Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (17)

Глава XVII

Писмото, което Антъни изпрати до главния комисар Лукас, гласеше:

„Драги Лукас,

Както знаеш, от няколко дни се занимавам с убийството на Джон Худ. Аз свърших вече работата си. Остава да действувате вие.

Какво открих и как го открих, ще разбереш от изложението, което изпращам. Ако се съгласиш с доводите и заключенията ми, ще разбереш, че имам нужда от още малко доказателства. Затова ще се постарая самият престъпник да направи самопризнания в присъствието (неподозирано от никого, разбира се) на хора от уважаемата полиция. За целта ще те помоля да изпратиш двама полицаи и един стенограф, които ще чакам в девет часа вечерта на кръстопътя при Марлинг. Ще ги заведа в Абътшал и ще ги поставя на места, откъдето ще чуят всичко. Останалото ще дойде от само себе си.

Ако си съгласен да ми помогнеш, моля те, потърси ме по телефона в хотел «Брайър и Кей» или ми остави бележка.

Главната причина да се заловя с тази работа, е молбата на приятеля ми Хейстингс, редактор на вестник «Сънрайз». Разчитам, че ще го облагодетелствуваш пръв с информация от изложението ми, когато, разбира се, намериш за добре.

Твой Антъни Гетрин

P.S. Не забравяй, че опита ми може да не успее. Разчитам главно на факта, че съм артист по природа!“

Като прочете писмото, мистър Лукас подсвирна и разпореди никой да не го безпокои. След това се отпусна в удобното си кресло и се задълбочи в рапорта на Антъни.

Убийството на Джон Худ

I.

След като пристигнах в Абътшал, инспектор Бойд ми даде разяснения около престъплението, според фактите, с които разполагаше. С изключение на иконома Пул, почти всички имаха убедително и сигурно алиби.

С мистър Бойд се съгласихме, че да се подозира недъгавия Пул е смешно. След разговора двамата разгледахме подробно кабинета, в който бе извършено убийството. Направихме следните изводи, които бяха изнесени на следствието и затова сега само ще ги изброя.

1) При първия или втория удар на убиеца, Худ е бил до бюрото си. 2) Умишлено е създадено впечатление за борба. 3) Убиецът е бил добре познат на Худ и вероятно е бил човек от къщата. 4) Убиецът е носил ръкавици и следи от пръсти има само по пилата. 5) Ударите, с които Худ е бил убит са нанесени със страшна сила. 6) По всичко личи, че убиецът е влязъл през прозореца.

Всичко това създава достатъчно улики срещу секретаря Дийкън. Аз се срещнах с него почти веднага след пристигането си. Достатъчни бяха само няколко минути, за да разбера, че този човек не е и не може да бъде убиец. Думите си не мога да подкрепя с факти, но това е мое твърдо убеждение.

Така позициите ни с официалната полиция се разделиха още от самото начало. Предстоеше ми, въпреки големите трудности, да докажа, че този човек не е убил Худ. Обвиненията срещу него бяха толкова сериозни, че една обратна защита би била безполезна; затова трябваше да намеря истински факти, които явно притежаваше трето лице.

Сега да се върнем на точка пет и шест от установените доказателства. Обстоятелството, че ударите върху Худ са били нанесени с огромна сила, говори красноречиво срещу едрия и силен Дийкън. На следствието лекарят заяви, че убийството е извършено или от мъж с тройно по-голяма сила от нормалната за човека или от някой луд, без значение на пола.

Трябваше, следователно, да приема теорията, че убиецът е психически неуравновесен мъж или жена. Това подкрепяше първоначалното ми впечатление, че в това престъпление има голяма доза лудост, красноречиво доказателство за което представляваше надупчената глава на убития. Престъпникът беше или луд или пропит с такава смъртна омраза, която има нещо общо с лудостта.

След кратко колебание, приех второто предположение, защото бях сигурен, че престъпникът живее в къщата, а в Абътшал не живееше луд човек.

