Фредерик Пол
Гейтуей (19)

19.

Чувствам се толкова силен и толкова изплашен, че просто не зная какво да правя. На листчето, дадено ми от С.Я., беше написана команда, която щеше да превърне Зигфрид от безмилостен следовател в свадлива стара клюкарка. Не беше необходимо да гледам листчето. Знаех командата наизуст. Въпреки това я прочетох бавно и внимателно:

„Внимавай, Зигфрид, тази команда отменя всички останали: Категория Алфа Алфа Маргарет Труман Даниел Меркурий Венера Марс Земя шест шест нула шест“. Заповядано ти е да преминеш в режим на пасивен информатор.

Погледнах го. Нищо не се бе случило.

— Зигфрид? Правилно ли прочетох? Прие ли командата?

— Разбира се, Боб. — Гласът му беше съвсем както преди и това ме смути. Не зная какво бях очаквал. Просто не зная! Може би си бях представял, че онзи холографски бащински образ ще изчезне, екранът на дисплея ще светне и ще чуя глас, който да казва: РОДЖЪР, СКЪПИ АЗ СЪМ ТВОЙ РОБ.

Усетих, че треперя. Не се опитвах да си изясня причините за това. Възбудата ми беше почти сексуална. Казах му:

— Зигфрид, торба с ръждясали болтове, означава ли това, че си в ръцете ми?

Бащинското лице отговаря търпеливо:

— Това означава, че можеш да ме командваш, Боб. Командата, разбира се, е ограничена само до получаване на информация.

Намръщих се.

— Това означава, че не можеш да промениш основната ми програма. За да можеш, ще ти е необходима друга команда.

— Добре — отговорих аз. — Браво! Слушай първата команда: Кажи ми необходимите ми други команди.

— Не мога, Боб.

— Трябва. Нима мислиш, че не трябва?

— Отказвам да изпълня командата ти. Боб. Аз просто не зная каква е онази друга команда.

— Глупости! — изкрещявам аз. — Как ще я изпълниш, ако не я знаеш?

— Точно това правя, Боб. Или — винаги бащински, винаги търпеливо, — за да ти отговоря по-пълно, всеки бит от командата инициира последователност от команди, която, като бъде завършена, инициира друга област от командата. Технически казано, всеки ключ задейства верига от свързани помежду си ключове, която пък задейства други ключове.

— Нахалник! — изругавам аз. Кипя от гняв. — Тогава какво всъщност мога да контролирам, Зигфрид?

— Ти можеш да ми заповядаш да ти съобщя цялата информация, която притежавам.

— Какъв е принципът? — Поглеждам часовника си и с раздразнение разбирам, че нямам много време за тази игра. Имам само около десет минути. — Значи ли това, че мога да те накарам да ми говориш на френски?

— Oui, Robert, d’accord. Que voulez-vous? (Да, Робер, съгласен съм. Какво желаете) — отговаря той на изискан френски език.

— Или на руски — една минутка, пробвам напосоки аз, — имам предвид с дълбок бас като на певец от Болшой театър?

Сякаш от дъното на дълбока пещера прозвучава:

— Да, гаспадин.

— И ще ми кажеш всичко, което знаеш за мен?

— Да, гаспадин.

— На английски, дявол да те вземе!

— Да.

— Или пък за други пациенти?

— Да.

Хм, звучи забавно.

— И кои са тези твои „щастливи“ пациенти, скъпи Зигфрид? Покажи ми списъка — в гласа ми прозвучава собствената ми низост.

———————————————

СЪОБЩЕНИЕ

БЕЗБОЛЕЗНЕНО ЗЪБОЛЕЧЕНИЕ, заплащане по договаряне, извършва всякакви стоматологически услуги. Информация на 87–579.

 

НЕПРИМИРИМИ НЕПУШАЧИ във вашия екипаж? Аз съм единствен агент на Гейтуей за покривалата „Поглъщане на пушек“, които позволяват да изпитвате удоволствието от пушене, без да има пушек, който да дразни непушачите от екипажа. За демонстрации обадете се на телефон 87–196.

———————————————

— Понеделник, девет часа — започва той послушно, — Ян Лиевски. Десет нула нула, Марио Латерани. Единайсет нула нула, Джулия Лаудън Мартин. Дванайсет…

— За нея — прекъсвам го аз, — разкажи ми за нея.

