Стивън Кинг
Трите карти (10) (Тъмната кула II)

2

— Онази жена се държеше доста особено, забеляза ли? — обади се Хулио.

Джордж си въздъхна от облекчение. Ако кубинецът не беше заговорил на тази тема, той нямаше да има кураж да я подхване. Беше ординатор и един ден щеше да стане правоспособен лекар (сега вече беше сигурен в това), ала Хулио беше врял и кипял в тези работи, човек трябваше да си мери думите пред него, за да не изтърси някоя глупост. Шофьорът щеше да се засмее и да заяви: „По дяволите, такива гадости съм ги виждал хиляди пъти, малкия. По-добре си избърши млякото от устата — още не е изсъхнало.“

Но по всичко личеше, че точно това кубинецът не го беше виждал хиляди пъти и Джордж се зарадва, тъй като изпитваше нужда да говори за онова, което беше видял.

— Наистина беше странна. В един момент ми се стори, че се раздвоява, че виждам двама души.

Той забеляза, че Хулио очевидно почувства облекчение, и внезапно се засрами от себе си. Кубинецът Еставес, който винаги щеше да си остане обикновен шофьор на линейка, беше проявил повече смелост от него.

— Уцели право в десятката, докторе! — възкликна Хулио, извади пакет „Честърфийлд“ и пъхна цигара в устата си.

— Пушенето ще те довърши, приятел — обади се Джордж.

Кубинецът кимна и му предложи цигара.

Известно време двамата мълчаливо пушиха. Фелдшерите от „Бърза помощ“ и лаборантите може би бяха „хукнали подир мацки“, както се беше изразил Хулио… или пък им беше дошло до гуша от кървави гледки. Ала на Джордж изобщо не му беше до жени, измъчваха го други мисли. Да, отначало действително се беше изплашил, нямаше спор по този въпрос. Но после именно той беше спасил жената, не фелдшерите. Беше му ясно, че и Хулио го знае, може би именно затова беше пожелал да поговорят. На помощ му се бе притекла възрастна чернокожа жена, както и някакво момченце, което извика по телефона полицията, докато всички останали с изключение на негърката стояха и зяпаха като че гледаха някакъв филм или поредния епизод от телевизионния сериал за Питьр Гън, но в края на краищата всичко се струпа на Джордж Шейвърс, който беше изплашен до смърт, но се постара да изпълни дълга си.

Жената чакаше прочутия влак А, прославен в песента на Дюк Елингтьн. Беше красива млада чернокожа жена, която чакаше метрото, за да отиде в жилищните квартали на града.

Някой я беше блъснал на релсите пред приближаващия се влак.

Джордж Шейвърс нямаше представа дали полицаите са заловили мръсника, който се беше опитал да убие жената — това не го интересуваше. Интересуваше го животът на младата негърка, която с писък беше полетяла на релсите пред прочутия влак А. По чудо не беше попаднала върху третата релса проводник; тогава щеше да и се случи онова, което се случва на лошите хора в Синг Синг — властите на щата Ню Йорк им осигуряват безплатно пътуване с прочутия „влак“, наричан от затворниците „чичко Електричко“. Да, ето какви чудеса може да прави електричеството. Жената се беше опитала да изпълзи встрани, но нямаше достатъчно време, а знаменитият влак А беше навлязъл в станцията със стържещи спирачки, изригвайки снопове искри, тъй като машинистът беше видял непознатата…, ала беше прекалено късно, прекалено късно както за него, така и за нея. Стоманените колела бяха отрязали краката и малко над коленете. И докато всички (освен хлапето, което беше повикало полицията) само зяпаха и кършеха ръце (или пък си дърпаха оная работа, както гневно си помисли Джордж), чернокожата старица скочи на релсите, при което си изкълчи крака (по-късно кметът я награди с медал за проявената храброст), смъкна от главата си кърпата и пристегна бедрата на младата жена. Хлапето продължаваше да крещи в телефонната слушалка, настоявайки незабавно да изпратят линейка, а старицата викаше от тунела, молеше някой да и хвърли нещо за пристягане, докато накрая някакъв възрастен мъж с вид на бизнесмен неохотно и подхвърли колана си; негьрката го погледна и произнесе думите, които на следващата сутрин бяха водещо заглавие на нюйоркския „Дейли Нюз“ и които я превърнаха в истинска героиня на Америка: „Благодаря, братле“. Сетне беше пристегнала крака на пострадалата малко над коляното, където го беше прерязало стоманеното колело на прочутия влак А.

