Стивън Кинг
Трите карти (12) (Тъмната кула II)

2

Посред нощ очите на Дета Уокър внезапно се отвориха. Бяха ясни и необикновено интелигентни.

Тя си спомняше всичко — как се съпротивляваше, как я бяха завързали за количката, как и се подиграваха и я наричаха „черномутреста мръсница“.

Спомняше си чудовищата, които излязоха от океана, и как онзи, по-възрастният, уби едно от тях. По-младият запали огън и се залови да приготвя вечерята, сетне усмихнато и предложи парче горещо месо, нанизано на шиш. Тя си спомняше как го беше заплюла в лицето, спомняше си как ехидната му усмивка внезапно се беше превърнала в намръщена гримаса, типична за белите хора. Той я зашлеви и заяви: „Добре, чернилко. Скоро ще ме молиш за храна. Обзалагам се.“ Сетне двамата с Най-лошия човек се засмяха. Лошият донесе парче телешко, наниза го на шиш и започна да го пече над огъня… а докъдето и стигаше погледът, се простираше брегът на това непознато място, където я бяха довели насила.

Миризмата на печеното беше много съблазнителна, ала Дета се престори, че не я усеща дори когато по-младият размаха шиша под носа и и затананика: „Хапни си, черна кучко, хайде, опитай!“ Тя седеше като вкаменена и се преструваше, че изобщо не го забелязва.

После беше заспала. А сега, щом се събуди, откри, че въжетата, с които я бяха привързали към количката, бяха изчезнали. Всъщност вече не беше на количката, а лежеше върху одеяло, беше покрита с друго и се намираше далеч от линията на прилива, докъдето достигаха омарите и ловяха непредпазливите чайки. Погледна наляво и не видя нищо.

Обърна се надясно и забеляза двамата мъже, които също бяха завити с одеяла и спяха. По-младият беше по-близо до нея, а Най-лошият човек беше свалил кобурите си и ги бе сложил до себе си, без да извади револверите.

„Издъни се, педераст такъв“ — помисли Дета и се претърколи към него. Едрият пясък хрущеше под тежестта на тялото и, ала звукът се заглушаваше от воя на вятъра, шума на вълните и шумоленето на прокрадващите се чудовища. Подобно на тях тя бавно пълзеше по пясъка и очите и страховито проблясваха.

Добра се до кобурите и извади единия револвер. Беше тежък, с гладка дървена дръжка и изглеждаше необикновено опасен в ръката и. Тежестта му не я безпокоеше, защото тя, Дета Уокър, имаше силни ръце. Пропълзя още по-близо до двамата мъже.

По-младият се беше завил презглава с одеялото и хъркаше като дъскорезница, ала Най-лошият човек се размърда в съня си; Дета застина на мястото си, а лицето и се изкриви в ужасяваща гримаса. Когато Роланд се успокои, тя си каза: „Този е истински мръсник. Бъди нащрек, миличка. Бъди нащрек.“

Напипа лостчето на барабана, опита се да го избута, не успя и го дръпна към себе си. Барабанът се освободи.

„Зареден е! Мамка му, зареден е! Първо ще очистя младия глупак, а като се събуди Най-лошият човек, сладко ще му се усмихна и ще му пусна куршум в челото.“

Затвори барабана и понечи да натисне спусъка… сетне размисли. Изчака поредния порив на буйния вятър, издърпа спусъка докрай и допря револвера до слепоочието на Еди.

3

Стрелецът я наблюдаваше през полупритворените си клепачи. Отново го тресеше, но температурата му не беше толкова висока, че да го накара да халюцинира. Ето защо търпеливо чакаше, а очите му бяха като пръст върху спусъка на тялото му, което винаги заместваше револвера му, ако оръжието не му беше под ръка. Жената натисна спусъка. Дочу се изщракване. Разбира се, че ще изщрака… точно така. Когато с Еди бяха донесли меховете с вода, Одета Холмс беше потънала в дълбок сън в инвалидната си количка. Двамата и бяха стъкмили легло на пясъка и внимателно я бяха положили върху разстланите одеяла. Еди беше сигурен, че тя ще се събуди, но Роланд знаеше, че това няма да се случи.

Беше убил омара, младежът беше запалил огън и двамата вечеряха, като не пропуснаха да отделят порция от месото за нея.

После разговаряха и Еди каза нещо, което го порази като внезапно проблеснала мълния. Проблясъкът беше прекалено ярък и мимолетен, за да осъзнае напълно смисъла му, и все пак Стрелецът разбра много — все едно светлината на мълнията му беше помогнала да се ориентира в непозната местност.

Можеше веднага да сподели прозрението си с младежа, но не го стори. Разбра, че трябва да играе ролята на Корт, а когато някой ученик на Корт падаше окървавен след неочакван удар, учителят неизменно заявяваше: „Детето не разбира какво представлява чукът, докато при забиването на гвоздей не удари пръстите си. Ставай и престани да хленчиш, нищожество. Забравил си лицето на своя баща!“ Еди беше заспал, макар че Роланд го беше предупредил да бъде нащрек. Когато Стрелецът се убеди, че и двамата са заспали (Господарката наблюдава по-дълго, защото от нея можеха да се очакват всякакви хитрини), той презареди револвера с празни гилзи и постави оръжието близо до младежа. Сетне зачака. Изминаха час, два, три.

Течеше четвъртият час; Роланд беше уморен до смърт, високата температура го изгаряше, чувстваше, че се отпуска и че всеки момент ще заспи. В този миг забеляза, че Господарката се е събудила и сам широко отвори очи. Видя я как се претърколи, как запълзя по пясъка към оръжията. Видя я как извади револвера, допълзя до Еди и спря; наклони глава, а ноздрите и се разширяваха и се свиваха, сякаш тя не само вдъхваше въздуха, а го изпробваше на вкус. Да, това беше жената, която бе довел тук.

Дета погледна към него, а той не се престори, че спи — навярно тя би усетила заблудата — а действително заспа. Когато почувства, че жената вече не го наблюдава, погледна изпод полуотворените си клепачи. Видя как Дета вдигна револвера (направи го с много по-голяма лекота от Еди, когато за пръв път се беше прицелил с оръжието) и го насочи към главата на младежа. Внезапно спря и на лицето и се изписа лукаво изражение. В този момент му напомни за Мартин.

Опита се да отвори барабана, отначало сгреши, после успя и огледа патроните. Роланд тръпнеше в очакване тя да забележи пробитите капсули на гилзите; страхуваше се, че Дета ще погледне от другата страна на барабана и ще забележи, че куршумите липсват. (Беше му хрумнало да зареди оръжието с дефектни патрони, ала навреме си спомни думите на Корт, че всеки револвер е в ръцете на Съдбата и че куршум, който веднъж не се е взривил, втория път може да избухне.) Беше готов всеки миг да се нахвърли върху нея.

Ала жената затвори барабана, понечи да дръпне спусъка… и отново се поколеба — очевидно изчакваше следващият порив на вятъра да заглуши звука.

Той си помисли: „Господи, тази безнога жена е въплъщение на злото и при все това е истински стрелец като Еди.“

Също като нея Роланд затаи дъх и зачака.

При следващия порив на вятъра чернокожата завъртя барабана докрай и насочи дулото към слепоочието на младежа. Усмихна се зловещо, сетне дръпна спусъка.

Разнесе се глухо изщракване.

Стрелецът чакаше.

Дета натисна спусъка още веднъж, после втори, трети път. Щрак щрак — щрак.

