Джеймс Хърбърт
Луната (4)

То седеше в мрака, загледано през мръсното стъкло на прозореца в сиянието на извития полумесец, и се усмихваше широко при спомена за ритуала, който бе извършило в гробищния парк по-рано през същата нощ.

Отново изживяваше неповторимия миг, когато бе отворило телцето и бе изтръгнало неговите вътрешности. Споменът го изпълни със задоволство.

Езикът облиза разтворените устни: вкусът на мъртво сърце бе прекрасен.

Но в следващия момент лицето му помръкна.

В гробищния парк, за една стотна от секундата, докато бе изваждало трупа от гроба, едно усещане го бе накарало да застине — усещането, че някой го наблюдава. Гробището бе пусто — това бе сигурно, единствени свидетели на ритуала бяха надгробните камъни и застиналите неподвижно херувимчета.

И въпреки това То усети, че се бе свързало с нещо, с някого. Сливане на духовете.

Кой?

И как бе възможно това?

Силуетът в стола се размърда, когато един облак закри лунния сърп — дишането му се учести и въздухът излизаше със свистене от гърдите му до мига, когато слабата светлина отново проби през облака. То се зачуди дали някой не знаеше за неговото съществуване и напрегна мисълта си, за да открие натрапника. Мисълта му търсеше, но не откриваше. Поне засега.

Но в подходящото време, в подходящия момент…

* * *

— Изглеждате малко блед — забеляза Естел Пипрели, когато Чайлдс влезе в кабинета и седна на стола срещу нея от другата страна на широкото й бюро.

— Добре съм — отвърна той.

— Наранили сте се.

Той повдигна превързаната си ръка в опровержителен жест.

— Счупих чаша. Нищо сериозно, само няколко незначителни порязвания.

Таваните бяха високи, стените — обковани с дъбова ламперия до средата, а над ламперията бяха боядисани в приятно зелен пастелен цвят. Едната стена от горе до долу бе претрупана с книжни рафтове. Голям портрет на основателя на „Ла Роше“ висеше вдясно от Чайлдс, без съмнение съвсем точно копие, което обаче говореше малко за личността на поредния обитател на кабинета — нещо, присъщо за по-голяма част от кабинетите във викториански стил. Встрани от вратата древен стенен часовник високо отмерваше секундите, сякаш всяка от тях имаше някаква изключителна стойност сама по себе си.

Чайлдс отправи поглед над директорката на „Ла Роше“. Нахлуващата през прозореца зад нея ярка слънчева светлина обагряше в сребрист блясък посивялата й коса. Навън бяха училищните паркове, зелените поляни, осеяни от първите пробуждащи се за живот цветя и малки храсти, полегатият покрив на боядисана в бяло беседка, чиято ослепителна повърхност отразяваше слънчевите лъчи. Още по-нататък се виждаха върховете на крайбрежните скали, оголени и назъбени, бавно рушащи се бастиони, изправени срещу морето. Тъмносинята линия в далечината между морето и небето приличаше на острие, нарушаващо мирното им съжителство. Въпреки че стаята бе просторна и цветовете в нея въздействаха успокоително, Чайлдс изведнъж се почувства притиснат, сякаш стените задържаха между себе си енергията, излъчвана от самия него. Сила, която очертанията на тялото му не бяха в състояние да поберат. Разбираше, че усещането бе просто проява на клаустрофобия, до известна степен бе породено и от предстоящия сблъсък с директорката.

— Виктор Плато ми телефонира тази сутрин — започна мис Пипрели, потвърждавайки неговите очаквания. — Мисля, че двамата сте се срещнали на някакво светско събиране миналата събота.

Чайлдс кимна.

— Каза ми за вашия… за неприятния инцидент — продължи тя. — Каза, че сте загубили съзнание по време на вечерята.

— Не, вечерята почти беше приключила.

Тя го изгледа студено.

— Беше разтревожен за вашето здравословно състояние. В края на краищата върху вашите рамене лежи огромна отговорност. Ако подобно нещо се случи по време на занятие, то може да остави трайни психически поражения у момичетата. Като един от надзорниците на колежа, съветник Плато поиска да се получи уверение, че припадъците ви не са хронично явление. Мисля, че е разумно, нали?

— Това ми се случва за първи път.

— Имате ли някакво обяснение каква е причината? Консултирали ли сте се с лекар до този момент?

Чайлдс се поколеба, преди да отговори:

— Не и на двата въпроса. Вече съм добре, не се нуждая от лекарска помощ.

— Глупости! Ако сте припаднали, трябва да е имало някаква причина за това.

— Може би бях малко пренапрегнат през онази събота. Причините са на лична основа.

— Дотолкова, че да изгубите съзнание? — с едва забележима ирония попита директорката.

— Мога само да ви кажа, че не се е случвало преди. Понастоящем се чувствам така здрав, както не съм се усещал от доста дълго време. Животът на острова за мен бе свързан със значителни промени в начина ми на живот. Освободи ме от напрежението на моята предишна професия. Ще ви призная, че през последните няколко години имах доста проблеми със семейството си. Но нещата се промениха след моето преместване тук — сега съм по-спокоен, мога да кажа — дори по-доволен.

— Да, за това ви вярвам. Но както вече ви казах, когато влязохте, изглеждате ми малко пребледнял.

— Бях потресен от случилото се не по-малко от останалите присъстващи на вечерята — колебливо отвърна той.

Погледът й го караше да се чувства неудобно, затова отмести очи и изтупа една несъществуваща прашинка от панталоните си. За миг усети, че тя бе прозряла до най-съкровените кътчета на душата му.

— Добре, мистър Чайлдс, нямам намерение да се занимавам по-задълбочено с този ваш личен проблем. Въпреки това настоятелно ви препоръчвам да се посъветвате с лекар при първа възможност. Вашето припадане може да се окаже само симптом за някакво скрито заболяване.

Чайлдс почувства облекчение, но не каза нищо.

Мис Пипрели леко потрепваше по бюрото с тъпия край на автоматичната си писалка.

— Виктор Плато привлече вниманието ми и върху още нещо, което, боя се, е свързано с вашето минало, мистър Чайлдс, и за което вие сте пропуснали да ме информирате.

Той се изопна, тялото му застина в напрегнато очакване — знаеше какво ще последва.

— Говоря, разбира се, за неприятните взаимоотношения, съществували между вас и полицията преди идването ви на този остров.

Той трябваше да разбере, че случилото се нямаше да бъде забравено лесно, че Англия бе прекалено близо, прекалено отворена за разпространението на такива сензации и че някой щеше да си спомни за тях. Дали Плато е знаел от самото начало? Не, иначе щеше да го спомене много отдавна. Някой му го бе съобщил, и то съвсем скоро. Чайлдс се усмихна на себе си, защото беше повече от очевидно: Пол Себая бе „направил справка“ за неговото минало или самата Ейми бе казала на баща си и той бе подхвърлил информацията на надзорника на колежа. Странно защо, но в известен смисъл Чайлдс бе доволен, задето тайната му бе разкрита, макар да смяташе, че тя засяга единствено него. „Укриването на нещо от околните неизменно води до депресия“ — каза си той.

— Точно така — отвърна.

— Моля? — Директорката изглеждаше учудена.

— Моите „взаимоотношения с полицията“, както вие се изразихте, се свеждаха до това, че аз им дадох информация за важни улики. Помагах — в истинския смисъл на думата — по време на разследването.

— И аз така предположих. Но бихте се съгласили с мен, че помощта ви е била доста необичайна.

— Да, бих се съгласил. Всъщност аз самият продължавам да се учудвам на собствената си идея. А колкото до това, че не съм ви информирал при назначаването ми на работа, не предполагах, че е нужно. Не бях замесен криминално в случая.

— Надявам се. Не възнамерявам да подлагам на публично обсъждане този въпрос.

