Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (2)

Втора глава

Рейвън се облече грижливо, като си казваше, че е заради предстоящия обяд с нейния мениджър и пробите, фигуриращи в разписанието й за днес. Знаеше, че това обяснение бе чиста лъжа, но елегантното, изискано облекло й даваше увереност. Кой би се чувствал уязвим, облечен в дрехи на Сен Лоран?

Дългото манто беше от бяла коприна, с широки падащи ръкави, което го правеше да изглежда почти като пелерина. Беше го сложила върху подходящи панталони и блуза с цвят на орхидея и широк златен колан. В допълнение носеше шапка с широка периферия и внимателно подбрани обици. Така се чувстваше сигурна в себе си. Дълъг път си извървяла, помисли, докато стоеше пред огледалото в спалнята и гледаше отражението си.

По-късно, в голямата и претрупана пробна на Уейн Меткалф, тя отново си помисли същото — за тях двамата. Уейн и Рейвън бяха започнали пътя си към славата заедно. Тя — като се изхранваше с пеене в западнали заведения и задимени барове, той — като обслужваше масите и рисуваше модели, които никой не си даваше труд да погледне. Ала Рейвън ги гледаше, възхищаваше им се и ги помнеше.

Уейн тъкмо бе започнал да свързва двата края със своя занаят, когато и на Рейвън й излезе късметът — за концертно турне. Първото решение, свързано с професията й, което тя взе без чужд съвет, се отнасяше до избора на дизайнера за облеклото й. И никога не съжали. Уейн, също като Джули, бе неин достатъчно близък приятел, за да знае някои неща за личния й живот. И като Джули й беше дълбоко и безрезервно предан.

Рейвън крачеше из стаята и си мислеше колко по-луксозна бе от първия офис на „Меткалф дизайнс“. В него нямаше килим на пода, нямаше литографии с автографи по стените, нито панорамна гледка от прозореца към Бевърли Хилс. Беше тясна и душна стаичка над един гръцки ресторант. Още си спомняше странните, тежки аромати, които се процеждаха през стените. Още чуваше непознатата екзотична музика, която тресеше голия дървен под.

Звездата на Рейвън не изгря с онова първо концертно турне, тя буквално се стрелна и засия. Първоначалният вкус на славата дойде така бързо и бе тъй главозамайващ, че Рейвън почти нямаше време да го усети и да му се наслади изцяло — турнета, репетиции, хотелски стаи, журналисти, тълпи от почитатели, невероятно количество пари и страхотни изисквания. Всичко това й харесваше, макар пътуванията понякога да я изтощаваха, а почитателите биваха, както чудесни, така и стряскащи със своята неудържима напористост. Независимо от всичко, този живот й допадаше.

Уейн, затрупан с предложения след шумния успех на онова първо турне, скоро се премести от стаичката над мусаката и сувлакито. От шест години беше дизайнер на Рейвън и макар да имаше многоброен персонал и огромно количество поръчки, все още лично следеше за всеки детайл на изработваните за нея модели.

Докато го чакаше, Рейвън се приближи до барчето и си наля джинджифилова бира. През всичките години на делови срещи и обяди, официални вечери или звукозаписни сеанси тя никога не си позволяваше повече от едно питие, и то от време на време. Поне в това отношение имаше контрол върху живота си.

Миналото никога не е достатъчно далеч, помисли си, не и докато още продължаваше да се тревожи за майка си. Затвори очи. Де да можеше така лесно да прогони и мислите. Колко време бе живяла с тази непрекъсната тревога? Не можеше да си спомни и миг от живота си без нея. Беше съвсем малка, когато откри, че нейната майка не бе като другите майки. Още от невръстно дете мразеше чудноватия сладникав мирис на алкохол от дъха на майка си, който никакъв ментов аромат не успяваше да прикрие. Страхуваше се от пламналото й лице, от първите завалени думи и ядосан тон, а после от гневните изблици, които предизвикваха насмешливите или съчувствени погледи на познати и съседи. Рейвън потърка чело. Толкова години. Такова опустошение. А сега майка й отново бе изчезнала. Къде ли се намираше? В каква ли мизерна стая на някой долнопробен хотел се бе свряла, за да пропие остатъка от живота си? Рейвън направи решително усилие да я прогони от ума си, ала страшните картини и ужасяващи сцени продължаваха да се въртят в главата й.

