Линда Феърстийн
Вероятна смърт (14)

13.

В петък сутринта станах в седем без петнайсет и тъкмо излизах от банята, когато се обади Чапмън.

— Спри радиото и пусни телевизора. Все още не съм превключил на програма „Днес“, но Джим Райън започна местните новини с нашата история. Има страхотни източници. Съобщи, че сме задържали окървавен психар за убийството в медицинския център.

Грабнах дистанционното, но когато екранът светна, Райън вече говореше за престрелката в метрото до една от спирките в Бронкс.

— По дяволите, изпуснах го!

— Ако искаш да се отбиеш в участъка, преди да отидеш в офиса си, ще те откарам, съгласна ли си?

— Добре. Ще бъда готова след двайсет минути. Ела да ме вземеш от ъгъла до „Пи Джей Бърнстейнс“.

Изсуших косите си и опитах да си придам по-свеж вид с малко спирала и руж. Бяха ми омръзнали мрачните цветове на зимните костюми, които бях носила през цялата тягостна седмица, и реших да разнообразя палитрата с нещо, което може би щеше да подобри и настроението ми. Потърсих в гардероба любимия си костюм „Ескада“ — яркочервен комплект с черна ивица по ръба на яката и плисираната пола.

Собственикът на „Бърнстейнс“ ме поздрави приятелски, когато влязох в закусвалнята и поръчах двайсетина питки, кифли и понички и достатъчно кафе, за да бъда топло посрещната в щаба.

Колата на Майк бе до бордюра, когато излязох с пълната торба. По пътя до седемнайсети участък отхапваше от парче кекс, което държеше в едната си ръка, и въртеше волана с другата. Взех вестник „Поуст“ от предната седалка и прочетох материала на Мики Дайъмънд на трета страница със заглавие: „Докторка загива в схватка с изнасилвач. Заподозреният е задържан за разпит“.

Когато пристигнахме, пред сградата нямаше репортери. Влязохме заедно и минахме покрай дежурния сержант на информацията и двамата униформени полицаи във фоайето, които се подготвяха да патрулират пеша от осем сутринта до четири следобед.

Лейтенант Питърсън вече бе на бюрото си, което от сряда сутринта се бе превърнало в команден център. Живееше на сто километра извън града, но бе прекарал нощта — или трите часа сън, които си бе позволил — на кушетката в офиса си в отдел „Убийства“.

— Добро утро, Александра. Здравей, Майк. През нощта постигнахме известен напредък. На Олбъни му провървя с отпечатъците и вече знаем самоличността на Попе.

Питърсън подаде на Майк разпечатката от идентификационната система на щата Ню Йорк. Чапмън зачете на глас:

— Остин Чарлс Бейли. Роден на дванайсети октомври 1934-а. Значи е на шейсет и три. Има поне двайсет предишни провинения. Грабеж, обир, притежание на крадени вещи, отново грабеж. — Прелисти страниците и прегледа останалите обвинения твърде бързо, за да ги изрече. — Последното е отпреди дванайсет години. Убийство. Невинен поради невменяемост.

Питърсън вече бе проверил останалите факти.

— Да, бил е изпратен в държавната психиатрия за обществено опасни невменяеми в Роклънд Каунти. Единственият проблем е, че е избягал от комплекса преди две години и половина и никой не е съобщил за изчезването му.

— Кого е убил?

— Жена си. Прекарал е по-голямата част от живота си в психиатрични заведения. И двамата били пияни. Халосала го с еднолитрова бутилка от „Колт 45“, счупена. Оттогава е белегът от бузата до врата му. Вбесил се и…

Чапмън го прекъсна:

— Нека позная. Намушкал я е. С какво? С кухненски нож?

— С назъбен нож за пържоли.

— Неведнъж или два пъти, нали, Лу?

— Двайсет и две прободни рани. Без да се броят разрезите по лицето.