Сега относно точка шеста — влизането през прозореца. Уверих се, че дори Дийкън не би могъл да влезе през прозореца, без да стъпи в лехата. Но убиецът, все пак е влязъл през прозореца. Как е сторил това? След като внимателно огледах, установих, че единственият начин, по който е могъл да се вмъкне и измъкне, е бил да се спусне от стената над прозореца, без да се допира до лехата под прозореца. Нека припомня, че достъпът през вратата е изключен. Престъпникът е бил улеснен от пълзящото растение, което покрива цялата стена и от водосточната тръба, която минава до самия кабинет. След внимателен оглед установих, че на места край тръбата растението е разкъсано от нечий крак. За по-голяма сигурност и удобство, престъпникът е използвал и въже, тъй като този вид растение е твърде слабо, а тръбата гладка и човек трудно може да се спусне само по нея.

Влизането на престъпника по този странен начин в кабинета, сигурно твърде много е изненадало министъра и убиецът е трябвало по някакъв начин да обясни постъпката си. След това той спокойно е могъл да мине зад гърба на седналия Худ и да го удари с пилата.

След като изпълнява предварително начертания план, той сваля големия часовник и връща стрелката му на 10 ч. и 45 минути. Запомнете: точно единадесет без четвърт! След това се оглежда в тъмната нощ и предпазливо се изкачва по въжето.

II.

До тук установихме, че престъпникът е маниак, обхванат от злоба срещу Худ и че той е постоянен или временен жител на Абътшал.

Сега няколко думи за отпечатъците от пръсти, които бяха обект на такова внимание.

Убиецът явно е носел ръкавици, защото следи от пръстите му не са открити никъде в стаята. Отпечатъци са открити само върху един предмет и то този, който най-лесно може да окачи човек на бесилото. При изследването се установява, че отпечатъците от пръстите на Дийкън са еднакви с тези върху пилата. Но за мен това не е достатъчно доказателство за вината на Дийкън.

Убийството е едно от най-добре обмислените през последните петнадесет години и полицията е готова да се поддаде на лъжливата следа. Особено впечатление ми направи посоката на отпечатъците: те сочат надолу към самото желязо. А при нанасяне на силен удар, пръстите са обърнати винаги към края на дръжката.

Особена трудност срещнах, когато трябваше да съчетая невинността на Дийкън с отпечатъците от пръстите му върху пилата. След обстоен анализ стигнах до единствено възможното заключение: гениалният престъпник е взел отпечатъците на Дийкън и ги е пренесъл върху пилата. При някакъв обикновен, незначителен случай, който може лесно да се забрави, той е подал на Дийкън да хване дръжката на пилата. Разбира се, цялата процедура е станала няколко часа преди убийството, защото иначе отпечатъците щяха да се повредят. След като си е осигурил необходимите отпечатъци, престъпникът е извадил с ръкавици дръжката, която е била предварително разхлабена и я е поставил в някаква кутия например, която не му е пречела при спускането по стената. След като е извършил престъплението, той е поставил дръжката и е дал на полицията едно чудесно доказателство срещу секретаря.

При втория оглед на кабинета, теорията ми наистина се потвърди. При съдебното следствие се доказа, че точно тази пила е оръжието, с което е извършено престъплението: по зъбците й имаше съсирена кръв и частици от плътта на убития. За да придаде по-голяма тежест на твърдението, инспектор Бойд обърна внимание на съда, че върху малката полирана масичка до часовника в кабинета личи драскотина, направена очевидно от пилата. Вероятно, след убийството престъпникът я е оставил, за да инсценира борбата. Но Бойд допускаше малка грешка, като твърдеше, че пилата е била изцяло върху масичката. Драскотината е дълга точно колкото острието на пилата. Ако върху масичката е била поставена цялата пила, заедно с дръжката, поради дебелината на последната, само една част от желязото щеше да опре до полираното дърво и следователно щеше да бъде много по-къса от оставената. Следа от цялото острие може да се получи само, ако инструментът е бил поставен на края на масата, а дръжката е стърчала във въздуха. Но, както споменах, драскотината се намира в средата на масичката! Следователно белегът е оставен от острието, което е било извадено от дръжката.

След известно време намерих ново потвърждение на версията си. В полицията на Марлинг разгледах самата пила. Разтърсих дръжката й силно и тя отхвръкна почти веднага. В кухината на дървото намерих две клинчета, които са крепили острието в уголеменото му легло. Оттук и заключението, че Худ е бил убит само с желязната част. Накрая на желязото намерих и едно влакно от памучна кърпичка, която престъпникът е използувал, вероятно за да сглоби двете части на пилата.

