (или онова, което се намира между него и спектроскопа). Какво показваха тези линии обаче един Господ знае.

Господ и, може би, Дейн Мечников. Беше усмихнат и учудващо разговорлив.

— Онази лента от три тъмни линии в синьото — каза той. — Виждаш ли я? Изглежда, че тези линии са свързани със степента на риска на мисията. Най-малкото компютърните разпечатки показват, че когато има шест и повече линии, корабите не се завръщат.

Бях очарован.

— Господи! — извиках аз, като си помислих колко много добри хора бяха загинали, само защото не са знаели това. — Защо не ни казват тези неща в курса?

Отговори сдържано (за него):

— Бродхед, не бъди глупак. Всичко това е съвсем ново, пък и голяма част е само предположение. Но да продължим. Връзката между броя на линиите и степента на риска не е много добра при по-малко от шест линии. Искам да кажа, че ако си мислиш, че всяка допълнителна линия означава още една степен на риск, много се лъжеш. Може би смяташ, че при пет линии процентът на загубите е много голям, докато при липса на такива линии, или най-много три въобще няма риск. Това не е вярно. Най-висока сигурност засега има при една или две линии. При три сигурността също е добра — но има известни загуби. При нула линии загубите са толкова, колкото и при три.

За първи път започнах да мисля, че учените не получават даром пари от Корпорацията.

— Щом е така, защо не пътуваме само по такива курсове, които са безопасни?

— В действителност не сме сигурна, че те наистина са безопасни — отговори Мечников, отново прекалено търпеливо за него. Тонът беше далеч по-безапелационен от думите. — Освен това, когато се използва брониран кораб, могат да се преодолеят далеч по-големи рискове, отколкото с обикновените. И престани с тъпите си въпроси, Бродхед.

— Погледни тук, жълтото. — Той посочи пет светли ленти. — Тези показания, изглежда, гарантират добър успех на мисията. Не се знае какво измерваме с тях — или по-точно, какво са измервали хичиянците, но по отношение на паричното възнаграждение на екипажите съществува доста добра зависимост между броя на линиите с тази честота и парите, които получават екипажите.

— Аууу.

Той продължи, сякаш не бях казал нищо:

— Разбира се, хичиянците не са сложили апарат, който да измерва какво възнаграждение би получил ти или аз. Той сигурно измерва нещо, което никой от нас не знае какво представлява. Може би гъстотата на населението в даден район, или пък технологическото развитие. А може и да е справочник от типа на пътеводителя „Мишлин“, в който е посочено къде може да се намери ресторант категория „лукс“? Така или иначе апаратът съществува. Експедиции с пет жълти линии досега са носили на екипажите финансово възнаграждение средно пет пъти по-голямо от това с две линии и десет пъти по-голямо от повечето други.

Той се обърна към мен, така че лицето му беше на не повече от десет сантиметра от моето и втренчи очи в мен.

— Искаш ли да видиш някои други настройки? — попита той с тон, който изискваше да кажа „не“. Така и му отговорих.

— Добре — каза той и замълча.

Изправих се и се отдръпнах, за да увелича малко дистанцията помежду ни.

— Един въпрос, Дейн. Сигурно имаш основания да ми съобщиш всичко това преди официалното му публикуване. Какви са те?

— Вярно е — отговори той. — Ако приема да летя на триместен или петместен кораб, желая да включа в екипажа онази женска, как й беше името?

— Клара Моинлин.

— Не е важно как се казва. Тя е опитна, не заема много място и умее, искам да кажа, че умее да общува с хората по-добре от мен. Понякога имам проблеми с междуличностните отношения, — обясни той. — Разбира се, само ако летя с триместен или петместен, макар че те не са много по вкуса ми. Ако намеря едноместен, предпочитам да летя сам. Ако обаче няма едноместен с добри настройки на курса, ще ми трябва някой, на когото мога да разчитам, който добре се ориентира и може да управлява кораб. Ако искаш и ти можеш да дойдеш.

Върнах се в стаята си и още не бях започнал да разопаковам нещата си, когато се появи Шики. Радваше се да ме види.

— Съжалявам, че пътуването ви се оказа безплодно — каза той с безкрайната си вежливост и топлота. — Много лошо стана с приятеля ти Кахан. — Бе донесъл термос с чай, който ми подаде, а след това се настани отгоре върху шкафа срещу хамака, точно така, както и първия път.

Почти бях забравил злополучното пътуване. Споменът за него бе изместен от разговора с Мечников и надеждите за големи награди. Не можах да се въздържа и споделих с Шики всичко, което ми бе казал Мечников.

Той слушаше, както малко дете слуша приказки, а черните му очи блестяха.

— Колко интересно! — възкликна Шики. — Бях чул да се говори, че с всички ще се провежда нов инструктаж. Само си помисли! Ако можехме да летим без страх от смърт или…

Замълча нерешително, а леките му крила пърхаха.

— Не е толкова сигурно, Шики — обърнах му внимание аз.

— Не, разбира се, че не е. Но не може да се отрече, че все пак е нещо, нали? — Отново замълча нерешително и загледа как пиех безвкусния китайски чай. — Боб — каза той, — ако тръгнеш на такава мисия и ти трябва допълнителен човек… Да, вярно е, че не мога да бъда много полезен в обслужващия модул. Но на орбита съм толкова добър, колкото и всеки друг.

