Линда Феърстийн
Вероятна смърт (5)

4.

Беше осем и половина, когато паркирах джипа на тясната улица пред входа на Областната прокуратура и потърсих в портфейла си идентификационната карта, която ми бе нужна, за да мина през детектора за метал на главния вход. Взех трета чаша кафе от продавача, който всяка сутрин заставаше с количката си на ъгъла на „Сентър Стрийт“, и минах покрай бодигарда, твърде погълнат от порнографското списание, което разглеждаше, за да забележи пристигането ми.

Обичах да сядам на бюрото си поне половин час преди девет, когато по всички коридори на огромното здание забързваха адвокати, полицаи, съдебни заседатели и какви ли не чешити и закънтяваше шумът на хиляди телефони, които не преставаха да звънят през целия ден. Рано сутрин, докато все още бе тихо, можех на спокойствие да се запозная с най-неотложните си задачи, да прегледам и анализирам материалите за предстоящи дела, донесени от хората от екипа ми, и да отговоря на част от обажданията, които неизбежно се струпваха в края на всяка работна сесия.

В коридора на изпълнителното крило на Съдебния отдел все още нямаше никого. Включих осветлението, отворих вратата на офиса и минах покрай бюрото на секретарката си Лора, за да прибера палтото си в малкия гардероб в ъгъла. Вътре бе петдесет градуса. Свалих обувките си и се качих до компютъра на Лора с отвертка в ръка, за да стигна до термостата, монтиран от някой технически експерт със садистично подсъзнание високо в метална кошница, така че беше почти недостижим. Нагласих го на поносима температура, за да мога да седна на бюрото си и да се заловя за работа. С колегите ми носехме отговорност за безопасността и спокойствието на милионите жители и ежедневни посетители на Манхатън, но не ни бе позволено сами да се грижим за контрола на температурата в занемарените малки офиси в сградата на Криминалния съд.

Позвъних на заместничката си, за да оставя съобщение на телефонния й секретар:

— Здравей, Сара. Обади ми се веднага щом пристигнеш. Поех дело за убийство в „Мид-Манхатън“ с Чапмън и се налага да преровим всички дела, свързани с медицински лица, болници и приюти за душевноболни. Може би ще имам нужда от помощ и с другите си днешни задължения.

Следващото обаждане бе до стажантките ми, които работеха в един офис в съседния коридор. И двете бяха интелигентни млади жени, завършили колеж предишната пролет, които чиракуваха при мен и се готвеха да продължат юридическото си образование.

— Свиквам събрание в офиса си в десет часа. Поемаме нов случай и ни предстои много работа. Забравете за онази лекция в Главния полицейски щаб днес. Нужни сте ми тук.

Бързо набрах номера на приятелката си Джоан Стафорд, която безспорно бе заета с ежедневните си занимания със своя личен треньор, и попаднах на секретаря й:

— Обажда се Алекс. Забрави за плановете ни за вечеря и театър тази вечер и попитай Ан Джордън дали иска билета ми. Трябва да работя. Предай извиненията ми на момичетата и утре ще се чуем.

Джоан бе купила билети за нас и още няколко приятелки за новата пиеса на Мамет, която се играеше от две седмици, но нямаше да мога да отида с тях.

Роуз Малоун, секретарката на областния прокурор, вече бе на бюрото си, когато й се обадих да ми уреди среща с него.

— В колко часа пристига Пол?

— В девет ще говори пред Градския съвет, но предполагам, че ще бъде тук преди дванайсет. Да те включа ли в списъка?

— Ако обичаш, Роуз. Тази сутрин поех едно убийство и трябва да го уведомя.

— Вече знае, Александра. Преди малко се обади от колата си и спомена, че са му позвънили от комисариата. Може би не знаеш, но мисис Баталия е член на управителния съвет на „Мид-Манхатън“.