По-късно някой от насъбралите се зяпачи беше казал на Джордж, че преди да изгуби съзнание, младата негърка промърморила: „КОЙ БЕШЕ ОНЗИ ПЕДЕРАСТ? САМО ДА ГО ПИПНА, ЩЕ МУ ОТКЪСНА ТОПКИТЕ!“

Възрастната чернокожа жена нямаше как да пробие допълнителни дупки в колана, за да го пристегне още повече, ето защо просто го стискаше с всичка сила, докато пристигна линейката.

Джордж си спомняше как в детството майка му непрекъснато му напомняше никога, никога да не прекрачва жълтата линия в края на перона, докато чака влак (било то прочут или съвсем обикновен), ала когато скочи върху сгурията, усети задушливата миризма на машинно масло. Непоносимата горещина сякаш обгръщаше него, чернокожата старица, жертвата, влака, тунела, невидимото небе. Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че ако сега измерят кръвното му налягане, стрелката ще замръзне на най-високото деление на апарата. Сетне внезапно се овладя, извика да му донесат чантата, а когато един от фелдшерите понечи да скочи при него, така го изруга, че човекът смаяно се ококори, сякаш го виждаше за пръв път, но послушно отстъпи.

Джордж заши колкото е възможно повече артерии и вени, а когато сърдечната дейност на пострадалата се възстанови, и инжектира голяма доза дигиталин. Пристигнаха полицаите и донесоха банка с кръв. „Искате ли да я качим на перона, докторе?“ — попита един от тях, а той му нареди да почака; извади спринцовката и инжектира младата жена с кръв, сякаш беше наркоманка, която бе изпаднала в криза поради липса на дрога. Едва след това им разреши да я вдигнат. Сетне я бяха поставили на носилка в линейката. По пътя към болницата тя беше дошла в съзнание. Тогава бяха започнали да се случват странни неща.

3

Когато фелдшерите от „Бърза помощ“ натовариха пострадалата в линейката, Джордж и инжектира демерол, тъй като чернокожата беше започнала да мърда и тихо да стене. Инжектираната доза беше достатъчна, за да бъде сигурен, че пациентката ще остане неподвижна, докато пристигнат в болницата. Беше деветдесет процента уверен, че тя няма да умре по пътя, в което имаше някаква справедливост.

Ала когато се намираха на шест преки от „Сестри на милосърдието“, клепачите на пострадалата леко се повдигнаха и тя изстена.

— Май ще се наложи да и поставим още една доза, докторе — обади се единият фелдшер.

Джордж не осъзна веднага, че за пръв път човек от по-низшия медицински персонал се обръщаше към него с думата „докторе“, вместо с обичайното „Джордж“ или още по-лошо — „Джорджи“.

— Да не си полудял? Нямам нужда от съвети.

Човекът смаяно се отдръпна.

Джордж погледна към младата жена и забеляза, че широко отворените и очи внимателно го наблюдават.

— Какво се е случило с мен? — попита тя.

Той си спомни думите на зяпача, който твърдеше, че жертвата била казала: „Кой беше онзи педераст? Само да го пипна, ще му откъсна топките!“ Свидетелят беше от бялата раса и Джордж си беше казал, че човекът си е измислил всичко или поради странното, но присъщо на повечето хора желание да подсили и без това трагичната ситуация, или поради расови предразсъдъци. Тази наглед културна и интелигентна жена не би могла да говори толкова грубо и невъзпитано.

— Станахте жертва на нещастен случай. Бяхте…

Клепачите и се притвориха и той с облекчение си помисли, че жената отново ще заспи. Прекрасно. Предпочиташе някой друг да и съобщи, че краката и са отрязани. Някой от онези, които получаваха повече от седем хиляди и шестстотин долара годишно. Премести се малко наляво, за да провери кръвното и налягане, но тя отново отвори очи. В този миг Джордж Шейвърс видя съвършено различна жена.

— Майната му на оня дето ми отряза краката. Усещам, че ги няма. К’во е т’ва — линейка ли?

