Стивън Кинг
Трите карти (2) (Тъмната кула II)

ПРОЛОГ
МОРЯКЪТ

Стрелецът се събуди от странния сън, състоящ се от един-единствен образ: този на Моряка от колодата за таро, която мъжът в черно бе раздал (или поне се бе престорил, че раздава), за да предскаже нерадостното му бъдеще.

„Той се дави, Стрелецо — казваше човекът в черно, — и никой не му хвърля въже. Това е Джейк, момчето.“

Но това не бе кошмар, а приятен сън. Приятен, защото той се давеше, а това означаваше, че съвсем не е Роланд, а Джейк. Мисълта донякъде го утешаваше, защото предпочиташе да се удави като Джейк, отколкото да живее като самия себе си, като човека, предал едно дете заради някаква фикс-идея.

„Добре, добре, ще се удавя“ — каза си Стрелецът, заслушан в шума на вълните. Но това не бе ревът на морската бездна, а острият звук на камъни, носени от водата. Той ли бе Морякът? Защо тогава сушата бе толкова близо? Нима не бе стъпил на твърда земя? Струваше му се…

Леденостудената вода заля ботушите му и го намокри чак до кръста. Едва тогава отвори очи, напълно събуден, но не от замръзналите си слабини, нито от предчувствието за надвиснала опасност, а от мисълта за револверите… неговите револвери и дори нещо по-важно, патроните. Оръжието щеше лесно да се разглоби, избърше, смаже и сглоби отново; но мокрите патрони бяха като мокри клечки кибрит — можеха да станат неизползваеми.

Ужасът се промъкваше и завладяваше душата му. Бе породен от някоя предишна вълна, изхвърлила на брега влажно, лъскаво същество. Беше дълго около метър и двайсет и лежеше отдясно на Стрелеца, като го гледаше с изпъкналите си студени очи. Внезапно то започна да издава звуци, които смътно наподобяваха човешка реч: жални, дори отчаяни въпроси, зададени на непознат език.

— Дид-а-чик? Дум-а-чум? Дад-а-чам? Дед-а-чек?

Стрелецът и преди беше виждал омари. Но това бе нещо друго, макар омарите да бяха единствените същества, с които създанието имаше някаква далечна прилика. То изобщо не се боеше от него. Роланд не знаеше дали животното е опасно или не. Най-силно го притесняваше моментното му объркване — временната неспособност да си спомни къде се намира или какво го е довело тук, — след като в края на краищата бе заловил мъжа в черно… или може би всичко е било сън? Знаеше само, че трябва да се отдалечи от водата, която можеше да намокри патроните му.

Чу тътена на океана и премести поглед от странното създание (то бе спряло с повдигнати щипки, с чиято помощ се придвижваше; приличаше на боксьор, застинал в позата, която Корт, техният учител, наричаше „Стойката на ужаса“) към връхлитащата разпенена вълна.

„Чува шума на вълните — помисли си Стрелецът. — Каквото и да е това чудовище, то има уши.“ Опита се да стане, но изтръпналите му крака се подкосиха.

„Продължавам да сънувам“ — каза си той, но дори при сегашното му объркване тази мисъл му се стори прекалено примамлива, за да е истина. Отново се опита да стане, за малко да успее, но падна по гръб. Приближаващата вълна бе огромна. Нямаше време. Трябваше да се придвижи по начина, използван от странното същество: опря ръце в пясъка и се довлече до пясъчната ивица.

Не се бе отдалечил много, за да избегне напълно вълната, но и това беше достатъчно. Намокриха се само ботушите му. Вълната достигна коленете му и се оттегли. „Може би първата не е стигнала толкова далеч, колкото смятах. Може би…“

На небето се беше появил лунният сърп. Беше обвит от мъгла, но все пак хвърляше достатъчно светлина. Роланд забеляза, че кобурите му са потъмнели от водата. Револверите поне бяха сухи. Нямаше как да разбере дали патроните в барабаните или онези в кръстосаните патрондаши също бяха мокри. Преди да ги провери, трябваше да се отдалечи от водата. Трябваше да…

— Дод-а-чок? — Звукът се бе приближил. В тревогата си Стрелецът бе забравил за съществото, изхвърлено от вълните. Огледа се и видя, че то е само на около метър от него. Щипките му бяха забити в осеяния с камъчета и раковини бряг и придърпваха тялото му напред. То повдигаше месестото си, покрито с плочки туловище; заприлича за миг на скорпион, но опашката му не завършваше с жило.

