Джеймс Хърбърт
Луната (3)

То наблюдаваше зад едно дърво как веселият слънчев ден постепенно отстъпваше пред мъката, на която ставаше свидетел.

Опечалените се бяха събрали около отворения гроб, черните им дрехи бяха приели сивкав оттенък при съприкосновението със слънчевата светлина. Потъмнели от времето кръстове, надгробни плочи и счупени статуи на усмихващи се ангели бяха безпристрастни наблюдатели в полето на погребаните кости. От далечината достигаше приглушеният шум от уличното движение, някъде внезапно замлъкна радио. Гласът на свещеника се разстилаше като далечен камбанен звън над малката могилка, където под сянката на едно дърво изчакваше тайнствената фигура.

Когато малкият ковчег бе спуснат в гроба, една жена политна напред, сякаш за да попречи на последното посегателство върху нейното мъртво дете. Мъж, застанал отстрани, подкрепяше жената да се задържи на крака. Останалите от групата наведоха глави или извърнаха очи, за да не гледат майчината мъка. Беше така непоносима, както самата преждевременна смърт на детето. Лицата на мъжете бяха застинали безизразно, подобно на бели пластмасови маски.

То наблюдаваше от своето скривалище и тайно се усмихваше.

Малкото сандъче изчезна от погледите, погълнато от влажната пръст, разтворила лакомо обраслите си в зеленина устни. Бащата хвърли върху ковчега някакъв яркоцветен предмет — играчка или кукла, нещо, което някога е било обичано от детето, преди пръстта да се посипе в гроба.

Самотната група започна да се отдалечава. Майката, която се нуждаеше от подкрепата на двама мъже, за да може да върви, постоянно обръщаше глава назад, сякаш мъртвото дете я зовеше да се върне и я умоляваше да не го оставя тук. Скръбта надделя и се наложи майката да бъде почти пренесена до чакащите погребални коли.

Фигурата под дървото остана, докато гробът бе запълнен.

За да се върне отново през нощта.

* * *

— Благодаря, Хелън, мисля, че можеш да отсервираш.

Вивиан Себая с неприкрито задоволство забеляза, че ястията, включени в менюто, което тя бе подготвяла е толкова старание и обич в ранните часове на следобеда — червен хайвер от сьомга, последвано от патица с ябълки и шери, сервирани с разбит хайвер и цветно зеле — бяха погълнати с наслада и многобройни похвали към домакинята. Само Джонатан Чайлдс не се бе хранил с апетита на останалите гости.

Грейс Дъксбъри, настанена непосредствено до домакина Пол Себая, който стоеше начело на масата, извика:

— Великолепно е, Вивиан. Искам да науча тайната на това предястие с хайвер от сьомга, и то още тази вечер, преди да съм си заминала.

— Да, предястието беше превъзходно — съгласи се съпругът на Грейс. — Не зная защо, Грейс, но твоите предястия почти винаги се свеждат до авокадо със скариди, поне преди да започнем да наемаме готвачи за приемите си.

„Забележка, за която ще си плати по-късно, доколкото познавам Грейс“ — помисли си Вивиан, докато се усмихваше и на двамата.

— О, секретът е в количеството паста от аншоа, която се добавя в него. Малко повече, отколкото се препоръчва обикновено, но не трябва да се прекалява.

— Истински деликатес — уверяваше я за втори път Джордж Дъксбъри.

Хелън, ниска набита жена с весела усмивка и вежди, които почти се сливаха над основата на носа й, работеше при семейство Себая като икономка на повикване. Хелън започна да събира празните съдове, докато в това време нейната господарка продължаваше да получава похвали. Ейми, която бе седнала от другата страна на масата, малко по-надясно от Чайлдс, стана от стола си.

— Ще ти помогна — обърна се тя към Хелън, намигна на Чайлдс и двамата се усмихнаха едва забележимо един на друг.

— Това, което бих искал да зная, Пол, е как негодник като теб е успял да си намери такава ненадмината готвачка и ослепително красива жена за съпруга и такава възхитителна чаровница за дъщеря? — Тази добронамерена шега бе изречена от Виктор Плато, изпълняващ на острова длъжността съветник и член на управителния съвет на колежа „Ла Роше“. Съпругата му Тили, настанена до Чайлдс, присви устни, въпреки че след това се престраши да се присъедини към смеха на останалите гости.

— Много е просто, Виктор — отвърна на шегата Себая с обичайния си спокоен тон. — Заслуга да направя Вивиан своя съпруга имаха изцяло нейните кулинарни умения, а моите гени сътвориха нашата красива Еймий. — Той непрекъснато настояваше да наричат дъщеря му с нейното правилно име.

— Не, не — настоя Плато. — Ейми е наследила своята външност от майка си, а не от баща си. Не съм ли прав, мистър Чайлдс — ъ-ъ… Джонатан?

— Тя е наследила най-доброто и от двамата си родители — успя да отговори дипломатично Чайлдс, докато избърсваше устните си с леки докосвания на салфетката.