Това си е моят живот! Длъжна съм да вървя напред, каза си тя, но усети как горчивият вкус на съжалението и вината се качва към гърлото й. Сепна се, когато вратата се отвори със замах и на прага се появи Уейн.

— Красавица! — рече той с възхищение, като я оглеждаше с ръка на дръжката. — За мен ли си се облякла така?

Рейвън издаде звук, наподобяващ едновременно смях и подсмърчане, прекоси стаята и го прегърна.

— Разбира се. И таз добра!

— Ако се издокарваш заради мен, то можеше най-малкото да си сложиш нещо мое — подкачи я Уейн укорително, ала отвърна на прегръдката.

Беше висок и кльощав и трябваше да се наведе, за да я целуне по бузата. Още не беше навършил тридесет, имаше умно, привлекателно лице, а косата и очите му бяха с еднакъв плътен кафяв цвят. Малък бял белег загрозяваше лявата вежда, придавайки му, както той предпочиташе да смята, екстравагантен вид.

— Ревнуваш ли? — усмихна се тя и се отдръпна, за да го погледне. — Мислех, че си над тези неща.

— Човек никога не е над тези неща — Уейн я пусна и се насочи към барчето. — Е, би могла поне да си свалиш шапката и мантото.

Рейвън се подчини, като ги хвърли настрани с небрежен жест, който накара Уейн да премига. Изгледа я продължително, после си наля минерална вода „Перие“. Тя се усмихна пак, завъртя се в кръг и направи няколко крачки със стъпка на манекен.

— Как ме намираш? — попита.

— Трябваше да те прелъстя, когато беше на осемнадесет — той въздъхна и изпи минералната вода. — Тогава нямаше непрекъснато да съжалявам, че си ми се изплъзнала между пръстите.

Рейвън се приближи с чашата в ръка.

— Имал си възможността, приятел.

— По онова време бях твърде изтощен — Уейн повдигна многозначително белязаната си вежда с привичен отработен жест, който винаги я разсмиваше. — Сега съм по̀ във форма.

— Закъснял си — отвърна тя и чукна чашата си в неговата. — Освен това си прекалено зает с конкурса за модел на седмицата.

— Излизам с онези гърчави момичета само за пред хората — той извади цигара и я запали с изящен маниер. — Всъщност съм доста стеснителен човек.

— Няма да те питам как съчетаваш двете.

— Много мъдро от твоя страна — издуха Уейн тънка струйка дим. — Чух, че Бренд Карстеърс е в града.

Усмивката на Рейвън изчезна, после отново се появи.

— Той никога не е търпял да стои в сянка.

— При теб всичко наред ли е?

Тя сви рамене.

— Преди минута ми казваш, че съм хубава, а сега питаш наред ли съм.

— Рейвън — Уейн сложи длан върху ръката й. — Ти спря да работиш, когато той си замина. Аз бях свидетел, не помниш ли?

— Помня, естествено — закачливата нотка в тона й вече я нямаше. — Ти беше много добър към мен, Уейн. Сигурно нямаше да се справя без теб и Джули.

— Не ми е думата за това, Рейвън. Искам да зная как се чувстваш сега — погали с пръсти ръката й. — Мога да подновя предложението си да ида и да му строша кокалите, ако кажеш.

Трогната и развеселена, тя се разсмя.

— Убедена съм, че си истински убиец, Уейн, но не е необходимо — несъзнателно изпъна рамене в горда осанка, която го накара да се усмихне. — Този път няма да се случи същото — увери го.

