Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (11)

Единадесета глава

Сложила глава на рамото му, Рейвън съзерцаваше тлеещия в камината огън. Брендън дишаше равномерно и тя усещаше отчетливия ритъм на сърцето му.

В стаята цареше тишина, дъждът навън също бе утихнал. Знаеше, че ще си спомня този миг всеки път, щом лежи, заслушана в ромоленето на дъжда по прозорците. С едната си ръка, спокойно отпусната върху й, Брендън я беше прегърнал. Откакто се беше търколил настрани, не бе проговарял. Рейвън мислеше, че е заспал и беше доволна да лежи така с него, загледана в огъня и заслушана в кроткото потропване на дъжда. Обърна глава, за да го погледне и видя, че бе буден. Беше вперил очи в тавана. Блестяха в тъмното. Тя го погали по бузата.

— Помислих, че спиш.

Той хвана ръката й и я доближи до устните си.

— Не спя, просто… — погледна към нея, замълча и бавно изтри една сълза от миглите й. — Сигурно ти причиних болка.

Рейвън поклати глава. Зарови за миг лице на врата му, където усети топлината и мириса на тялото му.

— Не, накара ме да се чувствам прекрасно. Чувствам се… Свободна — погледна го в очите и се усмихна. — Глупаво ли ти звучи?

— Никак — Брендън прокара пръсти през косата й и я отдръпна назад, за да не закрива лицето й. В очите й се отразяваха отблясъци от огъня. — Толкова си красива!

Тя му се усмихна пак и го целуна.

— Винаги съм смятала същото за теб.

Той се засмя и я привлече по-близо. Горещите им тела се долепиха.

— Наистина ли?

— Да, и съм си мислела, че ако беше момиче, щеше да си забележително хубаво. Сега, като видях снимката на сестра ти, разбирам, че съм била права.

Брендън изви вежда. Гледай ти, каква странна насока на мислите. Не съм и подозирал. Слава Богу, всъщност.

Рейвън се засмя по характерния си гърлен начин и притисна устни в шията му. Харесваше й как гласът му можеше изведнъж да придобие онази типично британска, привидно учтива интонация.

— Сигурна съм, че като мъж си по-добре.

— Това е утешително — отвърна той напълно сериозно и започна да я гали по гърба, — предвид дадените обстоятелства — добави и продължи милувката надолу.

— Убедена съм, че като мъж ми допадаш повече — целуна го тя пак и премести устни към врата му. Усети под гърдите си как сърцето му внезапно ускори ход. — Брендън… — въздъхна и захапа лекичко ухото му. — Толкова си мил с мен, толкова нежен.

Чу го как изръмжа, преди да я преобърне по гръб. Очите му блестяха като нажежени и имаха наситено зелен цвят, напомниха й за онзи миг в самолета, когато също така внезапно се бе озовал върху нея. Кръвта й запулсира бързо, но този път не от страх.

— Любовта невинаги е нежна, Рейвън — каза той хрипкаво. — Невинаги е нежна.

Устата му със смазваща настоятелност се впи в нейната, всички задръжки, които си бе налагал, рухнаха. Вече го нямаше търпението, беше останала само страстта. И ако преди я бе обладал внимателно, сега го стори с дива настървеност. Устните й тръпнеха, болезнено ожулени, ала тя разбра как страстта поражда страст. Притиснала се силно в него, искаше все повече и повече.

Непоколебимо и собственически ръцете му сновяха по тялото й.

Толкова дълго… — чу го да мърмори. — Толкова дълго те желаех.

После езикът му се плъзна зад ухото й и Рейвън престана да чува каквото и да било. Погълна я тъмна топлина.

Брендън чувстваше как тя дава, отвръща и иска още. Беше почти обезумял от желание. Искаше да я докосва навсякъде, да я вкусва цялата. Беше ожесточено невъздържан, като умиращ от глад човек, и точно толкова безмилостен. И ако преди, заради нейната невинност, бе предпазлив, сега неумолимо вземаше това, което бе искал дълги години. Рейвън му принадлежеше така, както бе копнял. Мека и отзивчива под него, после ненаситна и искаща.