„Едно на нула“ — каза си запътилата се към кухнята Ейми, когато някой извика високо: „Браво!“. Дотук добре. Бе забелязала как баща й тайно бе изучавал Джон през цялата вечер, съзнаващ добре, че предварително подготвените комплименти обикновено излизаха от устите на бъдещи клиенти, колеги или съперници. Но това не му бе попречило да изпълни ролята на добър домакин, да бъде любезен и да прояви интерес към гостите си, сред които беше и негов делови партньор от Марсилия. Ейми подозираше, че Едуард Вигиерс бе на острова тази седмица не за да обсъди определени финансови проекти, а защото беше млад и преуспяващ. Идеалният зет според представите на Пол Себая. Тя започваше да си задава въпроса дали баща и не се бе съгласил да поканят Джон на соарето с единствената цел да й даде възможност да направи непосредствено сравнение между двамата — Джон и Едуард, контрастът, между които беше очевиден.

Трябваше да признае, че французинът бе привлекателен, а също така остроумен и забавен, но баща й отново грешеше, като преценяваше хората според външните им и вторично придобити характеристики. Тя знаеше, че Пол Себая бе внимателен мъж с щедро сърце, независимо че в деловите отношения проявяваше непреклонност и коравосърдечие. Тя си го обичаше така, както една дъщеря обича своя баща. За нещастие криворазбраното му бащинско самолюбие му диктуваше, че ако някога трябва да отстъпи дъщеря си на друг, то този мъж трябва да бъде едно по-младо копие на самия него. Но ходът с французина бе зле замислен. Баща й, както винаги, подценяваше другите и най-вече собствената си дъщеря.

Ейми потъна в спомена за обяда си с Джон през тази седмица. Това бе тяхната първа среща насаме в къщата му, след като двамата бяха осъзнали колко далече са стигнали взаимоотношенията им, колко дълбоко загрижени са един за друг. През онзи ден не бяха имали време за по-близък контакт, но всяко докосване, всяка прегръдка, всяка милувка бе наситена е нов смисъл, изпълнена с непозната нежност.

— Бих искала да донесете тези чинии, мис Ейми, когато свършите с подслушването от вратата. — Веселият глас на Хелън я изтръгна от мечтанието. Икономката се бе изправила, с едната ръка опряна на мивката, а с другата — на хълбока й.

— Не подслушвах, Хелън — усмихна се глупаво Ейми, занасяйки чиниите до стелажа за подсушаване. — Просто се бях замечтала. Бях се пренесла на друго място.

Виктор Плато се наведе над масата и погледна Чайлдс в очите. Прехвърлил шестдесетте, Плато все още бе добре сложен мъж със сурово изражение и огромни ръце, каквито имаха по-голяма част от коренните жители на острова.

Гласът му звучеше някак ядосано, а маниерите му бяха малко грубовати. Съпругата му Тили беше негова противоположност — говореше тихо, беше почти незабележима и във външността, и в поведението си много приличаше на Вивиан Себая.

— С радост научавам, че ще посветите допълнителна част от времето си на „Ла Роше“ — каза Плато.

— Само един следобед повече — отвърна Чайлдс. — Приех предложението тази седмица.

— Да, така ме осведоми мис Пипрели. Е, това е добра новина, но може би ще успеем да ви убедим да прекарвате още по-голяма част от времето си в колежа. Зная, че преподавате и в „Кингсли“, и в „Монфор“, но за нас е важно да увеличим броя на часовете по тази дисциплина, включена в годишната програма. Това не е изискване единствено от страна на родителите — информиран съм, че учениците са показали голям интерес към компютърните науки.

— За нещастие това не се отнася за всички — каза Чайлдс. — За децата, имам предвид. Мисля, че ще се самозалъгваме, ако приемем, че всяко хлапе притежава естествено заложена наклонност към електронноизчислителната техника.

Тили Плато изглеждаше учудена.

— Мислех, че отдавна живеем в ерата на „Звездни войни“, когато всички деца са като роботизирани гении в сравнение с по-възрастните поколения.

Чайлдс се усмихна.

— Сега сме едва в началото. А електронните игри не могат да се сравняват с практичното използване на компютрите, макар и те да са някакво начало. Компютрите функционират на базата на абсолютната логика, но не всяко дете притежава такава логика.

— Нито пък голяма част от нас, възрастните — сухо забеляза Виктор Плато.

— Това е нож с две остриета — продължи Чайлдс. — Развлекателната индустрия до този момент е създавала представата, че компютрите са едно развлечение и това е добре — така се създава интерес. Но големият отлив от тях настъпва, когато децата открият, че удоволствието от работата с компютрите идва след продължителни и упорити усилия.

— В такъв случай разрешението на проблема е обучението да започва още от най-ранна възраст, така че да се превърне в ежедневие за детето. — Това бе казано от Едуард Вигиерс, чийто акцент не обезформяше думите, а по-скоро им придаваше една особена убедителност.