Сега бе ред на Чайлдс да остане изненадан.

— И това няма да повлияе за оставането ми на работа в колежа?

Часовникът отмерваше настъпилото мълчание. Шест секунди.

— Мисля, че ще бъде коректно от моя страна да ви кажа, че се обърнах към полицията на острова за повече информация по въпроса. Надявам се, че ще разберете моите съображения да постъпя така.

— Няма ли да ме уволните?

Естел Пипрели не се усмихна и маниерите й запазиха своята рязкост. Но когато тя отговори, той се загледа в нея с подновен интерес.

— Не виждам причина да го направя. Поне не на този етап, бъдете уверен в това. Освен ако не съществува и още нещо, което да искате да ми съобщите веднага, нещо, което и бездруго ще открия сама.

Той поклати отрицателно глава.

— Няма какво да крия, мис Пипрели, можете да ми вярвате.

— Много добре. Нуждаем се от вашите професионални умения, иначе не бих ви помолила да отделите допълнително време за колежа „Ла Роше“ и обясних това на Виктор Плато. Трябва да призная, че първоначално не искаше да приеме моите възражения, но той е трезво разсъждаващ човек. Въпреки това ще продължи да ви следи отблизо, мистър Чайлдс, както ще постъпя и самата аз. Споразумяхме се случаят да си остане изцяло между нас — всяка публичност по отношение на вашето минало е абсолютно неприемлива за „Ла Роше“. Трябва да защитаваме отдавна създадената безупречна репутация на колежа.

Естел Пипрели удобно се облегна в креслото. Макар че тялото й остана да стърчи като шомпол на пушка, тази поза за нея бе повече от отпусната. Продължи да се взира в Чайлдс със своите неспокойни проницателни очи, а писалката бе застанала неподвижно между пръстите й с основа, опряна на бюрото, подобно на миниатюрен страж на своя пост. Той мислеше за нея, за внезапната сянка, помрачила очите й, питаше се какво ли вижда в този момент тя зад неговото лице. Не долавяше ли той някаква смътна тревога зад дебелите стъкла на очилата й?

Тя бързо се овладя, лишавайки го от възможността да разбере със сигурност дали наистина бе имало някаква промяна в изражението й.

— Няма да ви задържам повече — хладно каза мис Пипрели. — Убедена съм, че и двамата ни чака много работа.

„Искам той да излезе от стаята — помисли си тя. — Искам да излезе веднага.“ Грешката не беше негова, не можеше да го обвинява за притежаваните от него свръхестествени възприятия, по същия начин, по който тя не бе отговорна за своята странна дарба. Не можеше да уволни човека само по тази причина — би било прекалено лицемерно, прекалено жестоко от нейна страна. Но тя искаше да се освободи от присъствието му сега, още в същия миг. За момент бе помислила, че той е проникнал зад застиналото й в привидно спокойствие лице. Че бе доловил нейната нежелана дарба. Но болката й не трябваше да бъде разкрита — твърде старателно я бе прикривала в продължение на толкова много години. Щеше да рискува и да се опита да го задържи — най-малкото това му дължаха — но щеше да внимава да стои на разстояние от него, да избягва излишните контакти. Мис Пипрели нямаше да му даде възможност да открие колко близки бяха двамата. Това би било прекалено глупаво, твърде висока цена за дълго пазената тайна. Дори опасно за човек в нейното положение.

— Извинете, мистър Чайлдс, имате ли да кажете още нещо? — Подпомогната от дългите години на самонаблюдение, сега тя успешно прикри своето нетърпение.

— Само да изразя своята благодарност. Няма да забравя доверието ви.

— То няма нищо общо с това. Ако смятах, че не мога да ви се доверя, никога нямаше да ви поканя да работите като преподавател в колежа. Да кажем, че просто ценя вашите познания.

Той се изправи и успя да се усмихне. Естел Пипрели оставаше загадка за него. Понечи да каже нещо, но излезе мълчаливо от кабинета.

Директорката затвори очи и отпусна глава върху високата облегалка на креслото. Слънчевите лъчи, огряващи раменете й, не можаха да прогонят усещането за студ.

 

 

Чайлдс започна да трепери още щом излезе в коридора. Когато се бе събудил сутринта, реши, че е в състояние да се владее, че голяма част от смътната тревога се бе разсеяла през предишния ден, без да оставя следи у него. Преди това го изтощи до такава степен, че когато се прибра вкъщи, сънят моментално го надви. Нямаше сънища, не се въртя неспокойно в леглото, нито чаршафите се овлажниха от пот. За няколко часа потъна в пълна забрава. На сутринта се събуди отпочинал. Призрачните видения от съботната вечер се бяха превърнали просто в потиснат спомен, който продължаваше да го безпокои, но вече затворен дълбоко в някое кътче на мозъка му. Подсъзнателен рефлекс, самозащитна реакция на съзнанието — сигурно съществуваше прецизен медицински термин за назоваване на тази реакция.

Но сутрешният вестник взриви временното му успокоение.

Въпреки прочетеното, той бе извършил обичайните ежедневни действия, твърдо решен да изкара деня. Бе успял донякъде, но след това дойде срещата му с мис Пипрели. Сега целият трепереше.

— Джон?

Той се обърна стреснато. Ейми забеляза уплахата му и забърза към него.

— Джон, случило ли се е нещо? Изглеждаш ужасно.

За момент Чайлдс се облегна на рамото й.

— Да се махаме оттук — каза той. — Можеш ли да се измъкнеш за малко?

— Все още съм в обедна почивка. Разполагам с час и половина до следващия урок.

— Да се разходим с колата до някое спокойно място.

Разделиха се за момент, когато по коридора отекнаха нечии стъпки. Слязоха по стълбището, без да разговарят. Навън ги посрещнаха топлите лъчи на слънцето.

— Къде беше вчера? — попита Ейми. — През целия ден се опитвах да се свържа с теб.

— Мислех, че си с Едуард Вигиерс на обиколка из острова. — В тона му нямаше укор.

— Разхождахме се около час. Обаче той прояви разбиране. Видя, че се тревожа за теб и предложи да съкратим обиколката. Не може да се каже, че бях идеалната компания. — Отправиха се към паркинга. — Идвах до къщата ти, но там нямаше и следа от теб. Бях много разтревожена.

— Извинявай, Ейми, трябваше да се досетя. Просто изпитах нужда да изляза навън.

— Заради онова, което се случи на вечерята?

Той кимна.

— Не може да се каже, че спечелих благоразположението на баща ти.

— Това няма значение. Искам да зная причината, Джон. — Ейми стисна ръката му.

— Всичко започва да се повтаря, Ейми. Разбрах го още там, на брега. Усещането беше същото — сякаш бях на друго място, наблюдавах как нещо се случва, но то беше извън моя контрол.

Стигнаха до колата. Когато той започна да търси ключовете, тя забеляза, че ръцете му треперят.

— Може би ще е по-добре, ако аз шофирам — предложи Ейми.

Без да спори, той отвори вратата на колата и й подаде ключовете. Завиха по една лъкатушна алея към морския бряг. Докато Ейми шофираше, от време на време го поглеждаше и скоро напрегнатостта му се предаде и на нея. Отбиха край една скала, от която се откриваше изглед към малко заливче. Морето под тях бе ослепително — смарагдовозелено навътре, по-светло над плитчините. През отворените прозорци на колата до тях достигаше шумът на прибоя, мекото плискане на вълните в гранитната скала. В далечината един ферибот се плъзгаше по спокойната морска шир към главното пристанище в източната част на острова.

Чайлдс следеше неговото придвижване, но мислите му витаеха някъде другаде. Ейми докосна лицето му:

— Тук сме, за да поговорим, ако си спомняш. Моля те, кажи ми какво се случи с теб в събота. — Наведе се към него, за да го целуне и с облекчение забеляза, че ръцете му вече не треперят.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна й той. — Мога да ти покажа. — Пресегна се към задната седалка и разгъна вестника пред нея: — Погледни тук!