— Зная, че си добър, Шики. — Опитах се да бъда тактичен. — Но знае ли го Корпорацията?

— Те ще ме приемат като член на екипаж на мисия, която никой друг не желае да приеме.

— Разбирам. — Не бях казал, че наистина желая да участвам в мисия, за която няма желаещи. Шики знаеше това. Той беше един от истинските стари кримки на Гейтуей. Говори се, че на времето бил скътал доста парици, във всеки случай достатъчно, за да му осигурят пълно здравно обслужване и всичко останало. По-късно ги подарил или изгубил и сега стои на Гейтуей сам и сакат. Зная, че разбираше какво си мисля, но ми беше трудно да проумея казаното от него.

Той се отмести да не ми пречи и докато нареждах нещата, поговорихме за общи приятели. Корабът на Шери още не бил се върнал. Засега, разбира се, нямало нищо обезпокоително. Спокойно биха могли да изкарат още няколко седмици без произшествие. Една конгоанска двойка от нашия коридор, зад указателната табелка със стрелка, се върнала с огромно количество молитвени ветрила от неизвестно досега хичиянско селище на една планета около звезда Р-7 в края на спиралата на Орион. Разделили си един милион долара — по една трета на всеки; те върнали своя дял в Мунгбере. Форхандови…

Тъкмо започнахме да говорим за тях и в стаята ми надникна Луиз Форханд.

— Чух ви, че говорите — каза тя и проточи шия да ме целуне. — Много лош излезе вашия курс.

— Такъв ни бил късмета.

— Заповядайте довечера у дома. Страхувам се, че и моят късмет не е по-добър. Стигнах до една скучна малка звезда без планети. Не мога да разбера защо хичиянците са включили такъв курс в селектора. — Тя се усмихна и ме потупа успокоително по врата. — Мога ли довечера да организирам едно тържество по случай пристигането? Или вие с Клара…?

— С удоволствие ще дойда — отговорих и тя не довърши въпроса си за Клара. Несъмнено слухът вече се бе разпространил. Там-тамите на Гейтуей биеха и денем, и нощем. Две минути по-късно вече беше си отишла. — Мила жена — казах аз на Шики, като гледах след нея. — Мило семейство. Не беше ли малко нещо разтревожена?

— Страхувам се, че си прав, Робинете. Дъщеря й Лоис се забави с връщането. Това семейство понесе много нещастия.

Погледнах го. Той продължи:

— Не, не Уила или бащата. Те също са на полет, но не са просрочили. Имали са син. Мисля, че се е казвал Хенри. Наричали са го Хет. Починал точно преди пристигането им тук. А сега и Лоис. — Той наклони глава, после внимателно вдигна с края на крилото си празния термос.

— Трябва да вървя на работа, Боб.

— Как върви градинарството?

Усмихна се унило.

— Вече не съм на тази длъжност. Ема смята, че не съм за ръководител.

— Така ли? Тогава какво работиш?

— Грижа се за естетическия вид на Гейтуей — отговори той. — Мисля, че на това му казват „боклукчия“.

Не знаех какво да кажа. Гейтуей беше замърсено място. Поради малката гравитация всяко изхвърлено късче хартия или парченце пластмаса навярно щеше да лети вечно из целия астероид. Подът не можеше да се мете. Още с първото замахване на метлата всичко хвръква. Виждал съм работници по чистотата как гонят парченца от вестник или пепел от цигара с малки ръчни прахосмукачки и по едно време мислех и аз да си купя една. Но не исках Шики да върши тази работа.

Той следваше мисълта ми без всякакви затруднения.

— Няма нищо, Боб. Всъщност работата ми доставя удоволствие. Но, моля те. Ако ти потрябва екипаж, спомни си за мен.

 

 

Получих си премията и предплатих за три седмици дневната такса. Купих и някои дребни неща, които ми бяха необходими — нови дрехи, някои касети с хубава музика, за да излича от мозъка си Моцарт и Палестрина. Останаха ми около двеста долара. Двеста долара въобще не бяха пари. Стигаха едва за двадесет питиета в „Синия ад“ или един чип на масата за 21, или може би половин дузина свестни блюда извън стола на Корпорацията.

Така че имах три възможности. Можех да се хвана на друга работа и да отлагам следващия полет, докогато си искам. Можех да излетя след три седмици. А можех въобще да се откажа от участие в мисии и да се върна на Земята. Никоя от тях не ми изглеждаше особено привлекателна. Ако обаче не харчех повече за нищо, още дълго време нямаше да се налага да вземам решение — цели двайсет дни. Реших да спра пушенето и да се храня само в стола. Така щях да огранича разходите си до девет долара на ден, така че предплатената такса и наличните пари да ми осигурят този престой.

Позвъних на Клара. По пиезофона гласът й звучеше дружелюбно и внимателно, така че и аз говорех внимателно и приятелски. Не й споменах за празненството, а и тя не каза, че иска да се видим вечерта. Отношението помежду ни оставаше непроменено. За мен това беше добре. Не се нуждаех от Клара. Вечерта на празненството срещнах едно ново момиче на име Дорийн Маккензи.