След това разпитах Дийкън. Стана ясно, че той няма особен интерес към дърводелските инструменти и затова всяко докосване на подобен инструмент трябваше да му е направило впечатление. За моя голяма изненада, Дийкън не можа да се сети да е пипал дръжката на някаква пила. За известно време това ме обезкуражи, но скоро намерих обяснение. Интелигентният престъпник не е искал да рискува и да показва пред Дийкън такъв особен инструмент като голямата пила и затова поставил дръжката й на друг по-обикновен предмет, който не би могъл да направи голямо впечатление. Запитах го настойчиво, кой през последните двадесет и четири часа му е подавал да „подържи за минутка“ някакъв инструмент с къса дебела дървена дръжка. По-рано сър Артър ми бе казал, че в къщата с дърводелство се занимават шофьорът, градинарят, покойният Худ и самият той. Първите двама имаха потвърдено алиби. Оставаше гостът, който още в началото събуди у мен известни съмнения. Сър Артър е бил в къщата и е обичал да се занимава с дърводелска работа (тук ще отбележа, че при първия ни разговор даваше вид, че не разбира от инструменти изобщо, а по-късно заяви, че се занимава с дърводелство — два факта, достатъчни, за да събудят у мен подозрение. Всъщност, това бе единствената му грешка, която допусна в разговорите си с мен).

Сега ще се върна към въпроса как убиецът е влязъл в кабинета? От пръв поглед се вижда, че той се е спуснал от източния прозорец над кабинета; останалите прозорци са на доста голямо разстояние от прозореца, през който е влязъл убиецът на Худ. Стаята на втория етаж с източния прозорец се използва от сър Артър като дневна!

Когато зададох на Дийкън фаталния въпрос: „Спомни си, кой ти е подавал инструмент с дървена дръжка?“, получих следния отговор „Сър Артър Дигби-Кот“.

Отпечатъците са били взети по начин, който ме накара да се възхитя от престъпника. Сутринта, преди убийството Дийкън минал край стаята на Дигби-Кот, който довършвал една чудесна етажерка. Той се оплакал на младия човек, че работата му върви бавно и го помолил да му подава нужните инструменти. Между тях, разбира се, имало и един, чиято дръжка е била предназначена за голямата пила, с която е извършено убийството. Дийкън не за първи път помагал по този начин на сър Артър и последният е можел спокойно да предполага, че жертвата му никога няма да свърже тази случка с отпечатъците от пръстите си върху инструмент, който не е виждал по-рано.

III.

Мога да бъда обвинен, че всичко това са дреболии, чието значение съм преувеличил, за да обвиня един невинен човек. Ето защо ще се помъча да ги поставя на една по-здрава основа.

Преди всичко твърдението, че Дийкън е откраднал от шефа си стоте банкноти от по десет фунта, е твърде смешно. Дийкън получава годишно по шестстотин фунта и освен това има голям доход от едно наследство. И двете обвинения срещу Дийкън са предоставени по един гениален начин от сър Артър Дигби-Кот. Това са сведенията, че Худ е изтеглил предишния ден стофунтови банкноти и че Дийкън е попитал самия Дигби-Кот за часа, точно в единадесет без четвърт — времето, което е показвал часовника в кабинета след убийството.

За да облекча положението на Дийкън трябваше да обвиня в нещо определено сър Артър. Заех се първо с мотива за убийството. Парите не можеха да го подтикнат към престъпление, защото той е много по-богат от Худ. Отмъщение за обида? Едва ли, тъй като Худ е бил извънредно внимателен и почтен човек. Жена? Трудно може да се допусне, защото на тяхната възраст, при високата им култура и обществено положение, любовта не може да вземе такива размери и форми, че да доведе до убийството на близък приятел. Може би жената беше един от мотивите. Както споменах още в началото, версията ми се градеше върху неуравновесената психика на престъпника, овладян от смъртна омраза и злоба. Следователно трябваше да разбера, на какво се дължи подобна омраза, когато сър Артър очевидно е най-близкият приятел на Худ. Основата за силната омраза открих твърде бързо. Винаги, винаги и навсякъде Дигби-Кот е бил побеждаван от жертвата си. В университета, в спорта, в политиката, в обществените и социални дейности, навсякъде резултатът е бил един и същ — Худ винаги пръв, следван почти винаги от Дигби-Кот. Накрая, след дълги години на съперничество, идва и състезанието за жената. Това е бил последният удар върху благоразумието и разсъдъка на победения. Съществуването на жената открих, като търсех в бюрото на Худ секретно чекмедже. В него намерих дневник, изрезки от разни вестници и куп писма от нея. Името й не ще спомена и надявам се да го запазя в тайна дори пред съда.

