Карън Робърдс
Обсебена (22)

Глава 21

— Ето. Имаме нещо. Разпознахте някого — Петинели беше толкова развълнуван, че практически подскачаше на стола си. Огледа се и каза: — Имаме нещо.

Екранът се залюля пред очите й. Главоболието й премина в режеща болка и тя имаше чувството, че мозъкът й ще се разцепи. Почувства се замаяна, дезориентирана. Опита се да фокусира образа, но това доведе до свиване на стомаха, така че тя се отказа и затвори очи. Отпусна глава на облегалката на стола, пое дълбоко въздух, а по цялото й тяло тръгна студена пот.

„Не и Дан. Ник…“

— Кой, кой е той? — Ед застана до нея, хвана я за ръката и я разтърси: — Кажи ми кого разпозна?

„Господи!“ Тя усети как внезапно я обзема паника, която усилва ужасното й главоболие. Трябваше да мисли бързо. Собствената й реакция я издаваше не по-малко от машината. Не можеше да им каже. Поне не истината. Отхвърли тази възможност. Инстинктите й подсказваха да защити Дан — не, Ник. Ник…

Главата така я болеше, чак й прилоша.

— Коя от всичките? — настояваше Ед, а лицето му беше толкова близо до нейното, че усещаше горещия му дъх по бузата си. Той заби пръсти в ръката й. — Коя от снимките?

Струваше й неимоверни усилия да си отвори очите, но тя го направи. Стаята сякаш заплува пред погледа й и тя се оказа, мигайки ситно, пред една дузина компютри, които се носеха в неясен кръг над бюрото. После си пое въздух и стисна толкова здраво дръжките на креслото, че кокалчетата й побеляха. Въртящите се компютри се сляха в една лъскава сива машина, солидно застанала на бюрото.

— Мисля, че е този — тя се опита инстинктивно да посочи, въпреки че ръката й беше завързана за стола, но не се получи и тогава бързо каза: — Четвъртата редица, втората снимка отляво.

„Съжалявам“ — извини се тя наум на мъжа с квадратна челюст на снимката. Той имаше вид на военен, с орлов нос и тъмна коса, подстригана по моряшки. Под снимката му пишеше: Следовател, специални случаи, Франк Ризо, ДОД.

— Ммм? — Ед беше обърнал лице към екрана и потупваше снимката на следовател Ризо.

— Не съм сигурна — започна да протака тя, като правеше всичко възможно да се отърве от мъглата, обвила мозъка й. Не искаше да е виновна, ако нещо лошо се случи с невинен човек, но в момента можеше само да посочи някого, когото и да е. — Но очите му сякаш са ми познати.

Тя отново отпусна глава назад и затвори очи. Сърцето й удряше в ребрата. Главата й бучеше.

— Боже мой, лошо ми е.

Това беше самата истина. И достатъчна причина да я освободят. В края на краищата, не искаха да повърне на стола им, нали?

— Добре, покажи й останалите — каза Ед.

— Имам нужда от почивка — Катрин отвори очи и стисна облегалките на стола. Опитваше се да остане спокойна. Загледа се дълго в мъжете, надявайки се да ги убеди да я пуснат. Мисълта, че е хваната като в капан, предизвика у нея клаустрофобия. Страхуваше се, че ще откачи, ако не я пуснат скоро. — Моля ви, ще повърна.

Всеки път, когато се сетеше за Ник — да, Ник, така беше по-точно, той не беше доктор Дан, той беше агент от ФБР — тя получаваше световъртеж, толкова силен, че щеше да припадне. Не можеше да продължи след това, което преди малко беше открила, не и тук, закачена за проклетата машина, не и под зоркия поглед на Ед и Петинели, Старки и Бенет.

— По-късно — каза Ед презрително и премести поглед върху компютъра. — Погледни екрана.

— Моля те — каза отново Катрин и си помисли, че Петинели може и да й е хвърлил състрадателен поглед, но не беше сигурна, тъй като цялото й внимание беше съсредоточено върху Ед, който очевидно въобще не й съчувстваше.

Той я погледна и присви очи.

— Погледни екрана — изкрещя той и тя се подчини, защото нямаше друг избор, ако искаше да се измъкне някога от този стол. Тя гледа, докато стомахът й закъркори и главата й забуча, прилоша й, но машината не регистрира нищо по време на следващите четири екрана със снимки на глави, защото тя не видя повече нищо познато.