Чуваше стоновете й, усещаше ноктите, забити в рамото си, докато устните му се движеха от гърдите й към гладкия, потрепващ под езика му корем. Пъхна ръка между краката й. Тя се изпъна и изви нагоре към него в желание, не по-малко отчаяно от неговото. Но той все още се бавеше, макар възбудата да бе непоносима. Езикът алчно последва пътя на ръцете. Всички години, през които я бе желал, цялата неутолена страст се взриви, заслепи ги и помете всичко друго, освен тяхната жажда един към друг.

Рейвън не знаеше накъде я води Брендън, ала разбра, че желанието й бе по-дълбоко, по-силно от всичко, което бе познавала до този миг. Ласките му я възпламеняваха до непоносимост, но тя искаше още и още. Ръцете му бяха груби, ала Рейвън не искаше нежност. Беше твърде дълбоко погълната от страстта, за да търси избавление. Зовеше го безпаметно и диво да я обладае. Нямаше път по-нататък, бяха прекрачили извън всякакъв разум. Удоволствието не можеше да бъде по-остро, страстта по-неистова от тази в момента.

После всичко предишно избледня пред яркия взрив от цветове и пламък.

Някъде отдалеч до него долиташе ускореното й дишане, чуваше как се смесва с неговото. Движеха се в един общ безумен ритъм. Всяка друга мисъл го напусна. Съществуваше само Рейвън. Желанието се усилваше до умопомрачение. Разкъсващата го болка се превърна във вълна от наслада, която го заля и омаломощи.

Лежаха неподвижно, Брендън върху нея с лице, заровено в косите й. Дишаше тежко, напълно отпуснат, без да си дава сметка, че й тежи. Под него тя потръпваше, разтърсвана пак и пак от освободената страст. Беше го прегърнала здраво през раменете, не искаше той да се маха, да нарушава тяхното единение. Ако първия път й бе показал нежността в любовта, то сега й разкри нейните изумителни тайни.

Прегоряла цепеница се срути в камината и разпръсна рояк искри. Брендън вдигна глава. Погледът му бе натежал, все още тлеещ. Сведе очи към подпухналите й устни. Целуна ги леко, после се измести и се накани да стане.

— Недей — спря го тя.

— Само да разпаля огъня.

Седнала със свити към гърдите си колене, го наблюдаваше как стъкмява камината за през нощта. Светлината танцуваше по тялото му и Рейвън го гледаше запленена. Изпъкналите мускули бяха учудващи за слабото му тяло. Личаха върху плещите, гърба, бедрата. Пламенната страст в този сдържан и невъзмутим на пръв поглед мъж бе не по-малко учудваща, но сега вече Рейвън я познаваше, както познаваше усещането на мускулите му.

Той се обърна и я погледна. Огънят хвърляше отблясъци по гърба му. Те се взираха един в друг, и двамата като замаяни от случилото се помежду им. После той поклати бавно глава.

— Боже мой, Рейвън, отново те искам.

Тя протегна ръце.

 

 

Ярък слънчев лъч падаше върху очите й. Като топла розова омара. Рейвън бавно отвори клепачи и обърна глава.

Брендън спеше. Дишаше дълбоко и равномерно. Тя сподави желанието да го докосне, да погали лицето му. Не искаше да го събуди. Не още. За първи път в живота си отваряше очи в леглото до своя любим. Почувства сгряващо, преизпълващо я задоволство.

Красив е, помисли и си спомни шеговитото му прискърбие, с което бе приел комплимента й предната вечер. Обичам го, почти на глас изрече думите в мига, в който си ги помисли. Винаги съм го обичала, още от самото начало и през всичките тези години… А сега, когато сме заедно, още повече. Този път обаче никакви грешки. Рейвън стисна силно очи от внезапен страх, че той може отново да изчезне от живота й. Никакви изисквания, никакви принуди. Просто ще бъдем заедно. Това е всичко, от което се нуждая.

Премести поглед върху устните му. Спомняше си нежността им нощес, после тяхната алчност, дори безпощадност. Не бе съзнавала до каква степен го желае, както и Брендън нея, докато не бяха рухнали всички прегради. Цели пет години, пет изгубени, празни години. Тя прогони горчивото разкаяние. Няма вчера, няма утре, има го само настоящето.