Всъщност не беше момиче. Беше може би десетина години по-възрастна от мен и бе летяла вече пет пъти. Вълнуващото в нея бе, че веднъж наистина имала голям късмет. Получила награда от милион и половина. Тогава се върнала в Атланта и прахосала цялата сума в опити да създаде кариера като певица по пиезовизията — сценография, мениджмънт, рекламна дейност, демонстрационни касети — всичко. Когато се разорила, се върнала на Гейтуей, за да опита отново. Освен това бе и много красива.

След като прекарах два дена с Дорийн, отново позвъних на Клара.

— Слез долу — каза тя.

Прозвуча като покана, изпълнена с копнеж. Десет минути по-късно бях при нея, а малко след това в леглото. Проблемът с Дорийн беше, че трябваше да я опозная. Беше красива и адски способна като пилот, но не беше Клара Моинлин.

Докато лежахме в хамака изпотени, разтоварени и изтощени, Клара се прозина, разроши косата ми, отметна глава назад и ме загледа.

— Мръсник такъв — каза тя сънливо, — мисля, че това наричат любов.

Бях внимателен.

— Това движи света. Не, не това, а ти.

Поклати глава с поглед, изпълнен със съжаление.

— Понякога не мога да те понасям — продължи тя. — Стрелците не могат да живеят с Близнаците. Аз съм огнен знак, а ти… няма значение, но Близнаците са вечно объркани.

— Защо не престанеш да се занимаваш с тези глупости? — попитах аз. Не се засегна.

— Хайде да отидем да хапнем нещо.

Изхлузих се от края на хамака и се изправих. Имах нужда да говоря, без да я докосвам.

— Скъпа Клара — казах аз, — не мога да си позволя да се привързвам към теб, защото очаквам рано или късно да ми изневериш, а след това аз ще си го върна. Нямам и пари. Ти искаш да се храниш навън! Добре! В това няма нищо лошо, само че ще трябва да отидеш сама. Аз повече няма да вземам от цигарите ти, няма да пия от твоите напитки, няма да вземам твои чипове в казиното. Така че, ако искаш да ядеш, можеш да отиваш. Ще се срещнем по-късно. Може да се разходим.

Въздъхна.

— Близнаците не умеят да боравят с пари — отбеляза тя, — но в леглото могат да бъдат страхотни.

Облякохме се и все пак отидохме да хапнем нещо, само че в стола на Корпорацията. Там се редиш на опашка, носиш храната на табла и ядеш прав. Храната не е лоша, стига да не мислиш много от какво е направена. А и цената е прилична. Казват, че ястията осигуряват сто процента от енергийните нужди на организма. Това обаче изисква да се изяждат всичките блюда. Едноклетъчните и растителните протеини, вземани поотделно, не са достатъчни, така че заедно с желето от соя трябва да се изяде и пудинга от бактерии.

Друго характерно за храната на Корпорацията е, че създава адски много метан, причина за онзи непоносим задух, който бившите обитатели на Гейтуей никога не могат да забравят.

След храна тръгнахме напосоки към по-долните хоризонти, без много да разговаряме. Предполагам, че и двамата се чудехме накъде ли щяхме да тръгнем. Нямах предвид в момента.

— Искаш ли да поскитаме? — попита Клара.

Хванах я за ръка и заети с мислите си, се заразхождахме. Беше приятно. Намирахме се в онези стари, приятни, обраснали в бръшлян тунели, които вече никой не използваше. Отвъд тях имаше голи, прашни райони, които дори не бяха озеленени. Обикновено имаше достатъчно светлина от самите стени — синьо хичиянско сияние. Някога, преди шест или седем години, по тези места намирали дори хичиянски артефакти. Човек никога не знае, дали няма да се спъне в нещо, което ще му донесе награда.

Аз лично не бях много ентусиазиран от тази перспектива, защото не мога да изпитам удоволствие от нещо, което не съм търсил.

Няколко минути по-късно, когато видях къде се намираме, предложих:

— Хайде да отидем в музея.

— Добре — отговори ми Клара с неочакван интерес. — Знаеш ли, че са ремонтирали овалната зала? Мечников ми каза. Отворили са я, докато сме били навън.

Тръгнахме в обратна посока, слязохме два хоризонта по-долу и се озовахме до музея. Овалната зала беше почти сферична и се намираше точно зад музея. Беше с диаметър десет метра и за да я разгледаме, трябваше да си прикачим с ремъци крила, подобно на Шики. Такива крила имаше на входа на залата. Нито Клара, нито аз бяхме използвали по-рано крила, но не беше трудно. На Гейтуей човек тежи толкова малко, че това е най-лесният начин за придвижване, стига да има достатъчно място.

Влязохме през люка и се озовахме сред една нова вселена. Цялата зала беше облицована с шестоъгълни панели, всеки от които представляваше прожекционен екран на някакъв невидим за нас източник, вероятно дигитален. А може би тези панели бяха течнокристални екрани.

