Господин Свещаров
Биологичен калейдоскоп (18)

Съвременници на динозаврите. „Динозаври“ и сред растенията. 300 милиона години без промяна

Когато някога ви се случи да минете покрай високо дърво с гладка кафеникава кора и широко раслата корона, вгледайте се добре в листата му. Ако те имат ветрилообразна форма и са големи около 10 сантиметра, може да не се съмнявате, че пред вас се намира дървото със звучното латинско име Гинко билоба. То спада към типа голосеменни растения, към които се числят познатите на всички ни борове, ели, мури и кипариси. Но за разлика от тях дървото Гинко билоба се е появило като растителен вид преди около 200–300 милиона години. Точно в тази далечна геологична епоха между дърветата от този род са бродили гигантските влечуги като динозаври, бронтозаври, стегозаври и др. Доказателствата за това са изобилните находки от вкаменени листа в пластовете от мезозойския период Юра, които лежат наравно с костите на динозаврите.

Дърветата от рода Гинко са големи и яки. На височина могат да достигнат до 30–40 метра, а здравите им клони образуват разлата корона, чиято ширина при отделни екземпляри се разстила до 14 метра. Кората на по-старите дървета е със сив цвят. Когато наесен листата им опадат, можем да видим кехлибареножълтите им плодове, които имат формата на сливи. Те са богати на скорбяла и се ядат. Тъй като са много вкусни, в Япония и Китай от тях приготвят множество гастрономични специалитети. Най-често се поднасят, след като предварително са били накиснати в подсолена вода и след това леко запържени в масло.

В нашата страна дървото Гинко билоба не е намерило почти никаква употреба. И това е лесно обяснимо, тъй като броят им е съвършено минимален. Диворастящи екземпляри от този вид се срещат само в Югоизточна Азия, и то съвсем рядко. А през Терциера тези дървета са имали широко разпространение от Африка чак до Гренландия. Понастоящем дърветата Гинко се отглеждат за декоративни цели в много ботаническа градини и паркове на Западна Европа и Южна Америка. С голяма любов ги отглеждат японците, които причисляват тези дървета към „свещените“ и затова най-често ги засаждат около храмовете си.

От най-дълбока древност листата и плодовете на дървото се използват в народната медицина. Древните лечители разбрали, че дърветата от рода Гинко представляват истинска жива аптека. В Китай плодовете им се използват за лекуване на туберкулоза, бронхит и астма, а в Япония лекуват още и стомашно-чревни заболявания и ги използват като средство за бързо зарастване на рани. Освен това японците винаги поставят в книгите от библиотеките си листа от Гинко, които са сигурна защита срещу насекоми-вредители.

Японските учени са успели да изолират от околоплодника на растението органична киселина, която нарекли гинкова. Тази киселина, нейните производни и още едно вещество, открито в състава на плодовете на дървото и наречено билобол, притежават хемолитични свойства (разрушават червените кръвни клетки — еритроцитите) и представляват ценни биологичноактивни вещества.

Но нека се върнем отново милиони години назад, в периода на горната Креда. В Африка, Азия и Европа, та дори и в арктическите области на Гренландия по това време все по-мощно се разраствали предшествениците на първите покритосеменни дървета, които бавно, но сигурно измествали голосеменните си събратя. Папратите, хвощовете, плавуните, саговите и гинковите растения губели господствуващото си положение върху земната суша. А някои видове като бенетитовите например изобщо изчезнали от лицето на Земята, без да оставят нито един потомък сред нашата съвременна флора.

Сред представителите на покритосеменните растения, които са запазили приликата си с първите появили се преди милиони години техни представители, можем да посочим магнолиевите. И за тях, както за гинковите, времето като че ли е спряло да тече. Те са се променили съвсем малко и заради това гениалният естествоизпитател Чарлз Дарвин нарече такива организми „живи изкопаеми“. Днешните магнолиеви растения са представени от вечно зелени или листопадни дървета и храсти. Виреят много добре в райони с умерено топъл климат на Северна Америка и Източна Азия. В периода на горната Креда обаче тези растения покривали огромни пространства из цяла Северна Америка и Европа, като дори сред широколистните гори на Гренландия и Аляска, където днес господствуват тундрата и огромните ледени пустини, можело да се намерят множество представители на магнолиевите. В нашите земи по това време вече се издигал Родопският масив и сред неговите гори също растели представители на магнолиевите.

