Джеймс Хърбърт
Луната (5)

Старецът чу, че вратата се отвори, но остана със затворени очи, преструвайки се на заспал. До стаята долетя шум от стъпки, онова особено провлачено движение на тътрещи се крака, което той бе намразил, защото го караше да напряга мускулите на тялото си срещу пристягащите го към тясната кушетка каиши. Отвратителната миризма потвърди предположенията му и той се отдаде на познатата игра, неспособен да задържи езика зад зъбите си.

— Идваш, за да ме мъчиш отново, нали? — със свистящ глас попита старецът. — Не можеш да ме забравиш, нали? Не можеш да ме оставиш на мира.

Отговор не последва.

Старецът изви врат, за да може да вижда. Крушката над главата му, защитена от желязна решетка, едва разпръскваше мъждивия полумрак в стаята, но той виждаше черната фигура, застанала в рамката на вратата.

— Ха! Знаех си, че си ти! — извика лежащият мъж. — Какво искаш този път, а? Не можа да заспиш ли? Не, не можа, точно така се говори за теб. Знаеш ли това? Никога не спи нощем, броди като призрак. Знаеш ли, те не те обичат, никой не те обича. Аз не те обичам. В интерес на истината, ти ме отвращаваш. Но да, ти си го знаело през цялото време!

Смехът на стареца наподобяваше пресипнало грачене.

— Защо стоиш там? — продължи той. — Не обичам да ме наблюдават. Точно така, затвори вратата, за да не чуе някой как ме тормозиш. Не би искало да събудиш останалите умопобъркани, нали? Вече казах на лекарите, можеш да ми вярваш. Разказах им какво правиш с мен, когато сме сами. Казаха, че ще побеседват с теб. — Той се изкиска. — Няма съмнение, че ще се отърват от теб, и то съвсем бързо според мен.

Фигурата се отдели от вратата и тръгна към кушетката.

— Обзалагам се — ти си мислеше, че няма да ми повярват — бъбреше възрастният мъж. — Но те знаят, че не всички луди са заключени през нощта. Някои от тях сноват по коридорите, докато останалите спят, същите онези, които денем се преструват на мили и любезни. Същите, чиито мозъци са по-разстроени и извратени от тези на лудите, които заключват.

То се изправи до него и засенчи мъждивата светлина на електрическата крушка. В едната си ръка държеше торба.

— Носиш ми нещо, а? — попита старецът, като напрягаше очи да види в тъмното лицето на фигурата, възправила се до него. — Още нещо от твоите гадни номерца! Последния път ми останаха белези. Лекарите ги видяха. — Избухна в победоносен кикот. — И тогава вече ми повярваха. Този път не можеха да кажат, че съм се наранил сам. — От ъглите на устата му започнаха да се стичат слюнки, които се плъзнаха по набръчканата му като стар пергамент кожа.

Усети тежестта на торбата върху мършавите си гърди и чу звука от отварянето на ципа. Огромни ръце затършуваха в нея.

— Какво има в това? — попита с настоятелен глас старецът. — Лъскаво е. Харесвам блестящите неща. Харесвам, когато са остри. Това остро ли е? Да, виждам, че е остро. Знаеш ли, всъщност не казах нищо на лекарите. Само се преструвах, за да те накарам да се притесниш. Не, наистина никога не бих им казал за теб. Нямам нищо против ти да… — Говореше задъхано, накъсвайки думите. — … Да ми… причиняваш… болка. Ние… само се забавлявахме.

Изви тяло нагоре в опит да се освободи от стегнатите каиши на усмирителната риза, но усилията му останаха без резултат. Странно бе, че ужасът в очите му проясняваше погледа му.

— Кажи ми какво е това, което държиш? — Изричаше думите почти слято, все по-бързо една след друга, докато те се превърнаха във вой. Гърдите му се издигаха високо и кожените каиши се врязваха болезнено в тях.

Фигурата сведе лице и сега старецът ясно го виждаше.

— Моля те, умолявам те да не ме гледаш с такива очи. Ненавиждам, когато ми се усмихваш така. Не… не слагай това върху… върху челото ми! Недей! Това е… причинява ми болка! Зная, че ако крещя, никой няма да ме чуе, но аз ще… ще крещя! Така или иначе… Това кръв ли е? Влиза в очите ми! Умолявам те, не мога да виждам… Моля те, не прави това… Боли ме… болката е… режеща… Аз ще… крещя! Сега… то влиза… прекалено… дълбоко…

Писъкът се чу само като задавено изхъркване, защото един от чаршафите, върху които лежеше старецът, бе измъкнат и напъхан в устата му.

Фигурата се бе надвесила над кушетката и зашиваше с отмерени и точни движения, докато обитателите и медицинският персонал в лудницата продължаваха необезпокоявани съня си.

* * *

Същата нощ кошмарът споходи Чайлдс. Видението го застигна, докато шофираше към къщи.

В началото го заля гореща вълна, от която му премаля. В колата стана тежко и задушно, въздухът се изпълни с някаква тежка смрад. Ръцете му стиснаха здраво волана и въпреки че пръстите му лепнеха от пот, усети познатото изтръпване. Съсредоточи се върху огрения от лунната светлина път и се опита да не обръща внимание на усилващия се натиск в областта на тила. Болката се усили, някаква пълзяща мъгла започна да се промъква в мозъка му, мускулите на врата му се стегнаха, ръцете му натежаха като олово.

Първото видение проблесна пред него, разсейвайки връхлетялата го болка за част от секундата. Не можеше да бъде сигурен какво точно бе видял, защото видението бе мигновено. Мрачната тежест отново притисна главата му, принуждавайки го да направи рязък завой с колата. Храстите и къпинаците край пътя застъргаха по стъклата на автомобила. Чайлдс намали скоростта, но не спря.

Струваше му се, че вижда ръце. Огромни ръце. Силни.

Имаше усещането, че главата му бе напълнена с натрошено стъкло. Не оставаше много път до дома му и Чайлдс напрегна волята си. Движеше се с постоянна, макар и ниска скорост, шофирайки по средата на тясното шосе. За миг видя острия инструмент, движен от огромните ръце. Умопомрачаващата сцена го потресе дълбоко и го накара да забрави всичко друго.

Напрегна се да съсредоточи мислите си изцяло върху пътя и видението изчезна също така неочаквано, както се бе появило. Чайлдс отдръпна крака си от педала за газта и започна да намалява скоростта. Малка капчица пот от мокрото му чело се стече в ъгълчето на окото му и той я бръсна с опакото на ръката си. Движеше се бавно и неуверено. Завъртя волана и фаровете на „Мини“-то осветиха редицата малки къщи в далечината. Разбираше какво става с него и със страх очакваше онова, което щеше да му се разкрие при следващите видения. Почувства отчаяна нужда да бъде зад сигурните стени на дома си. Усещаше се ужасяващо уязвим и податлив на въздействията от лунната нощ, в която околните местности изглеждаха застинали, дърветата — странно плоски, като че ли изрязани от картон, а сенките — плътни и с неестествено ясни очертания.