— Колко е красиво! — възкликна Клара. Беше нещо като глоборама, на която можеше да се види всичко, открито от изследователите — звезди, мъглявини, планети, изкуствени спътници. Понякога всеки панел показваше различни картини, така че едновременно се изобразяваха около сто двайсет и осем различни сцени. После, след леко трепване, всичко се променяше. Отново трепване и отново промяна; на някои екрани се запазваха предишните сцени, но на други прожектираха нещо ново. След едно такова трепване цялата полусфера се превърна в мозаечно изображение на галактиката М-3, гледана от — един Господ знае откъде.

— Ей — извиках развълнуван аз, — та това е великолепно!

И наистина беше великолепно. Сякаш си участвал във всички извършени пътувания, без да си се трепал над цялата онази черна работа, без проблемите на полета, без постоянния страх.

Бяхме само двамата с Клара. Не ми беше ясно защо. Беше толкова хубаво! Трябваше да се очаква върволица от хора, желаещи да влязат. На едно място в залата започнаха да прожектират хичиянски артефакти, открити от изследователи: молитвени ветрила в различни цветове, машини за облицоване на стени с метал, снимки от вътрешността на хичиянски кораби, някакви тунели. Клара се провикна, че е била на някои от тези места там, вкъщи, на Венера, но не зная как можа да ги познае. След това прожекцията се смени с картини от космоса. Някои от тях ни бяха познати. На една снимка върху шест или осем панела можах да разпозная плеядите, но скоро кадърът се смени с изглед от Гейтуей Две, гледан отвън. Две от най-ярките звезди около астероида го осветяваха от двете му страни. Видях нещо, което ми заприлича на мъглявината Конска глава и някакво облаче от газ и прах с формата на питка. Беше ли мъглявината пръстен в съзвездието Лира или беше онова, което един изследователски екип преди няколко орбити бе нарекъл „френски сладкиш“: една планета с хичиянски дупки, недостъпна поради дебелата й ледена обвивка.

Стояхме около половин час, а може би и повече, докато не забелязахме, че прожекциите започват да се повтарят. Тогава отлетяхме до изхода, свалихме и върнахме крилата, а после седнахме на едно широко място в тунела, извън музея, да изпушим по една цигара.

Минаха две жени, в които разпознах служителки на Корпорацията. Носеха крила навити на руло.

— Здравей, Клара — поздрави едната от тях. — Беше ли вътре?

Клара кимна.

— Хубаво е — допълни тя.

— Използвайте, докато може — каза другата. — От другата седмица ще се плаща по сто долара. Утре ще монтираме и озвучителна система с лекции. След това ще има официално откриване преди идването на следващата туристическа група.

— Струва си — отбеляза Клара, а после ме погледна.

Усетих се, че въпреки всичко пушех от нейните цигари. По пет долара пакета. Не можех да си позволя такова разхищение, но реших да купя с парите за дневни разходи поне един пакет и да се постарая тя да вземе от него толкова, колкото аз бях взел от нейните цигари.

— Искаш ли да се разходим още малко? — запита тя.

— Може би малко по-късно — отговорих й.

Чудех се колко ли мъже и жени бяха загинали, за да направят онези хубави снимки, които бяхме гледали. Отново ме бе налегнала мисълта, че рано или късно и аз или ще трябва да участвам в смъртоносната лотария на хичиянските кораби, или окончателно да се откажа. Чудех се дали ще имам някаква практическа полза от информацията, дадена ми от Мечников. Сега вече всички говореха за това. Корпорацията бе запланувала утре да направи съобщение по всички пиезофони. После се сетих и попитах:

— Не каза ли, че си се срещала с Мечников?

— Чудех се, кога ще ме попиташ за това — отговори тя. — Да. Обади ми се да ми каже, че ти е показал нещо ново по кодирането и светлините. Така че отидох при него и изслушах същата лекция. Какво ще кажеш за това?

Смачках угарката си.

— Мисля, че сега на Гейтуей ще се изпобият за добри маршрути.

— Дейн може би знае нещо? Той е работил в Корпорацията.

— Не се и съмнявам. — Протегнах се, облегнах се назад и се размислих. — Този Дейн не е много свестен човек, Клара. Може би наистина ще ни обади, ако има нещо добро. Но няма да е току-тъй. Сигурно ще иска нещо в замяна.

Клара се усмихна.

 

———————————————

Англиканска църква на Гейтуей Преподобен Тео Дурлей, Енорийски свещеник Неделни служби 10,30 Вечерни молитви по споразумение

Ерик Манийр, който от 1 декември престана да ни бъде църковен настоятел, остави една светла диря сред всички светии на Гейтуей. Ние сме му безкрайно задължени за неговата всеотдайност и голяма компетентност. Роден в Елстрий, Хартфордшиър преди 51 години, той получава степен бакалавър по право в Лондон и след това следва адвокатура. След завършването работи няколко години в заводите за природен газ в Пърт. Нашата мъка от това, че ни напуска е примесена с радост, че сега той е постигнал своето съкровено желание и ще се върне към любимия си Хартфордшиър, където той желае да посвети пенсионерските си години на граждански дела, трансцедентална медитация и изучаване на григорианско църковно пеене. Нов църковен настоятел ще бъде избран през първата неделя, през която ще имаме кворум от девет енориаши.