— Още ли го обичаш?

Не беше очаквала толкова прям въпрос. Наведе очи и не отговори веднага.

— По-правилно е да се попита дали изобщо някога съм го обичала.

— На този въпрос отговора го знаем и двамата — отбеляза Уейн. Хвана ръката й, когато Рейвън понечи да се отдръпне. — Приятели сме от дълго време. Не ми е безразлично какво става с теб.

— Нищо не става с мен — погледна го тя и се усмихна. — Абсолютно нищо. Брендън е минало. Кой по-добре от мен знае, че човек не може да избяга от миналото, но и как да се справи с него? — Рейвън стисна ръката му. — Хайде, ела да ми покажеш костюмите, в които ще изглеждам безподобно.

Уейн й хвърли последен бърз поглед, после се приближи до масичка в стил „Чипъндейл“ с блестяща лъскава повърхност и натисна бутона на интеркома.

— Донесете моделите за госпожица Уилямс.

Разбира се, тя беше виждала и одобрила моделите и тъканите, ала въпреки това готовите тоалети я смаяха. Бяха създадени за сцената. Знаеше, че в тях ще сияе под светлините на прожекторите. Чувстваше се необикновено с кървавочервените и сребърни пайети в ярко осветената, шикозна стая на Уейн, където огледалата я затрупваха със собствения й образ, отразен под всевъзможни ъгли. Но в крайна сметка самата й работа също не беше обикновена.

Рейвън се взираше в жената от огледалата и с половин ухо слушаше мърморенето на Уейн, зает с подгъване и дооправяне на някоя и друга гънка. Не можеше да се съсредоточи. Умът й блуждаеше. Преди шест години тя беше едно уплашено дете с един издаден албум, намиращ се на върха на класациите, и предстоящо шеметно концертно турне. Всичко бе станало толкова бързо — типичният случай на успех за една нощ, без да се броят годините, през които бе мизерствала в задушни и опушени дупки. Ала още бе млада и имаше време да си създаде и утвърди име, да докаже, че не й бе провървяло случайно, като печалба от тотото. Романът й с Бренд Карстеърс, докато това все още беше гореща новина, не навреди на кариерата й. За известно време я направи коронованата принцеса на поп-музиката. Повече от шест месеца бяха в центъра на вниманието. Лицата им се появяваха върху кориците на всички списания, господстваха по вестникарските будки. Спомняше си как двамата се шегуваха с това, как се смееха на глупавите банални заглавия: „Рейвън и Бренд планират любовно гнездо“, „Уилямс и Карстеърс правят своя собствена музика“.

Брендън се дразнеше от шумотевицата, но в повечето случаи двамата не обръщаха внимание на постоянните святкания и щракания на фотоапаратите, защото бяха щастливи и не виждаха почти нищо, освен един другиго. После, когато той си отиде, снимките и заглавията продължиха още дълго — студените, жестоки думи, които изкарваха на показ и правеха обществено достояние личното страдание и болка. Рейвън престана да ги гледа.

През последвалите месеци и години тя израсна от коронована принцеса до уважавана изпълнителка и знаменитост благодарение единствено на себе си. Ето това е важното, напомни си сега. Кариерата й, животът й. Беше научила кое е първостепенно и съществено на свой гръб.

Рейвън облече лъскавия черен гащеризон и го почувства като втора кожа. Дори само от дишането и пайетите трептяха и проблясваха. От дрехата струеше светлина при най-лекото движение. Беше потресаващо секси.

— Ще трябва да не качвам грам преди турнето — заяви тя и се завъртя, за да види тънкия си строен профил. Събра косите си в ръка и ги преметна на гърба. — Уейн… — рече колебливо. Той беше коленичил на пода и оправяше подгъва. В отговор само изсумтя. — Уейн, не зная дали ще се осмеля да нося това нещо.