Внезапно се усмихна, сетила се за огромната закуска, която той по неизменен навик поглъщаше рано сутрин. Рейвън обикновено се дотътряше в кухнята за чаша кафе, когато Брендън вече привършваше чинията. Кулинарните способности не бяха сред най-добрите й качества, ала реши, че би било хубаво да го изненада. Ръката му лежеше през кръста й. Бяха спали така долепени цяла нощ, топлейки се взаимно. Тя се измъкна предпазливо. Отиде на пръсти до гардероба, намери халат и като остави Брендън да спи, слезе долу.

Кухнята се къпеше в слънце. Рейвън се насочи право към електрическата кафеварка. Всичко по реда му, каза си. Странно, беше напълно бодра, нямаше я обичайната сънлива вялост, която сутрин се опитваше да прогони с кафе. Чувстваше се жизнена, пълна с енергия, почти по същия начин както след концерт. Зареди кафеварката и я включи. Нищо чудно, продължи да разсъждава мислено. Винаги й се бе струвало, че изпълнението пред публика прилича на любовта — отдаваш се, разкриваш чувствата си, прекрачваш бариерите. Точно това се бе случило между тях с Брендън. Тя се усмихна и, като си тананикаше, започна да рови в шкафа за тиган.

Горе Брендън се размърда. Протегна ръка и опипа леглото, но откри, че е празно. Отвори очи и видя, че я няма. Надигна се бързо и огледа стаята. Огънят още гореше. Късно през нощта беше сложил още дърва в камината. Завесите бяха дръпнати докрай и слънцето свободно нахлуваше през стъклата. Лъчите му огряваха леглото и пода под прозорците. Нощницата на Рейвън лежеше там, където бе паднала нощес.

Не е било сън, рече си той и прокара ръка през косата си. Бяха се любили, после пак и пак, до пълно изтощение. После заспаха прегърнати, плътно притиснати един в друг. Премести очи към възглавницата до себе си. Ала къде, къде се бе дянала, по дяволите? Внезапно го обзе неясен, смътен страх. Стана бързо, навлече джинсите и тръгна да я търси.

Преди да бе стигнал долната площадка на стълбата, до ушите му долетя гласът й:

„Всяка сутрин, щом се будя,

ще съзирам твоето лице,

вече любовта не ще прокудя,

тя е в моето сърце.“

Позна песента, за която я дразнеше преди няколко седмици, когато седяха в колата и съзерцаваха Лос Анджелис от възвишенията над града. Възелът, стегнал стомаха му, се отпусна. Тръгна по коридора, заслушан в леко дрезгавия й глас, какъвто обикновено биваше сутрин, после спря на вратата и я загледа от прага.

Видът й съответстваше на песента, която пееше — жизнерадостен, щастлив. Кухнята бе изпълнена с утринни звуци и миризми. Кафеварката шумеше и водата бълбукаше, в лят чугунен тиган се пържеше, със съскане дебела наденица, потропваха съдове. Рейвън се бе протегнала на пръсти към горния рафт на шкафа, косата й се спускаше по гърба, още разбъркана от спането, а късият хавлиен халат, който бе облякла, се вдигаше високо на бедрата й.

Тя спря да тананика за миг, изруга недостатъчния си ръст, но най-сетне успя да докачи нужната широка чиния, която търсеше. Стъпи отново на пети и се обърна. Ахна, щом видя Брендън, и изпусна вилицата от ръката си, като едва спаси чинията да не я последва.

— Брендън! — възкликна, после издиша шумно. — Знаеш ли как ме уплаши! Не те чух да слизаш.

Той не отвърна на усмивката й. Не помръдна, само продължи да я гледа.

— Обичам те, Рейвън.

Очите й се разшириха, устните трепнаха и се отвориха, после пак се затвориха. Думите, помисли си, могат да означават толкова различни неща. Беше важно да не задълбочава смисъла на едно обикновено изявление. Клекна да вдигне вилицата от пода и се постара гласът й да остане безгрижен.

— Аз също те обичам, Брендън.

Той се навъси, забил поглед в гърба й, когато тя отиде до мивката, за да изплакне вилицата.

— Прозвуча така, все едно го каза сестра ми. Вече имам две, друга не ми трябва.

