Гордън Диксън
Драконът и джинът (3)

Глава 3

— Приключение ли? — попита Джим и внезапно усети неприятен спазъм в стомаха. — Определено не съм готов за никакво приключение. За известно време, по възможност по-дълго, не искам да имам нищо общо с каквито и да било авантюри. През следващите няколко години Анджи и аз ще се опитаме да живеем като обикновени хора.

Изведнъж в ума му се прокрадна лошо предчувствие.

— Да не би да криеш някаква изненада за мен? — попита той.

— Джеймс! Как ти хрумна подобно нещо? — възмутено възкликна Каролинус. — Съвсем нямам намерение да ти стоваря куп нови задължения, поне не толкова скоро след последните събития у графа. Нищо подобно не замислям. Ако се забъркаш в нещо, то ще бъде единствено по твоя вина.

— Извинявай, че реагирах така — каза Джим. — Просто онези дванадесет дни у графа ми дойдоха в повече. Имаш ли нещо против да седна?

— Разбира се, че не. Разполагай се спокойно, стига да намериш стол. Тук някъде трябва да има.

Каролинус огледа вътрешността на къщата с късогледите си очи.

— Сигурен съм, че тук имаше столове. Потърси под онези книги в ъгъла.

— Преди малко съвсем не исках да те обидя — каза Джим след кратко, но необходимо прекъсване, — но Анджи смята, че не прекарвам достатъчно време с нея. И е права.

— Разбирам. Удобен ли е столът?

— Ами… честно казано, не.

— А трябва да бъде! — сърдито изръмжа Каролинус.

Столът мигновено стана изключително комфортен. Беше възможно най-удобния стол, на който Джим бе седял някога, въпреки че краката му бяха прекалено тънки, облегалката прекалено твърда, а подлакътници и тапицерия изобщо липсваха.

— Право да ти кажа, Каролинус, дойдох тук, защото след внимателно обмисляне реших, че съм бил прекалено подозрителен и избухлив спрямо теб при гостуването ни у графа. Просто бях свикнал постоянно да бъдеш до мен, за да се съветвам с теб в случай на нужда, а ти изведнъж се отдалечи от мен.

— Нямах представа за това — каза Каролинус.

— Вече всичко е наред. Сега разбирам, че нарочно си ме оставил да се оправям сам и че така е било най-добре за мен. Но се радвам, че отново мога да говоря с теб и при нужда да потърся съвета ти.

— Джим, винаги можеш да се допитваш до мен — каза Каролинус, — обаче никога не забравяй, че не можеш да върнеш времето назад. Ти вече разперваш криле като майстор-магьосник и оттук нататък ще трябва да летиш сам.

Джим беше озадачен и учуден. Преди няколко години думите на Каролинус не биха прозвучали толкова злокобно, но сега, когато осъзнаваше по-ясно какви са възможностите (и ограниченията) на магията, усети силна тревога от казаното.

— И доколко ще ми помагаш? — попита Джим.

— Ти можеш да ми задаваш въпроси и аз ще им отговарям, но до известна степен. Не съществуват напълно изчерпателно отговори на който и да било въпрос. Сам ще разбереш това, щом веднъж станеш истински или поне напреднал магьосник. Ще се издигнеш с едно ниво над останалите. Дори можеш да имаш и собствен чирак.

— Добре — отвърна Джим, който имаше толкова намерение да си вземе чирак, колкото и да се самозапали.

— Завинаги запомни, че няма никакъв смисъл да даваш информация на някого, ако той не е готов да я приеме. Но ако изчакаш, докато те попитат, тогава вече са изпълнени и двете необходими условия. Първо ученикът е готов да чуе това, което трябва да му кажеш и второ може да оцени думите ти. От друга страна, поради несигурността на начинаещия, ученикът често е склонен да пита прекалено настоятелно или дори да спори с твоята инструкция или съвет. Причината за това е в невежеството.

— И аз ли правех така в началото? — попита Джим.

— Всъщност не. Все пак ти не си обикновен чирак. Твоят проблем е в друга област, където аз съм напълно безпомощен. Мисленето ти е изцяло обусловено от този… как да кажа… механистичен навик…

— Искаш да кажеш, че съм ограничен от технологиите на двадесети век, от който дойдох? — попита отново Джим.