— Това нещо — каза той кротко, след като се изправи и се зае със скъсяването на ръкава, — е фантастично — отстъпи назад и я огледа критично отгоре до долу със съсредоточен професионален поглед.

— Нямам забележки относно художествената му стойност — отвърна тя с усмивка. — Ала е малко… — Рейвън отново хвърли око в огледалото — предизвикателен, не ти ли се струва?

— Имаш хубаво телце, Рейвън — Уейн прегледа своето творение откъм гърба. — Не всичките ми клиентки биха могли да носят този костюм само с малки корекции тук и там. Добре, събличай го. Съвършен е в този си вид.

— Винаги се чувствам така, сякаш съм била на лекар, щом свърша тук — отбеляза тя и облече отново панталона и блузата с цвят на орхидея. — Кой друг знае повече тайни за телата ни от нашия шивач?

— Кой друг знае повече тайни за самата теб, скъпа? — поправи я той разсеяно, като си правеше бележки за всеки от тоалетите. — Жените започват да стават бъбриви, когато са полуоблечени — добави.

— Охо, какви любопитни клюки си дочул? — Рейвън си закопча колана, приближи се до него и се облегна дружески на рамото му. — Я ми кажи нещо безумно недискретно и шокиращо.

— Бабс Къртън има нов любовник — измърмори Уейн, все така вглъбен в записките си.

— Казах шокиращо — възнедоволства Рейвън. — А не банално.

— Дал съм клетва да пазя тайна, написана с шивашка креда.

— Много ме разочароваш, Уейн — тя се отдалечи от него и отиде да сложи мантото и шапката си. — Бях сигурна, че си с по-мека душа.

— Лорън Чейс току-що е подписала да играе главната роля в „Илюзии“.

Тръгнала към вратата, Рейвън спря насред крачка и се обърна.

— Какво?

Прекоси обратно стаята и измъкна тефтера от ръката му.

— Стори ми се, че това ще привлече вниманието ти — подразни я той.

— Кога е станало? О, Уейн! — продължи тя, преди да й бе отговорил. — Бих дала няколко години от младия си живот за шанса да напиша тази музика. Лорън Чейс… Е, да, тя е толкова подходяща. Кой ще пише музиката, Уейн? — Рейвън го сграбчи за раменете и затвори очи. — Давай, кажи ми, мога да го понеса.

— Тя самата не знае. Спираш ми кръвообращението — добави той и свали ръцете й.

— Не знаела! — изпъшка Рейвън и нахлупи шапката върху главата си така, че Уейн не издържа и се зае сам да я намести. — Това е още по-лошо, хиляди пъти по-лошо! Някой безличен, безименен писач на песни, който едва ли има представа какво подобава на този невероятен сценарий и който сега вероятно седи пред пианото и сътворява небивали, непростими глупости.

— Винаги съществува една малка вероятност този, който я пише, да бъде талантлив — допусна Уейн и си спечели смъртоносен поглед.

— Ти на чия страна си? — сопна се тя и наметна мантото на раменете си.

Той се ухили, хвана лицето й в шепи и й залепи звучна целувка.

— Върви у дома и си накисни краката, скъпа. Ще се почувстваш по-добре.

Рейвън се помъчи да сподави усмивката си.

— Оттук отивам направо при Флорънс Демил — заплаши го с името на водеща моделиерка-съперничка.

— Ще ти простя тези думи — отвърна Уейн с тежка въздишка. — Защото наред с меката си душа имам и златно сърце.

Тя се засмя и го остави с нейния куп костюми и неговия тефтер.

 

 

Когато се прибра, къщата беше тиха. Лек мирис на лимон и бор й подсказа, че току-що бе чистено. Надникна по навик в музикалната стая и със задоволство установи, че нищо не бе бутано. Харесваше своя безпорядък такъв, какъвто си беше. Отправи се към кухнята с ленивата мисъл да си направи кафе.