— „Осквернен е гробът на дете“ — прочете на глас тя и продължи да чете наум, невярваща на очите си. — О, Джон, това е ужасно… Кой би могъл да го извърши? Да изкорми трупа на едно дете… — Тя потръпна отвратена и извърна глава от разтворената страница. — Това е толкова…

— Това именно видях в събота, Ейми.

Тя го погледна невярващо. Сламенорусата й коса падаше на тежки вълни върху рамото й.

— Аз бях там, при гроба. Видях как тялото беше разкъсано. В известен смисъл участвах в действието.

— Не, невъзможно е…

Той стисна силно ръката й.

— Видях всичко. Докоснах се до мозъка на съществото, което го извърши.

— Как? — Въпросът й остана да виси във въздуха.

— Както преди. Точно както преди. Усещах, че съм вътре в другия, виждах всичко с неговите очи. Но не участвах, не можех да променя нищо. Не можех да попреча, да спра това, което се случва.

Ейми бе потресена от отчаянието му.

— Няма нищо, Джон — успокои го тя. — Не можеш да бъдеш наранен. Ти не си част от него. Онова, което се е случило, няма нищо общо с теб.

— Миналата нощ се усъмних в съществуването на такава възможност. Чудех се дали това не е просто спомен за извършено от мен самия насилие, за определени постъпки, които моето съзнание бе погребало. Но това се е случило на сушата през нощта, когато аз бях у вас. — Чайлдс посочи вестника. — Поне този факт ми донесе, известно успокоение.

— Защо не бях при теб вчера, за да избия тази глупава идея от главата ти!

— Не, имах нужда да остана сам. Разговорите нямаше да ми помогнат.

— Но споделянето на проблема щеше да ти помогне.

Той почука с пръсти челото си.

— Проблемът е тук, вътре!

— Ти не си луд.

— Зная това. — Той се усмихна тъжно. — Но дали ще запазя разсъдъка си, ако виденията продължат да ми се явяват? Ти трябва да знаеш, Ейми, колко страшно започва да става. Когато тайнственото същество си отиде, аз се чувствах разкъсан, сякаш една част от мозъка ми бе изядена.

— Така ли се усети последния път в Англия?

— Да, но тогава бе дори по-лошо, защото усещането бе съвсем ново за мен.

— А когато откриха убиеца, какво изпита?

— Облекчение, неизмеримо облекчение. Сякаш някакво огромно мрачно чувство се отдели от мен. Усетих се като човек, развил свръхчувствителен слух, който внезапно открива, че тъпанчетата на ушите му са се възстановили и дразнещите звуци са заглъхнали. Но странното бе, че почувствах облекчението, преди полицията да открие убиеца. Разбираш ли, по някакъв начин узнах точния момент на неговото самоубийство, защото именно тогава напрежението ми спадна и съзнанието ми намери покой.

— Защо точно онзи убиец и защо само при неговия случай се е получило така с теб? Задавал ли си си някога тези въпроси?

— Питал съм се и никога не съм достигал до задоволителен отговор. И по-рано интуитивно съм долавял различни неща, но нищо странно, нищо, което би могло да се опише като свръхсетивно възприятие. Бяха обикновени, земни неща, каквито, предполагам, повечето хора усещат. Когато телефонът звънне, ти вече знаеш кой е от другата страна, или когато си объркан, се оставяш на своята интуиция при избора на правилно решение. Обикновени предчувствия, нищо драматично. — Той се размърда върху седалката, загледан в полета на една морска чайка. — Психолозите твърдят, че нашите мозъци са като радиоприемници, които непрекъснато се настройват на различна дължина на вълните, на различен честотен спектър на приемане. Възможно е престъпникът да е предавал на някаква особена честота, на която единствено аз мога да приемам. Вълнението му по време на убийствата да е дало първоначалния тласък на разпространение по този честотен канал, усилвайки многократно неговата свръхвъзбуда, така че да е достигнала до мен. — Чайката се издигаше стремително, а крилете й отразяваха ослепителния блясък на слънчевите лъчи.

Чайлдс бавно се извърна към Ейми.

— Това е една глупава теория, но до този момент не мога да намеря друго обяснение.

— Съвсем не е глупава — тя притежава своя, макар и доста странна логика. Силните емоции, внезапният страх могат да предизвикат пораждането на телепатична връзка между определени хора, това е добре известно. Но защо сега? Какво е дало начален тласък на тези психични послания?

Чайлдс сгъна вестника и го хвърли на задната седалка.

— Също като преди. Уловил съм друго честотно излъчване.

— Трябва да отидеш в полицията.

— Сигурно се шегуваш! Точно това погуби брака ми последния път и ме принуди да търся убежище извън моята страна. Наистина ли си въобразяваш, че сам ще се подложа на тези мъки отново?

— Нямаш друг избор.

— Разбира се, че имам. Ще си мълча и ще се моля всичко да премине.

— Не е преминало последния път.

— Доколкото зная, до този момент все още никой не е убит.

— Доколкото знаеш ти. Какво се случи миналата седмица, когато видя нещо, което така те разстрои, че за малко не се удави?

— Просто объркани фрагменти, не можех да разбера какво виждах.

— Може би е било убийство!

— Не мога отново да разруша всичко, като се обърна към полицията. Какви ще бъдат шансовете ми да запазя ангажиментите си в „Ла Роше“ и останалите колежи, ако се разчуе, че на острова някакъв ясновидец преподава на децата в училище? Виктор Плато вече ме е взел на мушка и аз трябва да му поднеса на тепсия още аргументи против самия себе си ли?

— Плато?

Той й разказа накратко за срещата си с Естел Пипрели.

— Мисля, че татко има пръст в тази история — въздъхна тя.

— Разказвала ли си му за мен? Извинявай, не исках да прозвучи така остро. Ти нямаш причини да не споделяш всичко със семейството си, затова не бих ти се разсърдил, ако си му казала.

— Накарал е местната полиция да провери всичко, свързано с предишния ти живот. Аз нямам нищо общо с това.

— Трябваше да го очаквам. — Чайлдс въздъхна. — Готов е на всичко, за да ни раздели, нали?

— Не, Джон, просто иска да знае с какъв човек се обвързва дъщеря му. — Ейми се улови, че почти излъга.

— Не мога да го виня, че е разтревожен.

— Не ти подхожда ролята на самосъжаляващ се човек. — Тя прокара пръсти по ревера на сакото му. Върху лицето й бе легнала мрачна сянка. — Все още мисля, че трябва да съобщиш в полицията. Последния път си доказал, че не си просто някакъв психопат.

Той спря движението на пръстите й.

— Хайде да си дадем още малко време, а? Тези… видения може да не водят до никъде, може би просто ще изчезнат.

Ейми се извърна и завъртя стартера.

— Трябва да се връщаме — каза тя. И добави: — Ами ако не изчезнат? Ако зачестят? Джон, ами ако някой бъде убит?

Разбра, че нямаше отговор на тези въпроси.

* * *

Когато чу тъничкия гласец на Габи да казва: „Здравей“ в телефонната слушалка, Чайлдс заговори със своя иронично-официален глас.

— С кого разговарям? — попита той, забравяйки за известно време за неприятните си мисли.

— Тате — отвърна тя с предупредително нисък глас, вече научила правилата на играта им. — Отгатни какво се случи днес в училище?

— Да помисля малко. Смаяла си учителката, нали?

— Не.

— Тогава учителката те е смаяла.

— Бъди сериозен!

Той се усмихна, доловил нетърпението в гласа й. Представяше си я — застанала до телефона, плътно притиснала слушалката към ухото си, с очила, небрежно кацнали на върха на нослето й, както обичайно ги носеше.