„Почти стигна, остават само няколко метра, продължавай така!“ — шепнеше той като заклинание. Колата спря пред къщата, Чайлдс загаси двигателя и се отпусна напред, с ръце над волана. Пое дълбоко дъх, напрежението в областта на тила му беше непоносимо. Изтегли ключа от стартера и излезе, залитайки, от „Мини“-то с рамене и глава, облени в сребристо от лунната светлина. Едва улучи ключалката на вратата, отвори я с тяло и се свлече на колене в антрето точно когато видението се вряза с пълна сила в съзнанието му.

Изкривеното от болка лице на стареца бе като живо, в погледа му се четеше единствено ужас. Тънките му изопнати устни изричаха думи, които Чайлдс не можеше да чуе. Докато се опитваше да се освободи от каишите, които го приковаваха към тясната кушетка, от краищата на устата му се стичаха слюнки и капеха на пода. Сухожилията по мършавия му врат изпъваха сбръчканата му кожа всеки път, щом извиеше настрани глава, а уголемената му адамова ябълка трескаво се движеше нагоре-надолу, сякаш човекът преглъщаше. Зениците му бяха разширени, твърде големи на фона на потъмнелите от възрастта ириси. Чайлдс съзря в тях едно отражение — безформена сянка, която увеличаваше своите размери, докато приближаваше все повече към възрастния мъж.

Чайлдс отпусна тежко гръб на стената, когато някакъв метален предмет бе сложен върху челото на стареца. Когато започнаха да разрязват сбръчканото чело, Чайлдс изкрещя и закри с длани очи, сякаш за да закрие сцената от видението. От раната бликна кръв и се стече обилно по лицето на жертвата, обагри белите му коси и скри ужаса, отпечатан в зениците му.

За миг всичко застина неподвижно — единственото движение бе конвулсивното потреперване на съсухреното тяло на стареца, в чието чело дълбоко се бе врязал малкият трион на хирурга. Едно познато усещане изпълни Чайлдс — за съприкосновението на две съзнания. Но само извършителят го бе разпознал.

И го приветстваше с „Добре дошъл“.

* * *

— Оуврой?

— Криминален инспектор Оуврой? На телефона.

— Обажда се Джонатан Чайлдс.

— Чайлдс? — Последва кратко мълчание. — А, да, Джонатан Чайлдс. Измина много време оттогава.

— Три години.

— Наистина ли? С какво мога да ви бъда полезен, мистър Чайлдс?

— Това е… доста трудно за мен. Не зная точно откъде трябва да започна.

Оуврой отблъсна назад стола си и намести удобно крак върху единия край на бюрото. Извади с една ръка цигара от пакета и докато я палеше с обикновената си запалка, предостави на Чайлдс време да събере мислите си.

— Спомняте ли си убийствата? — започна накрая Чайлдс.

Оуврой изпусна дълга струйка дим.

— Говорите за децата, нали? Как мога да забравя? Тогава много ни помогнахте.

„И си платих за това“ — помисли си Чайлдс, но не го каза.

— Мисля, че при мен всичко започва да се повтаря.

— Моля?

Оуврой никак не го улесняваше.

— Мисля, че всичко започва да се повтаря — виденията, прозренията…

— Чакайте, чакайте. Опитвате се да ми кажете, че сте открили нови трупове?

— Не, този път сякаш присъствам на самите престъпления.

Оуврой свали крак от бюрото и се приведе, за да вземе химикал. Ако му се бе обадил друг, Оуврой щеше да го счете за някакъв особняк и изобщо нямаше да го изслуша. Но отдавна бе разбрал, че на изявленията на Чайлдс трябва да се гледа сериозно, въпреки резервите му към тях в миналото.

— Опишете ми точно какво сте… „видели“, мистър Чайлдс.

— Но първо искам да се договорим за нещо.

Полицаят изгледа слушалката, като че ли тя беше Чайлдс.

— Слушам ви.

— Искам да бъда сигурен, че това, което ще ви разкажа, ще си остане само между нас двамата. Никакви намеци пред средствата за масова информация! Не искам да се повтори онова, което се случи последния път.

— Вижте, вината не беше изцяло моя. Пресата има невероятно силен усет към всичко необикновено. Опитах се да ги държа настрана от вас, но веднъж подушили сензацията, никой не можеше да ги удържи.

— Искам да ми дадете гаранции, Оуврой. Не мога да си позволя риска те отново да хукнат по петите ми. Достатъчно щети ми причиниха последния път. А и от това, което ще ви кажа сега, може да не излезе нищо.

— Мога само да обещая, че ще направя всичко възможно.

— Не е достатъчно.

— Какво очаквате от мен?

— Уверение, поне за момента, че няма да споделяте с никого онова, за което ще говорим. Само ако откриете някакви доказателства, може да отнесете нещата до по-висшестоящите инстанции, които лично участват в конкретните разследвания.

— За кои разследвания говорите?

— Засега само за едно. Възможно е да започна и друго.

— Бих искал да чуя повече неща.

— Мога ли да разчитам на думата ви?

— Доколкото все още не зная за какво ще говорите, считайте, че съм ви я дал. — Оуврой изписа името на Чайлдс върху лист хартия и го подчерта с двойна линия.

Но Чайлдс отсреща продължаваше да се колебае, сякаш нямаше доверие на инспектора. Оуврой търпеливо изчакваше.

— Разкри ли нещо вашето разследване за момчето, чийто гроб беше отворен вандалски, а тялото му — обезобразено?

Веждите на Оуврой се извиха в почуда.

— Доколкото съм наясно — нищо. Какво знаете за него?

— Аз видях всичко.

— Искате да кажете, както преди? Че сте го сънували?

— Не присъствах физически, но и не сънувах.

— Съжалявам, думата е неточна. Видели сте какво се е случило чрез мисълта си.

— Ковчегът беше разсечен с малка брадва, а тялото — извадено и положено на гредата край гроба.

От другата страна на линията пак замълчаха.

— Продължавайте! — подкани го накрая Оуврой.

— Тялото бе разрязано с нож, а вътрешните органи — извадени от него.

— Мистър Чайлдс, не казвам, че не ви вярвам, но тези подробности бяха отразени от повечето национални вестници. Признавам, че предишния път ви бе трудно да ме убедите. Първоначално ви взех за поредния страдащ от маниакална депресираност, но успяхте да повлияете на изхода на следствието. Дори аз не можех да оспоря достоверността на думите ви, когато ни показахте къде бе заровено тялото на втората жертва. Но сега като за начало се нуждая от малко повече информация. Разбирате ли ме?

Гласът на Чайлдс прозвуча апатично:

— Има нещо, за което вестниците не писаха — поне не този, който аз четох. Сърцето на детето беше изядено.

Писалката, която до този момент непрекъснато се въртеше между пръстите на Оуврой, застина.

— Оуврой? Чухте ли ме?

— Да, чух. Сърцето не е било точно изядено, но е било разкъсано. Патологът установи следи от зъби по него. По тялото също имаше такива следи.

— Какво ще е съществото, което…

— И ние бихме искали да разберем. Какво друго можете да ми кажете, мистър Чайлдс?

— За този случай — нищо повече. Бях там, но не мога да опиша извършителя. Имах усещането, че наблюдавах обругаването с очите на онзи, който го извършваше.