— Мръсник! — изкрещя тя и ловко обърна револвера, като го хвана за дулото. Роланд се стегна, но не скочи на крака. Отново си помисли:

„Детето не разбира какво представлява чукът, докато при забиването на гвоздей не удари пръстите си.“ И още: „Ако е писано, тя ще те убие.“

„Няма значение“ — намеси се неумолимият глас на Корт. Еди се размърда и реагира мигновено: отличните му рефлекси винаги му бяха помагали да оцелее. Вместо да го удари по слепоочието, дръжката на револвера улучи челюстта му.

— Какво… Господи! — възкликна той.

— Педераст! Бял мръсник! — изкрещя Дета и отново понечи да стовари оръжието върху главата му. Въпреки че тя беше саката, а младежът вече се търкаляше встрани, Роланд реши, че време да се намеси. Ако Еди не си беше взел поука от случилото се, значи беше кръгъл глупак. Все пак Стрелецът беше убеден, че когато отново го предупреди да бъде нащрек, младежът ще го послуша. Пък и не биваше да рискува — макар и безнога, жената беше опасна като гърмяща змия.

Той рязко отскочи, сякаш беше внезапно отпусната пружина, прелетя над Еди и повали жената по гръб, като я затисна с тялото си.

— Ще ме чукаш ли, скапаняк такъв? — изкрещя тя, повдигна таза си и замахна с револвера, опитвайки се да го удари по главата. — Ще ме чукаш ли? Давай, направи го, ще ти хареса.

— Еди! — извика Стрелецът и това не беше вопъл, а команда.

За миг младежът остана неподвижен, с широко отворени очи; кръв капеше от челюстта му, която беше започнала да се подува. „Помогни ми — помисли си Роланд, — а може би не желаеш, а?“ Силите го напускаха. Знаеше, че щом Дета замахне с револвера, ще пробие черепа му с тежката ръкохватка…, а ако той успее да вдигне ръка, за да се предпази от удара, костите му ще бъдат счупени.

В този миг Еди излезе от транса, в който беше изпаднал, и успя да хване револвера, насочен към главата на Стрелеца. Дета истерично закрещя, извърна се към него и се опита да го захапе като вампир; обсипваше го с вулгарности, които бяха почти неразбираеми поради силния и южняшки акцент. На Роланд му се стори, че тя внезапно е заговорила на чужд език. Еди успя да изтръгне оръжието от ръката и а Стрелецът я притисна към земята.

Дета продължи да се съпротивлява: опитваше се да се освободи, проклинаше го, лицето и лъщеше от пот.

Младежът смаяно се взираше в нея и безмълвно отваряше и затваряше уста като риба. Предпазливо опипа челюстта си, потръпна от болка и намръщено огледа окървавените си пръсти.

Дета крещеше, че ще убие и двамата, а ако се опитали да я изнасилят, щяла да ги довърши с вагината си; отвътре имало остри зъби — нека само опитат и сами ще видят какво ще им се случи.

— Какво… — недоумяващо проговори Еди.

— Донеси ми колана — изхриптя Стрелецът. — Ще се опитам да я преобърна върху себе си, а ти гледай да хванеш ръцете и и да ги завържеш.

— Няма да ви се дам! — извика Дета и с неочаквана сила се повдигна, почти изтласквайки Роланд. Той почувства как жената безуспешно се опитва да го ритне между краката.

— Аз… аз… тя — запелтечи младежът.

— Действай, да те вземат дяволите! — изкрещя Стрелецът и Еди най-сетне се подчини.

4

Докато я връзваха, тя на два пъти за малко щеше да им се изплъзне. Най-сетне младежът успя да пристегне колана на Стрелеца около китките и когато Роланд с последни сили изви ръцете и зад гърба и (през цялото време се пазеше тя да не го ухапе, както мангустата се пази от отровна змия), но преди Еди да успее да я завърже, лицето на Роланд беше обляно от слюнката и, сетне младежът я издърпа встрани. Не искаше да причини болка на това същество, което бясно се мяташе, а от устата му изригваха невъобразими ругатни. Създанието беше много по-отвратително от чудовищните омари, защото беше надарено с разум, ала Еди си спомняше и колко красива беше тази жена. Не искаше да причини болка на другото същество, заключено в нея, подобно на гълъб, който е скрит в тайното отделение на магическата кутия на фокусник.

Одета Холмс се криеше в тялото на това истерично крещящо същество.

5

Въпреки че последното муле, което беше яздил, отдавна бе мъртво, Стрелецът пазеше парче от повода му, който пък някога беше използвал като ласо. Привързаха с кожената каишка Дета към инвалидната количка, както до този момент си беше въобразявала (или пък погрешно си спомняше — в края на краищата резултатът беше същият, нали?), че са сторили. После се отдалечиха. Еди искаше да измие ръцете си, но се страхуваше от кръвожадните омари.

— Идва ми да повърна — изрече той с глас, който внезапно стана писклив като на юноша.

— Що не се изсмучете взаимно? — крещеше съществото и се опитваше да се освободи. — Що не го направите, щом ви е шубе от катеричката на една негърка? Хайде, изсмучете си маркучите, докато още можете, щото Дета Уокър ще се освободи от шибаната количка, ще ви отреже жалките пишки и ще нахрани с тях онези чудовища!

— Това е жената, в чието съзнание бях проникнал. Сега вярваш ли ми?

— Повярвах ти още от началото — промълви младежът.

— Казваше, че вярваш, но всъщност не беше така. Надявам се, че най-сетне си осъзнал истината и действително си ми по вярвал.

Еди погледна към гърчещото се, крещящо същество в инвалидната количка, сетне извърна очи; беше блед като платно, от раната на челюстта му още се процеждаше кръв. Страната му се беше подула като балон.

— Да — едва чуто каза той. — Сега ти вярвам.

— Тази жена е чудовище.

Младежът заплака.

Стрелецът искаше да го утеши, ала си спомни какво беше сторил с Джейк и си каза, че това би било истинско светотатство. Побърза да се отдалечи в мрака — отново го тресеше, цялото тяло го болеше.

6

Преди много часове, когато Одета още спеше, Еди беше заявил, че се досеща какво се е случило с нея. Не бил съвсем сигурен, но се досещал. Роланд го помоли да не говори с недомлъвки, а да сподели подозренията си.

— Мисля, че тя е шизофреничка.

Стрелецът недоверчиво поклати глава. Младежът обясни, че научил какво представлява шизофренията от филми като „Трите лица на Ева“ и от различни телевизионни сериали (предимно от сапунените опери, които с Хенри често гледаха, когато добре се бяха надрусали). Роланд замислено кимна в знак на съгласие. Заболяването, което Еди описваше, наистина се отнасяше за този случай. Жена с две лица — на ангел и на дявол. Лицето и напомняше на онова, изобразено от петата карта таро, която човекът в черно му беше показал.

— Тези… шизофреници не знаят ли, че страдат от раздвоение на личността — поинтересува се той.

— Не. Но… — Еди замълча и намръщено загледа омарите, които пълзяха, търсейки храна.

— Но какво?

— Не съм психоаналитик и не зная…

— Какво е „психоаналитик“?

Младежът посочи към челото си.

— Доктор, който оправя нашите мозъци. Тези лекари се наричат психиатри.

Роланд кимна. Изразът „оправя мозъци“ му се струваше особено подходящ за Господарката, чието съзнание определено се нуждаеше от „поправка“.

— Според мен шизофрениците почти винаги осъзнават, че нещо не е наред с тях — продължи младежът. — Може би причината са белите петна в съзнанието им. Възможно е да греша, но съм убеден, че в шизофреника живеят двама души, уверени, че страдат от временна загуба на паметта. Всъщност белите петна се получават, когато съзнанието се контролира от другата личност. Тя… тя твърди, че си спомня всичко. Убедена е, че го помни.

