Джеймс Хърбърт
Луната (2)

Най-после тя беше мъртва.

Където някога бе имало ужас, сега цареше единствено празнота.

Мъртви очи. Като на риба, изхвърлена върху скала.

Тялото й се скри — последният спазъм бе преминал, последният стон бе заглушен. Изражението от последния миг бе заличено.

Вкопчените пръсти продължаваха да стискат силуета над показалеца й, напъхан в неговата уста, сякаш искаше да разкъса усмихващите му се устни.

Сянката, освободи гърлото й от желязната си хватка и се изправи. Дишането му бе съвсем леко учестено, въпреки че жената под него се бе съпротивлявала дълго време.

То изтръгна пръста й от устните си, разтегнати в подигравателна усмивка, и ръката на трупа падна, удряйки се с плясък в голата плът.

То се спря и огледа жертвата. През цялото време се усмихваше.

Наведе се, пресегна се към безжизнено отпуснатите ръце, сграбчи китките им и ги повдигна. С бавно движение прокара по лицето си изпотрошените им нокти. След това положи конвулсивно сгърчените пръсти върху шията си, сякаш за да ги подразни, да предизвика тяхното отмъщение. Това изтръгна от гърдите му гърлен кикот.

Надвесено над трупа, то прокара мъртвите длани по голото си тяло, бавно спускайки ги надолу, така че да погалят всяка част от него. Докосването на безжизнената плът породи в душата му нови, още по-силни усещания.

Сянката съсредоточено се зае с постепенно изстиващото тяло на жената.

След известно време то се надигна от леглото, оросено от пот. Но все още не се бе наситило.

При силния полъх на вятъра студени дъждовни капки затрополиха по прозореца, сякаш протестираха срещу извършващата се вътре жестокост. Но спуснатите избелели пердета, зад които се отцеждаше дневната светлина, заглушиха протеста на природата.

Една чанта бе разтворена в ъгъла на затъмнената стая. Върху леглото, близо до трупа, бе разгърната черна опаковка. Блясъкът на металните инструменти в нея бе леко заглушен от оскъдната светлина в помещението. Всеки инструмент бе повдигнат, поставен съвсем близо до очите, чието проблясват не можеше да остане скрито, и внимателно огледан. Първият беше избран.

Бавно изстиващото тяло бе разрязано от гръдната кост до срамните устни, а след това на ширина — от едното бедро до другото. От дълбоките разрези бликна кръв.

Четирите части бяха разделени и след това придърпани встрани. Почервенелите от кръв пръсти проникнаха в тялото.

То извади вътрешните органи и ги постави върху белите чаршафи, на чийто фон те изглеждаха зловещо лъскави, обгърнати в пара. Сърцето, което сянката изтръгна последно, се озова на върха на купчината. То се плъзна надолу по влажната камара и звучно пльосна на пода. Противна миризма изпълни помещението.

Освободената кухина в тялото бързо бе запълнена с малките бижута, принадлежали на мъртвата жена. След това тайнствената фигура започна да претърсва стаята за още предмети.

Когато най-после остана доволно, то извади игла и конец от пакета върху леглото. Започна да зашива разрязаните парчета кожа, разкъсвайки плътта с едър груб бод, като през цялото време продължаваше да се усмихва. При мисълта за последния предмет, който бе поставило в тялото, устните му се разтеглиха в зловеща усмивка.

* * *

Той бавно се плъзгаше над зеленясалите скали, с лениви движения, като от време на време загребваше с ръце, за да промени посоката. Беше нащрек заради малките ракообразни, чиито щипци се впиваха болезнено в омекналата от водата кожа. Замахваше бавно с крака, стягайки бедрените си мускули, а плавниците от еластичен каучук му помагаха да преминава с лекота морските течения.

Коралови растения протягаха призрачни пипала към него, а изплашените риби се стрелкаха като лястовици, усетили прокрадващото му се присъствие. Привидно неподвижните морски анемонии сякаш безмълвно му помахваха. Над главата му се процеждаха слънчевите лъчи, разсеяни и приглушени, а морското дъно тънеше в тайнствен полуздрач.

Едва забележимо вълнообразно движение на някаква пясъчна издатина привлече вниманието му. Той предпазливо се приближи, внимателно облегна ръце върху една оголена скала и без усилие се задържа над това място.

Под него морска звезда се бе закрепила към една сърцевидна мида, бе я приковала под себе си и с помощта на пипалата си разтваряше двете половини на черупката й. Морската звезда действаше търпеливо, като редуваше петте си пипала, решена да оголи месестото тяло на своята уморена жертва. Чайлдс наблюдаваше, леко отвратен, но и заинтригуван, докато преследвачът издаде навън стомаха си и го промуши през образувалия се отвор между черупките на мидата, за да погълне вътрешността й.

Едва забележимо раздвижване между вдлъбнатините на един полепнал с раковини камък отклони вниманието на гмуркача. Озадачен, в продължение на няколко секунди той се взираше внимателно в скалистия релеф, преди едно друго раздвижване да отклони погледа му. Малък, покрит с иглички рак се катереше по стената на камъка. Черупката и щипките му бяха покрити със зелени водорасли, които му осигуряваха естествена и надеждна маскировка както в плитчините, така и в по-дълбоките места. Когато не се движеше, той бе невидим за враговете си.

Чайлдс проследи движението на рака, възхитен от неговата подвижност и бързина. Отблизо той виждаше малкото многокрако създание уголемено — ефект, който се дължеше на увеличителното стъкло на леководолазната му маска и на отражението на самата вода. Морският рак се спря, усетил сякаш изведнъж нечий дебнещ поглед. След това внимателно протегна крак, за да поднови придвижването си.

Усмивката на гмуркача, породена от внезапното и припряно бягство на рака, изведнъж се изкриви: шнорхелът залепна към зъбите и венците му и той ненадейно осъзна, че дробовете му бяха останали почти без кислород. Без да бърза, се приготви да изплува към повърхността.

Видението се появи без предупреждение. Също като други видения, появили се по-рано в неговия живот.

Въпреки това, той почти не разбра какво вижда, защото видението бе по-скоро в главата му. Една хаотична смесица от цветове и миризми. Ръцете му изтръпнаха под водата. Имаше нещо дълго и спираловидно, червено и светещо с влажен блясък. А сега желязо — допир на остра, режеща стомана с мека материя. Плуваше в кръв. Той плуваше в кръв. Усети, че му се повдига и се нагълта със солена вода.

Тялото му се сви болезнено, от гърлото му изригна стомашен сок, смесен с морска вода, и заклокочи в тръбата на шнорхела. Кислородната маска излетя от устните му и Чайлдс започна да се дави. Неволно извика, но от гърлото му излезе само глухо, задавено изхъркване. Започна да се оттласква с крака, с ръце, протегнати нагоре, към повърхността. Залятият от светлина таван над главата му изглеждаше безкрайно далечен.

Друго видение прониза съзнанието му. Ръце, жестоки и груби пръсти, движещи се ритмично. Те шиеха.

Тялото му отново се преви.

Чайлдс инстинктивно се опита да затвори устата си, загубил всякакъв ориентир, но устата му продължаваше да пие на големи глътки от солената вода, сякаш заговорничеше с морето срещу него. Възприятията му започнаха да се замъгляват, усещаше се безсилен. „Толкова бързо!“ — помисли си той. Даваше си сметка, че шнорхелът, окачен за еластичния колан на леководолазната му маска, виси свободно и се докосва от време на време до бузата му. Започна да се бори, усетил, че се носи към дъното.

Една тънка ръка се промуши под мишницата му и обгърна тялото му откъм гърба. Издигане — бавно, уверено. Опита се да помогне, но пред очите му се спускаше матова пелена. Изкачваше се към повърхността, сякаш изтръгнат от черна, задушаваща го прегръдка. Завръщането на живота в тялото му бе болезнено и пряко волята му.

Стомахът и гърдите му се спускаха и издигаха, повръщаше. Задави се, размаха крайници, с което създаде опасност да повлече и двамата обратно на дъното.

