Кан Кикучи
За поведението на даимьо Таданао (3)

3

Пиршеството продължи неофициално дълго, след като даимьо Таданао го напусна, но когато камбаната на замъка възвести полунощ, всичките млади воини приеха това като сигнал да станат и се приготвят да си вървят. В този миг обаче един шамбелан дотича в залата от покоите на господаря.

— Господа! — извика той, вдигнал две ръце, за да въдвори тишина. — Моля за внимание! Негова светлост току-що заповяда да се променят плановете за утре. Вместо обявения от него лов утре също както днес се урежда голям турнир по копие. Времето и редът на схватките остават същите.

Някои се почувствуваха малко недоволни при тази перспектива. Имаше и други, които се усмихнаха лукаво. „Негова светлост, както изглежда, жадува да се наслади още веднъж на днешния си триумф.“ Ала повечето, приятно развеселени от виното, приеха промяната много благосклонно.

— Нека тези турнири продължават дни наред! — извикаха те. — Толкова повече вино ще се лее за отпразнуването им! Утре отново славно ще си пийнем.

На следния ден гимнастическият салон на замъка пак светеше от чистота и покрай стените му бяха опънати бели и червени тенти^[1]. Даимьо Таданао както преди зае почетното място, но докато наблюдаваше какво става на арената, постоянно дъвчеше долната си устна, а очите му блестяха.

Разликата беше малка в сравнение с предишния ден. Но при вчерашната победа или загуба, още пресни в паметта на всеки състезател, повечето от двубоите бяха за едни от отборите битки за възвръщане на изгубения престиж и по виковете и стълкновенията можеше да се съди, че сега борбата се води още по-люто.

Червените се представиха дори по-зле, отколкото предишния ден. Когато техният командир даимьо Таданао излезе на арената, оставаха шест души от белия отбор, включително командирът и помощник-командирът, още непризовани на бой.

Даимьо Таданао показваше странно напрежение, което веднага озадачи зрителите. Той изглеждаше почти извън себе си от възбуда, както стоеше там и размахваше бясно над главата си своето голямо копие, чието острие бе обвито в кожа. Първите двама от неговите противници го приближиха тъй плахо, сякаш пристъпваха към някаква чума, но бързо получиха силни удари, които ги повалиха на пода. Следващите двама бяха не по-малко уплашени от аяужасната разпаленост на техния господар и оказаха само формална съпротива.

Пети се появи Ошима Садаю. Садаю хранеше известни опасения, макар и съвсем смътни, относно причините, породили привидно чудноватото поведение на Даимьо Таданао този ден. Той, разбира се, дори за миг не допусна мисълта, че самият господар може да е стоял наблизо предишната нощ и да е чул онзи разговор. Питаше се само с лека загриженост дали покашлялият се снощи в мрака на градината човек не е докладвал какво е чул. Сега Садаю приветствува своя господар с поклон, който бе по-тържествен от общоприетия.

— И тъй, това си ти, Садаю! — Даимьо Таданао правеше впечатление на човек, който се мъчи да изглежда спокоен. Гласът му обаче прозвуча странно пискливо.

— Садаю! Със сабя или копие, ако това не е гола сабя или копие, не можем никога да разберем нашето истинско умение. Битките с облечени в кожа остриета на копия са фалшиви битки. Щом можем да изгубим, без да получим нараняване, ще можем да си позволим твърде лесно да губим! Таданао е уморен от фалшиви битки. Предлагам да употребя копието, което ми служи така добре при обсадата на Осака. И моето желание е ти също този път да ме срещнеш с голо оръжие в ръка. Не бива да се смущаваш от това, че съм твой господар. Ако видиш, че се разкривам, удряй без колебание!

Очите на даимьо Таданао пламтяха от гняв, а гласът му трепереше, докато изговори тези последни няколко думи. Садаю побледня. Онода Укон също, застанал малко зад Садаю, побледня.

Фамилната свита, заела места като зрител, съвсем не можеше да проумее какво става с даимьо Таданао. Мнозина от членовете й бяха обзети от внезапен страх, че господарят им е изгубил разсъдъка си.

