Линда Феърстийн
Вероятна смърт (11)

10.

До входа на жилищната сграда на „Бийкмън Плейс“, в която бе апартаментът на Джема Доджън, стояха двама портиери с тъмночервени костюми. Намираше се на няколко крачки от медицинския комплекс. Уолъс показа детективската си значка на по-възрастния портиер от лявата страна, който кимна и побутна големите остъклени врати.

Уолъс ми даде знак да свия вдясно, докато вървяхме през фоайето покрай огромните вази с клонки от разцъфнали декоративни храсти, които, изглежда, бяха изпреварили сезона. Качихме се в асансьора и Мърсър натисна бутона за дванайсетия етаж.

— По дяволите! — промърмори той, когато вратите се отвориха и разкриха мрачен коридор, който изглеждаше още по-потискащ заради едрите тъмни шарки на тапетите. — Взех фотоапарат, в случай че искаш да направиш снимки. Остана в багажника. Вратата й е третата вляво, номер 12 С. Ето ключовете, големият е за долната ключалка. Влез, а аз ще дойда след пет минути.

Когато вратите хлопнаха зад мен, завъртях ключодържателя на пръста си. Поколебах се, докато си играех с миниатюрното копие на Тауър Бридж, от което висяха двата ключа. Предпочитах да вляза в дома на Джема заедно с Мърсър, отколкото сама.

„Време е да пораснеш — казах си. — Вътре няма призраци, а и Мърсър ще дойде след минути.“

Пъхнах по-късия ключ в горната ключалка, а после завъртях големия „Медеко“ в цилиндричния отвор отдолу. Дръжката леко заяде, преди да се завърти, и точно в същия миг нещо изшумоля зад мен. Стъпих на прага и когато погледнах назад, видях само полюшващите се крила на прозореца в дъното на коридора.

Не чух нито глас, нито друг звук, но бих се заклела, че зърнах нечие лице да наднича иззад малкия прозорец. Изпитах странното чувство, че някой ме наблюдава, но си казах, че най-вероятно е любопитен съсед, разтревожен заради честите посещения на непознати в апартамента на покойната.

Ключът за осветлението в преддверието бе срещу вградения гардероб. Натиснах го, докато затварях вратата.

Огледах широкото помещение. Сградата бе от следвоенния период, с просторни стаи, чиито бетонни тавани наподобяваха обърнати наопаки тави с извара, но грозният им вид бе компенсиран от огромните прозорци с изглед към Ийст Ривър. Днес бяха надвиснали гъсти облаци и почти целият район отвъд моста на Петдесет и девета улица и натовареното движение към летище „Ла Гуардия“ едва се виждаха.

Вкусът на Джема Доджън бе скромен и консервативен. Обиколих хола, който, изглежда, бе обзаведен с едно-единствено посещение в евтин магазин за модерни мебели със скандинавски дизайн. Всичко имаше остри ръбове и ъгли. Тапицериите бяха от грубовата материя в неутрален цвят. Бих й препоръчала наситените цветове и меките плътни материи в моя дом, които ме обгръщаха и успокояваха, когато най-сетне бях готова да сваля обувките си, да се отпусна и да оставя света на професията зад гърба си в края на тежък ден.

Закачих палтото си на облегалката на един стол в трапезарията и свих по малкия коридор към спалнята й. Разгледах старите британски проспекти от Брайтън, Котсуълдс и Кеймбридж, закачени на двете стени пред вратата на съвършено подредена стая с огромно легло.

Ако снимките, с които се бе обградила, издаваха кои са най-важните неща в живота й, Джема Доджън определено бе харесвала ролята си в академичната общност. Лицето й сияеше от катедри и подиуми, на които бе снимана в професионалната си униформа. Знамената до нея показваха, че се е чувствала еднакво у дома си и в Англия, и в Америка. Изпитах възхищение към тази жена за блестящите й постижения в специалност, доскоро доминирана от мъжете.

Будилникът до леглото й все още работеше. Натиснах малкия бутон отгоре, за да видя в колко часа са започвали дните на Джема. Запремигваха цифрите 5:30 и аз още повече й се възхитих за волята да става толкова рано, особено в студените мартенски утрини, за да потича край реката, преди да тръгне за работа. Пронизителен звън на входната врата ме изтръгна от мислите ми и побързах да отворя на Мърсър.