— Но нали ти е казала, че не вярва в онова, което и се е случило?

— Така е, но засега го забрави. Опитвам се да ти обясня, че независимо какво вярва Одета, тя си спомня, че докато е седяла по халат пред телевизора в дневната си и е гледала новините, внезапно се е озовала тук… сякаш е била пренесена като по магия. Изобщо няма представа, че „другата“ е поела контрола в промеждутъка между нощта на бунта в Оксфорд и деня, през който ти я похити от „Мейси“. Възможно е това да се е случило на следващия ден, дори след няколко седмици. Спомням си, че беше още зима, защото повечето клиенти носеха палта…

Роланд доволно кимна.

Сетивата на младежа започваха да се изострят. Не беше забелязал ботушите, шаловете и ръкавиците, стърчащи от джобовете на палтата, но като начало не беше лошо.

— … но иначе е невъзможно да се разбере колко време Одета е била под контрола на „другата“, тъй като сама не знае. Мисля, че никога досега не е попадала в подобна ситуация и историята за това как са я ударили по главата и помага да защити не само себе си, но и „втората жена“.

Стрелецът отново кимна.

— Ами пръстените? Като ги видя, наистина беше потресена. Напразно се опитваше да прикрие ужаса и изумлението си.

— Ако тези жени не знаят, че „съжителстват“ в едно и също тяло — попита Роланд, — ако дори не подозират, че има нещо нередно, ако всяка има спомени отчасти реални, отчасти измислени така, че да запълват времето, през което съзнанието е подчинено на другата личност, как трябва да постъпим с нея? Как е възможно да живеем с нея?

Еди сви рамене.

— Не питай мен. Проблемът е твой. Нали твърдиш, че ти е необходима? По дяволите, дори рискува живота си, за да я доведеш тук. — Еди си спомни как бе допрял ножа до гърлото му и неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях.

Двамата замълчаха. Одета още спеше спокойно. Точно когато Стрелецът се готвеше още веднъж да предупреди младежа да бъде нащрек и да обяви (на висок глас, за да го чуе Господарката, ако само се преструваше на заспала), че ще си легне, Еди каза нещо, което сякаш освети съзнанието на Роланд като внезапно проблеснала мълния; нещо, което му позволи да узнае поне част от онова, което беше длъжен да разбере.

Жената се беше променила в последния миг.

Беше се променила в мига, в който преминаха през вратата.

И той беше видял… някакво същество…

— Ще ти призная нещо — наруши мълчанието Еди, който разравяше жарта с откъснатата щипка от омара, с който бяха вечеряли. — Когато я преведе през вратата, се изплаших, че самият аз съм станал шизофреник.

— Защо?

Младежът се замисли, сетне сви рамене. Трудно му беше да обясни какво бе почувствал, освен това беше много уморен.

— Няма значение.

— Защо? — настойчиво повтори Роланд.

Еди го погледна и разбра, че настойчивостта му не е продиктувана от празно любопитство. Замисли се за миг, сетне заговори:

— Трудно ми е да го обясня, приятел. Знаеш ли, като гледам през вратата, ми се струва, че откачам. Когато някой се движи в отвъдния свят, имаш усещането, че се движиш с него, нали?

Стрелецът кимна.

— Гледах през вратата като че бях кинозрител — не ме питай какво е това, в момента няма значение — чак до края. В мига, когато ти пренесе Одета от тази страна, внезапно видях самия себе си. Все едно, че… — Той напразно търсеше подходящи думи. — Не зная. Все едно, че се взирах в огледало, но не съвсем, защото… защото сякаш виждах друг човек. Имах чувството, че съм обърнат наопаки… като че едновременно се намирах на две места. Да му се не види, не мога да ти опиша какво усетих!

Роланд се почувства така, сякаш го беше ударил гръм. И той беше усетил същото, докато преминаваха през вратата; същото се беше случило с нея, не, не само с нея, с тях; за миг Дета и Одета бяха вперили погледи една в друга, но не както човек вижда изображението си в огледало, а като две различни жени; за секунда огледалото се беше превърнало в прозрачно стъкло, Одета бе зърнала Дета, при което и двете се бяха ужасили.

„Всяка от тях вече знае истината — мрачно си помисли той. — Възможно е преди да не са я осъзнавали, но сега всичко им е ясно. Навярно ще се опитат да я скрият от себе си, но в онзи миг са я разбрали и никога няма да я забравят.“

— Роланд… — прекъсна размишленията му младежът.

— Какво?

— Само исках да проверя дали не спиш с отворени очи. Преди минута изглеждаше така, сякаш изобщо не си тук.

— Дори да е така, вече се върнах — промълви Стрелецът. — Ще си легна, дано да заспя. Помни какво ти казах — бъди нащрек.

— Ще бъда на поста си — обеща младежът, ала Роланд знаеше, че независимо от болестта си, тази нощ той трябваше да бъде на пост. Събуждането на Одета и всичко останало се случи след това.

7

След бурните събития Еди и Дета Уокър отново потънаха в сън (всъщност тя не заспа, а по-скоро изпадна в безсъзнание от изтощението си и се наклони на една страна, изпъвайки кожения ремък, с който беше привързана към количката). Само Стрелецът остана буден.

„Трябва да накарам тези двамата да се сражават един срещу друг — помисли си той; нямаше нужда от обясненията на психоаналитиците, за които говореше Еди, за да разбере, че това сражение може да завърши със смъртта на един от противниците. — Ако доброто, олицетворявано от Одета, спечели, може би приключението ще завърши благополучно. Ала победи ли злата Дета, всичко ще бъде загубено.“

И все пак нещо му подсказваше, че изходът не е в убийството, а в сливането на двете личности. Беше преценил, че издръжливостта на Дета Уокър ще му бъде от полза… по-точно ще бъде от полза за всички; тя му беше необходима, но непрекъснато трябваше да я държи под око. Предстоеше му дълъг и труден път. Дета мислеше, че двамата с Еди са някакви чудовища, които наричаше „бели педерасти“. Това беше само опасна самозаблуда, но по пътя щяха да се сблъскат с истински чудовища — омарите не бяха първите, нито последните. Жената, готова да се бори до последен дъх, в чието съзнание беше проникнал и която отново се беше появила тази нощ, щеше да се окаже много полезна в битката с подобни чудовища, особено, ако в нея успееше да надделее вродената доброта на Одета Холмс. Беше му особено необходима сега, когато омарите го бяха осакатили, когато куршумите му привършваха и треската заплашваше отново да го повали.

„Но всичко това предстои. Ако успея да накарам всекиго от тях да признае съществуването на другия, това непременно ще доведе до противопоставяне. Но как да го постигна?“

Не мигна през цялата нощ (която му се стори безкрайна), размишлявайки върху проблема. Призори, когато усети, че изгаря от високата температура, още не беше открил как да го разреши.

8

Еди се събуди малко преди зазоряване, видя, че Стрелецът, наметнат с одеяло, седи край тлеещата жарава и побърза да се настани до него.

— Как си? — попита го шепнешком.

Господарката още спеше, завързана към инвалидната количка; от време на време потръпваше, промърморваше нещо неразбираемо и надаваше стон.

— Добре съм.

Младежът недоверчиво го изгледа.

— Имаш кофти вид.

— Благодаря ти — сухо отговори Роланд.

— Целият трепериш.

— Ще ми мине.

Дамата се размърда и отново застена — една дума прозвуча почти разбираемо. Жената сякаш изрече „Оксфорд“.

— Сърцето ми се къса, като я гледам вързана — промълви младежът. — Все едно, че е впрегатно животно.