Оуврой се прокашля.

— Научих, че сте се преместили на островите в Пролива след последната ни… съвместна работа. Оттам ли се обаждате сега?

— Да.

— Имате ли нещо против да ми оставите адреса и телефонния си номер?

— Искате да кажете, че го нямате въведен в компютъра си?

— Ще ми спестите времето за търсене.

Чайлдс му ги съобщи и след това попита:

— Да разбирам ли, че гледате сериозно на това, което ви разказах?

— Само един рутинен въпрос, мистър Чайлдс, и мисля, че ще разберете мотивите ми да ви го задам. Мога ли да разчитам, че сте били на островите в Пролива през нощта, в която е било обезобразено тялото на детето?

В гласа, идващ отсреща, личеше умора.

— Да, бях тук и ще ви посоча имената на свидетели, които ще го потвърдят.

Писалката на Оуврой отново се движеше по листа.

— Извинете ме за този въпрос — рече полицаят, — но е по-добре тези неща да бъдат изяснени още от самото начало.

— Би трябвало да съм привикнал с процедурата.

— Надявам се, ще се съгласите с мен, но обстоятелствата тогава бяха необичайни. Още ли сте убеден, че не можете да ми кажете нещо конкретно за този случай?

— Боя се, че не.

Инспекторът остави писалката и отново взе цигарата от пепелника. Върху бележките му се посипа пепел.

— Това се случи преди две седмици, затова съм учуден, че не се свързахте с мен по-рано.

— Тогава мислех, че може би беше случайно, просто инцидентно видение.

— Какво ви накара да промените становището си по-късно?

— Аз… снощи имах друго видение — заекна Чайлдс.

Писалката отново се озова между пръстите на инспектора:

— Нещата са съвсем хаотични в главата ми. Като… след сън, който не можеш да си спомниш в подробности. Шофирах към дома си доста късно през нощта, когато в съзнанието ми неочаквано изникна една картина, едно усещане, така разтърсващо, че едва не катастрофирах. С последни усилия на волята успях да се добера до вкъщи. Като влязох вътре, се свлякох на пода. Имах усещането, че съзнанието ми се бе пренесло някъде другаде.

— Кажете ми какво видяхте! — Оуврой стоеше в напрегнато очакване.

— Намирах се в стая — не можах да огледам помещението добре, но то беше голо, с малко мебели — и гледах към един възрастен мъж. Той беше уплашен, много уплашен и се опитваше да избегне нещо, което му предстоеше. Това нещо — или някой — бях аз, макар че в същото време това бе невъзможно. Виждах всичко, пречупено през нечие чуждо съзнание. Имаше нещо отблъскващо, ужасяващо в това… това чудовище.

— Чудовище?

— Така го почувствах. То беше гнусно, извратено — зная го, защото известно време бях част от неговото съзнание.

— Някакво описание, някакви негови черти, по които би могло да бъде разпознато?

— Не, не, беше както по-рано, както преди три години. Почакайте — спомням си за огромни ръце. Да, то имаше големи, насилнически ръце. И те държаха чанта… с инструменти.

— Хирургически инструменти — каза Оуврой, но не прозвуча като въпрос.

— Не видях точно, но почувствах, че бяха именно такива.

— Извика ли старецът нещо? Може би името на другия?

— Аз не чувах, за мен всичко бе като в ням филм.

— Жертвата съпротивляваше ли се? Опита ли се да се измъкне?

— Не можеше. Бореше се, опитваше се да избяга, но не можеше да помръдне от леглото. Това е другото нещо, което ми се стори странно — той лежеше върху тясно легло, подобно на кушетка, доколкото си спомням, беше привързан към него с някакви каиши. Съпротивляваше се, но беше прикован към леглото. Не можеше да избяга!

— Добре, не се вълнувайте така, мистър Чайлдс. Просто ми разкажете какво видяхте.

— Ръцете, онези огромни ръце, извадиха малък трион от чантата и започнаха да разрязват с него челото на стареца…

В последвалата тишина Оуврой почувства мъката на мъжа от другата страна на линията. Изчака няколко секунди, след което попита:

— Можете ли да ни дадете някакви ориентири, да си спомните къде точно се случи това?

— Съжалявам, но не мога. Не ви помагам особено, нали? Но знаете ли, причината да се свържа с вас е твърдата ми убеденост, че мъчителят на стареца е същият, който поруга гроба и обезобрази тялото на мъртвото дете.

Оуврой тихичко изруга.

— Какво ви кара да бъдете толкова категоричен? Сам казахте, че и в двата случая не сте видели извършителя.

— Аз… аз просто го зная. Ще трябва да ми се доверите. За части от секундата аз бях вътре в това същество, в неговото съзнание, имах достъп до неговите мисли. Зная, че престъпникът е един и същ.

— Казахте, че това се е случило снощи?

— Да. Беше доста късно, минаваше единадесет, а може би вече бе и дванадесет часът. Не мога да бъда сигурен за времето. Тази сутрин прегледах пресата и реших, че вероятно са научили твърде късно и не са могли да отразят случая. По радиото също не споменаха нищо.

— Доколкото и аз самият зная, нищо от този род не се е случило през последните двадесет и четири часа. Мога да проверя в дежурната централа, но престъпление като разказаното от вас обикновено се разчува твърде бързо. — Инспекторът пак посегна към цигарата и вдъхна дълбоко от нея. — Кажете ми — започна той през облак от дим — това ли са единствените инциденти, на които сте били „свидетел“ през последните няколко месеца? Преди години подобен въпрос не можеше да бъде зададен така пряко.

— Защо питате?

— Ами… — отвърна провлачено инспекторът, сякаш не искаше да казва твърде много. Но накрая се реши: — Една проститутка беше убита преди около месец и ние смятаме, че съществува връзка между нейното убийство и оскверняването на детския гроб.

— Същият извършител?

— Съществуват повече от безспорни улики. Един и същи тип рани по жертвите — и двете тела са били разрязани, а вътрешностите отстранени. Открихме белези по плътта, за които се установи, че са причинени от зъби.

— Преди около месец?

Острият тон, с който бе зададен внезапният въпрос, накара Оуврой да замълчи.

— Приблизително. Това говори ли ви нещо?

— Първото видение… Тогава плувах, видях кръв… вътрешни органи…

— Приблизително по онова време ли? — прекъсна го детективът.

— Да, но всичко беше неясно, не можех да разбера какво виждах. Убедени ли сте, че извършителят е бил същият?

— Съвсем сигурни сме. Сравнихме остатъците от слюнна течност по телата, както и отпечатъците от зъби по тях. А колкото до мотива — е, един луд не се нуждае от мотиви. Върху проститутката е приложено сексуално насилие и ние смятаме, че това е станало, след като е била умъртвена, защото нито една жена, независимо колко е пропаднала, не би се оставила да бъде насилена по този начин. Според заключението на съдебния лекар не е осъществено проникване във вагиналната кухина — не бяха открити остатъци от семенна течност. Но в нея са били напъхани предмети, следователно възможно е насилникът да е бил озверен от собствената си неадекватност. Знам, че трябва да е бил много силен, защото проститутката е била удушена с голи ръце, а тя изобщо не е от леката категория. Нещо повече — самата тя има регистрирани прояви на насилие, предимно над мъже.