— Някого друг ли очакваше? — попита той, явно забелязал, че надникнах през шпионката, преди да завъртя секретната брава.

— Знаеш правилата на майка ми, Мърсър. — Навярно бях свикнала винаги да поглеждам, преди да отворя, откакто се бях преместила в Манхатън преди повече от десет години. — Освен това усетих нечий любопитен поглед, когато влизах. Видя ли някого?

— Никого, мис Купър. Дръж се, момиче!

— Погледна ли будилника?

— Не, доколкото си спомням. Нещо важно?

— Просто не е зле да запишеш часа, в който е ставала обикновено. Последно е бил нагласен да звънне в 5:30. Може би ще бъде от полза, ако успеем да ограничим отрязъка, в който е била нападната.

— Съгласен. — Мърсър извади бележника си и нахвърля кратка записка. — Твоят приятел с видеокамерата засне филм тук и още един на местопрестъплението. Джордж Зотос прерови тонове папки. Изглежда, не е канела много гости. Използвала е хола си по-скоро като офис. Цялата секция на лявата стена е пълна с книги, а на етажерката вдясно са материалите й за медицинския колеж. Огледахме всичко. Имаш достатъчно време. Ще те почакам. Кажи ми, ако искаш да направиш снимки.

Влязох в кухнята. Подобно на моята, бе полупразна. Имаше стандартни качествени уреди и прибори — „Куизинарт“, тенджери и тигани „Калфалон“, ножове „Хенкел“ и вносна кафемашина. Всичко изглеждаше така, сякаш не бе използвано. Вече можех да кажа що за човек е била Джема.

— И тук бяхме, Куп. Зотос описа какво открихме в хладилника й, но после изхвърли всичко. Цедено мляко, моркови, маруля. Можеш да надникнеш, но едва ли ще разбереш нещо повече.

Върнах се в спалнята и седнах на фотьойла до нощното шкафче на Джема. Леглото бе така старателно пригладено, че по покривката не се виждаше дори една гънка. Или бе станала в обичайния час и бе разтребила, след като се бе върнала от джогинг, или вечерта не се бе прибирала да спи в дома си.

Взех книгата от нощното шкафче — кратък труд за уврежданията на гръбначния стълб, наскоро публикуван от университетското издателство „Джон Хопкинс“. Четивото изглеждаше потискащо като задачата, която ни предстоеше. Прегледах отбелязаните от Джема страници и подчертаните съждения, но те не ми говореха нищо и върнах книгата на мястото й под нощната лампа.

Гардеробът бе с плъзгащи се врати, които отместих, за да видя с какви тоалети се е появявала в своите среди. От едната страна имаше тъмни костюми без аксесоари, удобни, но не особено стилни. В другия край бяха ежедневните й облекла — множество спортни панталони, семпли памучни блузи и якета. Долният рафт бе затрупан с гуменки и маратонки в различно състояние. Навярно бе избирала между няколкото чифта английски обувки с груба подметка най-подходящия за професионалните си срещи. Майка ми би ги нарекла „функционални, но твърде простовати“. Между официалните и ежедневните тоалети висяха няколко бели престилки, чисти и изгладени. Докоснах ръкава на тъмносин вълнен костюм. Запитах се дали някой е поискал тялото на Джема от моргата и дали мисли с какво облекло да бъде погребана.

Върнах се в хола. Мърсър стана от бюрото на Джема, където преглеждаше няколкото кафяви плика, оставени отгоре, и ми предложи стола.

— Това са писмата, пристигнали за нея днес. Портиерите ми ги дадоха, когато се върнах. Сметки за абонаментни такси и кабелна телевизия, известие от банка „Чейс“ и картичка от бившия й съпруг от екскурзията му в Хималаите. Прочетох я. Изглежда, очаквал е да се види с нея в Англия след две седмици. На медицински симпозиум в Лондонския университет. Ще вземеш ли това, за да го покажем на Питърсън?

— Добре.

Прегледах написаното и бях впечатлена от цивилизованите отношения между покойната и Джефри, който изразяваше задоволство, че скоро ще се срещнат. Повечето ми приятелки не се радваха на подобно приятелство с бившите си съпрузи. Тази мисъл ме накара да се усмихна, но с тъга осъзнах, че може би Джефри все още не знае за трагичната съдба на Джема.

