Даяна Палмър
Хартиена роза (5)

Четвърта глава

В продължение на цяла седмица Сесили живееше с мечтите си, докато се опитваше да приеме огромната промяна, настъпила в отношенията й с Тейт. Въпреки че използва лошото си настроение, за да се измъкне от неловката ситуация, той също бе почувствал нещо. Докато беше в ръцете му и чувстваше жадните му целувки, ласкавите му ръце по лицето и шията си, тя бе усетила, че я желае. А най-хубавото бе, че не изпита никакъв страх. Мислеше си, че отвращението от другите мъже не се дължи единствено на травмата, причинила бягството й от къщи. Дължеше се и на това, че сърцето й бе отдадено на Тейт. Той бе единственият мъж за нея. Знаеше, че я обича, но докато не я целуна, не бе предполагала, че я желае.

Беше очевидно, че Тейт няма да се подаде на чувствата си, колкото и силни да са те. Отчасти не го винеше. Бяха обсъждали този въпрос преди повече от две години, когато говореха за въображаемите предпазни средства, които носи със себе си. Криеше чувствата си като непрекъснато ги украсяваше и преувеличаваше пред него. А ето че сега, след като се бе отпуснала с такова желание в ръцете му, той сигурно бе прозрял истината. Мислеше си, че сигурно бе станало съвсем ясно, че целувките му я замайват.

Не знаеше дали ще може да се изправи пред него толкова скоро. Заобикаляше сладкарницата, където го бе виждала няколко пъти. Близо до музея имаше малко рибно ресторантче и тя си създаде навик да обядва там, защото знаеше, че Тейт не обича риба.

Един ден, обаче, забеляза познато лице. Сенатор Мат Холдън бе на вратата, ръцете му пъхнати дълбоко в джобовете, необичайно намръщен. Оглеждаше се сякаш, за да открие някого. Видя я и се насочи към масата й.

Вилицата й замръзна във въздуха.

— О, сенаторе… — започна тя.

Той вдигна ръка, придърпа един стол, за да седне близо до нея и се облегна с лакти на масата.

— Сесили, затънал съм в проблеми. Трябва да поговорим на четири очи възможно най-бързо.

Това бе необичайно и много ласкателно. Ако имаше някакъв проблем, с който тя да му помогне, щеше да го стори с удоволствие, въпреки че не можеше да си представи как човек като нея може да е от полза на влиятелен сенатор на Съединените Щати. Та нали именно на него дължеше новата си работа. Вече бе платила обяда си. Остави вилицата и го последва към чакащата лимузина.

Той пусна разделителното стъкло към шофьора и се отпусна на седалката.

— Какво има? — попита Сесили.

Той вдигна ръка и поклати глава.

— Мислех си, че ще ти бъде приятно да те откарам до музея — отвърна бавно той, сякаш никога не бе споменавал нещо за проблеми. — А и трябва да поговоря с шефа ти за новите неща в отдела, посветен на сиуксите.

Сесили веднага разбра.

— Много благодаря, че ще ме закарате. И аз исках да ви попитам какво мислите за мокасините с мъниста и мострите на платове, които донесох от резервата „Уапити Ридж“.

— С удоволствие ще ги разгледам! — отвърна той с усмивка.

Изминаха няколкото пресечки до музея в мълчание. Когато спряха, шофьорът им отвори вратата. Сенатор Холдън го отпрати и му поръча да се върне след час. Хвана Сесили за ръка и я поведе по стълбите на новата сграда, където работниците все още оправяха стъклата и тапетите и боядисваха някои от изложбените зали, за да успеят в срок. Около тях беше и един от архитектите по вътрешен дизайн, който посочваше недостатъците, а мрачен мъж в работни дрехи се мръщеше на забележките и въздишаше безпомощно.

Сесили отвори вратата на кабинета си и веднага забеляза, че секретарката Беатрис е оставила бележка на компютъра, че отива да обядва.

Сенатор Холдън погледна бележката и едва тогава я последва. Затвори внимателно вратата и се облегна на нея. Сесили се отпусна на въртящия се стол и зачака.

— Бързо схващаш — каза той с възхищение. — Не исках да говоря пред шофьора. В момента замества щатния шофьор и не мога да му се доверя. Точно сега не вярвам на никого, освен на теб.

— Поласкана съм. Но кажете ми какво се е случило!

— Лета споменавала ли ти е дали синдиката по хазарта е душил из резервата? — попита открито той.

Тя се намръщи.

— Синдикат по хазарта ли?