През 1967 година съветски ботаници съобщиха на научната общественост, че са открили още една „жива вкаменелост“. Растението носи името Пантийска озалия и се е появило на Земята през Третичния период (Терциера). Намерено е край град Гомел в Белорусия. Озалията е храстовидно растение, което достига на височина до 60 сантиметра и има едри оранжеви цветове със силна миризма. По всичко изглежда, че опитите да бъде разпространена озалията в други райони претърпяват неуспех. Тя се е запазила само в Белорусия, защото територията на тази република никога не е била заледена.

Вероятно мнозина от нашите читатели са виждали снимки на гигантските секвои. Наричат ги още мамутови или мамонтови дървета. Спонтанно растат единствено по склоновете на Сиера Невада в щата Калифорния, но се култивират (не навсякъде успешно) като декоративни видове и в областите с умерен климат, включително и у нас. Това дърво направо можем да наречем „зелен динозавър“, тъй като едва ли има по-импозантно по ръст от него на Земята. Гигантският ръст на секвоята предизвиква чувство на обърканост и едновременно с това и на безкрайно възхищение. Най-невероятното за това растение е, че това уникално творение на живата природа пониква от семенце, дребно като лещено зърно! Огромният ствол на дървото е покрит с 60 сантиметра дебела кора. Груба и влакнеста на вид, тя лесно се отчупва и в ръцете на човек остава парченце корк. Генетичният смисъл на тази толкова дебела кора е двояк. Плътната коркова обвивка в продължение на милион години като топло одеало е предпазвала дървото от унищожително силните студове и от огъня. Множество пожари са опустошавали цялата растителност в горските райони на Сиера Невада, но порестата коркова кора на секвоите само леко се овъглявала отвън и не позволявала на огъня да засегне смъртно вътрешността на стъблото.

Но понякога огънят все пак успявал да проникне до сърцевината на някои секвои. Дървото обаче продължава да живее — под кората му успявала да се запази жива тъкан. Образувалата се хралупа на едно такова дърво е толкова огромна, че в нея спокойно могат да се поберат креват, маса със столове и малко шкафче. Някои такива хралупи днес са превърнати от предприемчиви хора в малки магазинчета, други в гаражи, но по-навътре в гората ги обитават само мечките.

На секвоята принадлежи и още един рекорд — няма друго растение на Земята, което да се мери с нея по дълголетие. Възрастта на отделни екземпляри се изчислява на повече от 3000 години! През 1953 година един от тези дървесни великани най-неочаквано рухнал. Дали от старост, или близкият поток подронил корените му — това никой и до днес със сигурност не може да твърди, но вероятно намиращите се наблизо хора смирено са свалили шапки — напречният разрез на стъблото му разкрил 2415 кръга — близо 2500-годишна възраст! Това дърво е било съвременник на Александър Македонски, на Юлий Цезар, на Мохамед, на Юстиниян, на кръстоносните походи и чумата в Европа и по всяка вероятност е изглеждало почти същото и по времето, когато Колумб е открил Америка.

Славата на гигантската секвоя била разкрита за пръв път от местното индианско население на някой си Хайл Тарп, който останал изумен пред величествената гледка на гората от гиганти с червеникава кора. Поразен от вида им, Тарп се завърнал сред тогавашното бяло малцинство и започнал да разправя чудеса за тях. Любопитството на хората било силно раздразнено и мнозина тръгнали да се уверят с очите си в съществуването на това природно чудо. Комерческите духове на някои хора веднага надушили голямата печалба и започнали да използват дърветата за промишлени цели. Взели да строят кораби от тях, да правят обвивки на подземни тръби и кабели (дървото не гние!), та дори ги употребявали за отопление и направа на сандъци. Така от стотиците километри секвоеви гори за няколко години останали само няколко групички дървета и отделни самотни екземпляри. За щастие намерили се умни хора, които обявили секвоята за защитен обект и прекратили варварското й изсичане. Това станало през 1890 година, когато местностите, в които расте това дърво, били обявени за национален резерват на САЩ и безпощадните брадви и триони престанали да заплашват уникалното творение на живата природа. Оттогава насам ежегодно около 2 милиона туристи от цял свят всеки ден потъват в необикновената тишина на секвоевите гори в Сиера Невада и се прекланят пред най-известните и стари дървета, които си имат и собствени имена — „Президентът“, „Генерал Шерман“, „Линкълн“, „Телескопът“, „Катедралата“, „Магелан“, „Коперник“, „Галилей“, а група дървета са наречени дори „Сенатът“.