Мърсър застана до етажерките с книги. С обичайната си наблюдателност започна да чете заглавията и описанията, докато аз отворих чекмеджетата на бюрото да потърся бележници и календари.

— Била е сериозна жена, Купър. Тук няма почти нищо, което да не е медицинска или строго научна литература. Малка сбирка класически романи от онези, които харесваш. Джордж Елиът, Томас Харди. После погледни компактдисковете. Много немска опера и произведения на Бах. Представяш ли си — музикална колекция без един-единствен джаз албум или поне диск на Мотаун? Твърде суховато според мен.

— Мисля, че не забелязах, Мърсър, открихте ли компютър в кабинета й?

Бях изненадана, че в апартамента й няма.

— Да, в момента преглеждат файловете. Не е имала домашен и затова не е било необичайно да работи в медицинския колеж до късно. Когато отидохме там вчера сутринта, буквално всички, с които разговаряхме, казаха, че Доджън предпочитала да подготвя лекциите си късно вечер, когато е напълно тихо. За съжаление това е било известно на всеки, който я е познавал.

Преместих се със стола до стената срещу секцията. Ниските шкафове имаха множество чекмеджета, всяко от които бе пълно с големи папки. Бяха отделени по години, а някои — и по цвят, но не открих никаква последователност в тематиката. Също като Мърсър, извадих бележника си и се опитах да водя записки за категориите документи.

— Това ми се струва необичайно за жена с толкова логичен ум. Не мога да си обясня по каква система е откривала това, което й трябва. Има много папки със статии на тема „Професионална етика“…

— Да, била е експерт и в тази област, Куп. Изнасяла е доста лекции.

— Но между тях и две папки със заглавие „Регенериране на тъкани“ е картата й за „Мет Геймс“.

— Знаем, че е била запалена спортистка.

— Да, но помощница като Лора Уилки би въвела известен ред в живота й. Търсиш билетите си за бейзбол да ги подновиш за новия сезон и ги намираш сред статии за мозъчните тъкани. Две чекмеджета по-нататък попадаш на каталози за спортна екипировка. Не, Лора не би търпяла подобен безпорядък. Би сложила всички материали за мозъка на едно място, а всичко, свързано със спорт — на друго.

Очите ми се замъглиха от взиране в етикети и списъци. Исках само да добия представа за Джема Доджън и тези документи не биха имали друго значение за мен, освен ако по-късно се окажеха важни за разследването.

Когато станах и се почесах по гърба, Мърсър фотографираше нещата, оставени на бюрото.

— Не е зле да направя няколко снимки, за да се вижда как точно е изглеждало всичко при пристигането ни.

— Когато се свържем с най-близкия й човек, трябва да му покажем какво сме заварили тук. Би било от полза.

— Можеш да дойдеш отново, когато поискаш. Наемът е предплатен за април и Питърсън не иска нищо да бъде докосвано, докато не разберем кои са наследниците й и не установим дали е била случайна или предварително набелязана жертва.

Ранният мартенски здрач вече се бе спуснал над града, докато с Мърсър тършувахме из личните вещи на Джема Доджън. Минаваше шест часът, а трябваше да присъствам на малкия прием в чест на абсолвентките на „Ленъкс Хил“ в дирекцията на гимназията, където бях поканена да изнеса лекция.

Светкавицата на Мърсър щракна няколко пъти, когато насочи апарата срещу различни участъци от хола на Доджън. Светлината се отрази в лъскавата повърхност на малък златист предмет и аз се приближих, за да видя какво бе проблеснало така ярко в иначе полутъмната стая.

— Спокойно, Купър. Не е бижу.

Мърсър повдигна средно голяма статуетка върху черна плочка от третата полица на секцията и прочете надписа на бронзовата пластина в основата й. Беше гравирано с ръкописни букви посвещение:

„На Джема Доджън по случай удостояването й с орден «Златен скалпел». 01. 06. 1985 г. Сдружение на британските хирурзи. Лондон, Англия“.

Върху абаносовата поставка бе прикрепен златен хирургически скалпел със стоманено острие. С възхищение поех изящната статуетка.

— Трябва да е била изключително способен лекар, за да получи такова отличие едва на четирийсет години. — Представих си клуб, пълен с възрастни английски професори с очила и перуки, и как някой от тях връчва на талантлива млада жена този масивен златен символ на уважението им. — Изглежда малко страховито, но е великолепен, нали?