— Добре, тогава ми отговори ти, мъниче — отвърна й той.

— Съгласна съм. Първо занесохме своите рисунки и мис Харт вдигна високо моята, за да я види целият клас и пред всички заяви, че е чудесна.

— Онази с дивите цветя ли?

— Да, казах ти за нея миналата седмица — възмутено отговори тя.

— А, да, изплъзна ми се от ума. Хей, това е чудесно. Тя наистина ли я хареса?

— Да, рисунката на Анабел бе почти толкова добра като моята, но мисля, че ме е копирала. Аз получих златна звезда, а Анабел — жълта, което наистина е много хубаво.

— Мисля, че е прекрасно. — Той се разсмя.

— След това мис Харт ни съобщи, че във вторник всички заедно ще отидем до Парка на дружбата с голям автобус, където има маймунки в клетки, а също и голямо езеро с лодки и пързалки.

— Имат маймунки в автобуса ли?

— Не, в Парка на дружбата, глупчо! Мама каза, че ще ми даде джобни пари и ще ми приготви закуска като за пикник.

— Звучи прекрасно. Тя ще дойде ли с теб?

— Не, ще бъдем само от училището. Мислиш ли, че времето ще е слънчево?

— Предполагам — вече е доста топло.

— Надявам се да си прав. Скоро ли ще дойдеш да ме видиш?

Както обикновено, детето подхвърли този въпрос с невинно безгрижие, без да подозира каква остра болка причинява на баща си.

— Ще се опитам, миличко. Може би в края на срока. А и майка ти вероятно ще разреши да дойдеш при мен.

— Със самолет ли? Не обичам пътуването с кораб, твърде дълго е. От него ме боли стомахът.

— Да, със самолет. И ще останеш при мен няколко дни, докато започне следващият срок.

— Мога ли да доведа мис Падълс? Тя ще се чувства много самотна без мен. — Мис Падълс беше домашният любимец на Габи — черна котка, която бяха подарили на детето за третия му рожден ден. Гальовното малко коте се превърна в едно хладно и високомерно същество много преди Чайлдс да напусне дома си. — Всъщност тази идея съвсем не е блестяща. Мама ще има нужда някой да ме замества, нали? — рече Габи след кратък размисъл.

Не беше виждал дъщеря си вече почти шест месеца и се чудеше колко ли е пораснала. Габи сякаш избуяваше изведнъж за един кратък промеждутък от време, с което го изненадваше при всяка следваща среща.

— Сигурно имаш право — каза Чайлдс.

— Искаш ли да говориш с мама? — попита Габи.

— Да, ако обичаш.

— Нея я няма. Джанет се грижи за мен.

— Добре. Тогава, ако ми позволиш, бих искал да поговоря с Джанет.

— Ще отида да я повикам. А, тате, вчера обсипах мис Падълс от мустаците до върха на опашката с блестящ прашец, за да я направя лъскава.

— Обзалагам се, че това й е харесало — каза той, като поклати глава и се усмихна широко.

— Точно обратното — много се разсърди. Мама каза, че никога няма да успеем да го изчистим, а котката още продължава да фучи и да ръмжи.

— Помоли Джанет да я почисти с прахосмукачката, ако успеете да я завържете достатъчно здраво.

— Това наистина ще я вбеси. — Габи се изкиска. — Отивам да кажа на Джанет, че искаш да говориш с нея.

— Добро момиче.

— Обичам те, тате, чао! — неочаквано рече Габи.

— И аз те обичам — отвърна той, но чу как слушалката бе оставена на масичката още преди да бе довършил изречението си. Чу заглъхването на шума от бързи стъпки и отекващия тъничък глас на дъщеря си.

Някой вдигна слушалката:

— Мистър Чайлдс?

— Как е при вас, Джанет?

— Добре, благодаря. Фран ще остане да работи до по-късно в офиса тази вечер, затова аз ще бъда с Габи, докато тя се върне. Взех Габи от училище, както обикновено.

— Успя ли да си намериш работа?

— Не. Поканена съм на няколко събеседвания през следващата седмица и си стискам палци. Не е това, което търся, но е малко по-добре от нищо.

Той й съчувстваше. Джанет бе умна девойка, но нямаше почти никаква квалификация и сега, когато намирането на целодневна работа бе толкова трудно за младите и неопитни хора, борбата за нея се оказваше доста тежичка.

— Искате ли да предам някакво съобщение, мистър Чайлдс? — питаше Джанет.

— Не, всичко е наред. Вероятно ще позвъня пак утре. Просто исках да побъбря с Габи.

— Ще кажа на Фран, че сте се обаждали.

— Благодаря ти. И късмет през следващата седмица!

— Ще имам нужда от него. Чао засега, мистър Чайлдс!

Връзката беше прекъсната и той отново бе сам в къщата си. В такива моменти чувстваше жестока тъга след затварянето на слушалката. Усещаше тъпа, пулсираща болка в наранената си ръка, гърлото му неестествено пресъхваше. Известно време остана до телефона. Мисълта му бавно се отдалечаваше от Габи и се насочваше към детектива, който бе участвал в разследването на детските убийства преди няколко години и на когото бе помогнал да открие престъпника психопат. Пръстите му продължаваха да почиват върху затоплената слушалка. Ейми грешеше — беше безсмислено да ходи в полицията, какво щеше да им каже? Не можеше да им даде никаква информация за местонахождението на осквернителя. Преди да види сутрешния вестник, дори не знаеше, че обругаването на трупа бе станало в Англия. Ако видението бе реално събитие, а не просто плод на въображението му, бе предположил, че то се бе случило някъде наблизо, на острова. Не можеше да обясни нищо на полицията. Отдръпна ръката си от телефонната слушалка.

 

 

Раждането на Габи бе истинско мъчение.

Беше се появила на бял свят с краката напред и с червено-синкаво телце. Чайлдс, който бе стоял до Фран от началото до края на раждането, едва не припадна от страх. Беше помислил, че нищо, което изглежда така сбръчкано и крехко, не може да оцелее. Гинекологът бе повдигнал бебето и бе започнал да изтегля плацентата, без да има време да окуражава родителите. След като почисти устата му, бе започнал да духа с всички сили срещу мъничките хлъзгави гърди на бебето, за да стимулира дишането му. При първия плач — едно едва чуто тихичко изскимтяване — лекарят, акушерката и родителите бяха въздъхнали с облекчение. Бебето беше повито в пелени и поставено върху гърдите на Фран. Пъпната връв беше умело прерязана и Чайлдс, изтощен психически не по-малко от Фран, бе наблюдавал и двете с умилени очи.

Фран — с посивяло лице след изпитанието, и бебето — все още мокро и кърваво, почервеняло и набръчкано, бяха потънали в спокоен унес след тежката борба. Чайлдс се бе надвесил над тях. Стерилният мирис на болница се смесваше с дъха на изпотените от битката тела. В онзи миг той бе решил, че нищо не е в състояние да разруши тяхната цялост, да ги накара да се разделят.

Последвалите седмици преминаха така, сякаш Габи бавно се възстановяваше от някаква тежка травма — прехода от съществуване към едно оформящо се съзнание.

По-голямата част от времето за нея преминаваше в сън, от който се измъкваше само за кратко, за да възприема и опознава, за да укрепва и расне. Беше очарователно да се наблюдават превъплъщенията й. Израстването й бе истинско чудо за Чайлдс и той прекарваше часове в съзерцание как тя се превръща в малко момиченце, което стъпва тромаво върху нестабилните си крачета и бе страшно привързано към големия пръст на едната си ръчичка и към едно протрито и избеляло парче платно — някога нейно одеяло. Първата й дума, макар че не беше „тати“, го изпълни с неизмерима гордост, а пълната й зависимост от него и Фран и простичката им, лишена от усложнения любов го накара да открие в себе си една нова непозната нежност. Благодарение на Габи той бе проумял наранимостта на всяко живо същество — работата му в областта на технологиите и научните абстракции почти бе притъпила неговата чувствителност.