Рейвън не отговори веднага. Затвори чешмата, залепи усмивка на лицето си и чак тогава се обърна.

— Не мисля за теб като за брат, Брендън — изведнъж я стегна главата и се почувства отмаляла. Усети, че й бе трудно да се помръдне. Все пак взе две чинийки и две чаши от плота и ги понесе към масата. — Не е лесно да ти обясня какво изпитвам. Нужна ми беше твоята подкрепа, твоето съчувствие. Снощи ти ми помогна повече, отколкото мога да изразя.

— А сега пък ме караш да се чувствам като лекар, дяволите да го вземат! Казах, че те обичам, Рейвън.

Този път в гласа му прозвуча раздразнение. Тя вдигна поглед.

— Брендън, не бива да се чувстваш длъжен да…

Млъкна, видяла гневния блясък в очите му. Той влетя в кухнята, изключи газта под димящата наденица и издърпа шнура на кафеварката от контакта.

Тя продължи да ври още малко и постепенно утихна.

— Не ми казвай какво бива и не бива да правя! — викна. — Сам зная какво трябва — сграбчи я за раменете и я раздруса. — Трябва да те обичам. Ала това не е задължение, това е факт, то е необходимост, мъчение.

— Брендън…

— Млъкни! — заповяда той. Привлече я към себе си и я целуна. Съдовете в ръцете й останаха помежду им. Рейвън вкуси яда му. — Не казвай, че ме обичаш по такъв спокоен и безизразен начин — повдигна с ръка брадичката й, но тутакси отново се впи в устните й с ожесточение и настървеност. — Искам от теб много повече, Рейвън, далеч повече — очите му я пронизваха като две блестящи зелени остриета. — И ще имам повече, по дяволите!

— Брендън… — тя беше останала без дъх, зашеметена, после чу собствения си весел смях. Не, не беше сън. — Чашата ми проби дупка в гърдите. Моля те, пусни ме да оставя съдовете.

Той каза нещо свирепо по повод на съдовете, ала Рейвън успя да се отлепи от него поне дотолкова, колкото да се пресегне и да ги сложи на масата.

— О, Брендън! — хвърли се на врата му. — Ти имаш повече, имаш всичко! Боях се да ти кажа… Каква глупачка съм била да се страхувам… Да ти кажа колко много те обичам — тя обрамчи с ръце лицето му и се взря в очите му. — Обичам те, Брендън.

Припрени и нетърпеливи, устните им се сляха. Останаха долепени, когато той я вдигна на ръце.

— Ще трябва известно време да почакаш за кафето — каза, а Рейвън само промърмори неясно и се остави да я понесе по коридора.

— Много е далеч — прошепна.

— Моля?

— Спалнята е прекалено далече — повтори тя.

Брендън я погледна и се ухили.

— Вярно — съгласи се и рязко сви надясно към дневната. — Прекалено, неимоверно далеч. Тук как е?

Паднаха заедно върху канапето. Той пъхна ръка под халата.

— Тук винаги сме работили добре заедно — засмя се Рейвън и прокара пръсти по мускулестите му рамене. Всичко е истина, мислеше възторжено, докато го целуваше.

— Тайната — подхвана Брендън и закачливо я захапа по врата, — е в добрата мелодия.

— Не представлява нищо без един подходящ текст.

— Музиката невинаги се нуждае от думи — той премести устни от другата страна на шията й, а гърдата й напълни шепата му.

— Така е — съгласи се тя, като и нейните ръце отказваха да стоят мирно. Сновяха напред-назад по гърба му. — Съзвучието обаче, хармонията между добрата музика и вълнуващия стих, които се допълват взаимно — това е важно.

— Важно е ето какво — измърмори Брендън и развърза колана на халата й.

— О, Брендън! — възкликна Рейвън, сетила се изведнъж. — Госпожа Пенгъли… Ще е тук всеки момент.

— Това със сигурност окончателно ще затвърди мнението й за хората от шоубизнеса — зарови той лице на гърдите й.

— О, не! Брендън, чакай. Спри!

Рейвън едновременно се смееше, викаше и се бореше.