— Типична семейна драма — промълвих. Приличаше на повечето убийства при скандал между роднини. Не само по фаталните рани, а и по зверското обезобразяване на жертвата, което обикновено бе знак, че убиецът я е познавал достатъчно добре, за да изпитва омраза.

Много нападатели никога не бяха проявявали склонност към насилие извън дома си, таяха озлобление само към най-близките си и показваха на света друго лице. Но при мнозина други след първото убийство бариерите рухваха и обсегът на гнева им се разширяваше.

— Все още ли изпитваш съжаление към стареца, Куп?

Постепенно се пренастройвах — умствено и емоционално. Предизвикателството вече не бе да установим кой е убил Джема Доджън. Сега трябваше да мисля в юридически план, внимателно да подредя логически фактите и да изградя стабилна версия, която би устояла на процедурните предизвикателства в съда.

— Проговори ли тази сутрин?

— Все още не съм пускал никого при него. Засега Мърсър се справя най-добре. Ще го изпратя вътре веднага щом пристигне.

— Майк, защо не му занесеш закуска и не опиташ да го предразположиш, докато чакаме Мърсър?

Пейджърът ми записука, когато Майк отвори пакетите със закуски и кафе, за да раздаде на всички в щаба. Откачих малкия черен апарат от колана си и погледнах номера, изписан на екрана.

— Шийфър — казах.

Чапмън спря на прага и изчака да отговоря на обаждането на Бил Шийфър, серолога, под чието ръководство се провеждаха лабораторните анализи в центъра за медицинска експертиза.

Не чаках дълго.

— Не исках да те безпокоя през нощта, но мисля, че би пожелала първа да узнаеш. Петната по панталоните, които изпратихте снощи, наистина са от човешка кръв. Сигурно сте се досетили, но предположих, че очаквате потвърждение.

Нещата се подреждаха. След като благодарих на доктор Шийфър, кимнах на Чапмън, безшумно произнесох думата „кръв“ и вдигнах палец.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Ще получим предварителни ДНК резултати през следващите ден-два. Работим по въпроса. Бих искал и кръвна проба от заподозрения. В случай че се е порязал и неволно е докоснал дрехите на покойната.

— Страхотно! Разбира се. Сара ще уреди съдебно нареждане за проба от обвиняемия още тази сутрин. Можеш да изпратиш някого да му вземе кръв. Благодаря за обаждането, Бил. Ще се чуем отново през уикенда.

Зареждането на пробите и получаването на ДНК резултати, генетичен отпечатък, който с неоспорима точност би определил произхода на кръвта по панталоните на Попе, щеше да отнеме два-три месеца. Но новата техника, известна като компютърен ДНК анализ, даваше възможност на Шийфър да извлече предварителен резултат за по-малко от четирийсет и осем часа, които по-късно щеше да бъде потвърден.

— Тук няма нищо съществено, но направих копия за вас — каза Питърсън и ми подаде полицейските доклади, които бе прегледал. Всеки от тях съдържаше обобщение на разговора с лице от ръководството или персонала на болницата за местонахождението и заниманията му преди и след предполагаемия час на убийството.

Прегледах записките, но съзнанието ми бе заето с мисли за Остин Бейли. Бързо бяха изместени от тревогата ми колко труден противник ще бъде адвокатът, назначен от съдията да го представлява. Знаех, че всяка стъпка, която предприемем от този момент нататък, ще бъде зорко следена от строгото и безпощадно око на процесуалния и апелативния съд.

— Милост, милост — извика Уолъс и погледна часовника си, когато влезе в залата и Питърсън му даде знак незабавно да дойде при нас. — Ако знаех, че сте решили да започнем призори, щях да бъда на борда от часове.

— Влизай. Трябва веднага да се заемеш с Попе. Ще се наложи да го откараме до центъра, за да бъде официално регистриран преди края на деня. Иначе някой перко ще оспори задържането му — каза Питърсън. — Искам да видиш с кого си имаме работа.