— Точно така.

— Не знам какво бих могъл да сторя по въпроса.

— Е, проблемът си е твой — сви рамене Каролинус. — Парадоксално е, но тук се крие и необичайната ти способност да намираш решения извън обичайните магически умения и знания. Да се опитам да поправя или променя навиците и представите ти в тази област означава да унищожа точно онези от способностите ти, които са твоето най-голямо предимство. Затова, Джим, ще трябва да се справяш сам, и то с много повече неща, отколкото един обикновен чирак.

— Хубаво е, че ще се захвана с нещо самостоятелно. Но ако ти самият ми възложиш задача, за която се нуждая от помощ, и се отбия при теб, ще ми отговориш ли на въпросите, за които те питам?

— Няма непременно да ти кажа всичко, за което ме питаш. Имам много повече познания, отколкото можеш да си представиш. С по-голямата част от тях ти изобщо не би могъл да си послужиш, дори и ако можеше да ги разбереш. Но аз винаги ще ти давам толкова информация, колкото смятам, че можеш да използваш.

— Ако аз разрешавам проблемите по начин, недостъпен за теб, ти не би могъл да знаеш, кое мога да използвам и, или да разбера.

— Така е, но е малко вероятно. Един от нас трябва да реши кое може да ти се съобщи и кое не. И тъй като информацията е моя и освен това съм един от тримата първокласни тукашни магьосници, докато ти си все още само третокласен магьосник, мой чирак и си отскоро в нашия свят, аз ще бъда този, който ще вземе окончателното решение.

— С други думи — въздъхна Джим, — нямам избор. Пък и не мога да те принудя да ми кажеш повече, отколкото си решил.

— Винаги бързаш да отгатнеш мисълта ми. Забелязах тази твоя черта още при първата ни среща.

— Но винаги ще ми помагаш, нали?

— Разбира се. Не забравяй, че възлагам големи надежди на теб. Иначе никога не бих те взел за чирак. Много се радвам на всеки твой успех и съм силно загрижен, когато си в затруднение. Накратко казано, можеш винаги да разчиташ на доброто ми отношение.

— Всъщност никога не съм се съмнявал в това — кимна Джим.

Това, от което се страхуваше, бе да не би Каролинус да си е направил погрешни изводи. Старият магьосник разсъждаваше в рамките на собствения си опит от четиринадесети век. Или поне така му се струваше през повечето време. След коледното тържество у графа Джим се бе усъмнил, че Каролинус го използва за лична изгода и тази мисъл го измъчваше постоянно. Сега с облекчение установи, че греши.

— Имам ти пълно доверие, Каролинус. Също и Анджи.

— И аз го оценявам, момчето ми. Не съм забравил как ми спасихте живота, когато онези две местни знахарки щяха да ме „излекуват“ до смърт с техните примитивни отвари и нескопосани илачи.

Джим добре си спомняше случая. Каролинус наистина бе изпаднал в безпомощно състояние. Благодарение на Джим Чандос, оръженосеца му и Джилс, Джим и Анджи бяха пристигнали навреме, за да спасят стария магьосник и да го откарат в Малънконтри, където той бързо оздравя под грижите им. Чувството за вина, заради факта, че се бе усъмнил в Каролинус, се засили.

— Вярвам ти, Каролинус. Можеш винаги да разчиташ на мен.

— Ти също можеш винаги да разчиташ на мен, момчето ми. Тъкмо сега, когато възстановихме и потвърдихме взаимното си доверие, има един много важен въпрос, по който исках да говоря сериозно с теб, понеже ти вече се движиш в една нова сфера на боравене с магията. Разбира се, ти знаеш, че поради необичайния си статут имаш неограничена авансова сметка с магическа енергия и че този факт доста разстройва част от другите магьосници и техните чираци. Те негодуват срещу специалните ти привилегии.

Джим кимна мрачно.

— Тревогите им не ме засягат особено — продължи Каролинус. — Те постепенно ще свикнат с мисълта, че особеното ти положение е твой главен помощник. Ти обаче също не забравяй, че на празненството у графа използваше авансовата сметка прекалено свободно. Затова и успя да се справиш така добре с толкова неща. И все пак това беше крайно разточително.

