Линда Феърстийн
Вероятна смърт (13)

12.

— Какво искаш да свърша? — попита Сара, след като се настани на едно бюро с портативния си компютър.

— Опитай се да издействаш две разрешителни за претърсване на онези колички. Едната е на Попе, а другата — на негов приятел. Виж дали Рамирес и Лозенти са стигнали донякъде с вероятния мотив. На този етап имат доста повече информация за фактите от мен. Питърсън иска да проведе разпознаване и може би ще се нуждая от помощ при разпитите на двама свидетели, ако посочат заподозрения. Готова ли си да започнеш?

Оставих я в общата зала и тръгнах по коридора към кабината за разпознаване. Уолъс и Чапмън се опитваха да подредят Попе и петте доброволни попълнения удобно за наблюдение. Джери Маккейб подаде на всеки от тях чиста хирургическа риза с V-образно деколте, за да бъдат с еднакво облекло.

Попе бе сменил окървавените си панталони и седеше на четвъртия стол откъм вратата с табелата с номера в скута си. Мърмореше нещо под носа си.

— Не са добре подбрани, Джери — казах, когато огледах компанията. — Двамата най-близо до мен са твърде млади.

— Е, добре, опитай се да намериш по-подходящи в този късен час. Никой не напираше.

— Изпрати някого от униформените полицаи да купи пудра от аптеката на ъгъла на „Леке“. Ще поръсим по малко върху косите им, за да приличат повече на Попе.

Мърсър каза на доброволците, че ще спечелят по пет долара за вечерта. Нареди им да вдигнат номерата пред гърдите си, да се изправят и да останат с лице към огледалото, докато чуят команда да се обърнат в профил, а после да се върнат на местата си. За час работа като попълнения при разпознаване щяха да изкарат достатъчно, за да се наливат с вино цяла нощ.

Отидох да нагледам Сара. Енергично натискаше клавишите на компютъра си и вдигна поглед, за да ми каже, че дрехите на Попе са изпратени в лабораторията за анализ.

Анна Бартолди все още отговаряше на горещата линия в ъгъла на сборния пункт. Стана от бюрото си и мина покрай мен, докато вървеше към автомата за напитки.

— Вечеря?

Дадох знак на Сара да дойде с нас и трите прекосихме коридора да си вземем сода и по парче поизстинала пица.

— Все още ли звънят? — попитах Анна.

— Вече записах триста и петдесет обаждания. Досега четири жени твърдяха, че подозират съпрузите си, а шест — интимните си приятели. Утре ще бъде по-спокойно, щом се разчуе, че вече имаме кандидат.

Оставих пицата, взех кутия сода и след миг чух Мърсър гръмогласно да изрича името ми. Когато се върнах до кабината за разпознаване, той поръсваше косите на по-младите попълнения с бебешка пудра „Джонсън“. Надникнах през стъклото, за да ги сравня с по-зрелите им другари.

— Така е много по-добре, Мърсър. Да не губим повече време!

Хората на Питърсън бяха събрали четирима свидетели. Единият бе студент трета година в „Минуит“, работил в библиотеката на шестия етаж — на няколко крачки от кабинета на Доджън — до един часа в нощта на убийството. Останалите бяха двете чистачки от нощната смяна и една санитарка, която се промъквала от болницата в медицинския колеж, за да води среднощни разговори с приятеля си от телефоните на рецепцията.

Застанах в отдалечения край на затъмнената стая за наблюдение, докато Уолъс и Чапмън въведоха свидетелите един по един. Студентът по медицина и санитарката не разпознаха никого от групата, но и двете жени, които почистваха кабинетите на професорите всяка нощ, посочиха мъжа, представил се с името Попе.

Излязох и помолих Майк да доведе двете чистачки една по една в офиса на Питърсън.

Извадих чист бележник и записах датата и часа, 23:45. Биографичната информация за всяка от тях вече бе документирана от детективите, които бяха направили проучване за целия персонал на болницата, така че просто прегледах ксерокопираните бележки и разбрах, че Людмила Грасковиц и Грасиела Мартинес са назначени да почистват кабинетите на петия и шестия етаж на медицинския колеж „Минуит“.

