Гордън Диксън
Драконът и джинът (13)

Глава 13

Въпреки думите на Брайън, на Джим му се стори, че приятелят му сякаш не се готви за битка на живот и смърт. Лицето му бе придобило щастливо и развълнувано изражение, което прилягаше повече на човек, отиващ на пикник.

Брайън винаги изглеждаше така преди сражение. Джим бе виждал и преди радостното му изражение, но сега, на това странно място и при тези странни обстоятелства, приповдигнатото настроение на приятеля му го накара да се чувства по-добре. Екипирани с всичко необходимо за битката, двамата се отправиха към първия етаж.

Когато влезе за първи път в замъка, Джим не обърна голямо внимание на партера, защото ескортът бързо го поведе нагоре по стълбите към сър Мортимър и Брайън.

Сега Джим видя, че първият етаж представлява обширно помещение, в единия край, на което бяха разположени няколко дървени прегради, подобни на тези в конюшните. Явно при нужда тук прибираха конете, въпреки че на Джим му бе доста трудно да си представи що за кон е този, който може да се изкатери по стръмния криволичещ път до стъпалата, а после и по самите стъпала пред замъка.

Сега обаче клетките за конете бяха пълни със селяни. Останалото пространство бе заето с около стотина въоръжени мъже, натъпкани един до друг като сардели в консерва. На Джим му се стори, че всички те са силно пребледнели — и нищо чудно, нали стояха между зловещата фигура на сър Мортимър, извисяващ се като кула над тях и още по-зловещите врагове, които си пробиваха път към замъка.

— Сър Джеймс! Сър Брайън! — изрева домакинът, щом съзря влизащите Брайън и Джим, после прекъсна разговора, който водеше, втурна се към стълбището, с три огромни крачки взе шест-седем стъпала и пресрещна гостите си, преди самите те да са слезли по стълбите.

— Радвам се да ви видя, господа! — каза сър Мортимър, а гласът му прокънтя из помещението. — Особено сега, когато врагът започва да става настъпателен. Какво повече мога да искам, щом с мен сега са прочутият Драконов рицар, победител на огри^[1] и злодеи и сър Брайън, прочут като най-добрия боец с копие в Англия!

Това изявление явно имаше за цел да впечатли останалите присъстващи и ефектът си пролича веднага. Джим забеляза как пребледнелите, вдигнати нагоре лица си възвръщат цвета, а паниката започна бавно да отстъпва.

— Бих искал да разменя няколко думи с вас — излая сър Мортимър, мина покрай тях и им махна да го последват обратно на горния етаж. След като се скриха от погледа на селяните и войниците, домакинът понижи гласа си до шепот, който едва ли можеше да се чуе долу.

— Господа, Бог ви изпрати тук точно навреме — каза тихо сър Мортимър. Лицето и държанието му бяха напълно променени — сякаш не е имало никаква игра на зарове и никакви пари не го интересуват. Макар че не му вярваше, Джим осъзна, че сър Мортимър е обзет от същото радостно вълнение, което се наблюдаваше и у Брайън.

— Ето как стоят нещата — продължи домакинът. — Хората ми са отлични бойци — едва ли ще намерите по-добри — но като всеки отряд необичайната ситуация ги плаши и лишава от боен дух. Превръщат се в нещо като овце. Знаят, че по численост онези отвън значително ни превъзхождат, а сега се опитват и да прогорят външната порта. Всичко това ги кара да се чувстват безпомощни и без друга надежда, освен да чакат да бъдат изклани, когато накрая врагът нахлуе вътре. Но въпреки всичко хората ми ще се стегнат и ще сторят необходимото, а има какво още да се направи и никак не е сигурно, че замъкът ще бъде превзет. Първо обаче бих искал отново да ви попитам, сър Джеймс, дали не бихте използвали магия, за да ми помогнете в защитата на крепостта? Ще ви дам каквото поискате.

— Боя се, че не — отвърна Джим. — Съжалявам, че трябва отново да ви откажа, сър Мортимър, но имам задължения и правила, които трябва да спазвам.

