Леонид Панасенко
Частен случай от живота на атлантите

— Пийни си вино, приятел — Жул остави картона и въглена и избърса пръсти о зеблото, с което бе покрита глината. — Все пак не си облечен, а тази стара вещица мадам Боне от понеделник не е палила печката в ателието.

Марсел Делабар драговолно свали ръце и слезе от дървения подиум, на който вече трети ден позираше като атлант. Виното бе студено и опиващо. Хубаво вино!

Скулпторът разчупи със силните си пръсти една ябълка, подаде половината на Делабар. Кафявите семки се посипаха по пода.

— Налей още, приятел.

Слънчев лъч погъделичка рунтавите гърди на Жул и той се усмихна. Навън е март, врабчетата лудеят, вчера Луиза си окаля чорапите, а към септември поръчката ще е готова и този красавец ковач ще подпира балкона на новото кметство; освен това Жул ще си получи парата, по дяволите, а Луиза — цяла кутия нови чорапи, ако — ха! ха! — престане да се изчервява, щом срещне мадам Боне.

— Слушай, Делабар — Скулпторът пак сипа по малко вино. — До теб под балкона ще стои твоята приятелка, кариатидата. Сигурно си виждал в града… И тъй. Сега тук ще дойде една знатна дама. Маркиза ли беше, графиня ли… Аз, разбира се, плюя на титлите й, но лицето й е божествено! А гушката… Да й беше видял гушката, Делабар. Госпожа Натали! Не-не, госпожа Гушка! Представяш ли си — Жул избухна в смях, — сама пожела да ми позира, така й било хрумнало. Имате от мен три-четири сеанса, вика, пък аз и за един съм готов да й целувам ръчичките. — Той замълча, замислено поклати глава. — Разбираш ли, приятел, дори да е от камък, жената трябва да е жена. Не мога да понасям атлетични кариатиди…

Скулпторът погледна модела си така, сякаш бе изгубил нишката на разговора.

— Всъщност какво исках да ти кажа? Ах, да! Гледай да се държиш деликатно пред графинята, приятел. Повече си трай. Те обичат добрите обноски. Нали разбираш?

— Иска ли питане, господине — съгласи се Делабар. Звънчето на вратата дрънна. Жул припряно отмести чашата си и се втурна да посрещне гостенката.

„В ковачницата сега обядват — меланхолично си помисли Делабар. — Разбира се, ако господарят не е измислил някоя работа, дето не търпи отлагане… Въгленчетата в огнището пукат, топло е. Луи е изпържил крехко свинско с лук. А чичо Раймон налива вино в чашите…“

— Колко е тъмно тук — прекъсна тези приятни мисли женски глас. Делабар машинално грабна ризата си и прикри голите си гърди.

Не видя веднага госпожа Натали.

От полумрака на коридора първо изникнаха бели кадифени обувчици, после се плисна дълга атлазена рокля. С такава тънка талия беше, че на Делабар му секна дъхът. Там, където свършваше атлазът, от две полусфери, сякаш без да има допирна точка с раменете, израстваше белият стрък на шията. Израстваше — и се източваше нагоре…

— Какъв е този дивак, господин Жул? — студено, с погнуса попита гостенката. — Глината ли ви носи? Но защо е гол?

Делабар потрепери като от удар и болезнено се изчерви. Огромното му тяло, всеки мускул на което бе пееща струна, изведнъж се смали, сви се и се спаружи като карнавална ракета, случайно промушена с шпага. Вдън земя бе готов да потъне, да се превърне в муха, за да отлети, или пък в хлебарка — да се шмугне, да се завре в някоя дупка. Но преди това още веднъж да види лицето й!

— Марсел! — възмути се скулпторът. — Бива ли така?! Веднага се облечи!

Делабар отстъпи заднишката в ъгъла, където бяха струпани бъчви и късове мрамор, бутна табуретката и с трясък я събори.

— Хиляди извинения, ваша милост — Жул се суетеше край знатната дама и се чудеше къде да я настани да седне. — Бедняшкото ми ателие и… вие! Безподобното ви лице заслепи горкия Делабар. Впрочем вижте сама: редом с вас бледнее дори благородният мрамор.

— Вие сте подмазвач — прекъсна излиянията му графинята. — И по всичко личи, че за това ви бива повече, отколкото във вашия занаят. Не виждате ли, че вече ви позирам?

— Момент, момент, госпожо! — Жул грабна въглена и картона. — Вече започнах. Улавям, улавям чертите ви, божествена Натали.

