Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (3)

Глава III

Внезапното предложение на Хейстингс в два часа сутринта и собственото му съгласие да стане „специалният пратеник на Сънрайз“, мислеше Антъни докато караше колата си, го бяха извадили от безличното, лишено от цел съществуване.

След като вече бе ходил при Хейстингс и бе научил подробностите около убийството, той телефонира на свой приятел, който заемаше отговорна длъжност в полицията. Антъни му скицира плана си за действие, който искаше да приложи и в отговор получи едно полуофициално: „Имай предвид, че нищо не зная за участието ти в разследването, но ти желая успех.“ После той се върна вкъщи, опакова необходимите неща и замина за Марлинг в Сърей.

От високопоставения си приятел разбра, че на всяка цена трябва да спечели доверието на мис Худ. Как да се приближи до нея? Ако споменеше, че е журналист, тя веднага щеше да го посрещне враждебно.

Съобщението за смъртта на способния министър не го развълнува. Антъни бе срещал твърде често смъртта.

Когато минаваше през Хелестър, внезапна мисъл го порази. Ами ако не съществуваше никаква загадка? Ако, както и Хейстингс за миг бе допуснал, убиецът вече сам се бе предал?

След малко той изостави тази възможност. Член на правителството убит без загадка? Невъзможно! Той натисна газта на колата. В осем часа без десет минути пристигна в Марлинг и отседна в единствения хубав хотел „Брайър и Кей“.

 

 

Окъпан и избръснат, с лула в уста, Антъни излезе от хола на хотела и отиде в градината.

До една алея намери собственика на хотела и го запита за най-късия път до Абътшал. После със спокойна усмивка изчака смайването, което предизвикаха думите му.

Очите на мистър Смит светнаха от любопитство и вълнение:

— Извинете, сър, да не би да сте дошли във връзка със… случилото се в къщата?

— О, съвсем не… — отвърна Антъни.

— Да не сте детектив? — настоя мистър Смит и гласът му прозвуча съучастнически. — Ако е така, Джо Смит може да ви помогне.

Той се наведе към ухото на Антъни и прошепна:

— Най-голямата ми дъщеря е прислужничка в Абътшал.

— Наистина ли? — попита Антъни. — Почакай тук да си взема шапката и тогава ще ми покажеш пътя.

— Тогава… тогава… Вие сте детектив?

— Какъв съм точно, единствен Господ знае.

Мистър Смит бе разумен човек и разбра.

След минута те потеглиха по сребристото шосе; половин километър по-нататък прекосиха хубава, просторна ливада и продължиха покрай брега на малката буйна река Марл. По пътя мистър Смит разказа онова, което знаеше.

Пречистена от повторения, биографични бележки и лични разбирания, историята бе следната:

Малко след единадесет часа миналата нощ мис Лора Худ влязла в кабинета на брат си и го намерила мъртъв, проснат до камината. Какви са били точно раните, мистър Смит не знаеше, но разправяха, че били страхотни. Преди да изгуби съзнание, мис Худ извикала и когато другите обитатели на къщата дотичали, я намерили паднала върху тялото на брат си. Веднага уведомили полицията и повикали лекар. Хората казвали — мистър Смит сниши гласа си — че поради внезапното нещастие — мис Худ се побъркала. Още нищо не се знаело за престъпника. (Тук мистър Смит разказа разни слухове, които вплитаха като съучастници всички обитатели на къщата), но полицията водела следствие.

Антъни прекъсна словесния поток с един въпрос:

— Можеш ли да ми кажеш, кои точно живеят в къщата?

Мистър Смит не чака да го молят. О, да, разбира се, че можеше. Мис Худ, двама приятели на убития, слугите и младият секретар на Худ, мистър Дийкън… Имената? Слугите: дъщеря му Елзи, прислужничка; Мейбъл Смит, втора прислужничка; Марта Форест, готвачка; Лили Ингръм, помощничка в кухнята; Ани Холт, прислужничка; Боб Белфорд, прислужник; старият мистър Пул, иконом. Следваха Том Дъглас, който от няколко дни бил в болницата и шофьорът Хари Райт. Последните двама живеели в пристройката до голямата къща…

— А гостите? — попита Антъни.

Колкото и невероятно да изглеждаше, той бе запомнил всички имена и длъжността на всяко лице.

— Джентълмен и лейди, сър. А, и камериерката на гостенката. Името й е френско, ако не се лъжа Дюбоа. Дамата се нарича Мейнуърдин и е млада и красива, със златиста коса, сър. Господинът се казва Артър Дигби-Кот — много приятен джентълмен — така мисли Елзи.

Антъни бе приятно изненадан. С Дигби-Кот се познаваше от времето на политическата си кариера. Той можеше да бъде полезен. Хейстингс не му бе споменал за него.