— Напълно ви разбирам, сър Джеймс — кимна сър Мортимър. — Всъщност, не съм се и надявал на подобна помощ от ваша страна. Фактът, че ще се сражавате редом с нас, сам по себе си е цяла магия. Без съмнение усетихте как се промени настроението долу, щом обявих радостта си от присъствието ви. Разбира се, хората ми вече знаеха кои сте, но ми се струва, че не бяха осъзнали напълно какви велики рицари сте вие двамата. Сега вече вашето присъствие ще ги окуражи неимоверно.

— Надявам се, че ще бъдем достойни за оказаното ни доверие — отвърна Брайън.

— Аз изобщо не се съмнявам в това — каза сър Мортимър. — Нека да се върнем към конкретната ситуация. Ще ви я опиша с няколко думи. Бопре тайно ми съобщи, че над огъня при портата пиратите са построили дъсчен покрив, така че колкото и вода да изливаме от върха на кулата, едва ли ще угасим пламъците. Освен това дървения навес е покрит с пресни животински кожи, които ще издържат на горещото олио — пък и едва ли е разумно да се излива олио върху вече запален огън.

— Чухме как Бопре ви съобщава това — каза Брайън.

— Точно така. Във всички случай трябва да се отървем от пламъците пред външната порта. Планът ми е да направим пробив отвътре и със сила да отворим горещата порта и да се опитаме да я отворим. Вероятно ще загубим хора, докато опитваме този вариант, но ако успеем да отворим портата отвътре, огънят ще бъде пометен настрани. Тогава част от войниците ми могат да държат пиратите настрана, докато други потушат огъня с вода. След това отново ще отстъпим навътре в замъка. Вярно е, че портата вече е отслабена, но ако огънят бъде загасен и няма възможност да бъде запален за по-малко от час, нашият дърводелец здраво ще я укрепи отвътре посредством други по-малки врати и мебели от замъка. Това е планът, който възнамерявам да приложа, но с удоволствие ще чуя вашите съвети.

Домакинът замълча и ги погледна. На Джим не му хрумваше никакво предложение, но Брайън каза:

— Предложих ви да направя пробив през тайния проход и сега го повтарям още веднъж. Според мен най-добрия начин да се справим със съоръжението пред портата, пък и с огъня, е неочаквано да нападнем пиратите в гръб и не само да разчистим вратата от пламъците, но и да подпалим дървения заслон. Ако се движи бързо, една сравнително малка група мъже ще успее да се справи с тази задача и за мен ще е чест да я водя.

Сър Мортимър погледна Брайън и бавно поклати глава:

— Положението не е чак толкова безнадеждно, сър Брайън. И вие, и аз отлично знаем, че проходът, за който говорите, е сред тайните, известни само на господаря на замъка. Те не се споделят току-така с чужди хора. Ако е нужно, аз ще споделя тази тайна с достойни мъже като вас, но всички от отряда, които бихте предвождали, трябва да умрат, преди да се върнат тук, за да сме сигурни, че няма да издадат на други този таен път за бягство от замъка.

Джим изтръпна мислено, но Брайън явно се съгласи с аргументите на домакина. Сър Мортимър продължи, понижавайки гласа си още повече:

— След като веднъж се разчуе къде е прохода, мнозина (и то не само селяни) ще искат незабавно да избягат, с надеждата да се измъкнат от обсадата и да се скрият из хълмовете. Затова и казах, че всички от отряда ви ще трябва да умрат. Не знам дали ще се справите с това условие, а дори и да го направите, загубата на тези войници ще намали числеността на хората, с които се сражавам срещу нападателите.

— Не виждам друг начин — отбеляза студено Брайън. — Предложението ми остава в сила. Можете да го приемете всеки момент, стига положението да не се е променило дотам, че да не мога да го осъществя.

— Ще го имам предвид — каза сър Мортимър със същия студен тон. За миг сякаш отново седяха около масата и играеха на зарове, но после, за облекчение на Джим, суровите изражения изчезнаха.