Новото чувство на състрадание едва не бе разрушило живота му, когато чрез мисълта си Чайлдс бе станал неволен свидетел на потресаващите убийства на децата.

Три години по-късно споменът за тях продължаваше да го преследва. Напоследък терзанията му бяха несравнимо по-мъчителни.

Беше прекарал следобедните часове в подготвяне на упражнения за урока на следващия ден. На момичетата скоро им предстояха изпити и този по компютърно обучение щеше да е един от трудните. Беше раздразнен, че през цялата вечер мислите му блуждаеха в различни посоки — за Габи, за годините на щастие, когато бяха едно семейство, макар че Фран никога не бе изоставяла напълно желанието си за работа в областта на издателската дейност. В един кратък период от време се бяха случили много неща, хвърлили сянка върху съвместния им живот, а последвалите години не успяха да изличат напълно натрупаната мъка.

Загледа се с празни очи в листовете пред себе си. Абажурът на настолната лампа хвърляше тъмни сенки в малката всекидневна. Дали Габи вече бе заспала, сложила очилата до възглавницата си, в случай че й потрябват? Погледна часовника си — почти девет и половина, да, трябваше вече да спи. Дали Фран още й четеше приказки преди сън, или вече бе прекалено уморена след работа? Чайлдс събра листовете си. Недоумяваше как някои от момичетата, които днес бе препитал с няколко бързи въпроса, все още не знаеха разликата между аналоговите и дигиталните компютри. Съвсем прости, елементарни познания, които не би следвало да бъдат проблем за децата. Очакваше резултатите от изпитите с надеждата, че практиката ще се окаже по-плодотворна от теорията.

Прокара пръсти по уморените си очи и усети лекото дразнене, причинено от контактните лещи. „Трябва да се храниш — каза си той. — Обаче съм така изморен, може би само сандвич и чаша мляко. А може би едно силно питие ще се окаже тонизиращо…“

Канеше се да се изправи, когато нещо студено и безчувствено се промъкна в мозъка му.

Чайлдс притисна глава в дланите си, объркан от неочакваното усещане. Премигна няколко пъти, опитвайки се да се освободи от студа. Но той оставаше.

Чуваше как навън дърветата шумолят от морския бриз.

Изтръпването премина и той замаяно разтърси глава. Прекалено много тестове провери, подлагаше се на твърде голямо напрежение до късно през нощта. Съсредоточаване, прекъсвано само от мислите за Габи.

Може би питието щеше да му помогне да се отпусне. Чайлдс се изправи, опирайки се с ръце на бюрото. Ледените иглички отново се забиха в мозъка му и той се олюля, но се задържа прав, вкопчвайки се в краищата на плота.

Обърканите му мисли се прескачаха в главата му. Усещаше игличките като опипващи пръсти, които проникваха в мислите му, улавяха ги, а сетне сякаш изникваха от тях… Раменете му се свиха от болката, главата му клюмна. Устните му се обтегнаха, като че ги измъчваше болезнено усещане, а всъщност нямаше болка, само всепоглъщащо безчувствие. От гърдите му се изтръгна стенание.

След това мисълта му започна да се прояснява. Остана прав, с опрени на бюрото длани. Дишаше учестено, на пресекулки, в изчакване усещането да премине. Струваше му се, че бе стоял дълго, а знаеше, че бяха изминали само няколко секунди. Изчака нервите му да се успокоят, после прекоси стаята и си наля питие. Странно — уискито почти нямаше вкус.

Отпи повторно и почувства парещото усещане с пълна сила. Изплю го, след това избърса устни. Какво, по дяволите, ставаше с него? Отпи отново от питието, този път по-предпазливо, на малки глътки. Усети затопляне.

Чайлдс бавно огледа стаята, без да знае какво точно търси. Сякаш усещаше нечие чуждо присъствие. Но стаята бе пуста, никой не се бе промъкнал в нея, докато той бе седял приведен над писмените тестове.

Сенките, хвърляни от настолната лампа, го караха да се чувства неспокоен. Той отиде до стената и повдигна превързаната си ръка, за да запали полилея. Спря, преди да докосне ключа, и се вгледа в пръстите на ръката си: изненада го неочакваното изтръпване, сякаш бе получил слаботоков удар. Сведе поглед, когато усети същото изтръпване и в другата си ръка, с която държеше чашата с уискито. Дори му се стори, че чашата леко вибрира.

Невидимите коварни иглички като опипващи пръсти отново проникнаха в главата му.

Тялото му потръпна и той бързо се отпусна върху близкото канапе. Чашата падна на пода, килимът попи изсипалата се от нея течност. Чайлдс затвори очи, когато усещането за ледените иглички стана нетърпимо. В главата му се въртяха неистово различни картини: компютърни матрици, лица, стаята, в която се намираше, цифри, символи. Влитаха и излитаха от нея отминали случки, собственото му лице, страховете му, отдавна забравени сънища.

Той изстена, искаше единствено хаосът да изчезне. Опита се да отблъсне назад пронизващите ледени пипала, да възвърне трезвостта на своята мисъл.

Мускулите на лицето му се поотпуснаха, когато усещането за проникване на студените пипала отслабна, но гърдите му продължиха да се издигат високо при всяко вдишване. Втренчи невиждащи очи в сянката на отсрещната стена. Нещо се опитваше да се добере до него, нещо — или някой — се опитваше да проникне в мислите му.

Без да му оставя време да се съвземе, пълзящото странно усещане отново се появи, изопвайки всяка фибра на тялото му, постепенно настанявайки се в неговото съзнание.

— Не! — изкрещя Чайлдс.

Но То беше там, вътре, търсещо, поглъщащо неговите мисли. Настаняваше се в него, за да ограби мозъка му. То нахлу в съзнанието му и започна да се рови в мислите му за острова, за училищата, в които преподаваше, за Ейми, за Фран, за… Габи. За Габи! Стори му се, че се спря на тази мисъл.

Чайлдс направи усилие да стане от канапето, съпротивлявайки се на това чуждо съзнание. Въпреки болката, бавно отстраняваше едно по едно всичките ледени пипала, сякаш те наистина съществуваха в главата му. Почувства как хватката им става по-слаба и от пренапрежение падна на коленете си. Насили се да мисли единствено за бяла мъгла и за нищо друго. Нищо, което щеше да го разсее и да улесни проникването на натрапника. Скоро в главата му започна да се прояснява.

Но преди да настъпи пълното облекчение, което го остави прегърбен и целия треперещ от изтощение върху пода, той дочу някакъв звук. Бе така реален, че го накара да извие глава настрани и да се взре напрегнато в най-тъмните ъгълчета на стаята.

Беше сам. Но му се стори, че сподавеното кискане идваше съвсем отблизо.

* * *

Жанет беше закъсняла. Другите момичета от нейната спалня вече бяха слезли долу, а тя все още беше по нощница и ожесточено миеше зъбите си.

„Точно днес! Изпит, и то по математика! Б-р-р-р, математика!“ Понякога се питаше дали не беше малоумна, особено когато ставаше въпрос за числа.

Утринните слънчеви лъчи огряваха банята, отразяваха се в редицата порцеланови мивки и им придаваха ослепителен блясък. Водата, останала от сутрешния ритуал на момичетата, образуваше малки локвички по наклонения под. Беше сама и предпочиташе да е така: другите често я караха да се смущава, когато сравняваха формата и големината на гърдите си, всички те бяха ревностни поддръжнички на ускореното развитие. Жанет бе много по-назад в сравнение с останалите тринадесет- и четиринадесетгодишни момичета от класа й и не се интересуваше особено от подобни сравнения. Месечната овулация при нея още не бе започнала.