— Ето и Абътшал, сър — каза в това време мистър Смит.

Антъни вдигна глава. От дясно се намираше реката, а от лявата му страна се простираше грижливо обработена, слънчева градина, чиито лехи и пътеки се простираха до най-странната постройка, която някога бе виждал. Тя имаше формата на полегнала буква L. Беше на два етажа, десният й край бе надстроен с още един етаж. Това й придаваше някаква чудновата извивка. Стрехите, надвиснали и хлътнали, покрити със зеленина, увеличаваха още повече оригиналната гледка. През пълзящите по стените гирлянди надничаха прозорци, снабдени с кепенци, подобно на очите на някакви горски джуджета. До къщата водеше постлана с плочи и оградена с жив плет пътека. От нея до първия етаж се виеше широка каменна стълба, а от лявата й страна имаше стъклена веранда.

Антъни подаде на мистър Смит обещаното възнаграждение и му намекна, че неговото присъствие в Марлинг не бива да служи за тема на клюки. След минута хотелиерът се отдалечи със замисленото, сериозно изражение на конспиратор и велик детектив.

Антъни влезе през малката вратичка на оградата и се отправи към къщата. Пред стъклената веранда той се спря. До слуха му достигнаха гласове. Звукът на по-високия го накара да се обърне надясно, да отиде до първия прозорец на долния етаж и да надникне през него.

В стаята имаше двама души. Единият бе дребен с тесни рамене и смъртно бледо лице, а другият — висок, червен като рак, с грамадна глава и не по-малки мустаци — сержант от местната полиция.

Вниманието на Антъни бе привлечено от заплашителния тон на полицая.

— Ти знаеш много повече за престъплението, отколкото казваш — крещеше той.

Дребният човек потрепери, неволно вдигна трескавата си ръка към устата и уплашено се огледа наоколо.

— Не е вярно, сержант. Разберете, че нищо не зная — изфъфли той.

Сержантът надвеси над жертвата широкото си лице.

— Изглеждаш ми подозрителен! — извика той. — Белфорд, момчето ми, най-добре е да признаеш. Ако продължаваш да упорстваш, ще съжаляваш много за постъпката си.

Антъни се надигна на прозореца и се облегна на лактите си като извика:

— Слушай, сержант, бъди сигурен, че с тези методи няма да успееш!

Представителят на закона подскочи като ужилен, но след минута с яростен глас поиска да узнае, какво означава тази неочаквана намеса.

— Да предположим, че идвам с желание да изуча методите на работа в полицията на Негово Величество Краля.

— Кой, по дяволите, сте вие? — лицето на сержант Хитине бе потъмняло от възмущение.

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе набит възрастен мъж със сиви мустаци и вид на провинциален търговец.

На краткия му въпрос относно причината за врявата, сержант Хигинс отговори с мек и невинен глас:

— Не знаех, че сте наблизо, сър. Исках да разпитам някои свидетели, сър. А този джентълмен без… позволение се намеси…

Ала инспектор Бойд вече не го слушаше и сърдечно се ръкуваше с непознатия. Той бе открил, че главата и раменете върху прозореца принадлежаха на полковник Гетрин. По време на войната бе поставен в негово разпореждане във връзка с една шпионска афера в Лондон и оттогава изпитваше към него дълбоко уважение и симпатия.

— О, нима това сте вие, сър! — с широка усмивка възкликна той: — Не бяха ми казали, че и вие се намирате в къщата.

— Току-що пристигам — отвърна Антъни, и след като видя смаяния поглед на инспектора, добави: — Разбира се, Бойд, няма да се натрапвам, и ако трябва ще си отида. Но най-напред бих искал да се срещна с мис Худ.

Той прехвърли дългите си крака в стаята, потупа объркания сержант по рамото и излезе в коридора. Там едва не се сблъска с мъж, на около четиридесет години, облечен в елегантен светлосив костюм; лицето му имаше приятно изражение, но по него се четеше умора и дълбока скръб.

— Господи! — възкликна непознатият.

— Вие или вашият дух е това? — каза с лека усмивка Антъни.

Сър Артър Дигби-Кот се съвзе от изненадата.

— Най-странното съвпадение, което някога ми се е случвало, Гетрин — каза той. — В този момент мислех за вас.

— Наистина ли? — зачуди се Антъни.

— Да, да. Сигурно сте чули? Бедният Худ!

— Разбира се. Дошъл съм във връзка с това.

— Но аз мислех, че сте напуснали…

— О, да — прекъсна го Антъни, — отдавна съм напуснал службата. Дойдох, защото… Слушайте, ако се опитам набързо да ви обясня, нищо няма да разберете. Можем ли да отидем някъде и да поговорим спокойно?

