Гордън Диксън
Драконът и джинът (15)

Глава 15

— Къде, по дяволите е сър Брайън? — попита сякаш себе си сър Мортимър, спирайки на втория етаж. — Беше с нас горе!

Джим изрева, пускайки за първи път в действие с пълна сила магическия глас, който беше избрал да съответства на демоничното му превъплъщение и който бе сто пъти по-силен и по-плътен от обикновения човешки глас:

— Великият магьосник, сър Джеймс, искаше сър Брайън да чака отвън вашето идване и затова той не успя да се помоли преди битката, както му е обичаят. Ще се присъедини към нас след няколко минути.

Сър Мортимър изглеждаше смаян и според Джим това се дължеше не толкова на факта, че Брайън се моли преди битка, колкото на откритието, че съществуват и по-гръмогласни гласове от неговия собствен. Въпреки това, домакинът бързо прикри изумлението си и каза:

— Дявол да го вземе, долу сигурно вече те чуват! Защо той не… — сър Мортимър почти крещеше, но щом погледна спътника си, заговори с по-мек и учтив глас. — Защо сър Брайън не ми каза какво възнамерява да прави, когато се срещнахме пред вратата на стаята ви? Е, няма нужда да го чакаме. След като вече са ви чули долу, най-добре е веднага да слезем при моите хора. Оттук, моля!

Сър Мортимър тръгна надолу по стълбището, а Джим го последва на разстояние от няколко крачки. Подминаха още един етаж и влязоха в помещението, където се намираха въоръжените до зъби войници на домакина. Въпреки оръжията си, при вида на демона бойците почти хукнаха към най-отдалечения от стълбите ъгъл на стаята.

— Радвайте се, деца! — прогърмя гласът на сър Мортимър. — Сър Джеймс ни даде средство, с което да си осигурим победата. Виждате, зад мен стои един демон. Той се подчинява на сър Джеймс и ще се бие редом с нас. С помощта на демона ще обърнем в бягство нашите врагове!

Макар и приповдигнати, думите звучаха убедително, но междувременно войниците бяха успели да се сместят на три-четвърти от мястото, което заемаха преди малко.

Сър Мортимър прекрачи и последното стъпало и стъпи на пода. Джим стоеше зад него.

— Не се страхувайте! — извика отново домакинът. — Този демон, който се нарича Непобедими, е изцяло под властта на моя добър и верен приятел сър Джеймс. Магията му забранява лично да се присъедини към нас и затова изпраща свой представител, така че успехът ни да е сигурен. Сега всички да излязат навън, но тихо, за да не събудим пиратите в селото. Сър Брайън скоро ще се присъедини към нас. Ще наблюдаваме внимателно, за да видим кога корабите на враговете ще се запалят.

С чувство на облекчение и с изумителна скорост намиращите се в помещението излязоха през вътрешната порта, преминаха през прохода, после през отворената външна врата и стъпиха на стръмния склон. Всички застанаха на стъпалата непосредствено пред замъка. Долу земята и морето сякаш се сливаха в един цвят под бледата светлина на не изгрялото слънце. Цареше пълна тишина, в селото не се забелязваше ни най-малко движение. Корабите също изглеждаха напълно безлюдни. Единственият звук, който се носеше над пейзажа, бе ясният плясък на разбиващите се в каменистия бряг морски вълни.

— А, сър Мортимър, ето къде сте били заедно с демона — гласът на сър Брайън се разнесе зад гърба им. Притежателят му се появи в пълно въоръжение и готовност да се присъедини към групата.

— Изпуснах ли нещо? — попита весело Брайън.

Сър Мортимър го изгледа сърдито и отвърна:

— Чакаме да видим знак, че корабите горят. За сега такъв няма.

— Не се съмнявам, че скоро ще се появи — каза Брайън. — Утрото е чудесно, нали?

Добре познатото на Джим радостно настроение на Брайън преди битка се проявяваше с пълна сила. Сър Мортимър явно имаше съвсем друг характер и очевидно никак не преливаше от възторг след безсънна нощ и преди решаващ ден, в който можеше да изгуби не само всичко, което притежаваше, но и живота си.

— Доста време вече мина… — започна той, но в същия миг от далечния край на кораба в дясно се издигна тънка струйка дим. След секунда над левия кораб също се появи пушек. Стълбовете дим се извисиха в прозрачния въздух, като постепенно ставаха все по-дебели и по-черни.