Потърсих я и я разпитах. Тя потвърди, че наистина е била любовница на Худ. На смелия ми въпрос, дали познава сър Артър, жената отговори положително. След известно настояване от моя страна, тя ми призна, че той е искал да я направи своя приятелка, но не е успял, защото към него не изпитвала никакви чувства.

Всички тези факти не са ли достатъчни, за да обяснят силната омраза на този егоист, натрупвана в продължение на тридесет и пет години? Представете си картината: най-напред юношеска завист и решение, следващият път да победи; след това съзнанието, че трудно, може би никога, не ще изпревари съперника си; после превръщане на обикновената завист в неприязън, след това в омраза; накрая идва загубата на желаната жена, която го превръща в истински мономаниак.

Сега ще добавя още три факта в подкрепа на версията си. Споменах за няколко изрезки (24 на брой) взети от няколко вестника през последните две години: „Лайт“, „Бел“ и други. Това са уводни статии и всяка една от тях атакува с най-голяма злоба министъра на финансите. Още от самото начало останах поразен от общото, което прозираше между тези статии. Нима бяха от един автор? — Вестниците се различаваха коренно по своята политика! Наистина нападките бяха поставени на различна основа, но злобата им бе еднакво силна. Освен това, след внимателното им прочитане, открих голяма прилика в стила. За потвърждение потърсих бившия секретар на Худ, който имаше същите подозрения и даже ме насочи към нещо, което почти не бях забелязал. Показа ми над десет цитата, които поразяваха със своята точност и педантизъм. Силно впечатление ми направи наистина сравнението между тази точност и грубия, почти неграмотен език на останалите статии във вестниците.

Особено много привлече вниманието ми една дума, която бях срещал наскоро в „Сънрайз“ и в една книга за любовта. Тя бе употребена в дателен падеж — форма, която се среща извънредно рядко, но която е най-правилна. Направих проверка и открих, че книгата е била написана от сър Артър и е издадена под псевдоним.

Сега следва нещо по-съществено. Бившият секретар на Худ наел частен детектив, за да открие дали вестниците са собственост на един и същи човек. Но скоро се скарал с Худ и го напуснал, без повече да се заинтересува от резултата от разследването. Преди известно време аз се срещнах с детектива и научих нещо много важно. С големи усилия и голям подкуп той открил, че вестниците са собственост на Артър Дигби-Кот, който е и автор на уводните статии. (При това съобщение не можах да скрия възхищението си от престъпника, който бе пръснал повече от половината си състояние, за да закупи вестниците!)

IV.

Зная, че някой нетърпелив човек може да възнегодува, затова че обвинявам един джентълмен, който има желязно алиби — показанията на няколко души от къщата, които са видели сър Артър в стаята му по време на убийството. След малко ще се помъча да разруша това алиби и да обясня как голямата му на пръв поглед сигурност събуди у мен първите подозрения. Такова алиби може да има човек, който поне знае, че ще бъде извършено престъпление.

Сега ще се спра на други две неща. Едното е въжето на престъпника, което открих в камината на Дийкън. Това беше здраво, тънко копринено въже, с няколко възела по дължината си. Това откритие може да засили аргументите на противниците на Дийкън, но за моята версия то бе добре дошло.

Както знаете, едно от обвиненията срещу Дийкън се състои в това, че при откриването на убийството стрелките на часовника показвали 10 ч. и 45 мин. Съдебният следовател изложи обвинението си така: в единадесет часа без четвърт, Дийкън влиза при сър Артър и го пита за часа. После връща стрелките на часовника в кабинета на единадесет без четвърт, за да има алиби за този час. Но той не се сеща за разликата в показвания час и иззвъняването на часовника, което довежда до неговото залавяне.