— Скоро ще се събуди. Може би тогава ще я развържем.

Двамата намекваха, но не посмяха да изразят гласно надеждата си, че щом Господарката отвори очи, ще видят спокойния, макар и леко озадачен поглед на Одета Холмс.

След петнайсет минути, когато първите слънчеви лъчи озариха хълмовете, жената наистина отвори очи, ала в тях проблясваше неистовата злоба на Дета Уокър.

— Колко пъти ме изнасилихте, докато бях превъртяла? — попита се тя. — Между краката ми пари — сигурно сте вкарали там гадните си бели маркучи.

Роланд въздъхна и промълви:

— Време е да тръгваме. — Изправи се и лицето му се изкриви от болката.

— Никъде няма да ходя с вас, бели боклуци! — сопна се чернокожата.

— Ще дойдеш и още как — обади се Еди. — Много съжалявам, скъпа моя.

— Къде ще ме водите?

— Ами… — замислено изрече младежът, — с онова, което открихме до първата врата, направо се минахме, „находката“ зад врата 2 беше още по-скапана, а сега, вместо да се откажем, както биха постъпили нормалните хора, ще продължим напред, за да проверим какво се крие зад третата врата. Съдейки по предишните ни две находки, положително ще се натъкнем на чудовище като Годзила или триглавата Хидра, но аз съм оптимист и се надявам, че ще намерим нещо, което да ни свърши работа.

— Не мърдам от тук!

— Никой не те пита, миличка — заяви Еди и застана зад инвалидната количка. Дета отново се задърпа, опитвайки се да се освободи, но Стрелецът я беше завързал така, че от резките и движения коженият ремък се стегна още повече. Скоро тя осъзна това и прекрати опитите си. Беше по-опасна от гърмяща змия, но изобщо не бе глупава. Обърна се и погледна Еди, а усмивката и беше толкова ужасяваща, че младежът инстинктивно се отдръпна. Никога не беше виждал подобно сатанинско изражение.

— Е, може и да се повозя — изсъска Дета, — ама не докъдето си мислиш, бял сополанко. И хич не си въобразявай, че ще се разбързам.

— Какво искаш да кажеш?

Тя отново се обърна и презрително се усмихна.

— Скоро ще разбереш, малкия. — Безумните и но непреклонни очи се втренчиха в Стрелеца. — И двамата ще разберете.

Еди сграбчи ръкохватките, монтирани на облегалката, и пътниците отново поеха на север по брега, който изглеждаше безкраен; сега след тях оставаха не само отпечатъците от подметките им, но и следите от колелата на инвалидната количка.

9

Денят се оказа истински кошмар. Когато се движиш сред еднообразна местност, е изключително трудно да изчислиш изминатото разстояние, но Еди знаеше, че пълзят като костенурки. Знаеше и каква е причината. Да, знаеше.

„Скоро ще разбереш, малкия, И двамата ще разберете“ — беше казала Дета. След по-малко от час Еди действително започна да разбира.

Първият проблем, който възникна, беше с бутането на инвалидната количка. Ако брегът беше покрит със ситен пясък, задачата му щеше да бъде непосилна — все едно да се опитва да шофира автомобил сред огромни снежни преспи. За щастие тук пясъкът беше едрозърнест и все пак тикането на количката съвсем не беше лесно. Известно време се движеше безпрепятствено, под колелата хрущяха счупени раковини и хвърчаха камъчета, сетне ненадейно попадаше в трапчинка с по-ситен пясък и със сетни сили успяваше да го изтласка напред, докато „пътничката“ злобно се усмихваше. Пясъкът жадно засмукваше колелата. Налагаше се младежът едновременно да бута и да натиска с всичка сила ръкохватките, в противен случай имаше опасност количката заедно с „пътничката“ да се преобърне.

Дета се кискаше, докато той се мъчеше да я предпази от падане.

— Забавляваш ли се, сладурче? — провикваше се всеки път, когато колелата затъваха в трапчинка със ситен пясък.

Веднъж Стрелецът понечи да се притече на помощ, но Еди му направи знак да се отдръпне.

— Ще дойде и твоят ред. Ще я бутаме на смени. — „Ала ми се струва, че моите смени ще бъдат много по-дълги, отколкото неговите — прошепна някакъв вътрешен глас. — По всичко личи, че едва се държи на крака, камо ли да бута тежката инвалидна количка. Не, сър. Боя се, че това удоволствие ще бъде само за теб. Знаеш ли, това е Божие наказание. Толкова години си се боцкал с иглата и никога не ти е хрумвало, че ще се окажеш в ролята на «бутало».“ Той се изсмя почти беззвучно.

— Защо ти е толкова весело, сополанко? — попита Дета и макар да се стараеше да говори подигравателно, в гласа и прозвучаха гневни нотки. „Господарката смята, че в момента нямам никакъв повод за смях — помисли си той. — Абсолютно никакъв. Навярно ще се постарае да направи живота ми още по-черен.“

— Няма да разбереш шегата, миличка. Зарежи тази работа.

— Много скоро ще зарежа теб — изсъска тя, — Ще зарежа теб и гадния ти приятел, ама първо ще ви нарежа на парчета и ще ги разхвърлям по целия скапан бряг. Да си сигурен, че ще го направя. А междувременно спри да дрънкаш — по-лесно ще ти бъде да буташ. Задъхал си се като локомотив.

— За сметка на което ти бърбориш за двама — изпъхтя Еди. — Как ти издържа душата?

— Трай, че ще взема да си пусна душата право в гадната ти физиономия.

— Само обещаваш. — Той избута количката от поредната трапчинка върху по-твърд пясък и известно време се движи безпрепятствено. Слънцето още не беше достигнало зенита си, ала той вече се беше изпотил.

„Очертава се забавен и поучителен ден“ — помисли си.

Спирането беше вторият проблем.

Бяха се озовали на участък, където почвата беше по-твърда. Еди забута по-бързо количката, надявайки се, че ако поддържа същото темпо, инерцията ще му помогне да прескочи следващия пясъчен капан.

Внезапно количката престана да се движи. Спря, сякаш се бе сблъскал с невидима барикада. Металният прът, свързващ ръкохватките, удари Еди в гърдите и той изстена. Роланд мигновено се обърна, но дори мълниеносната му реакция не му помогна да задържи количката, която се преобърна, както непрекъснато беше заплашвала Господарката, и я повлече със себе си. Завързаната Дета беше безпомощна, но се заливаше от смях. Не престана да се кикоти, докато двамата най-сетне успяха да изправят количката. Коженият ремък се беше стегнал още повече и се впиваше в плътта и нарушавайки кръвообращението и, на челото и зееше дълбока рана, от която капеше кръв, ала тя продължаваше да се киска.

Когато най-сетне се справиха с тежката задача, мъжете се задъхваха и бяха останали съвсем без сили. Столът заедно с жената тежеше минимум сто и трийсет килограма, от които по-големият дял се падаше на „превозното средство“. На Еди му хрумна, че ако Роланд беше отвлякъл Дета през 1987 година, модерната инвалидна количка щеше да бъде поне с трийсет килограма по-лека.

Тя отново се изкиска, презрително изсумтя и примигна, тъй като кръвта се стичаше в очите и, сетне заяви:

— Щяхте да ме убиете, мръсници такива.

— Повикай адвоката си — измърмори Еди. — Дай ни под съд.

— Пипате като сакати — отново се заяде Дета. — Цели десет минути не можахте да ме вдигнете, тъпаци мръсни. Изглеждате напълно скапани!