И двете бяха имигрантки, Людмила — от Полша, а Грасиела — от Доминиканската република. Първата работеше в „Мид-Манхатън“ от три години, а втората — от шест месеца. След убийството на Джема Доджън Людмила бе помолила да бъде преместена в дневната смяна, а Грасиела бе напуснала. И двете често бяха виждали Доджън, когато оставала да работи в кабинета си по време на смяната им от полунощ до осем часа. Никоя от тях не бе общувала с нея, защото получили строги указания никога да не влизат в кабинета на доктор Доджън нощем. Не искала да бъде смущавана, докато е заета с изследователската си работа или пише научни статии, така че кабинетът й винаги се почиствал от дневната смяна, и то само когато вратата е отключена. Докторката не обичала натрапници и не желаела никой да докосва материалите й.

Людмила имаше закръглена талия и глезени и говореше със силен акцент. Гърдите й се повдигаха, когато се опитваше да отговаря на въпросите ми, и се кръстеше след всяка реплика. Да, през последните две седмици често виждала мъжа, който бе държал номер четири. Няколко пъти се опитал да я заговори, но не разбрала какво иска да й каже. В понеделник вечерта пристигнала в единайсет и половина за дежурството си и го срещнала на стълбището между петия и шестия етаж. Не, нямало нищо необичайно във вида и облеклото му. Но обикновено избягвала да го гледа, когато се приближава, и няколкократно се оплакала на охраната заради присъствието му в медицинския колеж нощем. Прекръсти се за последен път, още веднъж се помоли за опрощение за доктор Доджън — и нямаше какво повече да добави.

В сравнение с плахата Грасиела, Людмила изглеждаше почти спокойна. Заедно отговаряха за чистотата на двата етажа. Въпреки че с Людмила рядко общували, двете решили да се оплачат от нощните разходки на Попе. Чашата вода, която някой бе дал на младата жена за успокоение при разговора с мен, се разля на бюрото и намокри бележките ми, защото ръката й неудържимо трепереше. Грасиела бе сигурна, че в малките часове във вторник е видяла онзи човек да излиза от мъжката тоалетна на шестия етаж. Не повикала охраната, защото никога не се отзовавали. Но веднага влязла да почисти библиотеката, сигурна, че ще завари там поне един студент, предпочитащ да учи нощем.

Благодарих на жените за съдействието и ги изпратих с лейтенанта, който да уреди прибирането им по домовете.

Сара влезе в офиса на Питърсън, за да решим какво да правим по-нататък. Разрешителните бяха готови и тя щеше да се погрижи да бъдат подписани сутринта, веднага щом съдията заеме мястото си на скамейката.

Върнахме се в стаята за разпознаване и погледнахме през огледалното стъкло. Мърсър бе подредил помещението, след като бе освободил доброволците, и отново седеше на масата с Попе. С тих и спокоен глас се опитваше да му вдъхне кураж и доверие. Със Сара го бяхме наблюдавали, докато прави това, стотици пъти.

— Странно, нали? — отбеляза Сара. — Тези типове винаги изглеждат толкова безобидни, когато попаднат в участъка или в съдебната зала. Докато пътувах насам с таксито, изпитах омраза към този човек и започнах да преосмислям убежденията си относно смъртното наказание. Мисля, че при подобно убийство съм способна сама да направя смъртоносната инжекция.

— На мен ми хрумна същото, когато влязох и го видях, изпоцапан с кръвта на Джема Доджън. Как е възможно да причиниш това на друго човешко същество и просто да си тръгнеш?

— А половин час по-късно почти беше склонна да изпиташ съжаление към него, нали?

Стояхме със скръстени ръце и се взирахме в двамата мъже отвъд стъклото.

— Дори не изглежда достатъчно силен, за да надвие човек в отлична физическа форма като Доджън. Предполагам, че както смята Кършнър, предимството му е било, че е действал изненадващо.

