Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (1)

Първа глава

Той стоеше и я наблюдаваше, без тя да го вижда. Първата му мисъл бе колко малко се бе променила за тези пет години. Времето сякаш нито беше летяло, нито се беше влачило, а просто бе висяло неподвижно.

Рейвън Уилямс беше дребна и тъничка, с нежна и крехка фигура. В бързите й движения се долавяше нервност, която бе неизмеримо затрогваща. Имаше силен златист загар от калифорнийското слънце, но на двадесет и пет години кожата й беше гладка и мека, свежа като на дете. Полагаше грижи за нея, ако се сетеше, и не й обръщаше внимание, когато забравяше. Ала това, изглежда, нямаше особено значение. Дългата й коса бе гъста, права и естествено черна. Носеше я пусната свободно, с път по средата. Краищата стигаха до под кръста й, люлееха се и се развяваха при ходене.

Лицето й беше като на палава фея, с изразени скули и малка трапчинка на брадичката. Усмивката бързо се появяваше на устните й, а очите бяха истинско огледало на чувствата й. Тъмносиви и кръгли. Каквото и да я вълнуваше, то се отразяваше в тях. Изпитваше непреодолима нужда да обича и да бъде обичана. Тази нужда бе една от причините за огромния й успех. Другата беше гласът й — богат, загадъчно кадифен глас, който я изстреля към славата.

Рейвън винаги се чувстваше малко особено в звукозаписното студио — изолирана, скрита от останалия свят зад стъкло и звуконепроницаеми прегради. Бяха минали повече от шест години, откакто направи първия си запис, но все още не се чувстваше напълно свободно в студиото. Тя бе създадена за сцената, за публиката на живо, когато кръвта се разпалва и превъплъщава възбудата в музика.

Получи се добре, реши Рейвън, ала можеше да стане и по-хубаво. Нещо в последната песен й се беше изплъзнало, беше останало неизразено. Не знаеше какво точно бе то, но със сигурност смяташе, че ще го открие. Даде знак на операторите да спрат плейбека.

— Марк?

В кабината влезе светлорус мъж с яката и стегна фигура на борец лека категория.

— Проблем ли? — попита лаконично и сложи ръка на рамото й.

— Последната, малко нещо е… — тя затърси думата. — Празна — отсъди накрая. — Как мислиш?

Рейвън уважаваше Марк Риджли като музикант и разчиташе на него като на приятел. Той не беше от приказливите, обожаваше старите уестърни и арабските бадеми. Беше също и един от най-добрите китаристи в страната.

Марк поглади с ръка брадата си — жест, който Рейвън знаеше, че при него замества няколко изречения.

— Опитай пак — посъветва я. — Инструменталният съпровод си е добър.

Тя се засмя — дълбок и топъл звук, също като в песните й.

— Жесток, но справедлив — измърмори и отново надяна слушалките. Приближи се пак до микрофона. — Още веднъж „Да обичаш и да загубиш“, моля — нареди на операторите. — Според най-авторитетно мнение, причината е във вокала, а не в музикантите.

Преди да се обърне към микрофона, видя как Марк се ухили. После музиката я заля и погълна.

Рейвън притвори очи и заизлива душата си в песента. Беше една бавна, изпълнена с копнеж балада, подходяща за потайните дълбочини на гласа й. Текстът беше неин, писан много отдавна. Едва напоследък се беше почувствала достатъчно силна, за да я изпее пред публика. В главата й сега звучеше единствено музиката, поредица от ноти, които също сама бе сътворила. Щом запя отново, разбра, че онова, което не бе достигало преди, бе било чувството. Потиснала го първия път, уплашена от него, сега тя го пусна на воля. Гласът й се понесе заедно с него.

Изпълни я тъга, една загатната болка, погребана от години. Пееше така, сякаш думите щяха да й донесат облекчение. Песента свърши, ала болката остана.

За миг се възцари тишина, но Рейвън не забеляза възхищението на колегите си. Бе твърде замаяна, все още в един свой свят. После свали слушалките, сякаш внезапно и остро усетила тежестта им.

— Доволна ли си? — влезе отново в кабината Марк и я прегърна през раменете. Усети я как леко трепери.

— Да — тя разтри с пръсти слепоочието си и се усмихна притеснено. — Да, разбира се. Само тази последната ме поизмъчи малко.

Той се наведе и я целуна — жест на привързаност, рядко проявявана пред хора от стеснителен човек като него.

— Беше фантастична!

В очите й грейна топлина и прогони заплашващите да бликнат сълзи.

— Точно от това имах нужда.

— От целувката или от комплимента?