— В такъв случай — заключи сър Мортимър, — остава да изпробваме моя план — да щурмуваме горящата порта отвътре. Ще се придържаме към това, което ви казах.

— Щом това в желанието ви — отвърна Брайън, — с радост ще водя атаката при портата.

В отговор сър Мортимър му се усмихна, но усмивката му приличаше повече на зловещо и свирепо озъбване.

— Вашата готовност ме радва безкрайно и ви благодаря най-сърдечно за отзивчивостта. Но войниците ми се сражават най-добре под мое наблюдение и контрол. Единствено аз съм в състояние да водя атаката срещу портата. Бих желал обаче вие и сър Джеймс да ръководите това, което аз наричам ариергард и тези, които ще стоят отзад, докато останалите нападат.

Сър Мортимър за миг погледна към стълбището и добави:

— Появата ви и моите думи ги окуражиха неимоверно, но някои все още таят страх в сърцата си. Ако останете при тях, никой няма да смее да се измъкне с надеждата да се скрие и да удължи живота си с няколко минути или час.

— Имате много странни войници, сър Мортимър — каза Брайън. — Не искам да ви обидя, но излиза, че хората ви в един миг са лъвове, а в следващия — мишки.

Домакинът сви рамене:

— Няма нищо чудно в това. Такъв е характерът на населението по тези земи. За печалба са готови да направят всичко, а ако нямат изгода, мислят само за собствените си кожи. Честта и достойнството са само празни думи, изключение правят малцина велики мъже сред тях — като Сала-Ад-Дин от Първия кръстоносен поход или пък Байбарс, който спечели битката при Айн Джалут.

Внезапно домакинът се обърна и заслиза по стълбите. След минута вече бе отделил тези, които искаше да го последват в нападението на портата от тези, които щяха да останат с Брайън и Джим.

— Господа, дръжте вътрешната врата отворена за нас! — извика към тях сър Мортимър над главите на заобикалящите го войници, които се тълпяха пред отварящата се пролука в същата тази врата. После едрият рицар се обърна към прохода и вдигайки високо дългия си меч с огромната си ръка, изрева:

— След мен, деца!

Сър Мортимър се втурна през прохода заедно с войниците си. Джим и Брайън, застанали начело на ариергарда, наблюдаваха как атакуващите бързо приближават портата, която вече видимо димеше в долния край. Сър Мортимър нареди:

— Вдигнете резето с мечовете си! Много е горещо!

Войниците най-отпред се подчиниха. Тежкото резе бе измъкнато от железните скоби, които го държаха плътно до каменната стена от двете страни на портата и бе стоварено на земята.

— Готови! — изрева сър Мортимър. — Отваряйте!

Мишките се превърнаха в лъвове. Десетина мъже безстрашно се хвърлиха върху вратата, която сигурно бе много по-гореща от току-що отстраненото масивно резе. Войниците се дръпнаха назад само за да отстъпят място на други, които да притиснат дървото с тежестта на телата си. Портата постепенно започна да се отваря на тласъци, като изтласкваше голямата запалена преграда, струпана отпред.

Откъм противниковата страна долетя копие, но дългия меч на сър Мортимър го посрещна във въздуха, разсече го наполовина и го запрати настрани, преди да е проболо някого от плътно скупчените войници. В отговор ударната група на стрелците и прашкарите, разположена зад сър Мортимър изпрати снарядите си през пролуката и други копия не се появиха.

Междувременно подложената на натиск отвътре врата малко по малко се отваряше все по-широко, а огънят пред нея бе избутан в страни. Накрая отворът стана достатъчно голям, за да може през него да се промъкне човек — което неколцина войници направиха веднага, докато останалите нададоха триумфален вик и се хвърлиха още по-стремително върху горящата порта.

Изведнъж дървената повърхност рязко поддаде, долната част на вратата се отчупи и няколко човека паднаха направо в пламъците отвън. Писъците им бяха погълнати от всеобщата врява. Останалите бойци на сър Мортимър незабавно излязоха навън било през пролуката, било през отломките от вратата, подобно на състезатели в бягане с препятствия.

