Кан Кикучи
За поведението на даимьо Таданао (5)

5

Досега даимьо Таданао винаги бе слушал внимателно по-старшите си съветници. Когато бе тринадесетгодишен, известен само с момчешкото си име Нагайошимару, го извикаха край леглото на умиращия му баща и бащата рече: „Като умра, слушай внимателно какво казват съветниците. Зачитай техните думи, сякаш те са думи на баща ти.“ И Таданао винаги бе спазвал тази последна повеля.

Но напоследък започна да тълкува превратно всяка дума, която те изричаха, дори ако се касаеше до управлението на имота му. Ако съветниците препоръчваха някого за някаква длъжност и хвалеха способностите му, даимьо Таданао се чувствуваше убеден, че този човек е самозванец и упорито отказваше да се възползува от услугите му. Ако съветниците се оплачеха от поведението на някого и силно настояваха да бъде поставен под домашен арест, даимьо Таданао се чувствуваше убеден в честността и полезността на този човек и им забраняваше да издават когато и да било заповед за неговото задържане.

Реколтата в цялото Ечизенско владение бе по-слаба тази година, отколкото напоследък, и това донесе големи беди на селячеството. Съветниците се явиха пред даимьо Таданао до един и го помолиха да намали малко бремето на оризовия данък. Но колкото по-красноречиво излагаха тезата си, толкова по-противна ставаше за господаря мисълта, че трябва да ги послуша. В душата си той симпатизираше на селяните. Единствено това, че ще трябва да направи каквото желаят съветниците, го безпокоеше. Те пееха монотонно дългите си обяснения, докато даимьо Таданао накрая изгуби търпение.

— Не! — прогърмя той. — Аз казвам, че това не може да се направи, и вие ще сторите, както казвам. — Причината за отказа не беше ясна и на самия него.

Емоционалният разрив между феодал и подчинени продължи нерешен и междувременно слуховете за ексцентричното поведение на господаря на Ечизен достигнаха дори най-интимните сфери на шогуната в Едо.

Но разстройството на даимьо Таданао сега започна лека-полека да разяжда и по-съществени страни от живота му.

Една нощ той пиеше от ранни часове сред интимността на своите покои в присъствието само на малка група любимки от спалнята. Сред тях беше и девойката, наречена Кинуно, хубавица, доставена му от далечното Киото, дошла неотдавна, но вече успяла да обсеби всичката любовна страст и обич на даимьото.

Вечерната светлина бе избледняла, часовете на мрак се занизаха неусетно, наближи полунощ, а даимьо Таданао продължаваше да пие. За дамите, които не пиеха, времето се запълваше само от скучното и безкрайно повтаряно действие — да пълнят бокала на господаря.

Даимьо Таданао внезапно се отърси от тъпото си пиянско вцепенение и погледна насреща към своята многообичана Кинуно, седнала да му прислужва. Но тези нощни пиянски сбирки очевидно я бяха изтощили. Тя като че не си даваше сметка за присъствието на своя господар. Чудесните й, с двойна гънка клепачи бавно се затваряха и Кинуно щеше да изпадне унесено в един миг сън.

Както се взираше напрегнато в лицето й, даимьо Таданао бе обзет от ново, неизпитвано досега безпокойство. Стори му се, че вижда там, ясно изписана в тази неприкрита досада на изражението всичката печал на една жена, неспособна дори за миг през целия ден да изрази собствената си воля, движена само от желанията на господаря като марионетка.

Даимьо Таданао отиде още по-далеч в разсъжденията си. Не беше възможно тази жена повече от другите да изпитва искрени чувства към него. Нейните усмивки, нейните съблазняващи погледи — всичко това бяха трикове, нещо без дълбоко значение. Продадена телом и духом за пари, което правеше всеки отказ от нейна страна невъзможен, и определена, независимо дали желае, или не, да прислужва на един голям и могъщ даимьо, тя нямаше друг избор, освен да постъпва както сега. Последният й шанс да се избави от унизителното положение беше да върши всичко възможно, за да спечели любовта на тази властна личност, в чиито ръце се намираше съдбата й.

Но не само в любовта на тази жена сега се съмняваше даимьо Таданао. Той започна да се пита дали поне една-единствена жена сред всички, които бе обичал в живота си, някога го е обичала в замяна.