Той въздъхна нетърпеливо.

— Значи не е. Може и тя да не знае какво става. — Той прокара ръка през гъстата сребриста коса и закрачи из кабинета. — Дявол го взел, не знам какво да направя! Вече не мога да се откажа. Тези хора са опасни. Ако не ги спрем, такава крепост ще си направят в резервата, че никой няма да може да ги помръдне. Освен това — продължи той, без дори да забелязва учудването на Сесили, — току-що възложих задача на Тейт Уинтроп да засили охраната в офиса ми след онзи опит за покушение преди няколко месеца. Ако това се разчуе, като нищо ще се окаже пред следствената комисия. Трябва да го накарам да се откаже от тази работа, а как да му обясня? Не мога да го направя! — Той я погледна и едва сега забеляза учудването й. Усмихна се едва-едва. — Нямаш никаква представа за какво говоря.

— Много точно казано — съгласи се тя. — Защо не седнете и не престанете да се разхождате?

— Ще полудея.

— Моля?

Той се поколеба за секунда-две и след това послушно седна на стола край бюрото й. Приведе се напред, без да крие колко силно е притеснен.

— Какво знаеш за… бащата на Тейт Уинтроп?

Тя се учуди на колебанието в думите му, но отговори, без да се замисля.

— Не много. Докато живеех при Лета, през повечето време работеше по строежи и каквото знам, е само от нея. Бил е грубиян, докато си е стоял у дома пиел до забрава, биел Лета и мразел единственото си дете — обобщи простичко тя. — Лета ми разказваше, че Джак Уинтроп тормозел Тейт при всеки удобен случай и ако тя се намесела, си го изкарвал на нея. Най-сетне, един ден Тейт неочаквано се прибрал и я открил точно след като Джак бил приключил с нея. Все още разправят как Джак Уинтроп бягал от сина си, въпреки че едва се държал на краката си от пиене.

Сесили се зачуди за изражението на Холдън. Беше силно разгневен.

— Веднъж Тейт каза, че ако Джак Уинтроп не бил умрял от естествена смърт, той щял да го убие някой ден. Мисля, че не се шегуваше.

Холдън бе вперил поглед в едрите си ръце.

— Лета е толкова дребничка — каза тихо той, сякаш говореше на себе си. — Не мога да си представя, че някой може да е толкова жесток и да иска да я нарани умишлено.

— Вие познавате ли Лета? — попита задъхано тя.

— Винаги съм я познавал — отвърна дрезгаво той. — Майка ми преподаваше в училището в резервата, след като баща ми почина. Израснах с лакотите. С Том Черния нож бяхме заедно в армията. — Той я погледна. — Чувам слухове, че се е забъркал в нещо. Просто не мога да повярвам. Беше един от най-честните хора, които съм познавал. Иска да има казино, но не би прибягнал до нечестни начини да спечели пари, нито би си присвоил парите на племето.

— Какво общо има всичко това с Лета и Тейт — попита тя напълно объркана.

Той се приведе напред към нея.

— Можеш ли да пазиш тайна? Огромна тайна?

— Ако от това никой няма да пострада — отвърна тя.

— Ако се разчуе, много хора ще пострадат — увери я той. — Сесили, преди тридесет и шест години, горе-долу по времето, когато спечелих първите си избори за сената, имах връзка с едно прекрасно момиче лакота, с което се познавахме от деца. Току-що се бях оженил и съпругата ми бе основен спонсор на кампанията. Нямаше да успея да спечеля без помощта й. — Той загриза нокътя си. — Тогава избрах общественото положение и загърбих любовта и не е минал ден, без да съжалявам за решението си. — Той погледна Сесили. — Но се е появило усложнение, за което тя никога не ми е казала. Била е бременна. И ето че сега се появява един синдикат по хазарта, свързан с група от Вегас, решен да се настани в Уапити Ридж, където ще има пълен контрол над казиното. Уапити е малка общност, главно туристическа атракция и вероятно ще привлече доста клиенти. Касае се за много пари, а и от синдиката имат връзки с някакви гадняри от север.

— Боже — възкликна тя, — нямах представа.

— Аз също, но преди около месец започнаха да се носят слухове. Поразрових нещата дотолкова, че да мога да започна официално разследване. Синдикатът се покри и сега заплашват, че ще изкарат всичко наяве, освен ако не престана да си вра носа и да търся изчезналите пари на племето. Най-лошото е, че синът ми дори не подозира за мен. Мисли, че друг му е баща.

