Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (14)

Четиринадесета глава

Изминаха пет дни, преди Рейвън да може отново да разсъждава трезво. Картър се оказа прав, че е било въпрос само на часове. Тя трябваше да се справя не само с мъката, а и с неразумното и съвършено неоправдано чувство за вина, че не бе успяла да стигне навреме. Последвалите грижи и задължения я предпазиха да изпадне в състоянието на самосъжаление и самообвинения. През онези първи горестни часове Рейвън си даде сметка, че навярно за това са множеството ритуали и всячески подробности, съпътстващи смъртта — да ти попречат напълно да се предадеш на отчаянието.

Беше признателна на Картър, че се нагърби сам да се оправя с полицията, така че да предотврати излизането в пресата на подробности около случилото се.

След първите до крайност заети дни не й остана друго, освен да приеме, че жената, която обичаше и презираше, вече я няма. Повече нищо не можеше да стори. Тази болест поразяваше така сигурно и неизбежно, както ракът. Постепенно започна да приема смъртта на майка си като резултат от дълго, изнурително боледуване. Не плачеше, съзнавайки, че отдавна вече всичко бе оплакала. Беше време да обърне гръб на мъката и страданието. Не бе могла да повлияе върху живота на майка си, сега се нуждаеше от сили да уреди своя.

Повече от десет пъти през тези дни Рейвън звъня в Корнуол. Отговор нямаше. Струваше й се, че чува кухия ехтящ звук на телефона в празните стаи на къщата. Неведнъж й мина през ум просто да хване самолета и да замине, ала всеки път отхвърляше мисълта. Брендън нямаше да седи там и да я чака.

Къде ли може да е, питаше се отново и отново. Къде би могъл да отиде? Не ми е простил. И по-лошото, което непрекъснато си повтаряше наум: никога няма да ми прости.

Тя затвори за пореден път слушалката и се погледна в огледалото на тоалетката. Беше бледа. Цветът, който напусна лицето й още преди пет дни в Корнуол, така и не се възвърна напълно. Тръсна глава и взе ружа. По-добре изкуствена боичка назаем, реши, отколкото никаква. Все отнякъде трябваше да започне.

Да, повтори мислено, застинала с четка върху бузата си. Трябва да започна отнякъде. Извърна се от огледалото и пак посегна към телефона.

 

 

След половин час слезе долу, облечена в черна копринена рокля. Беше прибрала и вдигнала косата си нагоре и носеше семпла черна шапка с малка периферия.

— Рейвън? — пресрещна я Джули в коридора, показвайки се от кабинета. — Излизаш ли?

— Да, стига да открия онази малка чантичка без дръжки и ключовете от колата. Мисля, че са в нея — каза, като вече ровеше във вградения гардероб в антрето.

— Добре ли си? — попита Джули.

Рейвън извади глава от гардероба и срещна погледа й.

— Вече по-добре — отвърна, защото знаеше, че пред Джули един банален отговор няма да мине. — Нали помниш лекцията, която ми изнесе след погребението как не трябва да се самообвинявам? Опитвам се да я приложа на практика.

— Не беше лекция — възрази спокойно Джули. — Просто констатация на факти. Ти направи всичко възможно, за да помогнеш на майка си. Повече и да искаш не би могла да сториш.

Без да иска, Рейвън въздъхна.

— Направих каквото знаех. Сигурно е едно и също — тя затвори вратата на гардероба и си наложи да не обръща внимание на връхлетялото я отново тягостно настроение. — Наистина съм по-добре, Джули, и ще се оправя съвсем — усмихна се и, доловила движение, надникна зад рамото й. От кабинета излезе Уейн. — Здрасти, Уейн, не знаех, че си тук.

Той мина покрай Джули.

— Е, определено мога да заявя, че одобрявам тази рокля — каза вместо поздрав.

— Има си хас! — възкликна шеговито Рейвън. — Достатъчно ме обра за нея.

— Не ставай еснафка, скъпа. Изкуството няма цена — Уейн махна въображаема прашинка от ръкава на роклята. — Накъде си се запътила?