Смътно долови един успокояващ глас и се опита да разбере смисъла на думите, като си наложи да се отпусне. Заповядваше на дробовете си да вдишват предпазливо, глътка по глътка, и плюеше противната горчилка.

Момичето го изтегли в плитчината, като го придържаше над лактите, с глава, отпусната върху едната й ръка. Тя плуваше по гръб до него и оттласквайки се с крака, с лекота придвижваше двамата по гребените на малките вълни. Дишането му все още бе учестено, но след малко той вече можеше да й помага, порейки вълните с нозе.

Момичето му помогна да се изправи на крака, щом достигнаха до плиткото. Свали маската от лицето му и обгърна присвитите му рамене. Потупваше го по гърба, когато се задавяше и започваше да плюе солена вода, наведена, с изопнато от тревога лице. Коленичи до него, издърпа плавниците от краката му, след това свали своите. Раменете му продължаваха да се свиват конвулсивно при всяко вдишване, докато седеше приведен, опрял ръце на коленете си. Постепенно се съвзе, а конвулсиите се превърнаха в леко потръпване. Момичето чакаше търпеливо, с повдигната високо над челото маска. Капки се стичаха по разпилените й, потъмнели от водата руси коси и образуваха мокри вадички по раменете й. Не говореше, защото знаеше, че все още не бе дошъл подходящият момент.

Най-накрая мъжът промълви задъхано:

— Ейми…

— Всичко е наред, хайде да излезем на брега!

Тя прекара ръка под мишниците му, за да го подкрепя и криволичейки, двамата прецапаха плитчината. Чайлдс се отпусна тежко върху камъните на брега, изпълнен с облекчение, страх и слабост. Тя седна до него, отстрани падналите върху очите му кичури и нежно започна да разтрива гърба му.

Бяха сами в малкото уединено заливче, чиито скалисти склонове и подухващият от югоизток студен бриз караха другите да го избягват. Буйна растителност се спускаше от върховете по стръмните скатове и се спираше едва пред гранитната стена, която оглушителните приливи миеха непрекъснато. Първите майски цветя изпъстряха стената в синьо, бяло и жълто. Мъничък водопад наблизо изливаше водите си, които си пробиваха път с криволичене между малките камъчета и бързаха да се влеят в морската шир. В далечината малки рибарски лодки се полюшваха грациозно над кобалтовосинята повърхност. Самотните им силуети образуваха дълга сива линия от единия до другия край на залива. До кея се достигаше през тесен път, криволичещ между веригата от безредно разпръснати рифове. Момичето забеляза, че непознати лица надничаха към тях иззад стената на кея, явно разтревожени от произшествието. Даде им знак, че всичко е наред и те се скриха.

Чайлдс приседна с усилие. Опря ръце на коленете и клюмнал глава, продължаваше да трепери.

— Изплаши ме, Джон — каза момичето и се отпусна на колене пред него.

Той повдигна очи — лицето му бе пребледняло. Прокара ръка по лицето си, сякаш искаше да отпъди някакъв спомен.

— Благодаря ти, че ме измъкна — прошепна накрая той.

Тя се наведе и го целуна по бузата, сетне — по рамото. В очите й искреше любопитство.

— Какво се случи там, долу?

По тялото му преминаха студени тръпки.

— Ще донеса одеялото — каза момичето и се изправи.

Босите й крака с лекота изтичаха до купчината дрехи и чанти. Чайлдс я наблюдаваше, докато изваждаше одеялото от един туристически сак. Изпълни го чувство на благодарност — не само защото бе го измъкнала от морето, а просто защото бе с него. Погледна към плискащите се в брега вълни. Една бяла лента на хоризонта предвещаваше приближаваща буря.

Затвори очи и усети солен вкус в гърлото си. Тръсна глава и тихо изстена.

„Защо сега, след толкова дълго време?“

Наметнатото одеяло върху раменете му го изтръгна от унеса.

— Пийни — каза Ейми и тикна малко плоско шишенце под носа му.

Конякът изми вкуса на сол в устата му и приятно го сгря. Той повдигна едната си ръка и момичето се сгуши до него под одеялото.

— Добре ли си? — попита тя, докато се настаняваше още по-близо до него.

Той кимна, но треперенето му все още не бе преминало.

— Донесох ти очилата.

Взе ги от нея и си ги сложи, фокусираният през тях свят изглеждаше по-реален.

Когато заговори, гласът му потреперваше:

— Всичко започва да се случва отново.

* * *

— До утре? — попита той.

Ейми поклати глава.

— Татко очаква гости през целия ден. — Извъртя отегчено очи нагоре. — Така че ще съм дежурна.

— Бизнес?

— Потенциални инвеститори от Лион. Покани ги за уикенда. Благодарна съм на Бога, че ще могат да дойдат едва в неделя. Самолетът в обратна посока излита в понеделник следобед, веднага след посещението в компанията. Татко е разочарован, искаше му се да ги разведе из острова.

Пол Себая, бащата на Ейми, бе генерален изпълнителен директор на „Джакарта Интернешънъл“. Могъщата финансово-инвестиционна компания бе със седалище на отдалечения от континента остров, който бе раят на ниските данъци. Макар населен предимно от англичани, островът бе по-близо до бреговете на Франция.

— Жалко — въздъхна Чайлдс.

— Съжалявам, Джон. — Тя се наведе към колата, за да го целуне и косата й, пристегната на опашка, падна около врата й и нежно погали гърдите й.

Той отвърна на целувката й, попивайки с удоволствие соления вкус на устните й.

— Баща ти никога ли не почива?

— За него това е почивка. Щях да ти изпратя покана, но предположих, че няма да ти бъде много забавно.

— Познаваш ме твърде добре! — Той се приготви да потегли. — Поздрави баща си от мен.

— Съмнявам се, че ще ти отвърне със същото, Джон. За онова, по-рано… — Очите на Ейми леко потъмняха.

— Благодаря ти още веднъж, че ме извади от водата!

— Нямах предвид това.

— А онова, което видях ли?

Тя кимна.

— Измина толкова време оттогава.

Той се загледа напред, но всъщност се взираше вътре в себе си. Усмихна се и отвърна:

— В действителност никога не съм си мислил, че е свършило.

— Но това са почти три години. Каква би могла да бъде причината да започне отново?

Чайлдс повдигна рамене.

— Може би е краткотрайно явление. Възможно е да не се повтори. Възможно е въображението ми да си е направило лоша шега с мен. — Затвори за миг очи, съзнавайки, че това не бе вярно, но нямаше желание да говори за съмненията си точно сега. Надвеси се над волана и погали момичето по косата. — Хайде, не бъди толкова разтревожена. Утре ти предстои приятен ден, а аз ще те видя в училище в понеделник. Тогава ще поговорим повече.

Ейми взе туристическия си сак от задната седалка и Чайлдс й помогна да го преметне на рамо.

— Ще ми позвъниш ли довечера?

— Мислех, че ще проверяваш писмени работи.

— Ангажиментите ми в неделя не ми оставят голям избор. Въпреки всичко успях да си издействам няколко минути почивка.

— Добре, господин Учител. — Той положи усилие гласът му да прозвучи бодро: — Но не бъдете прекалено строга към децата.

— Това зависи от писмените им работи. Не съм сигурна кое е по-трудно — да ги научиш на френски или на приличен английски. При компютърното обучение поне машината сама може да коригира грешките им.

Усмихвайки се, Чайлдс си придаде обидено изражение.

— Как ми се иска да бе толкова просто! — Целуна я още веднъж по бузата, после тя се изправи. Първите дъждовни капки зачукаха по предното стъкло на колата.

— Бъди внимателен, Джон! — каза тя, макар че искаше да му каже повече неща, усещаше нужда да го направи, но долавяше интуитивно нежеланието му да говори. Дълго, дълго време й бе необходимо, за да опознае Чайлдс. Но дори и сега си даваше сметка, че вътре в него съществуваха мрачни страни, до които тя никога нямаше да бъде допусната. Запита се дали бившата му съпруга някога изобщо се бе опитвала да го разбере.