Графинята се бе извърнала към прозореца. На Делабар му се стори, че тя е продължение на светлината, която се процеждаше през прашните стъкла, и дори е нещо по-чисто; така понякога, престараят ли се чираците, към опушения таван на ковачницата лумва син пламък, за да изчезне на часа.

Делабар се обличаше бавно и безмълвно, като внимаваше дори неволно да не пропъди с шум прекрасното видение. Изгаряше и от срам, и от необяснима радост, сякаш бе зърнал скришно нещо забранено. Изпита подобно чувство на четиринайсет години, когато отиде на реката да повика сестра си и изведнъж видя сред върбовия гъсталак няколко голи момичета, които се гонеха, пръскаха се с вода и пищяха от радост.

— Да, изкуството избира достойните — тежко рече Жул, като завършваше поредната скица. — Сама по себе си красотата е нищо. Вашето достойнство подчертава хубостта ви, изпълва я със скрит смисъл…

„Как говори само — завидя му Делабар и се учуди като дете: — Нима Тя спи и яде също като мен или Жул, нима може, да речем, да плаче или да прегръща някого? Нима може да бъде обичана?“

Той се засрами от мислите си и пристъпи към светлината. Графинята стоеше неподвижно, сякаш бе решила и без помощта на скулптора да се превърне в статуя. Дори не погледна към Делабар.

— Отначало винаги ловя линията — Жул се стараеше да разпръсне мълчанието. — Хващам настроението. А с камъка работя после, по памет.

— Всеки занаят си има своите тайни — съгласи се госпожа Натали и отегчено вдигна рамене. — Моята готвачка например може с часове да разправя как вари лучена чорба.

Жул обидено замълча. Поклати глава, щом видя как блестят очите на Делабар. „Не е лъжица за твоята уста, приятел — говореше този жест. — И не се измъчвай напразно, изобщо не мисли за нея.“

След като госпожа Натали си тръгна, Жул хвърли скиците в ъгъла и отиде при мадам Боне.

— Ето! — заяви той и победоносно разклати двете бутилки вино, с които се върна в ателието. — Тази превзета фукла ми развали настроението… Лучена чорба — ама че сравнение! — ядосано измърмори скулпторът и напълни чашите с вино. — А ти я зяпаш в устата. Не си ли виждал кадифени обувчици?

През нощта Делабар спа зле. Сънува се заобиколен от духове, господарят го хокаше и викаше, че трябва повече да върти чука, вместо да се шляе из разни ателиета, а после, вече призори, когато Делабар изпи половин канче вода и пак се унесе, вратата на ковачницата тихо изскърца и пред Делабар се яви лъчезарен ангел.

„Вие ли сте? — прошепна Делабар. — Внимавайте, ще се изцапате. Тук е толкова мръсно и задимено. Как се решихте да дойдете?“

Госпожа Натали загадъчно се усмихна и го повика с ръка:

„Ела при мен, дивако. Не се бой, ела! Научих, че ни е съдено да бъдем заедно в небесата. Цял живот. Ела!“

Той понечи да тръгне към нея, но изведнъж от огнището лумна пламък и му препречи пътя.

„Луи, Раймон — повика Делабар приятелите си, — угасете огъня. По-бързо. Викат ме.“

Отговори му гръмогласен кикот. Кикотеха се стените, опушеният таван, смееше се и танцуваше пламъкът.

„Побързай де! — тропна с краче Натали. — Аз съм съдбата ти.“

„Тя е твоята смърт — възрази пламъкът. — И твоята вечна мъка.“

Делабар го отстрани и решително пристъпи към своята възлюблена.

Пламъкът се метна на гърдите му, смъкна дрехите на Натали…

Делабар извика и се събуди. Лицето му гореше като опарено с коприва, усещаше сладка премала и така и не можа да проумее: дали ги събра, или ги раздели вовеки веков грешният и чист огън.

От сутринта валеше дъжд, досадно, непрестанно. В ателието стана още по-усойно, а на южната стена изби петно влага. Като проклинаше мадам Боне до девето коляно, Жул събра де що има трески и боклуци, счупи сандъка, в който държеше скиците, и заедно с Делабар стъкна огъня в печката.