— Да, имате право. Но вие говорите за една идеална ситуация, в която компютърът ще бъде обикновен домашен уред.

— Това прави още по-наложително училищата да въвеждат нашите деца в света на технологиите, докато умовете им са още податливи към нови знания. Не мислите ли така? — попита Плато.

— На теория — да — съгласи се Чайлдс. — Но трябва да разберете, че тази наука не се усвоява от всички деца. Лошото в случая е, че микротехнологиите ще се превърнат в начин на живот през следващите десетилетия и огромен брой хора и компании ще се почувстват като някакви археологически останки.

— В такъв случай трябва да направим всичко възможно децата на този остров да не се чувстват като наблюдатели от резервната скамейка — заключи Пол Себая, подкрепен от одобрителното кимане на Плато.

Чайлдс прикри раздразнението си, че не бяха разбрали думите му или най-малкото — че бяха го подценили.

Вигиерс промени темата на разговора:

— Наистина ли преподавате информатика в „Ла Роше“ и останалите два колежа, Джон?

Вместо от него, отговорът неочаквано дойде от Себая:

— Съвсем не. Мистър Чайлдс е специалист по компютърни технологии, Едуард, нещо като магьосник в областта на техниката, доколкото знам.

Чайлдс изгледа остро Себая и се запита откъде „знаеше“ той. От Ейми.

— О! — учуди се Вигиерс. — Любопитен съм да разбера какво тогава ви накара да преподавате? Това не е ли — как да се изразя най-точно — не е ли застой в професионалното ви развитие? Правилно ли се изразих? Моля за извинение, в случай че въпросът ми ви се стори нахален, но рязката промяна в начина на живот винаги предизвиква интерес. Ще се съгласите ли с мен? — Вигиерс се усмихна очаквателно и Чайлдс изведнъж стана предпазлив.

— Понякога човек открива, че практикуването на една на пръв поглед монотонна и скучна професия има и своите добри страни — отговори Чайлдс.

Вивиан Себая се зарадва на този отговор.

— Е, кой би устоял на спокойствието, което островът предлага, независимо от непрекъснатите усилия на финансистите да го разрушат? — Тя погледна многозначително към съпруга си.

Вратата откъм кухнята се отвори и Ейми и Хелън влязоха с десерта върху сребърни подноси.

— Още удоволствия! — възбудено реагира Джордж Дъксбъри. — Този път какво изкушение ще ни предложите, Вивиан?

— Можете да избирате — отговори му тя, когато десертите бяха оставени на масата. — Сладкишът с праскови и шоколад е приготвен от мен, а суфлето с крем от къпини и шоколад е специалитет на Ейми. Естествено бихте могли да опитате и двете, стига в стомасите ви да е останало повече място.

— Непременно ще намеря място! — увери я Дъксбъри.

— Моята инструкторка по диетично хранене щеше да побеснее от завист, ако можеше да ме види отнякъде в този момент. — Грейс вече подаваше своята чинийка. — От този с праскови и шоколад, моля.

Ейми седна, а Хелън се зае да сервира. Вигиерс, който седеше до нея на масата, се наведе напред и поверително каза:

— На всяка цена ще опитам суфлето. Изглежда много вкусно.

Тя се усмихна вътрешно. Едуард имаше нисък плътен глас, с който спокойно би могъл да рекламира ликьори по телевизията.

— О, майка ми е далеч по-изкусна кулинарка. Опасявам се, че съм само един аматьор.

— Убеден съм, че каквото и да подхванете, винаги го правите добре. Баща ви ми каза, че преподавате в „Ла Роше“.

— Да, по френски и английски език. Помагам също и в заниманията по устна реч и драматизация.

— Значи говорите свободно моя език? Името ви подсказва, че корените на рода ви са френски, нали? И ако ми бъде позволено да го кажа — определено имате излъчване, присъщо на жените от моята страна.

— Някога вашият Виктор Юго е написал, че тези острови са умалени макети на Франция, но били завладени от Англия. И тъй като в миналото сме били част от Датска Нормандия, много от нас притежават физически черти, близки до тези на французите. Местният диалект все още се използва от ограничен кръг от местните жители. Убедена съм, направило ви е впечатление, че сме съхранили много от древните названия на местности.

Грейс Дъксбъри бе дочула разговора им.

— Ние винаги сме били ценени като стратегически приоритет, мосю Вигиерс, и то не от една нация, покорявала някога островите.

— Иска ми се да вярвам, че не сме оставили лоши спомени след себе си — отвърна той, а в очите му припламнаха весели искрици.

— Лоши спомени? — засмя се Пол Себая. — Вие неведнъж сте се опитвали да ни завладеете, а вашите пирати непрекъснато са ни нападали в миналото. В по-нови времена дори Наполеон ни атакува, но боя се, че си отиде с разбит нос.

Вигиерс отпи от виното си, явно развеселен.