Надигна се нов тътен, този път още по-страховит. Съществото замръзна на място и вдигна щипки във въздуха в своя странен вариант на Стойката на ужаса.

Тази вълна бе по-голяма. Роланд запълзя нагоре и когато протегна ръце, омарът се придвижи със скорост, за която предишните му движения не бяха загатнали.

Остра болка прониза дясната ръка на Стрелеца, но сега нямаше време да мисли за това. Отблъсна се с подгизналите си ботуши, заби ръце в пясъка и успя да избегне вълната.

— Дид-а-чик? — запита жално чудовището, сякаш казваше: „Няма ли да ми помогнеш? Не виждаш ли, че съм отчаян?“ Роланд видя как съществото поглъща показалеца и средния му пръст. То отново се хвърли напред и Стрелецът вдигна окървавената си ръка точно навреме, за да спаси останалите си пръсти.

— Дум-а-чум? Дад-а-чам?

Олюлявайки се, той се изправи на крака. Съществото раздра мокрите му джинси и дори единия ботуш, чиято износена кожа бе мека, но невероятно здрава, и откъсна парче месо от десния прасец на Роланд.

Стрелецът вдигна дясната си ръка и когато револверът тупна в пясъка, осъзна, че два от пръстите, които трябваше да извършат привичния ритуал на убийството, липсваха. Чудовището алчно запълзя към оръжието.

— Не, гадино! — изръмжа Роланд и го изрита. Кракът му сякаш срещна камък… камък, който хапе. Чудовището откъсна задната част на ботуша му, почти целия ток, и едва не го събу. Стрелецът се наведе, грабна револвера, изтърва го, изпсува и най-сетне успя да го вдигне. Движението, което допреди миг бе толкова привично и лесно, вече изискваше жонгльорски умения. Съществото се бе нахвърлило върху ботуша на Стрелеца и го разкъсваше, докато задаваше гадните си въпроси. Нова вълна се понесе с тътен към брега, пяната върху гребена и изглеждаше мъртвешки бяла под лунните лъчи. Рачището заряза ботуша и вдигна щипки в познатата боксьорска стойка.

Роланд извади револвера от левия си кобур и натисна спусъка три пъти. Щрак, щрак, щрак.

Сега вече знаеше дали патроните в барабана са мокри.

Пъхна револвера в кобура. За да прибере и другия, трябваше ла наведе дулото с лявата си ръка и да го пусне в кобура. Кръв изцапа износените дървени дръжки, покапа по кобура и протритите джинси, към които бе привързан. Тя се стичаше от чуканчетата, останали от пръстите му.

Осакатеният му десен крак беше безчувствен, но дясната му ръка изгаряше от болка. Остатъците от ловките и тренирани с години пръсти се разлагаха сред хранителните сокове в стомаха на чудовището.

„Очакват те сериозни проблеми“ — прозвуча глас в съзнанието на Стрелеца.

Вълната се оттегли. Рачището сведе щипки и направи нова дупка в ботуша на Роланд. Сетне реши, че притежателят на ботуша е далеч по-вкусен от това парче кожа, което незнайно как бе паднало от него.

— Дуд-а-чам? — попита съществото и запълзя напред с бясна скорост. Мъжът отстъпи, но едва чувстваше краката си. Осъзна, че създанието притежава известен интелект; то бе изминало дълъг път по брега и го бе приближило предпазливо, не уверено на какво е способно съществото срещу него. Ако студените вълни не бяха събудили Стрелеца, чудовището щеше да откъсне главата му. Сега очевидно бе решило, че намерената плячка е не само вкусна, но и лесно достъпна.

Съществото се катереше върху него; тежеше поне четирийсет килограма. Беше истински хищник като Дейвид, сокола, който Роланд бе имал като дете — но без следа от верността на птицата.

Левият му ботуш закачи огромен камък, издаден над пясъка, и Стрелецът едва не загуби равновесие.