— „При Алфонсо“. Имам среща с Хендерсън за обяд.

Той докосна бузата й с върха на пръста си.

— Попрекалила си с ружа — отбеляза.

— Омръзна ми да се гледам такава бледа. Стига си мърморил — тя хвана лицето му в шепи и го придърпа да се наведе, за да може да го целуне. — Ти ми беше голяма опора, Уейн. Така и не ти казах колко съм ти благодарна за това, че беше тук последните няколко дни.

— Исках да се спася от навалицата в ателието.

— Страшно те обичам! — прегърна го Рейвън поривисто. — Но сега вече край на всякакви притеснения за мен — тя хвърли поглед към Джули. — Същото се отнася и за теб. Срещата мис Хендерсън е, за да обсъдим плановете за ново турне.

— Ново турне ли? — намръщи се Джули. — Рейвън, работила си повече от шест месеца без прекъсване. Албума, турнето, мюзикъла — тя спря да изрежда. — След всичко това имаш нужда от почивка.

— След всичко това най-малкото, от което се нуждая, е почивка. Искам да работя.

— Спри поне за малко — настоя Джули. — Преди време кой разправяше, че ще се запилее сред планините на Колорадо, а? В малка хижа и така нататък.

— Да — усмихна се Рейвън. — Канех се да пиша и да живея първобитно, нали така? Просто и непринудено. Да се махна от блясъка и суетата, да се скрия вдън гората — лицето й грейна при спомена за този разговор.

— Ти спомена, че не те интересува нищо по-просто от една „маргарита“ край плувния басейн.

Джули повдигна тънката си извита вежда.

— Премислих. Отивам да си купя туристически обувки.

Коментарът на Уейн беше едно изпълнено със съмнение „Хм“.

Рейвън се усмихна.

— Много си мила — каза и целуна Джули по бузата.

— Ала няма нужда. Трябва да правя нещо, с което да си изразходвам енергията, физическата енергия. Ще приказвам с Хендерсън за пътуване до Австралия. Песните ми там се приемат добре.

— Ако просто вземеш и поговориш с Брендън… — подхвана Джули, но Рейвън я прекъсна.

— Опитвах да се свържа с него. Не можах — имаше нещо категорично и окончателно в тона й. — Очевидно не желае да разговаря с мен. И съвсем не съм сигурна, че го виня.

— Той е влюбен в теб — обади се Уейн зад гърба й. Тя се обърна и срещна погледа му. — Няколко хиляди човека видяха искрите, които прехвърчаха помежду ви онази вечер на концерта в Ню Йорк.

— Добре, той ме обича и аз го обичам, ала това изглежда не е достатъчно и аз не мога напълно да проумея защо. Не, чакай — Рейвън хвана ръката му и я стисна между дланите си. — Трябва за известно време да откъсна съзнанието си от това. Имам чувството, че съм била на прекрасен излет и внезапно съм се срутила по сипей. Ожулванията още наболяват. Хубавите новини обаче ще ми се отразят добре — добави и започна да мести поглед от единия към другия. — Ако вие двамата изобщо имате намерение да ми ги съобщите — Джули и Уейн се спогледаха. Видяното я зарадва. — Като че самата аз забелязвам тук прехвърчането на искри — каза с усмивка Рейвън. — Доста неочаквано, а?

— Много дори — потвърди Уейн и отправи над главата й усмивка към Джули. — Продължава само някакви си шест години.

— Шест години! — веждите на Рейвън отскочиха смаяно нагоре.

— Не ми се щеше да съм част от ордата — отвърна кротко той и извади една от изящните си цигари.

— А пък аз винаги съм смятала, че той е влюбен в теб — заяви Джули, после премести очи от Рейвън към Уейн.

— В мен?! — от дни насам Рейвън за първи път се засмя от сърце.

— Не виждам нищо смешно — подхвърли Уейн зад облаче цигарен дим. — Мнозина ме смятат за твърде привлекателен.