„Защо Ник се маскира като Дан?“ Този въпрос се въртеше неумолимо в съзнанието й и караше слепоочията й да пулсират, причинявайки пронизваща болка зад очите й, а от това взирането в компютъра ставаше още по-болезнено.

— Това е всичко — каза Петинели, когато екранът изгасна. Тя мигна облекчено. А и той явно беше щастлив, че всичко свърши. Изправи се и опря пръсти на бюрото. — Това са всички снимки.

— Ще ме освободите ли, моля? — попита Катрин със стиснати устни. Мускулите й бяха слаби, трепереше. Помисли, че сигурно има проблем с кръвообращението. Беше още леко замаяна, неориентирана и стискаше облегалките за ръце с всичка сила.

— След минута — Ед дори не я погледна. Другите в стаята също не й обръщаха внимание. — Имаш и видео, нали? — Ед говореше на Петинели. — Как да го пусна?

— Просто натисни този бутон — каза Петинели и Ед отиде до другия край на бюрото, погледна накъде сочеше Петинели и кимна разбиращо.

— Благодаря, господин Петинели — каза Ед. — Може да си вървиш вече.

Той отправи многозначителен поглед към Старки, който най-после се раздвижи и отвори вратата.

— Оттук, господин Петинели — каза Старки. — Ако си съберете нещата, ще ви придружим до колата.

Петинели се поколеба и погледна към Катрин.

„Не ме оставяйте.“ Тези думи изскочиха в ума й, но й отне доста време да ги оформи в изречение и тя спря — не ги произнесе на глас. Във всеки случай, ако го помоли да остане, тя знаеше, че няма да има полза и само ще ядоса Ед. Паниката неумолимо започна да пъпли по нея. Тя не можеше да преодолее объркването. От това дишането й се ускори, а сърцето й заблъска. Имаше нещо зловещо във факта, че още беше привързана за стола, а на Петинели му казаха да тръгва. Не можеше нищо да се направи.

— Господин Петинели — каза Старки. Петинели се обърна и излезе от стаята, без повече да я погледне. Старки и Бенет го последваха, като затвориха вратата зад себе си, така че тя остана насаме с Ед.

— Искам да сляза от този стол — каза Катрин по-високо и по-настойчиво. Не викаше все още, но всеки момент щеше да започне. Не че щеше да й помогне. Погледна Ед в очите — твърди и плоски като речни камъни — и почувства, че кръвта й се превръща в лед. Тя замръзна. В тях имаше истинска заплаха. Беше го виждала да гледа така и преди, но никога към нея.

— Гледай — той се наведе над компютъра и натисна един бутон. Екранът просветна и заработи.

На Катрин й отне само една секунда да разбере какво гледа. Картината беше черно-бяла, без звук, на точици, но достатъчно ясна. Там беше тя, облечена в суперголемите дрехи на Доти. Вървеше бързо през паркинга на болницата с твърде тесните си обувки. Лицето й светна, когато видя черния „Блейзер“ да спира на изхода пред нея. После тя се забързва към него с леко накуцване и казва нещо на шофьора, чието лице сега ясно се вижда в страничното огледало — Дан.

Не, Ник е — няма съмнение — Ник.

Докато се наблюдаваше как се качва в колата и как „Блейзер“-ът потегля, главата й пак се завъртя. Части от спомени, като накъсана снимка, изплуваха спираловидно на повърхността. Ник, който я гледа сърдито, Ник, който върви към нея, Ник, който се усмихва.

Ник, не Дан, но как би могла тя да познава Ник?

— Това е от охранителната камера на болницата — каза Ед. Катрин го погледна, образите се размазаха пред погледа й за малко, а тя се опитваше да отдели реалността от фантазията и да съчетае настоящето и миналото. Лицето му беше изкривено от гняв. Гласът му беше копринено мек. Опасно мек.

Разбра, че става страшно. Нещо я прободе в сърцето. В устата си усещаше киселия вкус на страха. Дишаше тежко.

Ед се приближи, хвана я за ръката и я накара да го погледне в очите. Сините чашки изскочиха измежду пръстите й и увиснаха на тънките си черни жици. Колелцата на стола изскърцаха по гладкия балатум. Краката й висяха безпомощно. Една от обувките й се изхлузи и падна на земята. Седалката изчатка при внезапното движение, когато гърбът й се опря на гладката кожа. За миг, един глупав, изпълнен с надежда миг, тя си помисли, че той ще разкопчае коланите, които я държаха за стола.

В следващия миг той се изправи.

— Ти, лъжлива кучко.

Без предупреждение, Ед я удари с опакото на ръката си по лицето. Болката буквално експлодира. Главата й се наклони под силата на удара.