— Дод-а-чок? — настоятелно попита съществото и впери хищните си очички… седне дойде поредната вълна и то вдигна щипките си в Стойката на ужаса. Сега те се поклащаха леко и Стрелецът проумя, че следват ритъма на вълната.

Отстъпи назад, върху скалата, сетне се приведе, когато вълната връхлетя с грохот върху каменистия бряг. Главата му се намираше на сантиметри от съществото. Всяка от щипките му лесно би могла да избоде очите на Роланд, но страховитите „оръжия“ на чудовището трепереха като свити юмруци, вдигнати от двете страни на папагалския клюн.

Стрелецът се наведе, за да вдигне камъка, в който едва не се бе спънал. Осакатената му дясна ръка изтръпна от болка, когато остри камъчета се забиха в отворената кървяща плът, но Роланд стисна зъби, успя да измъкне камъка и да го вдигне.

— Дад-а… — започна чудовището, свело разтворените си щипки едновременно с оттеглянето на вълната, когато Стрелецът с цялата си сила захвърли камъка върху него.

Гръбнакът на съществото с пукот се прекърши. То бясно се замята, задната му половина се повдигаше и тупваше, повдигаше и тупваше. Въпросите му преминаха в жужащи възклицания на болка. Щипките му щракаха във въздуха. Клюнът му заскърца, пълен с пясък и камъчета.

И все пак, когато дойде новата вълна, съществото се опита да вдигне отново щипки; тогава Стрелецът настъпи главата му. Чу се звук като от счупени съчки. Гъста черна течност бликна изпод ботуша на Роланд. Съществото се гърчеше като обезумяло. Стрелецът заби тока си по-дълбоко. Връхлетя нова вълна.

Щипките на чудовището се повдигнаха с два… три сантиметра, сетне се отпуснаха, като щракаха бясно.

Стрелецът отмести крака си. Клюнът на съществото, който бе откъснал два пръста от живата плът, бавно се отваряше и затваряше. Едното му пипало лежеше пречупено на пясъка. Другото безпомощно трепереше. Стрелецът го стъпка отново. И отново.

Ритна камъка встрани, заобиколи тялото на чудовището и го затъпка методично с левия си ботуш. Размаза черупката и разпиля белезникавите му вътрешности по тъмносивия пясък. То бе мъртво, но Роланд не можеше да се сдържи; никога през целия си дълъг и изпълнен с опасности живот не бе нараняван така, а сега всичко бе станало толкова внезапно.

Продължи да тъпче, докато видя върха на един от собствените си пръсти, обвит в стомашната слуз на съществото, докато видя белия прах под нокътя, останал от онази голгота, където двамата с мъжа в черно бяха разговаряли надълго и нашироко. Сетне отмести поглед и повърна.

Запъти се към водата, клатушкаше се като пияница и притискаше осакатената си ръка към ризата. От време на време поглеждаше назад, за да се увери, че съществото е мъртво, че не е просто зашеметено като някоя досадна оса, която се готви да те ужили отново. Искаше да се увери, че чудовището не го следва по петите, готово да зададе неразбираемите си въпроси със зловещия си отчаян глас. Насред пътя към брега Стрелецът спря и като се олюляваше, потърси с поглед мястото, където бе лежал. Очевидно бе заспал, останал малко под линията на прилива. Взе торбата си и разкъсания ботуш.

Под лунните лъчи съзря други подобни същества и в тишината между две вълни ги чу да задават своите въпроси.

Отдалечи се бавно, стъпка по стъпка, докато най-сетне достигна обраслия с трева край на каменистата ивица. Там седна на земята и направи това, което трябваше: посипа чуканчетата, останали от пръстите му, и раната на крака, с последните запаси тютюн, за да спре кръвта. Остана седнал, облян в пот, въпреки студа. Питаше се дали раните няма да се инфектират, питаше се как ще оцелее в този свят без два пръста на дясната си ръка (що се отнасяше до стрелбата, бе еднакво добър и с двете ръце, но всичко останало вършеше с дясната), питаше се дали захапката на съществото не съдържаше някаква отрова, която вече пълзеше в организма му, питаше се дали някога ще настъпи утро.