Карън Робърдс
Обсебена (4)

Глава 3

„Капан. Ние сме в капан.“

При тази ужасяваща констатация адреналинът във вените на Катрин рязко се покачи. Дишането й спря, а пулсът й запрепуска. Ако не намереха изход веднага, те щяха да умрат.

— Остави го там! — този крясък се чу точно в мига, когато тя смъкна ключа от дъската и се дръпна светкавично. Косата й се изправи. Това беше вторият от лошите — оня, който претърсваше къщата. Позна го по гласа. Другият се приближаваше също; бързите му твърди стъпки отекваха в кухнята.

Тя се паникьоса. Край! Време е!

Сега мъжът държеше пистолет. Тя видя как металът проблесна, когато светлината от кухнята попадна върху него. Крадецът вдига оръжието, насочва го, прицелва се в Лиза, чийто гръб беше обърнат към него, докато тя паникьосана бягаше към вратата.

„Вратата е заключена. Безполезно е да се опитва да излезе. Няма начин да си отвори без ключа.“

— Лиза! — извика тя, в опит да предупреди приятелката си, и веднага клекна зад сушилнята. — Внимавай!

— По дяволите!

Завъртайки се, Лиза разбра, че е в опасност. Катрин видя, че и тя забеляза пистолета. Емоциите, които преминаха бързо по лицето на Лиза, бяха толкова сърцераздирателни, че трудно можеха да се сбъркат. Очите й се разшириха, устата й се изкриви. Лицето й стана призрачно бяло на отразената светлина. Катрин можеше да види страх и отчаяние във всяка част от напрегнатото й тяло. Тя вдигна ръце с класическия жест на човек, който се отбранява. „Не!“

Катрин все още гледаше към Лиза, когато се чу специфично изсвистяване. „Какво?“

Тя още въртеше глава с надежда да разбере какво беше това, когато отговорът дойде: Лиза изпищя — писък, пълен с изненада и болка. Катрин гледаше невярващо как приятелката й губи равновесие и се блъсва във вратата, сякаш някаква невидима ръка я беше вдигнала и запратила натам. Прозорецът зад нея се пръсна на хиляди парченца. Звънът от стъкления дъжд, падащ върху бетонните стъпала и алеята навън, пригласяше зловещо на прозрението на Катрин, че Лиза току-що беше застреляна. Изсъскването — пистолетът имаше заглушител, — което тя беше чула малко преди това, е било от куршума, профучал край нея.

— Лиза! — извика тя, твърде напрегната в този екстремен момент, за да мисли за собствената си безопасност. Катрин се изправи на крака и се втурна към приятелката си, докато отпуснатото тяло на Лиза бавно се свличаше на пода.

„Мъртва ли е? Моля те, Господи, не позволявай да умре!“ Очите й бяха още отворени…

— Кучка! — тази груба ругатня беше единственото предупреждение, което тя получи преди едно метално „щрак“ да се чуе зад гърба й.

Катрин застина неподвижно. Един куршум се беше ударил току-що в ъгъла на сушилнята. Куршум, насочен към нея. Ако не беше мръднала точно в този миг, той щеше да я уцели. Стомахът й се сви на топка. Мравки полазиха по кожата й. Тъй като нямаше нужда да се крие вече, тя се изправи и изпищя — писък, достоен за тийнейджърка — кралица на страха, безкраен писък, който се изтръгна болезнено от гърлото й и се отрази като ехо в стените. Бърз поглед назад през рамо я увери, че стрелецът е точно в средата на малката стая. Той помръдна, заемайки позиция в ъгъла така, че да се прицели към Катрин, ако тя се хвърли към Лиза, свлякла се в ъгъла. На вратата се появи още един мъжки силует — на втория мъж.

— Хвани я! — изръмжа стрелецът в отговор, докато приклякаше и с две ръце придържаше пистолета, като едновременно следеше полета й. Студена пот обля Катрин. Сърцето й заби силно в ритъм с мисълта: трябва да избягам, да избягам, да избягам…

Но изход нямаше.

— По дяволите, застреляй вече тази кучка!

Докато тя очакваше, агонизирайки, куршумът да я уцели в гърба, времето сякаш спря. Струваше й се, че се беше отделила от тялото си и се наблюдаваше отстрани. Помисли мрачно, че сигурно на това му викат живот извън тялото. Все още пищеше протяжно. Дълго пищене, над което нямаше контрол. Френетичните й викове разкъсаха въздуха, изпълнен със страх, жестокост и усещане за неизбежна смърт, който се носеше като гореща пара в малката стаичка.