Съдилищата в Ню Йорк имаха много строго правило за продължителността на престоя на обвиняемия в ареста без възможност да застане пред съдия и поиска пускане под гаранция. Последната тенденция бе всички обвинения да отпадат, когато полицията и прокурорите забавят явяването на заподозрения в съдебната зала.

Питърсън накратко запозна Уолъс с биографията на Бейли.

— Изглежда, няма къде другаде да отиде, освен да се върне в удобната си килия. Да видим какво ще ми поднесе тази сутрин.

Уолъс взе две чаши кафе и закрепи по една закуска върху всяка от тях. Тръгна към все още отворената врата на арестантската килия и поздрави Остин Бейли, който се бе изтегнал на дървената скамейка. Затворникът — всички предполагахме, че статутът му на „гост“ се е променил през нощта — се надигна, каза нещо на Мърсър и като че ли му се усмихна.

След като подаде закуската на Попе, детективът го поведе по коридора към стаята за разпит.

Уолъс се върна за кратко в офиса на Питърсън, взе един бележник и предложи да наблюдаваме част от разговора през огледалното стъкло.

— Сцената не е за изпускане — каза Мърсър на висок глас, неясно на кого. След това ми кимна. — Спомни си за Еди Флойд, Куп — подсети ме той, усмихна се и засвири с уста припева на единствения голям хит на ритъм енд блус певеца „Да чукна на дърво“, когато се обърна и тръгна да се залови с разпита на Бейли.

— Някой прочете ли правата му от снощи досега? — попитах.

— Не се безпокой, ще започна с това, но не мисля, че би имало полза. Не съм сигурен, че с него сме настроени на една и съща вълна.

Мърсър се върна и започна сеанса си с Попе. Влязох в съседната стая и надникнах през стъклото. Двамата мъже бяха заели местата си на масата с ламиниран плот в празната стая. Мърсър бе гладко обръснат и добре облечен, седеше с изправен гръб и говореше, докато Бейли отхапваше от закуската си и отпиваше кафе. Възрастният заподозрян се бе привел над масата, редките му предни зъби се впиваха в меката поничка и от време на време сърбаше от чашата, без да я повдигне към устата си.

Детектив Уолъс полагаше усилия да го заговори. Разказа за себе си и баща си, опитвайки се да намери общ език с жалкия чудак, с когото се надяваше да поведе свързан разговор.

Излязох в коридора и мислено се упрекнах, че когато погледна Попе, изпитвам състрадание, въпреки искрения си гняв към него заради убийството на Джема Доджън.

Чапмън се приближи и заедно влязохме в стаята с огледалното стъкло. Мърсър бе изхвърлил картонените чаши и съсредоточено се взираше в Остин Бейли над масата. Обясняваше на набелязания виновник, че има право да мълчи, като си служеше с изрази и перифрази, които дори второкласник би разбрал.

Питах се дали и на Майк му се струва, че този разговор е безсмислен. Когато убиецът бе с подобна психиатрична история, се изискваше присъствието на компетентно лице и вече си представях кръстосания разпит на психолозите, които щяха да бъдат призовани от защитата, за да удостоверят, че Остин Бейли не е в състояние да понесе съдебен процес.

Докато наблюдавахме как Уолъс се опитва да задържи вниманието на събеседника си, Бейли протегна ръка към старинния телефон до ръба на масата. Не обърна внимание на Мърсър и вдигна слушалката, за да набере поредица цифри.

— Ало, мамче, Чарли се върна…

Дългата ръка на Мърсър внимателно измъкна слушалката от пръстите на Попе и я сложи на мястото й.

— Трябваше да го остави да говори — прошепнах на Чапмън. — Сега ще твърди, че не му е било позволено едно телефонно обаждане, на което има право.

— Куп, знаеш ли какъв е този телефон? Това е скапаният интерком. Не можеш да набереш външен номер. Свързан е единствено с апаратите в участъка. Не говори с майка си, а просто се лигави, за бога. Дори не зная защо си губим времето с тези глупости. Да го заведем в съда и да продължаваме — каза Майк и излезе от задушното помещение.