Стрелецът откъсна парче от ризата си, която и без това беше заприличала на дрипа, и понечи да избърше кръвта от челото и. Тя се опита да го захапе и съдейки по щракането на зъбите и, Еди реши, че ако Роланд не беше реагирал мигновено, Дета Уокър щеше да се погрижи и лявата му ръка да остане без два пръста.

Тя отново прихна да се смее и впери в него злобно проблясващите си очи, но Роланд забеляза, че в тях се спотайваше и страх. Дета се страхуваше. Страхуваше се от него, защото той беше Най-лошият човек.

Защо ли го беше нарекла така? Може би, защото подсъзнателно усещаше, че той знае всичко за нея.

— За малко щях да те докопам — процеди през зъби. — За малко да те докопам. — И отново сатанински се изкиска.

— Дръж главата и — спокойно нареди Роланд. — Тази жена хапе като отровна змия.

Еди се подчини, а Стрелецът грижливо почисти раната. Не беше дълбока, но той не искаше да рискува; намокри парчето плат със солената океанска вода и отново се приближи до инвалидната количка.

Дета закрещя:

— Да не си посмял да ме мокриш с тази вода! Видях, че там гъмжи от отровни гадини. Махай се! Махай се!

— Дръж я — все така спокойно повтори Роланд, тъй като тя мяташе главата си насам-натам. — Не искам да рискувам.

Младежът здраво я стисна. Чернокожата разбра, че той не се шегува, и моментално престана да се съпротивлява, сякаш вече не се страхуваше от мокрия парцал. Оказа се, че само се беше преструвала.

Усмихна се на Роланд, който промиваше раната и опитвайки се да отстрани последните полепнали песъчинки.

— Като те гледам, не си само скапан — отбеляза тя. — Май си болен. Мисля, че далеч няма да стигнеш. Нищо чудно скоро да гушнеш босилека.

През това време Еди внимателно разгледа инвалидната количка и откри аварийната ръчна спирачка, която блокираше колелата. Дета беше успяла да я хване, търпеливо беше изчакала той да ускори ход, сетне я беше дръпнала, умишлено преобръщайки количката. Защо ли го беше направила? Само за да ги забави — ето защо. Нямаше причина да го стори, но жена като нея не се нуждаеше от причина. Жена като нея с огромно удоволствие би направила нещо подобно, тласкана единствено от злобата си.

Роланд поразхлаби кожения ремък, за да подобри кръвообращението и, после здраво завърза ръката и за да не може да достигне спирачката.

Не си прави толкова труд, господин Истински мъж — широко се усмихна Дета. — Пак ще удариш на камък. Има толкова начини да ви забавя… най-разнообразни начини.

— Да тръгваме — с немощен глас изрече Стрелецът.

— Добре ли си, приятел? — разтревожено попита Еди.

Спътникът му беше блед като мъртвец.

— Да. Да вървим.

И те отново тръгнаха по брега.

10

Стрелецът настоя да бутат количката по един час и младежът неохотно отстъпи. Роланд успя да преодолее първата трапчинка с пясък, но при втората се наложи спътникът му да му се притече на помощ. Стрелецът се задъхваше, едри капки пот оросяваха челото му.

Еди му позволи да побута още малко; Роланд ловко избягваше пясъчните капани, които сякаш засмукваха колелата, ала накрая количката отново заседна. Няколко секунди Еди наблюдава опитите му да освободи колелата — Стрелецът се задъхваше и гърдите му трескаво се повдигаха, а вещицата (както той вече мислено я наричаше) се заливаше от смях и нарочно се облягаше назад, за да го затрудни още повече — накрая не издържа, избута го с рамо и изтласка количката от ямката само с едно гневно движение. Количката се заклати, а Еди видя и почувства, че Дета се накланяше напред, доколкото и позволяваше ремъкът, като настойчиво се опитваше отново да се преобърне.

Роланд побърза да се притече на помощ и заедно с Еди успяха да задържат инвалидната количка.

Жената се обърна и им намигна толкова заговорнически, че Еди усети как го побиха тръпки.

— Пак щяхте да ме преобърнете, момчета. Бъдете по-внимателни, а? Трябва да ме пазите, щото съм само една стара саката жена. — Тя отново гръмко се разсмя.

Еди харесваше другата жена, която обитаваше тялото и съзнанието и, дори беше готов да се влюби в нея от пръв поглед и само след краткия разговор, който бяха провели, но сега усети как ръцете го сърбяха да я сграбчи за шията и да я удуши, за да не чува никога повече смеха и.

Дета отново се обърна, прочете мислите му, сякаш бяха изписани с червени букви на челото му, и се разсмя още по-силно. Погледът и като че го предизвикваше: „Давай! Май ти се иска, а? Хайде, направи го!“

„Имам усещането — каза си Еди, — че ме предизвиква отново да преобърна количката, надявайки се, че този път ще я убия. Да, точно това иска. Навярно единствената цел в живота и е да загине от ръката на бял човек.“

— Да тръгваме — каза той. — Разходката по крайбрежието продължава, сладурче, независимо дали ти харесва.

— Да го духаш! — изсъска тя.

— Млъквай, скъпа — учтиво отговори младежът.

Стрелецът вървеше мълчаливо, с наведена глава.

11

Съдейки по положението на слънцето, наближаваше единайсет, когато се приближиха до няколко огромни оголени скали; тук направиха почти едночасова почивка, скрити в сянката на каменните грамади, тъй като по това време слънцето печеше безмилостно. Еди и Стрелецът обядваха с остатъците от омарите, които бяха изпекли предишната вечер. Младежът предложи от храната и на Дета, която отново отказа — знаела какво са намислили и щом толкова им се иска, по-добре да я убият с голи ръце, отколкото да се опитват да я отровят. Така действат само страхливците.

„Еди е прав — мислеше си Стрелецът. — Тя наистина си е измислила спомени, запълващи времето, когато съзнанието и е било подчинено на «другата». Знае всичко, което снощи се е случило с нея, въпреки че в действителност беше потънала в дълбок сън.“

Беше сигурна, че са я принуждавали да яде развалено месо от чудовищните омари, докато самите те са похапвали осолено говеждо и са пиели бира. Беше сигурна, че от време на време са и поднасяли късчета от своята храна и са отдръпвали месото в мига, когато се е опитвала да го захапе… и, разбира се, в този момент са и се надсмивали. Според Дета Уокър белите педерасти постъпваха само по два начина с цветнокожите жени — изнасилваха ги или им се присмиваха. Понякога правеха и двете едновременно.

Фантазиите и бяха абсурдни. Еди Дийн за последен път беше виждал говеждо, докато пътуваше с небесния дилижанс, а Роланд не беше вкусвал осолено месо, откакто, Бог знае преди колко време, беше привършил запасите си. Колкото до бирата… той се опита да си спомни кога за последен път бе пил пенливата течност.

В Тул — там имаше бира и осолено говеждо. Господи, какво не би дал за чаша бира. Гърлото го болеше, а студеното пиво положително щеше да успокои болката. Двамата се отдалечиха от Дета, а тя извика след тях:

— Май не съм подходяща компания за бели момчета като вас. Или пък искате да останете насаме, за да си дърпате пишките? — Отметна глава и се засмя толкова гръмко, че дори чайките, накацали върху скалните грамади, уплашено закрещяха и отлетяха.

Стрелецът седеше, подпрял лакти на коленете си — личеше, че напълно е погълнат от мислите си. След няколко минути вдигна глава и се обърна към Еди:

— Разбирам примерно по една дума от всеки десет, които изрича тази жена.

— Аз се справям много по-добре от теб — схващам почти всичко. Всъщност това няма никакво значение. В края на краищата всичко, което тя бърбори, се свежда до думите „бели педерасти“.