Очевидно отвън имаше малка група пирати, които да поддържат огъня и да охраняват дървения заслон, построен до портата. Сега тези пазачи бяха обърнати в бягство, а войниците на сър Мортимър се носеха след тях като хрътки, усетили мирис на кръв.

Мъжете около Джим и Брайън се раздвижиха, разшумяха и тръгнаха през прохода, вече нетърпеливи да се включат в битката.

— Спрете! — извика Брайън.

Войниците се поколебаха, после спряха. Погледнаха към Брайън, после към горящата порта. Очевидно изгаряха от желание да се присъединят към другарите си в сражението, но по начина, по който господарят им говореше за тези двамина рицари, можеше да се заключи, че неподчинението би било крайно неразумна постъпка. Брайън стискаше в ръка голия си меч и го държеше високо над главата си, така че всички да го видят. Джим последва примера му и зае същата поза. Остриетата проблеснаха и войниците наоколо замръзнаха неподвижни.

— Господа! — разнесе се гласът на сър Мортимър. — Елате при мен… сами!

Последната дума бе добавена, защото хората около Джим и Брайън отново тръгнаха през прохода. Разбира се, командата на сър Мортимър ги спря и единствено двамата приятели пристъпиха напред.

— Сами виждате какво са построили пиратите — каза сър Мортимър, прибирайки меча в ножницата. — Стойката за тарана, в случай, че огъня не свърши работа, бе покрита с дъсчен покрив. Чудя се как са успели да построят всичко това толкова бързо, но те все пак са опитни моряци, а моряците са свикнали да правят такива неща с голяма скорост, по команда. Бопре каза, че са покрили цялото съоръжение с кози кожи, но сега виждам, че са им трябвали много повече кожи, отколкото са успели да намерят в селото ми. Е, какво мислете, господа?

Джим и Брайън се огледаха, но нямаха какво да кажат. Пред тях стоеше проста дълга барака, направена от дърво и грубо платно, простираща се от портата на замъка до най-горните стъпала на склона. Далечният край на съоръжението беше отворен, но тъмнината не позволяваше да се видят подробности, въпреки че на небето имаше звезди, а между притихналите колиби на селото проблясваха огньове.

— Хората ми ще разглобят бараката преди онези долу да стигнат дотук — заговори сър Мортимър. — Ще използваме гредите, за да барикадираме портата отвътре. Освен това ще вземем с нас и козите кожи, така че всяка следваща офанзива срещу замъка да бъде уязвима за огъня. Сър Брайън, по-рано вие предложихте помощта си. Бихте ли се заели веднага с ръководството на стражата на върха на кулата? Сър Джеймс, от вас не искам нищо засега. Вероятно вие сам ще си намерите работа или пък ще искате да се присъедините към сър Брайън? Аз ще остана тук долу за кратко, колкото да се уверя, че портата е добре барикадирана.

— С радост ще поема върха на кулата — отвърна Брайън. — Джеймс, ще дойдеш ли с мен?

— Да — кимна Джим и двамата се отдалечиха от сър Мортимър, който вече се бе заел да дава нареждания за разглобяването на бараката и разпръсването на тлеещия огън. Джим и Брайън рамо до рамо се заизкачваха мълчаливо по стълбите. Щом достигнаха етажа, на който се намираше стаята им, и двамата свиха към нея, сякаш се бяха договорили по телепатия. Влязоха вътре, затвориха вратата и Брайън заговори с тих глас:

— Джеймс, сър Мортимър мисли само за това как да удържи замъка си, докато пиратите се изморят от обсадата и отплават. Така няма да се справи с положението. По някакъв начин трябва да нападне и победи противниците си.

— Щом ти го казваш, вярвам ти — отвърна Джим. — Когато става дума за битка, на никого нямам доверие, така както на теб.

Брайън изглеждаше смутен и объркан.