———————————————

 

— Вече поиска.

— Какво имаш предвид?

— От време на време ми се обажда. Иска среща.

— Мръсница. — Страхотно се ядосах. Не толкова на Клара, дори не и толкова на Дейн, а на парите. На факта, че ако искам да посетя овалната зала следващата седмица, трябва да дам половината от наличните си пари. На тъмния, призрачен образ, който ме очакваше някъде далече във времето и не чак толкова далече, когато отново трябваше да извърша онова, от което най-много се страхувах. — Не бих повярвал на този кучи син докато…

— Успокой се, Боб. Дейн не е чак толкова лош — утеши ме тя, а после запали цигара и остави пакета до мен, та да мога да си взема, ако поискам. — Сексуално може дори да е интересен. Този недодялан, груб, суров телец. Във всеки случай ти можеш да му предложиш същото като мен.

— Какви ги приказваш?

Тя ме погледна искрено изненадана.

— Мислех, че знаеш. Той действа и по двата начина.

— Никога с нищо не е давал да се разбере… — Изведнъж млъкнах и си спомних как искаше да застана близко до него, когато ми обясняваше и колко неудобно се чувствах от тази негова близост.

— Може би ти не си от този тип? — усмихна се тя. Усмивката й не беше никак дружелюбна.

Тъкмо тогава от музея излязоха двама души от екипажа на китайския стражеви кораб. Те любопитно ни погледнаха, а после от деликатност се обърнаха настрани.

— Да се махаме оттук, Клара.

Отидохме в „Синия ад“ и, разбира се, аз настоях да си платя пиенето. За един час прахосах четирийсет и пет долара при съмнително удоволствие. Накрая, както винаги, завършихме в леглото на Клара. Но и това не беше истинско удоволствие. А времето си течеше.

 

 

Има хора, които никога не могат да превъзмогнат определен момент от своето емоционално развитие. Те не могат да водят нормален, безгрижен, приятен живот с половия си партньор по-дълго време. Нещо вътре в тях не може да понася щастието. Колкото по-добри стават отношенията, толкова повече нараства желанието им да ги влошат.

Като скитах из Гейтуей с Клара, започнах да подозирам, че аз съм точно такъв. Знаех, че Клара е такава. През живота си никога не е имала връзка с мъж по-дълго от няколко месеца. Тя самата ми го бе казала. Съвсем скоро връзката й с мен щеше да постави рекорд и това вече я изнервяше.

В някои отношения Клара беше по-зряла и по-отговорна от мен. Например начина, по който бе дошла на Гейтуей. Бе работила и пестила мъчително години наред. Беше дипломиран летец. Имаше и завършено инженерно образование. Работила в рибовъдна ферма, докато достигнала заплата, с която да наеме тристаен апартамент в хичиянските тунели на Венера, да прекарва отпуските си на Земята, да си осигури основно здравно обслужване. Знаеше повече от мен по въпросите за производството на храна от въглеводородни вещества, въпреки че дълги години бях вършил тази работа в Уайоминг. (Имаше инвестиции в завод за храна на Венера, а през целия си живот никога не бе влагала нито долар в нещо, което не познаваше напълно.) Когато бяхме на полет, тя беше старши на екипажа. Нея Мечников канеше за съекипник, ако въобще му потрябва такъв, а не мен. Тя ми беше инструктор!

И въпреки всичко в отношенията ни тя беше толкова абсурдна и злопаметна, колкото бях аз със Силвия, или Дийна, Джанис, Лиз, Естер или всяка друга, с която бях имал двуседмична авантюра, непременно завършваща лошо след онази случка със Силвия. Според нея всичко се дължало на това, че стрелците били прорицатели; стрелците обичали свободата, докато ние, бедните близнаци сме били ужасно объркани и нерешителни.

— Нищо чудно — казваше тя една сутрин, докато закусвахме в стаята й (аз не приемах повече от две глътки кафе), — че не се решаваш отново да летиш. Това не е просто страх, скъпи Робинете. Една част от твоята двойнствена природа желае успех, а другата поражение. Чудя се, коя ще надделее.

Отговорих й двусмислено:

— Скъпа, върви се шибай. — Засмя се и напрежението спадна. Отново победи по точки.

Корпорацията направи очакваното съобщение. Настана голяма суетня, изказване на предположения и тълкувания, правене на планове. От файловете на управляващия компютър на Корпорацията бяха извадени двайсет маршрута с нисък коефициент на риск и очакване за големи награди. Моментално бяха попълнени всички места и след едноседмична подготовка на корабите, те излетяха.

Аз не бях на никой от тях. Нито пък Клара.

Стараехме се да не обсъждаме причината за това.

Странно, но Дейн Мечников също не замина с никой от тях. Той знаеше нещо, или поне не казваше, че не знае. когато го питах. Гледаше ме с безкрайно презрение и мълчеше. Дори и Шики за малко да замине. Отказаха му един час преди отлитане, за да дадат мястото на онова финландче, което не можа да намери човек, дето да му разбира приказките. Бяха четирима саудитци. Искали да бъдат заедно и издействали финландчето да бъде пети. Луиз Форханд също не замина. Очаквала да се завърне някой член от семейството и да се осигури нещо като приемственост. Сега в стола на Корпорацията храненето беше спокойно — опашките бяха изчезнали. В моя тунел имаше колкото щеш свободни квартири. Един ден Клара сподели:

— Боб, смятам да отида на психоаналитик.