— Забеляза ли вчера какви очи има? — попита скулпторът, като се настани на кривокраката табуретка. — Тази гранд-дама. Не си ли забелязал? Тя има черни очи, приятел. Лоши очи. Сега нищо не ми иде отръки. — Той погледна Делабар и се усмихна. — А ти защо си толкова кисел? Да не си сънувал гушката, а? Не се черви, не се черви де. За показ пари не вземам. Щом ти се гледа, гледай, ама каква е файдата? Виж, моята Луиза…

Звънчето дрънна. Жул моментално забрави за своята Луиза и хукна да отвори.

Сигурно на графинята й бе хрумнало да сметне този дъждовен ден за слънчев. Тя не само че забеляза Делабар, но дори го поздрави. Той грейна от щастие. Гледаше я влюбено и предано като куче. Може би душите им наистина се бяха срещнали в съня?

— Господин Жул — делово заяви графинята и царствено си оправи фризурата. — Днес съкращаваме сеанса. Чакам гости, освен това ми омръзна да позирам. Доста безсмислено занимание. Смятах, че ще е по-интересно.

— Има смисъл — мрачно възрази Жул. — Нима не се радвате, че статуята ви ще краси кметството?

— Ах — рече госпожа Натали, — дотогава има много време. Пък и кой ли ще знае, че кариатидата съм аз?

„Аз! Аз ще знам! — за малко да възкликне Делабар. — Сега вместо на църква ще ходя при кметството, госпожо!“

Графинята забеляза пламенния му поглед и студено кимна към Делабар.

— Господин Жул, чиракът ви умира от скука. Слугите в моята къща никога не стоят със скръстени ръце и не зяпат гостите. Още повече дамите.

Делабар стисна зъби от обида.

— Грешите, госпожо — злорадо каза Жул. — Наистина господин Делабар е беден, но не е нито чирак, нито слуга. И той като вас позира за кметството.

— Шегувате ли се?! — възкликна графинята. Бузите й пламнаха от гняв. — Аз — и до мен този селяндур! В кошмарен сън — иди-дойди. — Тя за миг се смути. — Но да стои до мен на площада?! За нищо на света! Вие сте просто шут, господин Жул! До гуша ми дойде. Сбогом!

Делабар се вцепени.

„Тя каза сън! Значи е истина! Огънят е бил истински! Защото провидението изпраща еднакви сънища само на любещите сърца.“

Вратата се хлопна.

— Ето че любовта ти свърши, приятел — Жул вдигна рамене. — По този повод ще прескоча до мадам Боне за една бутилчица. Ще поменуваме всичко свято!

 

Влажното платно с шум политна към земята.

— Трябва да се отдръпнете още — посъветва скулпторът.

Кметът на града се засмя:

— Нищо, господин Жул. Ще видим перспективата по-късно. Сигурно не току-така се говори, че художниците показвали творбите си отдалеч, за да скрият грешките и недостатъците им. Хайде, хайде, не се сърдете. Поръчката е изпълнена добре. Като живи са наистина.

Той отметна глава и се вгледа във фигурите на атланта и кариатидата.

— Харесват ми — заключи кметът. — Тя е толкова ефирна и капризна; виж как се е обърнала, не можеш припари, същинска знатна дама.

— А какво ще кажете за атланта? — попита скулпторът и лицето му грейна в самодоволна усмивка.

— Не сваля поглед от нея — засмя се кметът. — Наместо да крепи балкона.

— Излиза, че съм хванал тяхната линия — загадъчно рече скулпторът и се извърна към кмета. — Вашите думи, господине, означават ли, че мога да си получа парите?

— До последното су, драги — отговори кметът, като се любуваше на кариатидата. — И нещо отгоре. За голямото умение, което е съживило този камък.

 

Над керемидените покриви се търкаляше пълна луна. Часовникът вляво от балкона, който придържаха атлантът и кариатидата тържествено извести полунощ.

Ниският плътен звук се блъсна в атланта и го събуди. Каменното тяло на статуята полека се изпълни с живот и белият мрамор порозовя. В следващия миг атлантът видя кариатидата и трепна от изненада — от постамента му се откърти парче мазилка и падна долу. Не ще и съмнение, майсторството на господин Жул бе вдъхнало живот и в изваянието на Натали. Не ще и съмнение, тя също се бе пробудила от каменния сън, но — горда и надменна — с нищо не го показваше. Сребристата лунна светлина плахо докосваше гръдта й (господи, Жул, защо си я разголил пред целия свят?), лееше се по диплите на мраморната й дреха. Дръзкото зърно предизвикателно бодна полуслепия атлант в очите. Той побърза да отмести поглед и за първи път усети нощния хлад, сковаността на новото си тяло, видя нелепите буци от мускули. Мислеше мудно. Трябваше да минат доста седмици след пробуждането му, за да усети и да осъзнае светлината и мрака, собствената си неподвижност и многоликия живот на улиците, който течеше долу — непостижим и до болка познат. Но това, че Натали, както и преди, не желае да го забележи, че презира дори сянката му, атлантът го забеляза веднага, щом я видя до себе си на другия край на балкона.