Даимьо Таданао бе имал пристъпи на несдържаност и преди. Беше по природа много напрегнат и понякога проявяваше изключителна грубост. Ала никога ни най-малко не бе се показвал тираничен или жесток. Като виждаше днешното поведение на даимьото, неговата свита съвсем естествено изпадна в ужас.

Но макар да беше вярно, че призовавайки към употреба на истински оръжия, даимьо Таданао гореше от всепоглъщаща омраза към Садаю и Укон, той бе стимулиран и от надеждата, че най-сетне ще може да открие какви са истинските му възможности. Ако бъдат принудени да се изправят срещу истинско копие, дори тези двамата може би няма така лесно да претърпят поражение. Те ще приложат всичкото изкуство, което им е познато, за да се защитят. А така и той ще знае истината за собственото си умение. Би могъл, разбира се, сам той да допусне поражение. Но дори това, той чувствуваше, щеше да бъде безкрайно по-добро и по-честно от глупавото тържествуване след нагласена победа.

— Хей! Приготви копието! — При командата на даимьо Таданао, така пъргаво, сякаш бяха отлично подготвени за това отнапред, двама малки пажа донесоха голямо копие, наглед непосилно тежко за тях, и го оставиха между господаря и подчинения.

— Вземи го, Садаю! — рече даимьо Таданао и в съшия миг махна калъфа от острието на своето вярно шестметрово оръжие. Зловещият блясък на осемнадесетсантиметровото стоманено острие, изработено от майстора на копия Бинго Садакане, смрази всички присъствуващи. При оголването на острието старшият съветник Хонда Тоса, който досега предпочиташе да пренебрегва поведението на господаря си, изведнъж стана от своето място и бързо се яви пред даимьото.

— Господарю, нима сте се разделили с вашия разсъдък? Да подлагате ценната си личност на такова безразсъдно развлечение с голи оръжия и да се излагате на рани, нанесени ви от вашите подчинени! Ако шогунът се научи, няма да бъде дребна работа! Моля ви да се въздържите. — Съветникът сбърчи старите си, уморени очи и се молеше отчаяно.

— Старче, безполезно е да се месиш — рече даимьо Таданао с вид на твърда непоколебимост. — Решил съм да се бия днес с истински оръжия, дори ако това ми костува цялата провинция с доход три и половина милиона бушела. Съвсем невъзможно е да ме спреш. — В поведението му имаше съкрушителен авторитет и все едно беше да се мъчиш да разубедиш есенните слани да не падат, когато им дойде времето. Толкова абсолютна в собственото му имение беше волята на даимьо Таданао. Съветникът млъкна и се оттегли унило.

Садаю вече бе решил да не възрази нищо. Това той сега твърдо вярваше — беше наказанието за думите му миналата нощ, които трябва да са стигнали до ушите на неговия господар, и нямаше какво повече да се каже. Като подчинен той нямаше друг избор, освен да приеме наказанието си. И когато прецени, че то ще трябва да бъде приложено тайно, под претекста на битка с голи оръжия, дори почувствува, че с това даимьо Таданао му оказва значителна благосклонност. Да умреш от копието на господаря, беше изкупление, благородна смърт и тя сега бе едничкото му желание.

— Господарю — изрече той твърдо, — с каквито и оръжия да се бием, Садаю е готов да застане срещу вас.

Отекна неодобрителен шепот от устата на зрителите при тази нелоялна дързост на Садаю. Даимьото се усмихна горчиво.

— Е, щом е така, ти си достоен васал на даимьо Таданао. Но забрави сега, че съм твой господар. Ако се разкрия, не се колебай. Удряй! — Даимьо Таданао се оттегли на пет-шест метра, размахвайки копието си, докато говореше, и зае положение за бой.

Садаю едва сега вдигна копието, донесено от пажовете, и махна калъфа от острието.

— На вашите услуги! — извика той. И застана в готовност, обърнат към своя господар.