Ейми гледаше как малкото черно „Мини“ се отдалечава и докато махаше с ръка, лицето й прие загрижено изражение. Озърна се и забърза през отворените железни порти, изминавайки тичешком късото разстояние до къщата, за да се прибере, преди дъждът да се усили.

Няколко минути по-късно Чайлдс се отби от магистралата и зави по тесните алеи, които пресичаха острова подобно на вени. От време на време намаляваше скоростта и караше плътно до оградите и стените, за да улесни насрещно движещите се коли, чиито шофьори възприемаха същата тактика. Стискаше тъй силно волана, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Шофираше, доверявайки се повече на рефлексите, отколкото на сетивата си. Сега, когато бе останал сам, умът му бе претоварен с други грижи. Щом стигна до малката къща, отново започна да трепери и усети в гърлото си неприятния вкус на солена вода.

Паркира „Мини“-то в тясната отбивка пред старата каменна къща — парче земя, която сам бе изчистил от къпините и плевелите още при настаняването си тук. Изключи двигателя, остави чантата с екипировката за плуване в колата и изскочи навън, търсейки пипнешком ключа за външната врата. Първоначално ключът заяде и когато най-накрая прищрака, Чайлдс блъсна вратата и тичешком премина по късия коридор, успявайки да стигне до малката баня точно когато стомахът му се качи в гърлото. Наведе се над тоалетната чиния и повърна от сместа, която караше вътрешностите му да се бунтуват. Издуха носа си в книжна салфетка, пусна водата и погледна как хартията се завърта в струите и изчезва надолу. Свали очилата си и наплиска лицето си със студена вода, като задържа за малко пръсти върху очите си.

Изправен пред стенното огледало, Чайлдс подсуши бледото си лице. Не беше сигурен дали въображението му не бе изрисувало тъмните сенки под очите му. Повдигна ръцете си, за да провери дали ще успее да задържи пръстите си неподвижни. Не можа.

Сложи си очилата и тръгна към гостната. Преди да влезе, наведе леко глава — самият той не бе много висок, но сградата бе стара, с ниски тавани. Помещението не бе просторно, но и Чайлдс не бе го претъпкал с мебели: едно канапе с избеляла и издута на места тапицерия, портативен телевизор, две претрупани с книги лавици, окачени ниско от двете страни на камината. Върху най-високия рафт на едната от тях се виждаха няколко чаши и бутилки. Той отиде до лавицата и си наля солидно количество скоч.

Навън се изливаше проливен дъжд. Чайлдс се изправи пред прозореца и се загледа умислен към миниатюрната градина в задната част на къщата, която бе една от цяла редица почти долепени една до друга сгради, граничещи с открито поле. Някога сградите представлявали свързани един с друг домове с обширна обработваема земя, но имението било раздробено преди много години, а земята и сградите — разпродадени. Чайлдс бе имал късмет, че успя да наеме една от къщите, когато пристигна на острова преди повече от три години, защото тук бе трудно да се намери необитавана сграда. А заслугата да живее тук бе изцяло на Естел Пипрели, която държеше да го наеме заради способностите му в областта на компютърните технологии. Именно тя го бе насочила към това място, а авторитетът й му помогна да успее да наеме жилището.

Оттук в далечината се виждаше и самият колеж — кацнал на полуострова. Странно скупчване на сгради, което през годините се бе разраствало с крила и пристройки в различни, нехармонично съчетани архитектурни стилове. По-голяма част от сградите, включително и кулата, бяха боядисани в бяло. От такова разстояние се очертаваше само белезникавият силует на колежа на фона на притъмнялото от дъждовните облаци небе.

Когато Чайлдс бе дошъл да търси убежище тук, далеч от континента, от гибелната известност, от любопитните погледи на приятели и колеги, а и на съвсем непознати, които го бяха зървали само по телевизията, островът му бе осигурил тих и спокоен живот. Тук съществуваше една сплотена общност, която бе затворена за външния свят, но въпреки това за Чайлдс се бе оказало твърде лесно да стане един от шестдесетхилядните жители на острова. Нездравото любопитство и обвиненията бяха останали назад. Той стисна силно чашата между пръстите си — не искаше нещата да се променят отново.

Чайлдс допи уискито и си наля второ. Също като коняка, който момичето му даде днес на брега, то премахна отвратителния вкус, който отново се бе появил в устата му. Върна се при прозореца, но този път видя само сянката на собственото си отражение. Денят навън бе станал по-мрачен.

Пак ли същото? Имаха ли нещо общо виденията, явили му се под водата, с онези страховити, кошмарни картини, преследвали го толкова дълго време? Мигновеното му докосване със смъртта — едва не се бе удавил — бе замъглило възприятията му. Но докато лежеше задъхан на брега, Чайлдс бе почти сигурен, че виденията отново се бяха появили.

Целият настръхна от ужас.

Беше премръзнал, а по челото му изби пот. Изведнъж разбра всичко, а сетне някаква нова тревога се загнезди в мислите му.

Излезе в антрето, вдигна слушалката и набра номера.

След малко един задъхан глас отговори на позвъняването.

— Фран? — попита той, втренчил очи в стената, но пред него бе само нейното лице.

— Та кой друг да е? Ти ли си, Джон?

— Да.

Последва дълго мълчание, после бившата му съпруга заговори:

— Щом ме търсиш, имаш ли да ми кажеш нещо?

— Къде е… как е Габи?

— Мисля, че е добре. Намира се в съседната стая заедно с Анабел и се надпреварват коя може да създаде по-голям хаос. Мисля, че Мелани смяташе да ги разходи в парка днес следобед, но времето май не е много подходящо. Как е там при теб? Тук е отвратително еднообразие.

— Да, и тук също. Мисля, че ще има буря.

Отново мълчание.

— Виж, аз съм малко заета, Джонатан. Трябва да съм в града преди четири часа.

— Работиш и в неделя?

— Нещо такова. Днес в Лондон пристига един нов писател и издателството иска от мен да го прилаская, да го подготвя за предстоящото турне за следващата седмица.

— Не може ли Ашби да свърши това?

— Управляваме агенцията на партньорски начала. — Гласът й бе рязък. — Аз поемам моя дял. Между другото ти какво очакваше от една преродена жена от кариерата?

Неприкритото обвинение го засегна и той не за първи път се запита дали Фран някога щеше да се примири с мисълта за неговото „дерайлиране“. „Дерайлиране“ бе предпочитаната от нея дума.

— Кой ще гледа Габи?

— Ще вечеря у Мелани, а по-късно Джанет ще я вземе оттам. — Джанет се казваше младото момиче, което бившата му съпруга бе наела да гледа дъщеричката им през деня. — Тя ще остане при Габи, докато се прибера. Е, доволен ли си?

— Фран, имах предвид…

— Не трябваше да си тръгваш, Джон. Никой не те гонеше.

— А ти не трябваше да оставаш там — тихо отвърна той.

— Поиска от мен да загърбя твърде много неща.

— По онова време агенцията ти отнемаше само половин ден.

— Но тя беше нещо важно за мен. Сега означава още повече — и така трябва да бъде. А имаше и други причини. Нашият живот тук…

— Щях да стана непоносим.

— Чия беше вината за това? — Тонът й бе омекнал, сякаш съжаляваше за казаното. — Добре, зная, че така се случиха нещата, че събитията се развиха неконтролируемо. Опитах се да разбера, да се преборя с положението. Но ти бе този, който пожела да избяга.

— Знаеш, че имаше и други причини.

— Зная, че накрая всичко щеше да бъде забравено. Всичко.

И двамата разбираха какво имаше предвид Фран.

— Не можеше да знаеш със сигурност.

— Виж, сега нямам време за това, трябва да тръгвам. Ще предам целувките ти на Габи, може би тя ще ти телефонира утре.

— Бих искал да я видя скоро!

— Не зная… Вероятно някой ден, когато съм заета само до обяд. Ще видим.