— И от двете — засмя се Рейвън вече по-непринудено и отметна назад дългите си коси. — Нали знаеш, че звездите се нуждаят от постоянно възхищение.

— Кой тук е звездата? — поинтересува се поддържащият вокалист.

Тя се извърна и опита да го изгледа високомерно.

— Ти — рече заплашително, — може да бъдеш и заменен.

В отговор вокалистът се ухили широко. Добре я познаваше, за да се стресне от заканата. Рейвън никога не проявяваше капризи.

— А кой ще ти дава тон по време на записите? — попита.

Тя отново се обърна към Марк.

— Изведи го този оттук и го застреляй — нареди спокойно, после се огледа наоколо. — Каква теснотия! — рече, преди очите й да се спрат на мъжа, който сега се виждаше, застанал изправен зад стъклото.

Кръвта се оттегли от лицето й. Породените от песента чувства се завърнаха и я връхлетяха с пълна сила. Рейвън едва не залитна от мощния им напор.

— Брендън…

Беше като прошепната на глас мисъл. Като сън, който смяташе, че най-сетне е преминал. Ала очите му бяха приковани в нея и тя разбра, че сънят бе истина. Той беше тук. Беше се върнал.

Прекараните на сцената години я бяха научили как да се държи, как да играе. Винаги й струваше усилие да слага маска и да се преструва, но докато Брендън Карстеърс влезе, лицето й вече бе станало професионално невъзмутимо. С бурята в душата си щеше да се справя по-късно.

— Брендън, чудесно е да те видя отново! — Рейвън протегна към него и двете си ръце, вдигна лице за очакваната, нищо неозначаваща целувка между двама чужди хора, които случайно са в един и същи бизнес.

Самообладанието й го смая. Беше я виждал весела и уплашена, усмихната и покрусена. Ала никога с такова изражение. То беше гладко, блестящо и отработено. Разбра, че бе сгрешил — в действителност тя беше се променила.

— Рейвън — пое ръцете и й я целуна леко. — По-красива си, отколкото някой има право да бъде.

В говора му имаше едва доловим акцент, бледа ирландска сянка върху изрядния английски. Рейвън си позволи да го загледа за миг, наистина да го види.

Беше висок и изглеждаше, както винаги, малко прекалено слаб. Косата му бе тъмна като нейната, но вълниста, а не права. Гъста, тя закриваше ушите и се спускаше до яката на ризата му. Външно не се беше променил — все същото лице, което караше момичетата и жените да пищят и припадат на концертите му. Загоряло, с едър кокал, по-скоро интригуващо, отколкото красиво, с не съвсем правилни черти. Излъчваше някакъв скрит плам — от ирландската жилка по майчина линия. Вероятно това привличаше жените, макар да изпадаха в същия възторг и от английската му сдържаност. И очите. Дори в момента Тейвън почувства магнетизма на големите му очи с цвят на аквамарин и тежки клепачи. Бяха объркващи очи за такъв ведър човек като Бренд Карстеърс. В тях синьото и зеленото изглежда вечно воюваха за надмощие. Ала това, което наклонява везните, е неговото обаяние, реши Рейвън. Беше му присъщо, излъчваше го естествено и непринудено. Обаянието и очебийният сексапил представляваха неустоима комбинация.

— Никак не си се променил, а, Брендън? — Въпросът бе тих, пръв и единствен знак на скръбта и страданието й.

— Странно — усмихна се той, но не със свойствената си широка и пленителна усмивка, а бавно и умислено. — Точно същото ми мина през ум за теб, щом те зърнах. Ала, предполагам, едва ли е вярно. И за двама ни.

— Така е — Господи, как й се искаше да пусне ръцете й. — Какво те води в Ел Ей, Брендън?

— Работа, скъпа — отвърна той нехайно, макар очите му да не се откъсваха от лицето й. — И, разбира се, възможността да те видя отново.

— Разбира се — гласът й беше хладно вежлив, а усмивката така и не стигна до очите.

Сарказмът й го удиви. Онази Рейвън, която той помнеше, не знаеше смисъла на думата. Тя забеляза как веждата му се повдигна замислено.

— Наистина исках да те видя, Рейвън — каза й с внезапна, обезоръжаваща искреност. — Много. Ще може ли да вечеряме заедно?

Сърцето й ускори ход при тази промяна в интонацията. Просто рефлекс, просто по стар навик, рече си тя, като се стараеше ръцете й да лежат безстрастно в неговите.

— Извинявай, Брендън, заета съм.

Плъзна очи встрани и потърси с поглед Марк, който с наведена над китарата глава импровизираше с един от другите музиканти. Идеше й да изругае от яд.