Жанет изтри зъбите си, изплакна устата си, подсуши устните си с кърпата за лице и прибра тоалетните си принадлежности в розовия си найлонов несесер. Запристъпва на боси пръсти към вратата, но се подхлъзна върху мокрите плочки и едва не падна. След това забърза по мрачния коридор, оставяйки мокри отпечатъци по полирания под. В училището беше забранено да се ходи с боси крака, но тя не бе имала време да търси пипнешком под леглото непрекъснато губещите й се чехли, тъй като всички, включително и учителките, вече трябваше да са долу и да закусват.

В стаята, където живееше заедно с пет други момичета, я полазиха студени тръпки въпреки силното слънце отвън. Жанет бързо разгърна бельото си върху леглото — задължителните по устава морскосини гащета и бяла тениска. Съблече през главата си горнището на пижамата, без да го разкопчава, и го хвърли върху завивките. Бързо разтри настръхналата кожа над лактите, след това посегна към тениската. Преди да я облече, огледа гърдите си и въздъхна при вида им. Зърната й бяха удължени и втвърдени от студа, но малките издатини, от които стърчаха те, както обикновено, я разочароваха. Тя разтри с пръсти зърната си, за да станат още по-твърди и погали насърчително меките заоблени издатини. По тялото й се разля едно особено приятно усещане и притваряйки очи, тя си представи, че гърдите й са пораснали. Седна на леглото и обви длани около тях, все още несъблякла долнището на пижамата си. Беше приятно и тя се зачуди какво ли би било, ако… Не, сега нямаше време за това, и бездруго бе доста закъсняла.

Смъкна пижамата си и бързо облече тениската, гащетата и чифт три-четвърти чорапи, които извади от страничното чекмедже на леглото. Тъй като бе започнало да се затопля, на момичетата от „Ла Роше“ им бе позволено да обличат светлосините си летни рокли с къси ръкави. Жанет облече своята, след това бързо обу обувките, които имаха крещяща нужда от малко вакса. Разчисти леглото си, скри пижамата под чаршафите, след това грабна една четка и взе да реши, примигвайки от болка, дългата си, сплетена на възли коса. Въпреки своята припряност, Жанет наведе лице над малкото огледалце с инкрустирана синя пеперуда и провери дали по лицето й не се бяха появили петна през нощта. Вече почти не вкусваше шоколад и полагаше мъчителни усилия да изяжда всички зеленчуци във вечерята си, но петна се появяваха на постоянни интервали и почти винаги, когато й предстоеше нещо важно. Но ето — днес не бе особен ден, предстояха й само рутинните изпити и кожата й бе чиста! Можеше да се обзаложи, че на сватбения си ден цялото й лице щеше да бъде покрито с пъпки и щеше да се принуди да остане със спуснат воал по време на цялата церемония. А по-късно, когато трябваше да я целуне съпругът й, щеше да се страхува да го повдигне.

Жанет сведе още по-ниско лице към огледалото, взря се дълбоко в тъмните си очи и се зачуди дали може да отгатне бъдещето си по тях. Родителите и преподавателите й непрекъснато я упрекваха, че прекарва твърде много време, унесена в блянове. Тя неведнъж се бе опитвала да се съсредоточи върху по-сериозни неща, но само след няколко минути отново потъваше в своите фантазии. Мислите й сякаш притежаваха своя собствена воля. Ако се загледаше в небето през прозореца, виждаше как се рее над върховете на дърветата, стрелка се към долините и се понася ниско над белите гребени на вълните в океана. Но не като птица — тя просто виждаше полета на своя свободен дух. Слънцето, което галеше с лъчите си лицето й, събуждаше мисли за жарки пустини, плажове със златист пясък, за дни на пламенни страсти, прекарани с нейния бъдещ любовник. Само тази дума предизвикваше в нея тръпнещо вълнение… Доловеното ухание на някое цвете я караше да мисли за мястото й в тази малка вселена. А когато погледнеше луната…

Една сянка премина зад гърба й.

Тя се обърна, но не видя никого. Спалнята бе съвсем пуста.

Плакати и изрязани снимки на известни изпълнители, филмови звезди, тенис шампиони и манекени бяха оформени в групи и залепени на стената. Едно-две плюшени мечета и кукли, пазени по-скоро като талисмани, отколкото като любими играчки, я наблюдаваха с мъртви очи. Плакатите над леглата се полюшваха лекичко, сякаш докоснати от морския вятър.

В стаята нямаше никой. Но Жанет долавяше нечие присъствие.

Кожата на ръцете й настръхна. Слънцето вече не изглеждаше ярко, както преди. Тя се отдалечи от нощното шкафче и предпазливо премина по пътечката между леглата. Спираше се да огледа сенките под всяко от тях, като че ли очакваше нечия ръка да се протегне и да я сграбчи за глезена. Приближавайки към вратата, ускори крачките си.

Сетне тичешком се озова в коридора, обърна се назад и видя само една празна стая, обагрена в пъстроцветието на плакатите. Слънцето я заливаше в светлина и разпръскваше сенките.

В стаята нямаше никой. Въпреки това момичето забързано се отдалечи.

* * *

Тя се надвеси над него и разтърси силно глава, окъпвайки го с морска вода. Той отвори очи, засенчвайки ги с длан от слънчевите лъчи, които все още бяха ослепителни, макар че вече бе късен следобед. Наслаждаваше се на прохладните капчици върху гърдите си.

— Как е? — попита Чайлдс.

— Студено е — отвърна Ейми, отпусна се на колене до него и започна да бърше косата си с хавлиена кърпа. — Но пък е прекрасно. Защо не дойдеш да поплуваш малко?

Той пак затвори очи и отвърна лениво:

— Прекалено много усилия са ми необходими, за да сваля контактните лещи. — Не спомена, че не беше плувал след онзи злополучен инцидент отпреди месец, когато се бяха гмуркали под водата и едва не се бе удавил. Оттогава дълбоките води го караха да се чувства твърде уязвим.

— О, хайде, ще те разсъня. — Тя го докосна с мократа си длан върху корема и се разсмя при рязкото стягане на мускулите му.

Той я притегли към себе си, наслаждавайки се на мокрото й тяло, вдъхвайки соления му морски мирис.

— Имам нужда от почивка — каза й той.

— Почивка ли? Ах, да — през тази седмица са изпитите, а ти винаги ги приемаш твърде сериозно.

— Точно така.

Ейми загърна с хавлията главата и раменете си, опря се върху гърдите му със скръстени ръце и обсипа устните му с бързи целувки.

— Чудесен вкус — усмихна се Чайлдс. — Като целувка със стрида.

— Не съм сигурна дали това е комплимент, затова ще се престоря, че не съм чула. — Влажните й коси паднаха върху лицето му. Той повдигна глава, за да попие с устни капчиците по брадичката й.

По това време на деня на плажа имаше малко хора — туристите от Англия и континента все още не бяха нахлули към острова, а за повечето от местните жители работният ден все още не беше приключил. От едната страна заливът бе затворен от огромен германски бункер. Обърнат с лице към морето, гранитният монолит на три нива напомняше за мрачните дни от неотдавнашната история. Стърчащи каменни блокове, сякаш току-що паднали от крайбрежните скали, затваряха другия край на заливчето.

— Постигна ли компромис с татенцето? — попита Чайлдс.

Ейми съзнаваше иронията му — едно закачливо припомняне, че за своя баща тя си оставаше малко момиченце. Но тъй като сама използваше същата дума, отдавна бе престанала да се засяга.

— Той не яде хора, Джон, и не ти желае нищо лошо.

— Но преди две седмици накара Виктор Плато да се оплаче от мен на мис Пипрели.