— Направи ми една услуга, Фран!

Тя въздъхна, гневът я бе напуснал.

— Кажи!

— Нагледай Габи, преди да излезеш! Просто надникни в стаята и кажи „здравей“ на момичетата. Провери дали е добре.

— Това пък защо, Джон? И без това щях да го направя. Но какво искаш да кажеш?

— Нищо. Предполагам, че е резултат от живота ми в тази празна къща. Знаеш ли, изглеждаш ми разтревожена?

— Думите ти… прозвучаха ми някак особено. Наистина ли се чувстваш толкова уморен?

— Ще ми мине. Извинявай, че те задържах!

— Ще стигна навреме. Нуждаеш ли се от нещо, Джон? Искаш ли да ти изпратя нещо.

„Габи. Можеш да ми изпратиш моята дъщеря“ — помисли той.

— Не, нямам нужда от нищо, всичко е наред, но ти благодаря.

— Добре. Сега трябва да тръгвам.

— Желая ти успех с твоя писател!

— В нашата работа всеки върши това, с което може да се справи. А той ще спечели голяма популярност. Дочуване!

Връзката прекъсна.

Чайлдс се върна във всекидневната и се отпусна върху канапето. Реши, че няма желание за още едно питие. Свали очилата си и разтри очи със схванати пръсти. Продължаваше да вижда лицето на дъщеря си пред себе си. Когато ги бе напуснал, Гейбриъл беше на четири години. Надяваше се, че един ден тя щеше да го разбере.

Остана в стаята дълго време с глава, отпусната върху облегалката на канапето. Беше протегнал крака върху малкия цветен килим, застлан върху полирания дървен под. Хванал очилата си, той ту втренчваше поглед в тавана, ту притваряше очи, опитвайки се да си спомни онова, което беше видял.

Незнайно защо, но единствения спомен, който успя да извика, бе червеният цвят. Гъсто и лепкаво червено. Помисли си, че дори усеща миризмата на кръв.

* * *

Първият кошмар се появи през същата нощ.

Събуди се, уплашен и схванат.

Споменът за видяното в съня все още бе пресен, но бе невъзможно ясно да си го припомни. Усещаше единствено нещо бяло, вибриращо във въздуха, което постепенно избледня, погълнато от лунната светлина, заливаща стаята.

Чайлдс седна в леглото и облегна гръб на студената стена. Бе премръзнал, страхът го обсипваше с ледени ласки. И не можеше да разбере защо, не можеше да открие причината.

Навън самотна чайка нададе призрачен писък в злокобно застиналата под сребристите лунни лъчи нощ.

 

 

— Не, Жанет, ще трябва да провериш всичко от самото начало. Помни, че компютърът не притежава собствен мозък и разчита изцяло на твоя. Една погрешно подадена команда от теб и той не просто греши, а се бунтува. Ще откаже да ти даде онова, което искаш от него.

Чайлдс се усмихна на момичето, поуморен от непрекъснатите й елементарни грешки, макар да разбираше, че не всеки детски мозък е настроен на честотите на бързо настъпващата технологическа ера. Самият той, вече извън компютъризирания свят на търговските предприятия, трябваше да се адаптира към по-бавното темпо на децата, на които преподаваше. Някои от тях бързо усвояваха умението да работят с компютър, но други срещаха затруднения и той трябваше да им помогне по-лесно да преодолеят психологическите си бариери.

— Добре, натисни клавиша „Ретирн“ и този път внимателно провери всеки етап от програмата. Няма начин да сгрешиш, ако обмисляш всяка команда.

Намръщеното й лице му подсказваше, че не бе убедена в думите му.

Остави стисналата устни Жанет да натиска клавишите с излишна предпазливост.

— Хей, Кели, това е чудесно!

Четиринадесетгодишното момиче повдигна очи към него и засия. Когато погледите им се срещнаха, нейният се задържа малко по-дълго от обикновено. Чайлдс надзърна през рамото й към екрана на компютъра.

— Това твоята работна програма ли е? — попита впечатлен той.

Тя кимна и отново погледна към монитора.

— Надявам се годишната такса да ти стигне, за да продължиш обучението си на следващото ниво.

— Ще продължа, само трябва да изпратя тази разпечатка вкъщи. Когато види доказателството, татко ще се съгласи да доплати.

Чайлдс се усмихна — Кели твърде бързо откри потенциалната сила на електрониката. Кабинетът, в който имаше седем компютъра, поставени върху банки, се явяваше разширение на отделението за научни дисциплини. Изглежда, всички непрекъснато се нуждаеха от съветите на Чайлдс. Той бе имал късмет, когато беше дошъл на острова — тукашните колежи, повечето от които бяха частни, с голямо желание въвеждаха компютърното обучение, тъй като родителите плащаха високи такси за това. Преди идването си тук Чайлдс бе работил на свободна практика за една компания, специализирана в извършването на услуги за малки и големи търговски фирми. Монтираха компютърни системи, даваха консултации за техническото оборудване, разработваха съответните програми, коригираха и отстраняваха евентуалните отклонения от стандартите. Една от обичайните задачи на Чайлдс бе отстраняването на фабричните дефекти в системата, неизменно възникващи в първите дни на работа с техниката. Неоспорима беше изключителната му способност — или интуиция, както я наричаха някои — да прониква в сложните лабиринти на всяка система, да открива специфичната повреда. Той бе висококвалифициран, високоплатен и изключително ценен от своите колеги. Въпреки това заминаването му бе донесло облекчение на мнозина от тях.

Кели го гледаше усмихната.

— Имам нужда от нова програма, върху която да работя — каза тя.

Чайлдс погледна часовника си.

— Вече е късно да започнеш. За следващия път ще подготвя нещо с по-висока степен на трудност специално за теб.

— Мога да остана след часа.

Едно от момичетата се изкиска и Чайлдс почувства, че се изчервява пряко волята си. Мили боже, та те са едва четиринадесетгодишни!

— Възможно е, но днес аз не мога. Просто прибери всичко от банката до биенето на звънеца. Или още по-добре, помогни на Жанет да провери своята програма — струва ми се, че тя среща известни затруднения.

В погледа на момичето проблеснаха искри на раздразнение, но то продължи да се усмихва.

— Да, сър. — Гласът й прозвуча по-рязко от обикновено.

Тя не отиде, а по-скоро се промъкна боязливо зад Жанет и Чайлдс мислено поклати глава, докато наблюдаваше вътрешното й равновесие и движенията на тялото й, които бяха предизвикателни за нейните години. Дори късо подстриганите й пясъчноруси коси и дръзко вирнатото носле не издаваха истинската й възраст. Набъбналите й, жадни за ласки гърди с лекота разрушаваха традиционната представа за невинност, която трябваше да се създава от училищната униформа бяла риза и раирана вратовръзка. Жанет например изцяло бе въплъщение на представата за малка ученичка, чиято женственост още не бе проявила дори първите симптоми на пробуждане. Изглежда, че уменията не се дължаха само на желанието за знание.

Той продължи да се движи между банките, спираше и даваше напътствия на момичетата, някои от които работеха на общ компютър. Завладян от техния ентусиазъм, Чайлдс им помагаше да открият своите „провали“, демонстрирайки им правилните процедури на подаване на команди. Звънецът го изненада, макар да знаеше, че до края на часа имаше съвсем малко време.

Изправи се и веднага забеляза, че Кели и Жанет не си допадаха особено.

— Изключете компютрите! — обърна се той към класа. — Да видим кога е следващото ни занимание…

— В четвъртък — отговориха му в хор момичетата.

— Добре, тогава ще се запознаем с различните модели компютри и с перспективите за технологичното им усъвършенстване. Надявам се, че ще ми зададете интересни въпроси.

Някой изпъшка.

— Проблем ли има?

— Кога наистина ще се запознаем с възможностите на компютрите да създават графичен дизайн? — попита момичето. Пълничкото й, почти херувимско личице бе помрачено от изписаното върху него разочарование.