— Разбира се, драги, разбира се! Много се радвам, че ви виждам, Гетрин. Разигралата се трагедия е ужасна и мисля, че вие ще бъдете много полезен при разкриване на престъплението. Чувствувам се морално задължен да изправя убиеца пред съда, защото Джон и аз още от деца бяхме близки като родни братя. Не минаваше седмица, без да се видим… ето тук — най-спокойни ще бъдем в моята стая, която е винаги на мое разположение.

 

 

Антъни излезе от стаята на сър Артър едва след половин час. Беше разбрал и научил много неща. Толкова много, че просто се учудваше на късмета си, нещо необичайно за него, защото той винаги смяташе, че благосклонността на боговете по право му принадлежи.

Все пак този път щастието наистина му се усмихна. Разследването се ръководеше от стария симпатичен Бойд, а сър Артър, който гледаше с уважение на дейността му през войната, убеди мис Худ да остави Гетрин в къщата, въпреки че той пристигна в качеството на журналист.

„Работите се нарежат добре — помисли Антъни — остава да се потърси убиеца.“ Това вече бе по-трудна работа, но поне предизвикваше известен интерес. А стремежът към някаква определена цел бе онова, което липсваше на Антъни през последната година.

Във вестибюла той завари Бойд, в компанията на иконома Пул — слаб, нервен човек — и някакъв едър, рошав мъж, в когото Антъни разпозна една от звездите на Скотланд Ярд.

Последните двама излязоха в градината, а Бойд се приближи до него.

— Ще ви бъда много благодарен, полковник, ако ми обясните, с каква цел пристигнахте тук? — запита Бойд.

Антъни се усмихна.

— Не се страхувай, Бойд, аз не съм убиецът. Но ако ми отделиш няколко минути, ще ти обясня в какво се състои работата.

След пет минути, когато Антъни замълча, по угриженото лице на инспектора се разля широка усмивка.

— Все пак, полковник, чувствувам се неловко да ви оставя тук — каза Бойд. — Вярно е, че посещението ви е неофициално, но…

— Бъди спокоен, Бойд. Преди да напусна Лондон, телефонирах на мистър Лукас. Той ми даде благословията си и ме насърчи да работя — при условие, че съм приет от семейството.

Бойд въздъхна с облекчение.

— Това улеснява положението, но не искам да крия, че случаят е много заплетен, полковник Гетрин.

— И на мен така ми се струва — каза Антъни. — Ще те помоля, Бойд, нека оставим това „полковник“. Ако ме уважаваш и държиш на мен, наричай ме само „мистър“.

Бойд се засмя. Закачливият тон на Антъни му подействува ободрително в тази потискаща атмосфера.

— Добре, сър. А сега, ако искате, можем да започнем работа. Надявам се, че сте се запознали с по-важните факти.

— Да.

— А някои подробности?

— Цял куп, но все дреболии.

Бойд остана доволен. Той знаеше, че неясният отговор означава решение за незабавно действие. Чувствуваше се доволен, защото загадката този път му изглеждаше извънредно забулена и не виждаше отникъде просветление, а Гетрин сигурно щеше да му помогне.

Той извади бележника си.

— Тук съм записал някои неща, сър, които ще ви прочета. Разпитал съм всички в къщата, освен мис Худ — каза той. — Ще се занимая с нея, едва когато се поуспокои — вероятно тази вечер, макар че, не вярвам да ни каже нещо интересно. Ето и самите факти. След вечеря, миналата вечер, мис Худ, мистър Худ, мисис Мейнуърдин и сър Артър Дигби-Кот играли бридж в дневната. С вечерята свършили към осем часа и половина, а играта започнали в девет и приключили към десет часа. Тогава мис Худ им пожелала лека нощ и се прибрала в спалнята си, същото сторила и другата дама. Сър Артър отишъл в стаята си да работи, а министърът се прибрал в кабинета си със същата цел.

— Нищо оригинално! — каза замислено Антъни. — Все едно и също. Четеш ли детективски романи, Бойд? Убийствата винаги стават в кабинети, винаги! Забелязал ли си това?

Бойд, малко изненадан от лекомислието на полковника, поклати отрицателно глава. След това посочи с ръка.

— Ето вратата на кабинета, сър, единствената врата от дясната страна на коридора. Онази малка стаичка срещу нея, в която се покатерихте тази сутрин, е леговището на стария Пул — икономът. Той твърди, че от девет и четиридесет до откриването на престъплението се е намирал в нея и е прекарал времето си в четене. Твърди също, че вратата му нито за миг не е била затворена и се заклева, че никой не е влизал в кабинета на господаря му през коридора.

— Хм, интересно — промърмори Антъни. Той се беше излегнал в удобния стол, с протегнати напред крака. — Имаш ли намерение да арестуваш Пул? — попита той.

Бойд се усмихна.