Брендън проследи погледа й и очите му за миг се присвиха.

— Тогава утре — каза с предишния си лек и небрежен тон. — Искам да говоря с теб — усмихна й се като на стар приятел. — Просто ще се отбия за малко.

— Брендън… — Рейвън понечи да отдръпне ръцете си.

— Джули е все още при теб, нали? — усмихна се той, без да я пуска. Или не забелязваше, или не обръщаше внимание на съпротивата й.

— Да, аз…

— Ще ми се и нея също да видя. Ще дойда към четири. Зная пътя.

Брендън се ухили, целуна я пак — бързо, приятелско докосване по устните — после пусна ръцете й, обърна се и излезе.

Да — прошепна тя на себе си. — Знаеш пътя.

 

 

Час по-късно Рейвън мина с колата си през автоматично отварящата се външна порта на къщата. Единственото нещо, което не бе позволила на Джули и мениджъра си да й натрапят, беше шофьор. Тя обичаше да кара, да управлява и държи под контрол ниската и меко возеща чуждестранна кола, а от време на време и да се наслаждава на високите скорости. Твърдеше, че те проясняват главата й. Сега очевидно това не бе свършило работа, помисли си, като спря пред къщата с остро, сърдито скърцане на спирачките. Не взе чантата си от седалката до нея, изскочи от колата и изкачи на бегом трите каменни стъпала до вратата. Оказа се заключена. Ядът и раздразнението й се усилиха, когато бе принудена да се върне за ключовете, висящи на запалването.

Рейвън влезе с трясък вкъщи и се отправи директно към стаята за музика. Хвърли се върху тапицирания с коприна диван във викториански стил и се загледа право напред, без да вижда нищо. В стаята господстваше лъскав махагонов роял. На него се свиреше често и по всяко време. Имаше още лампи „Тифани“ и персийски килимчета, евтина саксия с беряща душа африканска теменуга. Стар, одраскан музикален шкаф беше натъпкан до преливане. По пода се пилееха нотни листа. Безценна кутийка на фаберже стоеше редом с месингов еднорог, който тя беше открила в някакво забутано магазинче и веднага се влюби в него. Едната стена бе отрупана с награди — „Грами“, златни и платинени дискове, почетни грамоти и паметни плочки, статуетки и ключовете на няколко града. На друга стена висеше в рамка нотният лист на първата й песен, която бе написала, и спираща дъха картина на Пикасо. Диванът, на който седеше, имаше изметната пружина.

Всичко представляваше странна смесица от култури и стилове и в крайна сметка издаваше неповторимия и единствен по рода си вкус на самата Рейвън. Думата „еклектичен“ би сметнала за претенциозна. Беше позволила на Джули да наложи своето строго виждане навсякъде другаде в къщата, но тук бе изразила самата себе си. Нуждаеше се от тази стая така, както изпитваше нужда сама да кара колата си. Тя поддържаше разума й ясен и й помагаше да не забравя коя точно бе Рейвън Уилямс. Ала сега стаята, както и шофирането, не я успокоиха. Стана и отиде при рояла.

Заблъска ожесточено по клавишите Моцарт. Също като очите, свиреното отразяваше настроението й. Сега то бе бурно, избухливо. Когато свърши, гневът сякаш витаеше във въздуха.

— А, виждам, че си се прибрала — долетя от прага равният, невъзмутим глас на Джули.

Влезе в стаята така, както бе влязла в живота на Рейвън — спокойно и уверено. Когато Рейвън я срещна преди близо шест години, Джули беше богата и отегчена, вечна посетителка на светски приеми, родена в заможно семейство, притежаващо значително наследствено богатство. Тяхната връзка даде и на двете нещо важно — приятелство и взаимна изгода. Джули се занимаваше с хилядите подробности, свързани с кариерата на Рейвън. А Рейвън й предостави цел, каквато липсваше в бляскавия й, богаташки свят.

— Добре ли мина записът?

Беше висока блондинка със стройно тяло и онзи характерен, изтънчено непринуден калифорнийски чар.

Рейвън вдигна глава и усмивката се стопи от лицето на Джули. Отдавна не бе виждала този безпомощен, съкрушен поглед.

— Какво се е случило?

Рейвън издиша дълбоко.

— Той се върна.

— Къде го видя?

Не беше необходимо Джули да пита за кого става дума. През всичките години на тяхното общуване само две неща бяха в състояние да предизвикат подобно изражение върху лицето на Рейвън. Едното от тях беше този мъж.