Тя извика от болка и изненада. Бузата й пареше. Очите й се навлажниха. Катрин отвори уста невярващо.

— Ед…

И спря. Той я удари още веднъж. Зашлеви я толкова силно, че столът се отмести. Лицето й гореше и я болеше. Тя се разплака, а ушите й зазвъняха. Беше абсолютно безпомощна, не можеше да стане, да се изправи, да вдигне ръка и да се предпази от следващ удар.

— Защо? — изплака тя, като мигаше през напиращите сълзи. — Какво съм направила?

— Не ме прави на глупак! — той дишаше тежко. Виждаше замъглено поради сълзите, но тя забеляза, че лицето му беше станало алено от ярост. — Ти ме предаде, нали? Чувствах, че някой ме следи, знаех си. Навсякъде имаше сигнали, особено последните няколко месеца. Нещата ми — разместени, ровено из компютъра ми, когато съм отсъствал, ламаринен звук, когато говоря по телефона, сякаш някой подслушва. Знаех си, че не си въобразявам. Ти си била, нали? Работиш като информатор за проклетото ФБР.

— Не! — Катрин поклати глава и отчаяно се мъчеше да го убеди, че това не е истина. Страх я скова. — Не, Ед, това не е истина. Аз…

— Не ме лъжи — той бързо пристъпи напред, хвана дръжките на стола, дръпна я към себе си и пъхна лицето си в нейното. Очите му бяха потъмнели, яд показваше и стиснатата челюст. Беше толкова бесен, че практически плюеше в лицето й. — Какво знаят? Какво им даде? — гласът му премина в кресчендо, докато накрая крещеше в лицето й. — Искам да знам какво им даде.

Сърцето й пак удари в стените на гръдния й кош.

— Нищо, нищо. Нищо не съм им дала. Това не е истина.

— От колко време знаят? Какво знаят? — на слепоочията му изскочиха вени. Гъстите му вежди се събраха над носа му. — Ти ли откри какво правя и отиде при тях, или те те намериха?

— Нито едно от двете — гласът й беше писклив, треперещ. Тя блъскаше главата си в стола, като се опитваше да увеличи разстоянието помежду им. — Не съм те предала. Кълна се в Бога.

— Опитваха се да разберат повече за мен, за да ме провалят, преди да се усетя, нали? Слава богу, открих всичко навреме — той си пое въздух през зъби. — Те ли влязоха в къщата? Искаха да сложат ръка на нещата, които държа в сейфа, без аз да заподозра какво в действителност става?

— Не! — поклати глава Катрин, отчаяна, че не може да го убеди. — Не е това истината. Нищо от това не е истина.

Но той не й повярва.

— Ти, предателска кучко, не знаеше ли, че имам достатъчно кучета да слухтят сред всички от проклетото правителство, че да ти се размине, да не остане и следа? Пфу, като от облаче дим. Но няма да ти се размине. Ти ще ми кажеш всичко, което си им предала, всичко, което знаеш и после ще умреш.

Той рязко я отблъсна, столът й се наклони и се удари в ръба на плота. Главата й отскочи назад от удара и Катрин се хвана за облегалките за баланс. Очите й бяха пълни със сълзи, бузите й горяха, ужасът образува огромен студен възел в гръдния й кош.

— Ед, трябва да ме изслушаш! — извика тя, когато той се отправи към вратата. — Не работя за ФБР. Не работя за никого. Ако някой те е предал — не съм била аз. Кълна се. Кълна се.

— Хендрикс! — изрева той и подаде глава през вратата, без да обръща внимание на думите й. Мъжът се появи почти веднага и тя си помисли, че той се е навъртал наблизо. Пушеше цигара и фактът, че Ед не обърна внимание на това й подсказа, че той въобще не е на себе си: Ед мразеше да пушат в негово присъствие. Зад Хендрикс се виждаше сянката му — другият мъж, чието име Катрин така и не разбра. Хендрикс плъзна поглед по нея, когато влезе в стаята, отпусна ръката с цигарата и й се усмихна самодоволно.

Сърцето й заблъска, сякаш искаше да излезе от гръдния й кош. Устата й беше толкова суха, че трябваше да преглътне, преди да изрече и дума.

— Ед — помоли тя, — моля те, слушай.

— Искам да знам всичко, което тя знае — каза Ед на Хендрикс, без въобще да й обръща внимание, — всичко. Ще се видим в Плантацията след три часа. Достатъчно време имаш.