— Събудете се, слепи кретени такива! — ръмжеше през зъби сър Мортимър. — Не сте ли оставили поне един проклет часовой? Всички ли са заспали като пънове?

Селото остана безмълвно и глухо към виковете на домакина. От насочените към морето краища на корабите се издигаше все по-гъст дим. Изведнъж от самите кораби се чуха гласове, които надаваха викове на тревога, но никой не излезе на палубите.

— Слава богу! — въздъхна с облекчение сър Мортимър и изведнъж повиши глас така, че го чуваха не само войниците наоколо, но сигурно и обитателите на селото. — Гребците вдигат тревога! Сигурно са роби, оковани при греблата и ги е страх, че ще изгорят живи!

Войниците на сър Мортимър нададоха радостни викове, но един поглед от страна на господаря им беше достатъчен, за да млъкнат. От селските колиби изпълзяха няколко полузаспали фигури. Те погледнаха към морето, видяха димящите кораби и хукнаха към тях, надавайки сърдити викове. Цялото село се изпълни с тичащи хора.

— Изчакайте още малко — нареди сър Мортимър с по-тих глас, колкото да го чуват хората му. — Нека да се отдалечат от оръжията си… Още малко… Сега!

— За Брьогел! За Брьогел! — с този боен вик на уста, сър Мортимър се втурна надолу по склона, взимайки по четири стъпала наведнъж. Хората му тичаха с него, размахали оръжията си. Джим и Брайън ги последваха, но по-внимателно, поне в най-стръмната част на склона. На по-равен терен Брайън също разви скорост, разблъсквайки повечето от войниците на домакина.

Джим се носеше възможно най-бързо, но бе невъзможно да се съревновава с темпото на Брайън, нито с това на повечето войници на сър Мортимър, с изключение на онези, които като че ли умишлено изоставаха. Така или иначе, след по-малко от минута щяха да сблъскат с корсарите, скупчени при корабите. Самите пирати щом видяха, че ги напада въоръжен отряд, а те самите разполагат само с ножове, се пръснаха във всички посоки.

Сър Мортимър, който тъкмо бе достигнал плажната ивица, се обърна и нареди на хората си:

— Кръгом! Към селото!

Войниците се подчиниха незабавно. Разстоянието от плажа до селските колиби бе нищожно и бойците от замъка почти веднага се натъкнаха на пиратите, отправили се към корабите, някои от които сънени и невъоръжени, но други бяха екипирани с мечове и щитове и готови за бой. Когато Джим пристигна на мястото, схватката беше в разгара си.

Джим се прокле наум, че не се бе сетил да вземе поне меч. Може и да не пасваше на демонския му образ, но щеше да се чувства много по-добре, ако разполагаше с някакво оръжие, за да държи враговете на разстояние. Опита се да компенсира липсата на меча с повишаване на гласа си и размахване на ноктестите си ръце.

След няколко минути осъзна, че никак не е трудно да държи всички настрана от себе си, по простата причина, че всеки изключително много внимаваше да не се приближава до демона. Това важеше и за хората на сър Мортимър. Брайън обаче се сражаваше съвсем отблизо с шестима мароканци. Беше много по-добър фехтовач от тях, а и бронята му успяваше да отблъсне повечето от оръжията им, но въпреки всичко противниците си оставаха много на брой. Разтревожен, Джим се насочи към тях, като се постара да вдигне колкото може повече шум и да изглежда възможно най-страшен. Ефектът настъпи незабавно — пиратите около Брайън го видяха и побягнаха. Джим се приближи до приятеля си, който отпусна меча, опря го на пясъка и облекчено си пое дъх:

— По дяволите, Джеймс! Изплаши всички!

Брайън можеше спокойно да използва истинското му име. Врявата наоколо заглушаваше разговора, в случай, че някой от намиращите се наблизо реши да се заслуша. Всъщност всички наоколо бяха прекалено заети.

— Не ставай глупав, Брайън — отвърна Джим, също задъхвайки се. Вълшебните ботуши, които увеличаваха ръста му, затрудняваха тичането и го изморяваха. — Бяха прекалено много!

— Не съм те викал на помощ… — избъбри Брайън, но после добави: — Но уважавам желанието ти да помогнеш на друг рицар в беда.

— Не само друг рицар, но и стар приятел — кимна Джим.

— Сигурен съм, че би се притекъл на помощ на всеки рицар в моето положение. Ти си верен приятел, Джеймс! Огледай се! Всичко свърши. Тези, които останаха живи и не са смъртоносно ранени, се качиха на корабите и ще отплават, изоставяйки другарите си.