— Въпреки това винаги сме ценили своя френски произход — продължи Себая — и със задоволство мога да заявя, че нашите съдружници никога не са си тръгвали недоволни.

— Подразбирам, че не храните същите топли чувства към немците.

— О, това е съвсем различно — обади се пресипнало Плато. — Тяхната военна окупация е свързана с най-новата история, а останалите след тях крайбрежни укрепления из целия остров не ни дават да забравим. Но това не означава, че сега продължаваме да се мразим. Много ветерани от окупационните войски през войната сега се връщат на острова като туристи.

— Наистина е странно каква привлекателна сила е упражнявал този остров върху човека още от най-древни времена — забеляза Себая, докато изразяваше своето предпочитание към суфлето. — През епохата на неолита той е идвал тук, за да погребва своите мъртви и да служи на своите богове. Все още са запазени масивните гранитни гробници, а земята буквално е осеяна от мегалити и огромни, изправени вертикално каменни блокове, същите, на които те са отдавали почит. Еймий, утре защо не разходиш Едуард из острова? Той ще лети за Марсилия в понеделник, а откакто е тук, не е имал възможност да направи и една обиколка. Какво ще кажете, Едуард?

— Много бих искал — отвърна французинът.

— За съжаление с Джон сме планирали нещо за утре. — Ейми се усмихваше, но погледът, който отправи към баща си, бе леден.

— Глупости! — настоя Себая невъзмутимо, забелязал раздразнението й. — Двамата всеки ден се виждате в колежа, а напоследък, струва ми се, всяка вечер. Убеден съм, че Джон не би имал нищо против да те освободи за няколко часа, като знае колко малко време остава до заминаването на нашия гост. — Той погледна приятелски към другия край на масата, където Чайлдс разговаряше задълбочено с Вивиан Себая.

— Аз… предполагам, че Ейми трябва да реши — неуверено каза Чайлдс, след като вниманието му бе привлечено при споменаването на неговото име.

— Нали ти казах? — обърна се усмихнато към дъщеря си Себая. — Никакъв проблем.

Смутен, Вигиерс се опита да каже:

— Това наистина не е важно. Но…

— Няма нищо, Едуард — прекъсна го Себая. — Еймий е привикнала да ми помага при осигуряването на развлечения за деловите ми партньори. Много често ми се иска да бе избрала моята професия, а не учителстването. Убеден съм, че тя щеше да бъде истинско бижу за компанията.

— Знаеш, че не се интересувам от финансови операции — отвърна Ейми, демонстрирайки своето разочарование, че бе заставена да приеме натрапената й роля на екскурзовод. „Джон, защо не ми се притече на помощ?“ — мислеше тя. — Приятно ми е да работя с деца, да върша нещо полезно. Не критикувам никого, но твоят начин на печелене на пари нямаше да ми носи удовлетворение. Имам нужда от ясно осезаемо доказателство, че усилията ми са възнаградени, а не просто от цифри върху счетоводните формуляри.

— И получавате това удовлетворение в работата си с вашите ученици? — попита Вигиерс.

— Да, с много от тях.

— С преподавател като теб, убеден съм, че по-голямата част от тях те възнаграждават за твоите усилия.

— Татко, държиш се покровителствено — предупреди тя заплашително.

Мъжете се засмяха едновременно, а Грейс Дъксбъри вметна:

— Не им обръщай внимание, Ейми. И двамата явно са от онази изчезваща раса, която смята, че господата все още управляват света. Кажете ми, мосю Вигиерс, бяхте ли в нашите ресторанти по време на престоя си тук? Как ги намирате в сравнение с ненадминатата кухня на вашата страна?

Докато разговорът продължаваше, Ейми хвърли извинителен поглед към Чайлдс за утрешния ден и той го прие със съчувствено кимване. Повдигна чашата с вино и леко я наклони към нея, след това отпи. Ейми надигна своята и отвърна на жеста му.

Хелън се бе върнала в кухнята и вече слагаше приборите и чиниите в миялната машина. Радваше се за своята господарка, защото партито до този момент бе безупречно. Мис Ейми бе късметлийка да бъде ухажвана от двама мъже и Хелън се запита колко дълго ли щеше да устои тя на изискания, образован французин с неговите обноски и изтънченост, с неговия неустоим глас.

Тя потрепери и се пресегна над плота на мивката, за да затвори прозореца. Навън бе захладняло, всичко тънеше в мрак, разкъсван единствено от тънкия полумесец.

Гостите около масата избухнаха в смях, когато Дъксбъри, който освен че бе вносител на стоки за бита за острова, доставяше офисно оборудване, канцеларски материали и всичко останало, от което се нуждаеха местните компании. Организираше и рекламни продажби и представяния за чуждестранни организации. Сега Дъксбъри развеселяваше останалите гости на партито с една от своите невероятно дълги, но смешни истории за злополучни конференции.