Всички очи бяха отправени към сцената, хипнотизирани и ужасени. Зрителите седяха напрегнати и бездиханни, сякаш омагьосани, и следяха всяко движение в битката, която се водеше на живот и смърт между господар и подчинен.

Даимьо Таданао бе погълнат от една мисъл. Само да можеше да разбере — да разбере със сигурност — истинския размер на своята сила и умение, не му трябва нищо повече. Не го интересуваше дали е даимьо на провинция, нито гледаше на противника си като на подчинен. Просто се биеше храбро и решително.

Ала Садаю бе още отначало предопределил изхода. След три кратки схватки той допусна острието на копието на даимьо Таданао да порази високо лявото му бедро, политна назад и рухна на пода.

Зрителите до един нададоха дълбока въздишка на облекчение. Тялото на ранения Садаю бе бързо изнесено от арената от група негови равни.

Даимьо Таданао обаче не изпита радостта на победата. Поражението на Садаю, той виждаше това съвсем ясно, бе от същия принуден характер, както поражението му предишния ден, и в сърцето на господаря сега се всели болезнена самота, по-тежка дори от онази, която му донесоха снощните думи. Съзнанието, че клетият Садаю е бил готов да храни господаря си с мними победи дори ако това му костува живота, вля отново в дълбините на Таданаовата душа още по-здраво от преди неговото ужасно безпокойство, самота и чувство за изгубена вяра. Чувствуваше се огорчен от истинската си натура, която дори когато изложеше на опасност самия себе си и жертвуваше живота на подчинените си, пак не можеше да разбере.

При падането на Садаю Укон бе поел захвърленото копие; с него в ръка той сега стоеше в готовност. Не показваше признаци на страх. Наистина лицето му беше бледо, ала очите пламтяха с отчаяна решителност.

Даимьо Таданао се надяваше, че поне Укон, човекът, дръзнал да говори така откровено миналата нощ ще окаже упорита съпротива и като призова волята си за борба, а тази воля дотогава бързо се изпаряваше, застана срещу противника си.

Ала Укон не по-малко от Садаю бе дълбоко покъртен от чувството за собствената вина. И той също бе решил да изкупи престъплението си чрез копието на своя господар.

В течение на пет-шест схватки даимьо Таданао можа да забележи, че противникът му непрекъснато се стреми да оставя незащитена жизнено важната област на гърдите. „И този човек — съзна Таданао с внезапно покрусяващо възвръщане на чувството за самота — е готов да похаби живота си, но да заблуди докрай своя господар.“ Мисълта, че ще победи противник, който така изкусно му помага в преследваната цел, беше отвратителна нелепост.

Но Укон, сякаш доловил, че трябва да изпълни желанието си без повече бавене, изведнъж обърна тялото си на пътя на едно лъжливо движение на копието на даимьо Таданао и бе пронизан в дясното рамо.

Даимьо Таданао най-чудесно бе дал воля на омразата си от миналата нощ. Ала това просто създаде ново униние в сърцето му. И Укон, и Садаю с риск за живота бяха запазили преструвката си.

Когато даимьо Таданао научи късно същата нощ, че ранените Укон и Садаю на път за домовете си в избран момент са разпрали коремите си, изпадна в още по-дълбоко униние.

Той обмисли грижливо случая. Между тези хора и него лежеше плътна, разделяща тъкан от измама. Тази тъкан, тази преграда на фалшивост те се стремяха отчаяно да запазят. Съображенията им не бяха неоснователни: това бе нещо, на което те безвъзвратно принадлежаха. Днес с голото си копие даимьо Таданао направи върховно усилие да прониже тази тъкан, но тези хора запълниха дупките начаса със собствената си кръв. И сега между него и подчинените тъканта се простираше цялостна както винаги. Отвъд нея хората живееха като хора в истински човешки отношения помежду си. Ала ако някой от тях се изправеше срещу своя господар, тутакси пускаше пред себе си тази защитна тъкан на фалшивост. Когато даимьо Таданао изведнъж разбра, че от тази страна на преградата е съвсем сам, ужасното чувство на самота се удвои и завладя всяко кътче на неговото същество.