— Пип не е човек, който може да бъде манипулиран, тя има свое собствено виждане за проблемите. А за да бъдем честни към татко, нека, преди да го упрекнем за онова, което е направил, да признаем, че миналото ти е малко смущаващо.

Чайлдс не можа да сдържи напиращата на устните му усмивка, докато навиваше около пръста си кичурче от косата й.

— Миналото ми… То все още ли те тревожи?

— Как може да не ме тревожи, Джон? Особено след случилите се неотдавна неща. Можеш ли да очакваш, че ще забравя всичко, след като знаеш колко много означаваш за мен!

— От деня на приема у вас не се е случило нищо, Ейми. Вече не се чувствам обезпокоен, не подскачам, щом видя сянка. Не мога да го обясня, но се усещам така, сякаш някаква огромна тежест се свлече от мен. Поне засега. — Не й каза за онази нощ в дома си, когато странното напрежение в мозъка му го бе съборило на колене. През последвалите дни мрачните предчувствия постепенно го бяха напуснали, сякаш някакво проклятие бе вдигнато от него. Усещаше, че опасността само беше минала наблизо. Но въпреки това тихият злорад кикот продължаваше да отеква в главата му.

— Надявам се да е така, Джон — каза Ейми. Ласкавият й глас разнесе и последните остатъци от съмнение. — Старият Джон, онзи, когото срещнах в началото, ми харесваше повече. Спокоен, уравновесен, забавен, понякога секси.

Галейки я по мокрите й коси, Чайлдс я притегли към себе си. Отначало спокойната им целувка скоро стана нетърпелива, устните им започнаха да се търсят неистово и да попиват солената влага по лицата им. Тя се притисна плътно в него, кракът й се плъзна между нозете му.

— Хей, не се горещи така — рече той, останал без дъх. — Не забравяй, че съм само по бански, а това е обществено място.

— Никой не ни гледа. — Тя сгуши лице във врата му, бедрата й плътно се притиснаха към неговите.

— Това е недопустимо поведение за една учителка!

— Училището свърши…

— А също и аз, ако продължаваш по същия начин.

— Я, какво се е показало там?

— Ейми! — предупреди я Чайлдс със сериозно изражение.

Тя се разсмя и се отдръпна.

— Какъв пуритан! — възмути се Ейми, сетне отново се зае с подсушаването на косите си.

Чайлдс също седна, сви колене и ги обгърна с ръце, за да се прикрие.

— Срамота! — подигравателно го укори тя.

— Имам предложение — усмихна се той.

— О, така ли? — отвърна със същия закачлив тон Ейми.

— Защо да не се изсушиш по-спокойно у дома? Освен ако не се налага да се прибираш вкъщи?

— В интерес на истината, предупредих, че днес няма да се прибера за вечеря.

— Наистина ли? Значи си имала някакви планове…

— Не, но реших, че ти може да си запланувал нещо.

— В главата ми вече се оформят няколко идеи.

Те пристигнаха в къщата на Чайлдс с колите си, без да свалят банските си и да се преобличат — полуголите фигури на шофьори бяха нещо обичайно за острова. Скоро се озоваха в малката, иззидана със сиви камъни къща.

Когато Чайлдс затвори вратата, Ейми потрепери.

— Тук е по-хладничко — забеляза тя.

— Ще ти донеса моя халат и ще ти приготвя питие.

— Бих искала да измия тази сол от себе си.

— Ще приготвя банята.

Тя обви ръце около врата му и го целуна.

— Ти само приготви питиетата.

Той я сграбчи през кръста, притисна я към себе си и потърси устните й.

Ейми отвърна на целувката му със същия плам, но когато нещата започнаха да излизат извън контрол, тя се отдръпна.

— Остави ме първо да си взема душ — промълви, леко задъхана.

— Току-що излизаш от морето, мисля, че си достатъчно изкъпана.

Тя се отскубна от прегръдката му:

— Приготви питиетата и прочети пощата. Няма да се бавя! — И се скри в банята, без да му остави време да протестира.

Чайлдс събра от килима падналите писма. Розовият плик с рисунки на Снупи в единия ъгъл привлече вниманието му и той се усмихна, разпознал неравния детски почерк. Облече ризата си, която беше преметната върху парапета на стълбата, влезе във всекидневната и хвърли върху бюрото пощенските пликове, с които му изпращаха различни сметки. Отвори розовия плик, докато прекосяваше стаята. Габи му пишеше поне веднъж седмично. Понякога писмата й бяха дълги и обстоятелствени, друг път, както днес, те съдържаха само няколко реда, изписани с неравни букви. Мис Падълс все още имаше блестящ прашец по козината си, Анабел боледуваше от дребна шарка, а Мами бе обещала през следващия уикенд да я научи как се прави пудинг. Чайлдс се наведе и докосна с устни реда с тайнствените знаци: „Х Х Х Х Х“. Само той и Габи си знаеха, че всички изписани Х-ове трябваше да бъдат запечатани с истински целувки.

От банята се чу шум от течаща вода и той върна писмото в плика. Наля скоч за себе си и сухо мартини за Ейми, след това отиде в кухнята за лед. Ейми все още беше в банята под шуртящата вода, когато той и занесе мартинито. Гледаше я от вратата и се възхищаваше на златистия загар на тялото й, на изящните й крака, на дългите грациозни пръсти на ръцете й, които стискаха подвижния душ. Косите й, все още потъмнели от морската вода, падаха на преплетени кичури по лицето и раменете й. Смарагдовозелените й очи се притвориха, когато влезе под струите на душа, а от устните й се отрони въздишка на удоволствие.

Чайлдс спря душа и й подаде питието. Тя отвори очи, докато поемаше чашата от ръката му, а усмивката й изразяваше благодарност. Чукнаха се и отпиха. Чайлдс прокара пръсти по струйките, стичащи се по кадифената кожа на тялото й, и продължи надолу към извивката между бедрата й.

Ейми затаи дъх и прехапа устната си.

— Хубаво е — промълви тя, когато пръстите му се забавиха там.

Той се наведе и целуна зърното на гърдата й, а тя зарови пръсти в косата му и ги плъзна към малкото мъхесто триъгълниче на тила му. Чайлдс обсипа с леки целувки рамото й, докосвайки внимателно кожата й със зъби. Сетне устните му докоснаха шията й, така че тя изви глава встрани, изпълнена от чувствена наслада.

Той се отдръпна, не желаеше любовната им игра да стигне твърде далеч. Поне не веднага. Тя обърна глава, очите й блестяха.

— Обичам те! — простичко рече Ейми.

Той я целуна бързо и отстрани паднал върху лицето й кичур.

— Горе ни очаква широко и уютно легло — прошепна Чайлдс.

Ейми сведе очи, сякаш внезапно я изпълни свян.

— Обожавам да бъда с теб. — Отпи от мартинито и почувства, че по тялото й се разлива приятна топлина.

Той й помогна да изсипе шампоан върху косите си, втриваше го в тях с едната си ръка, а с другата разтриваше гърба й с бавни и лениви движения. Накрая я изтегли изпод душа и тя застана пред него. Златистата й гъвкава фигура бе така възбуждащо невинна в своята голота, а усмивката й — така разбираща… Чайлдс избърса тялото й с хавлията с внимателни, гальовни движения, сякаш всяко по-грубо докосване можеше да разкъса нежната кожа. Краката й се разтвориха леко, когато започна да ги подсушава. Спря, за да осее с целувки корема, хълбоците и вътрешната страна на бедрата й.

— Джон! — прошепна тя и в тона й имаше сдържано нетърпение. — Може ли да се качим горе?

Той се изправи, взе закачения зад вратата на банята халат, загърна я и с висящите ръкави се опита да завърже ръцете й.

— Качи се — усмихнато рече той, — а аз ще налея по още едно питие.

