Гордън Диксън
Драконът и джинът (20)

Глава 20

Както се оказа в последствие, късметът беше на тяхна страна. Келб не срещна никого по стълбището, извеждащо от коридора с килиите, а също така и по-нататък.

По-късно Джим осъзна колко добре са се подредили нещата. След като се превърна в бълха, веднага се сблъска с първия нежелан страничен ефект от трансформацията. Изобщо не бе помислил за това каква видимост би имала една бълха от гърба на куче.

Гледката в общи линии се състоеше предимно от козина. Космите бяха с размерите на дървесни стволове и ги заобикаляха отвсякъде. Разбира се, отдолу бе кожата на Келб. Джим изпита силно инстинктивно желание да се добере до кръвта под кожата, но го преодоля. Подобно на гъста бамбукова горичка космите закриваха всяка гледка и на практика Джим не виждаше по-далеч от носа си.

Това не можеше да продължава така. Необходима му бе видимост, надхвърляща възможностите на настоящото му тяло. Мислено Джим си представи гледката такава, каквато я вижда Келб. Въпреки че разкрилата се картина не бе със задоволително качество, тя все пак бе продукт от кучешкото зрение и следователно черно-бяла и с толкова изменен ракурс, че на Джим му отне доста време да се ориентира в каменните стени, пода и тавана.

Нуждаеше се от човешко зрение, което да бъде напълно безтелесно. Сигурно можеше да се постигне с малко магия. Това, което първо му дойде на ум беше чифт невидими човешки очи, реещи се във въздуха над главата на Келб. На думи идеята не бе никак лоша, но нагледното й представяне пораждаше трудности. Като начало, как бихте нарисували очи, които са невидими?

Джим се замисли над този въпрос и отговорът изведнъж му се стори очевиден. Разбира се, че не бе нужно невидимите очи да представляват човешки невидими очни ябълки. Трябваше само да превърне насекомските си очи в магически лещи, свързани с невидима телевизионна камера. Тя щеше да се върти във всички посоки от главата на Келб и да предава на Джим звук и картина от околната обстановка, при това съобразена с човешките сетива.

Джим си представи камерата с всички подробности, направи я невидима и я включи. Вече имаше отлична видимост към коридора, по който Келб подтичваше. Липсваше каквато и да е украса, на каменния под нямаше килим и Келб потракваше с нокти докато вървеше. Единственото нещо, което от време на време разчупваше монотонния вид на стените, бяха врати, водещи към стаи или други коридори. Келб уверено продължаваше напред и по всичко личеше, че знае къде отива.

„Къде сме?“, попита Джим кучето, но докато се опитваше да произнесе думите, осъзна, че няма с какво да ги изрече. Не само бе толкова дребен, че Келб едва ли би чул гласа му, но и като бълха нямаше говорен апарат. Джим си спомни, че при първата им среща Каролинус бе призовал един бръмбар-вестител, който говореше с писклив тънък глас, но той вероятно бе продукт на някоя от магиите на стария вълшебник. Спомни си още как гигантския морски дявол Ррнлф бе превърнат в бръмбар и изобщо не можеш да говори, но Каролинус като че ли го чуваше и разговаряше с него.

Джим реши, че в сегашното положение ще бъде най-добре, ако може да разговаря с Келб мислено. Опита се да си представи съзнанието на джина. Как ли изглежда то? Като някакво мрачно място? След няколко минути установи, че не е необходимо представата му да е точна, за да се задейства механизмът. По-важна в случая бе самата природа на визуализацията. Тя правеше мисления разговор възможен. Джим се концентрира върху мрачното място и мислено попита кучето:

„Къде сме?“

Келб се закова на място.

— Господарю? — по треперенето на гласа му личеше, че или е изплашен, или е отличен актьор.

„Всичко е наред. Аз съм.“, помисли си Джим. „Къде сме сега?“

— Обезпокоен съм господарю — каза Келб, — намираме се в спалните на редовите асасини. Мислех, че тук ще срещнем някои от тях. Не разбирам защо няма никой. Сигурно са излезли на поход.

Джим разбра, че Келб произнася думите на глас.

„Не е нужно да произнасяш това, което искаш да ми кажеш. Само си го помисли и аз ще те чуя.“

„Ти наистина си велик магьосник, господарю“, мислено отвърна Келб. „Чуваш ли ме сега?“

„Чувам те съвсем ясно. Спомена, че асасините вероятно са изпратени на бойна експедиция. Дали отново ще нападнат кервана?“

„Не. От известно време обаче говорят за това, че монголите от Златната Орда възнамеряват да се спуснат и да нахлуят тук, където е територията на монголите от Ил-Канат. В последните двеста години монголите са превзели много от крепостите на асасините. Може би Хасан Ад-Димри е изпратил силен отряд свои хора, които да проучат дали монголите се приближават, за да може да вземе съответните мерки. Това е единствената причина, която ми хрумва…“

Келб млъкна изведнъж. Двама мъже на не повече от двадесет години бяха излезли от една от вратите по коридора и гледаха втренчено право в джина.