Върнах се с него в офиса на Питърсън. Докато умувахме какво да предприемем по-нататък, Уолъс дойде при нас.

— Настоява да говори с теб, Купър. Не е зле да дойдеш и да кажеш мнението си. Според мен безполезно е да викаш екипа с камерите. Онзи или разиграва театър, или е напълно побъркан. Мисля, че не би искала да покажеш тази сцена на видеокасета пред съдебните заседатели.

Свих рамене и тръгнах с Мърсър, но този път влязох с него в стаята за разпит.

Попе ме погледна, докато затварях вратата след нас, и ми се ухили.

— „Беззъбият и безпощадният“, госпожо — представи се Бейли. — Така ме наричат всички доктори!

Потресаващо.

Уолъс му обясни коя съм и защо съм тук, докато придърпах един стол до този на Мърсър и седнах.

— Искам да поговорим за някои неща, които са се случили в болницата, мистър Бейли. Разбирате ли ме?

— Съжалявам за болницата, госпожо. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Навярно Джема Доджън бе преживяла още по-страховити мигове, отколкото предполагахме, молейки за пощада един безумец, неспособен да разсъждава.

— За това искам да поговорим. Ще ви помоля да обясните за какво точно съжалявате, за да зная какво да кажа на съдията.

Най-важно за мен бе да докажа пред съдията, а после и пред заседателите, че правата на Бейли са му били обяснени така, че напълно да ги разбере, за да мога да използвам нещо, което е казал, за доказателство.

— Детектив Уолъс предупреди ли ви, че не сте длъжен да разговаряте с мен, мистър Бейли?

— Аз искам да говоря с вас, госпожо. Не съм разговарял с приятно момиче, откакто жена ми се спомина.

— Слушайте, имате право да не отговаряте…

— И тя си поприказва с ножа, а? Онази докторка си поприказва с ножа.

През тялото ми премина тръпка, сякаш ме бе ударил гръм. Нима говореше за Джема?

— Какво искате да кажете?

— Отказваше да говори с мен. Не разговаряше с никого, а накрая добре си поприказва с ножа.

Необходимо бе усилие, за да го върна към логичен разговор. Трябваше да разбере правата си, без да загуби желание да говори за убийството.

Изведнъж изражението на Попе се промени. Стисна устни и закри ушите си, сякаш бе чул оглушителен шум. Наведох се напред към него, а Мърсър хвана едната му ръка и я отмести. Попе се залюля на стола си и изкрещя да му донесем „Клийнекс“. Мърсър кимна към мен. Станах и изтичах по коридора да взема носни кърпи от чантата си. Върнах се с няколко и ги сложих пред затворника, който се усмихна и започна да ги къса на ситни парчета, да прави от тях топчета и да ги пъха в ушите си.

Продължи да се тресе, докато натъпкваше късовете от носните кърпи и ивици от тях висяха от ушите му.

— Чарли ми говори. Разбирате ли? — извика Бейли и погледна Мърсър. — Той ми казва какво да правя. Не можете да ме обвините в нищо, защото всичко, което правя, е по заповед на Чарли.

— Кажи на дамата кой е Чарли, Попе.

— Брат ми, госпожо. Родили сме се в един и същи ден, но той е останал в болницата. Държат го там от толкова години, но говори с мен и мама. Всеки ден. Казва ми какво да правя.

Погледнах Мърсър и се опитах да намеря отдушник за гнева си. Облегнах се с лакти на масата, отпуснах глава и започнах да съставям план как да процедирам по-нататък.

Нима бе възможно да се преструва толкова убедително? Или просто си губех времето с човек, лишен от разум, който не би могъл да отговаря в съда?

— Защо не ми кажеш какво те накара Чарли да сториш с докторката? Да започнем с това. Чарли ми каза да те попитам.

Попе отново ми се усмихна, когато изрекох името на Чарли.