Сесили пребледня. Тя остана втренчена в Холдън и внезапно осъзна, че той говори за Лета и че приликата му с Тейт е голяма. В интерес на истината, когато се мръщеше, изглеждаше точно като Тейт.

— Тейт… — възкликна тя.

— Той е мой син — довърши той. — Моят син! А до днес, до тази сутрин, докато не ме посети човека от синдиката, дори не знаех! Ако не се откажа от намеренията си, той ще изнесе всичко в пресата.

Сесили се отпусна на стола и въздъхна тежко.

— Тейт си мисли, че е чистокръвен лакот. Фанатик е на тази тема и е решен да запази културата и физическия вид на племето. Ще полудее ако разбере истината!

— Не бива да разбира — заяви Холдън. — Още не! — Сега изглеждаше възрастен и уморен. — Може и никога да не узнае, ако успея да открия вратичка в тази бъркотия. — Той отново прокара ръка през косата си.

— Мислех си, че ще умра, без да имам деца, Сесили. Жена ми не искаше да имаме. — Той затвори очи. — Лета никога не ми е казала. Сигурно се е страхувала, защото знаеше, че политическата ми кариера е всичко за мен. — Той погледна към момичето. — Знаеш ли? Парите и властта са празна работа, когато няма с кого да ги споделиш. Ето че имам син и не мога да му го кажа. — Той се изсмя, без да му е забавно. — Каква ирония!

Тя се намръщи.

— Не е справедливо да го оставите да живее с мисълта, че Джак Уинтроп му е баща.

— Не е справедливо и да му срина илюзиите за това кой е в действителност. Затова трябва да спра тези хора, докато все още имам време. Трябва ми помощ. Ти си единствената, към която мога да се обърна, Сесили. Не мога да подложа Лета и Тейт на публично унижение за нещо, което си е изцяло моя грешка. От друга страна, не мога да оставя престъпниците да се ширят в резервата. — Тъмните му очи се впиха в нейните. — Струва ми се, че ключът е с какво държат Том Черния нож. Научили са нещо и за него и го използват, за да бърка вместо тях в правителствените средства, които получава. Ще ми помогнеш ли?

— А имам ли избор? — отвърна с усмивка тя. — Поне имате добър вкус за жените — добави сухо тя.

— Въпреки че тя няма добър вкус за мъже — отвърна в същия дух той. — Обичах я, но я пожертвах заради бляскавата си кариера. И докато й се наслаждавах, бях женен за жена, която пиеше като смок, псуваше като каруцар и ме мразеше, защото не я обикнах. Бях излъгал и двама ни. И най-сетне, един ден се напи до смърт.

— Някои хора се оставят на самоунищожението — каза Сесили. — Случва се. Човек помага, с каквото може, но и те трябва да положат малко усилие. В противен случай не може нищо да се направи.

Черните му очи се присвиха.

— Доколкото разбрах Тейт почти те е отгледал. Ти го обичаш, нали?

— Не знам докъде ще ме доведе това, но да — отвърна тихо тя.

— Вече няма да може да се извинява с чистата си кръв на лакот — изтъкна той.

— Вече не се надявам на чудеса — поклати глава тя. — Ще престана да желая невъзможното. От сега нататък ще вземам от живота каквото мога и ще му се радвам. Тейт ще трябва сам да си търси пътя в живота.

— Да не би гроздето да е кисело? — отбеляза той.

— И още как. Как да ви помогна?

— Опасно е — настоя той колебливо докато гледаше младото й лице. — Не знам…

— Аз съм дипломиран археолог — напомни му тя. — Никога ли не сте гледали Индиана Джоунс? Ние сме нещо такова — каза му тя с хитра усмивка. — Хора с добри обноски, а всъщност истински покорители на света. Ще си купя камшик и широкопола шапка, само кажете — добави тя.

Той се разсмя.

— Добре. Но при условие, че ми се обадиш веднага, ако си в беда.

— Ще се обадя на Колби Лейн, ако нещо се случи — каза тя. — Е, не е като Тейт, но е много близо.

Той отново я погледна в очите.

— Сигурна ли си, че си готова да поемеш такъв риск?

Тя кимна.

— Какъв е планът?

— Намери си извинение да отидеш в Уапити Ридж и да държиш под око Том Черния Нож. Искам да знам защо сътрудничи на тези хора и какво се опитват да постигнат. Опитай се да разбереш къде изтичат парите на племето, а аз ще видя какво мога да изкопча от колегите политици. Оставай с Лета от време на време. Нали всички знаят, че работиш в новия музей. Никой няма да ти обърне внимание, ако се мотаеш наоколо. Успея ли да разбера кои са тези хора и къде се намират, ще се добера до тях, преди да изнесат в пресата старите ми грехове.