Чайлдс гребна с лъжичка от суфлето и погледна към Ейми с възхитения поглед на познавач. Тя му изпрати дискретна въздушна целувка. В началото на вечерта Чайлдс се бе усещал като на тръни, изпълнен с недоверие към Пол Себая. Интуитивно предчувстваше, че ще бъде поставен пред някакво добре прикрито изпитание за преценка на характера, защото вече бе ясно, че отношенията им с Ейми са се задълбочили. Но финансистът се бе държал сърдечно през цялата вечер, неприязънта, проявявана при предишните им срещи, бе изчезнала или поне съвършено овладяна. Въпреки това Чайлдс остана бдителен. Съзнаваше, че по-младият от него французин не бе просто един от поканените гости, а доведен от Себая като евентуален съперник. Вдъхновеният от Себая излет на Ейми и Вигиерс за неделния ден беше потвърдил опасенията му. Това бе коварен ход, но Чайлдс трябваше да признае, че в сравнение с Вигиерс самият той изглеждаше малко овехтял.

От друга страна, Вивиан Себая се бе държала изискано и учтиво, беше се зарадвала на присъствието му, като истинска добра домакиня го бе накарала да се почувства желан гост в този дом. Тя бе пълната противоположност на обичайно безцеремонните обноски на съпруга си.

Чайлдс се присъедини към смеха на останалите, когато Дъксбъри стигна до най-смешната част от своя разказ. Но разказвачът не им остави време да се съвземат и започна да описва нова случка. Чайлдс посегна да вземе чашата си и когато я поднесе към устните си, за миг му се стори, че вижда някаква слаба светлина в нея. Премигна и отново се взря в кехлибарената течност. Вероятно грешеше — трябва да е било просто някакво отражение. Отпи и тъкмо щеше да остави чашата на масата, когато нещо сякаш раздвижи повърхността на течността в нея. Той отново се взря — повече заинтригуван, отколкото загрижен.

Не… само вино… Нямаше нищо друго, нищо, което би могло да…

Изображение. Но не в чашата. В неговия мозък.

Сподавен гърлен смях, предизвикан от историята на Дъксбъри.

Видението беше нереално, размито, също като кошмара. Едно трептящо, неясно изображение. Чайлдс постави чашата върху масата, почувствал, че ръката му силно трепери. Усети едно особено настръхване в областта на тила, сякаш някаква студена ръка се обви около врата му. Отново погледна втренчено в чашата.

Ейми се закиска тихичко, предположила, че историята на Дъксбъри щеше да завърши с неприличен край.

Видението се бе превърнало във видения, които бавно започваха да придобиват ясни очертания. Температурата в стаята бе станала задушаваща. Чайлдс несъзнателно повдигна ръка към яката на ризата си, сякаш за да я разкопчае.

Грейс Дъксбъри, която бе чувала многократно историята на съпруга си и знаеше нейния пикантен завършек, вече цяла трепереше от неудобство.

Видението на Чайлдс се премести вътре в него — той видя сценария в мислите си. Събитие, което се случваше едновременно извън стените на тази стая и в неговото въображение. Струваше му се, че се приближава все повече към това призрачно действие. Беше като участник в него и в същото време бе само наблюдател. Разкопаваше се мека пръст…

Свистящият гърлен смях на Виктор Плато, който като сподавян тътен щеше да отекне всеки момент, беше заразителен и Вивиан Себая се улови, че се смее още преди завършека на историята.

Груби месести пръсти, покрити с влажна пръст. Дращене по дървена повърхност. Усилията се подновяват с отчаяна бързина. Пръстта е отстранена от дървената повърхност и вече се вижда формата на предмет. Тесен. Правоъгълен. Малък… Чайлдс потрепери и разля виното.

Вигиерс забеляза това и сега внимателно наблюдаваше Чайлдс от мястото си.

Капакът на ковчега бе разбит, треските летяха във всички посоки при всеки следващ удар на брадвата. Счупените парчета бяха изтръгнати с ръце, отворът — уголемен. Мъничкото тяло бе извадено, но лицето му не можеше да се види на оскъдната светлина… Чайлдс здраво стискаше чашата си. Стаята се въртеше, той не можеше да си поеме дъх. Невидимият натиск в областта на тила се усили, притискайки го като в менгеме.

За миг сякаш осквернителят бе доловил нещо, сякаш бе почувствал, че е наблюдаван от… Чайлдс. Нещо ледено проникна дълбоко в неговия мозък. Мигът премина.

Тили Плато съзнаваше, че не би трябвало да се смее на разказваната история, но интерпретацията на Дъксбъри, изпълнена с множество поанти и неочаквани обрати, бе завладяваща. Раменете й вече започваха да подскачат нагоре от отривистия й смях.

Малкият труп бе изтръгнат от обшития с коприна саван и сега Чайлдс виждаше отворените мънички очи, в които нямаше дълбочина и жизнена сила. Момчето бе положено на тревата край изкопа, където нощният бриз разроши меката му косица и прилепи няколко малки кичурчета върху бледото челце, създавайки за миг илюзията за живот. Дрешките му бяха разкъсани и застлани встрани, така че неговото телце остана голо под мрака на нощта, подобно на бял мрамор.