— Не мога — отвърна той с основание и върна устни върху шията й. — Гони ме дивашко желание — поясни и захапа ухото й. — Неконтролируемо. Освен това — каза и я целуна, после се премести на другото ухо, — днес е неделя, почивния й ден.

— Наистина ли? — умът на Рейвън бе твърде замъглен, за да си спомня кой ден от седмицата е. — Дивашко желание, значи? — повтори, когато Брендън смъкна халата от раменете й. — Сериозно ли?

— Абсолютно. Искаш ли видиш?

— О, да — прошепна тя. — Несъмнено.

 

 

Доста по-късно Рейвън седеше на килимчето пред камината и гледаше как Брендън рови жаравата. Беше притоплила и донесла кафето заедно с наденичките. Той си бе облякъл пуловер, но тя още стоеше само с късия хавлиен халат. Държеше чашата с две ръце, прозяваше се и мислеше, че никога не се бе чувствала така приятно отпусната. Като котка, излегнала се върху слънчев квадрат на пода, наблюдаваше старанията на Брендън да закрепи дебела цепеница върху стрелкащите се пламъци на разгорелия се огън. Той се обърна и я видя да се усмихва.

— За какво мислиш? — попита и се изтегна на пода до нея.

— За това, колко съм щастлива.

Подаде му кафето и проточи шия да го целуне. Всичко изглеждаше толкова просто, толкова естествено.

— И колко? — пожела да разбере Брендън и се усмихна над ръба на чашата.

— Ами, някъде между лудо и безумно, струва ми се — протегна ръка и преплете пръсти в неговите. — Граничещо с безмерно и необятно.

— Само граничещо? — той въздъхна. — Е, ще трябва да поработим по въпроса — вдигна ръката й и я целуна. — Знаеш ли, направо ме подлуди тук вчера!

— Вчера ли? — Рейвън отметна глава, за да прехвърли косата си на гърба. — Какво точно имаш предвид?

— Едва ли някога ще разбереш колко възбуждащ е гласът ти — рече Брендън замислено, докато отпиваше от кафето, приковал поглед в лицето й. — И това навярно е една от причините — това съчетание от наивност и чувствената сласт на прелъстителка.

Тя се пресегна назад да остави празната чаша върху подноса. От движението колана й се охлаби и остави на показ извивката на гърдите.

— Искаш ли една наденичка? Сигурно са ужасни.

Брендън отмести поглед от сочната кадифена плът, която халатът бе разкрил. Тръсна глава и се засмя.

— Благодарение на теб изглеждат неустоими.

— Умиращият от глад човек не е придирчив — изтъкна Рейвън. Хвана едно парче с пръсти и му го подаде. — Май са прекалено мазни.

Той сбърчи вежди, ала отхапа.

— Ти няма ли да си вземеш?

— Не. Чак дотолкова ми стига умът, за да ям от това, което сама съм сготвила — подаде му и салфетка.

— Можем да хапнем някъде навън.

— Използвай си въображението — каза тя и сложи ръце на коленете си. — Представи си, че вече си ял. На мен това винаги ми върши работа.

— Моето въображение не е добро като твоето — доналапа Брендън наденичката. — Освен ако не ми съобщиш какво съм изял, за да мога да си го представя.

Рейвън присви очи.

— Огромна купчина бъркани яйца — подхвана. — Най-малко пет-шест. Между другото, трябва да внимаваш с холестерола. Три печени филийки с онзи противен мармалад, който без мяра трупаш отгоре им.

— Дори не си го опитала, за да знаеш — напомни й той.

— Представих си, че съм — разясни тя търпеливо. — Освен това пет дебели резена шунка — добави с известен упрек в гласа.

Брендън се ухили.

— Както си личи, имам здрав сутрешен апетит.

— Не виждам как би могъл да хапнеш и парченце след всичко това. Кафе? — посегна Рейвън към каничката.

— Не, представям си, че пих достатъчно.

Тя се разсмя, наведе се и го прегърна през врата.

— Наистина ли те подлудих вчера, Брендън?

Вкусът на властта й се стори превъзходен.

— Да — потри той носа си в нейния. — Първо, беше ми съвършено невъзможно да седя ей така с теб в една стая, без да те пожелая. После и онази песен — подсмихна се. — Музиката невинаги размеква сърцето на дивака. А като капак на всичко проклетата снимка върху корицата на албума. Трябваше или да изпадна в ярост, или да те поваля направо тук на килима.