— Правилно — съгласи се тя. След това се поколеба. — А какво да кажа на Лета?

Погледът му се спря на сплетените й пръсти, подпрени на ръба на бюрото.

— Господи, нямам представа. Тя е родила моето дете и не ми е казала. — Той затвори очи, сякаш изпитваше силна болка. — Имал съм син и не съм знаел. Нямаше и да разбера, ако това не се беше случило. Нищо чудно, че Джак Уинтроп е бил толкова жесток към нея и Тейт. — Той си пое дълбоко дъх. За момент изглеждаше готов да се предаде. След това вдигна тава. — Най-лошото е, че синът ми, единственото ми дете се оказва — добави той възвърнал борбения си дух, — човекът в цял Вашингтон, окръг Колумбия, който не може да ме понася!

— И вие не го обичахте твърде много — изтъкна тя.

Той я погледна гневно.

— Той е избухлив, арогантен и инат!

— Интересно от кого е наследил тези качества? — попита с усмивка тя.

Той отпусна ръце докато обмисляше казаното.

— Това могат да бъдат доста приемливи черти на характера — съгласи се той с лека усмивка. — Както и да е, хубаво е да знаеш, че няма да си отидеш бездетен — каза след минута той. Вдигна очи към лицето й. — Лета не подозира, че знам. Когато му дойде времето ще й кажем.

— Кой ще й каже? — поинтересува се тя.

— Ти — предложи той.

— Как ли пък не — отвърна тя с мила усмивка.

Той отново напъха ръце в джобовете си.

— Ще пресечем моста, когато водата започне да го залива. И да внимаваш! Толкова време и енергия посветих, докато те убедя да дойдеш в музея ми. Няма да поемаш и най-малкия риск. Ако прецениш, че си разкрита, веднага се махай и вземи Лета.

— Тя се страхува от самолети — отвърна Сесили. — Няма да лети, освен ако не е нещо изключително.

— Тогава ще дойда и лично ще я натоваря на кола до летището — изрече решително той.

Тя сви устни. Толкова много приличаше на Тейт.

— Сигурна съм, че ще го направите.

Той погледна към вратата. Поспря и постави ръка на дръжката.

— Тъй като аз те изпращам, ще накарам секретарката ми да уреди билетите.

— Със сигурност ще ви изправят пред следствената комисия…

— Аз ще платя, не офиса — прекъсна я той. — Няма да се възползвам от бюджета, предназначен за пътуване. Не бих искал ореолът ми да загуби блясък.

— Интересно как ли ще изглеждате с ореол — измърмори тя.

Той се разсмя развеселен.

— Ще поддържаме връзка. До скоро.

— До скоро.

Той затвори вратата и Сесили се отпусна на стола, загледана в купчината недовършени документи на бюрото, където бяха подредени ръчните изделия, предназначени за изложбата „Начин на живот“.

Холдън смяташе, че ще успее да разреши проблема, без да казва на Тейт истината за родителите му, но Сесили не беше убедена. Истината ще да излезе рано или късно, каквото и да стане със синдиката, особено пък ако пресата се добере до тази история. Тейт ще бъде наранен, ще да загуби уважение към майка си и ще има още една причина, поради която да мрази Холдън. Ще има и причина да мрази Сесили, защото е разбрала истината преди него и не му е казала. Той мразеше лъжите не по-малко от нея.

Надяваше се, че ще може да живее с презрението, което ще изпитва към нея. И не само към нея, а и към родителите си. Лета нямаше представа, че Холдън е научил. Каква бъркотия!

Сега трябваше да помогне на сенатор Холдън да разреши проблема и се надяваше това да стане преди онези гадове да изнесат всичко в пресата по най-пикантния начин. Беше прекарала достатъчно време сред шпиони и знаеше как стават тези неща. Колби й бе разказвал достатъчно за тайните операции. Искаше й се да е тук, а не някъде в чужбина. Тъкмо той беше човекът, който да й помогне с лошите и да разбере какво са замислили.

 

 

На следващия ден сенатор Холдън й изпрати билета и тя се срещна с уредника на музея, доктор Филипс.