Оуврой дръпна от цигарата.

— Има още едно нещо, което ни накара да помислим, че съществува такава връзка. Но искам пак да помислите — „видяхте“ ли нещо друго, необичайно, което бихте могли да разпознаете?

— Вече ви отговорих — не.

— Просто помислете още малко. — Оуврой втренчи очи в бележника пред себе си и зачака. След известно време отново чу гласа на Чайлдс в слушалката.

— Съжалявам, не мога да си спомня нищо друго. Съсредоточа ли се, в главата ми става още по-объркано. Можете ли да ми разясните какво имахте предвид?

— Не веднага. Ще ви кажа какво ще направя, мистър Чайлдс. Първо ще проверя дали мога да науча нещо за случая със стареца, ще погледна рапортите от дежурствата през изминалата нощ. След това ще се свържа със следователя, водещ разследването на случая по убийството на проститутката и обругаването на детското телце. И чак тогава ще ви потърся.

— Но този разговор ще си остане само между нас двамата?

— На първо време — да. Всъщност не мога да издам кой знае колко до този момент, нали? Въпреки че последния път имаше резултати, в този участък продължават да се разказват шеги по мой адрес, най-вече заради сътрудничеството ми с вас. Затова и аз не горя от желание всичко това да се повтори. Съжалявам за откровеността си.

— Не се извинявайте, и при мен положението е същото.

— В такъв случай, ако науча нещо конкретно, ще ви телефонирам.

След като затвори слушалката, Оуврой продължи да гледа замислено нахвърляните върху листа бележки.

Чайлдс беше искрен, в това нямаше съмнение. Малко особен може би, но това беше заради свръхчувствителните му възприятия.

Полицаят загаси цигарата и огледа пръстите си, смръщвайки вежди при вида на жълтите петна от никотина по тях. Отново и ожесточено започна да трие пожълтялата кожа. Чайлдс се бе оказал прав за мъртвото дете, но се бе наложило да му подскаже някои неща за проститутката, а дори и тогава бе говорил неясно. Какво трябваше да предприеме сега той — един известен със своята упоритост и циничност полицейски инспектор? Може би нищо… Прегледа отново бележките си. Мрачната история със стареца — за какво всъщност ставаше въпрос? Оуврой очерта с кръг една от думите.

Каишка. Чайлдс беше казал, че е бил привързан неподвижно към тясно легло. И стаята била оскъдно мебелирана… „Гола“, да, това беше неговата дума. Какво ли място ще е това?

Оуврой се взря напрегнато в очертаната с кръг дума, а след това погледна с невиждащи очи отсрещната стена. През матовите стъкла на кабинета си наблюдаваше движението на хора по коридора отвън, чуваше тракането на пишещи машини, звън на телефони, гласове, но сякаш тази суетня изобщо не достигаше до него. Имаше един трагичен инцидент от изминалата нощ. Дали съществуваше връзка между престъпленията?

Несигурен, но повече от заинтригуван, Оуврой вдигна телефонната слушалка.

* * *

Полицейският служител чакаше до изхода за пристигащите пасажери. Униформеният му костюм от светлосиня риза с еполети и тънки панталони привличаше вниманието на минаващите. Ръстът му го правеше още по-лесно забележим и няколко от пасажерите, току-що кацнали с покриващия редовната въздушна линия самолет Ес-Ди 330, идващ от Гетуик, които се бяха наредили до гишето за информация, го изгледаха подозрително.

Малкото летище гъмжеше от пристигащи за сезона туристи и бизнесмени. Слънцето грееше ослепително, навън нямаше и помен от последните захлаждания, характерни за периода преди настъпването на същинското лято. Непрекъснатият поток от движещи се автомобили завиваше покрай забранената за паркиране зона, изсипваше заминаващите туристи и веднага поглъщаше пристигащите. Местата в чакалнята бяха заети от пътници: скучаещи и хленчещи деца се препъваха в изтегнатите крака, уморените майки се преструваха, че не ги забелязват, а групички жизнерадостни летовници се смееха и шегуваха, наслаждавайки се докрай на последните минути от почивката си.

Инспектор Робилиард се усмихна радостно, когато забеляза познатата фигура в коридора за пристигащите пасажери. Първото му впечатление бе, че Кен Оуврой не се бе променил много през изминалите години, но когато се приближи, забеляза оредялата пясъчноруса коса на приятеля си и видимо оформящото му се коремче.

— Здравей, Джеф! — каза Оуврой, премествайки куфара в лявата си ръка, за да се здрависа. Не обърна внимание на служителите на летището, които го чакаха край гишето. — Много мило, че ме посрещаш.

— Не е проблем — отговори Робилиард. — Изглеждаш ми добре.

— А, да, кого се опитваш да заблудиш? Както се вижда, животът на островите ти понася.

— Ами, понася ми само плуването с яхта през почивните дни. Чудесно е да се срещнем след толкова години.

Двамата полицейски служители се бяха запознали по времето, когато Робилиард беше на тренировъчен лагер за служителите от криминални отдели в Ню Скотланд Ярд. Срещнаха се още веднъж на квалификационен курс за детективи в Уест Йоркшир. През последвалите години Робилиард бе поддържал връзка с Оуврой и му се бе обаждал винаги когато пристигнеше в Англия. Бе слушал с интерес криминалните истории в столицата, така различни от тези на островите, макар че и там съществуваха мошеничества и измами. А ето че сега той имаше удоволствието да помогне с нещо на лондонския следовател.

Робилиард поведе своя колега към изхода, където ги очакваше колата — един бял форд с герба на Островите върху двете врати, с тъмносин покрив.

— Как е престъпността тук? — попита Оуврой, когато хвърли куфара си на задната седалка.

— Нараства с откриването на туристическия сезон. Бих искал да можехте да задържите вашите джебчии там, където им е мястото.

— Дори престъпниците се нуждаят от почивка — засмя се приятелят му.

Робилиард подкара автомобила и погледна спътника си, който се бе настанил на седалката отпред и палеше цигара.

— Къде ще отидем сега? — попита той.

Оуврой погледна часовника си.

— Малко след три е, така че къде ли би могъл да е той по това време на деня? Може би в училището?

Инспекторът кимна:

— Днес е вторник, следователно трябва да е в „Ла Роше“.

— Тогава към „Ла Роше“ — ще го чакам да излезе.

— Ще се наложи да почакаш доста дълго.

— Няма значение, имам много време. Може би ще е добре да направя резервации в някой хотел преди това.

— Изключено! Уенди никога няма да ми прости, че не съм бил достатъчно настоятелен, за да те убедя да ни гостуваш.

— Не искам да ти създавам главоболия.

— Няма, ще се радваме да ни бъдеш гост, Кен. Поне ще можеш да ни разкажеш безброй криминални историйки от порочния град. Уенди много ще се зарадва.

Почувствал се вече по-уверен, Оуврой се усмихна.

— Добре, хайде да се доуточним на път към училището.