Напоследък все по-силно се убеждаваше в това, че през целия си живот е бил лишен от нормалната, ежедневна симпатия, която хората изпитват към събратята си. Той никога не бе познал дори симпатията, проявявана към приятел. От детските му дни много пажове на неговата възраст бяха подбирани да му правят компания. Ала те не станаха с него приятели. Само му се подчиняваха. Даимьо Таданао ги беше обичал. Но те никога не му отвърнаха със същата любов. Бяха само покорни поради силното си чувство за дълг.

А какво, щом такава бе същността на приятелските му връзки, трябваше той да мисли за своите отношения с другия пол? От ранна младост имаше на свое разположение много хубавици. Даимьо Таданао ги бе обичал. Но колко от тях също го бяха обичали? Макар даимьото да им бе дарявал любовта си, те не му предлагаха в замяна своята любов. Само му предлагаха подчинението си. Нищо повече. Той още имаше при себе си на служба много такива същества. Ала вместо човешко чувство към друго същество като тях те му поднасяха само едно — подчинение.

Стана му ясно, че е получавал покорство вместо любов, покорство вместо приятелство, покорство вместо симпатия. Разбира се, би могло да има и случаи, някъде сред всичко това, на истинска любов, почиваща на човешко чувство, на истинско приятелство и на искрена симпатия. Но такива случаи, когато даимьо Таданао се опита да си ги припомни в сегашното разположение на духа, отчайващо се губеха сред общата картина. Нюансите на тази дума — покорство, сякаш го бяха лишили от всичко друго. Човек, издигнат от събратята си една степен над света на обичайни взаимоотношения, човек в ежедневна връзка с множество подчинени и въпреки това съзнаващ пълната си изолация — това бе даимьо Таданао.

Той прозря, че дори домашният му живот, животът, който водеше сред интимността на тези стаи, е бил мрачна самота. Неискреността на всяка любов, познал досега от жените, в момента му се стори ясно разбулена. Винаги когато е пламвал от чувства към някоя жена, тя е задоволявала желанията му напълно, без колебание. Ала за нея това не е имало нищо общо с любовта. Било е просто изпълнение на дълг, дълга на подчинения към господаря. Беше отвратен и уморен да получава покорно подчинение вместо любов.

От този миг настъпи промяна в личния живот на даимьо Таданао, обусловена от промяната в други сфери. Той започна да си мисли, че вместо обичайните пасивни кукли би искал да обича някой по-енергичен, гъвкав тип жена. Ако такава жена отвърне на любовта му с любов, какво по-хубаво от това? Но дори тя да не го стори, поне ще окаже известна съпротива. Ще го третира като човешко същество.

За опит той даде нареждане някои от дъщерите на най-високопоставените му подчинени да бъдат изпратени в неговите покои. Ала и за тези жени думите на даимьо Таданао бяха просто думи на господаря на замъка и те постъпваха както желаеше, в пълно подчинение, сякаш изпълняваха заповед, която никой нямаше власт да престъпи. Със съзнание само за благородството на своята саможертва, като девойки, принасящи се в дар върху олтара на внушително божество, те лягаха до даимьо Таданао. И даимьото, дори докато ги държеше в прегръдките си, не изпитваше ни най-малко чувство на сладост от забранената любов.

След като нещата продължиха известно време в това незадоволително състояние, на даимьо Таданао му хрумна, че би могъл да постигне по-добри резултати с жени, вече обречени някому за невести. Сигурно поне те ще окажат съпротива, макар и слаба. Затова той задължи подбор момичета от своето имение, на които скоро предстоеше женитба, да му прислужват. Ала те също му поднесоха разочарование. Смятаха волята на господаря си за абсолютна и предложиха услугите си на даимьо Таданао с несмущавано спокойствие, като на същество, съвсем различно от обикновения мъж.

Приблизително по същото време критиката срещу непристойното поведение на даимьо Таданао почна да звучи дори от устата на собствените му подчинени. Ала неговото разстройство още не бе достигнало крайната си степен.