„Никой ли не чува?“

Не бяха изминали и няколко секунди. Тогава ужасът изостри мисълта й, даде сила на ръцете й и криле на краката й. В тази минута на ужасяваща яснота, докато бягаше към заключената врата и чула щракването на оръжието, насочено към гърба й, тя разбра, че няма шанс. Нямаше как да успее да вкара ключа в ключалката и да отвори вратата, преди да я застрелят. Тя беше затворена в това малко тъмно перално помещение като приклещено животно в клетка. Всеки момент един куршум щеше да премине през треперещото й потно тяло и тя щеше да умре.

„Щрак.“

Тя се пресегна, насочи ключа към ключалката на по-малко от ярд пред нея точно в мига, когато куршумът, от който толкова се боеше, изсвистя покрай бузата й и се сплеска в стената до рамката на вратата. Чу се звук като от шамар. Твърди, сивкави парченца гипс отхвръкнаха обратно в лицето й и опариха очите й.

— Не! — изпищя тя. Когато инстинктивно отдръпна глава назад, безумният й поглед попадна върху Лиза. Стъклено — кафявите очи на приятелката й гледаха втренчено към нея, а тя беше в полуседнало положение. В тъмнината черната като нафта кръв струеше от гърдите на Лиза.

„Тя е мъртва. Изглежда, че е мъртва. О, Господи, тя е мъртва.“

Над главата на Лиза уличната лампа светеше ярко като фар.

Въпреки че тя продължи да търси изход от положението, въпреки че беше се пресегнала за топката на бравата и беше се опитала да постави ключа в ключалката, Катрин осъзнаваше, че вече не вижда външния свят през стъклото. Топлият нощен въздух се смесваше с хладината на климатика. Под почти оглушителните звуци на собственото си пищене тя едва различи обичайния хор на цикадите и… приближаващия вой на сирени.

— Хей, какво става тук? — извика плътен мъжки глас отвън. Приглушен звук от движение в тъмното зад вратата й подсказа, че някой бяга през задния двор към къщата. Помощта щеше да дойде само след няколко секунди, но все пак тя беше цяла вечност далеч.

— Помощ, помощ, побързайте…

— Убий я! — чу се силен рев зад нея.

Този път куршумът мина толкова близо до нея, че тя усети свистенето му в косата си.

Имаше само една възможност да избяга. И Катрин се възползва.

„Трябва да се измъкна от тук…“

Хвърли се напред, скочи, както не беше скачала никога преди, хвана топката на бравата и рамката на прозореца и се хвърли с главата напред през правоъгълния отвор в горната част на вратата, където по-рано беше стъклото.

За миг мярна звездното небе и покритите с листа клони на младите кленове в двора, които се полюшваха на лекия бриз, а също и луминесцентните очи на съседската котка, гледаща към нея изпод старателно подрязаните храсти, обгръщащи гаражите близнаци.

В следващия миг Катрин се пльосна на бетона и светът потъна в мрак.

 

 

— Катрин, Катрин, чуваш ли ме?

Мъжки глас говореше бавно и тежко с провлачения акцент на далечния юг. Тонът му беше властен. Тя сигурно се е носела на ръба на безсъзнанието, защото щом го чу, отвори очи. И в следващия миг бе заслепена от лъч ярка светлина на фенерче, насочен право в лицето й. Тя бързо затвори очи. Опита се да поеме дълбоко дъх и установи, че не може да диша. Или поне не през носа си. Болка прониза синусите й.

Боже, какво става? Дишаше с широко отворена уста като риба на сухо. Чувстваше се тежка и отпусната, неспособна да си поеме дъх; на всичкото отгоре — майка на всички болки.

— Много съжалявам! — той звучеше така, сякаш наистина се разкайваше. — Погледни, светлината я няма. Можеш ли да отвориш очи?

Сега, след като беше спряла да се опитва да диша през носа си, болката в синусите й се смеси с болката в главата й и се превърна в тъпо пулсиране в слепоочията. Неприятно, но с това можеше да се живее. Както и да е, имаше нещо странно в този глас — дълбок и мек, покоряващ — и тя беше готова да се подчини. Повдигна клепачи.