— Ами… да… — заекна младият лекар. Внезапно му се прииска да пийне нещо. Дори не алкохол — само нещо, с което да разкваси пресъхналото си гърло. Изпита странното усещане, че гледа Спенсър Трейси във филма „Доктор Джекил и мистър Хайд“, после осъзна, че всичко това се случва в действителност.

— Пипнаха ли го онзи педераст?

— Не — отговори Джордж и си помисли: „По дяволите, онзи човек не ме е излъгал.“

С периферното си зрение забеляза, че фелдшерите, които досега внимателно го наблюдаваха (може би с надежда, че той ще направи някакъв гаф), побързаха да се отдръпнат.

— Няма значение. Онези бели некадърници и без това ще го пуснат. Ще го пипна и ще му отрежа топките! Мръсно копеле! Ще ти кажа какво ще направя с мръсното копеле! Ще ти кажа само едно, скапаняко! Ще ти кажа…

Клепачите и отново запърхаха и Джордж си каза: „Точно така, заспивай, моля те, заспи. Не ми плащат за това, не го разбирам… слушал съм много лекции за шоковото състояние, но никой преподавател не е споменавал, че шизофренията е резултат от…“

Очите отново се отвориха. Този път заговори първата жена, онази с културния глас:

— Казахте, че съм пострадала при нещастен случай. Разкажете ми какво е станало. Спомням си, че излязох от „Гладника“…

— Гладник ли? — неразбиращо попита той и си помисли, че пострадалата бълнува.

Устните и се разтегнаха в лека усмивка — очевидно жената се опитваше да превъзмогне болката.

— „Гладникът“ е закусвалня.

— О, ясно.

Другата жена, от чиято уста изригваха ругатни, го беше накарала да се почувства някак омърсен, дори му беше призляло. А с тази се виждаше в ролята на рицар от романа за крал Артур, рицар, който беше успял да спаси дамата на сърцето си от страшния дракон.

— Спомням си как слязох по стълбите и се озовах на перона, сетне…

— Някой ви е блъснал — прекъсна я Джордж и внезапно си помисли колко нелепо звучат думите му.

Какво пък, случилото се с нея също беше нелепо.

— Блъснал ме е пред влака, така ли?

— Да.

— Краката ми отрязани ли са?

Младият лекар безуспешно се опита да преглътне. Гърлото му беше напълно пресъхнало.

— Не напълно — отвърна, макар да осъзнаваше колко абсурден е отговорът му.

Непознатата затвори очи.

„Дано да е припаднала — каза си той. — Дано да е при…“ Очите и се отвориха и този път искряха от гняв. Чернокожата вдигна ръка, разперените и пръсти напомняха нокти на хищна птица. Замахна, но ръката и премина на сантиметри от лицето му — ако го беше издраскала, сега Джордж щеше да бъде в травматологията, вместо да пуши с Хулио Еставес.

— АХ, ВИЕ, БЕЛИ КОПЕЛЕТА! — изкрещя тя. Лицето и беше изкривено до неузнаваемост, в очите и сякаш пламтяха огньовете на ада. Вече не приличаше на човешко същество.

— ЩЕ УБИЯ ВСИЧКИ БЕЛИ МРЪСНИЦИ, ДО КОИТО СЕ ДОКОПАМ! ЩЕ ИМ ОТРЕЖА ТОПКИТЕ И ЩЕ ГИ ХВЪРЛЯ В ГАДНИТЕ ИМ ФИЗИОНОМИИ! ЩЕ…

Джордж внезапно си помисли, че сънува. Това беше някаква лудост. Жената говореше като героиня от комикс, която напълно е обезумяла. Тя… или по-точно съществото, което говореше с гласа и, изглеждаше свръхестествено. Невъзможно му беше да повярва, че това крещящо и бясно мятащо се същество само преди час е претърпяло тежка катастрофа в тунела на метрото. Жената хапеше и непрекъснато се опитваше да издере лицето му с острите си нокти. Носът и течеше, от устните и хвърчеше слюнка, устата и бълваше неприлични думи.

— Инжектирайте й нещо, докторе! — извика единият фелдшер, който беше пребледнял като платно. — За Бога, инжектирайте й!

Той посегна към куфарчето със спринцовките, но Джордж го удари през ръката.

— Махай се, страхливецо.

