Кан Кикучи
За поведението на даимьо Таданао (2)

2

Стотици свещи, поставени в сребърни канделабри, горяха в голямата зала на замъка край Ечизен Китаношо. Вечерните празненства, което личеше ясно по многото бял восък, натрупал се в основата на всеки канделабър, бяха започнали отдавна. Даимьо Таданао имаше навика, откак се върна в провинцията си, да събира своите млади подчинени всеки ден на турнири, а вечер, веднага щом свършат игрите, да поканва всички на голям неофициален банкет.

Прозвището „японски Фан Куаи“, дадено му така ласкателно от дядо му Иеясу, бе извор на огромно щастие за даимьо Таданао. Като си помислеше за това, сърцето му се разтуптяваше. И съревновавайки се така с младите воини от своето имение, премервайки своето умение на копие и сабя срещу тях и побеждавайки убедително, той подхранваше тази своя горда нова слава с ежедневната храна, от която тя се нуждаеше.

Младите воини, наредени този миг в широка извивка около голямата зала под стъпалото на леко издигнатата част, където седеше самият той бяха специално подбрани измежду многобройните му подчинени заради тяхната юначност във военното изкуство. Сред тях той виждаше някои, които бяха още просто младежи, чиято коса още не беше подстригана по мъжки, но те до един се отличаваха със здраво телосложение и очите им искряха буйно.

Ала самият владетел на замъка, даимьо Таданао, представляваше още по-благородна и по-внушителна гледка. Макар слаб и изящен по фигура, черните му очи блестяха с почти неестествена проницателност, а в израза на веждите имаше поразителен намек за неустрашима храброст.

Даимьо Таданао беше пийнал. Всичко като че се въртеше пред очите му. Въпреки това той се стегна и огледа бавно всички събрани. Стотината млади хора, насядали в залата пред него, бяха до последния роби на неговата воля. Когато мисълта блесна в главата му, той не можа да възпре внезапния изблик на тази особена гордост, позната само на хората, сдобили се с голяма власт.

Но гордостта, която той изпитваше тази вечер, не беше само от това. Тя беше двойна. Защото в своето юначество като боец той също се бе показал по-добър от всички тези младежи пред него.

Преди това същия ден бе събрал подчинените си за нов голям турнир. Избра измежду тях смятаните за най-ловки във владеенето на копие и ги раздели на два отбора — червени и бели.

Самият той оглави червените. Но още от самото начало съотборниците му се представиха зле. Един след друг те се оттегляха от арената победени и когато дойде редът на помощник-командира, а той също бе повален, оставаха още петима от белия отбор, невзели участие в борбата.

В този миг даимьо Таданао като командир на червените пристъпи смело и внушително на арената, размахвайки огромното си шестметрово копие със завидна лекота. Белите воини се изплашиха от самия му вид. Първият му противник, главният паж, който така се стресна от войнствения вид на даимьо Таданао, че навярно се колебаеше дали да влезе в битката, или да избяга, се лиши от копието си, избито още преди да е започнал борбата, и като получи удар в стомаха, рухна в нещо като припадък. Следващите двама състезатели — един от надзирателите на конюшните и един служител от ковчежничеството, бяха повалени на земята набързо един след друг. Помощник-командирът на белите сега излезе на плаца. Това беше Ошима Садаю, най-големият син на учителя по фехтовка в замъка — Ошима Сазен; момъкът беше ненадминат в цялото Ечизенско имение по майсторството да се бие с копие.

Отекна вълна на възбуден шепот сред зрителите. „Дори негова светлост въпреки силата си ще срещне в лицето на Садаю корав противник.“ Но след седем-осем люти схватки Садаю също трябваше да сведе глава. Като отскочи при кос удар в бедрото и мигом изгуби равновесие, той се разкри и изложи на едно осакатяващо мушкане, дошло право отпред, което порази точно жизнената област на гърдите. Падането му бе посрещнато с бурни викове от местата на зрителите, където се бяха събрали всички от имението на даимьо Таданао. Даимьото, позадъхан, стоеше и спокойно очакваше появата на противниковия командир. Изпитваше не за пръв път в живота тръпка на върховно и възторжено самодоволство.