— Много скоро, Изабел. Когато бъдете готови за това. А сега си тръгвайте и не забравяйте нищо, защото ще заключа.

Едновременното втурване към вратата нямаше нищо общо с представата за спокойно и организирано движение на директорката на Колежа за момичета „Ла Роше“. Ала Чайлдс не гледаше на себе си като на учител, а просто като на хоноруван консултант по информатика в трите училища на острова. До този момент поведението на децата не бе излизало извън рамките на допустимото и той предпочиташе да се държи с тях приятелски. Не искаше да изпитват страх от компютрите и създаването на непринудени взаимоотношения бе много полезно за тази цел. Намираше, че учениците и в трите училища се държат твърде разумно.

Очите го сърбяха, раздразнени от меките контактни лещи, които носеше. Подвоуми се дали да не си сложи очилата, прибрани на дъното в куфара му, но реши, че това само щеше да му създаде допълнителни усложнения.

Чу почукване, обърна се и видя, че Ейми се бе изправила до вратата на кабинета.

— Господинът ще излезе ли да поиграе? — попита тя.

— Това покана ли е?

— Коя съм аз, че да ми се оказва такава чест? — Ейми прекоси стаята. Косите й бяха прибрани назад в малък кок — опитваше да си придаде строг учителски вид. За Чайлдс прическата й само засилваше чувственото й излъчване, както и нейната светлозелена, закопчана до яката рокля. — Струва ми се, че очите ти са възпалени — забеляза Ейми. Сетне хвърли поглед към вратата и щом се убеди, че са сами, го целуна крадешком по бузата.

Той устоя на изкушението да я притегли към себе си.

— Как мина при теб днес?

— Не ме питай, имах час по драматизация. — Потрепери цяла. — Знаеш ли какво искат да поставят на сцена за тържеството по случай приключването на учебната година?

Чайлдс прибра листовете в куфара си и го затвори.

— Какво ще поставят? — полюбопитства той.

— „Дракула“. Можеш ли да допуснеш, че мис Пипрели би позволила това? Цялата настръхвам при мисълта, че ще трябва да я информирам за предложението.

— Идеята ми се струва добра — засмя се той. — Това ще затъмни славата дори на Никълъс Никълбау.

— Чудесно, ще й кажа, че „Дракула“ се ползва с твоята подкрепа.

— Аз съм само приходящ, а не щатен преподавател, мнението ми не е от значение.

— Мислиш, че моето ще бъде зачетено ли? Нашата директорка може и да не е от истинските светици, но съм убедена, че има кръвна връзка с тях.

Чайлдс усмихнато поклати глава.

— Не е чак толкова превзета. Може би е прекалено загрижена за доброто име на колежа, но това е разбираемо за такъв малък остров. Вие гледате твърде строго и сериозно на репутацията на частните училища.

— Това вероятно е и заради многобройните данъчни облекчения, които островът предоставя. Но имаш право — конкуренцията е ожесточена и управителният съвет на колежа непрекъснато ни го напомня. Аз наистина храня известни симпатии към директорката, но въпреки това…

Изведнъж усетиха, че някой ги наблюдава от вратата.

— Забрави ли нещо, Жанет? — попита Чайлдс, като се чудеше от колко ли време момичето стои там.

Ученичката притеснено погледна към него.

— Извинете, сър, мисля, че съм оставила автоматичната си писалка на банката.

— Добре, влез и я потърси.

Навела глава, Жанет влезе със ситни, забързани крачки. Момиче с тъмни очи и бледо лице, което в бъдеще може би ще се разхубави, Жанет бе дребничка за своята възраст. Дългата й коса падаше в безредни кичури, все още неоформени в някаква прическа. Ученическото й синьо сако бе с един ръст по-голямо и я правеше да изглежда още по-слаба. Тя излъчваше някаква постоянна, обезоръжаваща стеснителност, която от време на време предизвикваше раздразнението на Чайлдс.

Момичето затършува около работното си място. Ейми я наблюдаваше с прикрита усмивка, докато Чайлдс се зае да изключва електрическото захранване на компютрите. Изглежда, Жанет не бе успяла да намери писалката си, защото отчаяно се втренчи в монитора, сякаш апаратът по някакъв мистериозен начин бе погълнал липсващата вещ.

— Не ти ли провървя? — попита Чайлдс, приближавайки се до нейната банка да дръпне кабела.

— Не, сър.

— Е, не се изненадвам, виж, паднала е на пода. — Коленичи и й подаде непокорната писалка.

Жанет взе химикала, без да се усмихва. Избягваше да срещне погледа му.

— Благодаря ви! — каза тя и Чайлдс с изненада забеляза, че момичето се изчерви. След това забързано излезе от кабинета.

Той изключи кабела и се изправи.

— На какво се усмихваш? — попита той Ейми.

— Горкото момиче се е влюбило до уши в теб.

— Жанет? Та тя е все още дете!

— В изцяло девическите училища повечето от тях са на пълен пансион и всеки що-годе прилично изглеждащ мъж неизменно привлича вниманието им. Нима не си забелязал това?

Чайлдс само повдигна рамене:

— Две-три момичета са ме гледали странно понякога, но аз… Ала какво искаше да кажеш с това „що-годе прилично изглеждащ мъж“?

Без да спира да се усмихва, Ейми го хвана под ръка и го поведе към вратата.

— Хайде, занятията свършиха и една кратка почивка не би ми се отразила зле. Малка разходка с колата и един голям джин с тоник и много лед, преди да се прибера вкъщи за вечеря.

— Нови гости ли чакаш?

— Не, този път съм само със семейството си, за разнообразие. Което пък ме подсеща, че си поканен на вечеря в края на седмицата.

Той повдигна недоверчиво вежди.

— Да не би сърцето на татето да се е умилостивило?

— Не, той все още те смята за недостоен. Да кажем, че заслугата е на майка ми.

— О, това наистина ме очарова.

Тя го изгледа, придавайки си сериозен вид, и притисна с пръсти ръката му, преди да излязат в коридора. Докато слизаха по стълбището към долния етаж, Ейми усети прикритата завист на няколко ученички, които се подбутнаха с лакти помежду си. Двамата с Джон се държаха съвсем дистанцирано, докато се намираха в землището на колежа, но ползването на обща кола бе достатъчно, за да започнат коментарите.

Достигнаха до широките стъклени врати на сградата — сравнително нова пристройка, в която се помещаваха научните лаборатории, музикалните и езиковите кабинети. Тя бе отделена от главната сграда чрез кръгообразна автомобилна алея. От това място статуята на основателя на „Ла Роше“ се взираше стоически в прозорците на администрацията, като че водеше на отчет всеки следващ директор. Момичетата бързаха към автомобилния паркинг, където обикновено ги чакаха родителите, или се отправяха към спалните помещения и залите за отдих в южното крило. Глъчката от разговорите им, освободена след дългите занятия, ехтеше високо. Соленият мирис на море, довеян от морския бриз, беше истинска благодат след продължителните часове в кабинета. Чайлдс вдишваше с пълни гърди, докато двамата с Ейми слизаха по широките каменни стъпала към страничния изход.

— Мистър Чайлдс, можете ли да ми отделите минута от времето си?

И двамата изпъшкаха с досада, когато забелязаха, че директорката им маха с ръка от другата страна на алеята.

— Ще те настигна — промърмори тихо Чайлдс към Ейми и поздрави мис Пипрели с едва забележимо махване.

— Ще те изчакам до тенис кортовете. И помни, че си в по-добра позиция от нея.

— О, да, и кой твърди това?

Разделиха се и Чайлдс пое към очакващата го директорка направо по пътеката през моравата, а нейното строго лице му даде да разбере, че би постъпил много по-добре, ако бе заобиколил. Чайлдс характеризираше мис Пипрели като праволинейна жена в буквалния смисъл. Тя стоеше изправена, рядко се отпускаше, а чертите на лицето й бяха специфично ъгловати и по него почти не се забелязваха меки извивки. Дори късата й, на места прошарена остра коса бе изрядно пригладена назад в пълна хармония с цялата й фигура. Устните й, в своята изящна строгост, създаваха впечатление, че способността им да се усмихнат е била заличена преди много, много години. Квадратните рамки на очилата й още повече подсилваха нейната скованост. Дори гърдите й не нарушаваха цялостното й излъчване и Чайлдс понякога се питаше дали не бяха притиснати към тялото й по някакъв изкуствен начин. А в по-тежки минути допускаше, че те изобщо не съществуват.