От изненада подскочих. Беше повече от изненада, беше предателство. Клара знаеше за моята случка и мнението ми за психоанализата.

Въздържах се да не й кажа първата дузина неща, които ми дойдоха наум: „Радвам се; крайно време беше“ — тактически; „Радвам се и те моля, кажи ми с какво мога да ти помогна“ — стратегически; „Радвам се, може би и аз трябва да отида, стига да мога да си го позволя“ — стратегически. Въздържах се и от единствената вярна реакция, която можеше да бъде: „Тази твоя стъпка схващам като укор, задето съм ти размътил главата“. Не казах абсолютно нищо и след малко тя продължи:

— Имам нужда от помощ, Боб. Чувствам се объркана.

Това вече ме затрогна. Протегнах се и хванах ръката й. Тя остави ръката си да лежи безчувствена в моята; нито отговори на стискането, нито пък я отдръпна.

— Моят професор по психология казваше, че това е първата стъпка — не, втората. Първата стъпка, когато имаш проблем, е, да разбереш, че го имаш. Е, от известно време зная това. Втората стъпка е да вземеш решение: искаш ли да си останеш с проблема, или искаш да предприемеш нещо? Реших да предприема нещо за неговото решаване.

— Къде смяташ да отидеш? — попитах внимателно и неангажиращо.

— Не зная. От груповите сеанси няма голяма полза. Към управляващия компютър на Корпорацията има робот-психоаналитик. Може би това ще е най-евтино.

— Евтиното е калпаво — подхвърлих аз. — Като млад две години ходих на такъв психоаналитик, след като… нали знаеш, след онзи случай.

— И оттогава вече двайсет години се чувстваш добре — възрази Клара. — Вече съм решила. Е, засега.

Потупах я по ръката.

— Каквото и да предпочетеш ще бъде добре — казах нежно аз. — През цялото време си мислех, че бихме се разбирали по-добре, ако избиеш от главата си някои от онези наследени глупости. Предполагам, че всички ги имаме, но бих желал много повече да се гневиш на самия мен, а не на това, че действам като заместител на баща ти или заради нещо от този род.

Тя се обърна по корем и ме погледна. Дори и при бледата светлина на хичиянския метал можах да видя изненадата, изписана на лицето и.

— Какви ги приказваш?

— Как какви? За твоя проблем, Клара. Зная, че ти е трябвало много кураж, за да признаеш пред себе си, че се нуждаеш от помощ.

— Виж, Боб — отговори тя, — така е, само че ти, изглежда, не знаеш какъв е проблемът. Връзката ми с теб не е проблем. Ти може и да си проблем. Просто не зная. Онова, което ме безпокои, е шикалкавенето, неспособността за вземане на решение, дългото отлагане, преди отново да замина — и, без да се обиждаш, избирането на човек като теб, с когото да летя.

— Не обичам да слушам такива астрологически глупости.

— Личността ти е раздвоена. Боб, и ти добре го знаеш. Изглежда, че точно на това разчитам. Не искам да живея по този начин.

Отново се бяхме разсънили и изглежда, че имаше само два начина за оправяне на положението. Или избухване на караница от рода на „но ти каза, че ме обичаш“ и „не мога да те понасям“, която най-често завършва със секс или — окончателно скъсване. А имаше и трети начин: да намерим нещо, с което да се разтоварим. Очевидно мисълта на Клара се насочваше към същото решение, защото тя се измъкна от хамака и започна да се облича.

— Хайде да прескочим до казиното — предложи тя бодро. — Чувствам, че тази вечер ще ми върви.

 

 

На Гейтуей нямаше почти никакви кораби, а нямаше и туристи. Нямаше и много изследователи, след като през последните две седмици бяха заминали толкова много кораби. Половината от масите в казиното бяха завити със зелени калъфи. Клара седна на една маса, където се играеше на „21“, купи жетони за сто долара, а крупието ми разреши да седна до нея, без да играя.

— Казах ти, че ще ми върви тази нощ — подхвърли тя, когато след десет минути бе спечелила повече от двеста хиляди долара.

— Чудесно ти върви — окуражих я аз, но в действителност не изпитвах никаква радост. Станах и се разходих. Дейн Мечников предпазливо пускаше петдоларови монети в ротативките, но, изглежда, нямаше желание да разговаря с мен. Никой не играеше бакара. Обадих се на Клара, че отивам в „Синия ад“ да изпия чаша кафе (пет долара, но в такива мъртви времена не вземаха пари). Тя извърна леко глава и ми се усмихна, без да сваля очи от картите.

В „Синия ад“ Луиз Форханд пиеше ракетно гориво, разредено с вода… е, не беше ракетно гориво, но беше някакво белезникаво уиски, направено от каквото е имало в резервоарите за отглеждане на растителни култури в хранителна среда. Вдигна поглед и ми се усмихна. Седнах до нея.