Робилиард се отби от натовареното главно шосе и зави по тихите сенчести алеи, водещи към брега. Светлите цветове на крайбрежните скали и свежият морски въздух успокоиха Оуврой. Той хвърли наполовина изпушената цигара от прозореца на колата и вдъхна с пълни гърди соления морски мирис.

— Какво знаеш за Джонатан Чайлдс? — запита той, без да откъсва очи от пътя.

Робилиард намали скоростта, за да даде предимство на насрещно движещ се автомобил.

— Само онова, което ви изпратихме с доклада. Живее на острова сам вече почти три години и както изглежда, води спокоен живот, въпреки че работи като преподавател едновременно в няколко колежа. Общо взето, стреми се да не привлича внимание върху себе си. Не е ли странно — самите ние само преди няколко седмици помолихме Централното управление да ни изпрати сведения за него.

Оуврой го изгледа заинтригувано.

— Така ли? Каква беше причината?

— Един съветник от островите, който се оказа и член на Обществения комитет за съдействие на полицията, поиска от нас да съберем информация за миналото на Чайлдс. Казва се Плато. Член е на управителния съвет на „Ла Роше“, предполагам, че затова поиска тези сведения от нас.

— Но защо точно сега? Чайлдс преподава в училището от доста време, нали?

— Близо две години. Трябва да призная, че и аз самият бях изненадан от този внезапен интерес. В какво е бил замесен Чайлдс, Кен?

— Не се тревожи, чист е. Случиха се няколко инцидента и се надяваме, че той би могъл да ни помогне за тяхното разгадаване. Това е всичко.

— Сега наистина ме заинтригува. Справката, каквато и да е била тя, беше предадена на съветника Плато, който я отнесъл към мис Пипрели, директорката на „Ла Роше“. След това не чухме нищо. Помощта, оказана от Чайлдс на полицейските разследвания преди три години, е посочена недвусмислено в документа. Изненадан съм, че не са се свързали лично с теб, след като ти си водил онова разследване.

— Не е било необходимо, всичко е документирано и въведено в паметта на компютъра.

— Е, хайде, кажи ми за какво е всичко това?

— Съжалявам, Джеф, но засега не мога. Може би няма да разкрия нищо, а не бих искал отново да създавам неприятности на Чайлдс. — Оуврой извади цигара. — Изпуснах прекалено много неща пред репортерите и те се нахвърлиха върху него като лешояди.

— Какъв е този приятел? Нещо като ясновидец ли?

— Не точно. Притежава свръхчувствителни възприятия, това знаем със сигурност. Но той не получава свръхестествени знаци, нито пък разговаря с духовете на умрелите. Преди три години по телепатичен път видял къде бяха заровени онези трупове и ни даде достатъчно нишки, по които стигнахме до убиеца. За нещастие бяхме закъснели — когато го открихме, той се беше застрелял.

— Но как?…

— Не зная, дори не се преструвам, че разбирам нещо от тези неща. Наречи го телепатия, ако искаш. Единственото, в което съм сигурен, е, че Чайлдс съвсем не е някакъв налудничав тип. В действителност като че той самият е най-много разстроен от способностите си.

Оуврой видя колежа за момичета още преди приятелят му да го посочи. Главният корпус, боядисан в бяло и издигащ се внушително над останалите сгради, изплува над върховете на дърветата. Слънчевите лъчи придаваха ослепителен блясък на белите му стени. Спряха пред централния вход и инспекторът подсвирна от възхищение при вида на разкриващата се пред него гледка.

— Това се казва изглед — отбеляза той.

Зад високата сграда и нейните многобройни крила се простираше морето, кобалтовосинята му повърхност съперничеше по цвят и необятност на небесната синева. Гъста зеленина покриваше върховете на крайбрежните скали и околните склонове.

До мястото, където бяха спрели, се очертаваха тенис кортовете — сред цветни лехи и зелени морави.

— С удоволствие отново бих станал ученик, ако зная, че ще съм в това училище — каза Оуврой и прогони с ръка дима пред лицето си.

— Като начало ще ти се наложи да смениш пола си — отговори му Робилиард.

— Бих направил дори това.

Инспекторът се разсмя.

— Искаш ли да те закарам до самото училище?

Оуврой поклати глава.

— Ще почакам Чайлдс на онези скамейки край кортовете. Не е нужно да привличаме вниманието.

— Както решиш. Неговата кола е черно „Мини“. — Извади листче от джоба на ризата си. — Регистрационен номер 27292. Проверих го, преди да тръгна за летището. Нека да се уверим, че е тук, преди да те оставя. — Бавно подкара автомобила, премина през железните порти и спря близо до паркинга. — Ето я и нея — посочи пред себе си той, — следователно все още е в училището.

Оуврой се пресегна да вземе сака от задната седалка.

— Ако искаш, можеш да го оставиш — предложи Робилиард. — И без това ще намина по-късно, за да те взема.

— Само да прибера нещо — отвърна следователят, отвори ципа на страничния джоб и извади един кафяв плик. — Не е нужно да се връщаш за мен, Джеф. Надявам се Чайлдс да ме покани у тях, за да поговорим спокойно, а след това ще извикам такси.

— Знаеш ли нашия адрес?

— Да, имам го записан. — Оуврой слезе от колата и замижа с очи срещу силното слънце.

— Джеф — подхвърли той, навеждайки се към отворения прозорец, — ще ти бъда признателен, ако не споменаваш нищо за всичко това в участъка. Обещах на Чайлдс, че ще върша всичко без излишен шум.

— Какво ли пък мога да им кажа? — усмихнат, отвърна Робилиард. — Ще се видим по-късно.

Той обърна форда, премина през железните порти и помаха на Оуврой, преди да се скрие зад завоя. Детективът пъхна плика в джоба на якето си и тръгна бавно към пейките, изпълнен със съжаление, че не беше си взел слънчеви очила и че никое от момичетата не играеше тенис по това време.

 

 

По алеята от другата страна на кортовете започнаха да пристигат коли и Оуврой предположи, че родителите идваха да приберат дъщерите си след приключването на учебните занятия. Те паркираха в отделен паркинг, разположен зад сградите. Инспекторът погледна часовника си — Чайлдс скоро щеше да излезе.

Якето му лежеше на пейката до него. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, вратовръзката му висеше разхлабена. Беше много приятно да се припичаш на слънце и да имаш време да мислиш просто за развлечение. Той завиждаше на приятеля си Робилиард заради приятната среда, в която изпълняваше служебните си задължения. Но Оуврой разбираше, че колкото и привлекателни да бяха условията, твърде бързо щяха да отегчат един 39-годишен човек като него, привикнал към напрегнатия живот в големия град. Но на Джийн това би й харесало, каза си той, представяйки си как неговата съпруга се наслаждава на спокойния ритъм на живота тук — на плажовете, на барбекютата, на свежия морски въздух, на по-редките му нощни дежурства. Но колко ли мрачно беше тук през зимата? В това беше проблемът.

Чу се звънец и скоро момичетата започнаха да излизат от различните сгради, глъчката им прогони предишната тишина. Измина известно време, преди да забележи Чайлдс, който вървеше към колата си, придружен от слабо русо момиче в жълта лятна рокля. Докато вървяха, момичето развърза косите си, които свободно се разпиляха върху раменете й. Оуврой внимателно я огледа — млада, със златист загар на кожата, изключително красива. Попита се дали между нея и Чайлдс съществуват близки отношения. Едва забележимо докосване на ръцете им потвърди предположението му.