— О, несъмнено — съгласи се Рейвън и го целуна през смях по бузата. — Безумно привлекателен. Но не виждам как на някой може да му хрумне, че си влюбен в мен. Ти вечно движиш с онези твои стряскащо красиви манекенки с дълги крака и изваяни лица.

— Струва ми се, че не е нужно да повдигаме този въпрос в момента — подхвърли той.

— Няма нищо — обади се Джули със спокойна усмивка и прибра косата си зад ухото. — Пъстрото минало на Уейн не ми е проблем.

— И кога само успяхте? Да се чуди човек — намеси се развеселена Рейвън. — Достатъчно бе за малко да обърна гръб и намирам двамата си най-добри приятели да си правят мили очи един на друг.

— Само това не — възропта с ужас Уейн. — Никога не съм правил мили очи. — Виж, гальовни погледи, може би — повдигна той лукаво вежда.

— Та кога? — повтори Рейвън.

— Седя си в шезлонга на палубата — започна Джули, — и кого мислиш виждам още първата сутрин да се задава насреща ми, изтупан в безукорен, бял средиземноморски костюм?

— Сериозно? — изгледа го Рейвън с недоверие. — Не знам дали съм изненадана, или впечатлена.

— Стори ми се добра възможност — обясни Уейн и изтръска скъпоструващата пепел в намираща се наблизо чинийка — да я притисна в ъгъла, преди тя да е омаяла някой корабен магнат или попаднал й наблизо моряк.

— Помня, че бях омаяла един корабен магнат преди няколко години — вметна лениво Джули. — А колкото до моряка…

— Както и да е — хвърли й кос поглед Уейн. — Та реших, значи, че едно морско пътешествие е подходящо начало на атаката ми за завоюването й. Оказа се — додаде той, — забележително просто.

— Ами? — изви вежда Джули. — Нима?

Уейн угаси цигарата, после се приближи до нея и я прегърна.

— Фасулска работа — заяви нехайно. — Ами, разбира се, какво чудно? Жените обикновено ме намират за неустоим.

— Ще е по-безопасно да спрат да го правят — изгука Джули и обви ръце около врата му. — За да не се изкушавам да им скъсам главите.

— С тая жена май ще е истинско изпитание да се живее.

Уейн я целуна така, сякаш бе решил да покаже най-доброто, на което бе способен.

— Както виждам, и двамата сте за окайване — отсъди Рейвън, отиде при тях и ги прегърна едновременно. — Моите поздравления. Ще ме поканите на сватбата за кума, нали? — започна, ала внезапно млъкна. — Всъщност, имате ли намерение да се жените?

— Безусловно — отвърна Уейн. — Нямаме си достатъчно вяра един на друг за нещо по-малко оковаващо.

Той отправи на Джули сияйна усмивка, от която на Рейвън по необясними причини й се доплака. Тя отново ги прегърна силно.

— Имах нужда да чуя нещо подобно именно сега. Оставям ви сами. Предполагам, ще се забавлявате и без мен, докато се върна. Може ли да кажа на Хендерсън? — попита. — Или е тайна?

— Кажи му — отвърна Джули, като я гледаше как наглася шапката си пред огледалото в коридора. — И бездруго смятаме да предприемем съдбовната крачка идната седмица.

В огледалото Рейвън се ококори насреща й.

— Леле, Боже, доста сте бързи вие двамата.

— Което е право, си е право.

Рейвън кимна в знак на съгласие.

— Не ще и дума. Джули, дали няма шампанско в хладилника? — тя се извъртя с лице към тях. — Ще отпразнуваме новината, щом се прибера. След не повече от час-два.

— Рейвън — спря я Джули на път към вратата. Тя погледна въпросително през рамо. — Чантата — взе я от съседната масичка Джули и я пъхна в ръката й. — Няма да забравиш да ядеш, нали? — попита строго.

— Няма да забравя — увери я Рейвън, после се отправи навън.