Келб веднага стана невидим и започна да се промъква покрай стената в ляво, възможно най-далеч от мъжете. Кучето пристъпваше с изненадваща ловкост, ноктите му вече не тракаха по пода. Джим внезапно се сети за Брайън и Хоб. Обърна въображаемата камера към себе си и другите две бълхи и установи, че те се носят в безвъздушното пространство като миниатюрни петънца. Хрумна му, че посредством нищожно количество магическа енергия трите бълхи също можеха да станат невидими. След като свърши и това, Джим се опита да се свърже мислено с Брайън и Хоб, като междувременно внимаваше те да му отговарят по същия начин — съзнание в съзнание. Как човешкият ум се бе сврял в тялото на бълха оставаше загадка за Джим. Не бе много наясно с анатомията на бълхите, но бе почти сигурен, че те, както повечето насекоми, нямат мозък.

„Брайън? Хоб?“

„Милорд…“, обади се Хоб с разтревожен глас, но Брайън го прекъсна:

„Джеймс? Къде си? Не знам дали те виждам или просто усещам, че си наблизо. Не разбирам какво става.“

„Тук съм, Брайън. Направих така, че и тримата да станем невидими и безшумни, така че онези двама асасини там да не могат да ни видят и чуят. Келб също е невидим.“

„Забелязах“, сърдито отбеляза Брайън. „Джеймс, това не е любимият ми начин за пътуване.“

„Но е най-доброто, което мога да сторя в момента“, отвърна Джим.

„Не те обвинявам, Джеймс. Просто бълхите са противни създания. Извини ме, Джеймс, ти също си бълха сега, но на мен не ми харесва да съм в такъв вид.“

„Изобщо не те виждам. Разбирам, че да се превърне в бълха е твърде смущаващо за един рицар. Мен самият това никак не ме притеснява, вероятно защото като магьосник съм по-привикнал към подобни неща от теб.“

„Разбира се, Джеймс. Моля те да ме извиниш, за грубостта ми.“

„Няма нищо, Брайън…“ Джим млъкна, защото вече почти бяха достигнали до двамата мъже, които разговаряха помежду си на висок глас. За изненада на Джим лицата им имаха нездрав блед тен.

— Сигурен съм, че видях някакво куче — каза единият асасин.

— Аз пък не видях никакво куче — отвърна другият. Той бе малко по-висок и може би с година по-възрастен от другаря си — или поне изглеждаше някак по-зрял. Затвори очи и добави:

— Нищо не съм видял, нищо не съм чул.

— Сигурен съм, че… — колебливо заговори първият асасин.

— Дяволите да те вземат с твоя магарешки инат! — извика вторият. — Кажи ми, глупако, някога да е имало в Белия дворец кучета?

— Не — отвърна другият.

— Може ли куче да влезе тук, без да премине покрай пазачите при портата?

— Разбира се, че не…

— Ако тук бе допуснато куче, ние щяхме да чуем за това, освен ако не е решено това да се пази в тайна.

Челюстта на по-ниския асасин се отпусна.

— Така че — продължи по-високият, — повтарям ти, че тук няма куче и не си чул никакъв глас. Виждаш ли куче наоколо? Чуваш ли глас?

— Не.

— Точно така. Няма, и никога не е имало нито куче, нито някакви гласове.

По-ниският асасин пребледня още повече и лицето му доби цвета на призрак в току-що изпран чаршаф.

— Най-добре да се махаме оттук — промърмори той и се шмугна през вратата, от която бяха излезли преди малко. Чу се как спори с по-високия асасин, който вече се бе скрил от погледа.

„Сега какво ще правим?“, попита Брайън докато минаваха покрай входа, през който бяха излезли двамата мъже. Той водеше към друг къс коридор, завършващ със затворена зелена врата.

„Не знам. Келб?“

„Да, господарю мой.“, отвърна кучето и изведнъж отново стана видимо.

„Близо ли сме до тайния изход?“, попита Джим.

„Трябва само да преминем през Рая. Това е мястото, в което водят новобранците. Там сигурно ще има асасини, но е без значение дали ще ни видят или чуят, защото ще сметнат, че сме част от това, което смятат за Рай. Възможно е дори да ни видят в съвсем друга форма.“

„Защо наричат центъра за индоктринация^[1] на новобранци «Рай»?“, попита Джим.

„Прости ми, господарю, но познанията ми са ограничени и не ми е известно значението на думата «индоктринация». На онова място водят хората, които искат да постъпят в редиците на хашашините, като предварително ги натъпчат с хашиш и им кажат, че отиват в Рая. Под влиянието на наркотика те си мислят, че наистина са в Рая.“

„Ще минем оттам невидими.“, каза Джим.