Когато се приближиха, Оуврой се изправи, хвърли през рамо якето си и пъхна ръка в джоба.

Чайлдс тъкмо щеше да влезе в паркинга, когато забеляза детектива. Момичето проследи погледа му и видя Оуврой в момента, когато тръгваше към тях.

— Здравейте, мистър Чайлдс — рече той. — Познахте ли ме?

— Не е лесно да се забрави такъв човек. — Оуврой долови нотки на неприязън в гласа му. Двамата мъже си стиснаха ръцете, Чайлдс — доста неохотно.

— Съжалявам, че ви изненадвам по този начин — извини се детективът, — но аз проучих задълбочено… проблема, който обсъждахме по телефона преди седмица, и реших, че ще бъде най-добре да се срещна лично с вас. — Кимна към момичето, забелязвайки светлозелените й очи. Не беше сгрешил, тя наистина бе изключително красива.

— Ейми, това е полицейски инспектор Оуврой — каза Чайлдс. — Полицаят, за когото ти разказвах.

Ейми протегна ръка на Оуврой, но сега очите й гледаха недоверчиво.

— Можем ли да поговорим насаме? — попита следователят.

— Ще ти се обадя по-късно, Джон — побърза да каже Ейми и понечи да тръгне.

— Не е необходимо, остани — предложи Чайлдс.

— Няма нищо — увери го тя. — Трябва да свърша някои неща. Довиждане, инспекторе. — Поколеба се за миг, сякаш искаше да каже още нещо, но промени решението си. Отиде до своя червен „Мейджър Дженеръл“ и преди да влезе в него, загрижено изгледа Чайлдс. Той изчака тя да премине през портала и едва тогава се обърна към следователя:

— Не можахте ли да се свържете с мен по телефона? — Не успяваше да прикрие гнева си.

— Не — спокойно отвърна Оуврой. — Ще го разберете, след като поговорим. Можем ли да отидем у вас?

Чайлдс сви рамене.

— Добре, случаят на вас ли е поверен? — попита той, докато отиваха до колата.

— Не изцяло. Да кажем, че аз се занимавам само с един по-особен аспект на това разследване, защото съм работил заедно с вас.

— Значи съществува връзка.

— Може би.

— Бил ли е убит човек по начина, който ви описах?

— Ще поговорим за това, когато бъдем в дома ви.

Потеглиха от „Ла Роше“ и Оуврой се учуди колко бързо стигнаха до тясната уличка, на която се намираше къщата на Чайлдс. Но след това прецени, че островът не е голям. Оглеждайки къщата, детективът още по-добре проумя недоволството на Чайлдс, че му се бяха натрапили в неговото уютно и спокойно убежище. Малките къщички притежаваха някакво старовремско обаяние, бяха от този тип вили, за които богатите от континента бяха готови да плащат луди пари, за да избягат от големия град и да се приютят сред природата.

За облекчение на Оуврой, вътре бе хладно. Той се настани на канапето, след като Чайлдс взе якето си оттам и го окачи в антрето.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита Чайлдс с глас, който вече не беше толкова враждебен. — Чай, кафе?

— Една бира ще ми се отрази чудесно.

— Бира да бъде.

Чайлдс се скри в кухнята и скоро се върна с пакет с шест бирички и две чаши в ръце. Отвори една от кутийките и я подаде на Оуврой. След горещината навън инспекторът прие леденото питие с благодарност. Наля си от бирата и повдигна чашата към Чайлдс с приятелски жест. Чайлдс седна срещу него, но не отвърна на поздрава му.

— Какво имате да ми съобщите? — попита той, докато си наливаше бира. Кутийките бяха поставени на малка масичка за кафе, разположена между двамата, сякаш беше някаква демаркационна зона.

— Може би ще се окажете прав за възрастния мъж — започна Оуврой.

— Открихте ли тялото? — Чайлдс се приведе, заинтригуван.

Детективът отпи голяма глътка и поклати глава:

— Когато ми казахте, че е бил вързан за тясно легло, ако си спомням правилно, и че в стаята нямало много мебели, в главата ми започна да изплува нещо. Същата сутрин бяхме получили рапорт за опожаряване на част от психиатрична клиника.

Чайлдс го гледаше втренчено със застинала пред устните му чаша.

— Това е — тихо каза той.

— Е, не можем да бъдем съвсем сигурни. При пожара са загинали двадесет и пет души, включително и от медицинския персонал. Имало и няколко по-възрастни пациенти мъже, една част от които били почти грохнали, а другите — със сериозни умствени увреждания. Може би един от тях е бил старецът, за когото ми разказахте, но всички тела били така обгорели, че е невъзможно да се разбере дали преди това са били малтретирани.

— Как е пламнал пожарът?

— Не става въпрос за случайност, експертите установиха, че е започнал едновременно от две места — от един от горните етажи и от приземието. И на двете места са открити празни туби от бензин. Не знаем кой е подпалвачът. Засега предполагаме, че един от пациентите се е разхождал из сградата през нощта и е намерил двете туби с бензин в приземния етаж. Натоварените със следствието по случая смятат, че вероятно и подпалвачът е загинал в пламъците.

— Как могат да са така уверени?

— Не могат. Но през изминалата седмица бяха разпитани всички оцелели от персонала и от пациентите. Няма основания за подозрение срещу някого от тях. Разбира се, в психичноболните не можем да бъдем абсолютно сигурни. Не бива да забравяме, че е много вероятно подпалвачът да е дошъл отвън.

Чайлдс се облегна и отпи от бирата си, унесен в собствените си мисли. Оуврой търпеливо зачака. Чуваше се далечното бръмчене от прелитащ самолет.

— И какво се получава сега? — попита Чайлдс след известно време.

— Очевидно ако съществува връзка между всички тези престъпления, то ще се нуждаем от най-дребните трошици информация, за да успеем да получим цялостна представа за лудия, който е замесен. Засега трябва да ви кажа, че никой не допуска сериозно съществуването на връзка между двете престъпления и пожара. Никой, освен мен. Но съществуват доказателства, които сочат, че има такава връзка. Ще възразите ли, ако запаля?

Чайлдс поклати отрицателно глава и Оуврой извади цигарите от якето си. Взе една от празните бирени кутии за пепелник.

— С какви доказателства разполагате? — попита Чайлдс.

— Като начало — еднаквите увреждания, нанесени върху телата на проститутката и на мъртвото момче. И двете носят всички белези на ритуално осакатяване: разкъсани и отстранени вътрешни органи, поставени чужди тела в труповете. В случая с жената това са различни предмети от стаята, където е живяла, а при детето — пръст и треви, дори изсъхнали цветя. Отворът на раната е зашит. Това са действия на ненормален човек, разбира се, но се отличават с една налудничава методичност.

— Тогава може би става въпрос не само за един извършител, а за някаква секта.

— На двете местопрестъпления открихме, отпечатъци само от един човек — снехме ги от ковчега на детето и от предметите, напъхани в тялото на проститутката. Който и да е бил извършителят, изобщо не се е старал да прикрие следите си. Само от последното престъпление не бяха останали следи.