Беше купила тази къща заради големината й и усещането за простор. Беше пълна противоположност на малките клаустрофобични стаички, в които беше израснала. И миришеше на чисто. Не на дезинфектант, това щеше да й е неприятно, но я нямаше увисналата във въздуха застояла миризма на цигари, нито призляващо сладникавия мирис на вчерашни бутилки. Беше си нейната къща, както и животът си бе неин. И едното, и другото бе купила със своя глас.

Без някаква особена причина се почувства доволна от себе си. Щастлива съм, помисли си. Просто съм щастлива, че живея. Врътна се, грабна една роза от китайската ваза и започна да си пее по коридора на път за кухнята. Спря я видът на босите ходила на Джули, качени върху бюрото в библиотеката.

Рейвън се поколеба, като я видя на телефона, ала тя бързо й направи жест да влезе.

— Извинете, господин Камингс, но госпожица Уилямс следва стриктна политика против поемането на ангажименти за търговска реклама. Да, сигурна съм, че продуктът е прекрасен.

Джули вдигна очи от лакираните в розово нокти на краката си и срещна веселия поглед на Рейвън. После ги завъртя многозначително към тавана, а Рейвън се настани, кръстосала крака, в дълбоко кожено кресло. Библиотеката, с нейната излъчваща топлина махагонова ламперия и великолепна мебелировка, беше царството на Джули. И й подхождаше, помисли Рейвън, като се наместваше по-удобно.

— Разбира се, ще й предам вашето предложение, ала ви предупреждавам, че госпожица Уилямс има твърдо отношение по този въпрос — с последен вбесен поглед към тавана Джули затвори телефона. — Ако не настояваше да съм любезна с всеки, който ти се обажда, можех да измисля някои по-различни думички за този тип — сопна се тя.

— Неприятности ли? — попита Рейвън, помириса розата в ръката си и се усмихна.

— Продължавай да остроумничиш и ще му кажа, че тръпнеш от вълнение да си рекламно лице на неговия „Световно пенлив шампоан“ — закани се Джули и скръсти ръце на тила си.

— Милост — примоли се Рейвън и изрита елегантните си обувки. — Изглеждаш уморена — додаде, като гледаше как Джули разкършва мускулите на гърба си. — Много работа ли имаше?

— Просто дреболии за доуреждане преди турнето — повдигна рамене Джули, омаловажавайки всевъзможните неразбории, с които й се наложи да се оправя. — Винаги възникват някакви глупости и усложнения в последния момент. Така и не те попитах как мина записът. Приключи, нали?

— Аха — Рейвън въртеше розата за стеблото. — Мина отлично. Не съм била по-доволна, откакто направих първия си запис. Просто се получи отведнъж.

— Ти доста се потруди над материала — изтъкна Джули, като си мислеше за дългите нощи, които Рейвън прекара в писане и композиране.

— Понякога все още не мога да повярвам — Рейвън заговори тихо, думите звучаха като едва изречени на глас мисли. — Слушах плейбека и всичко си беше на мястото — струнните и духовите инструменти, ритъма и мелодията, и не ми се вярваше, че това съм аз. Имам такъв невероятен късмет.

— Талант — поправи я Джули.

— Мнозина имат талант. Но не са на моето място. Още седят пред пианото в някой тъмен бар и чакат. Без късмет никога няма да се озоват другаде.

— Съществуват също и неща като целеустременост, упоритост, хъс.

Постоянната липса на самоувереност у Рейвън вбесяваше Джули. Беше с нея почти от началото на кариерата й в Калифорния преди шест години. Стана свидетел на битките и разочарованията. Познаваше страховете, съмненията и труда извън пищността и блясъка. Нямаше нещо за Рейвън Уилямс, което тя да не знаеше.

Телефонът прекъсна мислената й лекция относно правилната самооценка на собствените достойнства.