— Добре, но сега не го чувам. Мога да ви кажа само колко съжалявам, че днес докторката не се чувства добре.

През следващите двайсет минути се въртяхме в кръг. Не успяхме да изкопчим нищо от безумните бълнувания на Бейли и когато той напълно се умори от нас, скръсти ръце на масата и отпусна глава върху тях.

Уолъс стана и посочи към вратата. Чапмън и Питърсън бяха наблюдавали през стъклото и когато ни видяха да излизаме, тръгнаха обратно към офиса на лейтенанта. Бях отчаяна, разтревожена и сигурна, че нищо, което каже Бейли, не би могло да послужи за съставяне на обвинение срещу него.

— Така няма да стигнем доникъде.

— Определено не си струваше да заснемаме сцената.

Мърсър свали сакото си, нави ръкавите на ризата си и заяви, че ще продължи разговора, докато решим да регистрираме Попе и официално да обявим задържането му.

— Трябва да се обадя на няколко души в прокуратурата. Да се посъветвам с Баталия как да продължа. И да проверя дали от отдел „Връзки с обществеността“ са готови за нашествието на пресата. Ще ми преотстъпите ли някой телефон за половин час?

Лейтенантът стана от бюрото си.

— Ползвай този. Ще бъда отвън, в залата. Готова ли си за още един удар, Александра?

— Давай!

— Обадиха се от „Служебна защита“. Стив Рубинщайн. Чули по телевизията, че сме арестували заподозрян и искат да го представляват. Настояват да изпратят някого тук да говори с него и да преустановиш разпита.

— Кажи им да се обадят на брат му Чарли — намеси се Чапмън.

Смъртното наказание отново бе въведено в Ню Йорк през 1996-а и предумишленото убийство на жена при опит за изнасилване би превърнало убиеца в идеален кандидат за смъртоносен коктейл след признаването му за виновен. Баталия не одобряваше този закон и предположих, че ще изпита облекчение, щом разбере, че Попе ще избегне тази съдба благодарение на психичното си състояние.

Взех от Питърсън хартийката с номера на Рубинщайн и добавих името му в списъка на хората, на които трябваше да се обадя.

Седнах на бюрото и набрах номера на Баталия. Роуз вдигна, каза ми, че той е в колата си, на път за лекция пред Гражданската комисия за борба с престъпността, и ме свърза.

— Добра работа, Алекс. Поздрави Питърсън от мен.

— Нуждая се от съвет, Пол. В момента имаме само косвени улики. Не разчитам на показания. Онзи нещастник не е способен да говори свързано. Може би след ден-два ще се сдобием с потвърждение от ДНК теста. Надявам се дотогава да открием неоспоримо доказателство, нещо, което е взел от кабинета на Доджън, или може би дори оръжието. Искам да кажа — след като претършуват кофите за смет и огледат всички улички около болницата. Не мога да застана пред съдията и да поискам заповед за задържане само въз основа на това, с което разполагаме до момента.

Разказах на областния прокурор историята на Бейли, след като го запознах с положението.

— Не е бил освободен от „Роклънд Стейт“? — попита Баталия. Имаше предвид едно от психиатричните заведения, свързани със затворите в Ню Йорк.

— Не. Офейкал е.

— Изчакай, Алекс. Отложи официалния арест, докато получиш достатъчно доказателства. Уреди да го откарат в психиатрията в Белвю и съобщи в „Роклънд“, че искаш да бъде поставен под строг надзор заради бягството си. Така ще го държат в затворническото отделение на болницата и ще спечелиш време да изградиш стабилна позиция по делото. Няма да го задържаме официално за убийството на Доджън, докато не кажеш, че си готова.

— Мога ли да разчитам на подкрепата ти, шефе?

Знаех, че неуморният ми критик, заместник-началникът на Съдебен отдел Пат Маккини, ще анализира всяко действие, което предприема.