 

 

Не след дълго тя седеше в ресторанта „При Алфонсо“, по-голямата част от който представляваше остъклена вътрешна тераса. Имаше повече от десетина постоянни клиенти, които Рейвън познаваше лично. Размени редица поздрави, преди да се добере до една от ъгловите маси.

Помещението наподобяваше джунгла, отрупано с екзотични растения и цветя, плъзнали навсякъде. Слънцето влизаше през стъклото и огряваше зеленината, като пълнеше заведението с топлина и блясък. Подът беше от прохладна теракота, в далечния край имаше фонтан с постоянно бликащи струи. На Рейвън й харесваше непринудената елегантност, ракитените украшения и смесицата от пикантните ухания на храна и аромата на цветя, изпълваща помещението. В момента обаче тя почти не обръщаше внимание на обстановката. Бе погълната от разговор със своя импресарио.

Хендерсън беше як и едър мъж, който на Рейвън й приличаше по-скоро на дървосекач, отколкото на уравновесен, схватлив и ловък мениджър, какъвто всъщност беше. Той притежаваше леко къдрава червеникава коса, останала предимно на темето, и живи, весели сини очи, които й бе известно, че могат да гледат пронизващо, като острието на сабя. Дружелюбни бръчици набраздяваха широкото му, с плоски черти лице.

Умееше да се усмихва сърдечно и да изглежда мил, а в други моменти далеч не толкова добродушен. В това се състоеше едно от главните му оръжия. Рейвън знаеше, че Хендерсън ловко борави с него, а също, че може да стане твърд като стомана, ако се наложи. Той я харесваше, не само защото тя го направи богат, а и защото никога не роптаеше срещу това. Не можеше да каже същото за всичките си клиенти.

Сега Хендерсън я беше оставил да дърдори за новото турне, за Австралия и Нова Зеландия, промоцията на албума й, който вече се изстрелваше към върха на класациите само седмица след издаването му. Ядеше спокойно и методично телешката си пържола, като я прокарваше с гъсто червено вино, докато Рейвън не спираше да приказва и само от време на време отпиваше от чашата бяло вино.

Забеляза, че тя дори не спомена за мюзикъла или прекараното в Корнуол време. Последните й съобщения за напредъка на работата сочеха, че нещата са кажи-речи приключени. Джерет се показа крайно въодушевен и възторжен при разговорите, които бе водил с него. Лорън Чейс одобри всяко от готовите парчета, започна и сценичната им постановка. Както изглеждаше, музиката си пасна на мястото без ни най-малки засечки.

Тъй че Хендерсън остана изненадан, когато Рейвън се върна така внезапно и сама от Корнуол. Беше очаквал тя да му позвъни, когато всичко е напълно готово, после да си вземе почивка седмица-две, през които двамата с Брендън, както бе дала да се разбере, искат да отдъхнат и да не правят нищо.

Но ето я тук, върнала се по-рано и без него.

Рейвън говореше припряно и прескачаше от тема на тема. Хендерсън не я прекъсваше, само издаваше от време на време по някое необвързващо възклицание и продължаваше да се храни. Тя приказва неспирно повече от петнадесет минути, после позатихна и накрая млъкна.

Хендерсън изчака, след това отпи голяма глътка вино.

— Значи така — обади се и избърса уста с бялата ленена салфетка. — Не виждам пречки да се организира турне в Австралия — гласът подхождаше на външния му вид.

— Чудесно — Рейвън побутна скаридите в почти недокосната си чиния. Чувстваше се изчерпана от приказки. Набоде едно парче и го лапна с разсеян вид.

— Докато се уреди, можеш да си направиш една малка ваканция някъде.

Тя го изгледа леко озадачена, после се намръщи.

— Мислех, че ще успееш да ме включиш в телевизионния шоу-цикъл или да изкопаеш някакви подобни предавания, за гастролиращи гости, да речем.

— Това също може — отвърна той добродушно. — След като си починеш някоя и друга седмица.

— Искам ангажименти, не почивка — веждите й се свъсиха подозрително. — Да не си говорил с Джули?