Стрелецът кимна, сетне попита:

— Интересно ми е дали и там, където си роден, чернокожите говорят по този начин. „Другата“ жена се изразяваше съвсем културно.

Еди поклати глава.

— Не. Ще ти кажа нещо забавно…, а може би не е смешно, но на мен ми се иска да се посмея, защото животът тук е доста тъжен. Думите, които използва тази жена, не са „истински“, не са нейни. Ала тя не го осъзнава.

Роланд го изгледа, но не каза нищо.

— Спомняш ли си как, докато почистваше раната на челото и тя се престори, че се страхува от водата?

— Да.

— Навярно си осъзнавал, че жената се преструва?

— Отначало не се досетих, сетне разбрах.

— Точно така. Тя играеше роля и осъзнаваше, че ни води за носовете. Добра актриса е и за няколко секунди успя да ни заблуди. Начинът, по който говори, също е част от ролята и, но в случая нашата приятелка преиграва и речта и звучи направо нелепо.

— Навярно предполагаш, че тя умело се преструва само когато осъзнава какво прави.

— Да. Думите, които използва, са типични за чернокожите герои от една книга, наречена „Мандинго“, която някога съм чел, и за Бътърфлай Маккуин от „Отнесени от вихъра“. Зная, че тези имена не ти говорят нищо, но исках да ти обясня, че тя използва клишета. Знаеш ли какво означава тази дума?

— Ами… клишетата се използват от хора, които не са способни да мислят самостоятелно.

— Точно така. Самият аз не бих могъл да го обясня толкова добре.

— Хей, сополанковци, още ли не сте свършили. — Гласът на Дета вече беше пресипнал. — А може би пишките ви са толкова малки, че не можеше да ги намерите в гащите си?

— Да вървим. — Стрелецът бавно се изправи на крака. Олюля се, но като забеляза разтревожения поглед на Еди, побърза да се усмихне. — Не бой се, вече съм по-добре.

— Питам се колко време ще издържиш.

— Колкото е необходимо — отвърна Роланд и спокойният му глас накара сърцето на младежа да се свие.

12

Тази нощ Стрелецът използва последния си куршум, за да убие омар, който да им послужи за храна. Оттук нататък се налагаше да стреля с „лошите“ куршуми и да се надява на късмета си. Започваше да се убеждава колко прав е бил Еди, когато беше заявил, че накрая ще им се наложи да убиват с камъни отвратителните чудовища.

Вечерта прекараха както обикновено: запалиха огън и приготвиха храната, която вече не възбуждаше апетита им и дори ги отвращаваше. „Тъпчем се по навик“ — помисли си Еди. Предложиха късче месо на Дета, която отново започна да ругае и да крещи още дълго ли ще я правят на глупачка, сетне взе лудо да се мята, без да обръща внимание на ремъците, които още по силно се врязваха в плътта и — очевидно искаше да преобърне инвалидната количка и да ги накара да се занимават с нея, преди да са успели да вечерят.

Ала те отгатнаха намерението и. Еди сграбчи ръцете и, а! Роланд подпря колелата с големи камъни и спокойно заяви:

— Ще отпусна ремъците, ако обещаеш да седиш мирно.

— Оближи ми задника, бял педераст.

— Не разбрах дали си съгласна.

Тя присви очи и подозрително го изгледа — навярно се питаше дали спокойният му тон прикрива насмешка (Еди се питаше същото) — след няколко секунди кисело измърмори:

— Ще седя мирно. И без това умирам от глад, изобщо не ми е до номера. Ще ми дадете ли нещо за ядене, или ще ме оставите да пукна? Това ли сте намислили, шубета такива? Шубе ви е да ме удушите, а пък аз отказвам отровната ви кльопачка, значи точно това сте намислили — да ме уморите от глад. Ама ще имате да вземате, тъпаци такива! — И отново се ухили зловещо, а двамата усетиха, че ги побиват тръпки.

След малко Дета заспа.

Еди докосна страната на Роланд. Стрелецът го погледна, но не се отдръпна, само промърмори:

— Добре съм.

— Да, бе, истински герой си. Слушай какво ще ти кажа, днес изминахме съвсем кратко разстояние.

— Зная — отвърна Роланд. Тревожеше го мисълта, че патроните му са свършили, но реши, че тази вечер няма да съобщи на младежа „радостната“ вест; Еди засега беше здрав, но бе смъртно уморен и едва ли щеше да понесе поредната лоша новина.

„Да, засега е здрав, но ако не му давам по-дълги почивки, със сигурност ще отпадне и ще се разболее“ — мислеше си Стрелецът.

Всъщност и двамата се чувстваха зле. От студа по устните на Еди бяха избила херпеси, лицето му беше на петна и се белееше. Роланд чувстваше, че зъбите му започват да се клатят, кожата между пръстите на ръцете и на краката му се беше напукала и кървеше. Вярно е, че се хранеха, но храната им беше еднообразна. Навярно щяха да издържат още малко, но в края на краищата щяха да умрат, все едно, че бяха гладували.

„Движим се по брега, а страдаме от скорбут — болестта на моряците — с ирония си каза Роланд. — Много е забавно, няма що. Ще пукнем без пресни плодове и зеленчуци.“

Еди кимна към Господарката.

— Тя ще продължи да упорства.

— Разбира се, стига онази „другата“, да не се пробуди в съзнанието и.

— Ще бъде прекрасно, но не можем да разчитаме на това — замислено изрече Еди. Взе обгоряла щипка от омара и се залови да рисува безсмислени знаци по пясъка. — Имаш ли представа далеч ли се намира следващата врата?

Роланд поклати глава.

— Питам те, защото си мисля, че здравата ще загазим, ако разстоянието между втората и третата врата е същото като онова между врата 1 и врата 2.

— Вече сме загазили.

— Затънали сме до шията — мрачно се съгласи Еди. — Питам се колко ли дълго ще успеем да се задържим на повърхността.

Роланд го потупа по рамото и младежът примигна от изненада — не беше свикнал с подобна проява на чувства от страна на Стрелеца. — Има нещо, което Господарката не знае.

— Нима? И какво е то? — попита Еди.

— Че ние, „белите педерасти“, не се предаваме лесно.

Младежът прихна да се смее, притискайки длан към устните си, за да не събуди Дета — до гуша му беше дошло от крясъците и ругатните и.

Стрелецът усмихнато го погледна и промърмори:

— Отивам да си легна. Бъди…

— … нащрек — довърши Еди. — Бъди спокоен.

13

Събуди го ужасяващ писък.

Младежът беше заспал веднага щом отпусна глава върху сгънатата риза, която му служеше за възглавница. Струваше му се, че изобщо не е затварял очи, когато Дета закрещя. Събуди се мигновено; не знаеше какво да очаква: може би кралят на омарите беше изплувал от дълбините на океана да отмъсти за погубените си чеда, или пък някакво невиждано чудовище се беше спуснало от планинските склонове. Всъщност само му се стори, че се е събудил мигновено; като се озърна забеляза, че Стрелецът вече е на крака и е стиснал револвера в лявата си ръка.

Щом Дета видя, че и двамата са будни, престана да крещи и заяви:

— Исках да проверя дали сте нащрек, момчета. Мина ми през ум, че тук има вълци — мястото е направо идеално за тези зверове. Викам си: „Я да проверя дали ще се събудите, ако случайно ме нападне вълк.“

Докато говореше, си личеше, че изобщо не се страхува, а в очите и проблясваха дяволити пламъчета.

— Господи! — уморено промърмори Еди.

Луната беше изгряла, но още не се беше издигнала в небето, следователно бяха спали по-малко от два часа.