— Така ли мислиш?

— Убеден съм. Както вече казах, оплакванията на другите магьосници не ме засягат. Тревожи ме фактът, че допускаш недоглеждане, а това не трябва да прави никой самостоятелно действащ магьосник.

Джим бе крайно озадачен. Никога преди не бе долавял подобна сериозна нотка в гласа на Каролинус. Внезапно усети нова силна тревога. Двамата с Анджи сигурно бяха в опасност заради завистта на магьосническата гилдия спрямо начина, по който той боравеше с магията.

— Трябва да запомниш едно важно правило — продължи Каролинус със същия глас. — Без значение колко малко енергия е необходима за една магия и без значение колко големи са запасите ти, разумно е винаги и навсякъде да се стремиш да съхраняваш запасите си. С други думи, не използвай магия, ако има някакъв друг възможен начин, по който да направиш това, което искаш. Знам, че често си ме виждал да летя магически насам-натам и дори понякога съм те вземал с мен. Но аз съм много по-стар от теб, а съществуват и други причини и обстоятелства, които ще проумееш след време. Правилото остава в сила: не използвай магия, освен ако не ти се налага.

Старецът погледна строго Джим, който беше искрено впечатлен и отново заговори:

— Причината за това е, че изведнъж може да изпаднеш в неочаквана нужда да използваш най-силната магическа енергия, която си в състояние да управляваш в този момент и при тези обстоятелства. Няма начин да предвидиш каква ще бъде тази нужда, нито какви ще са обстоятелствата. Така че бъди предпазлив и пази колкото може по-голям резерв. Това е от изключителна важност, Джеймс!

Джим усети хладни тръпки по гърба си. Каролинус бе толкова сериозен, че направо го плашеше.

— Сигурно ти е известно, че ни грози някаква опасност, за която аз още не знам, но ще се нуждая от магия, за да се спася — предположи Джим.

— Не! Съвсем не! — категорично заяви Каролинус. — Казах ти всичко това, като общо правило, което трябва да запомниш. То е най-важното от всички правила, особено когато се впускаш сам в магически операции.

— Непременно ще го запомня — кимна Джим.

— Чудесно! — каза Каролинус. — Спомняш ли си схватката с Тъмните сили при Прокълнатата кула? Тогава ти казах, че съм извървял дълъг път, докато се сдобия с магическия си жезъл. Голямата магия не е лесна работа. Никоя магия не дава отговор на всеки въпрос и не важи за всяка ситуация. Необходимо е първо да разчиташ на самия себе си, на собствената си воля и на собствените си умения.

Каролинус млъкна рязко и се изкашля. После заговори бодро с обичайния си тон:

— Има ли нещо друго, за което искаш да поговорим?

— В момента не — каза Джим и почувства голямо облекчение, защото се върнаха към обикновения, приятелски разговор след злокобните съвети, които му даде Каролинус. — В замъка всички сме добре. Щом времето се пооправи, ще те посещавам по-често.

— Радвам се да го чуя — усмихна се старият магьосник. — Предполагам, че си долетял дотук, а не си използвал магия.

— Нямах и намерение да я използвам. Много ми харесва да летя. Като се замисля обаче, превръщането ми в дракон и обратно не е ли също употреба на магическа енергия?

— В твоя необикновен индивидуален случай не е. Ти се появи в този свят като дракон и когато се връщаш към човешкия си облик, цялата използвана магия се изравнява.

— В такъв случай — въздъхна Джим, — ще изляза навън, за да се превърна отново в дракон.

— Би било добре — каза Каролинус.

Навън Джим се преобрази и полетя обратно към замъка. След около двадесет минути кацна на плоския, ограден с назъбен парапет покрив на кулата на Малънконтри, точно под флагщока, на който леко се развяваше знамето с неговия герб. Приветства го обичайният предупредителен вик, който бе мъжкото съответствие на учтивия писък на вдовицата Тебитс. Джим кимна на часовоя, превърна се в човек, слезе по стълбите и влезе в спалнята.