Но не бе нужно много време, за да се разбере, че Естел Пипрели — носителка на степените доктор по изкуствата, доктор на образованието и бакалавър по психология, не бе чак толкова гротескна личност.

— С какво мога да ви бъда полезен, мис Пипрели? — попита Чайлдс и се спря до нея на стъпалото пред входа.

— Зная, че би могло да ви се стори прибързано, но се опитвам да оформя програмата за следващия срок. Боя се, че ще е необходима за родителите на нашите бъдещи ученици, а и управителният съвет настоява тя да бъде готова преди настъпването на лятната ваканция. Питах се дали през зимния срок ще можете да посветите малко повече време на нашето училище. Изглежда, че компютърното обучение се е превърнало в един от приоритетите на съвременното образование. Погрешно, по мое мнение.

— Това може би ще се окаже малко трудно. Знаете, че съм ангажиран и с колежите „Кингсли“ и „Монфор“.

— Да, но зная също така, че разполагате и с малко свободно време. Сигурно бихте могли да вместите още няколко учебни часа между седмичните си ангажименти?

Как бихте обяснили на човек като мис Пипрели, която бе посветила живота си на избраната от нея професия, че професионалната етика не е приоритетна в живота? Поне вече не. Той самият се бе променил…

— Само един следобед повече, мистър Чайлдс. Какво ще кажете за вторник? — Строгият й поглед не допускаше възражения.

— Дайте ми малко време да помисля! — отвърна той и почувства как тя ликува вътрешно.

— Много добре, но наистина трябва да бъда готова с първоначалния вариант на програмата до края на тази седмица.

— Ще ви информирам за решението си в четвъртък. — Опита се да се усмихне, но се ядоса на извинителните нотки, които прозвучаха в гласа му.

Кратката й въздишка, изразяваща раздразнение, му прозвуча някак заплашително.

— В такъв случай — до четвъртък.

Беше освободен без излишни думи като „Довиждане“. За нея той просто вече не съществуваше. Мис Пипрели извика на група момичета, които имаха нещастието да преминат по неговия маршрут, пристъпвайки през неприкосновената морава. Чайлдс се обърна и бързо закрачи, изпълнен с чувство за вина.

След като порица провинилите се момичета, за което й бяха необходими само няколко думи и едва доловимо повишаване на гласа, Естел Пипрели отново насочи вниманието си към отдалечаващата се фигура на странстващия учител. Той вървеше с леко приведени рамене и гледаше съсредоточено в земята пред себе си, сякаш плануваше предварително всяка следваща стъпка. Млад мъж, който понякога имаше необичайно уморен вид. Не, „уморен“ не беше точната дума. В погледа му понякога се таеше някаква сянка — симптом за спяща тревога.

Директорката сви вежди и пръстите й несъзнателно се вкопчиха в един изнищил се от ръкава й конец.

Чайлдс я тревожеше, но не можеше да разбере защо. Работата му бе отлична, беше добросъвестен и изглежда, че учениците го харесваха. Експертните му познания несъмнено бяха ценни за реномето на училището, а и той облекчаваше значително преподавателите от тежкото бреме на информационните науки. Но въпреки че бе го помолила да вземе допълнителни часове по настояване на управителния съвет, присъствието му, необяснимо защо, я изпълваше с тревога.

Преди много години, когато самата тя бе все още дете и немските войски бяха окупирали острова като отправна точка за щурма към Англия, тя бе усетила пълзящия мирис на разрушението, носещ се във въздуха около нея. Нищо драматично, нищо свръхестествено или пророческо, а само по-изострени възприятия. С течение на времето Естел потисна тази си способност, но не се отрече от нея. През годините на своята младост бе видяла отпечатъка на смъртта върху лицата на германските войници — едно мрачно предчувствие за техния край.

Но предчувствието, свързано с Чайлдс, сега бе още по-объркващо. Въпреки че той вече се бе скрил от погледа й, мис Пипрели усети, че потреперва.

* * *

Когато Чайлдс се върна с питиетата от бара на хотела, като внимателно заобикаляше изнесените в градината маси и столове, Ейми тъкмо освобождаваше вързаните си на кок коси. Те паднаха назад в конска опашка — един старомоден стил, който обаче й придаваше известен шик. Ейми притежаваше някаква неуловима елегантност, която бе по-скоро вродена, отколкото придобита. Не за първи път Чайлдс се убеждаваше, че тя прилича на всичко друго, но не и на типичните учителки, които някога бяха преподавали и на него.

Косата й изглеждаше почти златисторуса под сянката на разтворения над масата им чадър, а светлозелените й очи и нежните златисти мъхчета, които се извиваха около ушите й, усилваха това впечатление. Както винаги, беше използвала малко грим — една особеност, която често я правеше трудно различима от нейните ученички. Гърдите й — съвсем дискретно загатващи за себе си, почти не разрушаваха тази илюзия. Въпреки това, на двадесет и три — единадесет години по-млада от него — тя излъчваше странна зрялост, която предизвикваше недоумението му. Комбинацията между невинност и зрялост бе често объркваща, защото самата тя не я съзнаваше и излъчването й често менеше своите характеристики.

Когато Чайлдс приближи, Ейми протегна дългите си елегантни пръсти и ги изкриви насмешливо, имитирайки крайно отчаяние. Лъчите на следобедното слънце погалиха ръката й, от което тя заблестя с мек златист блясък.

— Ако знаеше само мис Пипрели, че има такава, алкохоличка сред нейните преподаватели! — иронично каза той и й подаде джина с тоник.

С трепереща ръка Ейми поднесе чашата към устните си:

— Ако знаеше само Пип, че половината от учителите й са пияници! И че тя е причина за тяхното пиянстване.

Джон седна на стола срещу нея, за да може спокойно да я гледа.

— Нашата директорка поиска от мен да посвещавам по-голяма част от времето си на училището й — съкрушено рече той, но неочакваната усмивка на Ейми стопли сърцето му.

— Джон, това би било чудесно!

— Не съм толкова сигурен. Искам да кажа, че ще е хубаво да те виждам по-често, но когато дойдох на острова, исках да се освободя от всякакви обществени ангажименти. Нали си спомняш?

— Едва ли, та това е съвсем различно общество от онова, в което си живял.

— Да, съвсем друг свят… Но аз свикнах със спокойния живот, със следобедите, през които мога да се гмуркам в морето или просто да се шляя по брега. Най-накрая успях да си осигуря време за размисъл.

— Понякога наистина размишляваш твърде много.

Той извърна поглед встрани.

— Отвърнах й, че скоро ще й съобщя за решението си.

Веселите нотки отново се появиха в гласа на Ейми:

— Страхливец…

— В нейно присъствие се чувствам като хлапак — поклати глава Чайлдс.

— Думите й не са така опасни, както делата й. На твое място бих се съгласил с нея.

— Няма що, от голяма помощ си ми!

Тя постави чашата си на масата.

— Бих искала да е така. Зная, че прекарваш твърде много време насаме със себе си. Може би имаш нужда именно от едно по-продължително ангажиране в колежа.

— Знаеш какво е отношението ми към този род обвързване.

Двамата срещнаха погледите си.

— Вече си обвързан с дъщеря си.

Той отпи от бирата си.

— Хайде да говорим за нещо по-приятно — предложи той, след като бе мълчал известно време.

Ейми се усмихна, но в очите й все още имаше тревога. Протегна ръка и погали пръстите му, прикривайки неспокойните си мисли.

— Вероятно Пип ще го отчете като голямо завоевание, ако успее да те ангажира с пълен кворум часове.