— Разбира се. Няма смисъл да се бием в гърдите, преди да получим желания резултат. Прати онези от „Служебна защита“ по дяволите. Все още не е поискал адвокат и не е обвинен в убийство. Сам ще се справя с медиите.

Затворих и позвъних в болница „Мид-Манхатън“. Морийн Форестър бе приета там рано сутринта. Телефонистката ми даде вътрешния й номер и ме свърза със стаята й.

— Как се чувстваш?

— Засега добре. Особено след като чух, че сте хванали вашия човек. Благодаря за халата.

— Разбрах, че в дъното на твоя коридор има солариум и пациентите от амбулаторията често се навъртат там. Предположих, че ако си най-добре облеченото момиче в компанията, ще привлечеш поне част от тях да споделят с теб по някоя и друга клюка.

— Значи все още искате да остана тук два дни?

— Да. Не сме сигурни с какво си имаме работа. Майк мисли, че е възможно Попе да е имал съучастник, когато е нападнал Доджън. Може би някои от приятелчетата му са го чули или видели след убийството. Просто искаме да се подсигурим, ако нямаш нищо против.

— Да имам нещо против? Това е лесна работа. В единайсет и половина ще бъда посетена за първи път. Ще доведат някакви стажанти да им опиша симптомите.

— „Кажи и покажи“?

— Без да показвам, слава богу. Засега само ще изслушат оплакванията ми.

— След малко Сара ще дойде при теб на свиждане. Ще се обадя отново. Много поздрави от Мърсър и Майк. Чао!

Позвъних на още няколко места, след което отворих вратата на офиса на Питърсън, за да проверя какво става в щаба. Почти всички отново бяха отишли в болницата, за да продължат търсенето на доказателства и свидетели. Уолъс все още бе в стаята с Бейли и не бе постигнал никакъв напредък.

Лейтенантът преглеждаше записките на двама от детективите.

— Баталия има страхотна идея как да отложим обявяването на Бейли за арестуван.

Изложих плана да бъде държан в затворническата психиатрия заради предишното си престъпление, за да избегнем прибързаните изявления за успех в разследването, докато доказателствата не бъдат анализирани, и помолих Питърсън да съобщи на Чапмън, Уолъс и останалите от екипа.

— Чувствам се напълно безполезна тук, Лу. Би било по-разумно да отида в офиса си и да свърша малко работа, не мислиш ли? Ако имате нужда от мен за нещо, обадете се и веднага ще дойда.

Събрах бележките си и излязох от участъка, отново през задния вход. Хванах такси до Лексингтън Авеню и прегледах полицейските доклади, докато колата пълзеше към центъра през натовареното движение, обичайно за петък по обяд. Пристигнах в прокуратурата, когато повечето колеги излизаха в обедна почивка. Лора ми предаде съобщенията и предложи да ми донесе нещо за хапване на връщане от покупки. Поръчах си салата с риба тон и диетична кола и се залових да отговарям на обаждания и да давам указания на юристите от екипа си.

Следобедът ми се стори безкрайно дълъг и скучен. Никой не позвъни от участъка, а Сара правеше компания на Морийн в болницата. Както обикновено в петък следобед, бяха се струпали куп нови оплаквания. За колегите, които нямаха работа в съда, уикендът вече започваше. Не ги потърсих и естествено никой от тях не поиска съвет.

Минаваше четири и половина, когато Лора ми съобщи, че на телефона е Джордън Гудрич, най-добрият ми приятел от първите дни в юридическия колеж.

— Сюзън ми се обади преди малко. Знае, че работиш по нашумял случай, но все пак те каним на вечеря с нас и децата.

— Благодаря, но за съжаление трябва да откажа. Изтощена съм. Ще се прибера рано и ще хапна нещо диетично у дома.

— Какво ще кажеш поне да пийнем преди това?

— С удоволствие.