На слабата лунна светлина проблесна метал. Връхлетя надолу. Започна да прониква.

Да разрязва.

Чашата се счупи, върху бялата ленена покривка се изсипа вино, примесено с кръв. Някой изпищя. Чайлдс се бе изправил и съборил стола, стоеше над тях, олюляваше се с очи, втренчени в тавана, с овлажнели устни и блестяща от пот кожа.

Тялото му се сгърчи конвулсивно, вледени се. Извика отчаяно и падна по лице върху масата.

* * *

Ейми стисна юмруци и затвори очи, за да не вижда баща си в огледалото.

Бяха в нейната спалня. Тя бе седнала унило пред тоалетната си масичка с пребледняло лице и подпухнали и зачервени от плач очи. Разгневен, Пол Себая нервно обхождаше стаята зад нейния гръб. Не можеше да забрави вида на Джон, когато той бе изведен от къщата от Плато. Съветникът го бе придружил до колата му и категорично бе отказал да го остави сам да шофира до дома си, въпреки протестите на Джон. Лицето му бе толкова напрегнато, изражението — шокиращо.

Бе отказал да повикат лекар. Настояваше, че е добре, че само за секунди бе загубил съзнание от горещината в трапезарията. Те знаеха, че вечерта бе хладна, че в стаята бе топло, но не и прекалено горещо, но не казаха нищо. Щял да се съвземе, достатъчно било да полежи известно време, беше ги уверил той. Необходима му била само кратка почивка. Упорито бе отхвърлил предложенията на Ейми и Вивиан да пренощува в дома им, отговаряйки, че просто има нужда да остане сам за известно време. Унесеният му поглед бе изплашил Ейми не по-малко от побледнялото му лице, но бе безсмислено да го увещава.

Ейми го прегърна, преди да си тръгне, и усети вътрешното му напрежение. Само да можеше да го успокои! Порязаната му ръка бе почистена и превързана и Ейми, преди да го остави да си тръгне, беше целунала върховете на пръстите му, като внимаваше да не му причини болка. Чайлдс не й позволи да поеме с него.

Пол Себая се спря.

— Ейми… — започна той и сложи ръка на рамото й. — Не искам да се ядосваш, искам само да ме изслушаш и да прецениш разумно.

Погали косите й, а след това остави ръката си да падне върху нейното рамо.

— Бих искал да сложиш край на тази връзка с Чайлдс. — Зачака избухването й, което така и не последва. Ейми само се взираше студено в отражението му в огледалото. — Убеден съм, че този мъж е неуравновесен — продължи бащата с предпазлив глас. — Тази вечер първоначално си помислих, че е получил нещо като епилептичен припадък, но бързо разбрах, че симптомите не бяха същите. Еймий, мисля, че този човек скоро ще получи нервно разстройство.

— Той не е неуравновесен — тихо каза Ейми. — Не е невротик и не е изправен пред нервно разстройство. Ти не го познаваш, татко, не знаеш какво е преживял.

— Напротив, Еймий. Просто се питам дали знаеш всичко за неговия живот.

— Какво искаш да кажеш? — Тя рязко се обърна с лице към Себая и ръката му падна от рамото й.

— Нещо започна да ме безпокои още преди време, когато ти взе да споменаваш името му. Не можех да разбера откъде идваше тази тревога, въпреки че доста дълго време опитвах. Когато започнах да подозирам, че ти се обвързваш все повече с него, направих няколко справки. — Вдигна ръце, сякаш да се защити. — Не ме гледай така, Еймий! Ти си единствената ми дъщеря и аз мисля за теб повече от всичко останало на този свят. Наистина ли допускаш, че щях да оставя непроучен един тревожен проблем, който пряко касае теб?

— Нима за теб бе невъзможно да ме попиташ за Джон?

— Да те попитам какво? Имах чувство, нищо повече — едно натрапчиво подозрение. А и не можех да бъда сигурен какво знаеше ти самата за Чайлдс.

— И какво откри? — язвително го попита тя.

— Ами знаех приблизително кога е пристигнал на острова и че преди бе работил в областта на компютърната техника. Помолих Виктор Плато като член на Комитета за съдействие на островната полиция да направи едно дискретно — уверявам те, че беше дискретно — проучване за произхода на Чайлдс. Дали е имал някакви взаимоотношения с полицията в миналото, все такива неща…

— Нима допускаш, че някой от колежите щеше да го покани като преподавател, ако имаше криминално досие?

— Не, естествено. Аз търсех нещо друго. Казах ти вече, че името му ми бе познато отнякъде, а не можех да си спомня откъде.

— Значи си узнал причината, накарала го да напусне Англия и да изостави семейството си.

— Ти не скри от нас, че е разведен, затова казаното от теб не ме изненада. Но това, което наистина ме изуми, бе, че е бил заподозрян в убийство.