Джим се огледа. На пръв поглед всичко изглеждаше бързо и лесно и изпитаните в замъка големи тревоги и опасения му се сториха направо смешни. После обаче видя труповете по земята. Улиците на селото (ако изобщо можеха да се нарекат така) и каменистия плаж бяха покрити с мъртви тела. Повечето от войниците на сър Мортимър бяха заети да пребъркват труповете на враговете си.

— Брайън — прошепна Джим. — С радост ще си тръгна оттук.

— Аз също — отвърна Брайън. — За бога, как ми се иска вече да сме в Триполи!

* * *

Четири дни по-късно вече се намираха в Триполи, но имаха нов проблем.

— Сигурен ли си, че този проклетник наистина знае пътя? — изръмжа Брайън.

— Поне така твърдеше капитанът на кораба — отвърна Джим.

Брайън изсумтя недоволно. Разбира се, думите на Джим съвсем не даваха задоволителен отговор. И на самия Джим никак не му бе приятно, но нямаше как да успокои приятеля си. Търговският кораб, който ги докара от остров Кипър до пристанището, което би трябвало да е Триполи в Ливан (ако този средновековен свят изобщо имаше същата география, като света от двадесети век) се управляваше от някакъв тип със злодейски вид. Той обаче не им взе прекалено висока такса за пътуването, противно на това, което Брайън бе чул от кипърските си познати. Все пак финансовата почтеност на капитана едва ли означаваше, че е честен и във всичко останало.

Имаше права коса, хитри очи, увиснали прошарени мустаци и лице с тъмен, маслинен тен. Коремът му бе като на чревоугодник, а кльощавите ръце и крака издаваха скъпернически нрав. Капитанът бе наел един от местните хора за водач, а също и двама носачи. Бъдейки в пълно неведение относно обстановката, нито Брайън, нито Джим имаха някаква представа дали заплащането на тримата наемници е завишено или не. Без водач и носачи обаче, нямаше да се оправят, така че нямаха друг избор, освен да платят исканата сума.

Сега гореспоменатият водач ги водеше през някакъв безумно заплетен лабиринт от улици и проходи, някои от които бяха толкова тесни, че буквално трябваше да се обръщат ребром, за да минат между сградите. Земята под краката им бе покрита с човешки и животински изпражнения, особено на по-малките улички. На всичко отгоре Джим (както и Брайън) бе в пълно въоръжение, навлечен и с пътния плащ, в чиято качулка пътуваше Хоб. Облеклото и въоръжението на Брайън не се различаваше особено. Беше пролет, а този сезон в Близкия изток бе много по-топъл, отколкото в Англия. На Джим и Брайън им бе горещо, бяха жадни и търпението им започваше да се изчерпва.

Едва ли домът на местния магьосник, към който се предполагаше, че ги води водачът, се намираше толкова далече в един средновековен град, чието население, наподобяващо по численост това на мравуняк, бе събрано на минимална площ. От друга страна, помисли си Джим, лабиринтът от улици вероятно създаваше илюзията, че за извървели разстояние, по-голямо от действителното.

— Още един ъгъл! — изръмжа Брайън. — Това е прекалено. Сега ще му дам да се разбере на този. Ей, ти, ела тук!

Водачът се обърна и пристъпи към тях.

— О, господарю, — заговори той, — ти блестиш пред очите ми като цвете, благословено от Аллах и се носиш като благоухание във въздуха. Как мога да съм ти полезен?

— Като спреш да дрънкаш глупости! — сряза го Брайън. — Кога ще пристигнем в къщата на магьосника? Колко още път остава до там? Или отговаряй, или ще си изпатиш!

Брайън стисна ефеса на меча си.

— Велики господарю и повелителю! — извика водачът. — Да ослепея и да бъда запратен в седмия кръг на Ада, ако вече не сме пристигнали. Три къщи по-надолу се намираше нашата цел.

— Сигурен ли си?

— Казах ви, в името на Аллах, само три къщи по-надолу.

— Най-добре ще е да казваш истината — изсумтя Брайън.

Водачът се обърна и се втурна напред, пробягвайки краткото разстояние по тъмната алея, на която се намираха. После спря пред една солидна на вид стена.

— Господа и повелители, пристигнахме! Това е мястото!

— Да погледнем — каза Джим и заедно с Брайън се затътриха напред. В стената, до която стоеше водачът, наистина се забелязваше нещо като врата. Навярно някога е била боядисана в зелено, но сега цветът почти не си личеше.