През десетте години, откакто се бяхме дипломирали, с Джордън се срещахме всеки втори петък и споделяхме преживяванията си. Той произхождаше от скромно семейство от малък град в Джорджия и само благодарение на собствените си усилия бе завършил право с по-висок успех от повечето ни състуденти. Беше спечелил място в „Лоу Ривю“ и имаше блестяща кариера. Двамата със Сюзън бяха най-близките ми приятели в Шарлътсвил и малко от събитията в зрелия ми живот не бяха споделени и отпразнувани с тях.

Обадих се на Питърсън, преди да тръгна за срещата си с Джордън на обичайното място — в бар „Бемълмънс“ в „Карлайл“. Лейтенантът ме осведоми, че след два часа Уолъс и Рамирес ще отведат Остин Бейли в затворническото отделение на „Белвю“ и че Чапмън и останалите от екипа са в болницата. Полицейският началник Макгроу щеше да съобщи на екипите от пресата, че е постигнат успех в разследването за Доджън, но все още няма арестуван. Щом фоторепортерите се разотидеха, щяха спокойно да изведат Попе. Казах, че пейджърът ми ще бъде включен, докато се прибера у дома, където ще прекарам вечерта.

Джордън чакаше в едно сепаре в „Карлайл“, под причудлива стенна рисунка на животни, каращи кънки в Сентръл парк. Когато пристигнах, пианистът свиреше китка от песни на „Бакра“ и докато вървях към масата на Джордън, направи виртуозна импровизация върху мелодията на „Никога вече няма да се влюбя“.

— Важното е да запазиш ритъма — с насмешка коментирах музикалния подбор.

Джордж, сервитьорът, който ни обслужваше всеки петък, пристигна с моя „Дюарс“ още преди да разкопчая и сваля палтото си. Джордън бе изпил половината от първото си мартини „Столи“, когато го целунах по бузата и седнах до него на коженото канапе.

Все още не бях свършила с обичайните въпроси за Сюзън и децата, когато пейджърът ми записука. Погледнах екрана и видях номера на Бил Шийфър, който отново се обаждаше от лабораторията.

— Страхотно! Почакай да отговоря. Може би все пак ще дойда на вечеря. Ако новините за кръвната проба са такива, каквито очаквам, ще ми вдъхнат нови сили.

Трябваше да прекося фоайето на хотела, за да стигна до телефонния автомат. Проправих си път между малките маси, отрупани с чаши и панери с домашно приготвен чипс и заобиколени от елегантно облечени клиенти от близките художествени и антикварни галерии.

Поставих монета и набрах номера на Шийфър.

— Бил, обажда се Алекс. Имаш ли вече нещо за мен?

— Да, но няма да ти хареса. Кръвта не е нейна.

— Моля? — попитах недоверчиво. — Трябва да е на Доджън.

— Не е. Зная, че са ти казали, че Бейли няма никакви наранявания, но кръвната група напълно съвпада с неговата, Алекс. Все още нямам ДНК резултати, но съм сигурен, че ще се окаже негова собствена кръв. Не мисля, че човекът, когото сте задържали, е убиецът.

„Успокой се“, казах си и се опитах да осмисля въздействието на информацията на Шийфър.

Свързах се със седемнайсети участък, за да съобщя новината на Питърсън.

— Тръгвам веднага. Незабавно повикайте медицински екип. Искам някой да прегледа Остин Бейли в мое присъствие още сега. Вече загубихме двайсет и четири часа по фалшива следа. Кажи на Макгроу този път да заяви пред пресата, че нямаме заподозрян. И се постарай да уведомиш Морийн какво става, преди да се заемеш с каквото и да е друго. Може би някой все още се разхожда на свобода в болницата.

Джордън бе поръчал по още едно питие, за да полеем добрата новина, която бях отишла да получа.

— Запази го за следващия път — казах троснато и грабнах нещата си. — Извинявай, че те изоставям, но току-що се оказа, че убиецът ме е надхитрил.

Оставих го, зяпнал от изненада, с двете пълни чаши на масата и сметката. Главата ми бучеше.