Искаше ми се поне веднъж да съобщя на Пол Баталия нещо, което все още да не е научил. Този човек имаше повече източници на информация, отколкото са хамбургерите в „Макдоналдс“.

— Ще бъда в офиса си, Роуз, обади ми се, когато пожелае да говори с мен.

Прелистих бележника си, съставих списък на срещите и разговорите със свидетели, за които Сара можеше да ме замести, и оградих с червено онези, с които трябваше да се заема лично. Включих компютъра и бързо набрах отговор на нескопосания иск за постановление, подаден от защитата по едно дело за сексуален тормоз на брачна партньорка. Адвокатът правеше безполезен опит да смекчи признанията на клиента си пред полицията. Лора щеше да оформи и отпечата отговора, когато пристигне, и след като го прегледах за последен път и го подпишех, щеше да бъде предоставен на съдията преди три часа, когато бе крайният срок.

Преди да свърша с писането, Сара Бренър влезе в офиса ми с куп книжа и папки.

— Това е само за начало — заяви тя и поклати глава. — Ще отида да взема кафе и веднага се връщам. Малкото чудовище ме държа будна през половината нощ. Никне й зъбче.

Чудех се как тази всеотдайна млада юристка със забележителен чар и приветливи маниери успява да работи усърдно като мен и същевременно да бъде грижовна майка на капризно момиченце, което на шега наричаше „малкото чудовище“, защото имаше удивителната способност да избира най-неудобния момент да хленчи и моли за внимание, обикновено посред нощ, когато майка му се опитва да поспи. Сега бе бременна с второто си дете и въпреки това имаше повече енергия и ентусиазъм, отколкото половината колеги, с които бях работила рамо до рамо при най-сериозните разследвания.

Сара се върна от автомата за кафе и седна срещу бюрото ми.

— Искаш ли да ти я преотстъпя за няколко нощи? Да изпробваш майчинския си инстинкт?

— Имам си един душевадник. Чапмън. Тази сутрин ме събуди, за да поема делото. Бих се радвала да продължа, стига шефът да разреши, но ще се откажа, ако ти се струпва твърде много.

— Не ставай смешна. До термина ми има пет месеца. В цветущо здраве съм, а и предпочитам да прекарвам дните си тук, отколкото у дома. — Сара се поколеба. — Отдавна чаках нещо отново да събуди интереса ти. Нужно ти е сериозно дело, за да продължиш кариерата си. Ще се справя с останалите ти задължения. Обещавам. Какъв е случаят?

Обясних й какво бях чула и видяла в „Мид-Манхатън“ и какви задачи бе възложил лейтенант Питърсън.

— Дано убиецът бъде заловен, преди да получа родилни болки. Не бих искала да родя у дома, като в „Бебето на Розмари“, но тръпки ме побиват при мисълта, че из болниците броди някакъв смахнат тип. Почакай, докато започнем да преглеждаме предишните случаи. Престъпленията са извършени на различни места, в различен период от време, но определено ще ме накарат да имам едно наум.

Самата аз бях разследвала някои от тях и бях разпитвала виновниците, откакто ръководех отдел „Борба със сексуалните престъпления“, но никога не бяхме ги разглеждали като отделна категория. Със Сара започнахме да си ги припомняме един по един, като мислено възстановявахме в паметта си обстоятелства и показания от скорошни разпити. Когато стажантките Максин и Елизабет се присъединиха към нас в десет часа, поставихме им задачата да преровят документацията ни и справките за всяка жертва, подала оплакване за сексуално насилие, и всеки заподозрян в този вид престъпление в Манхатън през последното десетилетие.

— Извадете онези от тях, в които освен за лекарски преглед на жертвата, се говори за болница, доктор, медицинска сестра, лаборант, пациент в психиатрична клиника или нещо друго, свързано с медицинска обстановка. Направете ксерокопия за Сара и мен. Искам всичко, което сте успели да откриете, преди края на работното време.