Стрелецът прибра револвера си в кобура и се обърна към жената в инвалидната количка:

— Да не си посмяла да го направиш втори път.

— А ти кво ще ми направиш, а? Ще ме изнасилиш ли?

— Ако искахме да го сторим, досега щяхме да те изнасилим поне няколко пъти — невъзмутимо изрече Роланд. — Друг път не вдигай такъв шум. — Той отново легна и се зави с одеялото.

„Боже мой — помисли си Еди, — в каква каша се забърках, в каква шибана…“ — Мисълта му се прекъсна и той отново заспа. В този миг нови крясъци раздраха въздуха, Дета пищеше пронизително като сирена на пожарна кола; Еди скочи на крака, тялото му сякаш гореше от прилива на адреналин, дланите му бяха стиснати в юмруци…, а Дета продължаваше да се смее и прегракналият и глас ехтеше в нощта.

Младежът погледна към небето и видя, че луната почти не е променила положението си от момента, когато писъците на чернокожата ги бяха събудили за първи път.

„Господарката очевидно е намислила да не спи и да ни дебне — унило си помисли той. — Щом забележи, че потъваме в дълбок сън, който ще ни помогне да съберем нови сили, тя отново ще закрещи. Ще повтаря този номер, докато остане без глас.“

Внезапно смехът на Дета стихна. Роланд се приближаваше към нея, приведеното му тяло се очертаваше под бледите лунни лъчи.

— Хич не се приближавай, мръснико — извика тя, но гласът и издаваше страха и. — И без това не можеш да ми направиш нищо.

Стрелецът застана пред нея и за миг Еди беше напълно убеден, че търпението на Роланд се е изчерпало и че ще смаже Дета като досадна муха. Ала за негово учудване Стрелецът се отпусна на едно коляно пред нея, сякаш се готвеше да и направи предложение за женитба.

— Слушай… — започна той, а Еди не можеше да повярва, че спътникът му е способен да говори толкова нежно. Дета също беше изумена, постепенно на лицето и се изписа страх. — Чуй какво ще ти кажа, Одета.

— На коя викаш О-Дета? Това не ми е името.

— Млъквай, мръсницо — изръмжа Роланд, сетне продължи с предишния кадифен глас: — Ако ме чуваш и ако изобщо можеш да я държиш под контрол…

— Що ми говориш така? Като че дрънкаш не на мен, а на друга. Престани да хитрееш. Веднага престани, чуваш ли?

— … накарай я да млъкне. Мога да и запуша устата, но не искам. Опасно е да запушиш устата на някого — току-виж се задушил.

— ПРЕСТАНИ ДА ДРЪНКАШ ГЛУПОСТИ, БЯЛ ПЕДЕРАСТ ТАКЪВ!

— Одета — прошепна Роланд, гласът му прозвуча така, сякаш зашумоляха дъждовни капки.

Чернокожата млъкна и втренчи в него широко отворените си очи. Еди никога не беше виждал толкова омраза и страх в човешки очи.

— Мисля, че на тази мръсница ще и бъде все едно дори ако се задуши. Иска да умре, но съм сигурен, че още по-силно желае твоята смърт. Ала ти си жива (поне засега) и нещо ми подсказва, че не за първи път си имаш работа с Дета — тя се чувства в тялото ти прекалено удобно. Ето защо мисля, че чуваш думите ми и ще успееш да я контролираш, макар още да не можеш да се освободиш от нея. Не и позволявай да ни събуди за трети път, Одета. Не ми се иска да и запуша устата, но ако се наложи, ще го сторя.

Той се изправи, отдалечи се без да се обръща, легна, зави се с одеялото и веднага заспа.

Дета продължаваше да се взира в него, ноздрите и се разширяваха като на запечен кон.

— Белият боклук взе да се прави на магьосник — прошепна тя.

Еди също легна, но дълго не можа да заспи, въпреки че беше уморен до смърт. Всеки път, щом се унесеше, внезапно отваряше очи, очаквайки да чуе истеричните крясъци на чернокожата.

След около три часа, когато луната вече се спускаше по небосклона, той най-сетне заспа.

През тази нощ Дета повече не крещя: беше се изплашила от Роланд или искаше да запази гласа си за бъдещи „подвизи“. Или пък — кой знае? — Одета беше чула молбата на Стрелеца и беше овладяла положението.

Еди се събуди с главоболие, чувстваше се още по-уморен. Погледна към инвалидната количка с плахата надежда, че ще види Одета. Господи, дано да види Одета…

— Добро утро, сополанко — изграчи Дета и злобно се усмихна. — Вече си мислех, че ще хъркаш чак до обяд. Ама не можеш, нали така? Трябва да ме повозиш още няколко километра. Ти ще ме возиш, малкия, щото приятелчето ти с магьосническите очи съвсем е сдало багажа. Помни ми думата — скоро ще обърне петалата. Още малко му остава, макар да се тъпче с пушеното месо, дето вие двамката тайно си похапвате, като свършите с чекиите. Да тръгваме, сладурче. В никакъв случай не ща да ви бавя. — Тя понижи глас и притвори клепачи, ала очите и лукаво се взираха в него: — Засега.

Лукавите и очи сякаш обещаваха: „Ще запомниш този ден, бяло момче. За дълго ще го запомниш. Честна дума.“

През този ден изминаха около четири километра, може би дори по-малко. Инвалидната количка се преобърна два пъти. Веднъж Дета незабелязано успя да сграбчи ръчната спирачка и силно я дръпна. Втория път „заслугата“ беше изцяло на Еди, който тласна количката прекалено силно в стремежа си да избегне поредния пясъчен капан. Това се случи привечер; младежът се изплаши, че този път не ще успее да я измъкне. Все пак напрегна последните си сили и избута количката с треперещите си ръце — тласъкът се оказа прекалено мощен, Дета се преобърна като смешния Хъмпти-Дъмпти от „Алиса в страната на чудесата“, след което Еди и Роланд се поизпотиха, докато успеят да поставят количката на колелата и. Оказа се, че ако бяха закъснели само с няколко секунди, последствията щяха да бъдат фатални. Ремъкът, който минаваше през гърдите на Дета, се беше повдигнал и бе пристегнал гърлото и. Тя се задушаваше, лицето и вече беше посиняло; всеки момент щеше да загуби съзнание, но продължаваше злорадо да се смее.

„Остави я да пукне — искаше да каже Еди, като видя как Роланд се наведе и побърза да разхлаби възела. — Не зная дали наистина желае смъртта, но със сигурност жадува да ни убие… остави я да пукне.“

После пред очите му изплува образът на Одета (бяха се срещнали за толкова кратко време, че споменът за нея сякаш вече избледняваше) и се спусна да помогне на Роланд, Стрелецът нетърпеливо го отблъсна.

— Това е работа само за един човек.

Когато разхлаби ремъка и Господарката успя да си поеме въздух, той се обърна и внимателно изгледа младежа.

— Май е време да спрем и да устроим лагер за през нощта.

— Да повървим още малко — умоляващо отговори Еди. — Мога да издържа.

— Ама, разбира се — обади се Дета. — Я виж какъв е здравеняк. Мястото му е на полето — да събира памук, но как ще му остават сили нощем да те изсмуче.

Тя все още отказваше да се храни, лицето и вече беше измършавяло, а хлътналите и очи гневно проблясваха.

Роланд изобщо не и обърна внимание, а внимателно огледа Еди, сетне кимна.

— Добре. Но съвсем малко.

След двайсет минути младежът сам се отказа. Ръцете му като че се бяха превърнали в желе.

Седнаха под сянката, хвърляна от скалите; чуваха крясъците на чайките, наблюдаваха настъпването на прилива и очакваха след залез слънце да се появят омарите.