— Жалко, че го е държала тук, а не в кабинета си. Би имала по-голям шанс да се бори.

И двамата знаехме, че не е оръжие, а символизира инструмента, с който тази жена може би хиляди пъти е спасявала човешки живот.

Върнах го обратно на полицата и казах на Мърсър, че съм готова да тръгвам. Облякохме палтата си, угасихме лампите и заключих вратата след нас, докато Мърсър повика асансьора.

 

 

В шест и половина пожелах лека нощ на Мърсър. Остави ме пред гимназия „Джулия Ричмън“ и аз забързах по стълбите, за да потърся организаторката.

През шейсетте и седемдесетте години, когато бях ученичка, сексуалното насилие бе тема табу. Разпространяваха се митове, че изнасилването не е нещастие, което сполетява „порядъчни момичета“ като нашите сестри, майки, дъщери или приятелки. Жертвите бяха смятани за жени, които „са си го търсили“, и не смееха да говорят за случилото се. Надяваха се никой да не разбере, за да няма последствия за тях.

Всички реформи в закона във връзка с това явление бяха постигнати през последните две десетилетия. Но се бе оказало много по-лесно да се променят законите, отколкото общественото отношение.

Затова с колежките ми отделяхме доста време за просвещаване на обществеността по въпросите, с които бяха свързани ежедневните ни усилия. Всеки от хората, до които се опитвахме да достигнем чрез религиозни организации, гимназии, колежи и университети, професионални сдружения и клубове по интереси, би могъл да се озове сред заседателите по делата ни. Тогава биха пренесли в съдебната зала всички свои предразсъдъци и погрешни разбирания за тази категория престъпления.

Рядко отказвах покана за лекции пред аудитория, желаеща да се информира за фактите — приликите и различията между случаите на изнасилване от познат и непознат, кои сексуални хищници са психически неизлечими, какви официални програми съществуват за останалите, на кои насилници биха могли да помогнат, за явлението изопачаване на истината и усилията на съдебната система да подпомага оцелелите жертви на сексуално насилие чрез все повече източници на просвета по въпроса. Със Сара Бренър често участвахме в сутрешни или вечерни дискусии като тази. Колкото повече помагахме на себе си, толкова по-голяма бе вероятността да помогнем на потърпевшите жени, деца и мъже, разчитащи на преценката на дванайсет свои съграждани за справедлива присъда.

На информационното табло до входа на училището бяха закачени ръкописни съобщения на жълт фон за лекцията ми и голяма черна стрелка сочеше пътя към залата. Тръгнах в обозначената посока, но спрях до отворена врата на няколко крачки от голямата аудитория и влязох.

Едра на ръст жена с къдрави руси коси, прихванати на висок кок, пристъпи към мен и ми подаде ръка.

— Здравейте, вие навярно сте Александра Купър. Казвам се Лиди Максуейн. Отговарям за тазгодишната лекторска програма. Поласкани сме, че намерихте време за нас, особено когато участвате в толкова нашумяло разследване. Сутринта видяхме името ви във вестниците и бях сигурна, че ще трябва да отложим тази проява.

Поведе ме навътре в стаята, където десетината дами от комитета й хапваха дребни сандвичи. Представих се на някои от тях и реших да се нахраня, преди да се почувствам твърде слаба, за да застана на подиума. Кубчетата от пълнозърнест хляб бяха три вида: с кресони, яйчена салата и домати. Съжалих, че преди часове бях отказала апетитния сандвич с пуешко, който ми бе предложил Чапмън, и сега трябваше да се задоволя с тези миниатюрни хапки. Сложих няколко от тях на хартиена чинийка.

Обиколих стаята, учтиво отговорих на поредица въпроси за прокуратурата и уверих присъстващите, че ще предам най-сърдечните им поздрави на Пол Баталия. Пристигаха все повече и повече жени на средна възраст. Разликата между ветеранките и по-младите в комитета бе очевидна. Над петдесетгодишните носеха сака „Вуитонс“, преметнати върху ръцете си, и равни обувки „Ферагамо“. Светлите коси на повечето от тях бяха с цвят, близък до естествен, навити и високо прихванати. Членуващите по-отскоро предпочитаха облекла на Дууни и Бърк, чиито горнища носеха, наметнати на рамо, а обувките им „Ферагамо“ бяха с малко по-висок ток. Русите им коси изглеждаха естествени, с по няколко изсветлени кичура за разнообразие. Сториха ми се консервативна компания и мислено цензурирах бележките си, като замених думите „пенис и вагина“ с „интимни части“.