— Татко, щом си се заел да го проучваш, трябва да бъдеш наясно с всички факти. Джон е помогнал да бъдат разкрити тези престъпления. Цената, която платил, е била висока — несправедливи обвинения и ожесточено преследване от страна на медиите, продължило дълго време след въпросните събития.

— Според официалното заключение убийците не са били разкрити.

Тя изстена високо — от гняв и отчаяние.

Себая остана невъзмутим.

— Имало е поредица от три убийства и уликите сочели, че извършителят е един и същ. И трите жертви били деца.

— И Джон е помогнал на полицията, като е разкрил ключовите улики.

— Завел ги е до местата, където били заровени последните две жертви, това е неоспоримо. Но всички се питат как го е направил, Еймий, именно този въпрос е възбудил цялата шумотевица около него.

— Казал им е, обяснил им е!

— Казал, че е присъствал на убийствата. Не физически, защото в действителност не е бил там по време на престъпленията, но ги бил „видял“ да се случват. Можеш ли да виниш полицията и обществеността за тяхното недоумение?

— Той притежава… притежавал е — един вид второ зрително възприятие. Това не е нещо необикновено, татко, случвало се е и с други хора. Полицията често прибягва до помощта на хора със свръхестествени способности при разкриването на престъпления.

— Винаги когато бъде извършена серия от потресаващи убийства, в полицията се обаждат определен брой чудаци, които твърдят, че духовете са им разкрили как изглежда убиецът или къде ще бъде следващото му нападение. Това е нещо вълнуващо, но е напразно пилеене времето на полицаите.

— Невинаги е така. Съществуват много примери от миналото, когато хора с такива способности са разкривали престъпления.

— Да не би да твърдиш, че Чайлдс е един от тези надарени хора? — От устата на баща й думата „надарени“ прозвуча подчертано саркастично. — Същото твърдели и вестниците по онова време.

— Точно в това е въпросът: той не е такъв. Не е ясновидец, нито прорицател в обичайния смисъл на тези понятия. Никога преди не е получавал подобни видения. Бил объркан и озадачен като всички останали. И изплашен.

— Полицията го е поставила под наблюдение като заподозрян.

— Били са объркани от онова, което той знаел. Естествено в началото го подозирали, но имало твърде много хора, свидетелстващи, че е бил на други места във времето, когато убийствата са били извършени.

— Все пак съществувало мнение, че той е бил замесен в тях по някакъв начин. Информацията му е била твърде прецизна.

— Впоследствие полицията проследила убиеца и доказала, че Джон не бил свързан с него.

— Извинявай, но това не е записано в досието. Убийствата не са били разкрити.

— Провери надеждността на своите източници, татко. Ще откриеш, че убийствата са били разкрити — неофициално. Лудият сам прерязал гърлото си. Случаят не бил приключен, защото не оставил след себе си никаква бележка, в която да признава, че той е убил децата. Компетентните органи разполагали единствено с косвени улики срещу него. Те загатнали това, същото направила и пресата тогава, но никой не можел да обяви официално истината — самият закон им забранявал да го направят. Убиецът сложил край на живота си, защото знаел, че полицията била по следите му. Информацията, дадена им от Джон, била достатъчна, за да заловят търсения от тях човек, някой, който имал полицейско досие и бил осъждан за блудство с деца. С неговата смърт престанали и убийствата.

— Тогава защо е избягал Чайлдс? — Себая отново се разхождаше от единия до другия край на стаята, твърдо решен да не си тръгва, преди да е успял да накара дъщеря си да се осъзнае. — Изоставил е жена и дете, за да дойде тук! Какво ли е могло да го накара да постъпи така?

— Той не ги е изоставил, не в смисъла, за който загатваш. — Ейми бе повишила неусетно тон. — Джон умолявал съпругата си да дойде с него, но тя отказала. Напрежението било твърде тежко бреме и за нея. Не искала нито тя, нито дъщеря им Габриел да бъдат подложени на нови инсинуации, на телефонни обаждания от всякакви ексцентрици, на преследването от средствата за масова информация, които първо насочили подозренията към Джон, а след това се опитали да го представят като някакъв необикновен пророк. Знаела е, че за тях вече няма да има спокойствие…

— Дори и да е така, но да ги напусне…

— Бракът им е станал проблем още преди това да се случи. Когато се оженили, съпругата на Джон била жена с определени професионални амбиции. Появата на дъщеричката им е ангажирала цялото й време. На Фран й омръзнало да бъде домакиня, винаги в сянката на съпруга си. Искала да има свой собствен живот още преди онези инциденти.

— А как е могъл да изостави детето?

— Той обича Габриел. — Гласът на Ейми притихна. — Било му е много трудно да се раздели с нея, но съзнавал, че оставането му с тях щяло да бъде пагубно за цялото семейство. В онзи момент не можел да предложи нищо на дъщеря си — тогава не знаел как ще живее за в бъдеще, с какво ще се занимава. За бога, та той се е отказал от блестящата си кариера, оставил е на съпругата си цялото им имущество и почти всички свои спестявания. Как е могъл да поеме грижата за едно четиригодишно момиченце?