„Господарю, не е нужно…“

„Ще останеш невидим“, нареди Джим.

„Да, господарю.“

След малко свиха през една от страничните врати и влязоха в къс коридор, който завършваше с голяма порта, боядисана в златистожълт цвят и препречваща целия коридор. Гласът на Келб долетя от нищото.

— Прости ми, господарю — каза той с хрисим тон, — аз мога да мина през вратата, без да я отварям. Но не знам дали това се отнася и за теб, господарю.

— Благодаря ти, че ми обърна внимание — каза Джим. Той бързо си представи как заедно с другите две бълхи преминават през вратата сякаш тя е обикновена холограма. Погрижи се и за това, тримата с Хоб и Брайън да преминат оттатък, стоейки върху гърба на Келб.

Преминаха и се озоваха в огромна стая. Куполният й таван и горната част на стените бяха боядисани в лазурно синьо. Самото помещение бе заето с някакъв недодялан декор — имитация на оазис. Беше изключително нескопосан, сякаш е изработен от неопитните дърводелци на някой любителски театър. Навсякъде стърчаха изкуствени палми, увенчани с корони от изкуствени листа. Отнякъде духаше хладен въздух, а в центъра на басейна един фонтан бълваше водни струи на височина около три фута.

Около басейна, облегнали гърбове на изкуствените палмови дънери, седяха множество млади мъже. Повечето от тях изглеждаха дълбоко замислени или пък бяха затворили очи, без да се разбира дали спят или не. Присъстваха и няколко жени, на средна възраст и с делови изражения, чието главно занимание изглежда, бе да си приказват на групички и да ядат. Почти до всеки от лежащите мъже имаше подноси с храна, но почти никой не им обръщаше особено внимание. Мъжете изглеждаха напълно зашеметени.

Жените обаче изглеждаха изключително ангажирани с разговорите и храненето. От време на време някоя от тях ставаше, отиваше до някои от легналите мъже, почесваше брадичката му, шепнеше му нещо и изобщо му оказваше известно внимание. После ловко избягваше ответния вял опит за прегръдка и се връщаше при останалите жени. Или пък се отправяше към друг легнал мъж и повтаряше същата кратка процедура. Жените бяха облечени в няколко пласта леки полупрозрачни копринени дрехи, стигащи от врата до петите им в различни цветове.

Облеклата бяха хубави, но жените — не. Или поне на Джим му се стори, че не полагат никакви усилия да изглеждат приветливи.

„Какви са тези кръгли неща, които ядат?“, попита Брайън, загледан в една групичка жени.

„Овчи очи“, отвърна Келб.

На Джим му се догади, което, макар и само мислено, си оставаше неприятно усещане.

„Така ли?“ Брайън бе много заинтересуван. „Какви ли са на вкус? Ами онези, подобни на въжета неща, които дъвчат?“

„Агнешки черва“, отговори Келб. „Разбира се, съчетани са с ориз, захар, канела и други вкусни добавки.“

„Прилича ми на шотландска саздърма от агнешки дреболии“, заключи Брайън. „По време на Първия кръстоносен поход оттук сигурно са минали шотландци, които са се смесили с тези неверници…“

Брайън замълча, после добави:

„Явно им липсват елементарни маниери, след като ядат от обща паница. Вярно е, че си избърсват и почистват ръцете, но само от време на време. Освен това кърпите им не са от най-чистите, а и се хранят взаимно. Дават храна и на онези под дърветата.“

Брайън беше прав. Джим забеляза, че една от задачите на жените, които по всяка вероятност изпълняваха ролята на хури (девойки, забавляващи блажените в мюсюлманския Рай), бе от време на време да разтребват от храната върху подносите и да я слагат в устата на лежащите мъже. Това обаче те правеха рядко. Най-често погалваха или леко пощипваха замаяния кандидат-асасин и преминаваха към следващия.

Келб заобиколи басейна и се запромъква между изкуствените палми. Хората останаха назад, а отпред се появи стена, чиято долна част не бе боядисана. Доколкото Джим успя да види, никъде нямаше врата, но Келб невъзмутимо крачеше към стената. Щом стигна до мястото, където зидът се срещаше с пясъчния под, кучето подуши линията, разделяща пясъка от камъка и спря до едно едва различимо петно. Започна да рови старателно с предните си лапи, пясъкът полетя назад и накрая разкри част от покрит с шахматно подредени сини и бели квадратни теракотени плочки под. Кучето натисна с лапа една от сините плочки и част от привидно гладката стена се отмести, откривайки правоъгълен отвор.