— В студиото — Рейвън зарови ръце в косата си. — Беше горе в операторната. Не зная колко време е стоял там, преди да го забележа.

Джули издаде напред леко начервените си устни.

— Питам се какво прави Брендън Карстеърс в Калифорния.

— Не зная — поклати глава Рейвън. — Каза, че е пристигнал по работа. Може би отново е на турне — за да облекчи напрежението, което стягаше врата й, тя взе да го разтрива с пръсти. — Утре ще дойде тук.

Джули повдигна вежда.

— Ясно.

— Не се дръж така, Джули — рече умолително Рейвън. — Помогни ми.

— Ти искаш ли да го видиш?

Въпросът беше практически. Джули си беше практична. Организирана, последователна и педантична в детайлите — всичко, което Рейвън не беше. Двете се нуждаеха една от друга.

— Не! — започна Рейвън почти ожесточено. — Да… — тя изруга, после притисна с две ръце слепоочията си. — Не зная — гласът й стана унил и отпаднал. — Нали го познаваш какъв е, Джули? О, Господи, мислех си, че всичко е минало. Мислех, че е свършило — тя почти изстена на глас, скочи от канапето и захвана да крачи из стаята. Не приличаше на известна звезда в джинсите и обикновената памучна блуза. Гардеробът й съдържаше всичко — от пеньоари и гащеризони до самурени наметки. Самурите бяха за изпълнителката, домашните дрехи — за нея. — Бях толкова сигурна, че съм погребала цялата болка и мъка — каза тихо. В гласа й прозвуча отчаяние. Не беше за вярване, че и след пет години бе останала все тъй уязвима. Достатъчно се оказа само да го зърне отново, за да преживее всичко още веднъж. — Знаех, че рано или късно ще се натъкнем един на друг — Рейвън нервно прекара пръсти през косата си, като не спря да ходи из стаята. — Представях си, че ще е някъде в Европа, в Лондон да речем, на някое тържество или бенефис. На такова място бих очаквала да го срещна и вероятно щеше да ми е по-лесно. А днес просто вдигам глава и го виждам да стои там, горе. Цялото минало се върна изведнъж. Нямах време да го спра. Пеех онази проклета песен, която написах, когато той си отиде — тя се засмя и тръсна глава. — Безумно, нали? — пое си дълбоко дъх и повтори тихо, сякаш с учудване: — Какво безумие, а?

В стаята се възцари мълчание, продължило цяла минута, преди Джули да проговори:

— Какво ще правиш?

— Да правя? — извърна се Рейвън към нея. Косата й се развя и последва движението. — Няма да правя нищо. Вече не съм дете, очакващо щастливия край на приказката — очите й бяха все така потъмнели от вълнение, но гласът й постепенно започваше да добива увереност. — Едва бях навършила двадесет, когато срещнах Брендън и сляпо се влюбих. Той се държеше толкова мило с мен, точно по времето, когато най-много имах нужда от нежност. Бях замаяна от него, от таланта му и от собствения си успех — вдигна ръка и грижливо отметна косата си назад върху раменете. — Не можех да направя онова, което Брендън искаше от мен. Не бях готова за физическа връзка — тя се приближи до бронзовата статуетка на еднорога и прокара пръст по гърба му. — Така че той си тръгна — додаде тихо. — А аз останах с болката. И обидата. Защото виждах единствено, че Брендън не разбира, че не го е грижа да узнае защо му отказвам — Рейвън се обърна към Джули и въздъхна разстроено. — Защо мълчиш? Кажи нещо.

— Справяш се добре и без мен.

— Та значи така — пъхна Рейвън ръце в джобовете и отиде до прозореца. — Едно от нещата, които научих, е, че ако не искаш да страдаш, не трябва да се сближаваш прекалено. Ти си единствения човек, към когото не съм прилагала това правило и единственият, който не ме е предал — тя отново си пое дълбоко дъх. — Преди години бях луда по Брендън. Възможно е да е било нещо като любов, момичешка любов, която бързо минава, ала да го видя така неочаквано, особено веднага след края на онази песен… Може би съвпадението… — Рейвън се помъчи да отпъди надигналите се отново в душата й чувства и се извърна от прозореца. — Утре той ще се отбие тук, ще каже каквото има да казва и после ще си тръгне. С това нещата приключват.

Джули я наблюдаваше през цялото време.

— Дали?

— О, да! — усмихна се Рейвън. Изглеждаше малко отпаднала след емоционалния изблик, но вече по-уверена. Беше си възвърнала самообладанието. — Харесвам живота си такъв, какъвто е, Джули. Брендън не е в състояние да го промени. Никой не може да го промени. Не и този път.