Сетне погледна към пострадалата и видя спокойните, интелигентни очи на „другата жена“, които го наблюдаваха.

— Ще остана ли жива? — попита го с небрежен тон, сякаш двамата пиеха чай и обсъждаха някакъв маловажен въпрос. Джордж си помисли: „Тя дори не подозира, че от време на време се превръща в друг човек. Изобщо няма представа. — А след миг му хрумна още нещо: — Другата също не знае за съществуването и.“

— Ами… — Той преглътна, притисна ръка към сърцето си, което биеше лудо, и се опита да се овладее. Беше спасил живота и, а психическите и проблеми не го засягаха.

— Добре ли сте? — попита жената, а искрената и загриженост го накара неволно да се усмихне — положението беше комично: жената, която за малко не беше загинала, се опитваше да го успокои.

— Да, госпожо.

— На кой от въпросите ми отговорихте?

Отначало той смаяно я изгледа, сетне разбра какво го пита.

— И на двата — промълви и хвана ръката и. Тя стисна дланта му, а младият лекар впери поглед в блестящите и, умни очи и си помисли: „Можеш да се влюбиш в нея“; в този миг тя отново замахна с разперени пръсти, опитвайки се да избоде очите му, и занарежда проклятия. Наричаше го „бяло копеле“, обещаваше, че не само ще му отреже топките, но ще ги натика в гърлото му.

Джордж рязко се отдръпна, машинално погледна дали дланта му кърви, докато в съзнанието му шеметно се мяркаха несвързани мисли: питаше се какво да предприеме и дали ако го е ухапала, ще получи отравяне на кръвта, защото тази жена беше по-опасна от пепелянка, от гърмяща змия. Не видя кръв, а когато отново извърна очи към пострадалата, тя заговори с гласа на първата жена:

— Моля ви, не ме оставяйте да умра. Не искам да… — Този път за дълго загуби съзнание и всички изпитаха невероятно облекчение.

4

— Е, какво мислите? — попита Хулио.

— Кой ще се класира за финала ли? — Джордж смачка фаса с тока на мокасината си. — „Уайт Сокс“ — заложил съм на тях.

— Какво мислите за онази жена?

— Според мен е шизофреничка.

— Това го знам и без да ми го казвате. Питам ви какво ще стане с нея.

— Не зная.

— Има нужда от помощ, човече! Кой ще и помогне?

— Вече и оказах помощ — промърмори Джордж, но лицето му пламна.

Кубинецът го погледна в очите.

— Ако не можете да и помогнете с друго, докторе, по-добре я оставете да умре.

Той се опита да отвърне на погледа му, но сърцето му се сви от онова, което видя в очите на Хулио — в тях се четеше не обвинение, а само тъга.

Побърза да се извърне и да излезе, измивайки ръцете си от случилото се. Имаше много по-важни въпроси, които го вълнуваха.

5

Изтеглянето на картата:

От момента, в който беше попаднала под колелата на влака, спокойната Одета Холмс контролираше положението, ала Дета Уокър бе започнала да става все по-активна, а онова, към което тя изпитваше непреодолима страст, бе кражбата. Без значение беше фактът, че откраднатите предмети почти винаги бяха без особена стойност, нито пък това, че по-късно тя ги изхвърляше.

Интересуваше я само удоволствието, което и доставяше самата кражба.

Когато Стрелецът проникна в съзнанието и, тя се намираше в големия универсален магазин „Мейси“. Нададе вик, изразяващ едновременно гняв и ужас, а ръцете и застинаха над евтините бижута, които трескаво прибираше в чантичката си.

Изкрещя, защото в мига, когато Роланд проникна в съзнанието и, тя за миг усети присъствието на другата, на Одета, сякаш в главата и се беше отворила някаква врата.

Изкрещя и заради това, че човекът, който се бе озовал в нея, беше бял. Не го виждаше, но със сигурност знаеше, че е белокож.

Клиентите започнаха да се обръщат. Управителят на етажа забеляза пищящата жена в инвалидна количка, видя, че я е заварил в момент, когато тя пъхаше фалшиви бижута в чантичката си, която струваше поне три пъти повече от лъскавите дрънкулки (това се виждаше дори от разстояние).

Управителят извика:

— Хей, Джими!