Десет минути преди уговорения за начало на лекцията ми час освежих грима си и всички тръгнахме към аудиторията. Повече от двеста жени бяха заели места в цялата зала и аз прегледах плана си, за да се уверя, че съм набелязала всички въпроси, които бях помолена да обхвана.

Мисис Максуейн бе съчинила трогателно встъпление, в което щедро изреди професионалните ми постижения. Изкачих четирите стъпала до подиума, заех удобно място зад катедрата и заговорих.

Разказах историята на отдела за борба със сексуалните престъпления, създаден от Пол Баталия, който бе първият по рода си в Съединените щати. Исках да внуша колко сериозен проблем представлява сексуалното насилие в страната ни и се бях въоръжила с шокиращи статистически данни. Изтъкнах факта, че преди по-малко от двайсет и пет години, тоест в рамките на нашия живот, в същия този град законите са били толкова архаични, че от над хиляда мъже, арестувани и обвинени в сексуално насилие за една година, едва осемнайсет са получавали присъди. Чух няколко въздишки от момичетата на първия ред. Постарах се да не мисля за Джема Доджън и продължих по същество.

Обясних промените в закона: отпадането на изискването за потвърждение на показанията, което гласеше, че трябва да има поне един свидетел, освен самата жертва, забраната адвокатите на защитата да задават въпроси за интимния живот на жертвите, опровергаването на упоритото твърдение, че нападнатите жени са длъжни да оказват съпротива дори ако насилникът е въоръжен и прилага застрашителна физическа сила. Всички тези постижения бяха осъществени едва през последните две десетилетия.

Часът отмина бързо за мен, защото илюстрирах точките от закона с интригуващи материали от действителни случаи. Когато настъпи моментът за въпроси и отговори, се убедих, че тези жени, за разлика от цели поколения преди тях, напълно осъзнават, че сексуалното насилие е явление, което би могло да сполети всекиго. Бих се обзаложила, че поне част от слушателките са били пряко или косвено свързани с някаква проява на сексуален тормоз. Почти всички жени, с които общувах напоследък, разказваха за преживявания на свои приятелки или роднини, деца или възрастни, които са били жертви на вид малтретиране, което има нещо общо с деликатната ми специалност.

Когато посочих вдигнати ръце за първите няколко запитвания, съмишленичките на Лиди Максуейн минаха между скамейките и събраха индексните карти, раздадени на входа. Върху тях слушателките бяха написали въпроси, които ми бяха предадени накуп.

— Този е добър — казах, когато прегледах най-горната карта. Слушателката питаше: „Какво е значението на ДНК тестовете в работата ви?“. Ентусиазмът, с който отговорих, прикри разочарованието ми от липсата на този вид доказателство в случая с Джема Доджън. — Това е най-надеждната ни технология напоследък. Използваме я, когато в или върху тялото на жертвата е останала семенна течност, за да установим самоличността на извършителя, или да я потвърдим, след като е бил визуално разпознат. Наистина е облекчение за жертвата при процес. Решението на съдебните заседатели вече не зависи единствено от „нейната дума“. Методът е също толкова надежден за елиминиране на заподозрени. Ако адвокатът на обвиняемия ми каже, че в деня на изнасилването клиентът му е бил в Охайо, просто го моля да ни предостави кръвна проба. Ако заподозреният не се окаже нашият човек, тоест ако ДНК не съвпада, няма арест. Освен това тези тестове увеличават шансовете ни. Вече четири пъти през последните четири месеца ги използвахме, за да изправим пред съда насилници, които иначе не биха били разпознати, защото жертвите или са слепи, или очите им са били завързани. Преди десет години наричахме генетичните тестове „технология на бъдещето“. Е, това бъдеще вече е факт и те ни помагат да разкриваме все по-голям брой случаи.

Прескочих следващите две карти с въпроси за влиянието на работата като прокурор върху личната ми безопасност и интимния ми живот. „Съжалявам, момичета, не говоря за тези неща пред публика.“

— Следва въпрос за присъдите на изнасилваните. Малко е сложно да се отговори, тъй като степените на престъпно поведение са различни, а и срещу голяма част от извършителите има и други обвинения, следователно могат да бъдат лишени от свобода за по-дълго време.

