Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (11)

Глава XI

Без да погледне красивата жена зад себе си, Антъни се отправи към кабинета и влезе. Стаята бе твърде различна от времето, когато в нея лежеше трупа на убития. Голямата маса предназначена за съда бе поставена в единия край, а до нея две по-малки масички. Срещу тях бяха наредени две редици столове.

Той се приближи към малката полирана масичка под часовника. Наведе се и внимателно загледа драскотината, която бе забелязал при последния оглед и която му се струваше важна брънка от веригата, която плетеше за неизвестния убиец… Да, това беше ясна следа от голямата пила. В нея имаше нещо неестествено, но какво точно, не можеше да определи.

Вратата зад него се отвори. Антъни се изправи и видя сър Артър.

— Здравейте, Гетрин. Мога ли да вляза? Ако имате специална работа, ще си отида…

— Не, не — каза Антъни. — Влязох, защото исках да видя нещо и защото това бе най-лесния начин да избягам. Каква сладникава жена! Чувствувам се целият намазан с меда, който течеше от устата й.

— Ако не си отиде сама, след два дни лично ще я отпратя от къщата — отвърна с усмивка Сър Артър.

Антъни гледаше замислено масичката.

— Виждали ли сте пилата? — попита той неочаквано.

Сър Артър потрепери.

— О, да — отвърна той бавно. — Показаха я вчера на съда.

— Колко е голяма?

— Най-голямата, която съм виждал. Дълга около тридесет и пет сантиметра и широка около три-четири, с къса дебела дръжка.

— Тази следа от нея ли е? — попита отново младият човек и показа драскотината.

— Без съмнение. Всичко това бе съобщено на следствието. Аз мисля…

— Сетих се! — извика неочаквано Антъни и се плесна по челото.

— Какво — какво открихте? — трескаво попита сър Артър.

— Да, да! — продължи ентусиазирано Антъни. — Кажете ми сега, дръжката не е ли стара, изтъркана от употреба?

— Не — отвърна усмихнато сър Артър. — Страхувам се, че грешите. Дръжката е почти нова.

— Чудесно! Точно така — възкликна Антъни. — Почти нова и полирана. Просто гениално!

— Драги мой, страхувам се, че не мога да следя мисълта ви — оплака се сър Артър в недоумение. — Какви са тези приказки за пилата?

Антъни го погледна.

— Внимавайте сега и сам направете изводите — заяви той. — Обърнете внимание на размерите на драскотината. Тя е дълга около двадесет и пет сантиметра, широка около два и се намира в средата на масата. След това си спомнете за новата полирана дръжка! О, нека сянката на великия Дойл да ме поздрави!

Сър Артър поклати глава.

— Надявам се, че не сте полудял? — каза той с усмивка. Настъпи продължително мълчание, което отново бе нарушено от сър Артър. — Господи! — рече той разтреперан. — Да се махаме, да се махаме от тази стая, мистър Гетрин. Тук бе убит бедният Джон, а ние се шегуваме и се смеем! — той повлече Антъни към вратата.

Излязоха през верандата в градината. Под прозорците на кабинета Антъни спря и се загледа в пълзящите растения по стената. За втори път те привличаха вниманието му. Сър Артър стоеше до него.

— Чудесна гледка — продума Антъни. — Ампелопсис вечи, нали?

Зад гърба им се разнесоха стъпки. Беше Бойл.

— По дяволите — прошепна сър Артър. — Проклетият глупав полицай — той арестува момчето.

— О, Бойд е приятен човек. В разследването е вложил цялото си старание, но при съществуващите улики не можеше да не арестува Дийкън…

— Добър вечер, господа! — извика Бойд и им махна с ръка.

— Добър вечер, Бойд! — отвърна Антъни.

— Господи! — възкликна внезапно сър Артър. — Щях да забравя!…

— Какво, сър? — попита живо Бойд.

— Нещо, което може да промени цялото следствие! Вижте! Там, горе над кабинета — това е прозорецът на моята столова.

Антъни остана мълчалив, а Бойд попита бавно:

— Какво искате да кажете, сър?