— Никакви отпечатъци ли нямаше по тубите от бензин?

— Те самите бяха почти овъглени. Разкажете ми за случая със стареца — какво друго видяхте?

Чайлдс пребледня.

— Опасявам се, че доста бързо изгубих съзнание. Сцената бе ужасяваща, мъчението… Не можах да издържа дълго.

— Това е разбираемо. Но сте убеден, че престъпникът бе същият?

— Напълно сигурен съм, но ми е трудно да го обясня. Когато се намирате в нечие друго съзнание, разпознаването е също така лесно, както ако го виждате физически, може би дори по-лесно — тогава той не може да се маскира.

— Споменахте, че сте видели две огромни ръце.

— Да, аз гледах надолу към тях, сякаш те принадлежаха на човека, до чието съзнание се бях докоснал. Бяха големи и груби като на работник. Силни ръце.

— Имаше ли някакви накити по тях? Пръстени, гривна, ръчен часовник?

— Не, нямаше нищо.

Докато разговаряха, Оуврой съзерцаваше човека срещу себе си, забелязвайки умората по лицето му, напрегнатите му движения. Дори и да бе успял да намери спокойствие на този остров, това не личеше. Оуврой съчувстваше на Чайлдс, но знаеше, че няма избор и трябва да го накара да си спомни още нещо от видението си. Следователят заговори, но сега гласът му беше успокояващ:

— Спомняте ли си последния път как успяхме да открием убиеца?

— Той забрави нещо на мястото на престъплението.

— Точно така — една бележка. Бележка, с която съобщаваше, че ще убие друго дете, че не може да спре. Тогава един психиатър твърдеше, че човекът иска да бъде заловен, да бъде спрян да извършва тези насилия, че с тази бележка ни умолява да направим точно това. Когато ви показахме бележката, вие успяхте да ни опишете убиеца и да ни дадете приблизително точно описание на мястото, където живее, а също и с какво се занимава. На нас ни оставаше само да проверим досиетата на сексуалните насилници, регистрирани в този район, и да ги сравним с описанието ви.

— Все още не зная как научих това. Много хора дойдоха при мен, за да им обясня какво бе станало всъщност, но не можеха да разберат защо не проявявах интерес. Институтът за психологически изследвания искаше да публикува статия за мен, два американски университета ме поканиха да чета лекции и само Бог знае колко бяха хората, които искаха от мен да открия техните изчезнали близки. Не знаех какво ставаше в главата ми и бога ми — нямах ни най-малко желание да го узная! Исках единствено да бъда оставен на спокойствие. Имате ли дори смътна представа как се чувствах по онова време?

— Да, като човека феномен. Мисля, че сте преживели твърде дълбоко нещата.

— Бях потресен, изплашен. Не можете да си представите какво трябваше да изживея заради ясновидството си.

— Но въпреки това се свързахте с мен миналата седмица.

Чайлдс отвори друга кутия с бира, макар че чашата му бе едва преполовена. Доля до ръба и отпи.

— Трябваше да го направя — каза накрая той. — Който и да е извършителят, време е да бъде спрян. Моля се огънят да е направил това.

— Може би има и друг начин да го разкрием, освен изчакването на следващия случай.

Чайлдс го изгледа недоверчиво.

— Какъв?

Инспекторът остави чашата си върху масичката за кафе, взе якето си и извади кафявия плик от вътрешния джоб.

— Вече ви казах, че разполагаме с доказателства, че между първите две убийства съществува връзка и че в тях има някакъв ритуален елемент. — Подаде плика на Чайлдс и продължи: — Вътре има предмет, идентичен с друг, който се намира при съдебния лекар. И двата са взети от мястото на престъплението — единият е изваден от тялото на проститутката, а другият — от трупа на детето. Струваше ми доста усилия, но успях да получа разрешение да взема единия, за да ви го покажа.

Чайлдс се взираше в плика така, като че не искаше да го докосва.

— Вземете го — настоя детективът.

Когато протегна ръка, тя трепереше. Остави я да се свлече в скута му.

— Не мисля, че искам да го направя — каза той.

— Мъчителното напрежение преди ви напусна, когато открихме убиеца.

— Не, когато той се самоуби. Зная, че то изчезна точно в този момент.

— Какво чувствате в този момент? Този маниак загинал ли е при пожара?

— Аз… не мисля така.

— Тогава вземете плика и пипнете предмета вътре.

Чайлдс предпазливо пое кафявия плик от Оуврой.

Премигна сепнато, сякаш беше ударен от слаб ток. Предметът в плика почти нямаше тежест.

Отвори го и търсейки с пръсти, напипа вътре нещо гладко и кръгло. Нещо мъничко.

Чайлдс извади прозрачно елипсовидно камъче. И когато го постави върху разтворената си длан, видя преливащия се син блясък в центъра на сребристобелия предмет — син пламък, затворен зад излъчващите слабо сияние стени на камъка.

Чайлдс се олюля и Оуврой го сграбчи за рамото, но веднага го пусна, почувствал нещо като силен токов удар. Детективът отстъпи крачка: виждаше някакво движение по косата на Чайлдс, пробягващи вълни, сякаш по нея протичаше статично електричество.

Изтръпването внезапно се възвърна. Чайлдс почувства как цялото му тяло се сковава и в същото време сякаш нервните му клетки вибрираха. Усети, че тялото му трепери, но не можеше да се овладее. Някакво студено острие проникна в мозъка му. Почувства изненадата — не само своята, но и нечия друга. Долови, че две очи го гледат, но сякаш отвътре. Стисна камъка, ноктите се забиха дълбоко в кожата на дланта му.

Чайлдс усещаше неговото присъствие…

* * *

То усещаше присъствието на другия…

* * *

— Това беше лунен камък — каза Чайлдс на Ейми. — Малък лунен камък, който бе останал вътре в тялото на проститутката. Оуврой каза, че патологът им е открил още един в тялото на момчето.

Ейми седна на пода до краката на Чайлдс и отпусна ръка върху коляното му, а очите й се взираха нетърпеливо в лицето му. Той се облегна на дивана, държейки чаша уиски. Полицията си бе заминала преди два часа, но той продължаваше да пие. Алкохолът малко му бе повлиял, караше го да се чуди дали мозъкът му бе вече твърде замъглен от предишните преживявания.

— А не е ли намерен такъв камък след пожара в болницата? — попита Ейми.

— Имало е твърде големи поражения, за да се открие нещо толкова малко.

— Този мъж, Оуврой, ти вярваше, когато му каза, че същият човек е направил всичко това.

— Той се научи да ми вярва преди години, макар да му беше трудно. — Чайлдс отпиваше от уискито, огнената течност му помагаше да се откъсне от студенината, която усещаше отвътре. — Това е образът, който съм виждал през цялото време, Ейми, блестяща белота, като че виждаш луната през крехки облаци. Видях го дори и в кошмара, който сънувах.

— Нямаш ли идея какъв е смисълът му?

— Не, никаква.

— Лунният камък ти е въздействал силно.