В очите й се изписа удивление, после някъде дълбоко се прокрадна разбиране.

— Значи затова ти… — Рейвън млъкна. На лицето й бавно се появи усмивка. Наклони закачливо глава. — Сигурно сега, след като нещата се промениха, вече няма да те докарвам до лудост.

— Точно така — целуна я той лекичко. — Мога да те имам, когато си пожелая — Брендън остави празната чаша и разроши косата й, развеселен от стъписаното й изражение. — Хайде, минава пладне — каза, като погледна към часовника. — Най-добре да се захващаме, ако изобщо ще вършим някаква работа днес. Новото парче, с което се занимавахме, онова за другата женска роля — имам идея за него.

— Сериозно? — Рейвън пусна врата му. — И каква е тя?

— Не е лошо да съживим темпото, един по-изразен джазов ритъм в стила от началото на четиридесетте години. Ще е добър контраст с останалата музика.

— Хм, би могло да се получи добро танцувално парче — тя пъхна ръце под пуловера му и го погали по голите гърди. Усмихна се сладко на изненадата, проблеснала в очите му. — Има нужда от едно хубаво танцувално парче.

— И аз така си мислех — промърмори той.

Жестът й действително го изненада, а лекото докосване на пръстите й предизвика тъпо пулсиране в слабините му. Посегна към нея, но Рейвън бързо се изправи и отиде при пианото.

— Нещо такова ли? — тя изсвири няколко такта от мелодията, върху която бяха работили, ала с предложеното сега от него темпо. — От типа на буги-вуги?

— Именно — Брендън се помъчи да съсредоточи вниманието си към ритмичния мотив, но усети, че кръвта му бие още по-бързо. — Това е идеята.

Рейвън обърна глава и се усмихна през рамо.

— В такъв случай ни трябва само текст — тя поимпровизира още малко, после стана и отиде до подноса с кафето. Сипа си, отпи и добави: — Сладък и трогателен. Хорово изпълнение.

— Някакви предложения?

— Да — Рейвън остави чашата. — Имам — седна отново срещу него и замислено махна косата от челото му. — Ако решат да вземат Карли, каквито, изглежда, са намеренията, ще ни е нужно нещо подходящо за бебешко-кукленския й глас. Нейните песни трябва да са като фон, върху който да изпъкнат тези на Лорън — тя лекичко го целуна по ухото. — Основната тежест, естествено, ще легне върху хора — пъхна отново ръка под пуловера и заигра с меките косъмчета на гърдите му. Вдигна поглед към лицето му: — Как мислиш?

Брендън хвана ръката й. Привлече я към себе си, ала Рейвън извърна глава тъй, че устните му само едва докоснаха бузата й. Тя се разсмя.

— Рейвън — обади се той уж строго, но щом пръстите й се спуснаха надолу, можа само да поеме със свистене въздух. Този път я дръпна и я притисна силно до себе си.

Тя отметна глава за целувката. Беше дълбока и страстна, ала щом Брендън понечи да я повали по гръб, Рейвън се измести и озова върху него. Долепи устни на шията му и усети тежките, забързани удари на сърцето му. Чувстваше как тялото му се нажежава под ръцете й. Той задърпа халата, но тя се притисна по-плътно и не му позволи да го махне, остави го като преграда помежду им.

— Рейвън… — изхриптя Брендън. — За бога, дай да те докосна.

— Подлудявам ли те, Брендън? — попита тя, почти изпаднала в захлас от собствената си власт.

Преди да й отговори, алчно докопа устата му и пъхна дълбоко езика си вътре. Бавно вдигна пуловера нагоре. Чувстваше как Брендън потръпва, докато го изхлузваше от раменете му. Захвърли го настрани и поде пътешествие с устни и език надолу към гърдите и корема му.

Усещането за нея бе ново — да знае, че той бе точно толкова в нейна власт, колкото и тя в негова. Помежду им цареше хармония, взаимно желание да направят съзвучието пълно и истинско. Преди Брендън я водеше и направляваше, сега Рейвън бе готова сама да експериментира, доколкото умее. Искаше тя да задава темпото, тя да води. Да кара „пианисимо“, да вкусва с наслада всеки миг, всяко докосване. Сега беше неин ред да му покаже, както той й бе показвал.