Тъй като опитът с момичетата, обречени на брак, не донесе облекчение, даимьото премина на още по-дръзко предизвикателство срещу морала. Установи чрез тайно допитване кои от съпругите на неговите подчинени в Ечизенското владение се славят с най-голяма хубост и най-любвеобилен нрав; извика три от тях уж по спешна работа в замъка и отказа да ги върне на мъжете им.

За мнозина тази постъпка беше последно, неопровержимо доказателство, че негова светлост е наистина луд. Съпрузите няколко пъти молиха даимьото, ала жените им не бяха върнати. Старшите съветници енергично настояваха господарят да ревизира една постъпка, така отявлено нечовешка; ала колкото повече настояваха, толкова по-голямо удоволствие изпитваше даимьо Таданао да упорствува в своя план.

Тримата подчинени, чиито жени бяха откраднати, скоро откриха същността на жестоката измама, с която си бе послужил даимьо Таданао. Двама от тях, очевидно убедени, че дори такова нещо не ги освобождава от самурайския им дълг на подчинение, сложиха край на живота си.

Когато дойде известие за смъртта им, изпратено от окръжните надзорници, даимьо Таданао пресуши на един дъх бокала вино, който държеше, усмихна се морно и нищо не рече. Хората от неговото имение обаче изразиха гръмко съчувствието и възхищението си от двамата покойници: „Истински верни воини!“, „Великолепна смърт!“ — хвалебствията дори съдържаха изрази от този род. Но що се отнася до причината за благородната смърт на двамата, всички гледаха на това като на пратено от небето нещастие, изпитание на неизбежната съдба.

Сега, след като тези двамата умряха, всички съсредоточиха вниманието си върху самотния уязвен съпруг, който продължаваше да живее, мъж на име Асамизу Йоджиро. Мнозина окайваха страхливостта на човек, чиято жена е била похитена, а той се колебае да забие кинжала в корема си.

Четири-пет дена по-късно същият този човек се появи неочаквано в замъка и уведоми служителя в приемната, че желае аудиенция с даимьо Таданао. Служителят направи всичко възможно да го разубеди.

— Каквото и да се е случило, другата страна е вашият господар. Ако се срещнете сега с него, това само ще породи у вас жажда за мъст. Негова светлост постъпи много неправилно и всички го съзнаваме. Но каквото и да е сторил, той си остава ваш господар.

Йоджиро обаче настояваше.

— Може наистина да е така — блесна с очи в отговор той, — но аз моля за аудиенция. Трябва да се срещна с даимьо Таданао, каквито и последствия да има това. Моля, предайте молбата ми.

Служителят, като нямаше друг избор, предаде молбата на един съветник, който в момента вършеше някаква работа в преддверието.

— Този приятел Йоджиро трябва да се е побъркал — избъбра старият съветник, когато изслуша обясненията на служителя. — Негова светлост се отнесе с него зле, но в случай като този най-правилното за един подчинен е да изяви протеста си чрез надлежното самоубийство. Другите двама чудесно разбраха това, ала фактът, че Йоджиро изгуби жена си, изглежда, напълно му е разстроило ума. Имах по-добро мнение за него.

Като продължаваше да си мърмори, съветникът извика един паж и с явна неохота съобщи молбата на даимьо Таданао.

Даимьо Таданао реагира изненадващо добродушно.

— Какво! — възкликна той. — Нима Йоджиро е дошъл да ме види? Това е наистина желана визита. Въведете го веднага! Аудиенцията се разрешава. — Той крещеше високо, но чертите му бяха оживени за пръв път от много дни от бегла, шеговита усмивка.

Мигове по-късно Йоджиро, слаб и излинял като болно куче, се появи пред даимьо Таданао. Той, изглежда, се бе състарил през последните няколко дена от голямото си нещастие: беше смъртноблед и изражението на лицето — мрачно и убийствено. Очите имаха червени линии.

За пръв път в живота си даимьо Таданао видя пред себе си един ечизенски подчинен, който да разкрива с вида си, без да се опитва да го скрие, истинските си чувства към него.

— И тъй, това си ти, Йоджиро! Ела по-близо! — Даимьо Таданао говореше приветливо. Той някак си чувствуваше, че сега постъпва като едно човешко същество към друго, и дори изпита обич към Йоджиро. Сякаш преградата, отделяща господаря от подчинения, бе премахната и двамата с Йоджиро сега се гледаха прямо, като равен с равен.