— Не, сър. Сигурно предполагате, че Пул знае повече отколкото казва? И аз се съмнявам в него. Но не, Пул не е онзи, когото търся. Сигурно е, че е бил извънредно привързан към господаря си. Освен това, той страда от силен ревматизъм в едната ръка и физическата му сила е съвсем незначителна. Това е достатъчно, за да го постави извън всяко подозрение. Ще се убедите в думите ми, когато ви заведа в кабинета на убития.

Инспекторът кимна към вратата срещу тях и продължи:

— Значи, ако приемем Пул за сигурен свидетел, трябва да допуснем, че убиецът не е влязъл през вратата. През комина е невъзможно да се спусне човек, защото е много тесен и решетката е на мястото си. Остава възможността убиецът да е влязъл през прозореца.

— Кой и колко на брой? — попита със сънлив глас Антъни.

— Най-отдалеченият от вратата, който гледа към градината, сър. Стаята има прозорци и на трите стени — един срещу вратата, втори към постланата с плочки алея и трети към градината. Но само един от тях — онзи, за който ви споменах — беше отворен.

Антъни отвори очи.

— В това задушно време?

— Разбирам, сър. Същото мислех и аз, но има едно обяснение. През деня прозорците са стояли винаги затворени и министърът ги е отварял само вечер. Този път обаче, вероятно много е бързал, имал е много работа и затова е махнал кепенците и е отворил само един прозорец.

Инспекторът погледна към Антъни за одобрение и продължи.

— Странното в този случай е, че върху прозореца не личат никакви следи от влизане — нито стъпки, нито драскотини. Даже и в лехата под него.

— Намерихте ли отпечатъци от пръсти по предметите в стаята?

— Само върху един предмет открихме отпечатъци, които не принадлежат на убития. Изпратих го в Скотланд Ярд, за да го фотографират. Надявам се след няколко часа да имаме снимките.

Гласът на Бойд звучеше доста тайнствено. Антъни внимателно го погледна.

— Хайде, казвай, Бойд! Не се прави на ученик, който готви изненада на добрия си учител.

Бойд смутено се усмихна.

— Предметът, сър, е самото modus offerandi^[1].

— Значи и него си намерил? Чудесно, Бойд, поздравявам те. Какво е то и чии са отпечатъците от пръсти?

— Оръжието представлява голяма пила за дърво, твърде удобно оръжие за убийство. Що се отнася до отпечатъците, не зная все още нищо за тях. Но имам предчувствие, че снимките няма да ни помогнат много. Не знам защо, сър, но ми се струва, че в това престъпление има нещо необикновено, демонично, което трудно ще бъде разкрито.

— Пила за дърво? — замислено измърмори Антъни. — Вероятно не е взета от къщата?

— Доколкото успях да разбера, по-рано никой не я е виждал — гласът на Бойд звучеше унило.

— Хм! Но да продължим. Приемаме стария Пул за невинен. Какво да кажем тогава за другите обитатели на къщата?

Антъни разпери дългите си пръсти и започна да ги свива, един по един, след всяко произнесено име.

— Мис Худ, мисис Мейнуърдин, камериерката й Дюбоа, сър Артър, Елзи Смит, Мейбъл, Смит, Маги… не — Марта Форест, Лили Ингръм, Ани Холт, Белфорд, Хари Райт. Не подозирате ли някой от тях? Дъглас е в болница и затова не го слагаме в сметката.

Бойд го гледаше смаян.

— Господи! — възкликна той. — Вие знаете имената на всички! Говорили ли сте с тях?

— Успокой се, Бойд. С никого не съм разговарял. Научих имената им от един случаен човек, но това няма значение. Какво ще кажеш за тях?

Бойд поклати глава.

— Нищо особено, сър.

— Всички дават объркани, но задоволителни отговори, нали?

— Да, сър. Всички имат алиби, въпреки че някои са по-неясни, и да си кажа право, аз не подозирам никого от къщата. Гостенката мисис Мейнуърдин не може да докаже, например, че по време на убийството е била в стаята си, но е очевидно, че престъплението не е извършено от жена. От мъжете да вземем сър Артър. Даже и да съществуваше нещо, което помрачава отношенията му с убития — в действителност те са били най-близки приятели — пак не може да бъде обвинен. Как ще се усъмните в човек, който по време на убийството е бил видян от пет-шест души да работи в кабинета си. Не, сър! — Бойд решително тръсна глава. — Няма смисъл да търсим престъпника в къщата, повярвайте ми.

— Ще ти повярвам, Бойд, поне засега. — Антъни стана и се протегна. — Мога ли да видя кабинета?

Бойд подскочи с готовност.

— Разбира се, сър. Доста се ровихме из него, но всичко е запазено така, както е било при откриването на трупа.