В този живот всичко бе по-различно. Времето течеше по улиците, докато тук, при покривите, дремеше, усещаше се само по смяната на годишните времена — по премяната на дърветата и още по това, какво прехвърча край балкона — дъжд или сняг. Истинският живот се измерва със събития, а тук само птици долитаха и понякога, през пролетта, на балкона се събираха котешки компании — да пеят серенадите си.

На атланта му допадаше този бавен живот. Бавният живот предразполагаше към занимание, което трае вечно, и атлантът имаше такова. Гледаше своята Натали и каменното му същество се изпълваше с обожание.

Сега често си спомняше съня. Наистина им е съдено да бъдат заедно. Заедно, но не съвсем. В онзи, истинския живот не й беше казал нито дума — така е трябвало да стане, винаги повтаряше Жул, — а сега бе вече ням. Но това не го плашеше. Най-важното е, че вижда Натали, а на нея рано или късно ще й омръзне да се преструва на статуя, ще оцени търпението и верността му. Няма значение кога — дали след десет или хиляда години… Техният странен живот няма край, безкрайно е и търпението му.

Така мислеше атлантът. Но понякога, през мразовитите зимни нощи, губеше обичайното си самообладание. Тогава изпитваше желание да прекрачи, да прескочи пространството, което ги разделя, за да притисне към себе си Натали, да я стопли, да я запази с едрото си тяло от студа. Още по-тъжно му ставаше във виелиците. Снегът се трупаше, набиваше се в очите, бялата пелена закриваше Натали и на атланта му се привиждаха най-невероятни неща: току-виж я откраднали или си отишла сама — горделивка, света вода ненапита.

Минаха много години.

Една сутрин атлантът забеляза в пресечката странно шествие: пъстро конче влачеше по паважа каруца, в която имаше най-обикновен дъсчен ковчег; след каруцата вървяха пет-шест бабички и някакво хлапе — сигурно се бе присламчило от любопитство. Погребалното шествие се приближи.

Пред вратата на кметството стояха неколцина души и тихо си приказваха. Атлантът се ослуша.

— Така да я разори съдбата — въздъхна чернооката цветарка. — Ни тяло, ни имане.

— Била е графиня — потвърди един господин с остър нос и измачкана риза.

Атлантът погледна надолу, към покойницата — кльощава бабишкера с клюнест нос — и се ужаси. Нима тази грозотия е Натали — неговата вечна любов? Не, не и не! Привижда му се, струва му се, не е възможно!

Бързо погледна наляво, към своята Натали, за да се убеди: кариатидата е все така млада и прекрасна. Погледна и за първи път срещна очите й.

„Не гледай натам! — говореха те. — Да не си посмял!“

Атлантът, както всички неми, чудесно разбираше езика на погледите, разчиташе думите дори по незабележимото мърдане на устните. Разбра височайшата повеля и неописуемо се зарадва — най-после! — най-после Натали се смили над него. Какво от това, че след миг тя пак стана далечна и недостижима като звезда, а надменният й поглед се зарея в празното небе. Най-после!

Този необичайно горещ ден сякаш трая година, защото радостта не се измерва с времето, а съществува някак извън него. Надвечер вятърът докара свирепа орда черни облаци, сухи мълнии шибнаха няколко пъти града и рукна вода. Не порой, а именно вода, топъл клокочещ водопад, който тутакси скри къщите и дърветата. Лястовиците под мишницата на атланта неспокойно се размърдаха. Живееха там вече четвърто лято, свиха гнездо в пролуката между тялото на Атланта и стената на кметството. Бяха приятни съседи. Най-вече го умиляваха пиленцата, които се излюпваха всяка пролет и кълвяха ръката му с меките си гладни човчици. Гъделичкаха го и го разсмиваха.

Изглежда, вятърът промени посоката си. Сега балконът не пазеше от дъжда, водата шуртеше навсякъде и атлантът изведнъж изпита чувството, че този гъвкав и подвижен поток го е обединил с любимата, свързал ги е с хиляди дъждовни нишки. Сигурно и Натали си помисли същото. Блесна светкавица и за миг изтръгна лицето й от мрака. Натали се усмихваше.