Вече във всекидневната, Чайлдс чу шума от стъпките на босите й крака над главата си, а след това и изскърцването на леглото, когато тя се отпусна върху него. Той бързо напълни чашите и се заизкачва по стълбите, забравил да вземе лед. Ейми, все още обвързана в халата, бе легнала върху завивките и чакаше. Кракът й бе предизвикателно оголен, а халатът — широко разтворен около изящните извивки на гърдите й.

Чайлдс се полюбува на гледката и едва след това влезе в стаята. Остави чашите на нощното шкафче до леглото и седна съвсем близо до нея. Никой не говореше. Гледаха се един друг и умишлено удължаваха усещането за тръпнещо очакване.

Накрая Ейми го притегли към себе си, помагайки му да съблече ризата си в движение. Ръцете му се плъзнаха под халата, продължиха към гърба й. Целунаха се с необуздана страст. Неуморните й длани галеха гърдите му, гърба му, бедрата му, а той обсипваше с ласки снагата й, караше я да стене от удоволствие, да вика името му, преваляла в тръпнеща наслада. Телата им се сляха в едно и двамата се потопиха в блаженство, каквото не бяха познавали…

По-късно лежаха, изтощени и облени в пот. Любувайки се на мъжествения му профил, Ейми прокара пръст по открехнатите му устни, а той го захапа леко, затаявайки дъх.

Ейми положи глава върху гърдите му.

— Знаеш ли — рече Чайлдс, — понякога ми изглеждаш на петнадесет.

— Като сега ли?

Той кимна.

— Това смущава ли те?

— Не, защото познавам жената, която се крие зад тази външност.

— Имаш предвид уличницата в мен ли?

— Не, жената…

Тя го захапа закачливо.

— Радвам се, че ти харесва.

— Ти ощастливи един стар мъж.

— Тридесет и три годишен не означава праисторически.

— Аз съм с единадесет години пред теб.

— Хм, като си помисля, може би си малко старичък. Може да се наложи да преразгледам плановете си.

— Правила си планове?

— Да кажем, че съм имала известни намерения.

— Искаш ли да ми разкажеш за тях?

— Не сега, не си готов да ги чуеш.

— Чудя се дали баща ти ще ги одобри.

— Защо е необходимо той да одобрява всичко?

— Той е важна част от твоя живот и не мисля, че ще се зарадваш на неодобрението му.

— Естествено, но аз все пак живея свой собствен живот, сама вземам важните решения.

— И сама правиш своите грешки?

— Но защо си такъв черноглед — внезапно възнегодува Ейми. — Мислиш ли, че връзката ни е само едно недоразумение?

Чайлдс се опря на лакът и я погледна.

— Не, Ейми, съвсем не мисля така. Отношенията ни са толкова хубави, че понякога ме обзема страх… Страх, че мога да те загубя.

Тя обви с ръка врата му.

— Ти беше този, който издигаше бариери между нас, които трябваше да преодоляваме.

— Дълго време и двамата се бояхме да се разкрием напълно.

— Когато за първи път те срещнах в колежа, ти беше семеен мъж, независимо че живееше разделен от съпругата и дъщеря си. Изглеждаше някак тайнствен, но може би именно твоята загадъчност ме привличаше от самото начало.

— Необходима ми бе една година, за да се реша да те поканя да излезем заедно — каза той.

— Аз те поканих, нима си забравил? На барбекюто на плажа през онзи неделен ден. Ти ми отвърна, че вероятно ще се отбиеш за малко.

Чайлдс се усмихна.

— О, да, тогава водех доста уединен живот.

— Това не се е променило.

— Не, поне що се отнася до теб.

— Не съм убедена — отвърна тя с внезапно помръкнало лице. — В теб има нещо, до което никога не успях да се докосна.

— Ейми, често имам усещането, че в мен съществува една граница, отвъд която дори аз не мога да премина. Има нещо у мен, по дяволите, което не мога да си обясня, нещо, което се губи в дебрите на моето подсъзнание, скрито, спотаено вътре в него. Понякога го чувствам като чудовище, което дебне, за да връхлети. Това е странно и мъчително усещане и то ме кара да се питам дали просто не съм полудял.

— У всички нас се крие нещо, което не познаваме. Именно то прави хората толкова непредсказуеми.

— Не, това е различно. Това е като… — Мускулите му се бяха обтегнали. — Не мога да го обясня — изпъшка той. — Най-точното определение, което мога да му дам, е зловеща скрита сила. Може би е прекалено силно, прекалено конкретно, но е така! То е тъй неуловимо и нереално, че би могло да е плод на въображението ми. Просто усещам, че там съществува една част от моето съзнание, в която никога не съм надниквал. А може би тя съществува и у всички нас…

Тя внимателно го наблюдаваше.

— Да, в известен смисъл. Но усещането свързано ли е по някакъв начин с тези „прозрения“, както ги наричаш ти?

Известно време Чайлдс остана замислен.

— Трябва да призная, че при тяхната поява усещането става по-силно.

— Никога ли не си се опитвал да го разгадаеш?

— Как? Към кого да се обърна? Към лекар или към психиатър?

— Може би към някой парапсихолог?

— Не, никога не бих поел по такъв заобиколен път.

— Джон, очевидно е, че притежаваш свръхчувствителни възприятия, защо тогава да не се свържеш с някого, който знае повече за тези неща?

— Ако имаше дори най-малка представа какъв ужас трябваше да изживея заради обажданията и писмата от страна на така наречените „екстрасенси“, никога не би изрекла това. Да не говоря за онези, които преди три години дойдоха дори в дома ми, за да тормозят семейството ми.

— Нямах предвид този тип хора, а истински парапсихолог, който се занимава със задълбоченото изучаване на подобни феномени.

— Не!

Беше изненадана от непреклонността му.

Той отново се отпусна по гръб и се загледа в тавана.

— Не искам да бъда проучван, не искам да правя никакви други експерименти. Искам то да бъде оставено на мира, Ейми, и така усещането може би ще отслабне, дори ще изчезне.

— Защо си толкова уплашен?

Преди да й отговори, притвори очи, а гласът му прозвуча мрачно:

— Защото тая в себе си неизразим страх, можеш да го наречеш и „ясновидско предчувствие“. Ако тази непозната сила действително съществува в мен и ако тя бъде събудена, ще се случи нещо ужасяващо. — Отвори очи, но не погледна към Ейми. — Нещо ужасяващо и немислимо!

Момичето го следеше мълчаливо.

 

 

По-късно същата вечер Ейми приготвяше вечеря, докато Чайлдс непрекъснато сновеше от всекидневната до кухнята. След техния разговор атмосферата бе променена, макар че близостта помежду им се запази. Ейми бе едновременно озадачена и разтревожена от думите му, но реши да не настоява за повече обяснения. Връзката им я правеше уверена, че когато настъпеше моментът, Джонатан щеше да сподели с нея своето бреме. Тя съжаляваше донякъде, че бяха провели този разговор, защото след него той бе станал по-умислен и тъжен.

Любиха се отново, преди тя да си тръгне, този път върху канапето във всекидневната. Някак по-свободно, без да бързат, и двамата се стараеха да удължат времето до настъпването на сюблимния миг, наслаждавайки се на всяка минута от дългоочакваното блаженство.

Когато най-после телата им се разделиха, навън бе паднала нощ. Изпитаха усещането, че плащът на еуфорията се бе спуснал над тях, беше ги превърнал в едно, сливайки душите им.

Ейми го целуна и с нежелание му пожела „Лека нощ“, след това го остави сам, откъсвайки се с усилие от обятията му. Той я изчака да стигне до входната врата и да завие с колата по алеята. Едва когато червените светлини на габаритите потънаха в мрака, той завъртя ключа.

Преди да влезе в къщата, се обърна да погледа за последно нощта. Местността изглеждаше като омагьосана от синьото сияние на кръглата луна.