Опитах се в рамките на пет минути да обясня вариращата продължителност на присъдите в зависимост от конкретния случай на насилие.

Лиди Максуейн ми се притече на помощ. Застана до подиума и обяви, че разполагаме с време само за още три въпроса.

Взех поредния, който бе свързан с новата система за процедиране при случаи на насилие в семейството, която бе въведена в нюйоркската полиция преди две седмици. Върху следващата карта прочетох лесно изпълнима молба да опиша медицинските услуги, които се предлагат в педиатричните отделения на местните болници за деца и юноши, станали жертви на малтретиране.

Следваше въпрос, който ме накара да прехапя устни и да потърся в отдалечения край на залата две познати лица.

С почерк, който никога не бих сбъркала, върху картата бе изписано: „Отговорът на «Последна заплаха» тази вечер е: Нещо черно и дълго двайсет и пет сантиметра. Какво е?…“. Чапмън и Уолъс бяха застанали от двете страни на задната врата. Мърсър бе навел глава и се тресеше от смях, а Чапмън гледаше право в мен и сочеше с пръст към Уолъс.

Едва се сдържах да не избухна в смях пред тези прекрасни жени.

— Съжалявам, дами, повечето от останалите въпроси са свързани с трагичната смърт на доктор Доджън в „Мид-Манхатън“ и с развоя на разследването. Не би било коректно от моя страна да коментирам случай, който все още не е приключен, но мога да ви уверя, че в момента по него работят най-добрите детективи в града. Благодаря, че дойдохте тази вечер, въпреки лошото време. Искрено оцелявам интереса ви към тези проблеми.

Когато слязох от подиума, няколко от слушателките ме наобиколиха. Получих щедри похвали за лекцията си и една дама попита дали мога да я свържа с програмата за подпомагане на жертвите в „Сейнт Люкс“, където би искала да предложи помощта си като консултант. Както винаги, три жени изявиха желание да поговорим за „нещо“, което им се е случило в миналото.

Накратко изслушах всяка от тях и им казах, че трябва да се срещнем насаме. Дадох им по една визитна картичка, за да се обадят в понеделник и да се уговорим. След всяка лекция поне една слушателка разказваше за случай на малтретиране, за който по-рано не е имала сили да потърси помощ — нейно собствено преживяване, на дъщерята на някоя колежка или на най-добрата й приятелка. Все още твърде много от жертвите на изнасилване не събират кураж да съобщят за престъплението.

Бях оставила палтото си на един стол на последния ред. Мърсър го бе взел и ми помогна да го облека, когато стигнах до тях.

— Не ми дължите извинение, господа. Как бих ви познала, ако не по грубото и детинско държане? Ако беше някой друг, бих се озадачила. Но в случая на Чапмън това е по-надежден метод за идентификация от ДНК тестовете. Каквато и покана да получа от вас тази вечер — отказвам. Заета съм. — Продължих и побутнах масивната дървена врата. — Не ми се обаждайте, както се казва, ще…

Чух шепота на Чапмън зад гърба си:

— Не се безпокой, Мърсър. Ако говори сериозно, имам телефонния номер на Патрик Маккини. За нищо на света не би отказал той да разпита убиеца на Доджън. Ще му позвъним.

Рязко извърнах глава при намека, че извършителят е арестуван, и веднага спрях.

— Извинявай, Русокоске. Права си, наистина въпросът не беше такъв. Затова ли си толкова ядосана? Впрочем имаме заподозрян. Изглежда обещаващо. Лейтенантът ни изпрати да те вземем, защото е твърдо решен да процедира точно по протокол. Шефът Макгроу да върви по дяволите!

— От болницата ли е, от персонала? — попитах, когато излязохме на стъпалата пред входа, вече покрити с тънък слой лед.

— Не. От подземията. Целите му крачоли са в кръв. Както каза Чет, сякаш е излязъл от кланица.

— Преди два часа го прибрахме в седемнайсети участък.

— Говори ли?

— На този етап бих го нарекъл по-скоро пелтечене. Сама ще видиш.

Качих се на задната седалка на колата на Уолъс за краткото пътуване по Лексингтън Авеню и се подготвих да се срещна очи в очи със злодея.