Роланд прошепна на Еди, че са свършили годните патрони. Младежът само стисна устни. Стрелецът остана доволен от реакцията му.

— Налага се да убиваме омарите с камъни, а тази вечер честта се пада на теб — продължи той. — Прекалено слаб съм и положително ще изпусна камъка…, а точно сега не бива да допускаме грешки.

Този път Еди внимателно го изгледа. Онова, което видя, изобщо не му хареса.

Роланд нетърпеливо сви рамене и се помъчи да отклони вниманието му от себе си.

— Няма значение. Няма значение, Еди. Каквото е писано, то ще се случи.

— Ка — промълви младежът.

Стрелецът кимна и леко се усмихна.

Двамата се спогледаха и се засмяха. Роланд сякаш се стресна от хрипливите звуци, които се изтръгваха от гърдите му. Престана да се смее и на лицето му се изписа печално изражение.

— Виж ги ти как се хилят, май добре си прекарват — провикна се Дета, гласът и беше прегракнал и много по-слаб. — Кога ще започнете да се мушкате? Нямам търпение да ви видя.

15

Еди уби поредния омар.

Дета отново отказа да се храни. Младежът изяде пред очите и половината парче месо и и предложи другата половина.

— Не си познал! — изкрещя тя и го стрелна с гневен поглед. — Няма да ме излъжеш. Сложил си отровата в онзи край дето се опитваш да ми го пробуташ.

Младежът безмълвно сдъвка парчето месо и го преглътна.

— Това не означава нищо — мрачно процеди тя. — Остави ме на мира, бял сополанко.

Ала Еди не се отказваше лесно. Поднесе и второ парче месо и заяви:

— Разкъсай го и ми дай едната половина. Ще я изям, за да се убедиш, че храната не е отровна.

— Няма да се хвана на номерата ти, мистър Чарли! Казах ти да се разкараш, значи побързай да изчезнеш. Ясно ли е?

16

През нощта не крещя и ги остави да поспят, ала на другата сутрин още продължаваше да бъде Дета.

17

През този ден изминаха едва три километра, макар че Дета не се опита да преобърне инвалидната количка; Еди си каза, че силите постепенно я напускат и изобщо не и е до подривни действия. Или пък беше осъзнала, че те не са необходими. Настъпило беше фатално и необратимо стечение на три обстоятелства: умората на Еди, промяната на терена и влошаващото се здравословно състояние на Роланд.

Все по-рядко се натъкваха на пясъчните капани, но това не улесняваше придвижването им. Пясъкът постепенно стана много по-едър и по-скоро напомняше безплодна почва (тук-там стърчаха треви, които сякаш се срамуваха, че растат тук), а между участъците, покрити с пясък и с камениста почва, се издигаха толкова високи скали, че Еди трябваше да ги заобикаля както доскоро беше заобикалял с количката ямките, пълни с пясък. По всичко личеше, че наближават края на брега. Кафеникавите и някак унили хълмове се издигаха право пред тях. Виждаха се проломи, които приличаха на разрези, направени с исполинска брадва. Тази нощ, преди да заспи, Еди дочу откъм хълмовете странни звуци, напомнящи вой на хищен звяр.

Доскоро брегът му се струваше безкраен, ала сега беше ясно, че пясъчната ивица най-сетне ще свърши — високите възвишения сякаш я задушаваха в прегръдките си. Ерозиралите хълмове постепенно се спускаха към океана, където рано или късно щяха да образуват полуостров, а по-късно цял островен архипелаг. Това тревожеше Еди, но още повече го безпокоеше състоянието на Роланд. Този път Стрелецът не само изгаряше от високата температура, а сякаш бавно гаснеше и като че ставаше прозрачен. Червеникавите линии отново се появиха и от вътрешната страна на дясната му ръка и безмилостно запълзяха към лакътя.

През последните два дни Еди непрекъснато се взираше в далечината, надявайки се да види вълшебната врата. През тези дни той напразно очакваше завръщането на Одета. Ала не се случи нито едното, нито другото.

Падна нощ. Преди да заспи, в съзнанието му се прокраднаха две ужасяващи мисли като в анекдот с двусмислено значение. Възможно ли е да няма друга врата? Възможно ли е Одета Холмс да е мъртва?

18

— Време е да ставаш, бял сополанко! — Дрезгавият глас на Дета го накара да подскочи и моментално да се събуди. — Май останахме само двамката с теб. Мисля, че приятелчето ти сдаде багажа и вече казва „здрасти“ на Сатаната.

Еди стреснато погледна към Роланд, който се беше свил под одеялото, и за миг с ужас си помисли, че вещицата не го лъже. Ала след няколко секунди Стрелецът се размърда, тихо изстена и се повдигна на лакти.

— Виж ти! — извика Дета, но гласът и вече беше отслабнал и от време на време преминаваше в странен шепот, напомнящ воя на зимен вятър, промъкваш се под някоя врата. — Реших, че си пукнал, господинчо.

Роланд бавно се изправи на крака. Приличаше на човек, който се изкачва по стъпалата на невидима стълба. Еди изпита смесено чувство на раздразнение и съжаление, което му се стори странно познато и му навя тъжни спомени. Внезапно се досети как с Хенри гледаха боксовите мачове по телевизията, при които единият състезател безмилостно удряше противника си, нанасяше му все по-силни удари, а зрителите му крещяха да го свърши. Хенри крещеше заедно с тях, но Еди чувстваше същото отвращение, примесено със съжаление; седеше пред телевизора и се опитваше да внуши на съдията: „Прекрати мача, приятел, не виждаш ли какво се случва? Човекът УМИРА! Прекрати идиотския мач!“

Но този кошмар не можеше да прекрати. Роланд погледна към Дета, очите му бяха хлътнали в орбитите и помътнели от високата температура.

— Много хора са ме мислели за мъртъв. — После се втренчи в Еди. — Готов ли си?

— Ами… да. А ти? Ще издържиш ли?

— Да.

Те продължиха пътя си.

Към десет часа Дета замасажира слепоочията си, сетне нареди:

— Спрете. Лошо ми е. Идва ми да се издрайфам.

— Сигурно снощи си преяла — промърмори Еди и продължи да тика инвалидната количка. — Трябваше да се откажеш от десерта. — Предупредих те, че шоколадовата торта е доста тежка за нежния ти стомах.

— Ще повърна…

— Спри, Еди — нареди Стрелецът.

Младежът се подчини.

Жената на количката цялата потръпна като че през тялото и премина електричество. Широко отворените и очи станаха безизразни.

— АЗ СЧУПИХ ЧИНИЯТА ТИ, ПРОТИВНА СИНЯ ЛЕЛКО! — извика тя. — АЗ Я СЧУПИХ И АДСКИ МИ Е ГОТ!

Внезапно се отпусна и политна напред. Ако не беше коженият ремък, положително щеше да падне от количката.

„Божичко, мъртва е — помисли си Еди. — Получила е инсулт и вече е мъртва.“ Втурна се към жената, но внезапно спря и заобиколи количката, припомняйки си колко хитра и коварна е тя. Погледна към Роланд, който също се втренчи в него — погледът му не издаваше мислите му.

Жената изстена и отвори очи.

Това бяха очите на Одета.

— Мили Боже, отново съм припаднала, нали? — прошепна тя. — Много съжалявам, че съм ви създала толкова неприятности и ви се е наложило да ме завържете. Тези проклети мои крака! Мисля, че ще мога да седна, ако…

В този миг краката на Роланд се подкосиха и той загуби съзнание на четирийсетина километра южно от мястото, където свършваше крайбрежието на Западния океан.