Хендерсън изглеждаше учуден.

— За какво?

— Нищо — Рейвън тръсна глава и се усмихна. — Ангажименти, Хендерсън — повтори натъртено.

— Я колко си отслабнала — отбеляза той и пъхна в устата си ново парче месо. — Личи ти дори по лицето. Яж.

Тя въздъхна с досада и хвана вилицата.

— Защо всички се държат с мен като с малко дете? — измърмори и преглътна хапката. — Ще взема да стана буйна и твърдоглава, та да се сдобия и аз с някакво отношение като към звезда.

Хендерсън изтърси с пълна уста нещо не дотам цензурно, ала Рейвън не му обърна внимание.

— Какво ще кажеш за Джери Майкълс? — попита го. — Май чух, че подготвя голям шоу-концерт през есента. Можеш да ме вредиш там.

— Най-простото нещо на света — рече Хендерсън. — Ще си умрат от радост да те имат.

— Ами тогава?

— Какво тогава?

— Хендърсън! — тя решително отблъсна чинията настрани. — Ще ме ангажираш ли за представлението на Джери Майкълс?

— Не.

Той си доля вино в чашата. Слънцето я осветяваше и хвърляше червени отблясъци върху покривката.

— Защо? — прокрадна се раздразнение в гласа й.

— Не е за теб — Хендерсън спря с вдигната длан възраженията й. — Зная кой е продуцент на шоуто, Рейвън. Казвам ти, че не е за теб.

Тя се намуси, но утихна. Интуицията му в бизнеса беше безпогрешна.

— Добре, забрави за Майкълс. В такъв случай, какво?

— Искаш ли десерт?

— Не, само кафе.

Той направи знак на келнера, поръча кейк със сирене и боровинки за себе си и кафе за двама им, после се облегна на стола.

— Нещо да ми кажеш за „Илюзии“?

Рейвън повъртя в ръце чашата си.

— Всичко е готово — отвърна безизразно.

— Е?

— Е? — повтори тя и вдигна поглед. Сините му очи бяха присвити. — Готово е — каза пак. — Или поне най-важното. Едва ли ще има някакви проблеми с окончателната доработка на детайлите. Сигурна съм, че Брендън или неговият агент ще те държат в течение, ако възникне нещо.

— Джерет навярно ще има нужда понякога от вас двамата по време на снимките — рече кротко Хендерсън. — Лично аз не смятам, че нещата вече напълно са приключили.

Рейвън се вторачи навъсено в бледозлатистата течност в чашата си.

— Да, прав си, разбира се. Не бях помислила за това. Ами… — тя тръсна глава и остави виното. — Ще се оправям, когато му дойде времето.

— Как вървеше?

Рейвън го погледна със спокойно изражение, ала мислите й препускаха объркано.

— Написахме най-хубавата музика, която някой от нас двамата е създавал досега. В това съм убедена. Съвместно работихме удивително добре. Бях изненадана.

— Не очакваше ли? — Хендерсън следеше с очи боровинковия сладкиш, който келнерът донесе и постави пред него.

— Не, не вярвах, че ще се получи. Благодаря — последното беше отправено към сервитьора, преди отново да насочи поглед върху Хендерсън. — Но като оставим всичко друго настрана, наистина поработихме добре заедно.

— И преди сте работили добре заедно — изтъкна Хендерсън. — „Облаци и дъжд“ например — видя я, че се свъси чело и се намръщи, ала продължи спокойно. — Знаеш ли, че продажбите на това парче отново скочиха след концерта в Ню Йорк? В пресата също ви подеха с нова сила.

— Да — промърмори тя над чашата с кафе. — Не се и съмнявам.

— В последно време ме затрупаха с доста въпроси — додаде той невъзмутимо, макар Рейвън да вдигна поглед и да го изгледа с присвити очи. — От свои хора каза с усмивка — както и от страна на пресата. Миналата седмица присъствах на едно мило малко соаре. Ти и Брендън бяхте основната тема на разговор.