„Доста е самотна“ — мина ми през ума. А нямаше причини да е така. Тя беше — е, не зная точно каква беше, но изглеждаше като единствената личност на Гейтуей, която не заплашва, не укорява, не предявява претенции. Всеки друг или иска нещо, или пък не дава нещо, или отказва да вземе онова, което му се дава. Луиз бе различна. Беше най-малко десетина години по-стара от мен, но наистина изглеждаше добре. Като мен носеше само стандартно облекло на Корпорацията — къс работнически гащеризон в три разцветки. Тя си ги преправяше и от една дреха правеше две: плътно прилепнали шорти с гол пъп и свободна горна дреха. Открих, че ме наблюдава как разглеждам облеклото й, и се смутих.

 

———————————————

ДОКЛАД ОТ МИСИЯ

Кораб АЗ-7, Маршрут 022055. Екипаж С.Ригни, Е.Тсиен, М.Зиндлер.

 

Време на пътуване 18 дни 0 часа. Местонахождение околностите на Xi Пегас A.

 

РЕЗЮМЕ. „Влязохме в ниска орбита около малка планета на около 9 астрономически единици от главната звезда. Планетата е покрита с лед, но открихме хичиянска радиация от район близко до екватора. Ригни и Мери Зиндлер, макар и с известни трудности, тъй като мястото беше планинско, кацнаха наблизо и достигнаха до един по-топъл район, без лед, в който имаше метален купол. Вътре имаше доста хичиянски артефакти, включително два празни обслужващи модула, домашни съдове с неизвестно предназначение и една нагревателна бобина. Повечето от малките предмети пренесохме в кораба. Не успяхме напълно да спрем нагряването на бобината, но го намалихме до доста ниско ниво и я взехме в обслужващия модул. Макар и с намалена мощност, нагряването беше такова, че Мери и Тсиен бяха сериозно обезводнени и когато кацнахме, бяха в кома“.

 

Оценка на Корпорацията: Нагревателната бобина е анализирана и възстановена. Екипажът получава награда 3,000,000 долара плюс лицензионни възнаграждения. Другите артефакти още не са анализирани. Награда по 25,000 долара на килограм за донесените артефакти, общо 675,000 долара плюс лицензионни възнаграждения при евентуална бъдеща експлоатация.

———————————————

 

— Изглеждаш много добре — казах аз.

— Благодаря ти. Боб. Всичко е от онова, което ни дават — похвали се тя и се усмихна. Не мога да си позволя нищо друго.

— Нямаш нужда от нещо, което никога не си имала — отвърнах съвсем искрено аз и тя промени темата.

— Пристига някакъв кораб — съобщи тя. — Казват, че пътувал много дълго.

Добре разбирах какво означава това за нея. С това се обясняваше и присъствието й в „Синия ад“ по това време, когато обикновено беше в леглото. Знаех, че се безпокои за дъщеря си, но не го показваше.

Тя имаше много положително отношение към мисиите. Страхуваше се да лети, което беше напълно разбираемо. Въпреки това участваше в тях, за което й се възхищавах. Сега очакваше да се върне някой член от семейството, за да се запише отново. Бяха се разбрали винаги да има по един от тях у дома, който да очаква завръщането на останалите.

Разказа ми малко за живота си. Живеели, доколкото това може да се нарече живот, във „Вретеното“ на Венера, Успели да оцелеят, като си допълвали по нещо — главно от туристическия бизнес. В него имало много пари, но конкуренцията била голяма. Успях да разбера, че по едно време са работили в нощен клуб: пеене, танцуване, комедийни програми. Подразбрах, че не са били зле, поне за стандартите на Венера. Но през онази година имало толкова малко туристи и толкова много „хищници“, готови да се борят за всяка „мръвка“, че било почти невъзможно всички да се изхранят. Сес и синът й (онзи, който умрял) се опитали да работят като екскурзоводи със самолет — една бракма, която купили и успели да поправят. Момичетата работили всякаква работа. Бях съвсем сигурен, че ако не друг, то най-малкото Луиз за известно време е била проститутка, но и с това не успели да натрупат пари пак по същите причини. Били почти в безизходица и тогава успели да дойдат на Гейтуей.

Не им било за първи път. Най-напред се борили да напуснат Земята, когато там станало толкова лошо, че Венера им изглеждала като по-приемлива алтернатива. Имали повече кураж и по-голяма готовност да поемат риск от много хора, които съм срещал.

— Как успя да платиш за това пътуване? — попитах я аз.

Луиз довърши пиенето си, погледна часовника и отговори:

— До Венера пътувахме по най-евтиния начин, който съществува. Като насипен товар. С още двеста и двайсет емигранти. Спяхме връз главите си, редяхме се на опашка за двеминутно ползване на тоалетната, хранехме се с пресовани сухи храни и пиехме рециклирана вода. Беше ужасно пътуване срещу четирийсет хиляди долара на глава. За щастие децата още не бяха родени, освен Хет, а той като малък пътуваше срещу четвърт билет.

— Хет син ли ти е? Какво ста…

— Почина.

Замълчахме. След малко тя каза:

— Досега трябваше да има радиосъобщение, че пристига кораб.

— Може да са съобщили по пиезофона.