— Господари, изпълних задълженията си. Платете на мен и на носачите и ни пуснете да си ходим — каза водачът.

— Чакай малко — отвърна Джим и спря Брайън, който вече бъркаше под ризницата си за кесията. — Нека първо да ни отворят и да се уверим, че наистина се намираме където трябва. Тогава ще ти платим.

— На твоите заповеди, о, всемогъщи! — поклони се водачът.

После се обърна и започна да удря вратата. Продължи да блъска известно време, но отвътре не дадоха признак, че са чули ударите. Водачът се обърна и изгледа отчаяно Джим и Брайън, повдигайки рамене, но сърдитото лице на Брайън го накара отново да се обърне към вратата и пак да удари по нея.

— Отворете! — извика той с тънък пронизителен глас. — Отворете в името на Аллах, Всеблагия и Всемогъщия! Двама мъже по волята на нашия Господар и Повелител са дошли в Триполи, за да се срещнат с Абу Ал-Ксаир!

Отговор все още нямаше, но и Брайън продължаваше да ръмжи, затова водачът не престана да блъска и да вика. Най-после отвътре се чу шум, като от отключване на ключалки и вдигане на резета, вратата се отвори и на прага застана висок достолепен мъж, облечен в разкошна червена роба. Косата му бе посребрена, а осанката — величествена. Мъжът погледна надолу към водача и каза:

— Куче краставо, защо вдигаш толкова шум пред тази врата? Не знаеш ли, че е опасно да нарушаваш спокойствието на Абу Ал-Ксаир!

— Прости ми, о, милостиви! Водя двама велики мъже, френски благородници от север, които идват с препоръки от приятели на Абу Ал-Ксаир. За цялото злато на света не бих си позволил да безпокоя такъв премъдър и могъщ човек, но мисля, че той очаква тези мъже.

Беловласият мъж в червената роба погледна Джим и Брайън.

— Имената ви, господа? — попита той, изненадващо променяйки тона си към учтив, почти европейски маниер.

— Аз съм Брайън Невил-Смит, а това е магът барон сър Джеймс Екерт де Малънконтри, когото вашият господар очаква.

— Съвсем не претендирам за титлата маг — намеси се Джим, тъй като чутото накара белокосият мъж да повдигне високо вежди. — Аз съм магьосник от сравнително нисък ранг, чирак на мага Каролинус, който ми каза, че ще намеря гостоприемен прием и добър съвет от Абу Ал-Ксаир, член на Магическото общество.

Мъжът на вратата въздъхна с облекчение:

— Очакват ви, сър — отвърна той, отново с европейски маниер, какъвто местните хора не притежаваха.

Джим се зачуди дали невидимият му преводач не показва по този начин преминаването от един език на друг.

Мъжът махна с ръка на носачите и им посочи вътрешната страна на вратата.

— Оставете багажа тук. Ще се погрижат за него.

— Парите ми! Нашите пари! — запищя водачът. — Щедри господари, още не сте ни платили!

Джим извади една сребърна монета и я подаде на водача.

— Но динарът трябваше да е златен!

— Капитанът ни каза друго — отвърна Джим.

— Трябваше да бъде златен! Златен! — развика се водачът.

— Престани да крещиш — изсъска белокосият мъж в червената дреха, — и веднага се омитай оттук. Бъди доволен от това, което имаш, инак демони и скорпиони ще те преследват чак до гроба.

Без да обръща повече внимание на носачите и водача, мъжът покани Джим и Брайън:

— Заповядайте, господа, влезте!

Белокосият отстъпи в страни и двамата приятели влязоха през вратата в малкото пространство до багажа. После посрещачът затвори вратата, въпреки оплакванията и протестите на носачите и водача.

— Пет драхми щяха да се предостатъчни. Ограбиха ви, господа, но какво да се прави. В град като този, където сте чужденци и не познавате тукашните нрави, често става така. Елате, сър Джеймс, сър Брайън. Сър Джеймс, господарят ми наистина ви очаква. Последвайте ме, моля!

Мъжът с червената роба ги поведе надолу по къс, слабо осветен и тесен коридор, който водеше към друга врата. От нея изскочиха няколко други мъже, очевидно по-нисши слуги, втурнаха се покрай гостите и изтичаха към външната врата. Джим чу как ключалките отново се заключват, а тежкото резе се връща обратно на мястото си. Двамата с Брайън прекрачиха през вътрешната врата.

Изведнъж сякаш се озоваха в дворец, излязъл от „Хиляда и една нощ“.