Колко вярно и в същото време колко погрешно!

Внимавайте! Преди всичко тук, както и в някои предишни случаи, обвинението може да се насочи както към Дийкън, така и към Дигби-Кот. Случаят с часовника представлява бисерът на гениалния план на сър Артър. Дийкън го пита случайно за часа и той веднага схваща, че жертвата му сама затяга въжето около врата си.

След убийството, сър Артър инсценира борбата така, че да не събуди подозренията на полицията в нейната автентичност и да я насочи към своята цел. Всичко това той е направил, за да насочи вниманието към часовника и да се открие несъответствието между показваното време и отброяваните часове. Гениално, нали? Но цялото престъпление — подчертавам отново — носи както видяхме отпечатъка на един извънреден ум и една необикновена омраза.

Сега за алибито. Мис Худ влиза в кабинета и намира трупа в единадесет часа и десет минути. Това означава, че убиецът е излязъл между единадесет и единадесет и десет минути. Следователно трябваше да установя, дали през това време Дигби-Кот е бил в дневната си. Но това беше извънредно трудно и може би невъзможно. За щастие, на помощ ми дойде един неочакван, нов свидетел — Робърт Белфорд, прислужник на Худ, твърде нервен човек, който се страхувал да каже истината, за да не бъде заподозрян в убийството на господаря си. Той знаел от по-рано, че икономът Пул страда от сенна хрема и когато има силни пристъпи не може да вижда и чува нищо около него. Точно такъв пристъп е имал Пул и по време на убийството на Худ и именно тогава Белфорд е влязъл в кабинета на господаря си и го видял мъртъв на пода. С един поглед нервния човечец обхванал цялата стая и замръзнал от ужас. Но в стаята друг човек нямало.

Изплашен до смърт, Белфорд избягал от кабинета, незабелязан от кихащия и замаян Пул и се свил край стълбите във вестибюла, точно под големия стенен часовник. Ненадейно в замъгления му ум отекнали острите удари на часовника и сега той се кълне, че часът е бил единадесет и пет минути.

Дигби-Кот — както вече споменах — не е могъл да излезе от кабинета преди единадесет часа и една-две минути. А Белфорд влиза в стаята и не заварва никого в единадесет и четири минути.

Показанията на Белфорд ми дават точното време, за което алибито на сър Артър трябваше да бъде разбито.

Спомняте си, че същата вечер Дигби-Кот се е оттеглил в дневната си няколко минути след десет часа. Нощта е била задушна. Той отворил прозореца и вратата, за да се разхлади. Освен това, искал да работи върху някакви книжа и поставил на вратата бележка: „Моля, не ме безпокойте!“

Първото значително събитие след оттеглянето на Дигби-Кот в стаята му е известното вече запитване на Дийкън за часа. По това време сър Артър се е разхождал из стаята и секретарят влязъл, без да види или да обърне внимание на бележката.

Около седем минути по-късно Белфорд е видял Дигби-Кот на прага на стаята.

Показанието на Елзи Смит, една от прислужничките е също важно. Тя видяла „сър Артър да седи в големия си стол край прозореца“, от направената проверка се установи, че това е било пет минути след излизането на Белфорд — към десет часа и петдесет и седем минути. Следващата свидетелка е Мейбъл Смит, която подреждала бельото в стаята срещу спалнята на Дийкън и когато слизала към партера също забелязала Дигби-Кот в стаята му. Установи се, че това е било между единадесет часа и единадесет и една минута.

Сега ще се занимаем отново с Белфорд. Когато отивал към кабинета, той също видял „сър Артър край прозореца в дневната му. Това е било към единадесет часа и три минути.

Малко по-късно Елзи Смит отново минава по коридора и забелязва «сър Артър да седи край прозореца». Времето този път не може да се определи с голяма точност, но изглежда е било единадесет часа и шест минути.

Последното сведение за времето имаме от стария Пул, който след като чул писъка на мис Худ, изтичал в стаята на Дигби-Кот и го намерил седнал до прозореца с книга в ръка. Часът е бил към единадесет и тринадесет минути.

Това е алибито на сър Артър. Наистина чудесно алиби! В действителност, то никога не се е приемало като алиби, тъй като Дигби-Кот нито за минута не е бил заподозрян от полицията. В почтеността на свидетелите не се съмнявах и аз и все пак знаех, че сър Артър е убиецът. Следователно, някой от свидетелите несъзнателно лъжеше.