Всичко беше замъглено, но тя различи боядисаните в светли цветове таван и стени и разбра, че е в някакво помещение. Наоколо всичко беше тъмно и сиво поради липсата на пряка светлина, въпреки че очевидно някъде наблизо имаше силен източник на светлина — сигурно в коридора — и тя различи някои силуети, видя и него. Тя лежеше по гръб на едно легло, тясно и малко неудобно, не нейното. Тялото й не беше в идеално положение: главата й и горната част на тялото бяха повдигнати, тъй като повърхността под нея беше наклонена под определен ъгъл. Неговата глава беше в центъра на полезрението й. Лицето му беше слабо и мургаво, а косата — дълга, тъмноруса, сресана назад. По тила му се бяха разпилели къдрици, но поради това, че светлината беше зад гърба му, не можеше да каже нищо повече за външния му вид. Мъжът се наведе още, взирайки се в нея и закриваше гледката към останалата част от стаята. След като си смени позата, светлината не беше вече точно зад него и тя можа да го разгледа малко по-добре. Той се мръщеше зад очила с тесни телени рамки.

Фенерчето, вече изключено, беше в ръцете му.

Въпреки че чертите му бяха все още неясни — проблемът беше в нейното зрение — или поради отсъствието на нормално осветление, тя имаше внезапното усещане за нещо много познато. И едновременно лека уплаха от нещо. Някакво напрежение. Неприятно напрежение.

— Здравей — каза той, когато погледите им се срещнаха и задържаха за известно време. Определено се познаваха отнякъде, но колкото повече тя се опитваше да се сети, толкова по-неуслужлива ставаше паметта й. После, след една много кратка пауза, през която той, изглежда чакаше нещо, мъжът включи малката лампа до леглото. Мигаща на внезапната слаба светлинка, тя разбра, че е в болница. Всичко говореше за това: тежките завеси на прозорците пропускаха само сивкава светлинка, която пълзеше по краищата им; тъмен телевизор на стената до леглото; банки с медицински разтвори, никоя от които не беше закачена за нея. О, я почакай! Имаше една тясна тръбичка, някъде над дясното й рамо. Тя я проследи от мястото, където се подаваше изпод лента бял анкерпласт до пластмасовата торбичка, полупълна с бистра течност, която висеше от лъскава метална стойка, поставена до леглото й, и разбра, че е прикрепена към система. Работата не е добре. И преди да успее да помисли върху усложненията, той добави:

— Помниш ли ме?

— Да — каза тя незабавно, защото наистина го помнеше. И после пак засече. Колкото и да се напрягаше да извади самоличността му от подсъзнанието си, не успя да си спомни откъде го познава.

Но онова усещане за опасност все още витаеше във въздуха. „Не беше ли враждебност?“

Мигайки объркана, тя се опита да се концентрира върху чертите на лицето му, които се очертаха по-ясно. Първото й впечатление беше, че той е много симпатичен мъж. Очите му, той ги присвиваше, когато я гледаше, бяха сини (нито много светли, нито тъмни) под тънките правоъгълни рамки, които не ги загрозяваха. В ъгълчетата на очите му имаше бръчици, резултат от присвиването на слънцето, но повече от съсредоточеността, с която я наблюдаваше. Това бяха хубави очи, с мек поглед, може би малко резервиран — интелигентни, обградени от къси, светли мигли и рошави пепеляво — кафяви вежди, които чертаеха гъсти, прави линии по челото му. Имаше високи скули, дълъг леко крив нос, уста с тънки устни, ъгловата челюст с упорита брадичка. Беше висок, около 6.1 фута, въпреки че беше трудно да се прецени, понеже тя лежеше по гръб и го гледаше отдолу нагоре, широк в раменете със слабо телосложение. Вероятно на трийсет и осем — трийсет и девет години. По брадичката му беше леко набола брада — като сянка по-скоро в три часа, а не в пет часа. Носеше широка риза от син оксфорд с леко оръфана разкопчана яка, без вратовръзка и бяла лекарска престилка.

Точно престилката даде тласък на спомените й.

— Дан… Хауърд — името изскочи в паметта й и вълна от облекчение премина през нея. — Доктор Даниел Хауърд.