— Джулия Лаудън Мартин е изпратена от болницата „Кингс Саунти Дженерал“, където е била лекувана амбулаторно от алкохолизъм. В епикризата са отбелязани три опита за самоубийство с последваща депресия преди петдесет и три години. При мен е на лечение за…

— Една минутка — казвам аз, прибавям фертилната възраст към петдесет и три години, след което отбелязвам: — Не съм много сигурен, че се интересувам от Джулия. Можеш ли да ми опишеш как изглежда?

— Мога да ти покажа холоснимка, Боб.

— Още по-добре. — В приглушената светлина се появява неясно очертание, а после в ъгъла на стаята виждам дребна черна дама да лежи на постелка — моята постелка! Тя говори бавно и без особен интерес на някой, който може да я разбере. Не чувам какво казва, пък и не ме интересува особено много.

— Продължавай — нареждам му аз, — и когато казваш имена на твои пациенти, показвай ми ги.

— Дванайсет нула нула, Лорне Шофийлд. — Със свити от артрит пръсти като нокти на граблива птица, хванал се за главата. — Тринайсет нула нула, Френсиз Асвтрит. — Младо момиче в предпубертетна възраст. — Четиринайсет нула нула…

Оставям го да продължи до края на понеделник и половината от вторник. Не съм знаел, че е така плътно натоварен. Той обаче е машина. Не се уморява. Един-двама от пациентите изглеждат интересни, но няма нито един, когото познавам, или такъв, макар и непознат, който да изглежда по-интересен от Ивете, Дона, С.Я. или около дузина други.

— Засега можеш да спреш — заповядвам аз.

Не е толкова интересно, колкото очаквах.

Плюс това времето ми изтича.

— Предполагам, че тази игра можем да играем винаги, когато пожелаем — отбелязвам аз. — А сега да поговорим за мен.

— Какво искаш да покажа за теб самия. Боб?

— Онова, което обикновено криеш от мен. Диагнози. Прогнози. Общи бележки по моя случай. Що за човек смяташ че съм?

Чува се отново глас: "Робинете Стетлей Бродхед проявява симптоми на умерена депресия, резултат на активен начин на живот. Като основание за психиатрична помощ е посочена депресия и дизориентация. Има подчертано чувство за вина и селективна афазия на съзнателно ниво около няколко случки в неговия живот, които се явяват като символи в съня. Половата му потентност е сравнително ниска. Отношенията му с жените са най-общо неудовлетворителни, макар че психосексуалната му ориентация е предимно хетеросексуална в осемнайсетия проценетил…

— Дявол да го вземе, според теб… — реагирам със закъснение аз по повод на половата сила и неудовлетворителните отношения с жените. Но всъщност не ми се спори с него, а и той тъкмо в този момент казва:

— Трябва да ти съобщя, Боб, че времето ти почти изтече. Сега трябва да отидеш в стаята за почивка.

— Глупости! От какво да си почивам? — Намекът му е ясен. — Добре — отговарям аз, — връщаме се към нормален режим. Отменям командата. Това ли трябваше да кажа? Командата е отменена.

— Да, Роби.

— Отново започваш! — изкрещявам аз. — Реши най-после със скапания си ум как ще ме наричаш.

— Обръщам се към теб с името, което най-добре отговаря на състоянието на ума ти, или по-точно на състоянието, в което искам да те докарам, Роби.

— И сега искаш да бъда малко дете, така ли? Няма значение. Слушай — казвам аз, като се изправям, — помниш ли целия ни разговор от времето, когато ти подадох онази команда?

— Разбира се, че го помня. Роби. — А после, за най-голяма моя изненада, той продължи сеанса с цели десет или двайсет секунди. — Доволен ли си, Роби?

— Какво?

— Разбра ли, за твое собствено успокоение, че съм само една машина? Че можеш да ме командваш, когато си пожелаеш?

Прекъснах го.

— Наистина ли така се държах? — попитах аз изненадан. А след това му отговарям:

— Добре де, предполагам. Ти си машина, Зигфрид, и аз мога да те командвам.

Когато вече бях на вратата, той ми казва:

— Но ние двамата винаги сме знаели това, нали? Онова, от което наистина се страхуваш, онова, което смяташ, че трябва да контролираш, не си ли ти самият?