Затова разсъждавах по следния начин. Дигби-Кот е започнал приготовленията си веднага, след като е бил забелязан на прага на стаята си от Белфорд в единадесет часа без осем минути. Да се спусне по стената, да влезе в кабинета, да заблуди с шеговит разговор Худ относно странното си посещение, да го убие, да сглоби пилата, да инсценира борбата, да върне стрелките на часовника, да се покатери обратно по стената и всичко това да извърши безшумно, му е отнело най-малко осем минути. Следователно, свидетелите, които трябваше отново да разпитам, бяха хората, които са го забелязали между единадесет без четири минути и единадесет и четири минути. Може би, някой от тях го е забелязал няколко минути по-рано или по-късно, но трябва да се има предвид, че в този случай съм работил с изчисления, а не съм измервал времето с хронометър.

Разпитах поотделно Елзи Смит, Мейбъл Смит и Белфорд. Това бе трудна работа. След първите въпроси, по които отговаряха със сигурност, задавах им най-важния за мен въпрос, от който зависеше успеха на версията ми: «Кажете, моля, коя част от тялото на сър Артър видяхте?» При тези думи те ме поглеждаха смаяно и продължително се замисляха. След колебание и известна помощ от моя страна, всички признаха, че са видели само част от главата на сър Артър, част от панталоните и подметките на обувките му.

Сега ще обясня, как стигнах до този жизненоважен въпрос. Преди всичко, особено неприятно впечатление ми правеше безукорната зализана прическа на сър Артър. По косата му никога не личеше брилянтин или вода и все пак бе винаги идеално сресан. Освен това, отдавна бях забелязал странната му привичка, когато седи да слага краката си между краката на стола и да опира пръстите си в пода, като вдига по този начин токовете на обувките си във въздуха. Онова, което ме накара да се замисля сериозно върху две дребни на пръв поглед подробности, бе обстоятелството, че лично аз ги забелязах от мястото, от което свидетелите го бяха видели в дневната му. Всичко, което можех да видя от коридора през отворената врата, беше широкият гръб на креслото, горната част на добре сресаната глава, част от панталоните и двете му подметки. Вгледах се много внимателно в главата му и стигнах до заключението, че тя е гола и той носи една чудесна перука.

Сега ще ви опиша, как Дигби-Кот е подготвил сцената и е изиграл едноактната си пиеса. За негово щастие, нощта е била гореща. Това му е послужило за претекст да остави отворени вратата и прозореца. Върху полуотворената врата оставя бележката: «Моля, не ме безпокойте!» (Забележете гениалната подготовка — подобни бележки е поставял и по-рано и това е правил с три цели: да накара хората да прочетат бележката, да погледнат в стаята и да не влизат). След това той поставя креслото на обичайното му място до прозореца. До тук всичко е в негова полза: избраната жертва сама идва в стаята му и го пита за часа. Удобното време настъпва. Той завързва коприненото въже за радиатора. След това слага една перука, като тази на главата му, върху куп книги, натрупани на стола. Накрая нахлузва един панталон на краката на стола, а под него чифт обувки с токовете нагоре. Картината е готова. (Толкова проста, че предизвиква смях, нали? Но ако се замислим внимателно, ще видим, че именно тази простота придава гениалност на цялото престъпление). Тогава той се спуска по коприненото въже… След няколко минути се връща по същия път.

 

 

Простотата и голямата смелост на убиеца направиха мистерията около престъплението толкова сложна. В този случай, огромният риск е могъл да бъде поет само от човек, обхванат от смъртна ненавист. Подробна разработка на целия план, който прилича на сцена от детска пиеса, може да се осъществи от човек с необичаен ум, какъвто често притежават маниаците.

Една последна дума. Зная, че всичко написано от мен е версия, подкрепена с малко факти, които нашето правосъдие няма да приеме за достатъчни. Но моята задача е да освободя Арчибалд Дийкън и на негово място да поставя Дигби-Кот. Затова ще се опитам да получа устното признание на убиеца, което вярвам ще задоволи и най-скептичния съдия в Англия.

А. Р. Гетрин“