След като името изплува в съзнанието й, всичко си дойде на мястото. Разбира се, това беше съседът й, лекарят. Той живееше в съседната къща — откога? Може би от началото на лятото. Не че го беше оглеждала внимателно. Катрин не можеше точно да си спомни конкретни случаи, но вероятно те се бяха запознали, после се поздравяваха винаги, когато се срещнеха по пътеката, влачейки кофите за боклук към бордюра. Говореха ли си тогава? Може би неговата кофа за боклук беше блокирала гаража й или пък нейната котка се беше качвала върху колата му, или нещо от тоя род? Една малка разправия по такъв повод би обяснила лекия пристъп на неприязън, ако наистина за неприязън ставаше въпрос, която я беше завладяла, когато го зърна, след като за първи път отвори очи. Каквото и да е, не може да е било много сериозно, защото вече се губеше в мъглата на подсъзнанието й.

— Точно така! — кимна Дан доволно и тя си отдъхна за миг, като че ли за нея беше особено важно да му достави удоволствие. Защо обаче — не можеше да разбере.

После нещо я бодна: ами ако тя е толкова прозрачна и отговорът е „просто защото той е секси“. Да, вероятно е това. Точно поради това бе успяла да изрови името му от паметта си.

След като измисли това, си отдъхна отново.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Добре — измънка тя, защото наистина се чувстваше добре, с изключение на главоболието, ужасно запушения й нос и слабата, но остра болка, пронизваща гърдите й, когато помръднеше и натрапчивата мисъл, че нищо не е наред в нейния свят. Мисъл, която много я измъчваше. Освен това гласът й звучеше смешно: носово, дебело и въобще не приличаше на истинския й глас. Всъщност, тя определено не беше „добре“.

Но нямаше намерение да го казва.

— Добре тогава — в гласа му отново прозвуча задоволство.

— Къде съм? — имаше нещо не наред с лицето й. О, по-точно с носа й. Усещаше го странен. Дебел и горещ, натъпкан с нещо. Подпухнал. Чувствителен, когато пробваше да го потърка, но не наистина болезнен. Просто… странен. Както и останалата част от нея.

Болницата във Вашингтон. Тя се сети веднага след като вдигна ръка, за да опипа носа си и видя, че е облечена само в синя болнична нощница под тъмното одеяло и белите чаршафи, с които беше завита до подмишниците, и видя бинта около нея.

Носът ми. Внимавайки да не натиска много, тя опипа бинта, който покриваше целия й нос. Господи, с превръзката той беше голям и безформен като печен картоф. Тя само се надяваше, че този странен силует се дължи на голямото количество марля.

— Много добре са ти го смачкали — той май оглеждаше внимателно носа й. После погледите им се срещнаха отново. — Но няма за какво да се притесняваш. След като оттокът спадне, носът ти ще бъде като нов.

— Кога ще стане това?

Той повдигна рамене:

— Седмица — две може би. Повече се притеснявам за раната на главата ти. Как я чувстваш?

— Имам главоболие — призна си тя.

— Не съм изненадан. Но нямаш други сериозни наранявания. Всичко останало е само драскотини и синини тук-там. Ще се оправиш.

— Ти тук ли работиш? — струваше й се, че трябва да знае отговора на този въпрос. Знаеше името му, знаеше, че й е съсед и че е лекар. Но тя усещаше и нещо друго — имаше нещо много ценно, което знаеше за него, пазеше го в подсъзнанието си, но не можеше да го изкара на бял свят. Да, тя вероятно знаеше още нещо. Може би го беше търсила в интернет по-рано. В края на краищата, и тя е човек. А пък той беше сладък.

— Само понякога. Не днес, впрочем. Тук съм само заради тебе. Когато се прибрах снощи, първото нещо, което чух, беше как ти пищеше. Изскочих от гаража да видя какво става тъкмо когато ти излиташе през прозореца. Почти по същото време дойде и полицията, а след няколко минути и една линейка. Качиха те на линейката, а аз дойдох, за да се уверя, че те лекуват както трябва.

— О, благодаря! — тя помисли върху думите му няколко секунди. — Сигурно си ми спасил живота снощи.

— Няма нищо. Нали затова сме добрите съседите — усмихна се той.

Беше бърза, крива усмивка и тя прикова вниманието й. Ето това си спомняше. Беше го виждала да се усмихва така и преди. Беше ли карал сърцето й да пърха така и преди? Колкото и да се опитваше да си спомни, не успя. Но със сигурност в усмивката имаше нещо познато.

Той продължи:

— Ако се чудиш, вероятно ще трябва да си тръгнеш колкото се може по-бързо оттук. Още днес.

— Днес? — за свой ужас тя имаше бели петна в паметта си. Какъв ден е днес, впрочем? Разтревожи се, че не можеше да си спомни. Тук имаше нещо, което тя трябва наистина да знае, но не знаеше. Мисълта, че има мигове, които й се губят, започваше да я тревожи сериозно.