Лора бе пристигнала малко след десет и бе получила същата задача за своите компютърни файлове. Не обхващаха толкова дълъг период, колкото записките ни, но преглеждането им щеше да отнеме далеч по-малко време от досадното ровене в ръкописната документация, събирана от мен и Сара, откакто бяхме поели ръководството на отдела. Едва ли някъде другаде в света бе събрана толкова подробна информация за сексуалните престъпления.

— Мога ли да помогна с още нещо тази сутрин?

— Не, благодаря. Очаквам Марджи Бъроус всеки момент. Трябва отново да разпитам една от свидетелките й. Първият път е пропуснала няколко съществени подробности.

В това нямаше нищо необичайно. Бъроус бе помолила да я включим в екипа и ние й бяхме поверили две дела, по които да работи под наше наблюдение, за да проверим способностите й. Беше състрадателна и умееше да разговаря тактично с жертвите на изнасилвания — качества, които липсват на някои прокурори, но все още не бе развила критична способност да долавя несъответствия. Това бе деликатен баланс, който някои прокурори като Сара Бренър, изглежда, носеха в себе си по рождение, а други никога не биха могли да усвоят.

Сара излезе, когато Лора съобщи, че Марджи е пристигнала. Поканих я да влезе и издърпах трети стол за потърпевшата Кларита Салериос.

Бях прегледала бележките на Марджи и знаех, че Салериос е четирийсет и седем годишна и работи в транспортния отдел на голяма компания. Беше разведена, с пораснали деца, които живееха в Доминиканската република. Наскоро изпаднала в дълбока депресия поради смъртта на бившия си съпруг, с когото се опитвала да се сдобри. Приятелка я свързала с един „сантеро“, шейсет и осем годишния Ейнджъл Касано, който преди няколко седмици бе арестуван за опит да я изнасили.

Представих се на Кларита и й обясних, че въпреки че Марджи вече я е разпитала подробно, останали са недоизяснени въпроси. Например — какво означава „сантеро“?

— Няма проблем, мис Алекс. Аз кажа на вас всичко, което искате да знаете. Това нещо като магьосника лечител.

Определено щеше да успее да отклони вниманието ми за няколко часа от мислите за Джема Доджън. Никое от хилядите ми дела през последните десет години не бе свързано с магии.

Кларита обясни, че се обърнала към обвиняемия няколко месеца по-рано, за да й помогне да преодолее загубата на бившия си съпруг. Ейнджъл — доста подходящо име за човек с неговата професия — започнал да я води в гробището в Куийнс, където бил погребан сеньор Салериос, и да извършва някакви ритуали. Понеже бил частично сляп, Кларита се съгласила да го придружава обратно до апартамента му в Испанския квартал. След четвъртата или петата разходка той я поканил да се качи с него за още един ритуал.

Веднъж, в средата на февруари, Кларита и Ейнджъл пропуснали посещението на гробището и тя отишла направо в апартамента му. Ритуалът протекъл малко по-различно. Ейнджъл накарал доверчивата жена да свали дрехите си и да легне на одеяло, постлано на пода в спалнята му.

— Не ти ли се стори странно, Кларита?

— Нямало проблем, мис Алекс. Той почти сляп, онзи старец.

Кимнах с разбиране и си спомних колко пъти бях съветвала полицаите да не се отнасят с недоверие към жертвите на изнасилвания.

Кларита обясни, че я накарал да изпадне в транс и докато медитирала, коленичил до нея и започнал да я опипва.

— Къде точно те докосна, Кларита?

— В моя багина.

— Ясно. Продължавай.

След малко тя помолила Ейнджъл да престане.

— Не е ли необичайно един „сантеро“ да прави това?

— Попитала защо. Той казал, че духове наредили.

— Повярва ли в това, Кларита?

Тя се засмя:

— Не, не бил дух на Нестор Салериос. Сигурна в това. Той биел мен, когато друг мъж дори погледне, мис Алекс. Мой съпруг ревнив, макар и сега мъртъв.