Белият командир бе младеж на име Онода Укон. На дванадесет години той стана ученик на Гондо Саемон, прочутия майстор в боя с копие от Киото, а на двадесет години, показвайки голямата полза от своето обучение, победи собствения си учител. Ала Даимьо Таданао не се боеше от никого. При острия вик на предизвикателство: „Ей!“, отправен от Укон, той насочи хоризонтално копието си и влезе яростно в бой. В атаката му имаше нещо повече от увереност в собственото умение. В нея, така се стори на зрителите, се съдържаше всичката мощ и величие на господаря на провинция, на даимьото на владение с почти три и половина милиона бушела. Битката бе горещо оспорвана в двадесетина схватки, после изведнъж Укон залитна от силен удар в дясното рамо, отстъпи няколко крачки и се просна пред даимьо Таданао, признавайки се с това за победен.

Зрителите избухнаха така, че чак стените на замъка Китаношо се разтърсиха. Даимьо Таданао изпита още веднъж тръпката на върховно самодоволство. Като се върна на почетното си място, той обяви с гръмовен глас:

— Господа, искрено благодаря на всички вас. Сега имам желанието да се присъедините към мен в едно угощение, като известна награда за положените от вас усилия.

Беше в още по-добро разположение, отколкото обикновено. По време на банкета най-доверените му подчинени се явиха пред него един по един и му поднесоха своите поздравления.

— Господарю! След дъжда от стрели по време на битката за Осака вие сте повишили още повече вашето умение. Хората като нас вече не могат да бъдат ваши достойни противници.

Самото споменаване на Осакската битка бе достатъчно да направи даимьо Таданао щастлив като дете. Но дори той се чувствуваше по това време доста нестабилен от виното. Като огледа присъствуващите, видя, че мнозина от тях вече са изпаднали в нещо като пиянско вцепенение. Някои бяха почнали да си плетат езика. Други тихичко тананикаха сантиментални песни. Очевидно бе, че малко жизненост е останала в тазвечерното забавление.

Даимьо Таданао си спомни мигом атмосферата на женска изтънченост, която витаеше в неговите покои, и се отврати от грубостта на това чисто мъжко пиршество. Изведнъж стана.

— Господа, моля за вашето позволение да се оттегля! — И без повече церемонии той напусна залата. Дори най-здраво сръбналите от гостите му успяха някак да оправят своето неглиже и да сторят нисък поклон. Малките пажове, спящи дълбоко до този миг, отвориха сепнато очи и забързаха след господаря.

Даимьо Таданао се появи на дългата открита веранда, която водеше към покоите му, и усети с удоволствие върху бузите си студения полъх на ранната есен. Отвъд, където едва видимо се белееха гъстите туфи на цветята леспедеза в дрезгавината на десетдневната луна, той долови песента на есенните насекоми.

Даимьо Таданао реши да се поразходи в градината. Освободи прислужницата, пратена от покоите му да го посрещне, и придружен само от един-единствен паж, заслиза по стъпалата на верандата. Градината бе потънала в роса. Бледата луна правеше града под замъка да изглежда като тъмна картина, плуваща в сребристия океан на нощта.

Отдавна не се беше озовавал сред такава пълна тишина. И небето, и земята бяха тъжни и притихнали. Само слабият, приглушен шум на веселбата долиташе откъм голямата зала, която Таданао току-що напусна. Откак излезе, пируващите като че станаха по-шумни, защото чуваше сред другите звуци някой да пее с акомпанимент на азумска цитра. Ала залата бе далече и звуците достигаха до него твърде слабо, за да го безпокоят.