— На личната ти линия е — каза и натисна бутона. — Ало? — Рейвън се стегна, ала видя усмивката на Джули и отново се отпусна. — Здрасти, Хендерсън. Да, тук е, стой така. Твоят виден импресарио — изправи се и пъхна крака в сандалите си.

Рейвън стана от креслото точно когато на външната врата се позвъни.

— Предполагам, че е Брендън — с възхитително спокойствие тя се намести на стола, който Джули току-що освободи. — Би ли му казала, че идвам след минута?

— Разбира се.

Джули излезе и чу зад гърба си гласа на Рейвън.

— Къде съм я оставила? В кабинета ти? Хендерсън, просто не зная защо изобщо си правя труда да нося чанта.

Джули се усмихна. Рейвън имаше склонност да си губи нещата — дамската чантичка, обувките, паспорта. Важни или не, това нямаше никакво значение. Мислите й бяха заети с музика и хора, а материалните вещи лесно изскачаха от ума й. Тя отвори вратата.

— Здравей, Бренд — каза. — Приятно ми е пак да те видя.

Погледът й беше студен, на устните нямаше усмивка.

— Здравей, Джули.

В поздрава му имаше топлота. Тя я почувства, но не й отдаде дължимото.

— Заповядай — покани го. — Рейвън те очаква, ще дойде след малко.

— Радвам се, че отново съм тук. Това място ми липсваше.

— Нима? — тонът й беше рязък.

Усмивката му премина в продължителен, оценяващ поглед. Джули беше висока и стройна, с лъскава медноруса коса и прями кафяви очи. Възрастта й бе по-близо до неговата, отколкото до тази на Рейвън. Беше от типа жени, които обикновено му допадаха — умна, интелигентна, изискана, с хладен сексапилен чар. При все това помежду им никога не би могло да има нещо друго, освен приятелство. Тя бе прекалено отдадена на Рейвън. Верността й, както забеляза, не беше претърпяла промяна.

— Пет години са много време, Джули.

— Не съм сигурна, че са достатъчно много — отвърна му. Старото негодувание се надигна. — Ти й причини страдание.

— Да, зная.

Погледът му не трепна и не се отмести при обвинението, нямаше молба, просеща разбиране, в очите му. Това неволно предизвика уважението на Джули, ала тя не му се поддаде. Тръсна глава и на свой ред го изгледа.

— Значи така — отрони тихо. — Върна се.

— Върнах се — потвърди той, после се усмихна. — Смяташ, че не трябваше ли?

— Тя не смята — отвърна Джули, ядосана на себе си за по-топлия тон. — Това е, което има значение.

— Джули, Хендерсън ми изпраща чантата — Рейвън идваше към тях по коридора със своята бърза, припряна походка. — Казах му да не се притеснява. Едва ли вътре има нещо повече от гребен и свършила кредитна карта. Здравей, Брендън.

Тя протегна ръце, както бе сторила в студиото, ала сега се чувстваше по-способна да понесе докосването му.

Не си бе дала труда да си обуе обувките или да освежи червилото си. Усмивката й беше по-свободна, повече приличаше на онази, която Брендън помнеше.

— Рейвън — взе ръцете й и ги поднесе към устните си. Тя тутакси се напрегна и той ги пусна. — Ще може ли да поговорим в стаята за музика? — неговата усмивка беше непринудена, дружелюбна. — Там винаги съм се чувствал приятно.

— Разбира се — тя се упъти нататък. — Искаш ли нещо за пиене?

— Бих пил чаша чай — Брендън се усмихна широко, очарователно на Джули. — Винаги си правила хубав чай.

— Ще ви го донеса там — не отвърна на усмивката му Джули и тръгна към кухнята.

Той последва Рейвън в стаята.