Днес между растящите разделено една от друга секвои се разполагат грамадни борове, папрати и друга растителност. Очевидци разправят, че около грамадния ствол на близо 3000-годишното дърво „Генерал Шерман“, което е високо повече от 90 метра и има диаметър 10 метра, видели мъничка и крехка фиданка, на възраст около 5 години. Това отроче на три хиляди годишната „старица“ има всички шансове да доживее до 5000-та година, защото вече е ясно, че е повече от варварство да срещнеш в наши дни жив динозавър и да го застреляш, за да направиш от месото му консерви!

На 600 мили от еквадорското крайбрежие се намират придобилите вече световна известност Галапагоски острови. Край тях минава едно от най-богатите на храни течение — Перуанското или Хумболдтовото, което носи със себе си милиарди тонове планктон. През 1835 година тези острови бяха посетени от великия естествоизпитател на XIX век Чарлз Дарвин, който именно тук се убеди в еволюцията на организмовите форми върху нашата планета.

Според очевидци островите притежават своеобразна свръхестествена красота. Гледайки ги, човек трябва да си представи света такъв, какъвто е бил преди появата на Хомо сапиенс. Внушително и застрашително се издигат вулканичните им скали, недостъпни за човешкия крак. Растителността по крайбрежието е твърде оскъдна — само кактуси и дребни храсти. Тучните ливади във вътрешността са гъсто обрасли с твърда трева и животните в тях са така прекалено наивни, че не се страхуват от хората.

По скалистите местности на Галапагоските острови човек може да види да се препичат на слънцето странни същества, чиито външен вид кара да настръхват космите по врата му и поражда желание да бяга далеч от тях. Това са игуаните — един вид гущери, които са преки потомци на влечуги от Мезозойската ера. Пръстите на краката им завършват с големи изкривени нокти, но те им служат само да се катерят по покритите със застинала лава скали. Ноктите им нямат друго предназначение, тъй като тези страшилища са… вегетарианци и са вероятно едни от най-мирните и безобидни същества на Земята. Появата на хора около тях ги прави по-скоро любопитни, отколкото разтревожени. Прародителите на тези миниатюрни чудовища са дошли по тези места от Южна Америка, но суровите условия за съществуване бързо ги накарали да търсят храната си в морските води (предимно водорасли) и днес игуаните са се превърнали в нещо като земноводни. Всъщност тези влечуги представляват ярък пример за типично сухоземни животни, преминали вторично към воден живот.

Една от големите загадки на природата са скорпионите. Палеонтолози са намирали вкаменени останки от тези животни в Швеция, Шотландия и Америка, които са живели преди повече от 300 или дори 400 милиона години. Биолозите обаче се удивляват най-вече на факта, че днешните скорпиони са си останали абсолютно същите, каквито са били и техните предшественици през далечните доисторически епохи.

Скорпионите се числят към класа на паякообразните и наброяват около 500 вида, които се различават съвсем слабо един от друг. Твърда обвивка защищава главогръда на животното, а в края опашката му завършва с отровно жило, по острието на което винаги блести капчица отрова. Глухи и почти слепи, тези живи вкаменелости бавно се предвижват на слабичките си крачета. Живеят предимно из пустинните местности със сух и непоносимо горещ климат, в тропическите области, но се срещат и по нашите земи. Обичат твърде много топлината, но избягват преките слънчеви лъчи. Тази им топлолюбивост често ги кара да се промъкват в жилището на човека и да се крият в обувките му или под завивките на кревата. През деня скорпионите се крият под камъни и скали, а вечер излизат на лов.

Едва ли има друго животно на Земята, което да показва такава издръжливост на глад, както скорпионът. Този ленив в движенията си нощен ловец е в състояние да не яде в продължение на повече от девет месеца, като при това запазва напълно подвижността и размерите си и винаги е готов да срази противника си чрез отровното си жило. Има и още по-удивителни примери. Един естественик наблюдавал лангедокски скорпион, който спокойно преживявал, без да хапне нищо, в течение на 368 дни. Рекордът принадлежи на един алжирски скорпион, който живял цели 14 месеца без всякаква храна. И до ден днешен биолозите не могат да си обяснят този феномен — от къде лишените толкова дълго време от храна скорпиони вземат енергия за съществуването си?