Даимьо Таданао вървеше по една тясна пътека през гъстите леспедеза, мина в подножието на скалистия извор, изкачи мъничък хълм и се озова пред малка беседка с тръстиков покрив. Влезе вътре. Оттук планинската верига Шин-Ецу се виждаше смътно, плувнала високо в напоения от луната въздух. Даимьо Таданао изпадна в сантиментална унесеност, обзет от чувство, появило се за пръв път в живота му на даимьо; стоеше като истукан, забравил за времето, и прекара така почти час.

Изведнъж дочу мъжки гласове. В тишината, която досега бе нарушавана само от унилите звуци на насекомите, гласовете на тези мъже отекваха ясно. Говореха двама, както изглеждаше, и идваха към беседката.

На даимьо Таданао не му се искаше някакви натрапници да смутят приятния покой на чувствата му в момента. Ала той не можеше, точно през тази нощ, да събере достатъчно възмущение, за да заповяда на своя паж да прогони тези хора. Лека-полека, като продължаваха да разговарят, те се приближаваха. Вътрешността на беседката тънеше в мрак, недокоснат от лунните лъчи, и двамата мъже не можеха да предполагат, че господарят им се намира там. Той не изпитваше любопитство да узнае кои са тези натрапници. Но когато те бавно се доближиха, бе вече невъзможно да не познае кои са. Мъжът, чийто глас показваше, че си е пийнал повече от другия, бе Онода Укон, командирът на белите от днешния турнир. Другият, този с острия, нервен глас, беше помощник-командирът, Ошима Садаю, така бързо усмирен днес от даимьо Таданао. Двамата, както изглежда, говореха от известно време за битката на червените и белите.

Откак Таданао бе дошъл на този свят като даимьо, за пръв път му се случваше да изпита странното очарование на подслушването и пряко воля даде ухо.

Двамата мъже очевидно бяха спрели край извора, на не повече от шест метра от беседката. Садаю говореше с поверителен тон:

— Кажи ми какво мислиш за умението на господаря.

Укон изрече отговора си с шеговита горчивина:

— Да клюкарствуваме за негова светлост! Ако ни чуят, край и за двама ни!

— Клюкарствуваме и за шогуна, само че хитро. Хайде, кажи какво мислиш. За юначността на негова светлост в боравенето с оръжие… Какво е истинското ти мнение? — Садаю звучеше искрено. Той запази пълно мълчание известно време, сякаш чакаше напрегнато да чуе мнението на Укон.

— Хм, така е, както се говори. Доста е добър. — Укон изведнъж замълча.

Даимьо Таданао почувствува, като че съвсем за пръв път чува да го хвали най-чистосърдечно негов подчинен. Ала Укон продължи:

— Оставих се да ме победи както обикновено, само че този път не се напрегнах чак толкова.

Настъпи многозначителна тишина, през време на която двамата несъмнено се усмихваха кисело един другиму.

Думите на Укон съвсем естествено имаха ужасен ефект върху подслушващия даимьо Таданао. Буен вихър и смут на чувствата в миг забушуваха в гърдите му. Даимьо Таданао не бе познал това нещо преди. Струваше му се, че го тъпчат и ритат от глава до пети с кални крака. Устните му трепереха, а кръвта във всяка жила сякаш кипеше и се качваше в главата.

Кратките думи на Укон с неописуемия си шок запратиха даимьо Таданао от гордите висини на човешкото достойнство, от пиедестала, на който бе стоял въодушевен до този миг, най-позорно в праха. Настроението му несъмнено бе близо до буен гняв. Ала то беше много различно от буйния гняв, който блика от сърце, преливащо от изобилие на сила. Гневът му бушуваше неудържимо на повърхността, но той възникна от това, че в самите дълбини на душата му се създаде изведнъж ужасна, опустошителна празнота. Бе сломен от горчивото откритие, че светът е лъжовен, че целият му живот досега и всичкото му гордо самохвалство са били изградени на фалшива основа.