— Не ми е нужно и една трета от това време — Хендрикс я погледна преценяващо.

— Не съм направила такова нещо! — тя викаше, защото знаеше, че времето тече. Адреналинът препускаше по вените й и тя дръпна ръцете си, за да се освободи от коланите, но неуспешно. Инстинктите й викаха „бягай“, но нямаше как да го осъществи. — Не работя за ФБР.

Ед се обърна към нея с диво изражение.

— Знаеш ли с какво се занимава Хендрикс тук? — нямаше и капчица съжаление към нея в очите му. — Той ни е независим сътрудник. Специалността му е да кара хората да говорят. Наистина, корави момчета се молят да продадат майките си, преди той да се е заел с тях — отмести поглед към Хендрикс. — Какво направи миналата седмица, Хендрикс? Обели кожата от лицето на един, сякаш беше грозде? — той погледна отново към Катрин, когато Хендрикс кимна, за да потвърди. — Знаеше ли, че човек може да живее без кожа на лицето? И да говори, да плаче и всичко друго? Отвратителна гледка, впрочем.

Коремът на Катрин се сви.

— О, боже мой, Ед, не. Моля те. Грешиш. Не бях аз.

Френетичните й апели попаднаха на глухи уши. Той вече излизаше и само поспря, за да подхвърли през рамо към Хендрикс, който кимна: „Три часа“.

— Ед, не! — пищеше Катрин отчаяно. Животът й висеше на косъм. — Моля те, моля те, слушай.

Вратата се затвори зад гърба му с трясък, който отекна силно като изстрел в главата й. Сърцето й биеше лудо. Пулсът й се ускори до краен предел. Тя отново дръпна ръцете си напразно, опита се да ги раздалечи. Столът се помръдна, но коланите не се разхлабваха. Тя беше като в капан.

Погледна Хендрикс със страх. Усещаше как сълзите й се стичат и щипят наранените й бузи.

Хендрикс се приближи бавно, като клатеше глава. Пафкаше от цигарата, кожата му лъщеше на светлината от лампата, висяща над главата му. Тънък сив стълб дим се виеше зад гърба му. Миризмата на цигара витаеше във въздуха.

— Хайде, кукло мис Моли, кой би си помислил, че ще стане така накрая — ти и аз сами? — каза той непринудено. — Срамота, но ти си тук.

Когато Хендрикс стигна до стола, другият мъж се приближи от противоположната й страна. Той вероятно беше на около четирийсет години. Косата му, светлокафява, беше подстригана по военному, но не се връзваше с кръглото му лице и изпъкналите сини очи. Беше с червендалесто лице и козя брадичка и като цяло беше почти толкова страховит, колкото и Хендрикс.

— Срамота! — повтори мъжът, докато я оглеждаше.

Тя го погледна внимателно и кожата й настръхна, когато видя изражението на лицето му. Почувства се като мекотело, сякаш страхът беше превърнал мускулите й в желе. Сърцето й заплашваше да изскочи.

— Това е Лутц — представи го Хендрикс. Извади цигарата от устата си, погледна горящия край, после я допря до опакото на ръката й и я изгаси.

Катрин изпищя. Хендрикс се ухили, вдигна цигарата и хвърли останалата част от фаса в кошчето за боклук.

— Пищи като момиче. Това много ми харесва — каза той на Лутц, докато изкарваше друга цигара от пакета в джобчето на ризата си; после я запали. Като се потеше и пъшкаше, страдаща от болката в изгорената си ръка и усещаща мириса на изгоряла плът, Катрин гледаше ужасена как той постави новата цигара в устата си и дръпна дълбоко.

— Не е лошо да си поиграем с нея малко — съгласи се Лутц.

Като гледаше запалената цигара, Катрин пъшкаше, трепереше, тресеше се.

„Вземи се в ръце. Не трябва да се разпадаш. Те ще те убият, ако не измислиш начин да ги спреш.“

Тя пое дъх дълбоко, на пресекулки.

— Вижте — гласът й беше неравен, но тя се стараеше да демонстрира някакво подобие на спокойствие, на контрол. — Не трябва да ме наранявате. Ще ви кажа всичко, което искате, веднага.

Хендрикс дръпна още веднъж от цигарата, после я извади от устата си.

— Знам, че не бива да те нараняваме — каза той и се ухили, — но е забавно.

Този път се приближи бавно, ухилен, наблюдаваше ужасеното й лице, докато допира цигарата до ръката й точно над китката, само на няколко инча от първото изгорено място.