Обикновено скорпионите не нападат насекоми, по-големи на ръст от тях. Но когато им се наложи да се бият с такъв враг, те моментално забиват отровното жило в тялото на противника си и по такъв начин го сразяват с един удар. Обикновено апетитът на тези животни се връща към месец март и тогава те започват усилено да ловуват. През брачния си период те се отличават с лакомия, която прераства дори в канибализъм. Френският естествоизпитател Анри Фабр многократно е наблюдавал как женски скорпион изяжда партньора в брачния си живот, дори и в случаите, когато мъжкият най-внимателно и нежно я е водил вечери наред на разходка… Докато очаква потомството си, женската често изяжда малките скорпиончета от други гнезда.

Скорпионите са яйцеживородни същества. От снесените яйца почти веднага се излюпват малки скорпиончета, които напълно приличат на възрастните. Майка им ги носи известно време на гърба си, без обаче да се грижи ни най-малко за храната им. Когато малките пораснат и позакрепнат, те напускат майчиния гръб и започват да си търсят сами прехраната. Ето така в продължение на 3–4 години живеят на белия свят скорпионите — странни същества, ухапването на някои видове от които може да бъде фатално дори и за човека. Имаме всички основания да смятаме, че както външността им, така и начинът им на живот не са се променили много от тези на предшествениците им, живели през далечните геологични епохи, когато за пръв път са се появили като обособен животински вид върху Земята.

Ако имахме възможност да се върнем с около 350 милиона години назад в историята на Земята, щяхме да се убедим, че точно по това време сушата за пръв път е започнала масово да се заселва. И нашето удивление щеше да бъде още по-голямо при гледката как от моретата към сушата изпълзяват братовчедите на скорпионите — първобитните паякообразни. По всяка вероятност те са произлезли от някогашните ракообразни, познати под името трилобити, от които моретата през онези времена буквално са гъмжали. Колелото на историята неумолимо превъртало милионите години и първобитните паякообразни, измирайки в отделни свои клонове и преживявайки в други, бавно, но сигурно завладявали безжизнените и пусти простори на сушата. Както и скорпионите, паяците (особено по-примитивните) от Палеозойската ера до днес не са претърпели съществени промени. Понастоящем те са толкова силно разпространени на Земята, че е по-правилно да запитаме къде по света не живеят представители на техния огромен род, а не какви местности обитават. Учените ги изчисляват на приблизително 30 000 вида. Тяхната приспособимост към неблагоприятни условия за живот е толкова голяма, че се срещат дори сред вечните ледове на Арктика и Антарктида. А членовете на една експедиция до най-високия връх на земята — Джомолунгма, с удивление открили и, разбира се, с голяма мъка успели да уловят на такава височина паяк от рода Ситикус.

Като изключим няколкото десетки вида тропически паяци, чиято отрова може да представлява опасност за човека, останалите представители на този свръхдревен род са напълно безобидни същества. Може само да се съжалява, че достигналите до нас древни легенди погрешно представят тези безгръбначни животни като преносители на опасни болести и изобщо като неприятни твари. Затова някои хора с отвращение и стръв убиват всеки срещнат паяк. А те вероятно не знаят, каква голяма полза принасят паяците за съществуването на нормалното равновесие в природата. Та нали ако не бяха те, Земята щеше да се напълни с мухи и други вредни насекоми.

Описаните дотук растителни и животински видове — съвременници на динозаврите, правят впечатление с един характерен белег — силно консервативната им наследственост. Наистина, съвършено малко живи същества от нашата Земя могат да се „похвалят“ с такава черта в генетичната си характеристика. А някои от тях, каквато е секвоята например, направо ни удивлява не само с изключително дългия си живот, но и с невероятната си жизненост — тя дава поколение дори и когато е на 3000 години! А скорпионите направо изумиха учените, след като бе доказано, че понасят без всякакви увреждания за организма си убийствено високи дози радиация — до 100 000 рентгена! Точно тази изключително висока устойчивост към твърде неблагоприятни условия за съществуване и консервативността на наследствения им апарат кара днес учените да започнат сериозни проучвания върху съвременниците на динозаврите. Защото може би те ще ни дадат отговор на някои все още неразгадани тайни на дълголетието и устойчивостта към неблагоприятни условия на външната среда. И най-после, изучавайки устройството и начина на живот при тези организми, специалистите ще могат да отговорят на множеството загадъчни въпроси, свързани с произхода и развитието на живота върху Земята и за удивителната приспособителна способност на живите същества към различните условия на жизнената среда.