Джок Филипс бе висок оплешивяващ мъж от племето чероки. Бе внимателен човек и изпитваше истинска почит към индианската култура. Всеки един предмет, който добавяха към колекцията на музея, го очароваше. Докосваше реликвите така, сякаш по този начин поемаше същността им. Джок Филипс бе стар ерген, но с много приятели и Сесили го обожаваше.

— Мат каза, че заминаваш за Южна Дакота в нова командировка за находки, но този път той имал нещо по-различно наум — каза й Филипс докато я наблюдаваше с широко отворени любопитни очи. — Искаш ли да кажеш на стареца за какво става въпрос?

— Нещо необикновено — отвърна тя, надявайки се да не се издаде. — Ще ви хареса.

Той се усмихна широко.

— И колко ще ми струва това необикновено нещо? — поинтересува се той.

— Ще бъде евтино, обещавам — каза усмихнато тя. — Пътуването ще си струва.

— Сигурен съм. Ти си истинско съкровище. Имаш усет към древната индианска археология, и не бива да си губиш времето със съдебната — добави той. — Такива неща убиват нежността в душата на човек.

— Но, доктор Филипс — каза тя изненадана, без да знае какво да отвърне.

— На млади години се занимавах със съдебни изследвания — призна сериозно той. — Мислех си, че ще бъде като детективската работа. И беше точно така. Само че една от жертвите, които трябваше да идентифицирам, се оказа изчезнал приятел. Отказах се и се насочих към археологията. — Той се усмихна с тъга. — Много повече удовлетворение ми дава.

— И на мен също — увери го тя. — Обичам работата си тук.

— Аз също я обичам — довери с усмивка той. — Заминавай за Южна Дакота и донеси нещо, което да ни направи известни. Не забравяй, че си още много млада. Трябва да сме добра конкуренция на големите риби.

— Ще се постарая — обеща тя.

Същата вечер, веднага след вечеря, си събра багажа. Тъкмо пиеше кафе, когато някой звънна на вратата. Сигурно Колби се беше върнал по-рано!

Помисли си, че това е истинско щастие, но когато отвори, видя Тейт.

Беше облечен с дънки и черно поло, с копринено сако. Изглеждаше великолепно и тя едва сега се сети, че е боса, обута в скъсани дънки и толкова избеляла блуза, че червеното се бе превърнало в нещо като розово. Погледна го, без да каже нищо.

— Няма ли да ме поканиш? — попита той.

Тя сви рамене и отстъпи.

— Тъкмо си събирам багажа.

— Пак ли ще се местиш? — попита той със сарказъм. — Преди по-лесно ти откривах дирите.

— Защото живеех в гнездо на шпиони! — изстреля тя това, което наскоро бе научила от Колби. — Настанил ме беше в апартамент, заобиколен от правителствени агенти!

— Това беше най-сигурното място за теб — отвърна простичко той. — Когато ме нямаше, винаги те наглеждаше някой друг.

— Нямаше нужда да ме наглежда, който и да е!

— Напротив — отвърна той и седна на облегалката на любимото й кресло, загледан в нея. — Никога не си се сещала, че си мишена за всеки, който има да урежда сметки с мен. Накрая затова се отказах от правителствена служба и се насочих към частния сектор. — Той скръсти ръце на широките си гърди, докато наблюдаваше учудването й. — Имаше един комунистически агент със снайпер и един южноамериканец с автоматичен пистолет на следващата седмица. Никой не ти е споменавал за тях. Те двамата успяха да се доближат най-много. Ако не живееше в „гнездото на шпионите“, досега да си в гроба. А погребенията са толкова скъпи — добави той със студена усмивка.

Тя го гледаше безмълвна.

— Защо не ме върна в Южна Дакота? — попита тя.

— При пастрока ти ли? — поинтересува се бавно той.

Това все още й беше болното място и той го знаеше. До сега нямаше намерение да му достави удоволствие с пререкания. Изглеждаше готов за нова кавга. Тя тръгна към кухнята.

— Искаш ли кафе?

Той стана и сложи ръце на раменете й.

— Извинявай — каза той. — Това беше удар под пояса.

— Напоследък все такива получавам — отвърна тя, без да го поглежда. — Изглежда все правя неща, които те дразнят.

— И не се ли сещаш защо? — попита остро той и я пусна.

Тя повдигна едното си рамо и се зае с чашката и кафето.

— Ако трябва да познавам, сигурно си ядосан на някой, на когото не можеш да си го изкараш, а аз се оказвам на пътя ти.

Той се разсмя.

— Как успяваш да видиш през мен толкова лесно? Дори майка ми не може.