Катрин отново изпищя. Болката премина по нервите до мозъка й. Миризмата на изгоряло дразнеше носа й. Когато той най-после дръпна цигарата си, сълзите се стичаха по лицето й.

— Добре, хайде да вървим — каза Лутц отегчено, — сигурно чакат да изгасят лампите.

— Това е наше задължение — отговори Хендрикс и те се заеха да разкопчават коланите, които държаха Катрин завързана за стола.

Тя правеше всичко възможно да освободи и другата си обувка и да сложи крака под себе си. Щеше да се опита да скочи от стола и да избяга през вратата, но знаеше, че няма шанс, абсолютно никакъв шанс, да го осъществи. Хендрикс я изпревари и я хвана за китката точно когато коланът на кръста й беше разкопчан, издърпа я от стола и същевременно изви ръката й зад гърба.

Болката беше изключително силна.

— Причиняваш ми неприятности, ша я счупя, да знайш — каза той и тя му повярва.

Те я хванаха за ръцете и краката и я изнесоха от сградата, в която вече нямаше никой.

По нареждане на Хендрикс, Лутц загаси осветлението зад тях. Когато излязоха в топлата ветровита нощ, Катрин видя, че мерцедесът го нямаше.

Тя беше съвсем сама с Хендрикс и Лутц. Тази констатация й докара ново страшно сърцебиене.

— Ще пътуваме с нейната кола — каза Хендрикс и я забута към колата. Камъчетата се забиваха в босите й крака, но тя почти не ги усещаше. Ръката я болеше, сякаш беше изкълчена от ставата. А тя беше изплашена до смърт. — Барнс ми каза да се отървем от колата и ми даде ключовете. Когато свършим, ще намерим с какво да се върнем за нашите коли.

И да е казал нещо Лутц, Катрин не го чу, защото бяха стигнали до нейната кола. Хендрикс я набута на задната седалка и после седна до нея, а Лутц седна на мястото на шофьора.

Мъфи я поздрави с едно „Мяууу“, когато кошницата й беше блъсната при влизането на Катрин. Тя вдигна пластмасовата кошница, постави я на скута си с мисълта да я използва като оръжие или поне за защита. За нещо. За каквото и да е. Тя си помисли, че не е много патетично, но това беше единственото, което имаше.

— Здрасти, коте — каза Хендрикс и пъхна пръсти през решетката, обърната към него. Мъфи изфуча. „Умна котка.“

— За твое сведение — каза Хендрикс, когато Лутц подкара колата и даде на заден, а гумите захрущяха по чакъла, — ако ми правиш напук, ако пробваш да бягаш, първото нещо, дето ша направя, е да ти извадя очите.

Той се усмихна. Тръпки на ужас полазиха по кожата й. Рамото я болеше. Изгореното на ръката и дланта й пулсираше. Бузите й бяха подути и твърди. Но най-лошото беше, че леден страх я сковаваше. Беше безсмислено да търси начин да се измъкне — те щяха да я наранят ужасно. И преди да съмне, тя щеше да е мъртва. Дишаше на малки накъсани тласъци.

„Успокой се, заповяда си тя. Мисли! Опитай!“

— Знаете ли — каза тя с най-спокойния глас, който можа да извади, обърна глава и погледна Хендрикс в очите, — аз имам пари. Много пари. Колко ще искате, за да ме пуснете?

Те бяха вече на асфалта, минаха покрай няколко коли за продан и се отправиха към шосето. В колата беше тъмно, но не чак толкова, че да не види изражението на лицето му. Той явно беше заинтересуван, личеше си по блясъка в очите му. Усети, че Лутц я погледна в огледалото, когато спряха на кръстовището между паркинга и шосето.

— Къде ги държиш? — попита Хендрикс.

Тя трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да отговори, но се опита да го скрие от него.

— В банката.

— Представи си, че наминем към банката на път за където сме тръгнали сега, ти изтеглиш всичките си пари и ни ги дадеш. После ние може да вземем парите и пак да се позабавляваме за твоя сметка.

Катрин тъкмо отвори уста да му обясни как това не може да стане, когато неговата и на Лутц врати се отвориха неочаквано, колата се завъртя рязко и те извикаха от изненада. Катрин все още стоеше с широко отворени очи. Нечии тъмни ръце, държащи пистолети, отвориха и нейната врата широко и някой я сграбчи за ръката.

Тя изпищя, опита да се откопчи от новата заплаха — и тогава видя как черепът на Хендрикс експлодира на предната седалка. За неин ужас и изненада, той току-що беше прострелян в главата.