Кожата му гореше под дирята на езика й. Брендън се движеше възбудено под тялото й, ала първата вълна на нетърпение бе преминала в упойваща наслада. Пръстите й не бяха свенливи, по-скоро любопитно търсещи, галеха и откриваха местата на най-силна възбуда и удоволствие. Вкусът му й бе вече познат и без него Рейвън би умряла от глад. Ръцете му бяха заровени в косата й и по тяхното напрежение тя усещаше как желанието му нараства. Както и през изминалата нощ разбираше, че той полага усилия да се владее, но сега за самата нея бе възбуждащо предизвикателство да сломи волята му.

Коремът му беше корав и стегнат, ала се напрегна още повече, когато Рейвън се плъзна по него. Чу как дъхът му секна. Намери опипом колана на джинсите, разкопча го и започна да ги смъква надолу. Нетърпението вече се усещаше у двама им. Темпото набираше скорост.

Последвалата жадна целувка ги понесе вихрено, изведнъж ги зашемети, накара ги да се разтреперят от желание. Рейвън се надигна и остави халата да падне от раменете й. Косата й се разпиля и закри гърдите.

— Погали ме — погледът й беше унесен, но прикован в него. — Милвай ме сега.

Пръстите на Брендън се заплетоха в косите й, докато търсеха път към тялото. Тя понечи да се отпусне върху него, ала той я задържа. Искаше да вижда страстта и насладата, изписани върху лицето й. Очите й бяха замъглени от тях. Желанието му, стигнало връхната си точка, бе станало нетърпимо. Сграбчи я за хълбоците.

— Рейвън! — отчаяна настойчивост звучеше в гласа му.

Тя го остави да я насочи, после издаде кратък сладостен вик. Телата им сляха в един общ стремителен ритъм, напълно синхронни едно с друго.

Разтърсвана от тръпки, Рейвън отметна назад глава, после бавно легна върху него. Брендън я обви с ръце и двамата постепенно се спуснаха от знойните висини на страстта към спокойните дълбини на удовлетворението.

Преплела тяло в неговото, морно отпусната в тишината на топлата стая, Рейвън въздъхна доволно.

— Брендън… — промълви, просто защото искаше да чуе името му, произнесено на глас.

— Ммм? — погали я той по главата. Звучеше така, като че се намираше някъде по средата между царството на съня и действителността.

— Никога не съм подозирала, че може да е нещо подобно.

— Аз също.

Тя надигна глава, за да го погледне.

— Но нали си имал толкова много жени.

Брендън се подпря на лакът. Взря се в пламналото й лице, подпухналите устни й замаяно премрежените очи.

— Преди никога не съм бил влюбен — каза тихо.

За миг настъпи мълчание. После Рейвън се усмихна.

— Радвам се. Досега не бях сигурна дали е така.

— Вече си — той я целуна силно и властнически.

Тя потрепери и се сгуши на рамото му.

— Преди малко бих се заклела, че никога повече няма да ми е студено — каза през смях.

Брендън се подсмихна и се пресегна за халата.

— Сериозно се съмнявам, че ще свършим някаква работа днес, ако не се облечеш. Между другото, предлагам да си слагаш по-непривлекателни дрехи.

Рейвън напъха ръце в ръкавите, после го прегърна през врата.

— Разсейвам ли те, Брендън?

— Може и така да се каже.

— Сигурно ще се изкушавам да го правя непрекъснато, особено пък сега, като знам вече, че мога — тя го целуна и повдигна рамене. — Не обещавам дали ли ще съм в състояние да се въздържа.

Той повдигна вежда.

— Ще го запомня. Не искаш ли да се пробваш веднага?

— Напразно се надяваш — подразни го Рейвън и понечи да се изправи. — Отивам да потърся по-слабо впечатляващо облекло.

— След малко — каза Брендън и я дръпна обратно.

Тя се засмя, изненадана от това, което видя в очите му.

— Брендън, престани!

— След малко — повтори той и нежно я притисна по гръб върху пода.