— Нима не виждате? — извика развълнуван сър Артър. — Гетрин, и вие ли не го забелязвате? По време на убийството аз съм бил непрекъснато в стаята. Значи, трябваше да чуя някакъв шум. Трябваше! — при тези думи той се спусна към къщата.

— Разтревожен е, защото мисли, че си арестувал невинен човек.

— Зная, сър — отговори Бойд. — И вие ли мислите така?

Антъни се засмя.

— Мога ли да видя затворника?

— Да, сър. Той сам пожела да говори с вас. Затова идвам.

— Благодаря ти. Ще отидем заедно, с моята кола.

Двамата се отправиха към колата.

— Страхувам се, сър, че този случай е едно разочарование за вас.

Антъни се обърна, погледна го и се засмя весело.

— Мисля, че ме разбирате — продължи Бойд сериозно. — Пред нас е един човек, срещу когото са струпани всички възможни обвинения, а вие, с вашата опитност и интелигентност, се мъчите да създадете друг престъпник — ако мога така да се изразя.

— Признавам, че още пипам на тъмно и правя най-различни догадки — отвърна Антъни. — Само една слаба светлинка блещука на хоризонта, но не мога да проследя откъде идва. Надявам се скоро да успея… Слушай, Бойд, да допуснем, че аз съм луд, и всичко е против мен. Ще ми помогнеш ли в моята лудост — само за една-две дреболии?

— Ще направя всичко, което е по силите ми, сър — отвърна Бойд.

— Добър човек си ти, Бойд — каза топло Антъни. — Можем да започнем веднага. — Къде е пилата?

— Оставих я в местната полиция. Утре ще я занеса в Скотланд Ярд.

— Мога ли да я разгледам?

— На стар приятел като вас, не съм в състояние да откажа — след кратко мълчание инспекторът извади няколко снимки и ги показа на Антъни. — Вижте, сър, отпечатъците — увеличени.

Антъни взе снимките и ги разгледа с особено внимание.

— Колко мило от страна на Арчибалд! — подхвърли той тихо.

— Моля? Какво има, сър?…

— Изказвам възхищението си от мистър Дийкън, който е пожелал да спести на полицията излишен труд и е оставил визитната си картичка.

— Не разбирам мисълта ви, сър — поклати замислено глава Бойд.

Антъни запали колата и след пет минути вече бяха на селската улица. Колата летеше с такава скорост покрай животни и каруци, че Бойд се беше свил на мястото си и не смееше да диша. Пред полицейското управление спряха като заковани.

Антъни се огледа и реши, че никога не е виждал по-смешна сграда, която при това минаваше за най-представителна в Марлинг.

Двамата с Бойд влязоха вътре. Посрещна ги местният инспектор. По нареждане на Бойд, той отключи един шкаф и извади оръжието, с което бе убит Худ.

Както каза сър Артър, пилата бе необикновено голяма, с едри стоманени зъбци. По тях личаха сгърчени парченца човешко месо, а дупчиците бяха запълнени със съсирена кръв. Дръжката бе нова, около осем сантиметра дълга и около три — в диаметър.

— Мога ли да я подържа в ръце? — попита Антъни мрачно.

— Да, сър. Съдът вече се произнесе по отпечатъците — отвърна Бойд.

Младият мъж вдигна пилата, разгледа я внимателно и опита тежестта й. След това разтърси силно дръжката. Желязото изхвръкна от леглото си, удари масата и падна с остро издрънкване на земята.

— Доста разхлабена — измърмори Антъни и погледна дръжката в ръцете си. След това вдигна острието.

Двамата полицаи го гледаха внимателно.

— А! — извика той. — Какво търсите тука, приятели?

Той внимателно отдели от езика на пилата две дълги влакна от някаква памучна материя, а от земята вдигна малко дървено клинче. — Трябва да има още едно — и той надникна в кухината на дръжката и с малко усилие извади и второто клинче.

— Бойд — заяви той бавно и сериозно, — предавам влакната и клинчетата в твои ръце. Вие с инспектора видяхте, откъде ги извадих.

Местният полицай се почеса по главата и погледна Бойд.

— Това е всичко — каза невинно Антъни. — А сега, мога ли да видя затворника?