— Иска от мен само един следобед допълнително.

— А утре може да поиска и душата ти.

— Мислех, че ти трябваше да ме окуражаваш.

— Опитвам се да те убедя, че всяка съпротива е безсмислена. И други са опитвали — добави, понижавайки заплашително глас, и той се засмя.

— Нищо чудно, напоследък няколко пъти ме е удостоявала с едни особени погледи.

— Омагьосвала те е.

Той се отпусна назад. Освен тях, само няколко души се разхождаха из градината на хотела с питиета в ръце, наслаждавайки се на дългоочаквания край на непрекъснатия ситен дъждец през последните няколко седмици. Една огромна мъхеста пчела кръжеше над близките азалии, монотонното й жужене бе предвестникът на предстоящите топли месеци. До неотдавна Чайлдс не вярваше, че е успял да намери спокойствие на този остров. Но лишеният от напрежение живот, красивата природа, Ейми и обичайното уединение, което си бе наложил, бяха внесли равновесие в живота му. Една стабилност, която отдавна бе унищожена от неистовите темпове в света на електрониката, от професионалната реализация, от подлудяващата суетня на големия град, от съпруга, която бе го обичала някога, но която по-късно се бе изплашила от… От какво? От нещо, което и двамата не можеха да разберат.

Психична сила. Едно нежелано проклятие.

— Я да видим кой е умислен сега?

Той втренчи празни очи в Ейми, въпросът й за миг го разконцентрира.

— Гледаше ме с онзи унесен поглед, с който вероятно трябваше да съм свикнала досега.

— Не, просто мислех за миналото.

— То е зад теб и най-добре ще е да си остане там, Джон.

Той кимна, но не можа да разбере думите й. Смъртната тревога, обзела го след кошмарния сън преди две седмици, го караше да се чувства неуверен.

Ейми облегна ръце на масата.

— Хей, все още не си ми дал никакъв отговор. — Тя смръщи лице при вида на изписаното в очите му недоумение. — На поканата за вечеря — не си ми казал ще дойдеш ли.

— Имам ли избор? — За миг мрачните мисли го напуснаха, победен от невинното, кокетно усмихващо се лице срещу него.

— Естествено. Или ще приемеш, или ще бъдеш депортиран от острова. Татко не понася лошите маниери.

— А всички знаем за неговото влияние върху външното министерство.

— Точно така.

— Е, тогава ще дойда.

— Много разумно решение.

— Колко време отне на майка ти, за да успее да го придума?

— Не много. Тя заложи предимно на заплахи.

— Трудно ми е да си представя, че баща ти може да се бои от някого.

— Не познаваш мама. На пръв поглед може да изглежда олицетворение на любезността, но под тази външност се крие желязна воля, която понякога плаши дори и мен.

— В такъв случай за мен е приятно да зная, че тя ме харесва.

— О, на твое място не бих си позволила такива изводи. Да кажем, че не е изцяло настроена срещу теб.

Той се разсмя тихичко.

— Наистина с нетърпение очаквам тази вечеря.

— Знаеш ли, струва ми се, че си я заинтригувал. Един мрачен, привлекателен мъж с обгърнато в тайнственост минало и всичко останало…

Чайлдс за миг се загледа в чашата с бира:

— Такава ли е представата й за моето минало?

— Смята, че си загадъчен човек и това й харесва.

— Ами скъпото татенце?

— Не си достатъчно добър за неговата дъщеря, нищо друго.

— Убедена ли си?

— Не, но това няма значение. Ала той зачита моите чувства, а аз не съм му казвала какво изпитвам към теб. Колкото и вироглав да е понякога, той никога не би ме наранил, като се обяви срещу теб.

Чайлдс искаше да вярва, че това бе истина. Враждебното отношение на финансиста към него при няколкото им случайни срещи бе почти неприкрито. Може би имаше лошо мнение за разведените мъже. Или пък не се доверяваше на хора, които не можеха да се преценят според неговите критерии.

Тъй като атмосферата помежду им заплашваше отново да стане твърде сериозна, Чайлдс попита засмяно:

— Във вечерно облекло ли трябва да бъда?

— Поканени са един или двама от неговите делови партньори — един член на управителния съвет на „Ла Роше“ и съпругата му, затова не би било зле да бъдеш с вратовръзка.

— А аз си мислех, че партито се устройва заради мен.

Тя го погледна напрегнато:

— Сигурно ще ти се стори изтъркано, но за мен е много важно ти да присъстваш на вечерята. Не зная откъде се появи тази нетърпимост между теб и баща ми, Джон, но тя е безсмислена и разрушителна.

— Не съществува враждебност от моя страна, Ейми.

— Зная, Джон. Не те моля да се пречупиш пред неговата воля. Просто искам той да ни види заедно на едно обикновено събиране, да му покажа колко си подхождаме двамата.

Той не можа да сдържи смеха си и тя го погледна укорително.

— Зная какво си мислиш, но за него аз все още съм „неговото малко момиченце“. Не забравяй това.

— Той никога няма да разбере, че вече си станала жена.

— Не е и необходимо. Убедена съм, че не мисли все още да съм чиста като първия сняг.

— На твое място не бих бил толкова сигурен. За един любящ баща е доста трудно да приеме тези неща.

Разговорът с Ейми му доставяше неизмеримо удоволствие, нейното присъствие го стопляше. Същото изпитваше и Ейми, светлозелените й очи бяха озарени от някакъв вътрешен пламък. Тя сведе поглед и лекичко разклати топящия се в чашата й лед, съсредоточено наблюдавайки прозрачните топчета, сякаш те криеха някакъв таен смисъл. Въздухът се изпълни с шума от разговорите от съседните маси, които от време на време се прекъсваха от приглушен смях. Самолет излетя от малкото летище в западния край на острова, крилете му отразяваха лъчите на почервенялото слънце. Един повей на бриза подхвърли малък кичур върху лицето на Ейми.

— Време е да тръгвам — каза след малко тя.

— Ще те закарам обратно до „Ла Роше“, за да вземеш колата си — отвърна Чайлдс.

Допиха коктейлите си и едновременно станаха от местата си. Докато прекосяваха градината към паркинга, Ейми пъхна ръката си в неговата. Чайлдс притисна леко пръстите й.

Вече в колата, Ейми се наведе и го целуна по устните. Целувката й го възпламени със своята нежност. Когато се отдръпнаха, останали без дъх и жадни за продължение, върховете на пръстите му нежно очертаха следа по едната й страна и се спуснаха към устните й. Той осъзна, че от известно време тяхната връзка, неочаквано и неусетно, бе приела нови измерения. Отношенията им се бяха развивали бавно, плахо в самото начало. Всеки от тях постоянно бе нащрек с другия — той внимаваше да не влага прекалено много чувства, а тя се държеше резервирано с него, защото бе различен от всички мъже, които бе познавала. Струваше им се, че днес току-що бяха преминали онази точка, връщането от която би било бавно и мъчително.

Той обърна глава встрани, неподготвен за тази нова, опустошителна промяна в отношенията им, несигурен защо и как всичко се бе случило така бързо. Завъртя контактния ключ и подкара по алеята, която щеше да ги изведе от хотела.

* * *

Чайлдс отвори вратата на къщата и се спря в антрето, за да събере мислите си и да си поеме дъх.

Все още усещаше присъствието на Ейми до себе си. То витаеше неуловимо във въздуха. И той отново се замисли за неочакваното развитие във взаимоотношенията им. Толкова дълго време бе контролирал своите чувства. Бе се наслаждавал на нейната компания, на зрелостта и невинността й, на красотата й с пълното съзнание, че в техните отношения има нещо повече от обикновено приятелство. Но това приятелство винаги бе контролирано, Чайлдс не желаеше то да бъде освободено и да отстъпи пред нещо по-дълбоко. Раните от несполучливия му брак още не бяха зараснали, все още сърцето му таеше горчивина.

Не можа да потисне печалната си усмивка. Чувстваше се така, сякаш бе тласкан от някаква невидима сила.