— Знаем ли вече самоличността му?

— Мърсър работи по въпроса. Лозенти му е снел отпечатъци, когато са го докарали. Ако няма други провинения, възнамеряват да го задържат за незаконно проникване в обществена сграда. Ще въведат отпечатъците му в компютрите и се надяваме до сутринта да получим отговор.

Сара прикри прозявка.

— Нека решим каква ще бъде следващата ни стъпка и ще те изпратя.

Върнахме се в офиса на Питърсън и го помолихме да доведе Мърсър и Майк, за да ни обяснят докъде са стигнали.

Мърсър влезе, поклащайки глава.

— Заспива, докато му говоря. Не мисля, че има смисъл да продължаваме тази вечер. Вече е почти един часът. Ще го отведем да си легне, ще разберем кой е и ще го подхванем отново сутринта, когато е по-бодър. Вие, момичета, се прибирайте — добави Питърсън. — Попе е задържан за навлизане в чужда собственост. Каква информация да оповестим за убийството?

Спогледахме се със Сара. В момента разполагахме само с потенциал за оспорвано дело.

— Нека Макгроу им каже, че все още няма да повдигаме обвинение срещу никого. Разследването продължава. Ако съобщим нещо повече, няма да ни оставят на мира.

Майк влезе и затвори вратата след себе си.

— Нещо ново? — попита лейтенантът.

— Да — отвърна той, — едва не арестувах един тип за ексхибиционизъм. Бездомниците от болницата гледат стари филми по телевизията в офиса на службата за борба с престъпността. Дребосъкът със сивия пуловер, който твърди, че се казвал Ти Ти Томпсън, има четиринайсет висящи дела за грабеж. Гледаше „Дръжте крадеца“ заедно с останалите. Изведнъж стана, смъкна панталоните си и започна да си удря чекия. Не зная дали си играеше с онази си работа, защото Грейс Кели изглежда страхотно на екрана, или защото героят от филма се сдоби с по-добра стока, отколкото Ти Ти е сънувал. Трябваше буквално да го напердаша, за да престане.

— Нещо по-ценно за нас, Майк?

— Втората пазарска количка принадлежи на друг обитател на подземията, който също е тук. Агосто Марин. Известен е с прякора Тенекеджията. По цял ден обикалял около „Мид-Манхатън“ и събирал ламаринени кутии от сода от контейнерите за рециклиране и кофите за смет. Предавал ги за вторични суровини, за да си купува дрога. Твърди, че в количката му ще намерим само няколко стотици кутии. Не е нужно разрешително, за да я претърсим. В момента Тенекеджията е трезвен. И ми се закле, че Попе е бил с него в тунелите от малко след полунощ до сутринта, когато заедно излезли от подземията. Сигурен е, че е било същата нощ, защото на разсъмване валял сняг. В сряда сутринта наистина валеше, помните ли?

— Какво става тук, по дяволите?

Въпросът на Мърсър не бе отправен към никого.

— Имаме заподозрян с окървавени дрехи, който крие самоличността си. Възможност? Безспорно е имал. Защото живее в болницата нелегално. Мотив? Зависи какъв ще решим, че е бил мотивът — сам си отговори Майк. — Ако е провалил се опит за сексуално насилие, само като го гледам, бих казал, че има проблеми с възбудата.

— Чакай малко. — Прекъснах разсъжденията на Майк. — Твърдиш, че от пръв поглед можеш да познаеш кой има проблеми с възбудата? Някои мои приятелки биха платили прескъпо за услугите ви, мистър Чапмън. Да оставим тази тема за по-късно. Мотивът може да е бил опит за изнасилване или обир. Все още не знаем дали нещо е изчезнало от кабинета й.

Майк продължи:

— Двама души твърдят, че са видели Попе на шестия етаж или в непосредствена близост в приблизителния час на убийството. А един наркоман, събиращ алуминиеви кутии, му осигурява алиби. Не разполагаме с оръжието. Не може да се направи ДНК тест. Едва ли ще открием отпечатъци, според криминалистите, но в болницата човек навсякъде би могъл да намери хирургически ръкавици.