Йоджиро се плъзна напред на колене върху гладката сламена рогозка, докато дойде на няколко стъпки от господаря си, после извика с глас, който би могъл да се изтръгне само от някоя измъчена душа в дълбините на ада:

— Господарю! Дори кодекса за вярност е дреболия пред великия закон на човечността! Ти ми отне жената и ето как аз показвам своята омраза!

С бързината на лястовица в полет той скочи на крака и се хвърли към даимьо Таданао. В дясната му ръка блесна нож. Въпреки неочакваното нападение даимьото бе достатъчно пъргав, за да парира Йоджиро. Хвана вдигнатата ръка с безупречна лекота и като я изви, повали Йоджиро на пода. Един компаньон постъпи, както си мислеше, със значителен такт — взе голямата сабя на даимьо Таданао от оръженосеца и я предложи на господаря си. Но даимьо Таданао грубо го отблъсна.

— Йоджиро! Ти единствен се показа истински воин! — И при тези думи даимьото пусна ръката на нападателя.

Йоджиро още стискаше кинжала; без да повдигне глава, той се просна в краката на господаря в знак на подчинение.

— Твоята съпруга също отказа при всички случаи да отстъпи пред моите желания. В цялото имение вие сте наистина редки същества! — И даимьо Таданао избухна в гръмогласен и весел смях.

Бунтът на Йоджиро създаде двойна радост за даимьото Таданао. Първо, той е искрено мразен като мъж, дори дотам, че се опитват да посегнат на живота му, и това създаваше у него чувството, че за пръв път получава възможност да прекрачи в света на човешките същества. Второ, нападна го съвсем сериозно един мъж, известен като най-добрия на сабя в цялото владение, а той най-убедително отби тази атака. Не можеше да повярва, че в тази победа има поне частица измама. Беше в състояние още веднъж, необезпокояван от съмненията, които го измъчваха толкова дълго, да вкуси забравеното вече чувство на ликуване от победата. Даимьо Таданао съзнаваше, че някаква пролука се е отворила в подтискащия облак на меланхолията, обгърнал напоследък живота му, и че е съзрял проблясъка на светлината отвъд.

Той не само позволи на Йоджиро, който се молеше горещо отмъщението на господаря да сполети само него, да си отиде без дума на укор, но веднага възвърна свободата на жена му.

Радостта на даимьо Таданао обаче бе краткотрайна.

През първата нощ след завръщането им в къщи от замъка Йоджиро и жена му, допрели глави един до друг върху възглавниците, се убиха. По каква причина те умряха, не се изясни; сториха това може би от чувство на срам, задето Йоджиро вдигна ръка срещу потомствения им господар, или пък защото преливаха от благодарност, че даимьо Таданао с великодушна благост им подари живота.

Каквато и да бе тази причина, даимьо Таданао научи новината без никакво чувство на задоволство. Дори въоръженото нападение на Йоджиро срещу него в светлината на последвалото самоубийство изглеждаше на даимьо Таданао странно невероятна постъпка. Той се питаше дали това не е било просто един пресметнат опит да се постигне благородна смърт от ръката на господаря. Ако е така, тогава чудесният подвиг на даимьо Таданао — хващането на Йоджировата ръка, преди тя да нанесе удара, и принуждаването му да се покори — не беше чак толкова различен от онези смайващи победи над противниковите командири в битките на червените и белите. След още малко размишления в същия дух даимьо Таданао отново изпадна в състояние на черно униние.

Непрекъснатото влошаване на Таданаовото разстройство от тази гледна точка така е записано и в историческите документи. След време той не само почнал произволно да избива своите подчинени, но стигнал дотам да затваря и посича безброй съвсем невинни селяни. Разказът за „Каменният дръвник“ например — история, достигнала до нас, предавайки се векове от уста на уста — още поражда у слушателя тръпки на отвращение. Ала ако даимьо Таданао е извършвал такива жестокости, това навярно е било, защото неговите подчинени не са го третирали като човешко същество, а той, от своя страна, е свършил с това, че е третирал подчинените си по същия начин.