— Какъв…?

— Събота, двайсет и девети юли — погледна часовника си. — 6:47 сутринта.

Часовникът с червените светещи цифри на черен фон, показващ 1:14, проблесна в мозъка й и тя потръпна. Имаше неприятното усещане, че се придвижва по-близо до нещо, което не искаше въобще да си припомня. Каквото и да беше това нещо, тя си го представяше тъмно, огромно и грозно, плуващо из съзнанието й като среднощното чудовище, за което малкото дете знае, че е под леглото му, без да го е виждало.

— Студено ли ти е? — попита Дан, като вдигна китката й, за да провери пулса й. Едва когато почувства топлината на пръстите му до кожата си, тя разбра, че й е студено. Фактически — замръзваше.

— Малко — каза тя.

Той пусна китката й, без да каже нищо и придърпа още едно одеяло, което очевидно беше сгънато на другия край на леглото, като я покри чак до врата и го подпъхна така, че ръцете и раменете й останаха отдолу.

— По-добре ли е така? — попита той.

— Да — одеялото боцкаше голите й ръце и шия, но беше добре дошло. — Благодаря.

Той кимна разбиращо.

Нямаше мърдане вече. Заради собственото й психическо здраве трябваше да разбере какво я чака там в тъмното.

Стомахът й се сви. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои. Погледите им се срещнаха.

— И така, какво се случи? Снощи ли стана всичко? Защо съм в болница?

Той смени едва забележимо изражението на лицето си. Имаше, помисли тя, известна предпазливост в начина, по който я погледна. Леко изразена, но имаше.

„Чудесно.“ Тя вече беше сигурна, че няма да хареса това, което ще чуе след малко, а неговото изражение само засили тази увереност. Пулсът й запрепуска от страх.

— Не помниш ли? — попита той.

Тя се замисли и поклати глава.

— Нищо ли?

Тя се намръщи.

— Не бързай — каза той, наблюдавайки я. — Успокой се. Ще си спомниш, когато си готова за това.

Тя се замисли отново. Точно както и той обеща, след миг мъглата се разпръсна и образите започнаха да изкристализират в мозъка й. Ужасяващи образи. Плашещи образи. Въпреки че те продължаваха да са приятно мъгляви, пулсът й се ускори отново.

— Имаше обир в дома ми. Някакви мъже влязоха — устата й пресъхна, защото дишаше през нея и трябваше да преглътне, преди да продължи. — Двама мъже с тъмни маски за ски. Имаха оръжия.

— Точно така — той кимна, без да откъсва очи от нея. — Друго какво помниш?

Тя трябваше да се концентрира, за да си припомни подробностите. Но не беше лесно при бученето в главата й, дишането с усилие и мъглата, заплашваща отново да замъгли съзнанието й.

— Търсеха някакво… бижу, което аз дори не притежавам. Помня, че спях, после се събудих и видях един мъж в спалнята ми… — О, Господи, Лиза!

Погледите им се кръстосаха, тя питаше мълчаливо за неща, които не искаше да изрече на глас. Преди той да отвори уста за да отговори, тя знаеше вече по изражението му, че новините са лоши.

— Това ли е името на приятелката, която ти беше на гости? — той сякаш изчакваше, опитвайки се да прецени какво въздействие би имала истината върху нея.

Тя кимна, а ужасният студ, лазещ по кожата й, се отправи сега към вътрешностите й.

— Тя е мъртва, нали?

Очите му потъмняха и на нея й се стори, че вижда състрадание към нея.

— Да, мъртва е. Много съжалявам.

— О, Господи! О, боже мой!

Въпреки че беше предчувствала някъде дълбоко в себе си, че това е така, неговото потвърждение я зашемети като удар с юмрук в слънчевия сплит. Вдишвайки дълбоко въздух през устата си, тя обви ръце около тялото си и затвори очи, тъй като огромна вълна заля съзнанието й и тя се почувства замаяна. Ушите й бучаха. Нещо стегна гърлото й. Пулсът й вече галопираше. Лиза беше мъртва. Лиза, умната, храбра, винаги усмихната Лиза беше жестоко убита пред очите й.

Тя вече си спомняше всичко.