— Тази вечер няма да стигна доникъде с него. Да прекъснем и ще продължим утре — предложи Мърсър.

Няколко часа по-рано надеждата за разкриване на това брутално убийство бе повдигнала духа ни, а сега бяхме почти сломени от изтощение и от чувството, че разследването е стигнало до задънена улица. Детективите ни пожелаха лека нощ и тръгнаха да придружат подбраните свидетели, доставчици и лекари до домовете им. Прибрахме папките и бележниците си и сравнихме графиците си за следващия ден. Мърсър предложи да изпрати Сара, а Майк обеща да ме откара до апартамента ми.

Слязохме по стълбите и командирът на участъка ни посъветва да минем през задната врата, по уличка, която водеше до Лексингтън Авеню, за да избегнем фоторепортерите, събрани пред главния вход. Махнах на Мърсър за довиждане и продължих с Майк към колата му.

— Какво казва шестото ти чувство, Майк?

— Все още нищо ясно. Искам да докажем, че онзи човек е злодей — и кръвта е достатъчно основание да го смятам за такъв. Но когато го погледна, ми се струва, че може би има и втори, съучастник. Това определено би обяснило защо не е имала възможност да се съпротиви.

— Да. Може би сега просто сме уморени. Утре нещата ще изглеждат по-добре.

— Обадих се на майка си. Заради теб. Искам да кажа — за да се успокоиш, че не си пропуснала нищо. Въпросът на „Последна заплаха“ тази вечер е бил от областта на физиката. Нещо за квантовата теория.

— Забрави! Познанията ми са слаби. Не се решавам да участвам в шоуто, защото се боя, че късметът ще ми изневери и ще се падне въпрос за интеграли, Новия завет или някоя от другите теми, на които не бих заложила и цент. Физиката е една от тях.

— За мен също.

Майк профуча по Трето Авеню към пресечката, на която бе жилището ми, без да спира на червените светофари, и измина разстоянието за по-малко от десет минути.

— Била е истинска красавица, нали? Жена от класа.

Озадачено погледнах Майк:

— Джема Доджън?

— Не, съжалявам. Мислех си за Грейс Кели, от филма тази вечер. Изглеждаше зашеметяващо в него с Кари Грант. Но си спомням, че се влюбих в нея, когато я гледах в „У като убийство“. Скромна и естествена, с онези старомодни дрехи и белия шлейф с черни шарки.

— Страхотен филм!

И двамата имахме слабост към кинокласиката.

— Мисля, че беше още по-красива без грим като във финалната сцена на „У като убийство“. Бе лежала в затвора, а после решиха да проверят показанията й и я освободиха. Помниш ли? Господи, колко крехка изглеждаше! Нямаше начин да не се влюбя.

— Не знаех, че си падаш по крехки жени, Майк — опитах да се пошегувам.

Той спря на алеята пред блока и изчака единия от портиерите да отвори вратата, за да сляза.

— Не всеки би могъл да живее със самоуверена дама като теб, Русокоске. За мъжа е приятно понякога да чувства, че се нуждаят от закрилата му.

„Право в целта, Чапмън“, помислих си, когато Майк потегли, и влязох в сградата. Какво трябваше да сторя, за да изглеждам толкова крехка, колкото се чувствах?

Взех обичайните пощенски пратки от кутията, сред които нямаше нито едно лично писмо, и бавно се качих с асансьора до апартамента си. Не закачих палтото, а просто го метнах върху дивана във всекидневната.

Рестото от автомата за сода издрънча в джоба на сакото ми. Извадих монетите и ги сложих на тоалетката, преди да прибера костюма си в гардероба. Бях забравила да върна на Мърсър ключовете от апартамента на Джема и оставих ключодържателя с фигурка на лондонския Тауър Бридж на нощното шкафче до обемистия том на Тролъп. Тази нощ никой нямаше да се нуждае от тях.

На следващата вечер до мен щеше да бъде поне кучето на Дейвид — за компания и утеха.