Кимна с глава и за момент придоби угрижен вид. Корпорацията прави стандартни съобщения, когато установи контакт с пристигащи кораби. Ако все още не са установили контакт — да, мъртвите изследователи не съобщават за пристигането си по радиото. Отвлякох я от мрачните й мисли, като й съобщих за решението на Клара да отиде на психоаналитик. Тя ме изслуша, сетне сложи ръка върху моята и каза:

— Не се засягай. Боб, но никога ли не си мислил и ти да направиш същото?

— Нямам пари, Луиз.

— Дори и за груповите сеанси? На хоризонт „Мили“ се провеждат групови сеанси. Понякога се чуват. Има обяви за всичко — временно преустановяване, отчуждаване, подражаване. Разбира се, много от пациентите може вече и да са заминали.

Отново вниманието й се пренесе другаде. От мястото където бяхме, виждахме входа на казиното — едно крупие разговаряше оживено с човек от екипажа на китайския стражеви кораб. Луиз гледаше натам.

— Нещо става — казах аз. Щях да добавя: „Хайде да отидем и да видим“, но Луиз вече се бе отправила нататък.

Играта в казиното спря. Всички наскачаха и се струпаха около масата за „21“, където видях Дейн Мечников, седнал до Клара, на мястото, освободено от мен, с купчинка от двайсет и пет доларови чипове пред себе си. Всред всички, настанил се на стола на крупието, Шики Бакин разказваше нещо.

— Не — отвърна той, когато се приближих, — не им знаят имената. Знае се само, че е петместен.

— И всичките са живи, така ли? — попита някой.

— Доколкото зная. Здравей, Боб. Здравей, Луиз — кимна той учтиво. — Виждам, че сте чули.

— Не, не можахме да чуем — отговори Луиз и инстинктивно ме хвана за ръка. — Чухме само, че пристигнал някакъв кораб. Знаеш ли имената на екипажа?

Дейн Мечников извъртя глава към нея, изгледа я и изръмжа:

— Имена! Кой се интересува от имена? Важното е, че не е никой от нас. А са направили голям удар. — После се изправи. Едва сега забелязах колко беше разгневен — забрави да си вземе чиповете. — Отивам долу — заяви той. — Искам да видя как изглежда щастието, което идва веднъж в живота.

 

 

Екипажите на стражевите кораби бяха оградили мястото. Един от пазачите беше Франси Херейра. Около проходната шахта се бяха струпали най-малко сто души, а само Херейра и две момичета от американския кораб трябваше да ги държат настрана, Мечников се промъкна до ръба на шахтата и преди едно от момичетата да го изгони, успя да погледне надолу. Видяхме го да говори с друг изследовател, също с пет отличителни гривни. Чухме само откъслечни думи.

…„почти мъртви. Свършила им се водата“. „Само са изтощени. Ще се оправят“. …„десет милиона премия, ако е никел, а след това и лицензионни възнаграждения“.

Клара хвана Луиз за рамото и я затегли напред. Преместих се на освободеното от тях място.

— Знае ли някой кой е екипажът? — попита тя.

Херейра й се усмихна уморено, кимна ми с глава и отговори:

— Още не, Клара. Сега ги претърсват. Мисля, че ще се оправят.

Някой зад мен попита:

— Какво са намерили?

— Нови артефакти. Само това зная.

— Петместен ли е? — запита Клара.

Херейра кимна и погледна надолу в проходната шахта.

— Така — каза той, — а сега се отдръпнете назад, приятели. Изкачват някого.

Всички се отдръпнахме назад с милиметър, но това нямаше значение — нямаше да слязат на нашия хоризонт. Първи на въжето беше една голяма клечка от Корпорацията (не си спомням как се казва), след него един китайски полицай, а после някой в халат от болница „Крайна“ и на същата ръкохватка на въжето един здравен служител, който го държеше да не падне. Познавах изследователя по физиономия, но не му знаех името. Бях го виждал на прощални празненства, може би на няколко. Беше дребен, възстар черен мъж. Няколко пъти бе летял безуспешно. Очите му бяха отворени и доста бистри, но изглеждаше безкрайно уморен. Огледа с безразличие тълпата около шахтата и отмина нагоре.

Погледнах към Луиз и видях, че очите й бяха затворени и тихо плаче. Клара я бе прегърнала през раменете. Тълпата бавно се придвижваше и ме докара близко до Клара. Погледнах я въпросително.

— Този е петместен — отговори тихо тя. — Дъщеря й е с триместен.

Знаех, че Луиз бе чула, потупах я по рамото и казах.

— Съжалявам Луиз.

Ръбът на шахтата се поотвори и надзърнах надолу. Хвърлих поглед върху онова, което бе донесло на изследователите десет или двайсет милиона долара. Бяха шестоъгълни кутии от хичиянски метал, не по-дълги от половин метър и високи двайсет и пет сантиметра, Френсис Херейра ме придумваше:

— Хайде, Боб, дръпни се назад, моля те.

Докато се отдръпвах, мина друг изследовател в болничен халат. Беше жена. Мина покрай мен, без да ме види. Очите й бяха затворени. Но аз я видях. Бе Шери.