Звънът на телефона го изтръгна от унеса. Чайлдс се отдръпна от вратата и вдигна слушалката.

— Джон! — Беше останала без дъх.

— Да, Ейми.

— Какво се случи?

Той помълча, после отговори:

— И ти ли?

— Чувствам се прекрасно и ужасно едновременно. Като пулсираща болка е.

Той се засмя на описанието й.

— Би трябвало да кажа, че чувството ще премине, но не искам това да се случи.

— То ме плаши. И в същото време ми харесва. — Той усещаше нейната неувереност. Гласът й бе станал много тих, когато добави: — Не искам да бъда наранена.

Затворил очи, облегнат на стената, Чайлдс се бореше с чувствата си.

— Нужно ни е време да премислим.

— Не искам да премислям.

— Може да се окаже по-добре и за двама ни.

— Защо? Има ли още нещо, което трябва да знаем един за друг? Искам да кажа — нещо важно. Ти си ми разказвал за себе си, за своето минало, за това какво чувстваш. Има ли още нещо, което аз трябва да знам?

— Не, никакви мрачни тайни, Ейми. Знаеш всичко, което се случи с мен. И то много повече от всеки друг.

— Тогава защо се боиш от онова, което става с нас?

— Мислех, че ти беше уплашената.

— Не в този смисъл. Просто ме е страх, че съм толкова уязвима.

— Нима не разбираш, че точно това е отговорът.

— Предполагаш, че ще направя нещо, което ще те нарани?

— Нещата могат да излязат извън нашия контрол.

— Мислех, че вече се е случило.

— Нямах предвид това. Събитията могат по някакъв начин да застанат между нас, да променят чувствата ни. Случвало ми се е и преди.

— Каза ми, че бракът ти е бил разклатен още преди да се случат онези ужасяващи неща, че те просто са увеличили пропастта между теб и Фран. Недей да бягаш, Джон, не постъпвай, както…

Тя млъкна и Чайлдс довърши вместо нея:

— Не както предишния път.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така. Зная, че животът ти през онова време е бил непоносим. — Ейми въздъхна тъжно. — О, Джон, защо този разговор прие такава насока? Бях много щастлива, изпитвах нужда да поговоря с теб. Липсваше ми.

Обзелата го напрегнатост започна да го напуска. Но някаква несъзнавана тревога продължаваше да го измъчва. Как можеше да й обясни своето почти несъзнателно безпокойство?

— Ейми, аз също се извинявам. Постъпвам глупаво. Предполагам, че мазохистично продължавам да лижа старите си рани.

— Преживените в миналото травми понякога разрушават новосъздаденото.

— Много мъдро.

Тя с облекчение долови отново появилите се нотки на присмех в гласа му, но не можа да превъзмогне напълно чувството на разочарование.

— Ще се постарая занапред да не изпускам нервите си.

— Престани! Не обръщай внимание на един самосъжаляващ се стар мъж. Значи ти липсвах? Та ние се разделихме само преди десет минути!

— Прибрах се вкъщи и се почувствах толкова… окрилена. Щастлива. Объркана. Уморена. Искаше ми се да бъдеш до мен.

— И аз се чувствах по същия начин.

— Но ти…

— Вече ти казах — не ми забелязвай. Понякога ме обземат странни настроения.

— Мислиш ли, че не го знам? Мога ли да ти купя нещо за обяд утре?

— Подмазвачка.

Топлотата помежду им бързо се възстановяваше.

— Имам предложение — продължи той. — Ще приготвя обяда тук, ако мислиш, че ще можеш да го ядеш.

— Ще разполагаме само с час.

— Ще го приготвя тази вечер. Няма да е кой знае какво — нещо полузамразено.

— Обожавам полуфабрикатите.

— И аз обожавам теб. — Най-накрая беше произнесъл думите.

— Джон… — Гласът й беше пресипнал.

— Ще се видим в училище, Ейми.

Той каза „довиждане“ и почти не долови отговора й. Чу се изщракване от затварянето на телефона от другата страна на линията. Хванал нежно слушалката, Чайлдс втренчи умислено очи в стената. Думите сами се бяха изплъзнали от устата му, макар той да не искаше да повдига последната бариера между тях чрез подобно признание. Но защо това го безпокоеше, когато бе самата истина? Само че от какво точно се опасяваше той не бе трудно да се разбере.

Странното видение, последвано от кошмара преди две седмици, го бе изпълнило с униние и познато предчувствие. Бе възвърнало спомена за ужаса, който някога едва не разби живота му. То бе съсипало живота му с Фран и Габи. Не искаше то да нарани и Ейми. Искрено се надяваше да се лъже, че всичко започва да се повтаря. Искаше му се да повярва, че виденията са плод на развихреното му въображение.

Чайлдс прокара пръсти над очите си, усетил, че отново са възпалени. Въздъхна тежко, сякаш по този начин искаше да прогони някакви мъчителни спомени. Отиде в банята на приземния етаж и отвори аптечката. След като извади малко пластмасово шишенце и контейнера с разтвора за лещите, той затвори вратичката на малката аптечка и се сблъска със собственото си лице, отразено в огледалото. Очите му бяха зачервени, а кожата му се стори неестествено бледа. Каза си, че това се дължи на въображението му. Позволяваше по най-глупав начин спомените да диктуват настроението му. Когато едва не се удави, причината вероятно бе в твърде дългия му престой под водата. Дробовете му бяха изразходвали безценния въздух, а онези неясни картини се бяха появили в резултат на недостига на кислород. Кошмарът след това не носеше никакъв особен смисъл. Отдаваше прекалено голямо значение на едно неприятно, но маловажно преживяване и може би бе съвсем естествено то да възкреси спомените от миналото. Трябваше да забрави. Нещата се бяха променили оттогава, животът му сега беше различен.

Приближи лице до огледалото, след това внимателно извади меките люспици от очите си, проми ги и ги пусна в пълния с разтвор контейнер.

Излезе в антрето, разтвори куфарчето си и извади очилата. Почувства, че дразненето в очите вече бе намаляло. Възнамеряваше да се отправи към кухнята, за да провери какви продукти има за приготвянето на утрешния обяд, когато приглушеният звук на паднал предмет, идващ от горния етаж, го накара да остане на мястото си. Затаи дъх и напрегнато втренчи поглед в тясното стълбище, но можеше да види само междинната площадка. Зачака. Усещаше онова особено среднощно състояние на нежелание да чуеш повторно някакъв загадъчен, неочакван шум и едновременно с това — да получиш потвърждение, че звукът е бил реален. Не се чуха никакви звуци повече.

Чайлдс се изкачи по скърцащите дървени стъпала, безпричинно изнервен. Достигна междинната площадка и видя, че вратата на спалнята беше отворена. В това нямаше нищо нередно. Самият той я бе оставил открехната тази сутрин, както обикновено. Изкачи се до втория етаж, измина няколкото крачки до спалнята и разтвори широко вратата.

Стаята бе празна и той се укори, че се бе държал като страхлива баба. От едната страна на единия от двата разположени един срещу друг прозореца висеше нещо малко и леко. Той се приближи, усещайки как голите дъски на пода се огъват под краката му, и цъкна с език, когато видя, че трептящият във въздуха предмет бе просто птиче перо, закачило се за рамката. Перо от гълъб или чайка — не можеше да определи точно. И друг път се бе случвало — птиците виждаха небето зад отсрещния прозорец и се опитваха да прелетят през стаята, удряха се в отсамното стъкло и се измъкваха с леки наранявания, оставяйки след себе си по някое перо. Все още наблюдаваше перото, когато морският бриз го подхвана и го понесе със себе си.

Чайлдс тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя в далечината сградата на училището. В същия миг сърцето му спря и ръцете му сграбчиха перваза за прозореца: училището бе в огнени отблясъци. Но облекчението настъпи веднага, защото бързо осъзна, че бялото здание просто отразяваше червените лъчи на залязващото слънце.

Но картината се запечата в мозъка му и когато се отпусна на леглото, ръцете му трепереха.