Докосна я по рамото, когато тя се насочи към дивана. С този жест я молеше да почака. Рейвън обърна глава. Видя го, че хвърля на стаята един от своите дълги, изпитателни погледи. Не й бе за първи път да го вижда върху лицето му. Беше странен навик за уж лекия му характер. Долавяше се понякога едно стаено напрежение у него, което събуждаше спомен за коравото момче от лондонските улици, пробило си път до върха на своя занаят. Ключът към таланта му беше изглежда в неговата природна дарба да наблюдава. Брендън виждаше всичко, запомняше всичко. После го претворяваше в стих и музика.

Пръстите върху рамото й я помилваха леко, като че разсеяно, и я заляха с порой от спомени. Тя щеше да се отдръпне, но той я изпревари и пусна ръка. После се обърна и я погледна. Рейвън никога не бе в състояние да устои на очите му.

— Помня всяко нещо в тази стая. Често съм си я представял, когато не можех да правя нищо друго, защото само ти ми беше в ума.

Отново вдигна ръка и я погали с опакото на дланта по бузата.

— Недей — отстъпи назад тя.

— Трудно ми е да не те докосвам, Рейвън. Особено тук. Спомняш ли си дългите вечери, които прекарахме в тази къща? Тихите, спокойни следобеди?

Брендън я разчувстваше — с гласа си, с магията на очите си.

— Беше много отдавна, Брендън.

— В момента не ми изглежда да е било толкова отдавна. Би могло да е вчера — ти си същата.

— Не съм — поклати глава. Очите й помръкнаха и тя се извърна. — Ако знаех, че за това искаш да се видим, нямаше да се съглася да дойдеш. Всичко свърши, Брендън. Свърши преди много време.

— Дали? — Рейвън не очакваше, че той бе толкова близко. Хвана я за раменете и я обърна към себе си. — Покажи ми тогава, че е така.

В мига, в който устните му докоснаха нейните, тя се озова назад във времето. Всичко отново беше тук — топлината, желанието, любовта. Те бяха толкова меки, толкова жарки. Нейните се поддадоха и разтвориха неволно. Рейвън знаеше какъв ще бъде вкусът им, какво ще е усещането. Помнеше миризмата на тялото му. Спомените се оказаха по-силни, отколкото бе предполагала. Нищо не бе забравено.

Брендън заплете пръсти в гъстите й коси, наклони главата й назад и целувката му стана по-осезаема. Искаше да се наслади на нейния особен вкус, на нейното ухание, на нежната, щедра отзивчивост. Ръцете й бяха в плен между телата им и се опираха в гърдите му. Не го отблъсна, а конвулсивно стисна с пръсти пуловера му. Желанието и копнежът изглеждаха твърде живи, за да са били погребани през изминалите пет години. Той я привлече по-близо, ала без трескава настойчивост. В начина, по който я целуваше, имаше някаква спокойна увереност. Рейвън му отвръщаше, като даваше, приемаше, спомняше си. Но когато усети, че удоволствието неудържимо се превръща в страст, започна да се дърпа. Брендън охлаби прегръдката, ала не я пусна. Тя вдигна глава и прикова в него поглед, който той помнеше, но така и не бе разгадал напълно.

— Изглежда не всичко е свършило все пак — прошепна.

— А ти май никога не играеш честно — измъкна се Рейвън от обятията му ядосана и разтреперена. — Нека да ти кажа нещо, Брендън. Ти успя да ме нараниш преди време, ала знай, че сега това не е толкова лесно. Нямам никакво намерение да ти позволя да се върнеш отново в живота ми.

— Мисля, че напротив — заяви той спокойно. — Но може би не по начина, който ти имаш предвид — замълча и я погали по косата. — Мога да ти се извиня за целувката, Рейвън, ако искаш да съм неискрен.

— Не се притеснявай. Винаги те е бивало по тази част. Дори ми беше приятно.

Тя седна на канапето и му се усмихна сияйно. Веждата му подскочи нагоре. Съвсем не това бе очаквал. Извади цигара и я запали.

— Изглежда си пораснала в мое отсъствие.

