Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (2)

Глава II

Антъни Рутрин Гетрин бе твърде необикновен човек. Той бе решителен мъж, но и в най-важните му дела мечтателят изпъкваше на преден план; романтик, който действуваше докато мечтаеше. Баща му бе възрастен интелигентен джентълмен, един от най-блестящите математици на времето си, а майка му — последна издънка на обедняла и прогонена в изгнание испанска фамилия. И затова не беше чудно, че техният син бе по-различен от обикновените хора.

Самите родители обаче, се учудваха от способностите на детето си. Още след раждането си Антъни опроверга теорията, че онзи, който разбира от много работи, не разбира нито една от тях, така както трябва.

В гимназията и в Оксфорд пожъна отлични успехи, въпреки че рядко се занимаваше с учебниците, а в спорта участвуваше винаги в елитните отбори.

Оксфорд завърши на двадесет и три годишна възраст, готов за адвокат. Но от адвокатската професия той се отказа за известно време и предпочете да обиколи света. През трите години на странствуването си не изхарчи нито едно пени, което сам не бе спечелил с разностранните си познания.

След това той се върна при баща си и заживя при него. Нарисува две картини, които подари на стария; написа роман, чиито качества критиците оцениха с най-ласкави отзиви и който не му донесе нито един петак. После издаде сборник със стихове, който същите критици остро разкритикуваха и с това му спечелиха малко състояние.

През следващите години се впусна в политиката и за шест месеца бе секретар на известен парламентарист. В края на двадесет и осмата си година, точно когато реши да се бори за депутатско място, избухна войната… На 15 август 1915 година бе редник в пехотен полк; през следващия ноември — командваше артилерийско отделение; на 4 май 1917 оздравя след раняване с куршум, треска придобита в окопите и три дупки от шрапнел. На 18 юли същата година се озова в Германия.

Този факт трябва да се обясни. Антъни Гетрин отиде в Германия, защото чичо му Чарлз Холтезио де Курци Гетрин бе важна личност във военното министерство и се възхищаваше от племенника си. Чичо Чарлз, при това, знаеше, че Антъни говори немски като германец, когато имаше нужда проявяваше съобразителност и смелост, освен това можеше да се разчита на верността му. „Момче с ум, въпреки литературните си дрънканици; да, умно момче“, казваше за него чичо Чарлз.

Затова, когато един служител от специалните служби му се оплака, че не достигат подходящи хора, той пошушна няколко думи за племенника си.

Като резултат — в 1917 година Антъни Гетрин се озова в Германия като цивилен гражданин. Там престоя осемнадесет дълги месеца, и когато чичо Чарлз отново видя племенника си, в косите на тридесетгодишното момче се бяха появили бели косми.

Престоят на Антъни бе много плодотворен. Признателното правителство го потупа по рамото, даде му двумесечен отпуск, повиши го в чин и след това го използува така, както малко хора бяха използувани. Възлагаха му странни и тайнствени задачи, пращаха го в непознати и опасни места.

Антъни Гетрин напусна армията в края на 1919 година на тридесет и три годишна възраст, с чин полковник, за който знаеха само няколко най-близки приятели.

Тогава той написа втори роман, но публиката не се трогна. Нарисува три портрета — никой не ги купи. Издаде друга книга с поеми и от тях никой не се заинтересува.

През юни 1921 година, чичо Чарлз неочаквано стана жертва на инфлуенца. Той остави на Антъни една ужасна къща и девет или десет хиляди лири годишна рента.

Но точно по това време Антъни откри нещо неприятно. Когато пишеше роман, във въображението му внезапно се появяваше идея за някаква картина и тази идея настоятелно крещеше да бъде увековечена върху платно. Рисуваше ли, най-изящни и прочувствени стихове се зараждаха в ума му. Напуснеше ли Англия, душата му копнееше за Лондон.

И когато тази неуравновесеност го владееше най-силно, той поднови едно приятелство, започнато в Тринити, с ексцентричния, но млад и способен журналист, Спенсър Хейстингс. Пред Антъни Хейстингс откри съкровената си мечта. Антъни отпусна необходимия капитал и така се роди вестник „Сънрайз“.

Антъни нарисува рекламния афиш и от време на време пишеше по някой стих или разказ. Той често благославяше Хейстингс, затова, че му създаде цел, която не се изпари веднага.

В заключение можеше да се каже, че Антъни страдаше от три неща: липса на определена работа, остра, наследена от войната меланхолия и от това, че не бе срещнал жената на своя живот. Първите две неща той знаеше, въпреки че никой не говореше за тях, но третото даже и не подозираше.