Анджи бе там, седнала на маса, с множество книжа, разпръснати пред нея. Занимаваше се с нещо, което никоя здравомислеща лейди от четиринадесети век не би искала да я заварят. Тя водеше домашното счетоводство.

Всъщност за него трябваше да се грижи Джон Стюард. Анджи обаче установи, че Джон изцяло в съответствие с неписания обичай, бе прибрал в личния си джоб една доста прилична част от сумата, необходима за поддръжката на замъка. Неприятно изненадана от този факт, Анджи се посъветва с Джеронд, която също прегледа сметките и стигна до заключението, че Джон е крал твърде умерено. Всъщност, той дори не се е възползвал от всички възможности. Джеронд горещо посъветва Анджи да остави нещата така, както са.

Но Анджи бе твърдо убедена, че всичко трябва да се върши по един по-разумен начин, характерен за двадесети век. Тя лично пое работата по счетоводството, а на Джон Стюарт даде като компенсация две годишни заплати. На практика те леко надхвърляха сумата, която Джон бе откраднал. Оттогава със сметките се занимаваше самата Анджи и ги водеше по-стриктно, отколкото Джон го бе правил някога.

— Джим! — възкликна тя, вдигайки поглед от масата. — Къде беше?

— Отбих се у вдовицата Тебитс, която бе свършила дървата за огрев. После случайно забелязах, че сър Хъбърт има проблеми с една крава, заклещена в дупка. Накрая се оказах толкова близо до къщата на Каролинус, че реших да се отбия и при него и да се опитам да подобря отношенията ни. Знаеш, че този въпрос ме тревожи след гостуването у графа.

— Много се забави. Вече почти се свечерява.

— Разговорът с Каролинус се проточи повече, отколкото очаквах. От самото начало той ме попита дали съм готов за едно следващо приключение. Отговорих му, че не съм готов за никакви приключения и че двамата с теб искаме да поживеем спокойно, като обикновени хора.

— Казал си на Каролинус всичко това?

— Да. И то направо.

— Значи, засега няма нищо, което да те отдалечи оттук?

— Точно така. Бъди сигурна в това.

— Така и ще направя. Брайън е в Голямата зала.

— Брайън? Какво го води насам?

— Иска да съобщи нещо важно на двама ни едновременно и затова те изчака да се върнеш — каза Анджи и се изправи. — Нека да слезем долу. Брайън сигурно вече добре си е побъбрил с твоя оръженосец.

Оръженосецът на Джим бе бившият войник Теолуф, понастоящем повишен в ранг, тъй като не се намери никой друг, подходящ за длъжността. Теолуф имаше близо петнадесет годишен опит в същия вид военна дейност, която бе смисълът на живота на Брайън. Рицарят едва ли би говорил с Теолуф, ако той беше само обикновен страж или началник на стражата, какъвто бе предишният му пост. Но сега Теолуф беше оръженосец, тоест заемаше достатъчно висок чин, за да може един рицар да разговаря с него. И все пак Джим бе готов да се обзаложи, че докато Брайън седи на масата, Теолуф стои прав до него.

Самият Джим не можеше да се отърве от навика, характерен за двадесети век, да кани всеки един да седне с него, като равен. Анджи лесно бе успяла да се приспособи към факта, че по-нисшестоящите стоят прави, докато говорят с нея. Тя, наред с Брайън и годеницата му, се опитваше да накара Джим да остави лошия навик да кани слугите да седнат.

Сега Джим се справяше по-добре, но все още понякога допускаше старата привичка. Слугите, инструктирани от Анджи и Джон Стюарт, обикновено просто не обръщаха внимание на поканата на Джим.

Нарежданията на Анджи донесоха голямо облекчение на прислугата. Истината бе, че слугите се чувстваха неудобно, когато сядаха в присъствието на Джим — по същия начин би се чувствал след петстотин години някой, който не знае дали използва правилно приборите за хранене на изключително официална вечеря.

Когато Анджи и Джим влязоха в Голямата зала през сервизното помещение, близо до главната маса, Теолуф стоеше (както бе очаквал и Джим) пред подиума, на който бе масата. Брайън седеше в обичайната си изправена поза на конник, но се бе облегнал с единия си лакът на масата и с размахване на показалец подчертаваше важността на темата, по която говореше в момента с Теолуф.