Погледнах полицейския доклад, съставен след залавянето на Касано. Беше отбелязано, че дъхът му е имал силен мирис на алкохол.

— Кажи ми, Кларита, какво пи Ейнджъл в онзи ден в апартамента си?

Марджи не се бе спряла на този факт, навярно защото Кларита бе пропуснала да го спомене.

— Нека помисля — каза тя и се загледа в тавана, сякаш се опитваше да реши какво да ми каже. — Ром. Почти сигурна, че било ром.

— Накара ли и теб да пиеш?

— Да. Казал, че духове иска така. Но пила само малко. Не много.

„Любовен еликсир“, девета сцена. Единственото, което липсваше, бе циганката с позлатения зъб, но може би и тя щеше да се появи при следващото посещение на Кларита.

Платила за сеанса — едва се сдържах да не попитам дали е получил бакшиш за последния ритуал — и си тръгнала.

Най-изненадващата част от историята бе, че след два дни отново му се обадила и си уговорила среща. Да, хрумнало й, че може би целта му е сексуална връзка с нея и че не е толкова свят човек, колкото мислела. При много подобни разговори настъпва момент, в който си представям онези детски загадки с рисунка на съвършено подредена стая, в която един предмет е обърнат наопаки или поставен не на място, а отдолу се пита: „Каква е грешката?“. В този случай Касано вече бе направил опит за сексуална гавра с Кларита и тя знаеше, че това е непочтено и нередно. Бе имала късмета да се отърве от нахалството му и да си тръгне, обедняла с няколко долара, но без да бъде тормозена повече. Защо се бе върнала? Самотата, объркването и уязвимостта й бяха толкова очевидни, че навярно и слепият „сантеро“ ги бе доловил и бе решил да се възползва.

При следващото й посещение, след няколко чаши ром и призоваване на духове, Кларита отново изпаднала в транс, разсъблечена на пода. Този път магията изчезнала, когато Ейнджъл се надвесил над тялото й и се опитал да проникне във вагината й с пениса си.

— Налага се да преповторим някои неща — прекъснах я аз. Неща, които липсваха в бележките на Марджи. — Какво представляваше трансът, за който говориш? Будна ли беше и осъзнаваше ли какво става?

Трябваше да се уверя, че не е била под хипноза или упоена.

— О, разбира се, мис Алекс. Този път държала очи отворени.

— И този път ли Ейнджъл започна да те докосва с пръсти?

— Не, госпожо. Аз не глупава. Щяла да стане и да го удари, ако направи това.

— Значи изведнъж легна върху тялото ти и се опита да прави секс с теб?

Кларита отново потърси отговора в тавана на офиса ми. После ме погледна и отвърна:

— Точно така.

Ейнджъл трябваше да е събул или смъкнал панталоните си, или поне да ги е разкопчал, за да извади члена си, преди да я нападне, но това би дало възможност на жертвата да се съпротиви.

— Можеш ли да ми кажеш кога Ейнджъл свали панталоните си?

— Права сте, мис Алекс — каза Кларита, посочи с пръст към мен и лицето й издаде озадачение. — Мисля, че този въпрос ’ного, ’ного важен. Кога онзи мъж свалил панталоните си? Трябва помисля, преди да ви кажа.

— После ще се върнем на това. Не се безпокой. Зная, че следва най-тежката част за теб.

Внимателно изслушах края на разказа й, когато действията на обвиняемия наистина преминаваха от просто възползваме от наивността на Кларита в престъпно поведение. Тя решила, че не е готова да приеме духовете, отблъснала Касано от тялото си и се изправила. Но когато побягнала към вратата, все още гола, слепият магьосник я подгонил с мачете, което взел от кухнята. Принудил я да се върне в стаята и да го задоволи орално. Успяла да избяга, като предложила да отскочи до близкия магазин за още бутилка ром, а вместо това, позвънила на 911 и повикала полицията.