— Влизаме в тунела, господарю — каза Келб гласно и пристъпи в тъмния тесен проход. После спря и попита колебливо: — Още ли си тук, господарю?

Джим се сети, че джинът нито ги виждаше, нито ги усещаше.

— Тук сме, Келб — отвърна той, също произнасяйки думите гласно.

— Сега съм по-спокоен, господарю — изскимтя Келб, обърна се към отвора в стената и с помощта на лапите си отново покри плочите на пода с пясък. След като кучето пак отстъпи навътре в прохода, каменният капак тихо и бавно се плъзна на мястото си и затвори входа, през който бяха влезли. Настана пълна тъмнина, из която се разнесе гласът на Келб.

— Господарю, няма нужда повече ти и спътниците ти да пътувате като бълхи в козината ми. Ако отново приемете човешки образ, в дясно, до стената ще намерите наръч факли, а до него — кремък и огниво, с които да ги запалите. На дебелия край на всяка факла има малко барут, който пламва от една искра.

Джим проведе необходимите магически действия и отново си върна човешкия облик. Усещаше лекото тяло на Хоб, притиснат към шията му, а също и присъствието на Брайън. Все още в пълен мрак, Джим протегна ръка и удари пръстите си в твърдата повърхност на стената. Заопипва зида нагоре-надолу, сякаш го боядисваше с четка и накрая стигна до нещо, което приличаше на извита дървена лавица. Върху нея напипа купчина дълги предмети, които приличаха най-вече на стегнати ролки навита хартия. Джим взе една от ролките, отново протегна пръсти и откри завързани с въженце кремъка и огнивото, за които бе споменал Келб. Стиснал факлата под мишница, Джим удари кремъка в огнивото. Излезе искра, която запали горния, по-дебел край на факлата. Пламъкът примигна и нарасна, за да освети дългия каменен тунел. До Джим стояха Брайън — все още със синини и рани, но весел, и Келб в кучешкия си облик и с въпросителен поглед.

— Хоб, добре ли си? — попита Джим.

— Да, милорд — тънкото гласче дойде иззад лявото му рамо. Джим си спомни, че за да им е по-топло, двамата с Брайън бяха заспали с пътните си дрехи, когато ги хванаха асасините. Изглежда Хоб се бе прибрал в торбичката си.

— Да изляза ли, милорд?

— Тук няма нищо за гледане. Намираме се в един тъмен тунел. Може би ще е най-добре да останеш там, където си сега.

— Добре, милорд.

Тръгнаха напред. Келб уверено припкаше начело, но все пак не се отдалечаваше от светлината на факлата. Тунелът се оказа по-дълъг, отколкото Джим очакваше, особено като се имаше предвид, че е прокопан в монолитна скала. По приблизителни изчисления бяха извървели четвърт миля, преди да достигнат края, където Келб спря пред стена, подобна на тази в началото на тунела.

— Натиснах където трябва, за да се отвори изхода от тунела — заизвинява се джинът, — но механизмът очевидно заяжда. Господари, имате ли нещо против да подскочите върху пода? Мисля, че по този начин ще се отвори и ще можем да минем.

„Изобщо не се учудвам“, помисли си Джим. Не можеше да се очаква, че механиката от четиринадесети век работи по-добре от тази в двадесети век.

— В такъв случай е по-добре Брайън и аз да скочим едновременно. Ще броя до три и скачаме — така ще ударим пода едновременно.

— Такава е магията на неверниците! — подметна Брайън. — Разбира се, че не работи добре!

Джим не беше съвсем сигурен какво означава това, но сега не бе моментът да се задълбочава в темата. Отброи и двамата скочиха. Удариха здраво каменния под, но очевидно именно това бе необходимо, защото каменната плоча отпред започна бавно да се повдига, скърцайки силно, сякаш се нуждае от смазване.

— Проходът не се използва много често — поясни Келб. — С изключение на Великия водач всеки, видял тунела, в последствие е трябвало да умре. Бил е убиван и тялото му е било захвърляно някъде далеч в планината, така че никой да не го свърже с изхода от тунела. Ние обаче трябва само да прекрачим навън.

Репликата бе изречена тъкмо навреме. Щом Келб млъкна, камъкът спря скърцащото си движение нагоре и разкри отвор, достатъчен човек да се измъкне навън на огрения от звезди планински склон. Наоколо имаше само скални отломки и няколко хилави храста. Келб се засуети отзад и след миг чуха как плочата изскърцва, затваря тунела и настава тишина.

— Сега вече проходът е затворен — доволно заяви Келб.

— Това е добре — разнесе се глас в тъмнината. — Не се познава, че тук има врата. Това може да е много полезно. Абу Ал-Ксаир ми е казал истината, въпреки че не съм мюсюлманин. Е, пак се срещнахме, франки.

Това беше гласът на Байджу, монголът от кервана.