Силно напрегната, Катрин очакваше цунами от тъга да я връхлети. Усещаше как то се приближава, усещаше колко е тъмно и тежко. После внезапно, преди да я достигне, тя се почувства различно. Странно. Сякаш беше отишла някъде надалеч, ужасът от това, което се беше случило, беше намалял, сякаш идваше към нея от много далеко. Тя се чувстваше далеч от реалността, сякаш това бе история, гледана по телевизията; малко тъжна история, но знаеше, че нещастието не я касае.

Хм. Мисленето може да бе малко по-бавно в момента, но не чак толкова, че да не разбере, че начинът, по който се чувства, не е най-правилният.

Дори беше нелогичен.

Опита се да отвори очи.

— В болницата ли почина? — гласът й беше груб, грачещ. Докато питаше, призрачните образи се появиха пак в съзнанието й: двете в пералното помещение; куршумът, поразяващ Лиза; Лиза се блъсва във вратата… Да, тя си спомни всичко. Само не можеше да го почувства. Не по начина, по който би трябвало…

Той стисна устни. Катрин можеше да се закълне, че му е трудно да каже това, което следваше:

— Не! Казаха, че е била мъртва още на място.

Кръвта, бликаща от гърдите на Лиза…

— Не мога да повярвам — въпреки че главата й беше пълна с ужасяващи картини, гласът й звучеше учудващо спокойно. Тя знаеше какво се беше случило, познаваше целия ужас от това, знаеше, че беше претърпяла страшна травма и огромна загуба, но онова странно безразличие отново я завладя и тя не можа да се отдаде изцяло на емоциите си.

„Ти си в шок“, каза си тя уверено. Това откритие беше почти облекчение за нея. То обясняваше много неща. Трябваше да го очаква. Да си в шок след такова преживяване, е съвсем нормално. Шокът ще премине.

— Това не трябваше да се случва! — гласът на Дан беше по-твърд, а изражението му — мрачно. Когато погледите им се срещнаха, на нея й се стори, че той търсеше нещо в очите й. Добави с по-мек тон:

— Нали плащаме такъв висок наем, защото смятаме, че живеем в безопасен квартал.

— Да! — Съгласи се тя.

Телефонът до леглото й звънна и тя подскочи. Вместо да го вдигне, се намръщи, поколеба се и автоматично погледна към Дан. „Да го вдигна ли?“ За радост на собственото й достойнство, не зададе въпроса на глас. „Какво ти става?“, питаше се тя, докато телефонът продължаваше да звъни и тя се пресягаше към него. „Разбира се, че ще го вдигнеш. Това е твоят проклет телефон и не ти трябва разрешение.“

Очевидно изпитанията, през които беше преминала, бяха повредили способността й да реагира.

— Ало! — каза тя в слушалката.

— Катрин? Ти ли си? — избуча един глас в ухото й. Беше мъжки глас, властен, и нещо в интонацията говореше, че притежателят му я познава, или си мислеше, че я познава добре. Без да я чака да отговори, той продължи:

— Какво, по дяволите, се случи?

За съжаление, гласът не й говореше нищо.

— Имаше обир — тя поспря. Мъчеше се усилено да си спомни и изчакваше гласът от другия край на линията да смели информацията.

Нищо!

Всичко, което получи, след като се концентрира, беше страшно главоболие. „Може би тук са ме дрогирали“, помисли си тя с надежда, гледайки към системата, и даже реши да попита, след като приключеше разговора. Това би обяснило защо толкова много неща, които със сигурност трябваше да знае, липсваха в паметта й.

— Какъв обир? Взеха ли нещо? Какво искаха да вземат?

Тревога изпълваше властния глас отсреща.

Е-е-е, тя все още не беше на себе си. Преди да отговори на каквито и да е въпроси, трябваше да установи с кого разговаря. В края на краищата, някой се опита да я убие снощи.

Доколкото знаеше, този някой можеше да е дори човекът с авторитарния глас на другия край на линията.

— Ммм, с кого разговарям? — попита тя предпазливо, а погледът й се спря на Дан. Той се беше обърнал с гръб към леглото и разглеждаше някакъв бежов метален медицински апарат във формата на кутия, който стоеше неизползван до леглото й и се правеше, че не слуша.

Последва дълга пауза от другия край на телефона.

— Това съм аз, Ед — гласът се беше изострил от нетърпение. — С кого, по дяволите, си мислиш, че говориш, Катрин? Взеха ли нещо?

Ед! Нейният приятел. Нейният развеждащ се, притежаващ много власт, любовник. Разбира се.

Лошото беше, че тя знаеше кой е той, но изобщо не позна гласа му.