Благодарих й за съдействието и търпението, изпратих я до мивката да се освежи и отново разгледах случая с Марджи Бъроус, за да изясним кои действия на обвиняемия са наказуемо престъпление и кои не.

Лора отвори вратата и ми съобщи, че се е обадила Роуз Малоун. Областният прокурор бе пристигнал и искаше да се види с мен възможно най-скоро, преди срещата си на обяд с главния редактор на „Ню Йорк Таймс“. Изпратих Марджи с инструкции за изложението й пред съда по-късно през деня, грабнах бележника си с нахвърляни записки за Джема Доджън и се отправих към офиса на Баталия.

Роуз стоеше до един шкаф в офиса си и тършуваше в чекмеджетата с папки, натъпкани като твърде много клоуни във „Фолксваген“.

— Опитвам се да открия последните статии от „Таймс“ на тема „Престъпления, свързани със стандарта на живот в големия град“. Пол се надява да издейства серия публикации за заслугите ни за намаляването на обирите, търговията с марихуана и проституцията.

Усмихна ми се над пожълтелите страници, които разглеждаше, и това бе първият знак, че областният прокурор е в добро настроение. Роуз бе личната ми предупредителна система.

— Веднага ще те изслуша, Алекс. В момента говори по телефона с жена си.

Припомних си фактите, които бях узнала в болницата, защото знаех, че Баталия ще настоява за по-подробна информация.

Гръмогласно извика на Роуз от големия си офис:

— Купър дойде ли вече?

В отговор на въпроса му надникнах иззад ъгъла и той ми даде знак да вляза с двата пръста, между които държеше неизменната си пура.

— Ако те е грижа за спокойствието в дома ми, кажи на приятелчетата си от отдел „Убийства“ да побързат с това разследване. Съпругата ми ръководи благотворителната кампания на „Мид-Манхатън“. Билетите за пролетния бал трябва да бъдат пуснати в продажба след две седмици. Доставчикът от „Плаза“ й се обадил тази сутрин в осем и половина, след като чул новината, и поискал още днес да му изпрати чек за петстотинте порции „saumon en croute“^[1], в случай че спонсорите се откажат заради тази история. Жалко за добрата докторка. Поемаш ли делото?

— Бих искала, Пол. Става дума за изнасилване и убийство и…

Прекъсна ме, навярно защото не желаеше да слуша неща, които вече знае:

— Значи вече си била на местопрестъплението?

— Лейтенант Питърсън позволил на Чапмън да потърси съдействието ми. Отскочих да се запозная с подробностите и веднага дойдох да започна търсенето на подобни начини на действие и прилики с други случаи. Мисля, че няма болница в Манхатън, където да не сме разследвали криминални инциденти в миналото, така че трябва доста да се потрудим.

Баталия всмука от пурата си, оттласна се с крак от ръба на бюрото и се залюля на стола. Облещи очи срещу мен в очакване да отговоря на въпроса му без заобикалки.

— Това е идеална възможност за теб, Александра, стига да си готова. Въпреки че си я получила по втория начин. Никой не знае за сексуалните престъпления повече от теб, а и съмнявам се, че неизбежната истерия в медиите би те притеснила много.

Премълча думите „след случилото се последния път“, но срещнах погледа му и отвърнах на удара, като казах, че нямам търпение да започна работа с екипа.

— Ще докладваш лично на мен. И ако на Чапмън му хрумне гениалната идея да те дегизира като медицинска сестра и да те изпрати нощна смяна да събираш информация, бих те посъветвал да не се подлъгваш.

Засмях се и уверих Баталия, че за нищо на света не бих се съгласила на нещо подобно, но мислено си набелязах да предложа Морийн Форестър, любимата ми детективка, работеща под прикритие, да бъде изпратена в неврологичното отделение на „Мид-Манхатън“ като пациентка — само за наблюдение.