Започнаха да се поздравяват сутрин.

Атлантът търпеливо учеше своята любима да разговаря с погледи, с едва доловими движения на каменните устни. Разправяше й за ковачницата, за Луи, за чичо Раймон, за това как Жул го намери и го склони да позира… Разказа й също за съня си, опита се да изрази какво бе изпитал, щом я зърна за първи път в ателието, за какво беше мислил през цялото време. Разказваше й всичко това, кажи-речи, петдесет години. Натали повече мълчеше и атлантът започна да се опасява: току-виж мраморът остарее, а той така и не ще разбере с какво е живяла тя, какви цветя и песни е обичала.

Измина още един век, атлантът и кариатидата се сприятелиха, но госпожа Натали си оставаше за Марсел Делабар все така тайнствена и недостижима. Неразгадаема.

Всичко реши случайността.

Една влажна мартенска утрин атлантът меланхолично наблюдаваше как по гърдите му лазят мравки. Те отдавна бяха набелязали там своя Голям път и сновяха напред-назад или дружно влачеха плячката си — буболечка или суха тревичка за строителни нужди. Вече разпознаваше много от мравките и дори им беше измислил имена. Ето и сега тичешком минаха двамата Новобранци, след тях се потътри Куцият Кардинал… Докато атлантът се забавляваше, долу, на площада, изведнъж се разнесе тревожна гълчава, изтрещя изстрел и към небето литна песен:

— Ще отидем при нашите страдащи братя…

 

Втори ден кипеше градът. През нощта атлантът видя по улиците безброй огньове, чу неразбираеми думи, като най-често се повтаряше думата „комуна“. Какво става?

Проехтяха изстрели. Хората на площада залегнаха, някои — виждаше ги отгоре — се скриха зад ъгъла на кметството и също започнаха да стрелят.

Натали напрегнато наблюдаваше събитията и атлантът имаше чувството, че тя разбира какво става, но още не е решила как да се отнесе към всичко това.

Оловната пчела винаги ще намери кого да ужили. Един заблуден куршум се заби в глезена на атланта. Мраморът се пръсна на парчета, част от крака отхвръкна, удари се в постамента и падна на паважа.

„Скъпи!“ — извика Натали с очи, с лице, с цялото си тяло.

„Не ме боли — отвърна той. — Ни най-малко. Но какво ти е?“

Млечнобялата й гръд изведнъж се пропука. Отляво, където при хората се намира сърцето.

„И мен не ме боли — леко трепнаха устните й. — Уплаших се за теб. Там нещо се сви и ето…“

След това живяха в обич и съгласие още четирийсет и четири години и няколко дни.

 

На сутринта дойдоха работници, за два часа издигнаха скеле, подготвиха работната площадка, инструментите и си тръгнаха.

В това нямаше нищо страшно, но те кой знае защо закриха фигурата на Натали със зебло. Атлантът се ужаси. Защо? Какво смятат да правят с нея? Защо са метнали върху лицето й този мръсен парцал?

Следобед на скелето се качи реставраторът с двамата си помощници. Свалиха платното от Натали и атлантът се поуспокои.

— Я гледай — учуди се реставраторът. — Като живи са. Майсторът е неизвестен, пък решението — гениално. Сюжет за малък разказ: укротяване на горделивата.

— Приятелчето й е сериозно — съгласи се единият от помощниците. — Не сваля очи от нея.

— Откъде ще започнем, маестро? — делово се поинтересува другият.

— Може би от тази хубавица — рече реставраторът, който се любуваше на кариатидата. — По-малко е пострадала. Има само една пукнатина.

Той извади от джоба си метална линийка, за да измери колко е дълбока пукнатината.

„Убиец! — безмълвно изкрещя атлантът. — Какво правиш? Остави я!“

С нечовешко усилие той отлепи ръце от свода и с грохот, пръскайки се на парчета, се хвърли върху онзи, който бе посегнал на неговата любима.

… Два пъти превързваха раната на главата, но бинтът пак подгизваше от кръв. Реставраторът се смръщи от болка, наведе се и взе от купчината отломки парчето мрамор, което допреди малко бе челото на хубавеца атлант.

— Кой би могъл да предположи — с недоумение рече той на помощниците си, — че този дявол ей така ще вземе и ще рухне?