— Много си любезен, Джеймс. Не знам доколко заслужавам доверието ти. В сравнение с военния опит на сър Мортимър, аз съм направо начинаещ. Но знам доста за отбраната и обсадата на замъци и се кълна, че съм прав. Но съм поласкан, че възприемаш напълно мнението ми по този въпрос.

— Съвсем не те лаская. Аз например никога не бих дръзнал да направя предложение в тази област. Начинът, по който ти разсъждаваш ми се струва по-разумен от начина, по който явно мисли сър Мортимър. Ще си поблъскам малко главата над нещата, които ти спомена и ще ти кажа, ако ми хрумне нещо. Става ли?

— Би било чудесно, Джеймс. Сега ще се качим ли на покрива на кулата?

— Ти върви, а аз ще се опитам да намеря Хоб и да разбера дали не може да се промъкне и да шпионира враговете. Мисля, че ако извикам през огнището, той ще ме чуе, дори и ако се намира в друг комин. Щом поговоря с Хоб, ще дойда при теб на покрива.

— Добре — кимна Брайън и излезе.

Стаята изведнъж опустя. Джим се огледа. Помещението бе малко, не особено чисто и слабо осветено от пламъците на един полузагаснал железен светилник, закачен на стената. Тъмнината на нощта нахлуваше през широката амбразура, наречена прозорец. Сигурно скоро щеше да се съмне. Въздухът бе много студен.

Джим погледна огнището, в което, подобно на светилника, догаряха мъждиви пламъци. Бяха останали няколко нажежени дървета, от които се виеше, но без да топли слаб огън. Подобна картина бе немислима, за която и да е от обитаемите стаи на Малънконтри при студено време. Джим не бе виждал нищо подобно и при гостуванията си в други замъци.

За щастие, до огнището бяха останали още малко дърва. Въпреки че бе още по-недопустимо някой с ранга на Джим да подклажда огъня в собственото си огнище, освен при крайна необходимост, Джим с чувство на облекчение изсипа дървата върху въглените. Скоро пламъците се разгоряха по-силно.

Щеше да мине известно време преди студените каменни стени да се затоплят, но самият вид на горящия огън сгряваше и Джим усети топъл полъх по лицето си, когато се наведе напред към камината и извика в него:

— Хоб! Би ли дошъл тук, ако обичаш?

Думите още не бяха изречени докрай, когато главата на Хоб изскочи изпод ръба на огнището.

— Милорд! — каза духчето и изскочи от комина, след което се настани с кръстосани крака на една тънка струйка дим, която се извиваше от огъня, но после изчезна, така че Джим дори не усети миризма на пушек.

— Предполагам, че си наясно какво става тук? — попита Джим.

— О, да, милорд — отвърна радостно Хоб. — Знам всичко за тукашното положение, а и за всички останали неща.

— Разбирам.

— Изглеждаш ми изморен, милорд — отбеляза Хоб, загрижено изучавайки лицето на Джим. — И отново си тъжен. Иска ми се да ми разрешиш да те повозя с…

— Съжалявам — поклати глава Джим. — Сега просто не е моментът за подобни разходки. Виж, Хоб, искам да те попитам дали можеш да излезеш от замъка, да слезеш долу в селото и да огледаш какво правят нападателите. Ще успееш ли да направиш това — да долетиш дотам върху дима, да подслушаш, да поогледаш и така нататък?

— Аз вече го направих — отвърна Хоб. — Не беше трудно. Просто яхнах дима и се понесох надолу. Мога да отида където си поискам, като използвам огньовете в колибите и дупките за пушека на покривите. В селото няма истински огнища, милорд, а само нещо като дупка, изкопана в земята, където палят огъня. Няма и каменни подове, а само прах и мръсотия.

— Чудесно — зарадва се Джим. — В такъв случай, вероятно можеш да ми кажеш за какво си говорят пиратите?

— Какво си говорят ли?

— Да. Имам предвид общите разговори, когато не са заети с нападения срещу замъка, а седят около огъня. За какво говорят помежду си?