— Както ти казах, заедно работим добре — тя остави чашата. — Брендън се оказа прав — двамата си допадаме от творческа гледна точка.

— А в личен план? — Хендерсън отхапа щедър къс от десерта.

Рейвън повдигна вежда.

— Май си дойде най-после на думата?

Той преглътна и отчупи с вилицата друго парче.

— Не се притеснявай, не си длъжна да ми отговаряш. Можеш да го кажеш на него.

— На кого?

— На Бренд — отвърна Хендерсън нехайно и си добави още сметана в кафето. — Тъкмо влиза.

Рейвън се завъртя на стола. Очите й тутакси се заковаха в очите на Брендън. Изведнъж я обзе буен, див прилив на радост. Първият й порив бе да скочи от масата и да изтича при него. И наистина, вече бе бутнала стола назад, готова да го стори, когато изражението върху лицето му попари първоначалния й възторжен изблик. То беше застинало в ледена ярост. Рейвън остана на място, наблюдавайки го как си проправя път в претъпканото заведение право към нея. Пътьом познати го поздравяваха и му махаха свойски, но той не им обръщаше внимание. Рейвън си даде сметка, че глъчката утихна и в залата настъпи тишина.

Брендън стигна до масата, без да проговори или свали очи от нея. Желанието й да му протегне ръка също замря. Мина й през ум, че може да я отблъсне. Погледът му я смразяваше. Обзе я ужас. Забрави, че Хендерсън седи на две крачки разстояние.

— Да вървим!

— Да вървим? — повтори тя тъпо. Гласът й едва се чуваше.

— Веднага!

Той я хвана за ръката и рязко я изправи на крака. Рейвън дори не ахна от неочакваност, толкова бе слисана.

— Брендън…

— Веднага! — повтори той.

Тръгна, като я дърпаше след себе си. Тя усещаше погладите, които ги следяха. Изненада, радост, вълнение — всичко избледня и се превърна в гняв.

— Пусни ме… — процеди с дрезгав шепот. — Какво те прихваща? Не можеш да ме влачиш по този начин.

Рейвън се блъсна в обядващ актьор, известен с комедийните си роли, заобиколи го, като измънка някакво извинение, докато Брендън продължаваше да върви и да я тегли за ръка.

— Брендън, престани! Няма да ти позволя така да ме дърпаш пред хората!

Той спря и се обърна. Лицата им се озоваха съвсем близо едно до друго.

— Предпочиташ ли да кажа това, което имам да ти казвам, тук и на секундата?

Гласът му беше хладно отчетлив в мъртвата тишина наоколо. Под повърхността ясно прозираше едва сдържаната ярост. Рейвън я чувстваше и в хватката на ръката му. Пак са в светлините на прожекторите, мина й през ум, ала не по начина, по който бяха в Ню Йорк. Тя си пое дълбоко дъх.

— Не — опита се да каже с достойнство, но все така със снишен тон. — Ала е излишно да правиш сцени, Брендън.

— Обаче съм точно съм в настроение за сцени, Рейвън — отвърна той с преливаща се английска интонация, от която думите добре се чуваха и отекваха красноречиво. — В настроение съм за една чудесна, хубава сцена.

Преди да му отговори, Брендън я избута навън от ресторанта. Точно отпред имаше спрян до бордюра „Мерцедес“. Тикна я вътре и тресна вратата след нея.

Тя седна вдървено и завъртя глава, щом той отвори другата врата.

— Сега ще си го получиш — обеща Рейвън заканително, смъкна шапката си и я запокити на задната седалка. — Как смееш да…

— Млъкни! Говоря сериозно — извърна се Брендън към нея, щом тя отново понечи да се обади. — Просто мълчи, докато стигнем накъдето сме тръгнали, инак ще ме принудиш да те удуша тук и да сложим край на всичко.

Потегли рязко й Рейвън се залепи на облегалката. Добре, ще млъкна, каза си на ум, заливана от вълни на гняв. Ще млъкна. Тъкмо това ще ми даде време да помисля какво точно имам за казване.