— Стреснах до ужас Оуврой, а и себе си също. Това създание, което и да е, каквото и да е, ме познава. Беше тук, в тази стая, вътре в главата ми, Ейми. Изпиваше мозъка ми като някакъв пълзящ паразит. Опитах се да издържа, да запазя съзнанието си ясно, но то беше твърде силно. Същото нещо се случи и преди, но не беше толкова съкрушително.

— А ти не ми разказа?

— Какво можех да ти обясня? Мислех, че полудявам, след това за малко се успокоих, почувствах се добре. Днес всичко се завръща в пълния смисъл на думата.

— Все още не разбирам защо точно на теб се случи, Джон! Не си твърдял, че си психически зле, с изключение на тези няколко пъти. Отнасяш се към паранормалните явления като към табу.

— Обсъждали сме предишните ми истории.

— Нямах това предвид. Говорех общо за окултизма, паранормалното — все неща, за които хората говорят открито в днешно време. Винаги си отбягвал да се включваш, когато съм заговаряла за нещо, свързано със спиритизъм, призраци и вампири.

— Това са измишльотини.

— Ето че пак заобикаляш въпроса. Като изплашен си от този разговор.

— Глупости…

— Джон, защо наистина никога не си ми говорил за родителите си?

— Що за въпрос!

— Отговори ми…

— И двамата са мъртви, знаеш това.

— Да, но защо никога не ми говориш за тях?

— Едва си спомням майка ми. Тя умря, когато бях малък.

— Когато си бил на седем години, тя е умряла от рак. А баща ти? Защо никога не споменаваш за него?

Устните на Чайлдс се присвиха.

— Ейми, достатъчно ми е за днес и без твоите проучвания. Какво целиш? Да не мислиш, че съм син на Светия Дух, нещо мистично? Знаеш ли колко ужасно е това?

— Само се опитвам да ти помогна да се разкриеш. Откакто се познаваме, усещам, че криеш нещо, но не точно от мен, а което е по-лошо — от теб самия.

Ейми се ядосваше на сляпата му упоритост. Но вече можеше да съди по очите му, че той най-сетне започва да проумява думите й.

— Добре, щом си толкова любопитна да чуеш. Баща ми беше рационален, прагматичен човек, работил двадесет и шест години за една и съща компания, а в свободното си време беше мирски проповедник…

— Каза ми толкова много.

— … и умря от алкохолизъм.

— Има още нещо, знам, че има още нещо — настояваше тя, макар че вече нервите й не издържаха.

— За бога, Ейми, какво искаш от мен?

— Само истината!

— Миналото ми няма нищо общо с това, което ми се случва.

— Откъде си така сигурен?

— Баща ми мразеше всичко, свързано с мистицизма или свръхестественото. След като умря майка ми, той не спомена за нея. Дори не можах да отида до гроба й.

— Нали е бил мирски проповедник! — възкликна тя недоверчиво.

— Той беше пияница. Задуши се в собственото си повръщане, когато бях на седемнадесет години! И знаеш ли, бях радостен, че се отървах от него! Сега какво мислиш за мен?

Тя коленичи и ръцете й се плъзнаха по раменете му. Усети, че той се стегна и се опита да се изскубне от прегръдката й, постепенно напрежението му изчезна.

— Разливаш пиенето ми — каза той тихо.

Ейми се отпусна и седна до него.

— През цялото това време си се чувствал толкова виновен, че не можеше да ми кажеш? Не знаеше ли, че това няма да промени взаимоотношенията ни?

— Ейми, не се чувствам виновен за баща ми. Може би огорчен, но не и виновен. Той уби себе си.

— Липсвала му е майка ти.

— Да, така е, но той имаше и друго задължение — син, за когото да се грижи. Справяше се с това донякъде, но имаше неща, за които никога не мога да му простя.

— Жесток ли беше?

— Това не беше според разбиранията му.

— Биеше ли те?

Сянка премина по лицето на Чайлдс.

— Той ме възпитаваше по негов собствен модел. Нека да спрем вече, Ейми, нямам повече сили.

Забеляза, че очите й бяха насълзени и се наведе да я целуне.

— Ти искаше да ми помогнеш, но това в действителност няма да ни доведе доникъде, нали така? — говореше й утешително той.

— Кой може да каже? Но това ми помага да разбера…

— Какво?

— Твоята резервираност. Защо пазиш някои неща за себе си? Мисля, че емоциите ти са били потиснати след смъртта на майка ти. Не си имал баща, когото да обичаш истински, а преди малко го нарече прагматичен, рационален — интересни думи, касаещи единствения ти най-близък човек.

— Така беше…

— И по някакъв начин това те изхабяваше. Никога ли не си разбирал колко често си напълно логичен и отегчително приземен? Нищо чудно, че беше толкова травматизиран от първото си психическо преживяване.

— Защо си така враждебна, Ейми?

Въпросът я стресна.

— О, Джон не исках да ти прозвучи така. Само да ти помогна да се самоопознаеш. Трябва да има връзка между теб и този човек, нещо, което да привлича разума ти към неговия.

— Или точно обратното.

— Каквото и да е, вероятно е нещо двустранно.

Откритието й го накара да потръпне.

— Това не е… Това не е човек, Ейми. Това е чудовище.

Тя взе ръката му.

— След всичко, което казах тази вечер, сега искам да помислиш логично. Този убиец все пак е човек, Джон. Някой, който е много силен, според твоя приятел детектива, и в същото време е с извратено мислене.

— Прониквал съм в това мислене, разпознал съм ужаса там.

— Тогава защо не можеш да разбереш кой е той?

— Той… това е… твърде силно същество, неговото въздействие е съкрушително. Чувствам се така, сякаш моят разум е претърсен, опустошен, като че ли това „нещо“ разяжда душата ми, ограбва мислите ми. Виждам отвратителните му действия, защото имам тази възможност, принуден съм да ги виждам. Това същество се подиграва с мен, Ейми.

Тя взе чашата му и я сложи на пода, като стисна ръцете му.

— Искам да остана с теб тази вечер — каза тя.

Беше негов ред да се изненада:

— Но баща ти…

Въпреки мрачното им настроение, Ейми не издържа и се изсмя.

— Господи, Джон, та аз съм на двадесет и три години! Ще позвъня на мама и ще й кажа, че няма да си бъда вкъщи.

Тя се надигна, но той сграбчи ръката й възпиращо:

— Не съм сигурен, че това е добра идея.

— Не е и необходимо. Оставам.

Напрежението му леко се отдръпна.

— Не искам утре да видя баща ти пред къщи със зареден пистолет. Не мисля, че мога да се разправям и с него.

— Ще кажа на майка ми да скрие патроните.

Тя се изправи на крака и докосна лицето му, преди да влезе в хола.

Чайлдс слушаше приглушения й глас. Затвори очите си, отпусна се върху облегалката на дивана и си мислеше дали Ейми знае колко спокоен бе той за това, че няма да бъде сам тази нощ.

 

 

Тя се събуди от бълнуването му. Лежеше до него в мрака и слушаше:

— … Ти не си там… Той казва не… Той казва… Ти не можеш да бъдеш…

Ейми не го събуди, а само се опита да разбере значението на думите, които се повтаряха.

— … Ти не можеш да бъдеш…