Джими Халворсен, един от щатните охранители на „Мейси“, се огледа, забеляза какво се случва и мигом се затича към чернокожата жена в инвалидната количка. Затича се машинално, по навик, изграден в него през осемнайсетте години, докато беше полицай, ала същевременно си помисли, че само си губи времето. Мразеше да арестува деца, сакати хора и монахини — струваше му се равносилно на това да рита пиян. Знаеше какво се случва след ареста: те пускаха по някоя сълза пред съдията, сетне ги освобождаваха. Трудно беше да убедиш съдиите, че и сред сакатите има престъпници.

Знаеше всичко това и все пак се затича към местопроизшествието.

6

За миг Роланд беше потресен — стори му се, че е попаднал в змийско гнездо — толкова силна беше омразата и отвращението на непознатата тъмнокожа жена; сетне дочу писъците и видя широкоплещестия мъж с провиснал корем, който тичаше към нея… и към него, забеляза любопитните погледи на клиентите и разбра, че незабавно трябва да вземе нещата в свои ръце.

Забрави собствената си самоличност и изцяло се превърна в тъмнокожата жена. Внезапно почувства странното и раздвоение, ала точно сега нямаше време да мисли за това.

Направи завой с инвалидната количка и трескаво я подкара по пътеката между щандовете. Хората изплашено отскачаха встрани. Чантичката падна, на пода се разпиляха документите на Дета и откраднатите бижута. Мъжагата с провисналия корем се подхлъзна върху позлатените верижки и разпилените гилзи с червило за устни, сетне тупна на задните си части.

7

„Да му се не види!“ — гневно си помисли Халворсен и мигновено пъхна ръка под спортното си сако, където носеше кобур с пистолет трийсет и осми калибър. После здравият му разум надделя. За къде се беше затичал — та това не беше акция за залавяне на наркопласьори или на въоръжени бандити, а на една саката жена в инвалидна количка. Действително тя караше количката така, сякаш участваше в рали, но все пак беше само една безпомощна чернокожа жена. Как ли да постъпи? Да стреля ли? Това щеше да бъде върхът. Пък и не можеше да му избяга, защото в края на пътеката се намираха двете пробни.

Изправи се, потърка натъртения си задник и отново, този път накуцвайки, се спусна след жената.

Инвалидната количка с трясък влезе в пробната и вратата се хлопна.

„Пипнах те, гадино — помисли си Джими. — Така ще те изплаша, че ще си глътнеш езика. Пет пари не давам, дори да отглеждаш пет дечица сирачета и да ти остава само година живот. Няма да те бия, но ще те подредя така, че да ме запомниш.“

Изпревари управителя, който също тичаше към кабинката, блъсна вратата с рамо и… се озова в празното помещение.

Нямаше и следа от чернокожата.

Нито от инвалидната количка.

Кабинката беше празна.

Той смаяно погледна към управителя, който изкрещя:

— Сигурно е в другата пробна!

Преди Джими да реагира, колегата му със сила отвори съседната врата. Някаква жена по фуста и прозрачен сутиен изпищя и притисна ръце към гърдите си. Беше с много бяла кожа и определено не бе саката.

— Извинете — избърбори управителят и се изчерви като рак.

— Махай се, перверзник такъв! — изкрещя непознатата.

— Добре, госпожо — промълви нещастникът и побърза да затвори вратата.

В универсалния магазин „Мейси“ клиентът винаги има право. Той погледна към Халворсен. Ченгето отвърна на погледа му и промърмори:

— Какъв беше този номер? Онази влезе ли в кабинката, или само ми се е привидяло?

— Ами… влезе.

— Тогава къде е?

Управителят безпомощно поклати глава, сетне промърмори:

— По-добре да разчистим терена след тайнствената крадла.

— Ти върви — сопна му се Джими Халворсен. — Имам усещането, че задникът ми се е разцепил най-малко на девет парчета. — Замълча и след миг добави: — Право да ти кажа, приятел, адски съм озадачен.

8

Щом Стрелецът чу как вратата на кабинката се затвори след него, той обърна количката на сто и осемдесет градуса, оглеждайки се за прохода към другия свят. Ако Еди беше изпълнил обещанието си, то всичко бе свършено.

Ала вратата беше отворена. Роланд вкара през нея Господарката на сенките.