За миг понечи да грабне сабята от ръцете на пажа и да убие на място двамата; ала вече нямаше сили за такива отчаяни решения. Освен това то щеше само да удвои унижението му. Защото беше срамно и съвсем глупаво един господар да се гордее с мними победи, дарявани любезно от собствените му подчинени. Но трябваше ли да съсече тези двамата сега и да разкрие на всички, че знае за собствената си глупост? Даимьо Таданао се бореше с хаоса от чувства в гърдите и опитваше да обмисли спокойно кой начин на действие би бил най-подходящ. Но тъй като случилото се стана тъй ненадейно и понеже за нещастие даимьо Таданао беше твърде раздразнителен, чувствата му останаха още значително време в силен смут, отказвайки да се уталожат.

Пажът, приклекнал до даимьо Таданао през всичкото това време, неподвижен като някаква мебел, беше съобразително момче и съзнаваше критичността на създалото се положение. Той разбираше, че ако пропусне да предупреди двамата за присъствието на господаря им, не се знае какво би могло да се случи. Забелязвайки с тревога бурното изражение на лицето на господаря, той леко се покашля, три пъти.

Покашлянето на пажа беше в този случай много ефикасно. Укон и Садаю, разбрали, че има някой наблизо, отведнъж прекратиха бунтарския си разговор. Сякаш по даден сигнал двамата бързо тръгнаха към голямата зала.

Очите на даимьо Таданао искряха от гняв. Бузите му обаче бяха зловещо бледи. Целият свят на чувства, в който бе живял той от дете, сега рухна поради една-единствена дума на Укон.

Като дете той беше в игрите винаги по-ловък от своите другари. Когато стреляше с детски стрели, винаги поразяваше по-често целта от другите. В часовете по краснопис старият учител го потупваше по коляното и хвалеше стила му. Тези и други такива неща сега мигом изплуваха в главата му като горчиви спомени.

Така беше и във военното изкуство. Със сабя или копие той постигна за учудващо кратко време способността да побеждава всеки от подчинените си, който му излезеше насреща. И беше вярвал в себе си до този момент. Беше имал най-твърда вяра в истинските си възможности. Ето и сега например, както слушаше пренебрежителните забележки, които Укон и приятелят му правеха зад неговия гръб, той почти се бе убедил, че те просто изразяват горчивината си от поражението.

Ала като помисли върху обстоятелствата, при които те бяха говорили, разбра, че думите на Укон не са нито шега, нито лъжа. Дори даимьо Таданао при всичката си жизнерадостна самоувереност се почувствува принуден да приеме чутото като израз на самата истина.

Думите на Укон бяха още в него, гърмяха в главата му. Даимьо Таданао се опита да пресметне колко от всеки блестящ подвиг през днешния ден се бе дължал на самия него и колко на измама. Ала нямаше смисъл. И не само за днес той нямаше да узнае истината. Сред безброя победи и отличия, които бе спечелил от детинство досега, във всяка схватка или умение той не би могъл никога да определи истинското съотношение на действителното и фалшивото. Мисълта беше агония, която разкъсваше сърцето. Не всичко е било преструвка, той знаеше това. Не всичките подчинени му бяха дали победи, които да не му принадлежат по право. Не, досега голямото мнозинство негови противници бяха наистина победени. Ала съмнението си оставаше. Просто защото имаше хора, нагли хора като Укон и Садаю, всяка от миналите победи сега бе опетнена от дъха на непочтеността. Чувствуваше как започва да мрази Укон и Садаю.

Ала раната стана още по-дълбока. Дори славата, спечелена от него преди три месеца на бойното поле при Осака, сега престана да му се струва изцяло правдоподобна. А като си спомни за онази хубава титла, станала негова гордост — „японски Фан Куаи“, — почна да се пита дали това не носи в себе си преувеличението, което прави човека абсурден. Угаждали са му като на дете неговите подчинени. Дали и дядо му не му е дърпал конците като на кукла? При тази мисъл очите на даимьо Таданао накрая се замъглиха от сълзи.