— Да си възрастен има своите предимства — отбеляза Рейвън. Целувката беше я развълнувала повече, отколкото се осмеляваше да признае дори пред себе си.

— Винаги съм намирал твоята наивност за очарователна.

— В нашия бизнес е трудно да останеш наивен, колкото и очарователно да е това — тя се облегна на декоративната възглавничка с умишлено отпуснат вид. — Вече не съм онова младо и неопитно девойче, Брендън.

— А каква си, Рейвън? Закоравяла и преситена?

— Достатъчно закоравяла — отвърна му. — Нали от теб получих първия си урок.

Той всмукна дълбоко от цигарата, после се загледа в горящото й връхче.

— Може и така да е — каза. — Може би си имала нужда от него.

— А може би искаш да ти благодаря? — подхвърли тя и Брендън отново я погледна.

— Че защо не? — отиде и се отпусна до нея на канапето. Разсмя се внезапно и неочаквано. — Боже господи, Рейвън, така и не си оправила тази проклета пружина!

Тя също се засмя и напрежението, стегнало врата й, изчезна. Отметна косата си на гърба.

— Харесва ми както си е. Създава усещане за обитаван дом.

— Да не говорим за удобството.

— Аз не сядам на онова място.

— Оставяш го за неподозиращите гости, както се сещам — той се измести настрани.

— Именно. Харесва ми хората да се чувстват като у дома си.

Джули влезе с поднос в ръце и ги завари да седят и разговарят най-приятелски. Бързият й зорък поглед не откри напрежение по лицето на Рейвън. Доволна, тя отново ги остави сами.

— Как я караш, Брендън? Постоянно зает, предполагам?

Рейвън подви крака под себе си и се наведе напред да налее чая. Тази поза Брендън я беше виждал много пъти. Смачка цигарата почти яростно.

— Работя — омаловажи той петте албума, които беше пуснал, откакто не се бяха виждали, и трите изтощителни концертни турнета. През последната година бяха издадени над двадесет песни с неговото име.

— В Лондон ли живееш?

— Предимно.

Брендън повдигна учудено вежди и тя улови жеста, докато му подаваше чая.

— Интересувам се от новините в бранша — поясни. — Всички го правим, нали?

— Гледах по телевизията специалното предаване за теб миналия месец — той отпи от чая и се облегна назад. Очите му бяха приковани в нея и й се сториха сега повече зелени, отколкото сини. — Ти беше неотразима.

— Миналия месец ли? — намръщи се Рейвън озадачено. — Та то не бе излъчвано в Англия, доколкото знам.

— Бях в Ню Йорк. Твои ли са всички песни в албума, който записа вчера?

— Всички, с изключение на две — тя сви рамене и посегна за своята чаша. — Марк написа „Сега“ и „Завръщане“. Притежава усет.

— Да — не сваляше очи от нея Брендън. — Теб също ли притежава? — Рейвън рязко се обърна. — Интересувам се от новините в бранша — добави той кротко.

— Тази е от личен характер — очите й бяха потъмнели сърдито.

— Казано по-недвусмислено, не е моя работа, нали? — отпи отново от чая Брендън.

— Винаги си бил досетлив, Брендън.

Той остави чашата.

— Благодаря ти, скъпа, ала въпросът ми беше от професионално естество. Нужно ми е да зная дали имаш някакво обвързване в момента?

— Обвързването обикновено е нещо лично. Инак питай за уроците ми по танци.

— За тях по-късно, може би. Рейвън, трябва ми твоята пълна и безрезервна всеотдайност за през следващите шест месеца.

Усмивката му бе завладяваща. Рейвън се опита да се пребори с неустоимото му обаяние.

— Е — каза и остави чашата си до неговата. — Това беше доста недвусмислено.

— Никакви непристойни предложения за момента — увери я Брендън. Облегна се пак удобно назад и се взря в очите й. — Ще пиша музиката към „Илюзии“. Нужен ми е помощник.