Ако си помислиш, ще се сетиш, каза си нещастно тя.

— Кой ти е свил юздите днес? — попита на глас Сесили.

— Холдън — натърти той.

Почувства гордост, че дори не трепна.

— Така ли? — попита небрежно тя.

— Беше ми предложил договор да подсиля охраната в офиса му. Днес обаче се обади и се отказа.

— Едва ли парите са толкова важни за теб — предположи тя като се сети, че кара нов спортен ягуар, а не се лишава и от костюми на Армани. Болеше я като си помислеше, че таксите в колежа са били за него почти като джобни пари. Средствата му не идваха единствено от работата при Пиърс Хътън, а и от договори за тайни операции от времето на работата му в разузнаването.

— Не са. Въпросът е принципен. Направи го нарочно, въпреки че не иска да си признае. Той ме мрази. Сигурно още не му е минало от разговора на рождения му ден.

Тя прехапа устни. Мат Холдън я беше поставил в ужасно положения като я накара да пази тайна.

— Дори не сте говорили на рождения му ден — изтъкна тя. — Само си крещяхте.

Той промени темата.

— Защо ще се изнасяш, къде си тръгнала? — попита рязко той.

Тя остави кафето на масичката пред канапето. Знаеше, че го пие чисто, без захар и мляко. Сви се в креслото, а той седна на канапето.

— Отивам да видя Лета — каза му тя и това бе част от истината. — Има някои старинни неща, които искам да купя за музея. — Това вече не беше истина.

Последва мълчание.

— Старинните предмети имат свещено значение за хората там — каза раздразнен той. — Мястото им не е в музеите. Те са част от културното наследство.

Той все още не знаеше, че има частични права над това наследство. Толкова силно се гордееше с предците си. Истината щеше силно да го нарани.

— Не говорим за такива старинни предмети — излъга тя. Нямаше представа какво да измисли, за да са доволни и доктор Филипс, и Тейт, като същевременно оправдае шпионската си мисия за сенатор Холдън.

— Само преди две седмици се върна от Южна Дакота — засече я той. — Защо не ги взе тогава?

— Тогава ги нямаше. — Тя отметна кичур коса. — Не се опитвай да ме подлагаш на кръстосан разпит! Денят ми беше тежък и уморителен.

Той прокара ръка по врата си, точно под плитката и се загледа в нейната коса, събрана в стегнат възел на тила.

— Мислех, че вечерно време я пускаш.

— Когато си лягам — поправи го тя.

Очите му се присвиха.

— Колби е щастливец — намекна нарочно той.

Този път нямаше да му помогне в заяждането. Затова само се усмихна.

Тейт я погледна ядно.

— Той няма да се промени.

— Не ме интересува — отвърна тя. — Благодарна съм ти за всичко, което направи за мен, Тейт, но личният ми живот си е моя работа, не твоя.

— Няма да ти позволя да ми говориш така.

— Това важи и за двама ни — отвърна тя с присвити очи. — Какво ти дава право да ме разпитваш за мъжете, с които излизам?

Думите й го вбесиха. Устните му се свиха. Изглеждаше като копие на баща си, когато бе ядосан. Довърши кафето в напрегнато мълчание и стана. Погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Исках да видя как си.

— Искаше да провериш дали Колби не е тук — поправи го тя и се усмихна на изражението му.

— Знаеш, че не одобрявам да излизаш с Колби — каза той.

— Пет пари не давам! — отвърна тя.

Той пристъпи към нея. Черните очи блестяха от смесени чувства. Напоследък тя го възбуждаше повече, от която и да е друга жена. Само като я погледнеше и губеше контрол.

Тя усети напрежението у него и желанието, което потискаше. Беше разгневен заради отказаната от Мат Холдън поръчка, не заради парите, но най-точното определение беше — яд. Всъщност Холдън измъкваше и двамата от скандал, защото лесно можеха да го обвинят, че протежира близките си. Но много по-дълбоко бе залегнало разочарованието, че желае жена, която не може да има. Сесили познаваше това чувство и усещаше, че е готов да се скарат. Нямаше да му го позволи.

— Колби е мил човек — каза внимателно тя. — Приятен е за компания и когато е с мен не пие.

— Той е алкохолик — отвърна тихо Тейт, като се стараеше да потисне гнева си.

— Вече ти казах, че ходи на терапия — отвърна тя. — Тейт, той се опитва да го преодолее.

— Значи искаш да не се притеснявам за теб? След всичко, което баща ми е причинил на мен и майка ми?