— За всякакви неща. За кораби, за риба, за различни ястия, за всичко. Разбира се, в такава нощ разговарят най-много за демони, което наистина ме плаши. Докато бях навън по тъмно, си отварях очите на четири, но досега не съм видял демони.

— Едва ли ще видиш и занапред — усмихна се Джим. — Ти си тъмен на цвят и почти невидим в мрака, освен това се носиш с пушека и едва ли ще привлечеш нечие внимание.

— Това е добре — с облекчение въздъхна Хоб. — Демоните, които пиратите споменават най-често, се наричат джинове — като онова куче, което се преструваше на джин.

— Защо мислиш, че се преструваше? — попита Джим.

— Спомняш ли си, че когато го накара да докаже, че е джин, кучето се превърна в дебел мъж.

— Този дебел мъж е именно джинът — кимна Джим.

Хоб изведнъж скочи на рамото му и се вкопчи здраво във врата му.

— Не знаех — прошепна той в ухото на Джим. — Помислих си, че е само едно куче, което лъже. Знаеш ли, че джинът е тук?

— Къде? В замъка ли?

— Не, не в замъка. Опита се да влезе, но хората на сър Мортимър го гониха из цялата сграда и той не успя никъде да се скрие. Беше приел отново формата на куче. Наистина ли е джин? Олеле, Боже!

— Не се страхувай — каза Джим. — Джинът няма да ти стори зло, защото се бои да не ме обиди.

— Наистина ли? — хватката на Хоб леко се отпусна. — Сега съм малко по-спокоен. Така или иначе, сега джинът не е в замъка. Навърта се наоколо, вероятно из селото, но пиратите изглежда и не подозират това. Демонът е сред тях. Аз самият трудно бих повярвал.

— Той не е демон — каза Джим, — той е от Естествените. Като теб.

Хоб скочи от рамото върху облаче дим, което изведнъж се появи на около два фута от лицето на Джим.

— Той не е като мен! — възрази Хоб, вперил очи в Джим.

— Имам предвид, че е от Естествените като теб. В този смисъл си приличате, също като троловете, наядите, морските дяволи и всички останали Естествени — за разлика от хората, като Анджи, Брайън и мен.

— Но мъжете в селото казват, че демоните владеят лошата магия. Спомням си, че кучето джин не само се превърна в дебел мъж, но и направи така, че да се появи сандък със скъпоценни камъни. Ти не искаше да вземеш този сандък.

— Джинът има някои способности, които са подобни на магия — спокойно обясни Джим. — Повечето Естествени също имат една, две или повече такива способности, но не умеят да ги владеят напълно. Могат единствено да правят разни неща — нещо да се появи или да изчезне — както ти яздиш пушека. Всеки, който никога не е чувал за хобгоблини, ще реши, че това е магия.

— Наистина ли? — възкликна Хоб. — Никога не съм мислел, че умея нещо изключително. Значи аз мога също да бъда демон?

— Не. Както вече отбелязах, ти си Естествен. Естествените не са демони и демоните не са Естествени. Демоните принадлежат към друго царство.

Хоб въздъхна дълбоко:

— Това е добре. В един ужасен момент си помислих, че трябва да се страхувам дори от себе си.

— Не е необходимо. Но ти ми даде изключително ценно сведение, а именно, че пиратите се боят от демони. Страхът им свързан ли е с мястото, на което се намират?

— Може би — отвърна колебливо Хоб. — Враговете знаят, че в замъка има велик магьосник — това си ти, милорд. Вероятно смятат, че магьосниците и демоните вървят заедно.

— Уверявам те, че не е така. Принадлежим на абсолютно различни светове. Смятам обаче, че ти ми подсказа някои идеи за това, как да се справим със сегашното положение. Кажи ми още нещо, Хоб. Има ли начин, по който да придвижиш дима от върховете на комините на замъка до двете лодки, закотвени на брега? Искам да изглежда така, сякаш на корабите има пожар.

— Да придвижа дима? Разбира се, че мога да го направя — усмихна се Хоб. — По същия начин, по който яздя пушека.

— Бинго! — извика Джим.