— Защо е избрал да дойде тук? Защо е дошъл точно на този остров? — Себая отново бе престанал да се разхожда и сега стоеше изправен до Ейми, а гневът му се разрастваше.

— Защото той се намира близо до неговия дом, нима не разбираш? Бил е достатъчно отдалечен, за да му осигури анонимност по онова време, и достатъчно близо, за да може да се завръща при семейството си. Джон не е избягал, той не е предал Фран и Габи. Бил смазан, когато научил, че Фран е завела дело за развод — вероятно се е надявал, че един ден нещата между тях отново ще потръгнат и те ще се съберат заради доброто на Габриел. Мислел си е, че ще дойдат да живеят при него на острова. Може би дори е имал планове да се завърне в Англия след няколко години, когато обществеността отдавна ще е забравила за него. Всичко се променило, когато получил документите по развода.

— Добре, Еймий, като зная всичко това, приемайки усложненията, произтекли от неговото въвличане в онези чудовищни убийства, и че вината за провала на брака му не е само негова…

Ейми отвори уста, светлите й очи засвяткаха гневно, но Себая я възпря.

— Изслушай ме! — Тонът му бе строг, нетърпящ възражения. — Всичко това не променя факта, че този човек не е нормален. Как ще обясниш тези ясновидски измишльотини — да ги наречем „подсъзнателни предчувствия“? Появявали ли са се те и по-рано? Божичко, Еймий, какво щеше да стане, ако в момента бе шофирал кола и ти бе заедно с него?

— Не зная какво му се случи, нито пък той самият. А доколкото ми е известно, не е получавал такива припадъци преди.

— Но той отказа дори да се консултира с лекар.

— Ще го направи, аз ще го убедя.

— Ти ще стоиш далеч от него.

— Наистина ли вярваш — усмихна се Ейми, — че аз съм дете, на което може да се казва какво трябва и какво не трябва да прави? Да не би наистина да си въобразяваш, че можеш да ми забраниш да се виждам с него? — Тя се разсмя, но смехът й беше рязък, в него нямаше и следа от веселие. — Татко, събуди се, та ние живеем в двадесети век!

— Не мисля, че Виктор Плато гори от желание да приеме преподавател, който би могъл да припадне по време на занятията.

— Сериозно ли говориш? — изсъска Ейми.

— Напълно сериозно.

Тя поклати глава и го изгледа с едва сдържан гняв:

— Не се чувстваше добре, би могло да се случи на всеки друг.

— Може би, но ако се бе случило на друг човек, много скоро щеше да бъде забравено.

— А ти не искаш да го забравиш?

— Не в това е въпросът.

— Тогава ми посочи какъв е.

— Чайлдс ме тревожи. Страхувам се за теб.

— Той е мил и внимателен.

— Не искам да се обвързваш с него.

— Но аз вече съм обвързана.

Себая отстъпи една крачка. Отиде до вратата, спря и извърна глава назад. Ейми познаваше добре баща си, познаваше неговата безцеремонност, когато някой му се противопоставяше. Когато заговори, гласът му бе спокоен, но в очите му кипеше гняв.

— Мисля, че е време другите да научат за съмнителното минало на Чайлдс — каза той, преди да излезе и да затвори многозначително вратата след себе си.

* * *

Пот струеше от него и се стичаше на малки вадички върху чаршафите. Той се обърна на едната си страна, чаршафите залепваха по тялото му. Неприятната миризма на кисело изпълваше стаята.

Видението все още бе във въображението му. Картината бе толкова ясна, а ужасът от нея — така мъчителен, почти физически осезаем, че Чайлдс почувства как го изпълва отново. Още по-силен, многократно по-жив.

Той отново се бе пренесъл в гробището, толкова близо до малкия труп, почти бе почувствал неговото ледено, лепнещо докосване. За няколко кратки секунди той бе станал органична част от другото същество, същото, което бе осквернило трупа на детето. Бе почувствал неговото цинично тържествуване.

И едновременно бе останал вън от него, просто един безпомощен наблюдател, безсилен свидетел.

Въпреки това мислите продължаваха да съществуват, а с тях, прокрадващ се като коварен доносник, го изпълни отново усещане за страх. Това бе неизразимо с думи чувство, което изтръгна стенания от гърдите му. Вероятно е трябвало да узнае тази истина, да я долови по някакъв начин, независимо колко дълбоко и старателно бе пазена тя от неговото съзнание. Но не беше ли почувствал в един момент като свои онези чудовищни ръце, които бяха извадили мъртвото телце от гроба? Не бе ли ги почувствал като принадлежащи на неговото тяло?

Или видението бе само един възкресен спомен? Той самият ли беше извършителят на обругаването? Не, това не можеше да бъде, не бе възможно!

Чайлдс втренчи поглед в затворения прозорец и се заслуша в нощта.